Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Колелото на времето (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fires of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 102гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
slavy
Корекция
Mandor(2007)

Издание:

ИК „Бард“, 1999

ISBN: 954-585-005-1

История

  1. —Добавяне

Глава 55
Нишките горят

Ранд спря. Дълга обгорена ивица по стената на коридора бележеше мястото, където доскоро бяха висели няколко скъпоценни гоблена, сега превърнати в пепел. Пламъци ближеха други; многобройни инкрустирани сандъци и маси лежаха на овъглени купчини. Не беше негово дело. На тридесет крачки по-нататък мъже в червени камизоли, с нагръдни брони и шлемове с решетъчни предпазители на лицата лежаха сгърчени върху белите плочи на пода, с безполезни мечове в ръце. Също не негово дело. Рахвин бе проявил нехайно разточителство в унищожението на своите, за да достигне Ранд. Умен в атаките, умен в измъкванията, но от мига, в който бе побягнал от тронната зала, не бе посмял да се изправи срещу Ранд за повече от миг, колкото да удари и да побегне отново. Рахвин беше силен, може би също толкова силен, колкото Ранд, и много по-вещ. Но Ранд имаше в джоба си малкия дебел мъж — ангреал, а Рахвин нямаше.

Коридорът му беше дваж познат: веднъж защото го беше виждал преди, и втори път — защото беше виждал нещо подобно.

„Вървях тук с Елейн и Гавин в деня, в който срещнах Мургейз.“ Мисълта се плъзна болезнено по пределите на Пустошта. Вътре в нея той беше спокоен, лишен от всякакво чувство. Сайдин бушуваше и изгаряше, но той бе ледено спокоен.

И друга мисъл, като жегване. „Тя лежеше на под като този; златната й коса се беше разсипала покрай лика й, сякаш заспала. Илиена Слънцекосата. Моята Илиена.“

Елайда също беше тук в онзи ден. „Тя предрече болката, която ще донеса. Позна тъмнината в мен. Част от нея. Достатъчно.“

„Илиена. Не знаех какво върша. Бях полудял! Луд съм. О, Илиена!“

„Елайда знаеше… част… но дори и тази част не каза. По-добре да го беше казала.“

„О, Светлина, ще има ли някога прошка? Направих го в лудостта си. Милост някаква има ли?“

„Гарет Брин щеше да ме убие, ако беше разбрал. Мургейз щеше да заповяда смъртта ми. Мургейз щеше да е жива. Мат. Моарейн. Колко много щяха да са живи сега, ако аз бях загинал!“

„Заслужил съм си изтезанието. Заслужил съм крайната смърт. О, Илиена, заслужавам смърт.“

„Заслужавам смърт.“

Тропот на ботуши зад гърба му. Той се обърна.

Излязоха от широк пресечен коридор, няма и на двадесет крачки от него, в ризници, шлемове и с червени палта с бели яки на гвардията на кралицата. Само дето сега Андор нямаше кралица, а тези мъже не бяха й служили и когато тя все още бе жива. Водеше ги мърдраал с бледо безоко лице, като някоя гадина, която си намерил под камък, и застъпващите се стоманени плочки на бронята усилваха илюзията за движеща се змия, с черен плащ, увиснал неподвижно във въздуха, колкото и бързо и гъвкаво да се движеше съществото. Погледът на Безокия беше страх, но страхът бе нещо далечно под похлупака на Празнотата. Те се поколебаха, щом го забелязаха; после Получовекът надигна меча си с черното острие.

Ранд — това сякаш бе името му — преля така, както не помнеше да го е правил досега.

Мъжете и мърдраалът се вкочаниха. Белият скреж по телата им се удебели; скрежът, от който ботушите на Мат бяха запушили, запуши. Вдигнатата ръка на мърдраала се откърши със силен трясък, падна върху белите плочи и заедно с меча се пръсна на късчета.

Ранд почувства студа — да, това беше името му: Ранд — студ като режещ в плътта нож, докато преминаваше през тях и възви по пътя, откъдето бяха дошли. Студ, и все пак — по-топло, отколкото сайдин.

Мъж и жена се бяха присвили до стената — слуги в червено-бели ливреи, почти на средна възраст, стиснали се за ръце, сякаш да се защитят. Видял Ранд — още нещо имаше към името; не беше само Ранд — мъжът започна да се изправя от ъгъла, където се бяха присвили, криейки се от водената от мърдраала чета, но жената го дръпна за ръкава.

— Вървете си в мир — каза Ранд. Ал-Тор. Да, Ранд ал-Тор. — Няма да ви нараня, но може да пострадате, ако останете.

Очите на жената се изцъклиха. Щеше да рухне в несвяст, ако мъжът не я беше прихванал. Устата му се задвижи бързо, сякаш изричаше безмълвна молитва.

Ранд погледна натам, където се бяха приковали очите на мъжа. Ръката му се беше измъкнала от ръкава достатъчно, за да оголи Драконовата глава със златната грива, която бе част от кожата му.

— Няма да ви нараня — повтори той и продължи покрай тях. Трябваше да притисне Рахвин в ъгъла. Да убие Рахвин. А сетне?

Нито звук. Само чаткането на токовете на ботушите му по плочите. И дълбоко нейде в главата му — тих глас, мърморещ жаловно за Илиена и за прошка. Той се напрегна да долови преливането на Рахвин, да усети мъжа, изпълнен с Верния извор. Нищо. Сайдин изпепеляваше костите му, смразяваше плътта му, но без него не можеше да го усети, преди да се е озовал твърде близо. Лъв в степта, бе казал веднъж Ашмодеан. Побеснял лъв. Трябваше ли да брои и Ашмодеан в числото на тия, което не биваше да загинат? Или Ланфеар? Не. Не и…

Само едничък миг, за да се хвърли по корем — тънък като косъм прорез във времето между усета за внезапно запредени потоци и дебел колкото мъжка ръка лъч бяла светлина, втечнен пламък, прорязал стената и пронизал като меч пространството, където доскоро беше гръдта му. В двете стени на коридора зейнаха дупки. Разсечени стенописи, каменни отломки и натрошен гипс заваляха по пода.

Дотук с боязънта на Отстъпниците да използват гибелния плам. Кой му беше казал това? Моарейн. Тя определено заслужаваше да живее.

Белфир, гибелният плам, изскочи от ръцете му — ослепително бял — и полетя натам, откъдето се бе появил другия лъч. Беше ли свършил с Рахвин най-сетне?

