Робърт Джордан
Небесният огън (53)

Глава 52
Избор

Ранд остави бръснача, изтри петънцата пяна от лицето си и се зае с връзките на ризата си. Лъчите на ранното утро струяха през квадратните рамки — тежките завеси бяха прибрани настрани, за да пропускат свежия въздух. Трябваше да е с приличен вид, когато убие Рахвин. Мехур от гняв се надигна от корема му при тази мисъл. Той го натисна обратно. С приличен вид. И хладнокръвен. Никакви грешки.

Когато се извърна от огледалото с позлатената рамка, Авиенда седеше върху навитата си на руло постеля до стената, под гоблена с изобразени на него невъзможно високи златни кули. Беше й предложил да донесат още едно легло в стаята, но тя твърдеше, че дюшеците били прекалено меки за спане. Гледаше го напрегнато, забравила нощната риза в едната си ръка. Той се беше постарал да не се обръща, докато се бръснеше, за да й остави време да се облече, но освен белите чорапки не беше си надянала нищичко.

— Няма да те посрамя пред други мъже — каза тя внезапно.

— Да ме посрамиш ли? Какво искаш да кажеш?

Тя се изправи плавно, удивително бяла там, където слънцето не беше я докосвало, стройна и със здрави мускули, и въпреки това с онази закръгленост и мекота, конто така измъчваха сънищата му. За първи път си беше позволил да я погледне открито, докато се развява така гола из стаята, но това, изглежда, не я притесни. Големите й синьо зелени очи се бяха вторачили в неговите.

— Не аз помолих Сюлин да включи Инайла, Сомара или Лателе онзи първи ден. Нито съм ги молила да те пазят или да правят каквото и да е, ако залитнеш. Това си беше тяхна грижа.

— Само дето ме накара да си помисля, че ще ме хванат и ще ме понесат като бебе, ако ми омекнат коленете. Голяма разлика.

Киселият му тон мина покрай ушите й.

— Това те накара да внимаваш, когато трябваше.

— Разбирам — отвърна той сухо. — Е, все едно, благодаря ти за обещанието, че няма да ме посрамиш.

Тя се усмихна.

— Не съм казала такова нещо, Ранд ал-Тор. Казах само, че няма да те посрамя пред други мъже. Но ако имаш нужда, за твое собствено добро… — Усмивката й се разшири.

— Ти така ли смяташ да тръгнеш? — Той махна с ръка раздразнено и я изгледа от главата до петите.

Досега тя никога не беше проявявала и най-малкото смущение от голотата си пред него — тъкмо напротив, — но сега се огледа, видя как той я оглежда и се изчерви. В миг я обкръжи вихрушка от тъмнокафява вълна и бяло алгоде, която вихрушка се превърна в дрехите й толкова бързо, че за миг той се зачуди дали не ги е преляла.

— Всичко ли уреди? — доехтя от вихрещите се фусти. — Говори ли с Мъдрите? Снощи се върна късно. Кой още идва с нас? Колко души можеш да вземеш? Никакви влагоземци, надявам се. На тях не можеш да разчиташ. Особено на дървоубийците. Наистина ли можеш да ни отнесеш в Кемлин за час? Да не е като онова, което аз направих в нощта, когато… Искам да кажа, как ще го направиш? Не обичам да се доверявам на неща, които не познавам и които не мога да разбера.

— Всичко е уредено, Авиенда. — Защо му бърбореше така? И отбягваше да срещне очите му? Беше се срещнал с Руарк и другите вождове, намиращи се все още в околностите на града; ни най-малко не бяха одобрили плана му, но го разбираха в понятията си за джи-е-тох и никой от тях не смяташе, че има друг избор. Обсъдиха го набързо, съгласиха се и заговориха за други неща. Нищо общо с Отстъпници или с Иллиан, или каквито и да е битки. За жени, за лов, за това доколко кайриенската ракия може да се сравнява с айилското уускай, за влагоземския табак, сравнен с този, който се отглеждаше в Пустошта. За час той почти беше забравил какво го чака. Надяваше се, че в Пророчеството на Руйдийн има някаква грешка, че няма да унищожи тези хора. Мъдрите бяха дошли при него — делегация от над петдесет жени, предупредени от самата Авиенда и водени от Амис, Мелайне и Баир; или може би от Сорилея: при Мъдрите често се оказваше трудно да разбереш кой командва. Те не бяха дошли да го разубеждават — пак джи-е-тох, — а за да се уверят, че разбира, че дългът му към Елейн не е по-голям от този към народа на Айил, и се бяха задържали в залата за заседания, докато не останаха удовлетворени. Трябваше или да ги увери, или да ги избута от пътя си, за да се добере до вратата. Поискаха ли, тези жени не отстъпваха дори на Егвийн в удивителната способност, която тя бе усвоила напоследък — да пренебрегва и най-яростните крясъци.

— Ще разбера колко души мога да взема, когато се опитам. Ще бъдат само айилци. — С малко късмет Мейлан, Марингил и останалите нямаше да разберат, че заминава, преди да е тръгнал. Щом Кулата разполагаше с шпиони в Кайриен, може би Отстъпниците също имаха, а как можеше да разчита, че тайните му ще бъдат опазени от хора, които не можеха да видят как слънцето изгрява, без да използват този факт в Даес Дай-мар?

Когато започна да навлича на раменете си червеното палто, бродирано със златни ширити, от толкова фина вълна, че бе напълно подходящо за кралски палат, било то в Кемлин или в Кайриен — мисълта го накара да се усмихне мрачно, — та по това време Авиенда почти се беше облякла. За него беше истинско чудо как успяваше да се напъха толкова бързо в дрехите си и в същото време всичко да й е оправено.

— Снощи, докато те нямаше, дойде една жена.

