Джон Стайнбек
Златната чаша (15)

VII

Хенри Морган пристигна в английския град Порт Роял и остави багажа си на брега, докато търсеше чичо си.

— Знаете ли къде мога да намеря заместник-губернатора? — разпитваше той по улиците.

— Дворецът му е ей там, млади човече, и кой знае, може и да е вкъщи.

Дворецът му приличаше на британски благородник, станал служител далеч от родината. Изглеждаше като човека, който Робърт Морган беше описал. Писмата му носеха адрес „Дворец на Заместник-губернатора“. Хенри откри двореца — мръсна къща със замазани с кал стени и покрив от груби червени керемиди. Натруфен войник, въоръжен с алебарда, стоеше на вратата и сковано държеше своето огромно безполезно оръжие пред себе си, докато пазеше измъчено благоприличие пред рояк вражески мухи.

Войникът се спусна по пътеката, когато Хенри наближи.

— Търся сър Едуард Морган.

— Какво ще желаете от Негово превъзходителство?

— Вижте, сър, той ми е чичо и аз искам да говоря с него.

Войникът се навъси подозрително и стисна по-здраво алебардата. Хенри си спомни уроците от плантацията. Вероятно този мъж, независимо от червения си мундир, беше нещо като роб.

— Махай се от пътя ми, куче проклето! — извика той. — Махай се от пътя ми или ще заповядам да те обесят.

Мъжът се сви, почти изпусна оръжието.

— Да, сър. Ще предам за вас, сър. — Наду малка сребърна свирка и каза на появилия се прислужник със зелени дантели:

— Един млад господин иска да види Негово превъзходителство.

Хенри беше въведен в малка стая, затъмнена от дебели сиви завеси, поръбени с матово злато. На стените имаше три избелели портрета в черни рамки — двама кавалери с шапки с пера, които държаха мечовете си хоризонтално, така че приличаха на твърди, тънки опашки, и красива дама с напудрена коса и копринена рокля, която оставаше открити раменете и част от гърдите й.

Някъде иззад завесата долиташе тихо дрънкане на бавно подръпвани струни на арфа. Прислужникът взе писмото на Хенри и го остави сам.

И той наистина се почувства съвсем сам. Това беше къща на студена, пресметлива дребнавост. Дори в лицата в рамки по стените се усещаше вежливо презрение. Британският герб беше извезан върху завесите на вратата — лъвът от едната страна, а от другата — еднорогът, и всеки държеше своята половина от щита. Когато завесите висяха свободно, гербът беше цял. В тази стая Хенри започна да се страхува от чичо си.

Но мислите излетяха от главата му, когато се появи сър Едуард. Това беше баща му, такъв какъвто го помнеше и все пак много по-различен от него. Татко Робърт никога не би носил мустаци като мигли и нищо в живота му не би го накарало да свива устни, докато изтънеят като мустаците му. Двамата можеше да си приличат като две капки вода, но всеки сам беше формирал устата си.

Робърт бе казал истината — този човек беше негов надменен двойник. Но сър Едуард приличаше на актьор, който, макар и да играеше комична роля, успяваше да я направи да изглежда истинска, а всички останали — абсурдни. Пурпурният му жакет с дантела около врата и на маншетите, дългата, тънка като молив рапира в ножница от сива коприна, сивите му копринени чорапи и меките сиви обувки с вързани на фльонга панделки, бяха за Хенри изискано облекло от най-висока класа. Собствените му хубави дрехи изглеждаха дрипи в сравнение с облеклото на чичо му.

Чичо му го гледаше настойчиво и чакаше Хенри да заговори пръв.

— Аз съм Хенри Морган, сър, синът на Робърт — започна той просто.

— Виждам. Има слаба прилика. И с какво мога да ти помогна?

— Ами, аз…, не знам. Дойдох да ви посетя и да ви осведомя за съществуването си.

— Много мило от твоя страна, хм, много мило.

Беше трудно да подхване разговор при тази почти презрителна любезност. Хенри попита:

— Знаете ли нещо за моите родители през тези дълги пет години, откакто ги напуснах?