Той преля Въздух и с трясък разтвори разнебитените врати — толкова силно, че те отхвърчаха от пантите. Залата вътре бе празна. Дневна със столове, подредени в полукръг около голяма мраморна камина. Неговият белфир бе отхапал част от арката, отвеждаща към малък двор с шадраван, и една от витите колони покрай алеята зад него.

Рахвин не бе избягал по този път обаче, нито беше загинал от удара на гибелния плам. Сред въздуха беше увиснала диря, гаснеща останка от запреден сайдин. Ранд го позна. По-различен от входа, който той бе създал за Плъзгането до Кемлин, или от онзи за Пътуването — сега вече знаеше какво бе направил — и водещ към тронната зала. Но беше виждал един такъв в Тийр и сам го беше правил.

Сега запреде друг. Портал. Отверстие най-малкото, дупка в реалността. Нямаше чернилка от другата страна. Всъщност, ако не беше разбрал, че пътеката е тук, ако не беше видял сплита й, нямаше и да знае. Там, пред него, се виждаха същите арки, отворени към същия двор с шадравана, и същата алея с колонадата. За миг дупките, които неговият белфир беше направил в арката и колоната, потрепнаха и се запълниха, а после отново станаха дупки. Накъдето и да отвеждаше този портал, то беше към нещо друго, към другаде. В отражение на кралския дворец, както някога се бе оказало отражение на Тийрския камък. Смътно съжали, че не беше говорил с Ашмодеан за това, но той така и не бе намерил сили да говори за онзи ден с никого. Нямаше значение. В оня ден беше държал в ръцете си Каландор, но и ангреалът в джоба му се беше оказал достатъчен, за да притесни Рахвин.

Той освободи сплита и пресече с бързи крачки двора. Рахвин щеше да усети портала, ако беше достатъчно близо. Дебелият дребен мъж още не означаваше, че ще стои скрит някъде и ще чака да го нападнат.

Никакви признаци на живот, само той и една муха. Така беше и в Тийр тогава. Светилниците по коридорите не бяха запалени. С бели фитили, никога невидели пламък, и при все това дори и в най-сумрачния коридор имаше светлина, струяща отвсякъде и отникъде. Понякога светилниците помръдваха, както и други неща. Между две поредни извръщания на погледа някой светилник се преместваше на стъпка или някоя ваза в стенна ниша — с един пръст. Дреболии. Сякаш нечия ръка ги преместваше в мига, в който очите му се оказваха встрани от тях. Странно бе това място, където и да се намираше.

Докато тичаше леко покрай поредната колонада, душейки за Рахвин, му хрумна, че откакто бе прелял гибелния плам, не беше чул повече гласа, оплакващ Илиена. Навярно бе успял някак да прогони Луз Терин от главата си.

„Добре.“ Спря се в края на дворцовите градини. Розите и храстите белозвездничета бяха изсъхнали и посърнали като в реалния свят. На някои от белите кули, извисяващи се над покривите, се вееше Белия лъв, но и те се отместваха с едно мигване на окото. „Добре че няма да деля главата си с…“

Почувства се странно. Нематериално. Вдигна ръка и зяпна. Можеше да види градината през ръкава на палтото и през ръката си като през мъгла. Мъгла, която изтъняваше. Когато погледна надолу, видя каменните плочи на алеята през тялото си.

„Не!“ Мисълта не беше негова. Започна да се въплъщава в образ. Висок тъмноок мъж, тъмноок и с навъсено от тревога лице, с коса по-скоро бяла, отколкото кестенява. „Аз съм Луз Те…“

„Аз съм Ранд ал-Тор“ — намеси се Ранд. Не разбираше какво става, но избледнелият Дракон започна да чезне върху смътната ръка, протегната пред очите му. Ръката взе да става по-тъмна, пръстите му — по-издължени. „Аз съм аз.“ Това отекна под похлупака на Празнотата. „Аз съм Ранд ал-Тор.“

Той се напрегна да оформи образа в ума си, напрегна се да пресъздаде образа на онова, което виждаше всеки ден в огледалото, докато се бръснеше, това, което виждаше, докато се обличаше. Битката беше отчаяна. Никога не беше се вглеждал в себе си достатъчно. Двата образа се уплътняваха и стапяха — на по-възрастния тъмноок мъж и на по-младия, със сиво-сините очи. Бавно по-младият лик се укрепи, а по-старият заглъхна. Бавно ръката му стана по-плътна. Неговата ръка, с Дракона, виещ се по нея, и чаплата, жигосана в дланта му. Имаше времена, в които бе мразил тези две клейма, но сега, макар загърнат от безчувствената Празнота, почти се ухили, като ги видя.

Защо Луз Терин искаше да го овладее? Сигурен беше, че тъмноокият мъж със страдалческото лице бе тъкмо Луз Терин. Но защо сега? Защото можеше да го постигне тъкмо на това място, каквото и да беше то ли? Почакай. Онзи, който бе извикал непреклонното „не“, беше Луз Терин. Атаката не бе от Луз Терин. От Рахвин беше, и не с помощта на Силата. Ако мъжът беше способен да направи това в Кемлин, в истинския Кемлин, щеше да го направи. Трябваше да е някаква способност, която е придобил тук. А щом Рахвин я беше придобил, то навярно и той я имаше. Образът на самия себе си се бе оказало това, което го удържа, което го върна в себе си.

Той се съсредоточи върху близкия розов храст, висок един разтег, и си го представи тънък и призрачен. Храстът покорно се разтопи и изтля в нищо, но веднага щом картината в ума му се заличи, розовият храст отново се появи, такъв, какъвто си беше.

Ранд кимна хладно. Имаше си граници значи. Винаги си имаше граници и правила, макар тук той да не ги познаваше. Но Силата познаваше, дотолкова, доколкото Ашмодеан го беше научил и доколкото сам се беше научил, и сайдин го изпълваше — с всичката сладост на живота и всичката развала на смъртта. Рахвин трябваше да го е видял, за да го нападне. Трябваше да видиш нещо, за да му въздействаш със Силата, или да знаеш точно къде се намира то спрямо собственото ти местоположение, точно до косъм. Възможно бе тук да е по-различно, но Ранд не мислеше така. Почти съжали, че Луз Терин отново бе притихнал. Мъжът сигурно познаваше това място и неговите правила.

