Цончо Родев
Мечът на непримиримите (63)

6

Разтичаха се стражи и глашатаи и накараха цялото множество да се премести от едната страна на проточилата се на цели четиристотин крачки трапеза; обширната равнина между нея и реката щеше да бъде мястото на двубоя.

Докато се подготвяше, казаха на Сеслав, че Татуш е заповядал Селте „да ръководи и да следи за почтеността на единоборството“. Младият българин се досещаше от какъв характер ще бъде почтеността, ръководена от Селте, но не възрази — за него беше достатъчно, че предизвикателството му беше прието. И когато се освободи от наметалото и всичко друго ненужно по себе си, което би затруднило движенията му (само върза виолетовата свилена кърпа на Мартина около китката на дясната си ръка — беше си внушил, че тя му носи щастие в часовете на изпитание), той се отправи към Селте, който стърчеше самотен на изчистената площадка. Почти по същото време от другата страна се запъти нататък и Ълфин. Като го огледа, Сеслав се изненада; прието беше в единоборствата да се използуват само оръжия за близък бой — самият той носеше щит, меч, нож и бойна брадва, — докато Риса държеше в ръцете си прочутия си лък и колчана с тежките стрели.

Селте ги посрещна важен и надут като пуяк, изпълнен със самочувствие от съзнанието за значението на ролята си.

— Ще бъде честен двубой — каза им. — Всеки от вас ще може да разчита само на силата и ловкостта си. Който получи помощ отстрана, ще бъде позорно убит от стражата на Татуш. Приемате ли?

Двамата кимнаха мълчаливо.

— Вижте тази черта — продължи Селте, като показа в краката си. — Ще застанете от двете й страни и…

Не довърши. Прекъсна го Ълфин, който приближи до него и оживено зашепна нещо в ухото му, посочвайки колчана и лъка в ръцете си. За Сеслав не беше трудно да се досети: Селте бе очаквал да ръководи един типичен, по познати правила двубой, докато Риса настояваше да получи предимството, което му даваше неговият голям, костен лък.

— Вижте тази черта — започна отначало Селте. — Ще опрете гръб до гръб над нея и ще…

Ълфин отново не му даде възможност да завърши. Както и преди малко, той го прекъсна с няколко прошепнати думи, Селте го изслуша и кимна в отговор.

— Ти, Сеславе, ще застанеш от тази страна, а ти, Ълфин, от тази. Ще извървите по сто крачки и ще се обърнете един срещу друг. Тогава ще ви дам знак и от този миг ще се смята, че единоборството е започнало. Съгласни?

— Съгласен! — с гузна припряност избърза да каже Ълфин.

— Смятам — надменно се усмихна Сеслав, — че трябва да повикаш стражите на Татуш, за да убият Риса.

— Какви ги приказваш, дявол да го вземе! — скара му се объркай Селте. — Да не би да си видял помощ отвън?

— Ако говорим за тебе, тя е отвътре. Като ми даваш тази страна, слънцето ще блести в очите ми и ще ме заслепява. Щом ще бъде наистина почтено единоборство, трябва местата да се решат с жребий.

Селте се обърка за минута, потърси с поглед помощ от Риса, но скоро се оправи.

— Жребия аз хвърлих, докато ви чаках. Или дръзваш да се усъмниш и мене?

— Как можеш да си помислиш такова нещо… — отговори двусмислено българинът и се изсмя в лицето му. — Но нямай угризения, Селте. Приемам източната страна. Слънцето няма да помогне на Риса.

— Изглеждаш много убеден в думите си — надсмя се пресилено Ълфин.

— И наистина съм убеден. Днешният ден ще бъде края на злодействата ти, Ълфин.

— Аз пък съжалявам само за хубавата ти броня — отговори другият. — Отсега си представям на какво ще заприлича този сребърен орел, когато стрелата ми мине през него…

— Стига приказки! — възвърна се към важната си роля Селте. — Единоборството ви е с оръжие, не с думи. Застане с гръб над чертата. Така! Сега тръгвайте!

Като се страхуваше от предателски изстрел откъм гърба, Сеслав извървя бързо своите сто крачки и се завъртя на пети. Почти по същото време отсреща се обърна и Ълфин. По средата между тях Селте тъкмо заставаше при по-личните зрители и оттам им извика:

— Започвайте!

Не последва нищо. Ълфин остана на мястото си и се залови грижливо да постави на тетивата една от смъртоносните си стрели. Но и когато я постави, дори и не посегна да опъне лъка — разстоянието беше прекалено голямо, за да разчита на успешен изстрел.