„Светлина!“ Беше забравил за Колавер.

— Ти какво направи?

Тя замълча, докато завързваше връзките на блузата си, очите й се мъчеха да изтърбушат дупка в главата му, но гласът й остана безучастен.

— Отведох я в покоите й, където си поговорихме. Няма повече да има фръцли дървоубийки, които да дращят на процепа на шатрата ти, Ранд ал-Тор.

— Точно това беше целта ми, Авиенда. Светлина! Лошо ли я наби? Не може така да пердашиш дами. Тези хора ми създават достатъчно грижи, за да ми трупаш и ти още.

Тя изсумтя шумно и се залови отново с връзките си.

— Дами! Жената си е жена, Ранд ал-Тор! Освен ако не е Мъдра — добави тя разсъдливо. — Днес тази ще присяда внимателно, но отоците й могат да се скрият и след един ден почивка ще може да напусне покоите си. А сега вече знае как стоят нещата. Казах й, че ако още веднъж ти досади — по какъвто и да е начин, — ще я намеря пак да си поговорим. Само че този път разговорът ще бъде по-дълъг. Сега тя ще прави това, което ти кажеш и когато го кажеш. Примерът й ще е поучителен за останалите. Дървоубийците от друго не разбират.

Ранд въздъхна. Не беше начинът, който той би избрал или можеше да си позволи, но сигурно щеше да подейства. Или пък само щеше да направи Колавер и останалите още по-потайни. Авиенда можеше и да не се страхува от отмъщение — всъщност той щеше да се изненада, ако изобщо й беше хрумвало за такова нещо — но една жена, заемаща Висшия трон на могъща фамилия, не беше като някоя млада благородничка с по-нисък ранг. Какъвто и да беше резултатът за него, Авиенда като нищо можеха да я нападнат в някоя тъмна уличка и да й го върнат десетократно за това, което бе причинила на Колавер, ако не я сполетеше и нещо по-лошо.

— Следващия път ме остави да оправям нещата по свой начин. Все пак аз съм Кар-а-карн, не забравяй.

— Имаш пяна от бръсненето по ухото, Ранд ал-Тор.

Той измърмори под нос, вдигна кърпата и изрева: „Влез!“, когато на вратата се потропа.

Ашмодеан влезе — с кремава дантела по врата и маншетите на черното си палто, — преметнал ни гръб калъфа на арфата и с меч, провиснал на бедрото. По хладното му лице човек можеше да си помисли, че навън е зима, но тъмните му очи гледаха нащрек.

— Какво искаш, Натаил? — сопна му се Ранд. — Снощи ти дадох указания.

Ашмодеан облиза устни и за миг извърна очи към Авиенда, която го гледаше намръщено.

— Мъдри указания. Предполагам, че мога да науча нещо за теб, ако остана тук и се оглеждам и ослушвам, но всички тази заран говорят за снощните писъци от покоите на лейди Колавер. Разправят, че те била разсърдила, макар че никой не знае точно как. Тази несигурност кара всички да стъпват на пръсти. Съмнявам се, че някой ще се осмели дори да издиша през следващите няколко дни, без да се замисли как би могло да се изтълкува това. — Физиономията на Авиенда изобразяваше несъкрушимо задоволство.

— Значи искаш да дойдеш с мен? — каза тихо Ранд. — Искаш да бъдеш зад гърба ми, когато се изправя срещу Рахвин?

— Какво по-добро място за барда на лорд Дракона? Но по-важното е, че така ще остана под окото ти. За да мога да ти докажа верността си. Не съм силен. — Гримасата на Ашмодеан изглеждаше съвсем естествена за всеки мъж, който би направил такова признание, но за миг Ранд долови сайдин, изпълнил другия мъж, усети покварата, изкривила устните на Ашмодеан. Само за миг, но предостатъчно, за да може да прецени. Ако Ашмодеан бе привлякъл всичко, на което е способен, трудно би могъл да се сравни дори с някоя Мъдра, боравеща със Силата. — Не съм силен, но навярно с нещо малко ще мога да ти помогна.

Ранд съжали, че не може да види заслона, изтъкан от Ланфеар. Тя беше казала, че с времето тъканта му ще отслабне и ще се разсипе, но Ашмодеан като че ли все още не можеше да прелее по-силно от онова, което бе по силите му в първия ден, когато падна в ръцете на Ранд. Навярно беше излъгала, за да даде на Ашмодеан фалшиви надежди и да накара Ранд да повярва, че мъжът ще си възвърне достатъчно сила, за да може да го научи на по-могъщи неща от това, на което го учеше сега. „Напълно би й подхождало.“ Поколеба се дали това е негова мисъл, или на Луз Терин, но беше сигурен, че е вярна.

Дългото му мълчание накара Ашмодеан отново да оближе устни.

— Един-два дни тук ще са без значение. Дотогава ти или ще се върнеш, или ще си загинал. Позволи ми да докажа верността си. Навярно ще мога да направя нещо. Песъчинка повече тежест на твоята страна може да наклони везните. — Сайдин отново се изля в него, само за миг. Ранд усети напрягане, но все пак потокът беше немощен. — Знаеш избора ми. Стиснал съм този чим трева на самия ръб на пропастта и се моля да удържи още някой и друг туптеж на сърцето. Ако се провалиш, чака ме нещо по-лошо и от смърт. Трябва да се погрижа да победиш и да живееш. — Той внезапно погледна към Авиенда, сякаш осъзнал, че може би е изприказвал твърде много. Изсмя се кухо. — Иначе как ще мога да съставя песните в прослава на лорд Дракона? Един бард трябва да има нещо подръка, с което да работи. — Топлината никога не засягаше Ашмодеан — хитрина на ума, твърдеше той, не на Силата — но сега по челото му затекоха едри капки пот.