— Пет години? Какво, за бога, си правил?

— Бях роб, сър. А родителите ми?

— Майка ти е мъртва.

— Майка ми е мъртва — повтори шепнешком Хенри. Чудеше се дали майка му беше умряла скоро след неговото заминаване. Не се почувства особено гузен и все пак думите означаваха толкова ужасни, толкова окончателни неща. Това беше краят на нещо, което повече нямаше да се върне. — Майка ми е мъртва — промърмори той. — А баща ми?

— Чух, че баща ти правел странни неща в розовата си градина. Адвокатът Рис ми писа за това. Късал цветовете и ги подхвърлял във въздуха като силно объркан човек. Земята се покривала с венчелистчета, а съседите гледали отстрани и му се смеели. Робърт никога не е бил нормален, той наистина никога не е бил здравомислещ — иначе при Джеймс I можеше да стигне твърде далеч. Лично аз винаги съм смятал, че ще пропадне по някакъв начин. Той никога не е уважавал достойните за уважение неща. Защо е трябвало да прави това на открито, та хората да му се подиграват? Така излага на присмех и роднините си.

— Мислите ли, че наистина е луд, чичо?

— Не зная — каза сър Едуард и добави с леко нетърпение: — Само цитирах адвоката Рис. Постът ми не ми разрешава да се занимавам с празни догадки — каза той остро.

Методичното дрънкане на арфата спря, завесите над вратата се разтвориха и в стаята влезе стройно момиче. Човек трудно можеше да я разгледа на това тъмно място. Личеше, че не е красива, но у нея имаше някаква надменна хубост. Облечена скромно, с бледо лице, дори косата й беше бледо фино злато. Като цяло изглеждаше избеляло, уморено ехо на сър Едуард.

Момичето се сепна, като видя Хенри, а той установи, че малко се страхува от нея, по същия начин, както се страхуваше от сър Едуард. Тя погледна към Хенри като към отвратителна храна, която само строгите правила на възпитанието не й позволяваха да избута от чинията си.

— Братовчед ти Хенри — каза сър Едуард кратко и добави: — Дъщеря ми Елизабет, тя е без майка. — След това се обърна нервно към нея, сякаш нищо добро нямаше да излезе от тази среща: — Няма ли още малко да се поупражняваш, скъпа моя?

Тя направи намек за поклон към Хенри и го поздрави с гласа на баща си:

— Радвам се да ви видя. Да, сър, мисля, че ще е по-добре да се поупражнявам. Тази пиеса е трудна, но е хубава. — И тя изчезна зад завесата, откъдето отново се чу бавното, точно подръпване на струните.

Хенри събра кураж, макар че се страхуваше от този мъж:

— Бих желал да поговоря за нещо с вас, сър. Искам да стана буканиер, чичо, на голям кораб с оръдия. И когато спечеля слава и стана известен, ще завладея испански град, за да го ограбя и освободя от плен срещу откуп. Аз съм добър моряк, чичо. Мисля, че мога да плавам във всяко море и че съм способен да планирам внимателно своята кампания. Чел съм много за древните войни. Буканиерите никога не са били такава сила, каквато аз имам намерение да ги направя. Мога да ги обединя в армии и флоти, скъпи чичо. След време ще водя цялото Свободно братство на брега и то ще бъде армия, с която противникът ще трябва да се съобразява. Обмислях тези неща през дългите години на робството си. Сърцето ми се стреми към тях. Мисля, че краят на моето бленуване е голямо име и огромно състояние. Знам си силата. На двайсет години съм, бил съм няколко години по море и имам хиляда лири. Ще направя богат човека, който ми помогне сега — този, който ми стане партньор. Сигурен съм, че мога да направя тези неща. Моля ви, чичо, да прибавите към моите хиляда лири достатъчно, за да купя подходящ кораб, да събера, свободните, храбри, сърцати мъже и да изпълня желанието си. Ако сложите още хиляда лири в ръката ми, кълна се, че ще ви направя по-богат, отколкото сте.

