Цончо Родев
Мечът на непримиримите (50)

4

Многочисленото пратеничество не направи съвършено никакво впечатление на Алексий Комнин и той отказа да го приеме — „имал по-важна работа от празните приказки с някакви си скити“, рече. После обаче — то беше точно на август в лято от Христа 1087-о — промени мнението си и чрез евнуха Лъв Никерит, негов доверен помощник, заяви на „скитите“, че не желае никакви официалности и празнословия и че ще се срещне само с главния пратеник; не беше казал нищо за подаръците, които пратеничеството носеше, но съобразителният и ловък Лъв (на тези си качества той след години щеше да дължи поста си на управител на всички поробени български земи) без много да му мисли, ги прие от името на императора.

Сеслав се облече в най-представителните си одежди и тръгна с евнуха. Предполагаше, че за себе си Алексий ще да е запазил някоя удобна сграда на Лардея, но се излъга. Двамата с Лъв Никерит изобщо не прекрачиха в крепостта; оказа се, че императорът живееше в стана сред войниците си, и то даже не в най-просторната шатра… Лъв го заведа до вратата й, направи му знак да мине, но не влезе с него. Сеслав отначало се изненада, когато усети платното на вратата да пада зад него. После се изненада двойно, когато видя, че в шатрата се намираше един-единствен човек, който пишеше нещо на сгъваема дървена масичка.

Той беше колкото него на възраст или незначително по-голям — надали имаше повече от тридесет години. В много отношения си приличаха. Макар да се виждаше, че е издънка на стар аристократичен род, византиецът нито изглеждаше изнежен, нито бе натруфен в разни патрициански тоги или позлатени доспехи; точно както и Сеслав, той беше със силно телосложение, подсказващо дългогодишна воинска подготовка, и в бранно облекло на архон^[1]. Беше само с по-кестеняви коси и бадемови очи. Ранна отвесна бръчка разделяше гъстите му вежди, а една трапчинка на брадата говореше за волеви и упорит характер.

Ако се вярва на пищнословния цариградски етикет, този беше „венценосният, свят, божествен, слънчев“ и прочие, и прочие самодържец император Алексий І Комнин.

Алексий остави перото, показа един стол пред себе си и рече просто:

— Заповядай! Седни!

Българинът се поколеба само един миг — тъй или иначе, се намираше пред господаря на великата Византийска империя, — после прекрачи напред и седна. Цяла минута двамата се изучаваха с поглед. И едва след нея започна разговорът.

АЛЕКСИЙ КОМНИН. Струва ми се редно преди всичко да науча кой седи срещу мене. Бранислав, син на Драгшан? Или алагаторът на стратега Калигопул? Или комесът от моята гвардия Михаил Макремволит? Или може би кастрофилаксът на Диампол?

СЕСЛАВ (след кратко стъписване). Учудвам се, твое величество, че си се потрудил толкова подробно да изучиш скромната ми личност.

АЛЕКСИЙ КОМНИН. Не е чак толкова скромна, щом си е извоювала да я сравняват с такъв титан като Велизарий. Защото нали ти си също и „Велизарий на злото“? Нямам за цел да те лаская, но ще ти призная откровено, че склоних да преговарям със скитите само след като разбрах, че ти, именно ти ще бъдеш срещу мене в днешния разговор. И така, бих искал да узная кой от многото си образи си взел днес?

СЕСЛАВ. Аз съм войводата Сеслав, пратеник на…

АЛЕКСИЙ КОМНИН (след като го изчаква малко). Разбирам затруднението ти. Не си представител на някакво царство, защото в Малка Скития царство изобщо не съществува. Не представляваш и народ, защото там е сбирщина, подобна на онази градска смет, която се натрупва в завета на някой зид по волята на уличните ветрове. Не можеш да кажеш и „пратеник на Татуш“, защото, доколкото те познавам отдалече, не си човекът, който ще признае господството на едно нищожество като този печенег.

СЕСЛАВ. Приеми тогава, че съм пратеник на онова население, срещу което си решил да вдигнеш на бран цвета на ромейската войска.

АЛЕКСИЙ КОМНИН (с леко отегчение). Щом в твое лице имам пред себе си апокриспарий^[2], кажи онова, което е съдържанието на мисията ти.

