Робърт Джордан
Небесният огън (43)

Глава 42
Преди стрелата

Вътрешността на един покрив на шатра бе може би най-досадната гледка на света, но излегнат на гръб върху възглавничките с алени пискюли, които Мелиндра бе намерила отнякъде, Мат гледаше напрегнато сиво-кафявото платнище. По-скоро — взираше се някъде отвъд него. Едната си ръка бе пъхнал под главата, а в другата въртеше сребърен бокал с високо столче, пълен с хубаво вино от южен Кайриен. Буренцето му беше струвало колкото два породисти коня — толкова, колкото щяха да струват два породисти коня, ако светът не се беше обърнал с главата надолу — но за прилично питие той не се скъпеше. От време на време капка-две се плисваха на дланта му, но той нито забелязваше това, нито отпиваше.

Според сметките му нещата отдавна бяха надминали границите на сериозното. „Сериозно“ бе да се набуташ в Пустошта без никаква представа дали някога ще се измъкнеш и как. „Сериозно“ означаваше около теб да изникват Мраколюбци, когато най-малко ги очакваш, тролоци да те нападат в нощта и мърдраали да ти смразяват кръвчицата с безоките си погледи. Тия неща ставаха бързо и обикновено приключваха преди да ти е останало време да помислиш. Не бяха точно това, което може да му се прище на човек, но щом се налага, можеш някак да преживееш с тях, стига да ги преживееш. Но от дни насам той не знаеше нито накъде са тръгнали, нито защо. Всичко бе мудно някак си. И имаше много дълги дни за размисъл.

„Не съм никакъв проклет герой — помисли си той мрачно — и никакъв проклет воин.“ И потисна с ярост някакъв спомен как крачи по крепостни стени и се разпорежда на последните си резерви да отблъснат поредния юмрук тролоци, изкатерили се на бойниците. „Това не съм бил аз. Светлината дано го изгори проклетника, който е бил това! Аз съм…“ И той самият не знаеше какво е — дразнеща мисъл, — но каквото и да бе, то включваше игра на комар и кръчми, жени и танци. В това беше сигурен. Включваше също така и един добър кон, и всеки път на света, който можеше да си избере, а не да седи тук и да чака, докато го прострелят или някой реши да забие меч или копне в ребрата му. Всичко друго щеше да го превърне в глупак, а глупак той не смяташе да става. Не и заради Ранд или Моарейн.

Седна и сребърният медальон с лисичата глава се изхлузи от незавързаната му риза, Той го напъха обратно и отпи дълга глътка. Медальонът го предпазваше от Моарейн и от всяка друга Айез Седай, докато не му го отнемеха — със сигурност рано или късно някоя от тях щеше да се опита, — но нищо освен собствения му ум не можеше да го предпази да не го убие някой глупак с още хиляда глупаци. Нито от Ранд или от това, че е тавирен.

Човек трябваше да може да печели от това нещо — след като събитията сами се усукват около него. Ранд в известен смисъл определено печелеше. Лично той така и не бе забелязал нещо да се усуква около него — освен при хвърлянето на заровете. Не можеше обаче да се отвърне от нещата, които се случваха на разните тавирен в сказанията. Богатства и слава се изсипваха в джобовете им сякаш от небето; мъже, които искаха да ги убият, изведнъж решаваха да ги следват, а жени с лед в очите също така изведнъж решаваха да се разтопят от нежност.

Не че всъщност се оплакваше от това, което имаше. И определено не гореше от желание да поеме на раменете си бреме като това на Ранд. Цената на влизането в тази игра бе твърде висока. Просто му се струваше, че са го затрупали с всички възможни тежести от това да си тавирен, без нито едно от удоволствията.

— Време е за тръгване — каза той на празната шатра, след което млъкна умислен и отпи от бокала. — Време е да се качим на Пипе и да потеглим. Да поемем към Кемлин, може би. — Не беше лош град, стига да отбягваш кралския палат. — Или Люгард. — Беше чувал разни слухове за Люгард. Чудесно място, точно за такива като него. — Време е да оставя Ранд да ми диша праха. Доведе цяла армия проклети айилци и повече Деви, отколкото може да брои, да се грижат за него. Няма нужда от мен той.

