Цончо Родев
Мечът на непримиримите (61)

4

В Главиница пристигнаха привечер, по здрач, та когато застанаха пред главния вход, портата на крепостта беше затворена и подвижният мост — вдигнат. Очакваха го и се бяха уговорили как да действуват — основата група спряна прилично разстояние, а напред излязоха само Ралф и Валцар.

— Хей, вие там! — провикна се с господарски тон печенегът, като се обръщаше към стражите.

— Кои сте вие? — запита един глас откъм челната кула.

— На тебе ли ще се представим, глупако? — майсторски изигра разсърдване Валцар. — Иди и кажи на кастрофилакса тозчас да се яви пред нас. И се моли на боговете си до идването му да съм забравил нахалството ти, защото иначе не давам и пукната пара за ушите ти…

Това своеобразно встъпление даде плод, защото не мина много и на стражевите кули се забеляза оживление, после мостът се спусна със скърцане, обкованата врата се отвори бавно и от нея прекрачи мъж в пълно въоръжение.

— Я! Да пукна, ако това не е Челгу! — провикна се Валцар. — Мигар те въздигнаха в кастрофилакс, Челгу?

— Да пукна и аз, ако тази муцуна не принадлежи на Валцар! — отговори със същия тон кастрофилаксът на Главиница, като разпери ръце за прегръдка. — Значи, ти разтрепери стражите ми, а?

— А, не! — Новодошлият направи крачка назад и избягна прегръдките; свойското държане не влизаше в плановете му. — Изплаши ги онзи, когото представлявам тук, Челгу. Да познаваш този знак?

Другият взе парчето ощавена кожа и дълго оглеждал змея в полет, отпечатан върху нея. И колкото повече я гледаше, толкова по-безкръвно ставаше лицето му.

Ралф Рижия следеше внимателно поведението му. И когато му се стори, че онзи е „узрял“, тикна под носа му ръката си?

— А да си виждал този пръстен, приятелю?

По понятни причини нямаше намерение да го оставя в ръцете му. Но и не беше нужно — след като държеше дамгата на Татуш, за Челгу знакът на Ълфин оставаше на второ място.

— За какво са ви пратили, Валцар? — попита хрипливо.

— Бъди спокоен, не е за тебе. — Валцар уж го успокояваше, но не изоставяше властния оттенък на гласа си. — Дошли сме за оная ревла…

Когато яздеха към Главиница, той и Ралф се уговориха само няколко неща: да говорят и се държат заповеднически, от горе на долу, и да не питат за Мартина, а с поведението и думите си да подсказват, че просто знаят за нея. Тази тяхна тактика даде плод — кастрофилаксът на Главиница въздъхна облекчено и се засмя:

— Ревла ли рече, Валцар? Бясна тигрица е тя, приятелю, а не ревла… За какъв дявол ви е?

— Знам ли? Татуш и Ълфин ни вдигнаха по никое време, щели сме да заплатим с главите си, ако не я заведем в Дръстър до утре сутринта. — „Пратеникът на Татуш“ свирна на спътниците си да ги последват и подкани посрещача: — Хайде, води ни, Челгу. Аз, знаеш, още държа на главата си…

Влязоха в крепостта и там кастрофилаксът им рече:

— Щом няма да ми погостувате, можете да ме почакате тук. Аз ще ви я доведа. — И добави с усмивка: — И да ви кажа право, с благодарност ще се отърва от нея. За едно денонощие, откакто е тук, този дявол в женски образ вдигна Главиница на главата си…

Изтръпнали от напрежение, Ралф, Валцар и хората от „свитата“ им останаха да чакат. От страх да не се издадат не разменяха нито дума и това принудително мълчание като че увеличаваше възбудата им. Сеслав чупеше пръсти. Ралф нервно дъвчеше устната си. Един русин от групата, Олег по име, настървено скубеше с цяла шепа от брадата си… Слава богу, не чакаха дълго и по улицата срещу тях се зададоха Челгу и Мартина. Както беше третата и последна уговорка между тях, Валцар се впусна да отвлича вниманието на кастрофилакса, докато в същото време Ралф правеше тайни знаци на Мартина да не издава познанството си с тях. Но щастието, което ги бе покровителствувало дотук, в този момент им изневери. Мартина изобщо не забеляза знаците му. Погледът й попадна веднага върху Сеслав, позна го въпреки старателната му маскировка и забравила всяка предпазливост, се втурна към него с вика на облекчение и ликуване:

— Сеславе!…

— Мартина!… — не издържа и Сеслав, също се спусна към нея и я притисна в прегръдките си.

От всички наоколо пръв се опомни Челгу и изкрещя диво:

— Измама!… На оръжие!…

Това бяха последните думи през живота му. Защото двамата с Ралф едновременно изтеглиха мечовете, но Челгу не можеше да се равнява по умение с червенокосия си противник и падна пронизан още в първата схватка.