Към градините гледаха тераси и прозорци, по някои места — високи до четири етажа. Рахвин се бе опитал да го… разтури. Той притегли още и още от бушуващия порой на сайдин през ангреала. Мълнии проблеснаха от небесата като стотици назъбени сребърни стрели, и още, и удариха във всеки прозорец и всяка тераса. Тътен изпълни градината, разхвърчаха се парчета камък. Самият въздух около него запука и космите по ръцете и гърдите се изправиха под тъканта на ризата. Дори косата по главата му се занадига. Трясъкът на падащите камъни се заглуши от тътена, все още екнеш, в ушите му.

На мястото на прозорците зейнаха слепи кухини. Заприличаха на очните дупки на огромен чудовищен череп. Ако Рахвин се беше крил някъде там, със сигурност трябваше да е загинал. Ранд обаче не можеше да го повярва преди да види трупа. Искаше да види Рахвин мъртъв.

Закрачи назад към двореца. Искаше да види смъртта на Рахвин.

 

 

Нинив се хвърли по корем на пода и запълзя по коридора, когато нещо проряза близката стена и профуча над нея. Могедиен се плъзна след нея също толкова бързо, но и да беше се забавила, тя щеше да я повлече с ай-дам. Ранд ли го беше направил това, или Рахвин? Тя беше виждала тояги от бял огън, втечнена светлина, като онази в Танчико, и не изпитваше никакво желание отново да се окаже край нещо такова. Не знаеше какво е и не искаше да знае. „Искам да Церя, Светлината да ги изгори дано тези двама глупави мъже, не да уча извратени начини да се убива!“

Погледна назад. Нищо. Пуст дворцов коридор. С дълъг десет стъпки зев през двете стени, оставен сякаш от някой каменоделец, и късчета от гоблени, въргалящи се по пода. Никакъв знак от единия или другия. Добре че можеше да извлича от гнева на Могедиен, пресявайки го от ужаса, дращещ да излезе на повърхността и да се просмуче в нея самата. Собственият й гняв бе нещо жалко, едва позволяващо й да долавя Верния извор и да изтегля с усилие тънката нишка на Дух, удържаща я все още в Тел-айеран-риод.

Могедиен се беше сгърчила на колене с изсъхнал бълвоч по черните си поли. Нинив стисна устни. Отстъпницата отново се бе опитала да махне от себе си ай-дам. Отзивчивостта й се бе изпарила веднага щом разбраха, че Ранд и Рахвин всъщност се намират в Тел-айеран-риод. Е, опитът да охлаби нашийника, докато беше на врата й, беше наказание само по себе си. Добре поне че този път в стомаха на Могедиен не бе останало нищо.

— Моля те. — Могедиен хвана Нинив за полата. — Казвам ти, трябва да се махнем оттук. — От пълната паника гласът й отекна болезнено. Дращещият с нокти страх се бе изписал и на лицето й. — Те са тук в плът. В плът!

— Тихо — прекъсна я разсеяно Нинив. — Освен ако не ме лъжеш, това е предимство. За мен. — Другата твърдеше, че когато влезеш физически в Света на сънищата, контролът ти над съня се ограничава. Казала беше също, че Рахвин не познава Тел-айеран-риод толкова добре, колкото го познава тя. Нинив се надяваше това да означава, че не го познава и колкото нея. Че го познава повече от Ранд, не се и съмняваше. Този празноглав глупак! Каквато и да бе причината да се озове тук след Рахвин, не бе трябвало изобщо да допуска Отстъпникът да го доведе тук, където той не познаваше правилата, където мислите можеха да убиват.

— Няма ли да разбереш най-сетне какво ти казвам? Дори ако само са се сънували, че са тук, всеки от тях би бил по-силен от нас двете заедно. А щом са тук в плът, те могат да ни прекършат, без окото да им мигне. В плът те могат да привлекат сайдин много по-дълбоко, отколкото ние сайдар в съня си.

— Ние сме свързани. — Нинив подръпна плитката си. Нямаше как да се разбере накъде са заминали. Струваше й се някак нечестно, че те могат да преливат, без тя да може да види или усети потоците. Един светилник, прерязан на две, за миг отново стана цял, после пак се разполови, също толкова бързо. Този бял огън трябваше да е невероятно силен. Тел-айеран-риод обикновено се възстановяваше светкавично, каквото и да му причиниш.

— Безмозъчна глупачка! — изхлипа Могедиен. — Няма никакво значение колко си смела. Трошица значение няма. Силата е моя, от теб е само лудостта. Не разбираш ли, те са тук в плът! И използват неща, за каквито не си и сънувала! Ще ни унищожат, ако останем!

— Я по-тихо — сопна й се Нинив. — Искаш да доведеш някой от тях при нас ли? — Тя бързо се огледа в двете посоки, но коридорът все още беше пуст. Онова там не бяха ли стъпки на ботуши? Ранд или Рахвин? Всеки от тях сигурно стъпваше не по-малко предпазливо от другия. Един човек, сражаващ се на живот и смърт, можеше да удари, преди да е разбрал, че са приятели. Е, тя поне.

— Трябва да се махаме — настоя Могедиен, но сниши гласа си. Изправи се и устата й се изкриви в мрачно непокорство. — Защо трябва да ти помагам повече? Това е лудост!

— Предпочиташ да усетиш пак копривата ли?

Могедиен трепна, но тъмните й очи продължиха да я гледат с упорство.

— Смяташ, че ще се оставя да ме убият, вместо да пострадам от теб? Ти наистина си луда. Няма да мръдна повече от това място, докато не ни отведеш оттук.

Нинив отново дръпна плитката си. Ако Могедиен откажеше да върви, щеше да се наложи да я влачи. Така търсенето нямаше да е много бързо, а я чакаха сякаш мили безкрайни дворцови коридори. Трябваше да прояви повече грубост, когато Могедиен се опита да й се опъне още първия път. На нейно място Могедиен отдавна щеше да я е убила, или ако решеше, че ще й е от полза — да е заплела онази своя хитрина, с която отнемаше волята на човек и го караше да изпитва към нея благоговение. Нинив го беше вкусила веднъж в Танчико и дори да знаеше как се прави, едва ли можеше да го направи на друг. Презираше тази жена, мразеше я с цялото си същество. Но дори и да нямаше нужда от нея, нямаше да може да я убие просто така, както си стои пред нея. Бедата беше в това, че се страхуваше, че сега и Могедиен го знае.