Последното не беше съвсем вярно. По някакъв странен начин той беше обвързан с успеха или поражението на Ранд в Тармон Гай-дон, както и Перин — трима тавирен, скачени един за друг. Историите най-вероятно щяха да споменат само Ранд. Малко вероятно беше той самият или Перин да намерят някакво място в хроники и сказания. А на всичко отгоре — и Рогът на Валийр. За него той не искаше и да мисли, и нямаше да мисли. Докато не се наложеше. Точно от тази бъркотия все трябваше да има някакъв изход. Както и да го погледнеше, Рогът си оставаше проблем за някой друг ден. И то далечен. С повече късмет всички тези сметки щяха да се платят в някой много далечен ден. Само че това можеше да изисква повече късмет и от неговия.

Работата беше в това, че сега той бе изрекъл всичко за това заминаване и не изпита почти никакво угризение. До не много отдавна не можеше дори да заговори за заминаване — всеки път, когато понечеше да се отдалечи от Ранд, нещо го придърпваше обратно като риба, захапала невидимо въдица. След това започна да може да го казва, дори да крои планове, но все така ставаше, че някаква дреболия го отвличаше от кроежите му да се измъкне. Дори в Руйдийн, когато бе заявил на Ранд, че си тръгва, знаеше, че нещо ще му попречи. И донякъде така и стана — беше се измъкнал от Пустошта, но си остана все така близо до Ранд. Този път обаче не смяташе, че ще успеят да го задържат.

— Не че го изоставям — измърмори той. — Ако този проклетник още не се е научил да се грижи за себе си, никога няма да се научи. Не съм му проклетата бавачка.

Мат пресуши бокала, навлече си зеления сюртук, намести ножовете си по скришните им места, нагласи тъмножълта копринено шалче около врата си, за да скрие белега на гърлото си, после си нахлупи шапката и излезе навън.

След относително хладната сянка вътре зноят го удари в лицето. Не беше сигурен как се сменят сезоните тук, но това лято се беше проточило твърде дълго и това не му допадаше. Едно от нещата, които бе чакал с нетърпение при излизането от Пустошта, бе появата на есен. Малко хладно да стане. Тук обаче — късмет никакъв. Добре поне, че широката периферия на шапката го пазеше от слънцето.

Кайриенската гора бе жалка картина, с повече поляни, отколкото дървета, и половината от тях — пожълтели от засуха. Нищо общо със Западния лес у дома. Ниските айилски шатри бяха изникнали навсякъде, макар че гледани по-отдалече приличаха на купчини листа или бабуни, освен когато платнищата им не бяха вдигнати, а и тогава човек трудно можеше да ги отличи. Айилците, улисани в работата си, не му обръщаха внимание.

Стигна до фургоните на Кадийр. Бяха струпани в кръг и коларите се бяха налегнали под тях на сянка. Амбулантът не се виждаше никъде. Кадийр все повече и повече се задържаше във фургона си и рядко си показваше носа навън, освен когато Моарейн минеше да огледа товара. Айилците около кервана, на малки групички, с копия и щитове, лъкове и колчани, нямаха никакви други претенции, освен да пазят. Моарейн сигурно си мислеше, че Кадийр или някой от хората му ще се опита да духне с някое от нещата, конто бяха докарали по нейно настояване от Руйдийн. Мат се зачуди дали Ранд осъзнава, че й дава всичко, което си поиска. За известно време му се беше сторило, че Ранд е излязъл отгоре, но вече не беше толкова сигурен, въпреки че Моарейн правеше всичко, ако се изключеха поклоните и паленето на лулата му.

Шатрата на Ранд беше на билото на едно хълмче, сама, естествено, с оня червен пряпорец на прът, забит пред входа й. Лекият ветрец го развяваше и понякога успяваше да го разгъне напълно, за да се вижда червено-белият диск. От това нещо кожата на Мат настръхваше, както и от Знамето на Дракона. Ако един човек искаше да избегне връзките си с Айез Седай, нещо, което би направил всеки, освен ако не е кръгъл идиот, последното, което щеше да направи, бе да развява точно този символ.

Склоновете на хълма бяха голи, но палатките на Девите обграждаха основата му и продължаваха сред дърветата по околните склонове и от другата страна. Това също беше обичайно, както и бивакът на Мъдрите сред по-големия на Фар Дарейз Май — дузини ниски шатри на един вик разстояние от тази на Ранд, с шетащите сред тях гай-шайн.

