Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Cup of Gold, 1929 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Стоянка Сербезова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джон Стайнбек, Златната чаша
Английска. Първо издание
Редактор: Захари Омайников
Художник: Петър Станимиров
ИК „Абагар“, София, 1992
ISBN: 954-8004-27
История
- —Добавяне
III
През целия му живот волята му беше като железен ветропоказател — винаги сочеше твърдо, но никога не се задържаше дълго в една и съща посока. Уест Индия, морето, грабежите и славата, всички те сякаш го бяха разочаровали. Беше се докоснал до тези неща и беше видял как те избеляват и се свиват от неговото докосване. И беше самотен. Хората му се отнасяха с уважение и с мрачно страхопочитание към него. Те се страхуваха и това не подхранваше суетността му, както навремето.
Питаше се дали не може да се сприятели с някой от последователите си, но времето, през което беше живял в замъка на собственото си аз, беше продължило толкова дълго, че тази мисъл го изпълваше с особено детско смущение. Кой от хората около него можеше да му стане приятел? Той обмисляше, спомняйки си техните намръщени погледи, блестящите им алчни очи при подялбата на плячката. Не изпитваше нищо друго, освен омраза към тях.
Имаше обаче един, който му беше направил впечатление — млад французин, когото наричаха Кьор дьо Гри[1]. Капитан Морган го беше наблюдавал по време на бой да скача по палубата като гъвкаво животно, а рапирата му да проблясва като живи езици от сребърен огън. Бе отхвърлил с презрение късата закривена сабя заради дългото, тънко острие. Този млад мъж изпълняваше заповедите на капитан Морган с усмивка. В очите му естествено имаше уважение, но не и страх, завист или подозрение.
„Чудя се, дали този Кьор дьо Гри би ми станал приятел? — размишляваше Хенри Морган. — Казват, че бил оставил следа от разбити сърца от Куба до Сент Китс и аз като че ли малко се боя от това.“
Капитан Морган изпрати да извикат младия мъж и когато той дойде, му беше трудно да го заговори.
— Как си, Кьор дьо Гри?
Младият мъж се смути от проявата на сърдечност от страна на капитана.
— Много добре, сър. Ще заповядате ли нещо?
— Да заповядам? Не, аз… Мисля, че бих искал да поговоря с теб — това е всичко.
— Да поговорите с мен, сър? Но за какво?
— Ами…, разкажи ми за многобройните си любовни похождения, с които си известен — каза капитанът и направи неловко усилие да бъде весел.
— Известността е по-щедра към мен, отколкото природата, сър.
Хенри Морган премина направо към целта:
— Слушай, Кьор дьо Гри, не ти ли минава през ума, че може би се нуждая от приятел? Не смяташ ли, че може да съм самотен? Помисли си само колко се страхуват моряците от мен. Идват тук по заповед, но не и да прекарат с капитана няколко часа на спокойствие. Знам, че аз съм виновен. Беше необходимо навремето, когато трябваше да изградя уважение, преди да настоявам за подчинение. Но сега идва време, когато бих искал да споделя мислите си и да поговоря за нещо друго, освен за война и плячка. Защото от десет години ограбвам моретата като безшумен вълк и никъде нямам приятел. Избрах те за свой приятел първо, защото те харесвам и второ, защото ти не притежаваш нищо на тази земя, за което да мислиш, че искам да го открадна. Така би могъл да ме харесваш, без да се страхуваш. Странно е колко много ме подозират моряците. За всяко плаване давам строг отчет, и въпреки това, ако започна да им говоря като приятел, те си блъскат мозъците, за да открият какво кроя. Ще ми станеш ли приятел, Кьор дьо Гри?
— Да, разбира се, капитане, и ако знаех, че го желаете, отдавна щях да го сторя. С какво бих могъл да ви бъда полезен, сър?
— О, просто като говориш с мен от време на време и като ми вярваш поне малко. Нямам друга причина, освен самотата. Но, ти говориш и действаш като благородник, Кьор дьо Гри. Мога ли да те попитам за семейството ти? Или и ти, подобно на много други хора тук, в Мейн, увиваш името си като наметало около себе си?
— Много е просто да ви разкажа за семейството си. Говори се, че баща ми е великият Бра дьо Фер, но кой е той никой не знае. Хората са ми дали това име, спомняйки си неговото. Майка ми е една от свободните жени на Гоавес. Била е на шестнайсет години, когато съм се родил. Родът й е много стар, но са хугеноти. Владенията им са били унищожени по време на клането в нощта на Свети Вартоломей. И станало така, че когато майка ми се родила, те били бедни. Един ден е била заловена от стражата по улиците на Париж и била изпратена в Гоавес с товар от жени скитници. Скоро след това я намерил Бра дьо Фер.
— Но ти казваш, че тя е свободна жена? — каза Хенри Морган, скандализиран от очевидната липса на срам у този млад човек. — Тя, разбира се, се е отказала от тази професия, след като ти имаш успех в морето. Носиш вкъщи достатъчно за двамата, че дори и повече, отколкото е необходимо.
— Така е, но тя продължава. Аз си мълча. Защо да се бъркам в това, което тя нарича сериозна работа? Тя се гордее с положението си, гордее се, защото посетителите й са сред най-отбраните мъже в пристанището. Прави й удоволствие, че, макар и на четиридесет години, може да съперничи на младите, неопитни дебелани, които пристигат всяка година. Защо трябва да променям спокойния й път, дори и да мога? Не, тя е мила, красива жена и беше добра майка за мен. Единственият й недостатък е, че е изпълнена с дребни скрупули. Непрекъснато се заяжда с мен, когато съм вкъщи, а плаче, когато заминавам. Ужасно се страхува, че мога да намеря някоя жена, която да ми навреди.