И все пак Премъдрата оглавяваше Женския кръг — дори Кръгът да не беше съгласен винаги с нея, — а Женският кръг се занимаваше с наказанията на жени, нарушили закона или обичая, както и на мъже, извършили тежки прегрешения. Можеше и да не изкорми Могедиен заради сторените от нея убийства, заради прекършените хорски умове, но…

Могедиен отвори уста и Нинив я затъкна с дрипа от Въздух. Или по-скоро накара Могедиен сама да го направи — с ай-дама, който ги свързваше, беше все едно че прелива сама, но Могедиен знаеше, че нейните способности биват използвани като сечиво в ръката на Нинив. Тъмните й очи лъснаха от възмущение, когато собствените й потоци изпънаха ръцете й по хълбоците и пристегнаха полите й плътно около глезените. За останалото Нинив използва ай-дам, също както с копривата, предизвиквайки усещанията, които искаше другата жена да изпита. Не реалността — усещането за реалност.

Могедиен се вкочани в стегите си, когато сякаш кожен бич я удари по голата задница. Точно така трябваше да го усети. Ярост и унижение протекоха през каишката. И презрение. Сравнено с изтънчените й средства да наранява хора, това изглеждаше подходящо за малко дете.

— Когато си готова отново да помагаш — каза Нинив, — само кимни. — Това не можеше да продължи дълго. Не можеше просто да си стои тук, докато Ранд и Рахвин се мъчат да се унищожат. Ако загинеше не който трябва само защото тя отбягваше опасността, позволявайки на Могедиен да я задържа тук…

Нинив си спомни един ден, когато беше едва на шестнадесет години, малко след като се реши, че е достатъчно пораснала, за да си прибере косата на плитка. Беше откраднала парче баница със сини сливи от Корин Айелин, подтикната от Нела Тейн, и на вратата на кухнята се беше натъкнала на госпожа Айелин. Когато добави в спомена си и това, което я беше сполетяло, и го препрати по каишката, стисната в юмрука й, очите на Могедиен се изцъклиха.

Мрачно навъсена, Нинив го повтори. „Тя няма да ме спре!“ Отново. „Ще помогна на Ранд, каквото и да си мисли тя!“ Още веднъж. „Дори това да ни убие!“ Пак. „О, Светлина, може и да е права! Ранд би могъл да ни убие преди да е разбрал, че съм аз.“ И пак. „Светлина, колко мразя да ме е страх!“ И пак. „Колко я мразя!“ И пак. „Мразя я!“ И пак.

Изведнъж забеляза, че Могедиен се гърчи панически и че главата й кима толкова енергично, сякаш всеки момент можеше да се откъсне от раменете й. За миг Нинив зяпна в плувналото в сълзи лице на другата, после спря онова, което правеше, и набързо развърза потоците на Въздух. Светлина, какво беше направила? Тя не беше Могедиен.

— Да разбирам ли, че няма да ми създаваш повече неприятности?

— Те ще ни убият — изломоти другата жена почти неразбираемо, но в същото време бързо закима съгласна.

Нинив с усилие се овладя. Могедиен си беше заслужила всичко, което бе получила досега, и много, много повече. В Кулата една Отстъпница щеше да бъде усмирена и екзекутирана веднага щом приключеше съдът, а малко доказателства щяха да са нужни свръх това, което беше тя.

— Добре. Сега ние…

Тътен разтърси целия дворец, нещо много близко до небесен гръм, само дето стените се разтърсиха и от пода се надигна прах. Нинив залитна към Могедиен. Преди земята да се укроти, се чу яростен рев, сякаш бе забушувал някакъв чудовищен огън през комин с размерите на планина. Това продължи само миг. Тишината след това сякаш беше по-дълбока отпреди. Не. Ботуши имаше. Тичащ мъж. Звукът отекна по коридора. От север.

— Хайде — изсъска Нинив.

Могедиен изхлипа, но не се възпротиви, когато я задърпа по коридора. Очите й обаче бяха станали огромни, а дъхът й излизаше много бързо. Нинив си помисли, че е много добре, дето бе взела Могедиен със себе си, не само заради достъпа до Единствената сила. След всичките тези години спотайване в сенките Паяка беше станал толкова страхлив, че в сравнение с нея Нинив се чувстваше наистина смела. Почти. Сега единствено гневът заради собствения й страх крепеше онази тънка нишка на Дух, която все още я задържаше в Тел-айеран-риод. Ужас беше смразил Могедиен до кости.

И като влачеше Могедиен с блестящата каишка, Нинив забърза след чезнещия звук на стъпките.

 

 

Ранд предпазливо пристъпи в кръглия вътрешен двор. Половината от белия каменен кръг се врязваше в постройката, издигаща се на три етажа зад него; другата половина бе оградена с каменен полукръг върху бели колони, пет крачки високи и отварящи път към друга градина със сенчести чакълести пътеки под ниски дървесни клони. Каменни пейки обкръжаваха малко изкуствено езерце с лилии. И рибки — златни, бели и червени.

Изведнъж пейките помръднаха, понесоха се в празното пространство и се превърнаха в безлики човешки черти, пак така бели и привидно корави като камъка. Вече бе разбрал колко трудно е да промени нещо, чиито форми Рахвин вече бе изменил. Мълнии заиграха от пръстите му и разбиха на късове каменните мъже.

Въздухът стана на вода.

Давейки се, Ранд заплува към колоните. Трябваше да има някакъв бент, който да задържа тази вода. Преди да успее да прелее, около него заиграха златни, червени и бели фигури, много по-големи от рибките в езерцето. И със зъби. Захапаха го и кръвта се закъдри в червена мъгла. Той инстинктивно замаха с ръце към рибите, но хладната му част, онази, дълбоко в Празнотата, преля. Белфир лумна към бента, ако имаше такъв, натам, където Рахвин сигурно стоеше и гледаше към този двор. Водата закипя и диво го замята, заподхвърля го с ярост, оттичайки се да запълни тунелите, издълбани от гибелния плам. Златни, бели и червени искри полетяха към него, добавяйки нови пурпурни нишки към водата. Подмятан от устрема й, той не можеше да вижда добре, за да насочва собствените си стрели, и ги заизпраща във всички посоки. Задушаваше се. Опита се да помисли за въздух, или че водата е въздух.

И изведнъж тя стана на въздух. Той се срути върху каменната настилка до една мятаща се рибка, подпря се на ръце и се изправи. Всичко отново бе станало въздух — дори дрехите му бяха сухи. Каменният пръстен тръпнеше в колебание дали да остане недокоснат, или да рухне. Част от дърветата се килнаха, после се изправиха и пак се килнаха. Дворецът зад него беше прошарен с дупки по белите стени, една дори беше пронизала високия позлатен купол горе. Цялото това опустошение затрептя, изчезна и пак се появи. Не в онова бавно помръдване отпреди, а постоянно. Рани по снагата на сградата. Няма ги. Пак — няколко разрушения. Изчезнаха. Отново — всичките наведнъж.