Арфата беше замлъкнала. В началото на момчешкия изблик сър Едуард вдигна ръка, сякаш искаше да го спре, но думите го засипаха. Когато арфата утихна, сър Едуард погледна притеснено към вратата. Сега вниманието му се върна обратно към момчето.

— Нямам достатъчно пари, за да ги влагам в рисковани предприятия — отвърна той рязко. — И нямам време за повече разговори. Но ще ти кажа, че си буйно, лекомислено момче, което ще стигне до бесилката с тези авантюри. Баща ти е като тебе, тази лудост е негова. И трябва да те осведомя, че между Испания и Англия има мир. Вярно е, че отношенията ни не са много добри, но все пак са спокойни. Ако започнеш да мародерстваш, мой дълг ще е да заповядам да те накажат, колкото и да съжалявам. Пуританите вече не са на власт и волностите, пред които Кромуел си затваряше очите, сега се следят много внимателно. Не забравяй какво ти казвам, защото не искам да обеся племенника си. А сега наистина трябва да ти кажа довиждане.

В очите на Хенри се появиха сълзи на обида.

— Благодаря ти, че дойде да ме видиш — каза чичо му. — Довиждане — и излезе през вратата със завесите.

Хенри тръгна унило по улицата. Малко пред себе си видя братовчедка си, придружена от висок негър. Продължи бавно, за да не ги настигне, но момичето не бързаше.

„Може би иска да говори с мен“ — помисли Хенри и ускори крачка. Не можа да повярва на очите си, когато видя какво беше скрила тъмната стая. Тя беше само малко момиче, на не повече от четиринайсет години. Елизабет вдигна поглед, когато той се изравни с нея.

— Намирате ли живота интересен тук, в Уест Индия? — попита Хенри.

— Повече, отколкото предполагате — отговори тя. — Както знаете, вече доста години сме тук. — Докосна ръката на роба с малкия си чадър, зави в пресечката и остави Хенри, който гледаше след нея.

Беше огорчен от тези високомерни роднини, които го отбягваха, сякаш беше престъпник. Не можеше да каже, че са глупави, защото му бяха направили прекалено силно впечатление. Бяха успели да го накарат да се чувства самотен, безпомощен и много млад.

 

 

Тесните улички на Порт Роял бяха покрити с кал, разбита на гъста течност от каруци и безброй боси крака. Порт Роял толкова приличаше на град, колкото дворецът на заместник-губернатора — на Белия дом. Улиците бяха тесни, оградени от мръсни дървени къщи. Всяка къща имаше балкон, издаден над улицата, където хората седяха и се взираха в отминаващия Хенри не с интерес, а с отегчение, както болни хора наблюдават мухи, пълзящи по тавана.

Улиците сякаш бяха безлюдни, като се изключат жените — черни, бели, посребрени жени с треска, изписана по хлътналите бузи. Те се надвесваха от балконите като мръсни сирени и го викаха тихо. Той не им обръщаше внимание и те крещяха, подобно на сърдити папагали, силеха проклятия и плюеха след него.

Близо до брега стигна до кръчма, пред която се беше събрала огромна тълпа. В средата и имаше буре вино с разбит капак, а пред него се перчеше огромен пиян мъж с разноцветни дантели и пера на шапката. Той подаваше чаши, тасове и дори шапки, пълни с вино към посягащите мъже. От време на време вдигаше наздравица, а тълпата крещеше одобрително.

Младият Хенри се опита да ги отмине в мъката си.

— Ела и пий за мое здраве, млади човече.

— Не искам да пия — отговори Хенри.

— Не искаш да пиеш ли? — Огромният мъж се затрудни от създалата се ситуация. После възвърна гнева си. — Боже мой! Ти ще пиеш, щом те кани капитан Дос, който преди една седмица превзе товарния кораб „Сангре де Кристо“^[1]. — Навъсеният мъж се приближи до него, след това извади голям пистолет от колана си и го насочи с трепереща ръка към гърдите на Хенри.

Момчето изгледа пистолета.