Сеслав разгада тактиката му, поразмисли и пусна меча в ножницата, а изтегли бойната си брадва и я хвана като за хвърляне отдалече. Направи го открито и показно — искаше Ълфин да забележи, че и той се готви за удар от разстояние, та да го предизвика към по-ранен изстрел. И така с брадва в едната ръка и с щит в другата бавно започна да се връща към средата, като внимаваше да не изпусне нито едно движение на противника си.

Другият обаче продължаваше да не напуща своето място. Оставил на земята меча, колчана и щита си, Ълфин очевидно нямаше намерение да се придвижва и щеше там да дочака Сеслав да се приближи на удобно за изстрел разстояние.

— Така да бъде — прошепна на себе си българинът и продължи полека напред.

Когато все още ги деляха около сто и петдесет крачки, Ълфин видимо се приготви за изстрел. Какво трябваше да означава това? Сеслав бе виждал Риса да улучва от толкова далече, но то беше изстрел към неподвижна и нищо неподозираща цел. Можеше ли да допусне той, че Сеслав ще се смръзне и с отпуснати ръце ще дочака стрелата?

Поразмисли българинът и скоро разтълкува намерението на Ълфин: с такъв далечен изстрел той не очакваше развръзка, но искаше да провери доколко противникът му познава борбата срещу английския лък. Сеслав се усмихна. „Какво пък, хитрост срещу хитрост — каза си. — Нека този пладнешки убиец да вярва в преимуществото на своето оръжие…“

След само още десетина крачки Ълфин вдигна лъка, почти без да се цели, го опъна и пусна тетивата. Сеслав изчака да чуе изсвистяването на стрелата във въздуха и се хвърли настрана. Само след миг тежката английска стрела премина там, където той бе стоял допреди малко — така майсторски владееше Ълфин своето оръжие.

— Не улучи! — чуха се гласове наоколо.

Сеслав забеляза, че нито несполучливият изстрел, нито думите на зяпачите наскърбиха противника му. Напротив, лицето на Риса изразяваше доволство. Не беше трудно да се разбере причината за него — той си бе казал, че от сто и петдесет крачки може да се избяга от стрелата му, но, не и от петдесет. И затова спокойно си избра нова стрела от колчана и с предишната грижливост я постави на тетивата.

За опасността при изстрел от по-близо си помисли и Сеслав, та удвои вниманието си.

Сто и двайсет крачки разстояние…

Сто крачки…

Осемдесет…

Ълфин на няколко пъти вдигна лъка, уж че ще пусне втората стрела и Сеслав всеки път с рязко движение поставяше щита пред себе си — не беше забравил той уроците на Ралф Рижия и си ги повтаряше през цялото време, но се стараеше да дозадълбочава заблудата на противника си.

Шестдесет крачки…

Петдесет и пет…

Ълфин отново изпъна тетивата. Не само Сеслав, а всички наоколо усетиха, че този път ще последва изстрел, и то изстрел-развръзка. Българинът цял се превърна във внимание и съсредоточение. И когато стрелата бръмна срещу него, той само за частица от секундата приклекна и се закри с щита по подходящ начин. Като че ли не беше още завършил движението си, когато стрелата с трясък се удари о щита и излетя нанякъде. Сеслав не се опита да я проследи, нито пък загуби време в самодоволство от успеха. „Посрещнеш ли по този начин една стрела — бе го учил Ралф, — не предизвиквай провидението, а измъквай меча и се втурвай срещу противника си.“ Той не измъкна меча, но рипна на крака и с всички сили се затича напред.

Оказа се, че не е било необходимо толкова бързане — слисан от случилото се, Ълфин изобщо не посягаше за трета стрела, а глуповато местеше поглед от лъка в ръцете си към тичащия насреща му мъж. И когато българинът се озова до него, той все още не бе проумял, че обстановката се е изменила и че вече е дошъл негов ред да се погрижи за защитата си. Сеслав с един удар строши лъка в ръцете му и вдигна брадвата над бакърено — русата му глава. Едва в този момент Ълфин осъзна опасността и убеден, че е пред пътя към отвъдното, пребледня и стисна очи.

— Разбра ли какво са изпитвали старецът Нестор или неопитните селяни, когато си ги убивал? — студено му каза Сеслав. — Така безпомощни са посрещали смъртта и те, но за разлика от тебе са били невинни пред себе си и пред бога…

Другият мълчеше. Войводата се поколеба, пък захвърли настрана брадвата си, отдръпна се и — както преди години в двубоя с Тирак Чудото — произнесе с подигравка и презрение:

— Вземи меча си, убиецо. Не съм свикнал да убивам безоръжни противници.