Да го държи под око или да го остави зад себе си? За да побегне сигурно, търсейки си убежище, когато започнеше да се чуди какво е станало в Кемлин. Ашмодеан щеше да си остане този, който е, докато умре и се прероди отново, а може би и след това.

— Под очите ми — каза тихо Ранд. — И само да заподозра, че не ми харесва там, където пада песъчинката…

— Подлагам верността си на милостта на лорд Дракона — промърмори Ашмодеан и се поклони. — С позволение на лорд Дракона ще изчакам отвън.

След като мъжът излезе, отстъпвайки заднишком с поклони. Ранд се огледа из стаята. Мечът му лежеше върху позлатения скрин до леглото, с увития около ножницата и сеанчанското копие колан с токата с Дракона. Днешното убийство нямаше да е със стомана, не и от негова страна. Той опипа джоба си и усети с пръстите си твърдите очертания на дребния дебел мъж с меча — това беше единственият меч, който щеше да му трябва днес. За мис размисли дали да не се „плъзне“ до Тийр, за да си вземе Каландор, или дори до Руйдийн, за онова, което беше скрито там. С което и да е от двете можеше да унищожи Рахвин пред онзи да е усетил, че се е появил. А също така можеше да унищожи и цял Кемлин. Но дали можеше да се довери на самия себе си? Толкова мощ. Толкова Единствена сила. Сайдин висеше ето там, на самия предел на видимостта. Покварата сякаш бе станала част от самия него. Гневът се просмукваше под повърхността, към Рахвин. Към самия него. Ако този гняв избухнеше на воля, докато той държеше дори Каландор… Какво щеше да направи? Щеше да е непобедим. С онова, другото, можеше да се „плъзне“ чак до Шайол Гул, можеше да сложи край на всичко, да се свърши, все едно по кой начин. Все едно. Не. В това не беше сам. Не можеше да си позволи нищо друго освен победа.

— Светът е яхнал раменете ми — измърмори той. После изведнъж изохка и стисна с ръка лявата си кълка. Сякаш го бяха промушили с игла, но не беше нужно кожата по ръцете му да настръхне, за да се сети какво става. — Това пък защо беше? — изръмжа той на Авиенда.

— Само за да видя дали „лорд Дракона“ все още е от плът и кръв като всички нас, простосмъртните.

— Съм — отвърна той и сграбчи сайдин — с цялата му сладост и гадост, — за да прелее съвсем мъничко.

Очите й се разшириха, но тя не трепна, а само го изгледа, все едно че нищо не беше се случило. Все пак, докато пресичаха преддверието, се отри с длан по задничето, когато реши, че не я вижда. Изглежда, че и тя все пак си беше от плът и кръв. „Да ме изгори дано, все си мислех, че съм я научил на приличие.“

Той отвори вратата, пристъпи навън и зяпна, закован на място. Мат се беше облегнал на странното си копие, нахлупил ниско кожената шапка с периферията, леко встрани от Ашмодеан, но не това го стресна. Нямаше никакви Деви. Трябваше да се досети, че нещо не е наред, още когато влезе Ашмодеан, без да го известят. Авиенда се оглеждаше удивена, сякаш очакваше да ги намери скрити зад гоблените.

— Мелиндра снощи се опита да ме убие — каза Мат и Ранд престана да мисли за Девите. — Както си говорихме, изведнъж се опита да ми избие главата от раменете с ритници.

Мат разказа случката накъсо. Камата със златните стършели. Изводите му. Затвори очи, когато каза как е приключил — с простичкото, вкочанено „Убих я“ — и бързо ги отвори, сякаш зад клепачите си бе видял нещо, което никак не държеше да вижда.

— Съжалявам, че е трябвало да го направиш — каза тихо Ранд и Мат сви скръбно рамене.

— По-добре тя, отколкото аз. Струва ми се. Беше Мраколюбка. — Но и това сякаш за него не променяше нищо.

— Ще се справя и със Самаил. Само да се подготвя.

— И колко още остават?

— Отстъпниците не са тук — сряза ги Авиенда. — Нито Девите на копието. Те къде са? Какво си направил, Ранд ал-Тор?

— Аз? Тук пред вратата имаше двайсет, когато се прибирах снощи да си лягам, а оттогава и една не съм виждал.

— Да не би да е защото Мат… — понечи да се намеси Ашмодеан и млъкна, когато Мат го изгледа със смесица от болка и готовност да удари нещо.

— Не говорете глупости — каза твърдо Авиенда. — Фар Дарейз Май няма да предявят тох срещу Мат Каутон за това нещо. Тя се е опитала да го убие и той я е убил. Дори нейната посестрима, ако има такава, не би го направила. И никой не би предявил тох срещу Ранд ал-Тор за нещо, което друг е направил, освен ако той не му е заповядал. Ти си направил нещо, Ранд ал-Тор, нещо голямо и лошо, иначе те щяха да са тук.

— Нищо не съм направил — отвърна той рязко. — И нямам намерение да стоя тук и да го обсъждаме. Облякъл ли си се добре за езда на юг, Мат?

Мат бръкна в джоба на палтото си и опипа нещо. Обикновено държеше там заровете си и чашката.

— Точно като за Кемлин. Омръзна ми да ми се промъкват зад гърба. Искам веднъж и аз да се промъкна изневиделица зад някой от тях. Просто се надявам да си получа проклетото потупване по главата вместо проклетото цвете — добави той с гримаса.

Ранд не го запита какво означава всичко това. Друг тавирен. Двамата заедно навярно щяха да изкривят някак каприза на съдбата. Не се знаеше как, нито дали, но все пак…

— Изглежда, че ще останем заедно още малко. — Мат изглеждаше някак примирен.

