Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Детска и юношеска литература
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 20гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- etsatchev(2011)
- Допълнителна корекция
- kalinach(2013)
- Допълнителна корекция
- taliezin(2013)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон(2015)
- Допълнителна корекция
- moosehead(2019)
Издание:
Цончо Родев. Мечът на непримиримите
Редактор: Георги Величков
Художник: Стефан Марков
Худ. редактор: Елена Маринчева
Технически редактор: Любен Пегров
Коректор: Александра Хрусанова
Издателство „Български писател“
ДП „Т. Димитров“ — София
История
- —Добавяне
- —Корекция
- —Корекция на правописни грешки
2.
Не бяха се събирали от пълни две години, та настъпилите разлики биеха на очи: плешивостта бе обхванала вече цялата глава на Татуш и поради нея тя лъщеше като диня, също и шията му се бе „обогатила“ с една нова гънка; Сача се бе прошарил и посребряването на косите донякъде облагородяваше лицето му; промяна имаше също в Селте, Каталим, Сулца и останалите, единствено само Ълфин Риса изглеждаше точно така, както и преди пет години, когато за пръв път се срещнаха в тази зала — беше все тъй здрав и лъхащ на първична сила, очите му пазеха старата си студена сивота, както косата — цвета на разтопена мед.
Сеслав влезе последен. Поканиха го да се разположи, оказвайки му цялото разточителство на източното гостоприемство, но сега отвъд него той усети една всеобща тревога. И не се излъга — още първите думи на Татуш показаха, че ги е събрал не за да се повеселят с дивеча, виното и танцувачките, а поради надвисналата над главите им смъртна опасност.
— Повиках ви — каза той, — защото ще воюваме отново, и този път не за плячка или за слава, а за да защитим живота си.
На езика на Сеслав се завъртя злобната забележка, че май никой не е запомнил печенег да воюва за слава, но предпочете да не я казва. И я преглътна.
— Откъде иде опасността? — осведоми се Сача. — От север или от юг?
— От юг. И то такава опасност, каквато от петнайсет години не сме виждали. Алексий е намислил… Хайде, Каталим, разказвай ти!
— Аз мислех, че първо ще събереш парите, които платих за това сведение…
— Дявол да го вземе! — избухна Татуш. — Не ти ли стига моето обещание, че ще си получиш проклетите пари?
Каталим се сви като лалугер, който е съзрял как орел връхлита върху него от висините. И така остана той до края на разговора — виждаше се, че за него споменът за многото случаи, в които Татуш бе премахвал неудобните му печенеги, бе съвсем жив…
— Имам един познат алагатор от Велики Преслав — започна той. — От време на време ми продава разни сведения, полезни за хора като мене, които са край границата. Онзи ден Мануил пак ме потърси. И купих от него една вест, която си заслужава лудите пари…
— Не започвай пак с парите! — сряза го този път Сача.
— По-добре кажи друго — намеси се и Ълфин, като отново разкри издадените си зъби. — Може ли да се вярва на тоя алагатор Мануил?
— Колкото пъти ми е продал сведение, винаги се е потвърдило.
— Продължавай! — подкани го Татуш, като го стрелна изпод примрежените си клепачи. — И карай направо, без да го усукваш.
Въпреки предупреждението Каталим продължи посвоему. Изчистен от многобройните отклонения, разказът му съдържаше приблизително следното. Тъй като получил отдих от дългогодишните войни с турци и араби в Мала Азия, Алексий Комнин решил „веднъж завинаги“ (това било напоследък любимият му израз) да се разправи с печенегите. С петнайсет хиляди опитни воини, пренесени с кораби от юг, той преди месец напуснал Цариград и се отправил на поход. Спрял за някакви църковни празници в Адрианопол, но само след седмица вдигнал отново хората си и ги разположил на стан край Лардея[1], а той започнал нечувано събиране на войска от темите Македония и България.[2] А докато пратениците му събирали войската, императорът свикал голям съвет от военачалници, големи и по-малки, прославени и сега жадуващи за слава. Най-известен измежду тях бил старият Никифор Вриений, който, макар и ослепен заради някогашния му бунт срещу слабия и глупав Роман Диоген, пак бил признаван от всички за най-опитен; най-млади пък били двамата сина на споменатия Роман Диоген, Лъв и Никифор, на които сега за първи път щели да поверят по-големи войски. Пред този съвет Алексий Комнин изложил решението си да воюва срещу печенегите и „веднъж завинаги“ да се отърве от тях, а после поискал мнението на пълководците.