Малко Мъдри се мяркаха, но незначителният брой се компенсираше с погледите, с които го посрещаха и отпращаха. Мат нямаше никаква представа колко от тази пасмина могат да преливат, но колкото до погледите, с нищо не отстъпваха на Айез Седай в претеглянето и премерването. Той забави крачка, стараейки се да не потръпва притеснено. Усещаше очите им в гърба си толкова сигурно, колкото ако го ръчкаха с остен. При всяко излизане от шатрата трябваше да минава през това изпитание. Е, само няколко думи с Ранд и нямаше да му се налага повече.

Само че когато свали шапката си и се пъхна в шатрата на Ранд, се оказа, че вътре няма никой освен Натаил, изтегнат на възглавниците, опрял своята позлатена арфа с гравиран Дракон на коляно и със златен бокал в другата ръка.

Мат направи гримаса и изруга наум. Можеше и сам да се сети. Ако Ранд беше тук, щеше да се наложи да мине през плътния кръг от Деви около шатрата му. Най-вероятно се беше покатерил на оная новопостроена кула. Добра идея, между другото. Опознай терена. Това беше второто правило, веднага след „опознай врага си“.

От тази мисъл в устата му стана кисело. Тези правила идеха от паметта на други мъже: единствените правила, които той държеше да помни, бяха „никога не целувай момиче, чиито братя имат белези от нож“ и „никога не играй комар, ако не знаеш къде е задният изход“. Почти му се дощя тези спомени на други мъже да бяха все така като отделни буци в мозъка му, а не да се просмукват в мислите му, когато най-малко ги очаква.

— Киселини в стомаха ли имаме? — попита лениво Натаил. — Някоя Мъдра сигурно ще намери коренче да те излекува. И защо не опиташ при Моарейн?

Мат така и не можеше да хареса този човек; имаше чувството, че непрекъснато си мисли някаква шега, която не иска да сподели. И винаги изглеждаше така, сякаш трима слуги непрекъснато се грижат за облеклото му. Всички тези белоснежни дантели по яката и маншетите, които винаги изглеждаха току-що изпрани. Освен това този тип като че ли никога не се потеше. А за какво му беше дотрябвал на Ранд, си беше пълна загадка. Почти никога не беше го чувал да свири нещо весело на тази арфа.

— Ще се върне ли скоро?

Натаил сви рамене.

— Когато той реши. Може би скоро, може би късно. Никой мъж не засича времето на Лорд Дракона. И много малко жени. — Ето я пак тази тайнствена усмивка. Малко безрадостна този път.

— Ще изчакам. — Беше решил най-после да приключи с това. Толкова пъти го беше отлагал в последния момент.

Натаил отпи от виното си и го изгледа продължително над ръба на чашата.

Не стига че Моарейн и Мъдрите го гледаха така мълчаливо и изпитателно — понякога го правеше и Егвийн: тя между другото определено се беше променила, наполовина Мъдра и наполовина Айез Седай — а сега и веселчунът на Ранд. От този поглед му се дощя да заскърца със зъби. Най-доброто, което щеше да получи от заминаването си, щеше да е, че никой повече нямаше да го гледа така, сякаш всеки миг ще отгатне какво мисли и вече знае дали долните му дрехи са чисти.

Край огнището бяха разпънати две карти. Едната, точно копие на опърпан оригинал, намерен в един полуопожарен град, покриваше северен Кайриен западно от Алгуеня до средата на пътя до Гръбнака на света, докато другата, нова и нахвърляна бегло, показваше терена около града. И двете бяха осеяни с късчета пергамент, придържани на място с камъчета. Щом трябваше да чака и в същото време да загърби търсещия поглед на Натаил, не му оставаше нищо друго освен да разгледа картите.

С върха на ботуша си той отмести няколко камъчета на картата на града, за да може да разчете какво пише на пергаментовите късчета. И неволно трепна. Ако айилските съгледвачи можеха да броят, то Куладин разполагаше с близо сто и шестдесет хиляди копия — Шайдо и онези, за които се предполагаше, че са се присъединили към своите общества сред Шайдо. Доста костелив орех, за да го строшиш току-така. Тази страна на Гръбнака на света не беше виждала такава армия от времената на Артур Ястребовото крило.