СЕСЛАВ. Подканваш ме по такъв начин, твое величество, сякаш отнапред си решил да отхвърлиш всяко споразумение…

АЛЕКСИЙ КОМНИН. Ще бъде глупаво да го крия…

СЕСЛАВ (понечва да се изправи). Тогава не виждам защо…

АЛЕКСИЙ КОМНИН. Не бъди толкова обидчив, войводо Сеславе. Остани! Наистина няма много изгледи да се споразумея със скитите, с които съм решил да свърша веднъж завинаги, но нищо не ти пречи да опиташ. Още повече че се готвя да ти дам един шанс повече — не само да купиш моята благосклонност, но и да ме убедиш в безсмислието на начинанието ми. И тъй, слушам те.

СЕСЛАВ. Предложението ни ще изразя в едно изречение: ако разпуснеш войските си и се откажеш от войната срещу нас, ние ще се откажем от онова, което империята ни дължи, ще ти дадем триста литри злато и ще обещаем, че в случай на заплаха срещу Византия или срещу тебе лично, ще се притечем на помощ с тридесет хиляди напълно въоръжени воини.

АЛЕКСИЙ КОМНИН (подсвирва шумно, по момчешки и после). Охо! Цената, която сте готови да платите, е наистина съблазнителна.

СЕСЛАВ. Мога ли да смятам, че си склонен да я приемеш?

АЛЕКСИЙ КОМНИН. Далеч от тази мисъл. Просто се впечатлявам от високата стойност, която имате в собствените си очи. И за да не се връщаме повече на тази тема, ще ти кажа веднага, че отказвам, войводо Сеславе. И ето защо. Като излича от лицето на земята котилото, събрало се в Малка Скития, няма да ги има онези, на които Византия дължи някакви суми; с правото на победител ще завоювам тези триста литри, които предлагате сега; а що се отнася до вашата помощ, не я желая, защото не мога да си представя лъвове да търсят помощ от чакали. Почакай, не бързай да ставаш! Досега говорихме за онова, което интересуваше вас. Нямам ли право на същото?

СЕСЛАВ. Какво те интересува, твое величество?

АЛЕКСИЙ КОМНИН. Ти самият и твоите схващания.

СЕСЛАВ. И по-точно?

АЛЕКСИЙ КОМНИН. Вече четири години ти оглавяваш най-непримиримите противници на империята, начело си на всяка враждебност срещу нас. Ей този сребърен орел, който носиш върху бронята си, се е превърнал в кошмар за всеки ромеец. Защо? Защо е всичко това?

СЕСЛАВ. Ако ти кажа, че съм българин, ще бъде ли достатъчно ясен отговор?

АЛЕКСИЙ КОМНИН. Зная го отдавна. Но за мене българският ти произход не обяснява нещата. Под моя скиптър има милион българи, в които не може да се открие и следа от твоето ожесточение срещу Византия.

СЕСЛАВ. Следователно те са лоши българи.

АЛЕКСИЙ КОМНИН. Или проявяват онзи здрав разум, който с много повече основание би трябвало да се очаква от тебе. Виждам, учудваш се на думите ми. Ще ти го поясня. Преди ти да си българин и аз — грък, ние сме човеци и на много неща можем да погледнем общочовешки, а не от тесния ъгъл на кръвната ни принадлежност. За съжаление това се е оказало във възможностите на по-ограничените мои поданици, докато например ти, един роден водач, робуваш на някакво си там име.

СЕСЛАВ. Позна, твое величество. Робувам на… Византия…

АЛЕКСИЙ КОМНИН (махва ръка с досада). Остави дребното заяждане и нека се опитаме да говорим като човеци. Българин, грък, турчин, печенег, франк — това са понятия без никакво съдържание. Хора като тебе и мен, които провидението е пожелало да обдари с качества на водачи, не бива да стесняват кръгозора си до границите на едно племе или една империя. Нашата отговорност не е пред рода или народа, а пред човечеството.

СЕСЛАВ. Нямам толкова високо мнение за себе си, но все пак ме интересува изводът, до който се готвиш да стигнеш.

АЛЕКСИЙ КОМНИН. Той е ясен — в лицето на Византия ти не трябва да виждаш враг или поробител!

СЕСЛАВ (възкликва). А! И как стигна до това?

АЛЕКСИЙ КОМНИН. По пътя на разума. На моя разум и на доверието в твоя. Нека да говорим искрено, войводо Сеславе, и да признаваме истините, дори когато ни боли от тях. Съгласен? Тогава длъжен си да се съгласиш с мене, че Византия винаги е превъзхождала България във всяко отношение: земя, население, богата история, култура, благоденствие.

СЕСЛАВ. Да приемем, че е така.

АЛЕКСИЙ КОМНИН. Тогава да отидем по-нататък. Ти говориш за робство. Защо не употребиш друг израз: разпространение на по-високата култура и благоденствието чрез всякакви средства?