Присвил очи, той притисна длан към хълбока си, в старата полуизцерена рана. Щипеше, сякаш усилията му я бяха отворили. Щипеше го по цялото тяло, от десетките кървящи ухапвания. Това не беше се променило. Кървавите разкъсвания по палтото и брича още си бяха там. Той сам ли бе успял да превърне водата отново във въздух? Или някоя от отчаяно мятаните от него стрели бе прогонила Рахвин, или дори го беше убила? Нямаше значение, освен ако не се окажеше последна.

Той изтри кръвта от очите си и огледа прозорците и терасите и високата колонада в другия край на градината. По-скоро — понечи да ги огледа, защото нещо привлече очите му. Под колонадата много смътно успя да различи гаснещите дири на сплит. Оттук можеше само да разбере, че е вход, но за да види какъв е и накъде отвежда, трябваше да се приближи. Той се затича през градината, лъкатушейки между изпопадалите дървета. Следата почти се беше стопила — трябваше да бърза.

Изведнъж залитна, падна и чакълът одраска дланите му. Не можеше да види нищо, което да го е препънало. Почувства се замаян, все едно че го бяха ударили по главата. Опита се да се изправи, да достигне до следата. И усети, че тялото му се гърчи. Дълги косми покриваха дланите му, пръстите му като че ли се свиваха и потъваха навътре в дланите. Ръцете му се бяха превърнали почти в лапи. Капан. Рахвин не беше избягал. Порталът беше капан и той бе влязъл в него.

Отчаянието се впи в Празнотата. Ръцете му. Бяха ръце. Почти ръце. Насили се да се изправи. Краката му бяха някак странно криви. Верният извор се заоттича; Празнотата се сви. Жилки на паника лумнаха отвъд безчувствената пустота. Съществото, в което Рахвин се мъчеше да го превърне, не можеше да прелива. Сайдин започна да се изплъзва, да изтънява, все по-тънък, макар и извличан през ангреала. Околните тераси се взираха в него празни, колонадата — също. Рахвин трябваше да е зад един от каменните первази, но зад кой? Този път нямаше сили за стоте мълнии. Само една. Толкова можеше. Ако го направеше бързо. Кой от прозорците? Той се напъна да се удържи в себе си, напрегна се да привлече сайдин в себе си, всяко петънце на покварата прие с охота като доказателство, че все още удържа Силата. Залитайки, търсейки напразно с очи, той изрева името на Рахвин. Прозвуча като рев на звяр.

 

 

Теглейки Могедиен, Нинив зави на ъгъла. Пред нея някакъв мъж се скри зад следващия завой и стъпките му отекнаха след него. Вече не знаеше от колко време следва тези стъпки. Понякога бяха затихвали и трябваше да изчаква, за да ги чуе отново и да определи посоката. Понякога, когато спираха, ставаха неща; не беше ги видяла с очите си, но веднъж дворецът закънтя като камбана, друг път косата на главата й понечи да щръкне във въздуха, който запращя, а пък веднъж… Нямаше значение. Успя да мерне силуета на мъжа с ботушите. Не можеше да е Ранд, в това черно палто. Ръстът беше като неговия, но беше твърде едър и твърде широк в кръста.

Затича се. Твърдите й селски обуща отдавна се бяха превърнали в кадифени пантофи, за да стъпват безшумно. Ако тя можеше да ги чуе, и той щеше да ги чуе. Задъханото дишане на Могедиен беше по-силно от стъпките им.

Нинив стигна до завоя, спря и надникна предпазливо иззад ъгъла. Държеше сайдар — през Могедиен, но беше неин — готова да прелее. Не се наложи. Коридорът беше пуст. В далечния му край в стената се виждаше врата сред прозорци, обрамчени с каменни арабески, но не мислеше, че мъжът е стигнал чак дотам. По-наблизо, надясно преминаваше друг коридор. Тя се забърза към него и отново надникна предпазливо. Пусто. Но малко зад пресечката на коридорите нагоре се виеше спираловидно стълбище.

За миг тя се поколеба. Онзи се беше забързал нанякъде. Коридорът отвеждаше назад, откъдето бяха дошли. Възможно ли беше да тича толкова само за да се върне назад? Значи нагоре.

Тя придърпа Могедиен и бавно се заизкачва по стъпалата. Не чуваше нищо освен почти истеричните дихания на Отстъпницата и ударите на кръвта в собствените си уши. Ако се озовеше лице в лице с него… Знаеше, че той е там, някъде напред. Изненадата трябваше да е на нейна страна.

На първата площадка спря. Коридорите тук бяха огледално отражение на онези долу. И също така бяха пусти и тихи. Нагоре ли се беше качил?

Стълбището под краката й леко потръпна, сякаш дворецът беше ударен от някакъв огромен таран, после още веднъж. И отново, когато тоягата от бял пламък се провря през един от каменните прозорци, изсвистя диво нагоре под ъгъл и после угасна, преди да пререже тавана.

Нинив преглътна и замига в напразно усилие да отмахне от взора си бледовиолетовото ветрило, увиснало пред очите й като спомен за видяното. Това трябваше да е Ранд, мъчещ се да порази Рахвин. Ако се бе озовала малко по-близо, Ранд неволно щеше да я засегне. Ако продължеше така, можеше да я удари където и да се намираше, без изобщо да разбере.

Трусовете бяха престанали. Очите на Могедиен светеха от ужас. По това, което Нинив усети през ай-дам, чудо беше, че жената все още не се гърчеше по пода с писъци и с пяна на устата. Самата Нинив изпитваше желание да запищи. Насили се и стъпи на следващото стъпало. Нагоре беше толкова добре, колкото във всяка друга посока. Втората стъпка не се оказа много по-лесна. Бавно обаче. Нямаше нужда да се натъква на него съвсем ненадейно. Могедиен я следваше като пребито псе, цялата разтреперана.