Втората карта показваше другите кланове, прехвърлили Драконовата стена. Всички вече го бяха направили, с една или друга сила, пръснати по протежението на пътя според това кога бяха напуснала Джангай и разделени, но неприятно близо до тук. Шианде, Кодарра, Дарайн, а също и Миагома. Взети заедно, те явно разполагаха с поне толкова копия, колкото и Куладин. Вярно беше, че бяха оставили много малко от своите след себе си. Седемте клана с Ранд надвишаваха това число почти двойно и лесно можеха да се справят или с Куладин, или с четирите клана. Или — или. Но не и с двете сили, не и едновременно. Но най-вероятно на Ранд щеше да му се наложи да се срази и с двете едновременно.

Това, което айилците наричаха „замъгляване“, изглежда, засягаше и онези кланове — всеки ден мъжете продължаваха да захвърлят оръжието си и да изчезват, — но само глупак можеше да допусне, че това намалява силите им повече, отколкото тези на Ранд. А винаги съществуваше възможността избягалите да се присъединят към Куладин. Айилците не говореха за това и винаги се прикриваха зад приказките си за присъединяване към обществата. Но дори и сега мъже и Деви решаваха, че не могат да приемат Ранд, нито това, което им беше казал за тях самите. Всяка заран се оказваше, че някои са изчезнали, а далеч не всички оставяха копията си.

— Страхотна ситуация, какво ще кажеш?

Мат рязко вдигна глава при гласа на Лан. Слава на Светлината, Стражникът бе влязъл в шатрата сам.

— Просто реших да погледам, докато чакам. Ранд идва ли?

— Скоро ще е тук. — Пъхнал палци под колана на меча си, Лан застана до Мат и погледна картата. Лицето му издаваше толкова, колкото би издало лицето на някоя статуя. — Утрото, изглежда, ще ни донесе сражение, каквото не е имало от времето на Артур Ястребовото крило.

— Сериозно? — Къде беше Ранд? Все още на оная кула, навярно. Може би трябваше да отиде там. Не, крайно време беше да престане да се влачи подир него. Ранд все едно щеше да дойде тук, рано или късно. Искаше да му каже и още нещо освен за Куладин. „Тази битка изобщо не е моя. Не бягам от нещо, което и най-малко ме засяга.“ — Какво се знае за тях? — Той посочи късчетата, представящи Миагома и останалите. — Някаква вест дали смятат да се присъединят към Ранд, или просто са решили да си седят и да чакат?

— Кой може да каже? Руарк, изглежда, не знае повече от мен, а Мъдрите и да знаят, не казват. Единственото сигурно е, че Куладин стои на място.

Пак Куладин. Мат помръдна и насмалко да излезе. Не, трябваше да изчака. Заби поглед в картите и се престори, че ги проучва. Може би Лан щеше да млъкне. Искаше само да каже на Ранд каквото имаше да му каже и да си замине.

На Стражника обаче, изглежда, му се говореше.

— Как смятате, господин Веселчун? Дали да не ударим утре Куладин с всички сили и да го съкрушим?

— За мен това звучи не по-зле от всеки друг план — отвърна лениво Натаил, допи бокала си, пусна го на чергите, вдигна арфата и започна тихо да подрънква нещо мрачно и погребално. — Аз войски не водя, Стражниче. Нищо не командвам аз освен себе си, а и това не винаги.

Мат изпръхтя и Лан го стрелна с очи, след което върна погледа си на картите.

— Ти май не смяташ, че планът е добър. Защо?

Така небрежно го подхвърли, че Мат отговори, без да се замисли.

— По две причини. Ако обкръжите Куладин и го заклещите между вас и града, можете да го прекършите. — Кога най-после ще дойде Ранд? — Но е възможно също да го избутате така, че да прехвърли стените. Според това, което чух, той почти е завзимал града на два пъти, дори без да подравя стените и без обсадни кули, а градът се крепи на зъби и нокти. — Да си каже неговото и да се маха, това е. — Притиснете ли го много, може да се окажете вътре в Кайриен. Много е гадно да се сражаваш в град. А идеята е този град да се спаси, а не да бъде съсипан. — Тези късчета, разхвърляни по картите, както и самите карти, го показваха съвсем ясно.