В коридора ги пресрещнаха Моарейн и Егвийн — изглеждаха така, сякаш най-голямото усилие, което ги чакаше този ден, беше някоя невинна разходка из градините на двореца. Егвийн, с хладен поглед и спокойна, надянала на пръста си пръстена с Великата змия, спокойно можеше да мине за Айез Седай въпреки айилските си дрехи, шала и забрадката на главата й, докато Моарейн… Златни нишки улавяха светлината, леко прошарили роклята й от сияйно синя коприна. Синьото камъче на челото й, увиснало от златната верижка, която бе пристегнала вълните на черната й коса, блестеше също толкова ярко колкото големите, обковани със злато сапфири на шията й. Едва ли най-подходящото облекло за това, което се канеха да направят, но в своето червено палто Ранд се въздържа от коментари.

Наследена още от времето, когато Домът Дамодред бе притежавал Слънчевия трон, изящната осанка на Моарейн му се стори по-царствена от всякога. Дори присъствието на „Джайсин Натаил“ не можа да смути кралското й величие, но изненадващо, тя дари Мат с топла усмивка.

— Значи и ти идваш, Мат? Научѝ се да вярваш на Шарката. Не си губи повече живота в напразни усилия да промениш това, което не може да се промени. — Ако можеше да се съди по физиономията на Мат, той като че ли вече съжаляваше, че изобщо е тук, но Айез Седай извърна погледа си от него без следа от притеснение. — За теб са, Ранд.

— Още писма? — каза той. Едното носеше неговото име, изписано с елегантен женски почерк, който той разпозна моментално. — От теб, Моарейн? — Другото бе за Том Мерилин. И двете бяха запечатани с бял восък, явно с нейния пръстен с Великата змия, с впечатания образ на змията, захапала опашката си. — Защо е трябвало да ми пишеш писмо? И запечатано при това? Ти никога не си се бояла да кажеш това, което искаш да ми кажеш, в лицето. Ако и да го забравям, Авиенда ми напомня от време на време, че съм само от плът и кръв.

— Ти много си се променил в сравнение с онова момче, което срещнах пред хана „Виноструй“. — Гласът й беше като тихо кънтяща сребърна камбанка. — Едва ли си същият. Моля се само дано да си се променил достатъчно.

Егвийн промърмори нещо много тихо. На Ранд му се стори, че беше: „Аз пък се моля дано да не се е променил чак толкова.“ Тя гледаше намръщено писмата, сякаш също се чудеше какво има в тях. Както и Авиенда.

Моарейн продължи по-бодро, можеше да се каже — дори енергично.

— Печатите предполагат уединение. В това писмо има неща, над които бих желала да помислиш. Не сега; когато имаш време да помислиш. Колкото до писмото за Том, не знам по-безопасни ръце от твоите, на които да го дам. Предай му го, когато го срещнеш. А сега, има нещо, което трябва да видиш при кейовете.

— При кейовете? — възкликна Ранд. — Моарейн, точно тази сутрин нямам никакво време за…

Но тя вече беше закрачила по коридора, уверена, че ще я последва.

— Приготвила съм коне. Дори и за теб, Мат, просто за всеки случай. — Егвийн се поколеба само за миг и тръгна след нея.

Ранд отвори уста да извика на Моарейн да се върне. Беше се заклела да му се подчинява. Каквото и да имаше да му показва, можеше да го види и някой друг ден.

— Един час повече, има ли разлика? — промърмори Мат. Май наистина премисляше решението си.

— Само ще ти е от полза да те видят тази заран — каза Ашмодеан. — Така Рахвин би могъл да го разбере едва когато се случи. Ако има някакви подозрения — ако има свои шпиони, които да са подслушвали зад ключалките — това може да ги приспи днес.

Ранд погледна Авиенда.

— И ти ли ме съветваш да отложим?

— Съветвам те да послушаш Моарейн Седай. Само глупците пренебрегват Айез Седай.

— Какво толкова може да има на пристанището, че да е по-важно от Рахвин? — изръмжа той и поклати глава. В Две реки имаше една поговорка. Не че някой се осмеляваше да я изрече, когато някоя жена ще чуе. „Създателят е направил жените да радват окото и да смущават ума.“ Поне в едното Айез Седай определено не бяха изключение. — Един час.

 

 

Слънцето все още не беше се издигнало достатъчно високо, за да отмести дългата сянка от крепостната стена от каменния пристан, на които бяха подредени фургоните на Кадийр, но въпреки това той бършеше потното си лице с голяма кърпа. Жегата беше само една от причините да се поти така обилно. Високите сиви стени, протягащи се навътре в реката от двете страни на редицата кейове, превръщаха пристана в задушна кутия и той самият бе напъхан вътре. Нищо друго нямаше тук, освен широки зърнени баржи с тъпи носове и други такива, закотвени сред реката и чакащи ред за разтоварване. Беше обмислял дали да не се промъкне на някоя от тях, но така щеше да изостави повече от останалото му имущество. Въпреки това, ако можеше да се убеди, че мудното тътрене по течението на реката ще го отведе до нещо друго, вместо до смъртта, щеше да го направи. Ланфеар не беше се връщала повече в сънищата му, но той все още носеше белезите от изгорено по гърдите си, за да му напомнят заповедите й, Само мисълта, че би могъл да не се подчини на една от Избраните, го накара да потръпне въпреки горещата пот, стичаща се по лицето му.