СЕСЛАВ (след продължително мълчание). Най-сетне започвам да те разбирам, твое величество. Ако ние, българите, не се чувствуваме роби, а просто приобщени към ромеите, чрез труда на ръцете си и чрез нашите сто хиляди меча ще допринесем цивилизаторската мисия на империята да се разпростре върху нови земи, властта на императоровия скиптър да се утвърди и върху други народи, дори — защо не? — върху целия свят, та след това всички ние, които сме повече човеци, отколкото принадлежащи към отделно племе, да запретнем ръкави, за да наложим на света по-високата култура и благоденствието на Византия. Добре ли съм схванал мисълта ти?

АЛЕКСИЙ КОМНИН (страстно). Добре, но я виждаш сухо и делнично. Опитай се същото да си го представиш с цялата пищност и благодатта на утрешния ден. Византия е наследник и на древните елини, и на Рим, и на македонците, и на по-старите източни цивилизации. Представи си обединени в едно света на Рим и света на Александър, а над тях разпрострян разцветът на Перикловия век. Не е ли това една цел, която заслужава да забравим, че по род сме ромеи, българи или франки?

СЕСЛАВ (тихо). Тази цел е неосъществима, твое величество. Никога една заповядана със закон и наложена със сила цивилизация не може да преуспее. Предпоставка за всяка култура е… свободата. Няма ли свобода, няма и разцвет на културата.

АЛЕКСИЙ КОМНИН. Свободата ще настъпи после, когато нашата култура и нашият ред ще бъдат възприети в целия свят.

СЕСЛАВ (разпервайки пръсти). Кой е най-силен от тези, твое величество?

АЛЕКСИЙ КОМНИН (стъписано). Да кажем… палецът.

СЕСЛАВ. Но ти не запазваш само него, а да изрежеш всички останали, нали? Милееш даже за кутрето, най-безпомощния от петте.

АЛЕКСИЙ КОМНИН. И какво искаш да кажеш с тази притча?

СЕСЛАВ. Че културата на света е като ръката, само че има не пет, а петстотин пръста. И както ръката, светът се нуждае от всичките си петстотин пръста, за да върви напред. Нищо, че някои са по-силни, други — по-слаби. Тъкмо многообразието и съперничеството между тях ще осигурят напредъка на цялото. А ти искаш културата да има само един, и то задължителен образец. Защо?

АЛЕКСИЙ КОМНИН. Защото ще бъде най-съвършената и най-напредничавата.

СЕСЛАВ. Няма да мислят същото онези, на които тя ще е наложена.

АЛЕКСИЙ КОМНИН. Ще мислят, когато изцяло се приобщят към нас.

СЕСЛАВ (след ново размишление). Спомням си сега нещо, което ми е разказвал баща ми. За Александър е то, македонския цар. Имал навик Александър да си държи главата малко накриво, с леко извит врат. Цели векове след неговата смърт хиляди младежи, които мечтаели за неговата съдба, му подражавали, като си кривели вратовете. Но това не помогнало. Нито един от тях не станал втори Александър.

АЛЕКСИЙ КОМНИН. А тази притча какво означава?

СЕСЛАВ. Че в утрешния свят на мечтите ти вие, ромеите, ще бъдете Александровците, докато ние, приобщените, ще си останем подражателите с кривите вратове.

АЛЕКСИЙ КОМНИН (очевидно затруднен). А благоденствието, войводо Сеславе? И него ли ще отречеш?

СЕСЛАВ. Няма никаква сигурност, че ще се осъществи, твое величество. Но дори и да се осъществи. Ние, робите, ще бъдем като угоения вол — хранили са го, за да оре по-дълбоко.

АЛЕКСИЙ КОМНИН. Всичките ти грешки произлизат от това, че делиш хората на утрешния свят на роби и господари. Докато те ще бъдат само поданици на онзи, който ще носи тиарата^[3] и ще седи на сребърния трон в града на Константина. И ще бъдат равни пред него.

СЕСЛАВ. Вие вече почти едно столетие владеете земята на българите. Това столетие напълно опровергава сладките ти думи, твое величество. В тази земя вие насадихте нечувано неравенство. От едната страна са ромеите и изобщо привилегированите, от другата — безправният български народ.

АЛЕКСИЙ КОМНИН. Безправен? Не употребяваш ли силна дума, войводо Сеславе?

СЕСЛАВ. Той има правото само да живее, да превива робски врат и да твори с ръцете си блага за вас, господарите.