Той се намръщи и клекна. Лан клекна до него, но Мат почти не го забеляза. Хазартна задачка. И доста възбуждаща.

— Най-добре да се опитате да го изтласкате настрана. Да го ударите главно от юг. — Той посочи с пръст река Гайлин: сливаше се с Алгуеня на няколко мили северно от града. — Тук има мостове. Оставяте на Шайдо чиста полоса към тях. Винаги трябва да им оставиш изход, освен ако не искаш да разбереш колко упорито може да се бие човек, комуто не е останало нищо за губене. — Пръстът му се плъзна на изток. Предимно гористи хълмове, както изглеждаше. Вероятно не по-различни от тия наоколо. — Една блокираща сила тук, от тази страна на реката, ще ги накара да тръгнат към мостовете, стига да е достатъчно голяма и разположена както трябва. А тръгнат ли, Куладин няма да се опита да се бие с някого пред себе си, докато го следвате отзад. — Да. Почти същото, както при Джендже. — Освен ако не е пълен глупак, разбира се. — Може да успеят да стигнат до реката в добър ред, но тези мостове ще им приседнат, Доколкото знам, айилците не могат да плуват, нито да преодоляват ровове, впрочем. Продължавате натиска и ги избутвате отвъд реката. С повече късмет ще можете да ги изтласкате чак към планините. — Приличаше също и на фортовете Куандайг, в края на Тролокските войни, при това в почти същите мащаби. Не беше много по-различно и от Сулмейнската клисура, още преди Артур Ястребовото крило да е проходил. Имената проблясваха из главата му с картини на окървавени бойни полета, забравени дори от историците. Както се беше улисал в картата, не ги усещаше като нещо друго освен като собствени спомени. — Колко жалко, че си нямате повечко конница. Леката конница е най-подходяща за изтласкване. Хапеш по фланговете, не ги оставяш да спрат и да се подредят за битка. Но айилците би трябвало да се справят не по-зле.

— А другата причина? — тихо попита Лан.

Мат се беше увлякъл съвсем. Хазартът за него беше нещо повече от чисто забавление, а битката беше хазарт, в сравнение с който хвърлянето на зарове по кръчмите изглеждаше детска играчка и занимание за беззъби инвалиди. Тук залогът беше човешки живот, твоят, както и на хората ти, хора, които дори ги нямаше на картата. Заложиш ли погрешно, направиш ли глупав облог — и загиваха градове или рухваха цели държави. Мрачната музика на Натаил звучеше съвсем на място. И в същото време от тази игра кръвчицата ти кипваше.

Без да вдига очи от картата, той изсумтя:

— Знаеш го не по-зле от мен. Дори само един от онези четири клана да реши да мине на страната на Куладин, ще ви хванат отзад, докато ръцете ви са заети с Шайдо. Куладин ще се превърне в наковалнята, а те в чука, докато вие ще се окажете орехът по средата. Така че поведете само половината от своите срещу Куладин. Така боят ще стане равностоен, но ще трябва да се примирите с това. — Честни правила във войната не съществуваха. Подхващаш врага си отзад, когато най-малко го очаква, тогава и там, където е най-слаб. — Все пак ще имате известно предимство. Той ще трябва да се пази и от набези откъм града. Другата половина разделяте на три части. Едната да загради Куладин в чувал и да го подкара към мостовете, другите две — на няколко мили разстояние между града и четирите клана.

— Хитро — отрони Лан. Изсеченото му като от каменна плоча лице остана безизразно, но в гласа му, макар и едва доловимо, се прокрадна одобрение. — Един клан няма да спечели нищо, ако нападне някоя от двете сили, особено след като другата може да го удари в тил. И по същата причина никой няма да се опита да се намеси в това, което става около града. Обаче четирите клана може да се съюзят. Малко вероятно, след като досега не са го направили, но ако стане, всичко се променя.

Мат гръмко се изсмя.

— Винаги всичко се променя. И най-добрият план трае само докато излети първата стрела. Това и едно дете ще го разбере, освен Индириан и всички, които нямат капка ум в главите си. Ако всички те решат да минат на страната на Куладин, хвърляте зара и се надявате, защото в такъв случай в играта със сигурност се е намесил Тъмния. Поне ще разполагате с достатъчно сили встрани от града, които да им се противопоставят. Достатъчно, за да ги задържат за времето, което ви е нужно. Тогава спирате да преследвате Куладин и обръщате всичко срещу тях веднага след като той започне по живо — по здраво да прехвърля Гайлин. Но се обзалагам, че те ще изчакат и само ще гледат, и ще дойдат при вас, след като приключите с Куладин. Победата решава много спорове в човешките глави.