— Ще пия за ваше здраве — каза той. Докато пиеше, му хрумна идея. — Хайде да поговорим насаме, капитан Дос, сър — и той задърпа пирата към вратата на кръчмата. — За следващото ви пътуване.

— Следващото ми пътуване? По дяволите! — изрева капитанът. — Превзел съм добър кораб, нали? Имам пари, нали? Тогава за какво следващо пътуване ми пееш? Почакай, докато парите се изхарчат и раните заздравеят. Почакай, докато пресуша всичкото вино на Порт Роял и после ще говорим за следващото пътуване. — Той се втурна обратно към тълпата. — Момчета! Момчета, отдавна не сме пили за моето здраве. Хайде, да изкрещим заедно, а после ще пеем!

Хенри продължи отчаяно. На пристанището много кораби стояха на котва. Приближи се към един моряк, който седеше на пясъка.

— Този е бърз — каза Хенри, за да завърже разговор.

— Аха, много.

— А има ли в града прочути буканиери?

— Никакви, освен онзи Дос, но той е само страхлив фукльо. Превзел малък кораб с провизии за Кампече^[2], а човек ще си помисли, че е донесъл цяла Панама — толкова шум вдига.

— А други няма ли?

— Има един, когото наричат Грипо, но той ограбва корабите, само ако не са въоръжени. Страхува се и от сянката си. Пристигна в пристанището без плячка и сега, мисля, се налива с черен ром.

— Кой е корабът му?

— Ето го. Казва се „Ганимед“. Казват, че го е откраднал в Сен Мало^[3], когато екипажът бил пиян. Той и още девет човека преметнали клетите вдървени нещастници през борда и изчезнали към Уест Индия. Корабът е добър, но Грипо не става за капитан. Чудя се как все още не го е разбил. Говори с Мансфелд, това е капитан за тебе — истински капитан. Но Мансфелд е в Тортуга.

— Добър, бърз кораб — отбеляза Хенри, — макар че може да носи повече платна. — А какво ще кажеш за оръдията?

— Говори се, че е въоръжен повече, отколкото трябва.

През нощта Хенри откри пирата, който пиеше в един бордей на брега. Мъжът беше почти черен, две дълбоки бръчки прорязваха страните му, сякаш в плътта бе дълбоко впита копринена корда. Очите му стрелкаха насам-натам като часови в очакване на нападение.

— Вас ли наричат Грипо? — попита Хенри.

— Аз не съм взел плячка — извика мъжът и стреснато се отдръпна назад. — Аз не превземам кораби. Няма в какво да ме обвините. — Веднъж в Сен Мало го бяха заговорили така, а след това го бяха били, вързан на кръста, докато по тялото му се бяха отворили стотици гърла и всяко едно бълваше кръв. Оттогава Грипо се страхуваше от всичко, което му напомняше за официалната власт. — Кой си ти?

— Мисля, че ще те направя богат, Грипо — каза уверено Хенри. Той знаеше как да се справи с този човек, защото беше копие на мнозинството от негрите в плантацията — страхлив и навярно алчен. — Какво би направил с петстотин английски лири, Грипо?

Черният мъж облиза устни и хвърли поглед към празната чаша пред себе си.

— Какво трябва да направя за тези пари? — прошепна той.

— Ще ми продадеш капитанското място на „Ганимед“.

Грипо стана предпазлив.

— „Ганимед“ струва много повече каза той твърдо.

— Но аз не искам да купувам кораба, а само капитанското място. Виж, Грипо! Ще се споразумеем така: ще ти дам петстотин лири за половината от „Ганимед“ и за капитанското място. След това ще тръгнем по море. Мисля, че знам как да се сдобия с плячка, ако никой не ми се бърка. Грипо, ще ти дам документ. Ако се проваля само веднъж на „Ганимед“, ще ти върна целия кораб, а ти ще задържиш петстотинте лири.

Грипо все още гледаше в празната чаша, но изведнъж се въодушеви:

— Дай ми пари! — изкрещя той. — Бързо! Дай ми пари! Олото! Олото! Донеси бяло вино! Бяло вино, за Бога!