Да можеше само да знае на кого да се довери! В известен смисъл бе възможно да се довери на който и да е съмишленик — Мраколюбец. Но последните двама от неговите колари, положили клетвите, бяха изчезнали преди два дни, най-вероятно на някоя от баржите. Все още не знаеше коя айилка бе пъхнала онази бележка под вратата на фургона му — „Ти не си сам сред чужди. Пътят е избран.“ — въпреки че прехвърляше няколко възможности в главата си. По кейовете се мяркаха почти толкова айилци, колкото и докери, дошли да погледат реката; някои от тези лица беше виждал твърде често, за да е обяснимо, и неколцина от тях го бяха поглеждали на свой ред преценяващо. Няколко кайриенци също така, както и един тайренски лорд. Това само по себе си не означаваше нищо, разбира се, но ако можеше да намери няколко души, с които да…

При една от портите се появи група конници, с Моарейн и Ранд ал-Тор в челото, заедно със Стражника на Айез Седай, и поеха покрай колите, откарващи чувалите със зърно. Вълна от радостни възгласи ги спохождаше навсякъде:

— Слава на лорд Дракона! — И също: — Да живее лорд Дракона! — И от време на време: — Слава на лорд Матрим! Слава на Червената ръка!

За разлика от друг път, Айез Седай свърна към задния край на редицата от фургони, без дори да погледне към Кадийр. Дори и да не беше Айез Седай, дори и да не го поглеждаше всеки път така, сякаш познаваше всяко тъмно ъгълче в мозъка му, искаше му се, ако може, да не се вторачва непрекъснато в едно от нещата, с които беше напълнила фургоните му. Предната вечер тя го беше накарала да свали платнището от онази странно усукана рамка на врата от червен мрамор във фургона точно зад неговия. Тя, изглежда, изпитваше някакво извратено удоволствие от това да го принуждава да й помага, докато проучваше това-онова. Отново щеше да покрие това нещо, ако му стискаше да пристъпи до него или ако можеше да накара някой от фургонджиите да го направи. Никой от хората, които сега бяха с него, не беше видял как Херид пропадна наполовина в него в Руйдийн и наполовина изчезна — Херид беше първият, който избяга веднага щом минаха Джангай: човечецът не беше съвсем в ред с главата, след като Стражникът едва го бе измъкнал — но те не можеха и да погледнат към него, виждайки как ъглите някак не се срещат както трябва, как очите ти не могат да проследят очертанията му, без да замигат и да ти се завие свят.

Кадийр изгледа равнодушно първите трима конници, точно както Айез Седай не обърна внимание на него, и Мат Каутон — почти толкова. Момъкът носеше неговата шапка — така и не бе могъл да си намери нещо, с което да я замести. Айилската никаквица, Авиенда, яздеше зад седлото на младата Айез Седай, и двете вдигнали високо полите си, да им се виждат бедрата. Ако изобщо му трябваше някакво потвърждение, че айилката дели ложето на ал-Тор, достатъчно беше да види как го поглежда; жена, вкарала някой мъж в леглото си, винаги го гледаше след това с този смътен блясък в очите, сякаш вече е нейна собственост. По-важното беше, че Натаил е с тях. Кадийр го виждаше за първи път толкова отблизо, откакто прекосиха Гръбнака на света. Натаил, който стоеше много високо сред Мраколюбците. Ако можеше да се промъкне покрай Девите и да се доближи до Натаил…

Изведнъж Кадийр примигна. Но къде бяха Девите? Ал-Тор винаги излизаше с ескорт от жени, владеещи копието. Той се огледа намръщено и се увери, че сред айилците, насядали по кейовете, няма и една Дева.

— Няма ли да погледнеш една стара приятелка, Хаднан?

Мелодичният глас накара Кадийр да извърне рязко глава и той зяпна в лицето с нос като сатър и тъмните очи, почти скрити зад пластове тлъстини.

— Кейле?

Беше невъзможно. Никой не можеше да оцелее сред Пустошта освен айилците. Тя трябваше да е мъртва. Но ето че стоеше пред него, в бяла коприна, изпъната по туловището й, костените гребени бяха щръкнали над тъмната й коса.

С лека усмивка тя се извърна с грациозността, която винаги го беше изненадвала у толкова едра жена, и леко се изкачи по стъпенките на фургона му.

Той се поколеба за миг, след което забърза след нея. Хиляди пъти предпочиташе Кейле Шаоги наистина да е издъхнала в Пустошта: тази жена се държеше отвратително господарски — да не си мислеше, че и един петак ще вземе от малкото, което бе успял да задържи — но беше с толкова висок ранг, колкото и Джайсин Натаил. Сигурно щеше да му отговори на няколко въпроса. Най-малкото щеше да има с кого да работи. В най-лошия случай — някой, на когото да прехвърли вината. Властта нарастваше с ранга, но също така и вината за провалите на тези, които са под теб. Неведнъж той бе предавал тези, на които се подчиняваше, на другите, стоящи по-високо от тях, за да прикрие своята вина.

Той затвори грижливо вратата, обърна се… и щеше да изкрещи, ако гърлото му не беше се стиснало толкова, че да не може да издаде и звук.

Жената, която стоеше там, бе облечена в бяла коприна, но не беше дебела. Беше най-красивата жена, която бе виждал. Очи като тъмни бездънни планински езера, сребърен колан, стегнал тънкото й кръстче, сребърни луни в лъскавочерната й коса. Кадийр знаеше това лице от сънищата си.

Коленете му тупнаха на пода и той изхриптя:

— Велика господарке! Как мога да ви служа?

Ланфеар все едно гледаше някакво насекомо, което можеше да стъпче с върха на пантофката си или да го остави да си пълзи.

— Като покажеш своето покорство на заповедите ми. Твърде много работа имах, за да мога сама да следя Ранд ал-Тор. Кажи ми — какво е направил той, освен че завзе Кайриен? И какво замисля да прави?