Музиката беше спряла. Мат извърна поглед към Натаил и видя, че той се взира в него по-твърдо от всякога. Гледаше го така, сякаш никога досега не беше го виждал и не знаеше кой е. Очите на веселчуна бяха като тъмни лъскави стъкълца, кокалчетата на пръстите му бяха побелели върху позлатата на арфата.

Едва сега всичко се срути в съзнанието му — това, което беше изговорил, спомените, които бе обгърнал като свои. „Светлината да те изгори дано, глупак такъв, че не можеш да си сдържаш езика!“ Защо трябваше Лан да подкара разговора по този начин? Защо не беше го заговорил за коне или за времето, или просто да си беше мълчал? Никога досега Стражникът не бе проявявал такава словоохотливост. Обикновено и дърветата бяха по-разговорливи от него. Но разбира се, той самият трябваше да запази здравия си разум и да си държи устата затворена. Добре поне че не беше заломотил на проклетия Древен език. „Кръв и пепел, дано да не съм!“

Мат скочи и понечи да си тръгне, и изведнъж забеляза, че Ранд стърчи насред палатката и разсеяно върти в ръцете си парчето от копие с пискюла. От колко ли време беше тук? Нямаше значение. Мат избълва всичко наведнъж.

— Аз си тръгвам, Ранд. Утре призори. Съмне ли се, качвам се на седлото и ме няма. Щях да го направя още сега, ако можех за половин ден да стигна достатъчно далече, за да мога да спра. Смятам да оставя толкова мили между себе си и айилците — които и да са те, — колкото Пипе може да покрие преди да си направя бивака. — Нямаше смисъл да легне някъде и да го спипат нечии съгледвачи — Куладин сигурно също си имаше, а и другите можеха да не го познаят, преди да са го намушкали с някое копие.

— Ще ми е мъчно, ако си заминеш — тихо рече Ранд.

— Не се опитвай да ме разубежда… — Мат примигна. — И само толкова? Ще ти е мъчно, ако замина?

— Никога не съм се опитвал да те карам да останеш, Мат. Перин си замина, когато му се наложи, ти също можеш.

Мат зяпна. Вярно, Ранд никога не беше се опитвал да го спре. Просто го правеше, без да се опитва. Но сега нямаше никакво придърпване на тавирен, нямаше го и гузното усещане, че прави нещо нередно.

— Накъде заминаваш? — попита Ранд.

— На юг. — Не че имаше кой знае какъв избор с посоката. Другите пътища водеха към Гайлин, а на север от тази река нямаше нищо, което да го заинтересува, или към айилците, част от които можеха да го убият, а другата — да го убият или не, зависи колко близо е до Ранд и какво са вечеряли. Не най-добрият жребий според него. — Колкото за начало поне. После нанякъде, където ще намеря кръчми и жени, които не носят копия. — Мелиндра. Тя можеше да му създаде проблеми. Имаше чувството, че тя е от породата жени, които няма да го оставят да си иде, освен ако сами не пожелаят. Е, тъй или иначе, с нея щеше да се оправи. Може би просто щеше да се метне на коня преди да е разбрала. — Тази работа не е за мен, Ранд. Аз от битки нищо не разбирам, а и не искам да разбирам. — Отбягна погледите на Лан и Натаил. Ако някой от двамата си отвореше устата, щеше да му строши зъбите. Дори на Стражника. — Разбираш ме, нали?

Ранд кимна уж разбиращо.

— На твое място бих пропуснал сбогуването с Егвийн. Вече не съм сигурен колко от това, което й казвам, не стига до Моарейн или до Мъдрите, или до всички заедно.

— Отдавна стигнах до това заключение. Тя е оставила Емондово поле много повече зад себе си, отколкото всеки от нас. И съжалява много по-малко.

— Може би — отвърна тъжно Ранд. — Светлината дано свети над теб, Мат — добави той и му протегна ръка, — и да ти прати гладки пътища, хубаво време и приятна компания, докато се срещнем отново.