Нинив обгърна сайдар толкова пълно, колкото можеше да удържи Могедиен, до предела, на който сладостта му се превърна почти в болка. Това беше предупреждението. Още малко и щеше да стигне точката, след която щеше да се окаже повече, отколкото можеше да поеме, точката, при която щеше да се усмири сама, да изпепели в себе си способността да прелива. Или в Могедиен, при тези обстоятелства. Може би и в двете. Което и да се случеше, сега то щеше да е равно на гибел. Но до този предел се задържа, вкопчи се в… живота… изпълващ я като натиск на игла от светлина, опряна в кожата й, малко преди да я прониже. Толкова можеше да обгърне, яко преливаше сама. Двете с Могедиен бяха почти еднакво могъщи в Силата — Танчико го беше доказал. Достатъчно ли беше? Могедиен бе настояла, че мъжете са по-силни. Рахвин във всеки случай — Могедиен познаваше него, — а не изглеждаше възможно Ранд да оцелее толкова дълго, ако и той не беше поне толкова силен. Не беше честно мъжете не само да имат мускули, но да са по-мощни и в Силата. Айез Седай в Кулата винаги бяха казвали, че са им равни. Просто не беше…

Глупости! Тя вдиша дълбоко и дръпна Могедиен от последното стъпало.

И този коридор беше пуст. Тя пристъпи до пресечката със следващия и надникна. И ето го — там. Висок мъж в черно, едър, с два бели кичура като крилца в тъмната му коса, надничащ през витите прорези на един от каменните парапети към нещо долу. Лицето му се беше напрегнало в усилие, но като че ли се усмихваше. Красиво лице, също като на Галад, но за него дишането й не се учести.

Това, към което се взираше — Ранд вероятно? — беше погълнало изцяло вниманието му, но Нинив все пак не му остави шанс да я забележи. Долу можеше да е Ранд. Нямаше как да разбере дали Рахвин прелива, или не. Тя изпълни коридора около него с огън от стена до стена, от пода до тавана, изливайки в него всичкия сайдар, който държеше, огън толкова жежък, че и камъкът запуши. Зноят я накара да отскочи назад.

Рахвин изкрещя сред пламъка — беше един-едничък пламък — и се олюля надалече от нея, там, където коридорът се превръщаше в пътека с колони. Един удар на сърцето, по-малко дори, докато тя все още бе стиснала очи от жегата, и той се изправи сред пламъка, обкръжен от чист въздух. До последната частица сайдар се беше вляла в този огнен пъкъл, но той бе успял да го задържи. Можеше да го види през пламъка — той придаваше червеникав оттенък на всичко, но можеше да го види. Пушек се вдигаше от овъгленото му палто. Лицето му беше съсухрена отломка плът, едното му око бе станало млечнобяло. Но и двете очи не гледаха с добро, когато се извърнаха към нея.

Никакво чувство не достигна до нея през каишката на ай-дам. Само тежка тъпота. Стомахът на Нинив се сви. Могедиен се беше предала. Предала се беше, защото смъртта ги гледаше в очите.

 

 

В прозореца над Ранд лумна пламък и затанцува към колонадата. И борбата вътре в него внезапно секна. Той беше самият себе си — така внезапно, че се изуми. Беше се вкопчил отчаяно в сайдин, мъчейки се да задържи поне частица от него. Сега Силата отново нахлу в него като лавина от огън и лед, от която коленете му омекнаха, накара Празнотата да затрепери от болка.

Рахвин залитна навън, с гръб към колонадата, с лице, обърнато към нещо вътре. Загърчи се сред огъня, но все пак някак успя да се задържи, сякаш недокоснат. Ако сега беше недосегаем, преди малко не беше. Само очертанията на фигурата, невъзможността тя да бъде нещо друго подсказаха на Ранд, че е той. Отстъпникът се бе превърнал в овъглено туловище, в напукана червена плът, която можеше да затрудни и най-могъщия Церител. Агонията сигурно беше смазваща. Само че Рахвин можеше да е вътре в Празнотата, сред тези изгорели човешки останки, загърнат в пустошта, където телесната болка беше далечна, а сайдин — подръка.

Сайдин забушува вътре в Ранд и той го запокити целия. Не за да Цери.

— Рахвин! — изкрещя той и от ръцете му излетя белфир — разтопена светлина, по-дебела от мъжко тяло, изтласкана от цялата Сила, която можа да извлече.

Гибелният плам удари Отстъпника и Рахвин престана да съществува. Мракохрътите в Руйдийн се бяха разсипали като молци, преди да изчезнат, докато непонятното им битие все още се беше борило да продължи или Шарката се беше борила да се задържи дори заради тях. От това, което излетя сега, Рахвин просто… престана да съществува.

Ранд остави гибелния плам да заглъхне и леко избута сайдин. Примигна да отмахне от очите си пурпурната пелена и вдигна поглед към широкия отвор в каменната балюстрада и зяпна също толкова широката дупка в покрива на двореца. Те не трепнаха, сякаш това, което беше направил, се бе оказало твърде силно, за да може това място да се възстанови. А сега какво? Може би горе щеше да се намери нещо, което да го убеди, че Рахвин наистина е мъртъв. Той се затича към една от вратите.

 

 

Нинив хвърли всичко в усилието си да притисне наново пламъка около Рахвин. Хрумна й, че би трябвало да използва мълния. Щеше да умре. Ужасните очи на Отстъпника се бяха приковали в Могедиен, не в нея, но тя също щеше да умре.

Втечнен пламък проряза колонадата отдолу нагоре, толкова горещ, че пред него сътвореният от нея пламък й се стори прохладен. Шокът я накара да изтърве сплита си и тя вдигна ръка да заслони лицето си, но в същия миг втечненият пламък изчезна. Заедно с Рахвин. Не вярваше да се е спасил. Беше само миг, толкова кратък, че все едно си го беше въобразила, когато белият лъч го докосна и той се превърна в… мъгла. Само миг. Можеше да си го е въобразила. Но не го вярваше.

Могедиен беше захлупила лицето си с ръце, плачеше и трепереше. Единственото чувство, което Нинив долови през ай-дам, беше облекчение — толкова мощно, че задуши всичко останало.

Забързани ботуши затупкаха по стъпалата.

Нинив се извърна рязко и пристъпи към витото стълбище. Изненада се, че пие на едри глътки от сайдар, удържайки се в готовност.

Изненадата отшумя, щом видя изкачващия се Ранд. Не беше какъвто го помнеше. Чертите му бяха същите, но лицето му се беше вкочанило. Син лед лъщеше вместо очи. Окървавените му дрипи и петната кръв по лицето отиваха сякаш на това лице.

При този му вид тя нямаше да се изненада, ако убиеше Могедиен на място, в мига, в който разбереше коя е. Но за Нинив тя все още беше нужна. Той щеше да разпознае ай-дам. Без да се замисля, тя преля и накара каишката да изчезне — остави само сребърната гривна на китката си и нашийника на врата на Могедиен. Миг на паника, когато осъзна какво е направила, после въздишка, щом се увери, че все още усеща другата жена. Действаше точно както й беше казала Елейн. Дано Ранд да не беше забелязал каишката.