— Назад! — викаше в това време Валцар. — Към вратата!… Назад!… Ние с Ралф ще прикриваме отстъплението ви!…

Послушаха го и бързо отстъпиха към вратата. И съвсем навреме, защото от кулите вече се спущаха неколцина стражи… Застанали един до друг, Валцар и Ралф ги посрещнаха дружно. Тясното място ги благоприятствуваше, та те не само ги спряха, но ги накараха и да отстъпят. А когато някъде отвъд стената долетя гласът на Сеслав „Готово!… Бягайте!…“ те нанесоха два последни удара на стражите, после обърнаха гръб и хукнаха към своите. Преминаха моста, после изтичаха още десетина крачки и… и точно тогава Ралф нададе къс вик и рухна на земята. От лявата му ръка стърчеше и още трепкаше стрела.

— С мен е свършено, Валцар!… Бягай, спасявай се поне ти!…

— Да те изоставя ли? Дума да не става!…

Валцар приклекна до него, но не знаеше какво може да стори за спасението му. А в същото време откъм стената се чу радостен вик:

— Единият падна!… Стреляйте всички бе, стреляйте!…

Долетяха още няколко стрели, едната дори отнесе калпака на Валцар, но други поражения не им нанесоха. И този момент се разнесе бесен тропот на коне. Печенегът вдигна очи. Към тях препускаше Сеслав, като водеше със: себе си и още един кон. Спря, Валцар му подаде безчувственото тяло на Ралф, после се метна на свободния кон и двамата изчезнаха, погълнати от здрачевината…

* * *

На три-четири поприща от Главиница бегълците спряха, свалиха безжизнения Ралф, раздраха дрехата му и огледаха раната. Засегната беше само ръката, но ударът беше лош — стрелата първо беше разкъсала някакви жили и после бе натрошила костта под рамото. Стегнаха ръката над раната и с помощта на остър нож извадиха стрелата.

— Божичко! — проплака Мартина. — Пострада заради мене…

— Няма да издържи, ако го вземем с нас — каза на свой ред Сеслав. — Могат да го спасят само в Пастири! — Той поразмисли малко и продължи: — Тук трябва да се разделим, приятели. Вие — отдели с ръка петима от придружниците си — ще вземете Ралф и още тази нощ ще го пренесете в селото. Вдигнете от сън вдовицата Стамена и ранения Видул и им предайте от мене: под дърво и камък да издирят способен врач, но да спасят…

— Ясно, войводо! — каза един от посочените.

— Останете в Пастири до оздравяването му, а после се приберете във Вичина с него и Стамена. Нека Видул ме известява, ако в селото се случват нови поразии. Тръгвайте!

Мълчаха, докато тропотът на конете се отдалечи по пътя към изток, после Сеслав поде отново:

— Ще се разделим и ние, приятели. На тебе, Ботас, ще разчитам да заведеш до Вичина останалите хора и… Мартина.

— Как?! — трепна жената. — Добре ли те чух, Сеславе? Затова ли ме освободихте, за да…

— Налага ми се, Мартино — мрачно, но решително каза той. — Аз имам една лична работа в Дръстър и ако ти си с мене, само ще ми пречиш. Не, ти ще отидеш във Вичина с Ботас и другите, а за Дръстър ще взема само един човек.

— Ще бъда аз, Сеславе — вметна бързо Валцар.

— Благодаря, приятелю, нека бъдеш ти.

Той им разясни плана си. Щяха да отидат всички в Тмутаракан, където, знаеше се, русите щяха да ги посрещнат с отворени обятия. Още вечерта Ботас, Мартина и придружниците им трябваше да тръгнат по течението с кораб, нает от русите, за да преминат покрай Дръстър под прикритието на нощта.

— Няма да имате премеждия — каза убедено. — След войната там не са особено бдителни, пък и още няма да са узнали, че сме освободили Мартина, та нито пътищата ще завардят, нито ще следят реката.

— А ние с тебе, Сеславе? — попита Валцар.

— Ще преспим в Тмутаракан и ще продължим към Дръстър утре по видело. За моята работа там трябва да съм отпочинал и бодър.

— Дръстър? — замислено повтори Ботас. — Нали не си забравил, войводо, че там има капан, готов да щракне зад тебе?

— Грешиш, приятелю — поклати глава българинът. — Капан вече няма. — Той показа към жена си. — Нейното освобождение изпили зъбите и на капана, и на онези, които го бяха заложили.

— Поне ще ми кажеш ли каква е тази твоя работа в Дръстър? — тихо се примоли Мартина.

— Един мъжки дълг — отговори Сеслав и в гласа му прозвучаха стоманени нотки. — Един от онези дългове, за които не важи християнското правило „ако ти ударят едната страна, ти подложи и другата“, а се уреждат по поговорката, „око за око, зъб за зъб“…

С тези думи той се метна на коня си. Другите последваха примера му и малката групичка се понесе към Тмутаракан.