Не повярвал на слуха си, Ълфин отвори очи и се огледа. Нямаше грешка — наистина Сеслав стоеше настрана, бавно измъкваше меча си и го чакаше също да се въоръжи.

— Не биваше да го пощадяваш, Сеславе — разнесе се един глас. — Ълфин живя като куче и заслужава кучешка смърт.

Българинът хвърли бърз поглед към зрителите. Онзи, който му бе извикал тези думи, бе дългокосият гигант Вортаймър.

В същото време Ълфин не отиде до оръжията си, а се промъкна пълзешком — сам непознаващ великодушието, той не го допущаше и за другите. Грабна щита и меча си и възвърнал вярата си в успеха, скочи на крака и с дива стръв се нахвърли върху противника си. Сеслав спокойно посрещна ударите му — някои отблъсна с оръжието си, други пое с щита, трети с къси движения остави да профучат покрай тялото му. Отстрани може би изглеждаше, че той едва смогва да се опази от тежките удари, но Ълфин не се излъга — имаше достатъчно опит, та скоро разбра, че насреща си има майстор на меча, който всеки миг владее положението и направлява двубоя според желанието си. Риса пое дъх и се хвърли в нов напад, но и той се съкруши в желязната отбрана на българина.

— Какво? — присмя му се над щита си Сеслав, когато се разделиха след втората схватка. — Срещу неопитните селяци ти беше по-лесно, нали?

И в този момент Ълфин се уплаши. Той, който безброй пъти бе отнемал живота на други, сега изведнъж усети край себе си собствената си смърт, дебнеща с косата и тракаща с голата си челюст, и това видение го изпълни с ужас.

— Не! — извика, отговаряйки не на Сеслав, а на собствените си мисли. — Не! Ще загинеш ти, а не…

Воден вече от страха си, а не от разума, той се втурна в ново нападение. Удари веднъж… втори път… В третия замах вложи цялата великанска сила на мишците си. Сеслав, който хладнокръвно следеше действията му, разбра, че е дошла минутата на развръзката. Пое бесния удар с меча си, направи крачка напред, докато оръжията се кръстосаха до самите дръжки, извъртя китката си, както стотици пъти го бе учил Братан, и мечът на Риса излетя от пръстите му.

Всичко бе очаквал българинът, само не и това, което последва. Ълфин се взря безсмислено в празната си ръка, после той, воинът и убиецът, нема доблестта да посрещне като мъж смъртта си, а с отчаян вопъл падна на колене и извика:

— Милост, Сеславе!… Милост!…

Смутен от тази липса на достойнство и неспособен да порази човек, който на колене моли за пощада, Сеслав за секунда се обърка, неспособен да вземе решение. Доловил разколебаването му, Риса се разкрещя още по-жалостиво:

— Милост!… Нали искаше да узнаеш съучастниците ми? Подари живота ми, Сеславе, и аз ще ти ги…

Изпънатите до краен предел Сеславови сетива го накараха да действува, изпреварвайки собствения си разум. Едно издайническо избръмчаване откъм смълчаните зрители едва достигна до слуха му и той се тръшна по очи на земята. Предназначената за него стрела прелетя над рамото му и с грозно хрущене прониза черепа на коленичилия Ълфин.

Така загина от предателски удар Риса в момента, когато сам беше на път да извърши поредното си предателство.

Докато Сеслав бавно се изправяше, разнесоха се викове:

— Ето го!… Ето го убиецът!…

— Целеше Сеслав, пък улучи…

— Там… Там… Вижте го как бяга!…

— И той е от англите… Мейрик, така е името му…

После над цялата гълчава проехтя познатият глас на Вортаймър:

— Стойте!… Не го преследвайте!… Оставете го на мене!…

Станал на крака, Сеслав видя как русият великан опъна лъка си, прицели се във фигурата на бягащия към хълмовете Мейрик и пусна тетивата. Голямата стрела раздра с писък топлия есенен въздух и след секунда се заби между плешките на беглеца. Мейрик падна по очи и не мръдна повече.

Вортаймър остави лъка си, отметна коси към раменете и произнесе спокойно и студено:

— Мейрик преживяваше като наемен убиец и палач. Беше пръст божи, дето Ълфин загина именно от неговата ръка…

Това беше надгробното слово за двамата злодеи.

Сеслав кимна с благодарност на великана, поздрави с меча си множеството и се отдалечи. Първите си крачки направи сред плътна, глуха тишина. После обаче се разнесе дружен вик на хиляди гърла, от които Дръстър — както Йерихон^[1] преди столетия — потрепери:

— Да живее Сеслав войвода-а-а!…

Младият мъж продължи нататък.