АЛЕКСИЙ КОМНИН (след продължително мълчание). Сега е мой ред да кажа: най-сетне започвам да те разбирам. Щом изповядваш такава философия, ти няма да склониш да заработиш с мене за утрешния ден на човечеството, както аз го виждам в представите си.

СЕСЛАВ. Ще излъжа, ако кажа обратното, твое величество.

АЛЕКСИЙ КОМНИН. Дори ако те обсипя с милости и те въздигна в сан, който ще те постави непосредствено след мене в империята?

СЕСЛАВ. Ще гледам на него като на златна клетка, на вратата на която ще бъде окачена съвестта ми.

АЛЕКСИЙ КОМНИН. И ще предпочетеш?…

СЕСЛАВ. Да, твое величество. Ще предпочета, да деля залък с моите братя по робска верига и да се боря, а ако е нужно и да умра за нейното строшаване.

АЛЕКСИЙ КОМНИН (със смях, разпервайки ръце). Какво излиза? Че ти, който си дошъл да ме склониш да не воювам, всъщност винаги си воювал срещу мене и държавата ми…

СЕСЛАВ (след кратко объркване). Не съм воювал, но съм бил и съм непримирим към робството. И уча на непримиримост и другите.

АЛЕКСИЙ КОМНИН. Дори си нещо като техен вожд.

СЕСЛАВ. По-скоро мечът, острието им.

АЛЕКСИЙ КОМНИН (замислено). Мечът на непримиримите… Ще запомня тези думи, войводо Сеславе. (След замълчаване.) Спомена, че учиш на непримиримост хората от твоя кръв. Но не каза как.

СЕСЛАВ. Със слово и пример. Нека като мене се гордеят с българското си име и с българската си кръв в жилите, независимо че днес българинът влачи робски хомот… Истински ще воювам срещу тебе само ако действително решиш да ни нападнеш.

АЛЕКСИЙ КОМНИН. Изпадаш в противоречие. Уж ти българинът, мислиш и се грижиш само за България и българите, пък ще се биеш в защита на някакви си там печенеги в Малка Скития…

СЕСЛАВ. Не забравяй, твое величество, че тъй наречената Малка Скития е най-българската земя, люлката на българското царство!

АЛЕКСИЙ КОМНИН (обляга се в стола си и го гледа продължително и настойчиво). Все пак не е много сигурно, че ще воюваш в защита на тази, хм, „най-българска земя“, войводо Сеславе. Защото ти тук си в ръцете ми. Не се ли страхуваш, че щом сме врагове, аз ще постъпя с тебе като с враг?

СЕСЛАВ. Въпреки че положението ми на апокриспарий ме закриля?

АЛЕКСИЙ КОМНИН. Този грях пред закона и обичая ще е твърде малка цена, загдето в предстоящите битки враговете на империята няма да са оглавени от вожд като тебе. (Пауза.) Като че ли не се страхуваш?

СЕСЛАВ. Не се страхувам. Дори обратното — смятам, че и аз ще спечеля от насилието, което се готвиш да извършиш.

АЛЕКСИЙ КОМНИН. Ще спечелиш? Любопитно…

СЕСЛАВ. Ще бъде един блестящ пример за вероломството на ромеите. (Сух и кратък смях.) В края на краищата — и за естеството на онзи бъдещ свят, който ти с такова красноречие проповядваш… Така ти ще подхраниш ненавистта и непримиримостта сред моите братя, на които аз разчитам за бъдното възкресение на отечеството ми.

АЛЕКСИЙ КОМНИН. Приемам предизвикателството ти войводо Сеславе. Ще извърша насилието, пък нека бъдещето покаже кой е спечелил и кой е загубил от него. (Пляска с ръце и нарежда на влезлия Лъв Никерит.) Този човек и всичките сто и петдесет негови придружници обявявам за мои първи пленници във войната със скитите. Поверявам ги на тебе, Лъв Никерит. Под силна стража ги отведи в столицата ми. Те ще красят моя триумф след победата.

СЕСЛАВ (иронично). Не избързваш ли с поръчките за триумфа, твое величество? За да има триумф, трябва първо да има победа…

АЛЕКСИЙ КОМНИН. В победата съм сигурен!

СЕСЛАВ. Съветвам те да внимаваш. Историята ни учи, че робите, които воюват за свободата си, са костелив орех, в който могат да се счупят и много здрави зъби…

АЛЕКСИЙ КОМНИН. За този костелив орех ще си послужа не със зъбите, а с меча, войводо Сеславе.

Сеслав се изправи и без дума повече, без поздрав излезе от шатрата.

Евнухът го последва по петите.