Пръв говорил Никифор Вриений и настойчиво съветвал императора да не започва война срещу печенегите в Паристрион. „Знай, императоре — казвал, — че ако преминеш Хемус, ще изпиташ най-бързите коне.“ А когато го попитали за значението на тези думи, пояснил: „Най-бързите коне се изпитват, когато всички побегнат.“[3] Подкрепил го и Григорий Маврокатакалон, който имал опит от битките с печенеги и българи. Но по-младите отхвърлили тези съвети. Георги Палеолог и Николай Маврокатакалон използували цялото си красноречие, за да настоят за похода. Присъединили се към решението на императора и синовете на Роман Диоген. А когато в полза на похода говорил и друигарият на флота[4] Георги Евфорвин (той вече бил събрал корабите си в Анхиало), везната окончателно натежала към война.
Императорът пак повторил своето „веднъж завинаги“ и оповестил решението си да воюва. Заповядал на Георги Евфорвин да потегли с флотата си на север, да навлезе в Дунава и да нападне Дръстър откъм реката. А начело на сухопътната войска — когато се съберяла — щял да застане сам той…
— За кога се очаква да преминат Веригава? — попита Сеслав, когато Каталим свърши разказа си.
— Веднага, щом съберат войската. Алагаторът Мануил рече, че няма да е по-късно от месец…
— И целта им? — Въпросът този път бе зададен от Татуш.
— По вода и суша да се срещнат тук, в Дръстър. И да ни унищожат.
— Да ни унищожат? — подхвърли Сача. — Това не е чак толкоз лесно и те добре го знаят.
— Надяват се да имат под пряпорците си над четиридесет хиляди воини. И то хора с голям опит и отлично въоръжение. С четиридесет хиляди воини всеки ще вярва в успеха си…
Настана продължително мълчание. Опасността витаеше във въздуха и потискаше и най-буйните духове.
— Хайде де, какво си глътнахте езиците — сопна се Татуш. — Онези при Алексий не са немяли като вас.
За втори път днес Сеслав преглътна една остра забележка — че Татуш много се самовъздига, като се поставя наравно с императора на Византия. Но вместо това каза:
— Какво има да решаваме? Онези са имали избор — да воюват или не. За нас, които ще бъдем нападнати, остава само едно — да се браним. И по възможност да го направим така, че ромеите да изпърлят лапите си.
— Лесно е да се каже — възрази му Каталим. — Ама как се пърлят четиридесет хиляди лапи?
— А ти — какво? — сряза го Сача. — Като са четиридесет хиляди да им постелем черги и да ги посрещнем с китки ли?
Един по един всички изказаха мненията си. Макар и изпечени по различен начин, те подкрепяха думите на Сеслав — трябва да съберат час по-скоро всички възможни войски и в схватка на живот и смърт да отхвърлят ромеите. На края погледите се събраха очаквателно в Татуш.
— Прави сте и не сте прави — произнесе той бавно, следа като размисли. — Прави сте, че нямаме избор и трябва да воюваме. Но не сте прави, че не можем да сторим нищо друго.
— Какво искаш да кажеш, Татуш? — попита Сача. — Ако нямаме избор, то означава, че няма какво да се стори друго.
— Хайде, кажи им — каза Ълфин и с това издаде, че въпреки дълбокомислените си физиономии Татуш не решаваше в момента, а изговаряше вече решени — а може би подсказани от Ълфин — неща.
— Има и друго за вършене — пооткрехна цепките на очите си печенегът. — И то даже не една, а две възможности. — Той пое дъх. — Едната е да не бъдем сами срещу многобройния враг. Аз съм приятел със Сокал, вожда на куманите. Ако го помоля…
— И ако му обещаеш богата плячка — вметна Селте.
