Цончо Родев
Мечът на непримиримите (60)

3

Сеслав нямаше характера на Йов^[1] — нито можеше като него да понася удари, нито притежаваше примиримостта му пред съдбата, — та новата злочестина, която го посрещна в Пастири, най-напред го сломи, после пък го подтикна към неразумна жажда за мъст.

Още преди идването му селянките бяха прибрали, измили и приготвили покойниците като за погребение. Сеслав проля горчиви сълзи над труповете на Нестор, Братан, Груд и другите жертви. След това прегърна невръстните си чеда и заедно с тях горко оплака злата участ на Мартина.

Докато той се отдаваше на скръбта си, никой не се опита да го разтушава — тези неуки хорица знаеха от живота, че и най-коравите юнаци понякога имат нужда да изплачат натрупаната в гърдите им горест. Но когато после без никакъв преход го обзе бурен и безразсъден гняв, та той се разфуча и заприканва людете си начаса̀ да скочат на конете и да се понесат към Дръстър, срещна хладна въздържаност.

— Какво? — изненада се войводата. — Мигар се уплашихте? — И тъй като те не отговаряха, позволи си и да ги уязви: — Или забравихте, че ви плащам, за да ме следвате в опасностите?

Дори и след тези несправедливо остри думи се видя обграден от стената на мълчаливото всеобщо несъгласие. Стъписа се — подобно нещо се случваше за пръв път през няколкогодишния му престой в Страната без закони. Точно тогава към него приближи овдовялата за втори път Стамена и му каза, че Видул иска да поговори с него, та го отклони от някои неразумни решения, които вече пареха на езика му.

Видул естествено беше още на легло. Все пак при влизането на войводата той се поизправи на лакти, а услужливи ръце тикнаха зад гърба му няколко възглавници.

— Повиках те, да ти поговоря за дядо Нестор — каза. — Той, горкият, живя дълго между нас, селяните, та понаучихме едно — друго от него.

— Не ми е време за… — започна Сеслав, но Видул го прекъсна.

— За мъдростта винаги трябва да се намери време, войводо. Без време са само гневливостта и привързаността. — Той, забеляза как думите му в един миг пречупиха възбудата на Сеслав. — Тъкмо на това ни научи мъдрият старец, войводо: каквото и да ни е пратило провидението, колкото и да се ядосваме или да страдаме, най-напред да седнем и кротко да обмислим онова, което е най-разумно да се стори.

— Разбрах урока ти — гузно се съгласи Сеслав и приседна срещу одъра на ранения. — Хайде, нека поразмислим както би размислил дядо Нестор, царство му небесно.

— Тогаз първо повикай Ботас, Валцар и Рижия. Също и това знам от праведния старец — че две глави винаги мислят по-добре от една.

След малко, когато извиканите бяха вече при тях, Видул поде отново, като се обръщаше към новодошлите:

— Одеве чух през прозореца, когато войводата ви приканваше да го последвате в Дръстър, пък вие не рачихте, затраяхте си. Защо?

— Ние не сме се наговаряли, Видуле — пръв от попитаните се обади Ралф, — та ще отговоря само за себе си. Не се съгласих, понеже ми се видя неразумно.

— Защо? — повтори въпроса си раненият.

— Познавам Ълфин от двадесет години. Той прилича на рис не само по злост, но и по хитрост. Щом Ълфин тъй шумно и показно на няколко пъти е повторил „Дръстър… Дръстър… Дръстър…“, то не е било случайно. В Дръстър той навярно е устроил такъв капан, че…

— Прав си — обади се тихо Сеслав. — Мъката така беше замъглила разсъдъка ми, че трябва да съм бил сляп за тази проста истина.

— Аз пък се въздържах за друго — заговори на свой ред. Ботас. — Рекох си тъй: ние дойдохме направо от Дръстър и по пътя се оглеждахме на четири, ако Ълфин наистина е тръгнал нататък, защо не го срещнахме?

— И как разтълкува тази несъстояла се среща? — нетърпеливо попита войводата.

— Че навярно Риса е укрил Мартина другаде — убедено каза аланът, — а в Дръстър само крои клопка за тебе и нас.

— Господ да ме убие, ако не е така! — възкликна от леглото си Видул.

