Цончо Родев
Мечът на непримиримите (21)

5

За да заблуди преследвачите си, Сеслав преведе малкия си отряд най-напред на изток, чак до Маркели^[1], твърдината, при която преди почти точно три столетия^[2] хан Кардам бе разгромил ромеите, после, докато го очакваха някъде към Анхиало^[3] или Месемврия^[4], той свърна рязко на север и прекоси границата над Велики Преслав.

Яздеха вече по-безгрижно — нали тук, в Страната без закони, се чувствуваха уж като у дома си? Но когато най-малко го очакваха, се получи знак за опасност. Те вече излизаха от Стохълмието и приближаваха Тмутаракан, когато насреща им долетя изпратеният напред като разузнавач уз Карач, който отдалече размахваше тревожно ръце. Спря така рязко пред тях, че конят му закопа копита в земята.

— Войводо — рече задъхано, — срещу нас идват византийци!…

Всички се спогледаха смутено. Византийци? Тук, на почти два дни път от границата? И то връщащи се от север? Възможно ли е в тяхно отсъствие ромеите да са разгромили печенегите и да са помели Страната без закони? Или това е само някакъв техен отделен отряд, който бе шарил насам за плячка?

— Колко са? — попита угрижено Сеслав.

— Не знам, войводо… Може да е малък отряд, но може и цяла друнга^[5]. Бях до края на гората, когато те се зададоха в далечината. Изчаках само да се уверя, че са византийци, и препуснах насам.

Сеслав поразмисли, после заповяда на хората си да се укрият, а взе със себе си Карач и излезе напред на разузнаване. Влязоха в гората, покрай която бяха яздили досега, и с хиляди предпазвания се отправиха към онзи край, където узът бе забелязал приближаването на ромеите. Карач със знаци показа откъде ще могат да видят гръцкия отряд и двамата един зад друг се отправиха нататък. Като се криеше между дърветата и по-високите храсталаци, войводата стигна до самата окрайнина на гората. Свали шлема си, за да не бъде издаден от блясъка му, изправи се на стремената и засенчвайки очи, се огледа. Току пред него се ширваше едно просторно необработено поле, спущаше се надолу до някаква тясна низина, през която се виеше сребърната ивица на една рекичка, после се въздигаше отново по един също така гол и заоблен хълм. Всичко беше, както е думата, открито като на длан, но жива душа не се забелязваше.

Той смушка коня си, за да направи още няколко крачки напред. Вляво, все покрай гората, се виждаха няколко пастири със стадата им, но от византийска войска — никаква следа.

— Къде ги зърна тия ромеи? — попита, без да се обръща, Сеслав.

— Ето! — чу до себе си променения глас на Карач.

Нещо в този глас — напрегнатост, неоправдано задъхване или оттенък на отдавна стаявана злоба — го накара да се извърне. Това движение го запази, но само отчасти: мечът, насочен към врата му, попадна в дясната гръд и проникна надълбоко в нея. В първия миг Сеслав не изпита особена болка, а и в очите му се четеше повече учудване, отколкото ужас или страдание. След това обаче погледът му потъмня, светът угасна пред него и той се строполи от коня.

Веднага подир него и Карач пъргаво скочи от седлото и, все още с меч в ръка, предпазливо приближи до безжизненото му тяло. Поколеба се да го прободе още веднъж, но се отказа:

— Излишно е — продума под носа си. — Където е мушнал Карач, не е нужно да се повтаря…

Подтикна го към това не само самомнението му, но и сребролюбието — бързаше да стигне до онази кесия на Сеславовия пояс, която — наред със спомена за позора му в „Трите глигана“ — го бе подтикнала към това убийство. Не загуби време да я търси — много пъти бе проследявал със стръвни очи нехайното движение, с което войводата я бе мушвал под кафтана^[6] си. Измъкна я с треперещи от алчност пръсти; нема̀ търпение да я откачи от пояса на умиращия мъж, а сряза кожената ивица, която ги свързваше. Претегли кесията на дланта си и изсумтя недоволно; в гласа му имаше нещо, което звучеше като след понесена обида:

— Измами ме, мръсникът… — После друга внезапна мисъл го изпълни с надежда: — А да не би пък да я е напълнил само с драгоценни камъни?