— … и ако му обещая богата плячка — потвърди Татуш, — например половината, вярвам, че той ще ни подкрепи. Какво мислиш ти, Сеславе? Нали куманите са ти съседи през реката?
— Ако склониш Сокал, той може да вдигне войска колкото византийската.
— Четиридесет хиляди?
— Четиридесет хиляди. Е, тя няма да е като ромейската, но заедно с нашата…
— А каква е другата възможност? — отново запита Сача.
— Да проводим голямо пратеничество в Лардея и с пари, заплахи и обещания да се опитаме да склоним Алексий да се откаже от замисленото.
Сеслав призна пред себе си, че и двете допълнения Татуш бяха разумни и заслужаващи подкрепа. А в това време Татуш продължи:
— За да внушава доверие и да се посрещне с почит, пратеничеството ще бъде голямо. Да речем — сто и петдесет души. Но важни са не те, сто и петдесетте, нито даровете, които ще носят.
— И кое тогава е важното, Татуш? — попита Сулца.
— Човекът, който ще е начело. Той ще говори с императора, неговата дума ще бъде думата на всички нас, постигне ли се нещо — само негова ще бъде заслугата. — Печенегът спря за малко и през клепачите — цепки обходи с поглед събраните. — И като най-достоен за такова пратеничество смятам… Сеслав…
— Мене? — вдигна учудено вежди Сеслав. После се засмя: — Благодаря, но се отказвам от тази чест. Защо не пратиш Селте и Ълфин, Татуш? Те направиха пазарлък с Татикий, защо да не се разберат сега и със самия император? Или какво — боиш се, че днес, когато го няма Нестор, може да се предателствува само срещу един човек и че този човек си ти?
Селте гледаше глуповато и не можеше да намери дума за възражение. Откъм Ълфин Риса се чу неопределено ръмжене.
— Не бива да отказваш, Сеславе — обади се Сача. — Каквото и да приказваме, тук — той се почука по челото — ти си най-силен от нас.
— Но и никой не е правил толкова поразии във Византия, както аз! Да е истински светец, излязъл от календара, Алексий Комнин пак ще изпита желание да отмъсти…
— Ще рискуваш ли по-малко, ако си начело на дружината си в боя? — запита със зле прикриван яд Татуш. — Слушай, Сеславе, нека не си губим времето в наддумване. Отидеш ли в Лардея, опасност за тебе неминуемо ще има, вярно. Но кой от нас владее езика на гърците? — Сеслав. Кой е най-учен? — Сеслав. Може ли някой от нас, например Селте, да се сравни със Сеслав по хитрост? — Никой. Ще се оправи ли друг повече от Сеслав сред византийските церемонии и витийства? — Не, най-добър е пак Сеслав.
Не беше трудно човек да види, че Татуш хитруваше. Сеслав си даваше сметка, че всички тези хвалебствия бяха измислени отнапред, за да прикрият простата истина — че войната, изглежда, беше неизбежна и ако пратеничеството щеше да лиши в битките Страната без закони от един от главатарите й, то за Татуш най-изгодно беше да е Сеслав, в когото и без това нямаше особено доверие.
Но като съзнаваше това, Сеслав се и попита дали има право да откаже участието си в пратеничеството. Въпреки всички рискове, не беше ли то една възможност да се опази мира и заедно с него — надеждата? Не предвещаваше ли то опасността печенеги и ромеи отново да се споразумеят за сметка на българите, ако го водеше някой от тях?
Люшкаше се между едните и другите въпроси Сеслав и не намираше отговор. И в тази минута си спомни за единствения човек, който би могъл да му помогне със съвет.
— Искам време да помисля — рече той смръщено. — След два дни ще бъда отново в тази стая и ще отговоря приемам ли, или отказвам.
И с тези думи си тръгна. Когато излизаше, чу как Татуш се разпореждаше за събирането на войската и за укрепването на крепостите.