— Трудно е, велика господарке. Не може такъв като мен да се доближи до такъв като него. — Насекомо, говореха тези студени очи. Насекомо, на което е позволено да живее, докато има полза от него. Кадийр прерови в ума си всичко, което бе успял досега да види и да чуе или за което да се досети. — Изпраща големи маси айилци на юг, велика господарке, макар че не разбирам защо. Тайренците и кайриенците, изглежда, не забелязват, но не мисля, че те могат да отличат едни айилци от други. — Нито пък той. Не би посмял да я лъже, но ако реши, че е по-полезен, отколкото беше наистина… — Основал е някаква школа, в палата на един бивш Дом, от който не е оцелял никой… — Отначало не можеше да се разбере дали това, което чува, й харесва, но когато той продължи, лицето й започна да помръква.

 

 

— Какво е това, което искаш да видя, Моарейн? — подвикна Ранд нетърпеливо, докато връзваше юздите на Джейде-ен за колелото на последния фургон.

Тя стоеше на пръсти и надничаше над капака на фургона към две бурета, които му се сториха познати. Освен ако не грешеше, в тях се пазеха двата печата от куендияр, грижливо увити във вълна, за да не пострадат, след като вече не бяха несъкрушими. Той усети осезаемо покварата на Тъмния — сякаш изтичаше от буретата, като смътна воня от нещо, гниещо скрито в някой тъмен ъгъл.

— Тук ще е безопасно — промърмори Моарейн. Надигна грациозно полите си и закрачи покрай редицата фургони. Лан я последва по петите — като полупитомен вълк, с плаща, увиснал на гърба му и стелещ се на смущаващи окото вълни от цвят и празнота.

Ранд ги изгледа ядосано.

— Тя каза ли ти какво е, Егвийн?

— Само, че трябва да видиш нещо. Че така или иначе е трябвало да дойдеш тук.

— Трябва да се доверяваш на Айез Седай — каза Авиенда също така твърдо, но с лека нотка на съмнение. Мат изсумтя.

— Добре, смятам да го разбера веднага. Натаил, иди да кажеш на Баел, че ще бъда при него след…

В предния край на редицата фургонът на Кадийр избухна и отломките полетяха към околните. Ранд се затича натам след Моарейн и Лан. Времето сякаш забави ход, всичко започна да става наведнъж, сякаш въздухът се превърна в желе, прилепващо и задържащо всеки миг.

Ланфеар изникна сред оглушителната тишина с нещо отпуснато, бледо и прошарено с червени нишки в ръка — то се влачеше зад нея, докато тя пристъпваше надолу по невидими стъпала. Лицето й бе като маска, изсечена от лед.

— Той ми каза, Луз Терин — изкрещя тя и запокити белия парцал във въздуха. Нещо го подхвана и в миг го изду в окървавени, прозрачна статуя на Хаднан Кадийр — беше кожата му, одрана цялата. Фигурата се сви и се срина на земята, а гласът на Ланфеар се извиси до писък: — Позволил си на друга да те докосне! Пак!

Миговете се бяха слепили един в друг и всичко стана наведнъж.

Преди Ланфеар да стъпи върху каменните плочи на пристана, Моарейн надигна още повече полите си и се затича право към нея. Колкото и бърза да беше, Лан се оказа още по-бърз, пренебрегвайки вика й: „Не, Лан!“ Мечът се измъкна, дългите крака го понесоха пред нея, сменящият цветовете си плащ се развя. Изведнъж той като че ли се блъсна в невидима каменна стена, отскочи назад и отново, залитайки, се опита да се хвърли напред. Още една крачка и сякаш нечия гигантска ръка го шибна отстрани и той отхвърча на десет крачки във въздуха и падна на камъните.

Докато той все още се носеше във въздуха, Моарейн се хвърли напред и се озова лице в лице с Ланфеар. Само за миг. Отстъпницата я изгледа, сякаш учудена какво е застанало на пътя й, а после Моарейн бе шибната настрана така силно, че се претъркули няколко пъти и се скри под един от фургоните.

По пристана се възцари суматоха. Само няколко мига, откакто фургонът на Кадийр беше избухнал, но само слепият нямаше да разбере, че жената в бяло борави с Единствената сила. По кейовете засвистяха брадви, режещи въжета, за да освободят баржите, и екипажите им затласкаха отчаяно съдовете навътре към реката. Гологърди докери и граждани в тъмни облекла с бой си запробиваха път към спасителните палуби. В другата посока мъже и жени се стичаха С писъци и рев към портите и занапираха да влязат в града. А сред тях фигури в кадин-сор надигнаха була и връхлетяха срещу Ланфеар с копня, ножове и голи ръце. Не можеше да има съмнение кой бе източникът на атаката, нито че се сражава с помощта на Силата. Но въпреки това те се стекоха за танц с копията.

Огън се срина над тях на вълни. Стрелите му заразкъсваха онези, които продължаваха напред, и дрехите им пламваха. Не че Ланфеар всъщност се биеше с тях или им обръщаше особено внимание. Все едно че пропъждаше от себе си досадни мухи и хапливчета. Бягащите изгаряха също като онези, които продължаваха да връхлитат за бой. Тя закрачи към Ранд, все едно че нищо друго не съществуваше.

И всичко това — само за няколко удара на сърцето.

Три стъпки беше направила, когато Ранд сграбчи мъжката половина на Верния извор — разтопена стомана и кършещ стоманата лед, сладък мед и купчина воняща тор. Дълбоко в покрова на Празнотата борбата за оцеляване изглеждаше далечна, битката пред него — не по-малко. Докато Моарейн изчезваше под фургона, той преля, притегли зноя от пламъците на Ланфеар и го потопи в реката. Пламъците, поглъщащи доскоро човешки силуети, изчезнаха. В същия миг той отново запреде сплитовете и се появи призрачно сивкав купол, удължен овал, обгръщащ него, Ланфеар и повечето фургони, почти прозрачна стена, изключваща всичко, което вече не беше попаднало вътре. Още докато затягаше сплита, не беше сигурен какво е това и откъде е дошло — някакъв спомен от Луз Терин сигурно, — но пламъците на Ланфеар се заблъскаха в сумрачните му стени и спряха. Смътно успя да зърне хората отвън: мнозина се тресяха по камъните — беше отнел пламъците, но не и разкъсването на плътта; вонята на изгоряло все още висеше във въздуха — но повече от онези, които вече бяха обгорени, нямаше да се подпалят. И вътре се търкаляха тела — купчини овъглени дрипи, някои от които все още плахо помръдваха и стенеха. Всичко това не я интересуваше. Прелетите от нея пламъци загаснаха — нали мухите бяха разпръснати; тя дори не се огледа настрани.