Умълчаха се. Без да го кажат, всички мислеха заедно — къде ли е тъмницата, в която Ълфин бе хвърлил нещастната Мартина.

— Знаете ли какво ми се върти из главата — рече по едно време Валцар. — Преди години един приятел, който служеше в личната стража на Сача, ми беше разправял, че в Главиница Ълфин имал нещо като собствен малък дворец…

Всички без Видул наскочиха нетърпеливо и заговориха в един глас:

— Наистина ли, Валцар? Дявол да го вземе, ако е така…

— Да, не мога да греша — след ново размишление повтори печенегът. — Тогава не обърнах внимание на тези приказки, но…

— Ако мълчешком съберете дружината — обади се от одъра Видул, — и внезапно нападнете Главиница, ще съумеете да я превземете.

— Нямам време да събирам дружината — решително отсече Сеслав. — Приятели, ще ми помогнете ли да освободим Мартина?

Този път сред тях нямаше никакво колебание:

— С тебе сме, войводо! — извикаха те едновременно.

— И искам да знаеш едно — допълни Ралф. — Ще дойда и ще срещна пръв опасността не защото ми плащаш, Сеславе.

Сеслав се изчерви и гузно отклони поглед.

— Простете ми онези невъздържани думи, приятели…

— А, защо? — разпери ръце срещу него Рижия. — Не се чувствувам обиден, Сеславе. Аз съм наемен войник и не се срамя от парите, които получавам за службата си. Друга е причината, поради която сега…

— Че този път ще служиш на правдата ли? — попита Видул.

— И това не. Ще го сторя не за Мартина, нито за тебе, Сеславе. А за да навредя на Ълфин. Той е срам за името на англите. И с делата си опетнява и моето име. Ето, затова ще бъда пръв в битката.

Думите на Ралф изпълниха всички с уважение и признателност. Сеслав му подаде ръка и той я стисна здраво, по мъжки.

— А всъщност би могло и да няма битка — каза Валцар. — Войводо, пазиш ли още онази дамга на Татуш, с която на времето си подхлъзнал Селте във Вичина?

— Ето я. — Сеслав извади парчето пергамент от джоба си.

— Дай ми я и аз се надявам да освободя Мартина, без даже да измъкнем мечовете от ножниците.

— Разбрах мисълта ти, Валцар. Може би наистина… Хайде, да ставаме, приятели!

— А, не, защо да бързаме — противопостави се Ралф. — Виждаш, войводо, добрата подготовка е половин победа. Мисля, че и аз мога да вляза в Главиница не с празни ръце. — Той се обърна към Видул. — Ти говореше, че Риса е оставил някъде отпечатък от пръстена си?

— Да. На Дебелата вощеница у Сеславови.

— Дай ми два часа време, войводо. На времето един хитрец срещу мех вино ме научи как човек може от отпечатък да възстанови самия пръстен. — Рижия се засмя широко. — Е, не като да го носи цял живот — восъкът се топи лесно, знаете, — но достатъчно, колкото да хвърли прах в очите на неколцина тъпаци.

— Не е лошо да използуваш тези два часа и ти, Сеславе — каза Ботас. — Ти си прекалено познат по тези краища. Няма да е излишно да прахосаш малко вълна и да украсиш лицето си с чифт дебели мустаци и една красива къдрава брадичка.

Сеслав послуша и този съвет. Докато той с помощта на алана „работеше“ новото си лице, Видул, след като дълго и безмълвно ги наблюдава от одъра, изведнъж изпъшка горестно:

— Слава на господа вседържителя и на всички светци! Какво ли не бих дал, за да съм с вас, когато ще смажете главата на тази пепелянка в човешки образ!…

— Ти имаш по-важна работа тук — отговори му войводата, докато залепяше мустаците си.

— Много важна, да — горчиво се присмя на себе си хромият. — Да лъскам със задника си столовете и пейките…

Сеслав се извърна към него и го изгледа продължително.

— Груд е мъртъв, Видуле — напомни му. — По ум и заслуги ти си най-достойният да го заместиш като кмет. Пък и одеве доказа, че те бива да напипваш най-верния път… — Другият понечи да го прекъсне, но той не му позволи. — И не бързай да се оплакваш, че няма да си сред копията и секирите. Вчера трябва да си разбрал, че да си кмет на Пастири, не е като да си играеш на кокалчета…

Видул не възрази повече.