Той почти не погледна Могедиен.

— Като видях пламъците, дето бликнаха оттук, си помислих, че може да си ти или… Къде е това? Тук ли се срещате с Егвийн?

Нинив се помъчи да не преглътне. Толкова студено беше лицето му.

— Ранд, Мъдрите казват, че това, което си направил, това, което правиш сега, е опасно, дори зло. Казват, че човек губи нещо от себе си, ако идва тук в плът, някаква част, която го прави човек.

— Нима Мъдрите знаят всичко? — Той мина покрай нея и се загледа в колонадата. — Все си мислех, че Айез Седай са тези, които знаят всичко. Както и да е. Не знам колко човещина може да си позволи да запази в себе си Преродения Дракон.

— Ранд, аз… — Не знаеше какво да каже. — Виж, позволи ми поне да те Изцеря.

Той я остави да се пресегне и да обхване главата му с длани. Тя самата едва сподави трепета си. Пресните му рани не бяха сериозни, само многобройни — какво ли можеше да го е изпохапало? Беше сигурна, че са ухапвания — но старата рана, онази полуизцерената, така и недоизцерена рана на хълбока му, тя беше зейнала черна, като кладенец, пълен с онова, което според нея бе утайка от покварата на сайдин. Тя преля и запреде сложни впридъци от Въздух и Вода, и Дух, и дори Огън и Земя по малко, съставящи Цера. Той нито изрева, нито залитна. Не примигна дори. Само потръпна за миг. Това беше всичко. После хвана китките й и свали ръцете й от лицето си. Тя не се възпротиви. Новите му рани бяха изчезнали — всяко ухапване, драскотина и оток, но не и старата. Нищо не можеше да се справи с това. Всичко можеше да се Изцери освен смъртта, че и тя даже. Но това — не.

— Той мъртъв ли е? — попита я той тихо. — Видя ли го да умира?

— Мъртъв е, Ранд. Видях.

Той кимна.

— Но другите все още са тук, нали? Другите… Избрани.

Нинив усети тънкото жегване на страх на Могедиен, но не я погледна.

— Ранд, трябва да си вървиш. Рахвин е мъртъв, а това място е опасно за теб, както си тук сега. Трябва да си вървиш и да не се връщаш повече тук телесно.

— Ще си ида.

Не направи нищо, което тя да може да види или усети — разбира се, че нямаше да може — но за миг й се стори, че коридорът зад него се беше… извъртял някак. Но си беше съвсем същият. Само… Тя примигна. В колонадата зад него нямаше нито една разрушена колона, нито една дупка по парапета.

Той продължи, сякаш нищо не беше станало.

— Кажи на Елейн… Помоли я да не ме мрази. Помоли я… — Лицето му се изкриви от болка. За миг тя видя пред себе си момчето, което познаваше, гледащо така, сякаш бяха измъкнали от ръцете му нещо много ценно. Тя посегна да го погали утешително и той отстъпи назад, отново с каменно лице. — Лан беше прав. Кажи на Елейн да ме забрави, Нинив. Кажи й, че съм си намерил друга, която да обичам, и че за нея място не е останало. Той поиска да ти предам същото. Лан също си е намерил някоя друга. Намерили са му. Каза да го забравиш. По-добре никога да не сте се раждали, отколкото да обичате нас двамата.

Той отново отстъпи назад. Три дълги крачки и коридорът сякаш шеметно потъна навътре в себе си — или част от коридора поне — и после Ранд изчезна.

Нинив се загледа онемяла в петното, където беше стоял допреди малко. Лан да му е казал това?

— Той е… изключителен мъж — отрони тихо Могедиен. — И много, много опасен.

Нинив я изгледа. Нещо ново беше протекло през гривната от нея. Страхът все още го имаше, но приглушен от… Очакване май беше най-подходящата дума.

— Бях отзивчива, нали? — каза Могедиен. — Рахвин е мъртъв, Ранд ал-Тор — спасен. Всички това нямаше да е възможно без мен.

Сега Нинив разбра. Надежда по-скоро, отколкото очакване. Рано или късно Нинив щеше да се събуди. Ай-дам щеше да изчезне. Могедиен се опитваше да й напомни за помощта й — сякаш не й беше изтръгната — за да не би Нинив да се втвърди толкова, че да я убие преди да си е отишла.

— И за мен е време да си тръгвам — каза Нинив. Лицето на Могедиен не се промени, но страхът се усили, заедно с надеждата. В ръката на Нинив изникна голяма сребърна купа, явно пълна с някаква отвара. — Изпий това.

Могедиен се дръпна назад.

— Какво…

— Не е отрова. Мога много лесно да те убия и без него, ако това ми беше целта. В края на краищата това, което ти се случва тук, е истинско и в будния свят, нали? — Сега надеждата стана много по-силна от страха. — Ще те накара да заспиш. Дълбок сън, твърде дълбок, за да докоснеш повече Тел-айеран-риод. Нарича се корен от вилняк.

Могедиен бавно пое купата.

— За да не мога до те последвам? Няма да споря. — Тя вдигна глава и пи, докато не опразни купата.

Нинив я изгледа. Толкова много щеше бързо да я събори. Въпреки това една жестока жилка в душата й я накара да заговори. Знаеше, че е жестока, но й беше все едно. Могедиен не заслужаваше и миг безметежен отдих.

— Знаеше, че Биргит не е мъртва. — Очите на Могедиен леко се присвиха. — Знаеше и коя е Фаолайн. — Очите на другата жена се опитаха да се разтворят, но тя вече се унасяше. Нинив усети как въздействието на вилняка я обхваща. Напрегна се да задържи още малко Могедиен в Тел-айеран-риод. Не се полагаше лек сън на една Отстъпница. — И знаеше коя е Сюан, че беше Амирлинския трон. Никога не съм споменавала за това в Тел-айеран-риод. Никога. Ще те видя много скоро. В Салидар.

Очите на Могедиен се подбелиха — Нинив не беше сигурна дали е от вилняка, или от несвяст, но беше все едно. Сребърният нашийник издрънча на плочките на пода. Елейн щеше да остане доволна, поне от това.

Нинив излезе от Съня.