Един удар на сърцето. Беше хладен сред пустошта на Празнотата и дори да изпитваше жал за умрелите, умиращите и обгорените, усещането беше толкова далечно, че все едно го нямаше. Беше самата хладина. Самата празнота. Само гневът на сайдин го изпълваше.

Движение от двете му страни. Авиенда и Егвийн, с очи, приковани в Ланфеар. Беше искал да ги задържи извън това, да го затръшне пред тях. Сигурно се бяха хвърлили напред заедно с него. Мат и Ашмодеан бяха от външната страна — стената беше пропуснала само няколкото първи фургона. Ледено спокоен, той преля Въздух, за да впримчи Ланфеар: Егвийн и Авиенда можеха да я заслонят, докато той я отвлича.

Нещо преряза потоците му и те изплющяха назад толкова силно, че той изпъшка.

— Една от тях ли е? — изрева Ланфеар. — Коя е Авиенда? — Егвийн отметна глава и изви, с оцъклени очи, с цялата болка на света, писнала от устата й. — Коя? — Авиенда се надигна на пръсти, треперейки, и воят й догони този на Егвийн, докато двете се издигаха все по-високо и по-високо.

Мисълта мигом се появи сред празното. „Дух, заплетен така, с Огън и Земя. Ето.“ Ранд усети как нещо се прерязва, нещо невидимо, и Егвийн се срина в неподвижна купчина, а Авиенда — на ръце и колене.

Ланфеар се олюля, очите й се запреместваха от тях към него, като тъмни езера от черен пламък.

— Ти си мой, Луз Терин! Мой!

— Не. — Гласът на Ранд достигна до собствените му уши като от тунел, дълъг цяла миля. „Отвлечи я от момичетата.“ Той продължи да крачи, без да се озърта назад. — Никога не съм бил твой, Миерин. Винаги ще принадлежа на Илиена. — Празнотата потръпна от жал за нещо безвъзвратно изгубено. И от отчаяната борба с нещо друго освен с бича на сайдин. „Аз съм Ранд ал-Тор.“ И „Илиена, сърце мое, винаги и всякога.“ Уравновесен, на ръба на бръснача. „Аз съм Ранд ал-Тор!“ Други мисли се опитаха да се надигнат, да изригнат като фонтан — за Илиена, за Миерин, за това, което трябваше да направи, за да я надвие. Той ги потисна една по една, дори последната. Ако залитнеше на погрешната страна… „Аз съм Ранд ал-Тор!“ — Твоето име е Ланфеар и по-скоро ще умра, отколкото да обикна Отстъпница.

Нещо като симпатия премина през лицето й и то отново се превърна в мраморна маска.

— Щом не си мой — каза тя хладно, — тогава си мъртъв.

Болка в гърдите, сякаш сърцето му щеше да се взриви, и в главата му — нажежени до бяло пирони, забиващи се в мозъка му, болка толкова силна, че вътре в Празнотата му се дощя да изкрещи. Смъртта беше тук и той го знаеше. В паника — дори в Празнотата, в паника; пустошта замига, взе да се стапя — той заплете и Въздух, и Огън, и Земя и бясно замахна. Сърцето му вече не биеше. Пръсти на черна болка вече трошаха купола на Празнотата. Сиво було вече се спускаше на очите му. Той усети как сплитът му се плъзна, тресейки се, през нейния. Изгарящият дъх в празните дробове, тласъкът на сърцето, започнало отново да помпа. Отново можеше да вижда, сребърни и черни искри се понесоха между него и каменното лице на Ланфеар, все още задържаща се в равновесие от рикошета на своите потоци. Болката беше тук, в главата и гърдите, като зейнали рани, но Празнотата се втвърди и телесната болка стана далечна.

И добре че беше далечна, защото нямаше време да се възстанови. Насила се понесе напред и запокити по нея Въздух — в як кривак, който я събори без дъх. Тя сряза сплита и той удари отново, и отново, и отново, всеки път, когато тя срязваше поредния сплит, в безмилостен порой от удари, които тя някак успяваше да види и да спре, и всеки път — все по-близо. Ако успееше да задържи вниманието й миг повече, ако една от тези невидими тояги я удареше в главата, ако успееше да я доближи достатъчно, за да стовари юмрука си… В несвяст тя щеше да е също толкова безпомощна като всеки друг.

Изведнъж тя сякаш осъзна какво прави той и без да спира да парира ударите му, толкова лесно, сякаш успяваше да види всеки един поотделно, затанцува заднишком, докато раменете й не се удариха във фургона зад нея. И се усмихна като зимна фъртуна.

— Бавно ще умреш и ще ме молиш да ти позволя да ме обичаш преди да умреш — каза тя.

Този път не удари право в него. Замахна да разсече връзката му със сайдин.