Не успя да провери. Тъй както беше приведен над окървавеното тяло, върху гърба и плещите му изневиделица се стовариха няколко тежки удара и непознати мъжки гласове не казаха, а изреваха заплашителни думи. Карач не отличи думите; до мозъка му те достигнаха замъглени от сухия звук на пращящите му кости. От тласъка на ударите той политна напред, препъна се. Изтърва меча си, но пръстите му, впили се в кожената кесия като нокти на ястреб, не я изпуснаха. Неизвестните нападатели, все със закани на уста, се втурнаха след него. И в тази секунда Карач разбра: не потърсеше ли спасение в бягство, оставеше ли само още веднъж да бъде застигнат от подобни смазващи удари, беше загубен. Надигна се от земята, преди онези да го приближат и с всички сили побягна надолу по склона.

Като измина стотина крачки, поспря и се обърна. Нападнали го бяха с криваците си някакви пастири. Сега двама-трима от тях го заплашваха, като размахваха дългите си тояги над главите, другите се бяха привели над трупа на Сеслав. Карач избълва едно пълно с ярост проклятие: почувствува се опозорен, че той, уж прославеният в много битки воин, е безпомощен срещу тези селяндури. Но какво можеше да стори? Лъкът и колчанът със стрелите останаха на седлото на коня, мечът му се търкаляше там някъде до мъртвия Сеслав… Е, имаше още един нож на кръста, но как се преборва човек с нож срещу криваците на тези здравеняци?

Поразмисли по този начин узът, пък обърна гръб и с бърз ход се отдалечи.

Нищо — каза си, като мислеше за кесията, — тази ще ме утеши…

Имаше пред вид да бъде утешен за безславното си бягство и за болките по гърбината. И вярваше в това бъдно утешение, защото още не знаеше, че в тази кесия войводата държеше само дребни монети.

А в същото време там, до края на гората, няколко корави и непохватни мъжки ръце се бяха заловили да спасяват искрицата живот, която не проблясваше, а още само мъждукаше в снагата на Сеслав.

— Не си играй да щадиш тези дрехи, Видуле! — говореше един. — Късай, та час по-скоро да открием раната.

— Лесно ти е да приказваш, Арцо — отговори Видул, — ама я се опитай да скъсаш с ръце този плат…

Срязаха дрехите и разкриха гръдта на полумъртвия млад човек. На дясната страна се виждаше рана, може да имаше до три пръста ширина. Въпреки нея обаче личеше, че тази гръд принадлежи на човек, който е бил як като столетен дъб.

— Грях ще имаме пред бога — тихо произнесе трети от мъжете, — ако оставим такъв юнак да загине…

— Я не опявай — сопна му се Арцо, — ами изтичай до стана да донесеш кратуна вода. Не, вино донеси, то по̀ приляга за рана!

Почистиха и подсушиха с гъба-пърхавица раната, после я наложиха със сушени листа от звъника, че и вътре в нея натикаха от тях. Дали я подлютиха, или тъй му дойде времето, но раненият трепна, люшна глава на другата страна и избъбри нещо неясно.

— Що рече човекът, Грудьо? — тихо попита Видул.

— „Остър меч“, туй бяха думите му.

— И прав е — рече Арцо. — Остър е бил, и още как!

— Чини ми се — добави Грудьо, — че това място тъй и ще остане да се зове, Остър меч^[7]…

Видул отпра широка ивица платно от собствената си риза и с него върза раната. Изправи се, разкърши рамене и каза:

— От нас — толкоз. Нататък — каквото рече бог…

— Какво ще го правим?

— Ако слушате мене — продължи той, — да го пренесем долу до барата и да струпаме една колиба над него. — И завърши мъдро: — То болен човек без вода не се гледа!…

Неколцина се наведоха с несръчна грижовност поеха ранения и го понесоха нататък. Други поведоха зад тях конете.