Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Детска и юношеска литература
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 20гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- etsatchev(2011)
- Допълнителна корекция
- kalinach(2013)
- Допълнителна корекция
- taliezin(2013)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон(2015)
- Допълнителна корекция
- moosehead(2019)
Издание:
Цончо Родев. Мечът на непримиримите
Редактор: Георги Величков
Художник: Стефан Марков
Худ. редактор: Елена Маринчева
Технически редактор: Любен Пегров
Коректор: Александра Хрусанова
Издателство „Български писател“
ДП „Т. Димитров“ — София
История
- —Добавяне
- —Корекция
- —Корекция на правописни грешки
4
Когато излезе в двора на замъка, слънцето плисна толкова блясък в очите му, че Нестор примижа и закри с ръка лицето си. Щом посвикна със светлината и се огледа, той възкликна:
— Тези пък какви са?
Говореше за една дузина конници в пълно въоръжение, които, неразседлали конете си, чакаха в отсрещния край на двора.
— За вас — обясни Бранислав. — Като не сте пристигнали според уговорката, кефалията на Средец се разтревожил и пратил тези момчета да ви търсят. Те ще ви съпроводят. — И след кратко мълчание добави: — Не е лошо, тъй мисля аз. Каквото и да е, ще прекосявате планината…
— Какво стана с онзи злодей? — попита Нестор. — Как беше по име? А, да, Гневота Едноокия.
— Съдих го по съвест и му дадох заслуженото — рече другият неопределено.
— И то е?…
— На твое място не бих задал този въпрос, благороднико — затворено произнесе младежът. — С него ти едновременно се разпореждаш и с дома ми, и с моята съвест.
Нестор усети: разговорът изоставяше сърдечния тон на снощната вечер, прекарана на чаша вино, и се връщаше към необяснимите за него остроти в подножието на Белия камък. Ловък в словесността и богат на житейски опит, той съумя бързо да му даде нова насока.
— Ето и колесницата ни! — възкликна. — Слугите ти така са я стегнали и почистили, че никой не би познал, дето само преди един ден, беше в самата среда на ожесточена и кървава битка.
— Дължиш го все на Братан, благороднико. Казах ти вече, че слуги нямам, отне ми ги…
— Помня, помня — избърза да го прекъсне старият човек. — Ти не приемаш никаква отплата за онова, което извърши за мене. Но ще позволиш ли да оставя някакъв дар поне на този незаменим Братан?
— Не. Снощи ти казах, че той е все едно член на семейството.
Отсреща алагаторът[1], който оглавяваше конниците, пооправи доспехите си и с тържествена стъпка се отправи към тях. Отдавна станал безразличен към всякакъв вид официалности и почести, Нестор с едно махване на ръката го спря още по средата на пътя му.
— Разбирам те и няма да търся никаква отплата повече — каза с топлота в гласа. — Иска ми се само преди заминаване да ти кажа две неща. Никога няма да забравя онова, което стори за нас. И затова помни, че случи ли се съдбата да те постави на изпитание, името, санът, домът и кесията на вестарха Нестор са на твое разположение.
Той с изненада видя, че думите му, които биха изпълнили с радост и надежда всеки от милионите поданици на императора, у Бранислав предизвикаха само странна усмивка. Той не би могъл да предположи, че зад нея беше тази мисъл на младия човек: Ама че ми провървя! Само в няколко часа двама души ми обещават помощта си: нощес един разбойник, сега — първият вестарх на императора.
— А второто, благороднико? — попита в отговор.
— Второто е нещо, което обикновено решително избягвам — да давам непоискан съвет. — Старецът забеляза, че на мястото на усмивката се появи пробуден интерес. — Ти ми каза снощи, че имаш намерение да потърсиш щастие на запад. Послушай съвета ми, Браниславе. Не на запад, а на изток е мястото, където млади, силни и сръчни мъже като тебе могат бързо да преуспеят.
— На изток? Какво значи на изток? Хазария? Персия? Индия?
— Към качествата ти прибавям и ума — с уважение произнесе Нестор. — Ума и познанията ти. Днес не са много младежите, които са чували за Персия и Индия… А иначе говоря за много по-близък край, Браниславе. Например за… Дръстър[2]…
— При печенегите?
— При печенегите — потвърди старият човек. — Сигурен съм, че за решителен и даровит младеж като тебе там скоро ще се открият отлични възможности за бляскаво поприще. — Той очевидно не желаеше да каже нищо повече, защото след тези думи подаде ръка: — А сега остани със здраве, Браниславе. Сбогом и благодаря ти за всичко. — И когато се отправи към колесницата, подвикна в другата посока: — Мартина, мила, трябва да тръгваме. Сбогувай се с нашия спасител.
Със своята походка на газела младата жена се отправи към Бранислав, като отдалече протягаше ръка.
— Искаш ли да ти кажа нещо вместо сбогом? — тихо и напевно произнесе тя, като потопи очите си в неговите. — То е едно предчувствие, Браниславе, син на Драгшан. От вчера не мога да се освободя от убеждението, че ние не се виждаме за последен път и че пътищата ни пак ще се срещнат…
Преди той да отговори нещо, Мартина изтръгна ръката си от неговата и припна към колесницата. Качи се, двамата с Нестор помахаха за прощаване, коларят изплющя камшика и малкият кортеж напусна замъка. Тъжна гримаса сви лицето на Бранислав.
— „Пътищата ни пак ще се срещнат…“ — повтори си той на глас думите й. — И какво от това? Дори и да се сбъдне предчувствието, какво може да се случи, ако бедният Бранислав се срещне повторно със съпругата на вестарха Нестор?
Едва сега той усети, че държи нещо в шепата си. Разтвори пръсти. Мартина му бе оставила за спомен една свилена кърпичка — теменуженосиня на цвят и тънка като паяжина, толкова тънка, че събрана на кълбо, не беше по-голяма от орех.
Бранислав дочу стъпките на приближаващия към него Братан и ревниво затвори ръка — не желаеше друг да види богатството му.