Паника разтърси купола на Празнотата като гонг при първото докосване, остро като нож, и Силата се смали, докато тя режеше все по-дълбоко между него и Извора. С Дух и Огън, и Земя, той удари в острието на ножа — знаеше къде да го намери, знаеше къде е връзката му, можеше да усети първата резка. Опитът й да го заслони заглъхна, отново се появи, върна се толкова бързо, колкото да може да го пресече, но всеки път с този мигновен отлив на сайдин, мигове, в които той почти се проваляше и в които Противоударът му едва успяваше да отблъсне атаката й. По-лесно щеше да е, ако боравеше с два сплита наведнъж — той можеше и с десет, и с повече да борави — но не и когато единственият беше отчаяната му защита срещу нещо, което не можеше да знае дали е тук, преди да стане непростимо късно. Не и когато мислите на друг мъж напираха да изплуват на повърхността сред Празнотата, напираха да му кажат как да я победи. Ако се вслушаше, този, който можеше да излезе с тях, щеше да е Луз Терин Теламон, а гласът на Ранд ал-Тор щеше да се стопи и да изчезне.

— Ще направя така, че и двете мръсници да видят как се молиш — каза Ланфеар. — Но дали да накарам първо тях да те видят как умираш, или теб — тях? — Кога бе успяла да се покачи на платформата на открития фургон? Да я следи трябваше, да я дебне за всеки намек, че се е изтощила, че вниманието й отслабва. Напразна надежда. Застанала до невъзможно усуканата рамка на тер-ангреала, като кралица, готова да изрече присъда, тя все пак си позволи прищявката да изгледа със смразяваща усмивка тъмната костена гривна, която завъртя между пръстите си. — От кое повече ще те заболи, Луз Терин? Искам да те нараня. Искам да изпиташ болка, каквато никой мъж досега не е изпитвал!

Колкото по-здрав бе потокът към него от Извора, толкова по-трудно щеше да бъде да го пресече. Дланта му се впи джоба на палтото и малкият каменен мъж с меча се притисна в жигосаната в дланта му чапла. Той привлече сайдин колкото можеше по-надълбоко, докато покварата не се понесе заедно с него из пустошта като парцалива мъгла.

— Болката, Луз Терин.

А болка имаше. Светът преглътна в агония. Не сърцето и главата този път, а навсякъде. Всяка негова частица. Нажежени игли, забиващи се през Празнотата. Почти му се стори, че чува гаснещия им свисък — и всяка от тях проникваше по-дълбоко от предишната. Усилията й да го заслони не се забавиха; станаха по-бързи и все по-силни. Не можеше да повярва, че е толкова силна. Хванал се отчаяно за Празнотата, за раздиращия го отвътре с жара си и смразяващ го сайдин, той се бранеше бясно. Можеше да сложи край на това, да я довърши. Можеше мълния да срути от небесата или да я обвие в пламъка, който сама беше използвала, за да убива.

Образи пробягаха през болката. Жена в тъмна рокля на търговка, скачаща от коня си, червеният пламък на меча в ръцете му; беше дошла да го убие, с една дузина Мраколюбци. Скръбните очи на Мат: „Аз я убих“. Златокоса жена, лежаща сред потънал в руини коридор, където, изглежда, самите стени се бяха стопили преди да рухнат. „Илиена, прости ми!“ Отчайващ вик.

Можеше да сложи край. Но не можеше. Щеше да умре, и светът навярно с него, но не можеше да си наложи да убие друга жена. Най-страшната шега, която светът бе виждал.

 

 

Триейки кръв от устата си, Моарейн изпълзя изпод фургона и се изправи колебливо. В ушите й прокънтя мъжки смях. Очите й неволно пробягаха към Лан и го намериха да лежи почти до мъгливата сива стена на купола над тях. Той помръдна — може би се опитваше да намери сили, за да се изправи, или в предсмъртни гърчове, Тя насила го изтласка от ума си. Беше спасявал живота й толкова пъти, че по право трябваше да му принадлежи, но и тя отдавна беше направила каквото можеше, за да се увери, че той ще оцелее, за да продължи самотната си непрестанна битка със Сянката. Сега той трябваше да живее или да умре без нея.

Ранд беше този, който се смееше, на колене върху каменния пристан. Смееше се и сълзи се стичаха по лицето му, изкривено като на човек, подложен на мъчения. Моарейн усети мраз. Ако го беше надвила лудостта, това бе извън нея. Тя можеше да направи само това, което можеше. Което трябваше да направи.

Обърна се към Ланфеар и гледката я порази като гръм. Защото видя онова, което толкова често я беше спохождало в сънищата й след Руйдийн. Ланфеар, застанала на платформата на фургона, сияеща до бяло от сайдар, обкръжена от усуканата рамка — тер-ангреал и взираща се надолу към Ранд с безмилостна усмивка. Въртеше в ръцете си някаква гривна. Ангреал! Ако не беше ангреалът на Ранд, отдавна щеше да го е съкрушила с това. Или това, или Ланфеар просто си играеше с него. Нямаше значение. На Моарейн не й харесваше този кръг гравирана, потъмняла от вековете кост. На пръв поглед приличаше на акробат, извит назад, за да хване глезените си. Но отблизо щеше да се види, че китките и глезените му са вързани. Не й харесваше, но все пак я беше донесла от Руйдийн. Вчера беше извадила гривната от една торба с дреболии и я беше оставила да лежи там, до прага на мраморната рамка.

Моарейн беше лекичка, дребна женица. Теглото й изобщо не разклати фургона, докато се катереше. Трепна, когато роклята й се закачи на една треска и се раздра, но Ланфеар не погледна към нея. Отстъпницата се беше справила с всяка друга заплаха и и беше останал само Ранд.

Потискайки малкото мехурче надежда — такъв лукс не можеше да си позволи. — Моарейн се закрепи за миг на опашката на фургона, а после прегърна Верния извор и скочи към Ланфеар. На Отстъпницата й остана само миг, колкото да се извърне, преди Моарейн да я удари, вкопчвайки се в гривната. Лице в лице, двете се преобърнаха през рамката на тер ангреала, И била светлина погълна всичко.