Цончо Родев
Мечът на непримиримите (33)

5

Веднъж през пролетта, след тежко дневно учение, Сеслав и Ралф Рижия бяха приседнали на почивка и гледаха воините, които се отдалечаваха към крепостта.

— До миналата година, преди да дойда насам — заговори войводата, — имах самочувствието, че знам всичко свързано с бранното умение. В Дръстър обаче и после в похода на запад разбрах, че не съм бил така всеук…

Другият го погледна с интерес.

— Аз също смятам, че няма нещо, което ти е необходимо още да учиш.

— Лъжеш се, Ралф. Вашите лъкове и стрели ме смутиха.

— А, това ли било! — засмя се червенокосият. — И защо, войводо?

Сеслав гледаше към реката. Следеше парцаливите бели мъгли, които, прилични на бали разчепкан памук, се носеха по течението й.

— Мисля, че срещу тях няма спасение — каза. — Побегнеш ли, стрелата ще те стигне, посрещнеш ли я, ще те прониже през щита и бронята.

Ралф продължаваше да не сваля поглед от него.

— Наистина ли ги мислиш така тези работи, войводо?

— Че защо ще преувеличавам? Да се намираме на приказки ли?

— Ако беше, както го описваше, не щяхме ли ние, англите, да сме станали досега господари на света? Или при междуособиците ни да сме се избили до крак?

Войводата го заслуша с интерес.

— Ако има начин на воюване срещу вашата стрела, научи ме, Ралф. Виждаш, не ме е срам да призная, когато не зная нещо.

Рижия стана, извади от колчана една стрела и я подаде заедно с лъка си на Сеслав.

— Нищо по-просто, войводо. Вземи! Лъкът ни е тежък наистина, но ти не си слаб в раменете — ще го опънеш. Аз ще се отдалеча на петдесетина крачки. Стреляй в мен.

— Ти луд ли си! — отблъсна оръжието Сеслав. — Че ако те улуча, нали до края на дните си няма да си простя!…

— А ти мислиш ли, че ако наистина не бях сигурен, че ще се опазя, бих застанал на пътя на стрелата ти?

— Не, не ме карай. Няма да се съглася, пък каквото и да разправяш.

Ралф помисли, после тръсна косата си с цвят на керемида.

— Твоя воля. Ще ти го покажа по друг начин.

Той взе двата им щита и ги постави на земята съответно на петдесет и сто крачки от мястото, където стояха с войводата. После се върна при него, свали големия си костен лък и с едно предупредително „Гледай сега!“ постави първата стрела. Опъна лъка, прицели се и пусна тетивата. Тежката стрела излетя с остър писък и след секунда Сеслав я видя как прониза метала на по-отдалечения щит и се заби в земята.

— Урокът ти е красноречив — подхвърли шеговито. — На такова разстояние обикновена стрела не може да прониже и калпак…

— Не бързай да съдиш! Гледай още!

— Излишно е. Другият щит е два пъти по-близо…

Без да спори повече, Рижия изстреля и втора, също така безпогрешно насочена стрела. И за Сеславово изумление тя се удари о щита и отскочи настрана.

— Не може да бъде! — не повярва на очите си той. — Или правиш някаква хитрост, или… Я опитай още веднъж!

Ралф изстреля още една стрела и тя отиде някъде при предишната.

— Хитростта не е в стрелата, войводо — обясни той, — а в щита. И на нея нас ни научават още като проходим.

— В щита? Но този е моят щит, съвсем обикновен…

— Обикновен е, вярно, но виж как е поставен.

— Аха, започвам да се досещам — замислено проточи войводата. — Положението му… Но не, не! Не може да бъде. Такава тежка стрела и с толкова силен удар…

— Не може, но е точно така. Виж направата на нашите стрели. За да са тежки, те са много дебели. А затова пък острието им е силно скосено. Изправиш ли срещу тях щит, пък ако ще той да е от един пръст дебел метал, те ще го пронижат като нищо. Но поставиш ли го под наклон, стрелата се удря о него не с върха на острието, а със скосената му страна. Тогава обаче няма пробойна сила и… Е, ти видя ли какво става.

— Да опитаме! — запали се Сеслав. — Аз ще взема щита, а ти…

— Не, войводо — решително отказа Рижия. — С щита ще бъда аз. Ще си представим, че сме на двубой и ти ме посрещаш не с меч или копие, а с лък и стрела в ръце. И внимавай във всяко мое действие.

Макар и неохотно, войводата се съгласи да стреля срещу своя помощник и приятел. А Ралф не само застана срещу него, но и през цялото време го поучаваше от разстояние:

— Гледай! Аз държа щита пред себе си, но още не му давам никакъв наклон… — говореше той, докато бавно приближаваше. — Не искам ти да узнаеш отнапред как ще посрещна стрелата ти, за да не ме пронижеш под или покрай щита… Хайде де, докога ще чакам?

Сеслав се престраши и стреля. В мига, когато пущаше тетивата, Рижия приклекна; щитът в ръката му запази необходимия наклон, а същевременно прикриваше цялото му тяло. Стрелата не го даже удари, а се перна в него и отскочи настрана.

— Господ да ме убие, ако допущах такова нещо! — изумено, но и с облекчение възкликна Сеслав. — Да опитаме пак, а?

Опитаха още няколко пъти и последиците бяха винаги същите.

— Какво ще речеш — несмело предложи след това Рижия, — да опиташ сега с щита ти? — Войводата се съгласи без колебание. — Чакай, нека първо се уговорим. Ти няма да започваш така, с вървене право срещу мене, а ще заемеш отбранително положение. Аз ще стрелям едва след като преценя дали си застанал правилно.

Сеслав прие. Застана приклекнал, с щит наклонен пред себе си, другият стреля срещу него, но и този път се чу само едно звънко издрънчаване на щита и не се случи нищо повече. Същото последва и другите два-три изстрела на Ралф, когато войводата със съответен наклон отпращаше стрелите ту наляво, ту надясно.

— Да пукна, ако е имало друг по-способен ученик от тебе! — похвали го Рижия. — Запомни още само едно, войводо. Ти видя сам — с нашия лък се стреля бавно, изисква той повече време за нагласа и за опъване на тетивата. Посрещнеш ли една негова стрела, не предизвиквай провидението, изчаквайки и следващите, а измъквай меча и се втурвай срещу противника си. Направиш ли го достатъчно бързо, ти ще изпревариш втората стрела.

— Нали някой ден ще опитаме и това? — нетърпеливо попита Сеслав, разпален като момче, което току-що е научило нова игра.

— Когато поискаш, войводо.

Но и двамата се лъжеха, друг урок никога нямаше да се състои. Защото точно в този момент от източната порта на Вичина се появи на коня си Гневота Едноокия и в бесен бяг полетя към тях — носеше съобщение, което щеше да преобрази живота не само в крепостта, но изобщо в Страната без закони.

Дръпна юздите и животното се закова на крачка от двамата.

— Сеславе! — извика, без да слиза от седлото. Черната лента на лицето му се бе разместила и откриваше грозната дупка на празното му око. — Вест от Дръстър. Пристигнал е новият ромейски управител…