— Странно, нали? Като се има предвид животът й — каза Хенри Морган.
— Защо да е странно? Трябва ли да мисли по друг начин, само защото упражнява този древен занаят? Не, сър, уверявам ви, че животът й е безупречен — молитви три пъти на ден, а в Гоавес няма по-хубава къща от нейната. Виждате ли, сър, когато за последен път отидох там, занесох един шал, който ми се падна при подялбата, великолепно нещо от воал и злато. Не го прие. Бил е на врата на някаква жена, католичка, каза тя, и не би било прилично една добра хугенотка да го носи. Ох, тя така се тревожи за мен, когато съм в морето! Ужасно се страхува да не ме ранят, но много повече се страхува да не опетня душата си. Това е всичко, което знам за семейството си, сър.
Капитан Морган беше извадил от един шкаф няколко малки кани с вино от Перу. Всяка беше с по две гърла и когато виното се изливаше от едното, от другото излизаше нежно подсвиркване.
— Взех ги от испански кораб — каза той. — Ще пиеш ли с мен, Кьор дьо Гри?
— За мен ще бъде голяма чест, сър.
Дълго стояха и отпиваха от виното, после капитан Морган проговори замечтано:
— Предполагам, Кьор дьо Гри, че някой ден ще бъдеш поразен от Червената светица и тогава куршумите ще зажужат край нас. Не се съмнявам, че я пазят бдително, както навремето Елена. Чувал си за Червената светица, нали?
Очите на младия мъж блестяха от виното.
— Дали съм чувал за нея? — каза тихо той. — Сър, сънувал съм я и съм я викал в съня си. И кой не го е правил? Кой в тази част на света не е чувал за нея и все пак кой знае поне мъничко за тази жена? Странна е магията на името й. Червената светица! Червената светица! То събужда желание в сърцето на всеки мъж — желание, което не може да бъде изпълнено: „Ако бях красив, ако бях принц“… Младите мъже кроят безумни планове. Някои замислят да отидат преоблечени в Панама, други — да взривят града.
Бленуват да отведат Червената светица със себе си. Сър, чувал съм един моряк, разяден от болести, да шепне в нощта: „Ако бях здрав, щях да рискувам за Червената светица“. Майка ми се тормози в Гоавес да не би да полудея и да хукна към Панама. Тя се ужасява от тази странна жена. „Не се доближавай до нея, сине — казва тя. — Тази жена е нечестива, тя е дявол. Освен това, без съмнение, е католичка“. И никой, доколкото е известно, не я е виждал. Ние не знаем със сигурност дали съществува Червената светица в Златната чаша. Ах, тя е изпълнила морето с мечти, с бленувани мечти! Мислил съм си, сър, че вероятно някога Златната чаша ще се превърне в Троя заради нея.
Хенри Морган пълнеше чашите отново и отново. Седеше отпуснат на стола, а на лицето му беше изписана едва забележима крива усмивка.
— Да — каза той с плътен глас, — тя е заплаха за мира между хората и за душевния мир на мъжете. Цялата тази работа, разбира се, е съвсем нелепа. Тя навярно е свадлива кучка, която взема светлия си образ от някоя легенда. Но как е създадена тази легенда? Наздраве, Кьор дьо Гри, ще ми бъдеш ли добър и предан приятел?
— Да, капитане.
Продължиха да седят мълчаливо и да пият силното вино.
— Жените носят много страдания — започна Хенри Морган, сякаш току-що беше спрял да говори. — Болката сякаш изтича от пробит пакет, който непрекъснато носят със себе си. Казват, че много пъти си обичал, Кьор дьо Гри. Не си ли изпитвал тази болка?
— Не, сър, не мисля, че съм я изпитвал. Бил съм, разбира се, връхлитан от разкаяние и скръб — то кой ли не е бил, — но от жените съм получавал най-вече радост.
— Ах, ти си щастлив! Имал си късмет да не познаеш болката. Собственият ми живот беше отровен от любов. Животът, който сега водя, беше наложен от изгубена любов.
— Нима? Как стана това, сър? Аз естествено никога не съм си мислил, че…
— Знам, знам колко много трябва да съм се променил, след като дори ти се усмихваш, при мисълта, че съм бил влюбен. Сега не заслужавам обичта на дъщерята на един граф.
— Дъщерята на граф ли, сър?
— Да, дъщерята на граф. Обичахме се много силно, много страстно. Веднъж тя дойде при мен в една розова градина и остана в прегръдките ми, докато здрачът си отиде. Мислех да избягам с нея в непозната красива страна и да потопя титлата й в морето. Дори сега навярно бих могъл да живея в безопасност във Вирджиния, заобиколен от весели деца.
— Много жалко, сър. — Кьор дьо Гри искрено съжаляваше за този мъж.
— И така, баща й научи. В една тъмна нощ вързаха ръцете ми и тя, ах, скъпата Елизабет, беше откъсната от мен. Качиха ме вързан на един кораб и ме продадоха в Барбадос. Усещаш ли, Кьор дьо Гри, горчивината, която не дава мира на сърцето ми? През всичките тези години лицето й ме следваше в странстванията ми. Може би по-късно трябваше да се опитам да си я върна, но баща й беше влиятелен благородник.
— И никога ли не отидохте при нея, след като изтече пленничеството ви?
Хенри Морган погледна към пода:
— Не, приятелю, никога.