Цончо Родев
Мечът на непримиримите (4)

4

Когато излезе в двора на замъка, слънцето плисна толкова блясък в очите му, че Нестор примижа и закри с ръка лицето си. Щом посвикна със светлината и се огледа, той възкликна:

— Тези пък какви са?

Говореше за една дузина конници в пълно въоръжение, които, неразседлали конете си, чакаха в отсрещния край на двора.

— За вас — обясни Бранислав. — Като не сте пристигнали според уговорката, кефалията на Средец се разтревожил и пратил тези момчета да ви търсят. Те ще ви съпроводят. — И след кратко мълчание добави: — Не е лошо, тъй мисля аз. Каквото и да е, ще прекосявате планината…

— Какво стана с онзи злодей? — попита Нестор. — Как беше по име? А, да, Гневота Едноокия.

— Съдих го по съвест и му дадох заслуженото — рече другият неопределено.

— И то е?…

— На твое място не бих задал този въпрос, благороднико — затворено произнесе младежът. — С него ти едновременно се разпореждаш и с дома ми, и с моята съвест.

Нестор усети: разговорът изоставяше сърдечния тон на снощната вечер, прекарана на чаша вино, и се връщаше към необяснимите за него остроти в подножието на Белия камък. Ловък в словесността и богат на житейски опит, той съумя бързо да му даде нова насока.

— Ето и колесницата ни! — възкликна. — Слугите ти така са я стегнали и почистили, че никой не би познал, дето само преди един ден, беше в самата среда на ожесточена и кървава битка.

— Дължиш го все на Братан, благороднико. Казах ти вече, че слуги нямам, отне ми ги…

— Помня, помня — избърза да го прекъсне старият човек. — Ти не приемаш никаква отплата за онова, което извърши за мене. Но ще позволиш ли да оставя някакъв дар поне на този незаменим Братан?

— Не. Снощи ти казах, че той е все едно член на семейството.

Отсреща алагаторът^[1], който оглавяваше конниците, пооправи доспехите си и с тържествена стъпка се отправи към тях. Отдавна станал безразличен към всякакъв вид официалности и почести, Нестор с едно махване на ръката го спря още по средата на пътя му.

— Разбирам те и няма да търся никаква отплата повече — каза с топлота в гласа. — Иска ми се само преди заминаване да ти кажа две неща. Никога няма да забравя онова, което стори за нас. И затова помни, че случи ли се съдбата да те постави на изпитание, името, санът, домът и кесията на вестарха Нестор са на твое разположение.

Той с изненада видя, че думите му, които биха изпълнили с радост и надежда всеки от милионите поданици на императора, у Бранислав предизвикаха само странна усмивка. Той не би могъл да предположи, че зад нея беше тази мисъл на младия човек: Ама че ми провървя! Само в няколко часа двама души ми обещават помощта си: нощес един разбойник, сега — първият вестарх на императора.

— А второто, благороднико? — попита в отговор.

— Второто е нещо, което обикновено решително избягвам — да давам непоискан съвет. — Старецът забеляза, че на мястото на усмивката се появи пробуден интерес. — Ти ми каза снощи, че имаш намерение да потърсиш щастие на запад. Послушай съвета ми, Браниславе. Не на запад, а на изток е мястото, където млади, силни и сръчни мъже като тебе могат бързо да преуспеят.

— На изток? Какво значи на изток? Хазария? Персия? Индия?

— Към качествата ти прибавям и ума — с уважение произнесе Нестор. — Ума и познанията ти. Днес не са много младежите, които са чували за Персия и Индия… А иначе говоря за много по-близък край, Браниславе. Например за… Дръстър^[2]…

— При печенегите?

— При печенегите — потвърди старият човек. — Сигурен съм, че за решителен и даровит младеж като тебе там скоро ще се открият отлични възможности за бляскаво поприще. — Той очевидно не желаеше да каже нищо повече, защото след тези думи подаде ръка: — А сега остани със здраве, Браниславе. Сбогом и благодаря ти за всичко. — И когато се отправи към колесницата, подвикна в другата посока: — Мартина, мила, трябва да тръгваме. Сбогувай се с нашия спасител.

Със своята походка на газела младата жена се отправи към Бранислав, като отдалече протягаше ръка.

— Искаш ли да ти кажа нещо вместо сбогом? — тихо и напевно произнесе тя, като потопи очите си в неговите. — То е едно предчувствие, Браниславе, син на Драгшан. От вчера не мога да се освободя от убеждението, че ние не се виждаме за последен път и че пътищата ни пак ще се срещнат…

Преди той да отговори нещо, Мартина изтръгна ръката си от неговата и припна към колесницата. Качи се, двамата с Нестор помахаха за прощаване, коларят изплющя камшика и малкият кортеж напусна замъка. Тъжна гримаса сви лицето на Бранислав.

— „Пътищата ни пак ще се срещнат…“ — повтори си той на глас думите й. — И какво от това? Дори и да се сбъдне предчувствието, какво може да се случи, ако бедният Бранислав се срещне повторно със съпругата на вестарха Нестор?

Едва сега той усети, че държи нещо в шепата си. Разтвори пръсти. Мартина му бе оставила за спомен една свилена кърпичка — теменуженосиня на цвят и тънка като паяжина, толкова тънка, че събрана на кълбо, не беше по-голяма от орех.

Бранислав дочу стъпките на приближаващия към него Братан и ревниво затвори ръка — не желаеше друг да види богатството му.