 

 

Ранд се затича по коридорите на двореца. Щетите като че ли бяха по-малко, отколкото ги помнеше. Излезе на големия двор пред фасадата на двореца. Тласъци на Въздух почти изритаха високите порти от пантите. Зад тях се простираше огромен овален площад и онова, което той търсеше. Тролоци и мърдраали. Рахвин беше мъртъв, а останалите Отстъпници — някъде другаде, но тук гъмжеше от тролоци и мърдраали, изсипали се в Кемлин, за да избиват.

Биеха се — стотици, хиляди може би, обкръжили нещо, коетс той не можеше да зърне през черноризата им гмеж, високо колкото мърдраал на гърба на коня си. Едва успя да отличи сред това гъсто множество веещият се червен пряпорец. Част от тролоците се извърнаха към палата и зейналите му с трясък порти.

А Ранд се закова на място. Огнени кълба се търкаляха през гъсто стълпената маса на черните ризници и опърлени тролоци лежаха навсякъде. Не можеше да бъде.

Без да смее и да помисли за надежда, той преля. Жилки на гибелен плам полетяха от пръстите му толкова бързо, колкото можеше да ги запреде, по-тесни от кутрето му, точно откъсвани, щом поразяха целта си. Бяха нищожно по-слаби от онова, което бе използвал срещу Рахвин, от всичко, което бе използвал срещу Рахвин, но не можеше да рискува някоя от тях да пререже заклещените в центъра от всичките тези тролоци. Но разлика като че ли нямаше. Цветовете на първия поразен мърдраал се преобърнаха, той се превърна в облечена в бяло черна фигура, после се пръсна на искрици, които се стопиха, докато конят на чудовището тичаше лудо. Тролоци, мърдраали, всеки, който се беше обърнал към него, изчезна по същия начин и той продължи да сече — непрекъсната мъгла от искрящи прашинки сякаш изпълни въздуха, изпаряваше се и се надигаше отново.

Срещу това не можеха да устоят. Зверските ревове се обърнаха на вой, пълен с ужас, и те побягнаха във всички посоки освен към него. Видя как един мърдраал се опита да ги върне и беше стъпкан заедно с коня си. Останалите побягнаха до един.

Ранд ги остави. Взираше се единствено в забулените айилци, преследващи бягащата гмеж. Този, който вееше знамето, беше един от тях — айилците не носеха знамена, но този, с червената превръзка през лицето, показваща се под кафявата шуфа, носеше. По улиците, извеждащи от площада, също се вихреше бой. Айилци срещу тролоци. Обикновени граждани срещу тролоци. Дори въоръжени мъже в униформи на гвардията на кралицата — срещу тролоци. Явно някои, които бяха пожелали убийството на една кралица, не можеха да преглътнат тролоци. Но Ранд забеляза всичко това съвсем бегло. Очите му търсеха.

Ето! Една жена в бяла блуза замахваше с късия си нож срещу един тролок. Миг след това пламъци обгърнаха туловището с мечата муцуна.

— Авиенда! — Ранд не беше усетил, че тича, докато не извика. — Авиенда!

А ето го и Мат, с разкъсано палто, окървавен, подпрял се на черното си копие: гледаше бягащите тролоци, оставил други да довършат битката вместо него сега, когато това вече беше възможно. И Ашмодеан — държеше непохватно меч и се мъчеше да погледне във всички посоки наведнъж, да не би някой от тролоците да реши да се върне. Ранд можа да усети сайдин в него, макар и слабо — Ашмодеан едва ли се бе сражавал само с меча.

Гибелният плам. Белфир беше прогорил нишка в Шарката. Колкото по-силен беше белфир, толкова по-назад достигаше прогарянето. И всичко сторено от онази личност, която погубеше, преставаше да е било. Все едно щеше да му е, дори Рахвин да бе разплел половината Шарка. Стига резултатът да беше този.

Усети сълзи по бузите си и пусна сайдин и Празнотата да си идат.

— Авиенда!

Вдигна я и я завъртя, а тя го загледа с широко отворени очи, сякаш го мислеше за луд. Не искаше да я пусне, но я пусна. За да може да прегърне и Мат. Или да се опита поне.

Мат го отблъсна с ръка.

— Какво ти става? Човек може да си помисли, че си ни смятал за мъртви. Не че не загинахме. За малко. Да си пълководец би трябвало да е по-безопасно от това!

— Живи сте — разсмя се Ранд, посегна и оправи косата на Авиенда — беше си изтървала някъде забрадката и сега тя висеше разрошена около шията й. — Щастлив съм, че сте живи. Това е всичко.

Той отново огледа площада и радостта му помръкна. Нищо не можеше да я заличи, но труповете, лежащи на купове там, където бяха устоявали айилците, я смалиха. Твърде много от момчетата още не бяха пораснали достатъчно, за да се нарекат мъже. И имаше и жени. Сред тях беше и Ламеле, със смъкнато було и наполовина прерязано гърло — нямаше да му прави повече супа. И Певин, стиснал с две ръце дебелото острие на тролокското копие в гърдите си — и за пръв път на лицето му имаше усмивка. Белфир бе спасил приятелите му, но не и останалите. Твърде много. Твърде много Деви.

„Живей с това, което можеш да имаш. Възрадвай се на това, което можеш да спасиш, и не тъгувай дълго за изгубеното.“ Мисълта не беше негова, но той я прие. Изглеждаше добър начин да избегне лудостта преди покварата на сайдин да го притегли към нея.

— Къде отиде? — попита Авиенда. Този път не сърдито. Ако не друго, изглеждаше облекчена. — В един миг беше тук, а в следващия вече те нямаше.

— Трябваше да убия Рахвин — каза той тихо. Тя отвори уста, но той допря пръсти до устните й да замълчи, после леко я избута, назад. „Живей с това, което можеш да имаш.“ — Не питай повече. Мъртъв е.

Баел се приближи. Куцукаше. По бедрото му имаше кръв, както и по острието на единственото му останало копие.

— Нощните бегачи и Изкривените в Сянката бягат, Кар-а-карн. Някои от влагоземците се включиха в танца срещу тях. Дори някои от мъжете с броня, макар отначалото да танцуваха срещу ни. — Сюлин беше зад него, свалила булото и с ужасна рана на бузата.

— Гонете ги и ги избийте, колкото и дълго да продължи — каза Ранд. И закрачи, без да знае накъде, стига да е по-далече от Авиенда. — Не искам да връхлетят из страната. И дръжте гвардията под око. По-късно ще разбера кои от тях са били хора на Рахвин и кои…

И продължи, без да се обръща. Живей с това, което можеш да имаш.