Ако зависеше от Мат, нямаше да е скоро. Изпита известна тъга от това и се почувства малко глупаво, че го прави, но човек трябваше да се грижи сам за себе си. След всички думи и дела всичко всъщност се свеждаше до това.

Ръкостискането на Ранд бе станало по-силно от всякога — всички тези упражнения с меча бяха добави мазоли към старите — от стрелбата с лъка, — но изпъкналата дамга с формата на чапла се отри ясно в шепата на Мат. Като малко напомняне в случай, че бе забравил знаците под ръкавите на приятеля си, или още по-странните неща в главата му, благодарение на които можеше да прелива. След като можеше да забрави, че Ранд може да прелива — а от дни не беше се сещал за това, от цели дни! — значи отдавна бе дошло време да се маха.

Размениха неловко още няколко думи — Лан като че ли беше забравил за тях: бе скръстил ръце и разглеждаше замислено картите, а Натаил дърпаше разсеяно струните. Мат имаше слух за музиката и ироничните нотки в непознатата мелодия не му убягнаха; зачуди се защо този странен тип е избрал точно нея, след което Ранд отстъпи настрана и всъщност сам сложи край на тягостната пауза, и ето че Мат се озова навън. Тук вече имаше цяла тълпа — поне стотина Деви, пръснати по билото и готови да промушат всеки с копие при най-малкия знак за опасност, тук бяха и вождовете на всичките седем клана — чакаха търпеливо, неподвижни като камъни, и трима тайренски лордове, които се преструваха, че не се потят и че айилците изобщо ги няма.

Той беше чул за пристигането на лордовете и дори бе слязъл да разгледа стана им — по-точно трите стана, — но не намери познати и никой не пожела да седнат да хвърлят някой зар или да раздадат картите. Тези тримата го изгледаха от глава до пети, нацупиха се презрително и очевидно решиха, че с нищо не е по-добър от айилците, което ще рече — че не си струва да го гледат.

Мат дръпна широката периферия над очите си и на свой ред изгледа хладно тайренците. Има удоволствието да забележи, че двамата по-млади поне изпитаха неудобство, щом срещнаха погледа му, и закрачи надолу по хълма. Сивобрадият едва прикриваше нетърпението си да се напъха в шатрата на Ранд, но за него това вече нямаше значение. Никога вече нямаше да ги види.

Представа си нямаше защо просто не отвърна погледа си от тях. Само дето крачката му стана някак по-лека и се почувства все едно че е изпил буре с оцет. Нищо чудно, след като утре най-сетне щеше да си тръгне. Заровете сякаш се завъртяха в главата му и този път не се знаеше какво ще покажат, когато спрат. Странно. Сигурно го притесняваше Мелиндра. Да. Определено щеше да си тръгне много рано, и то тихо като мишка, стъпваща на пръсти по гъши пух.

Той засвири с уста и се запъти към шатрата си. Коя ли беше мелодията7 О, да. „Танц с Джак на Сенките.“ Никакво намерение нямаше да танцува със смъртта, но песничката беше весела, затова той продължи да си я свирука, като същевременно си мислеше кой ли е най-лесният път до Кемлин.

 

 

Ранд дълго гледа след Мат, после каза:

— Чух само последното. И другото ли беше така?

— Общо взето, да — отвърна Лан. — Огледа картите само за минутка и изложи план за битка почти като този, който съставиха Руарк и другите. Схвана трудностите и рисковете и как да бъдат избегнати. Знае за изкопчии рудничари и обсадни машини, и за използването на лека конница за преследване на победен противник.

Ранд го погледна. Стражникът не изглеждаше изненадан, дори не мигна. Разбира се, тъкмо той му бе казал, че Мат показва изненадващи познания във военното дело. А освен това Лан нямаше да зададе очевидния въпрос, което беше добре. Ранд пък нямаше право да дава краткия отговор, който му бе известен.

Той самият имаше няколко въпроса. Например какво общо можеше да имат изкопчиите с битките? Или с обсадите може би. Независимо от отговора, рудници имаше чак при Камата на Дракона и в тези времена дори и там едва ли щяха да се намерят рудничари. Все едно, тази битка щеше да мине и без такива. Важното бе, че той знаеше, че Мат е спечелил от другата страна на онази врата тер-ангреал нещо повече от странната склонност да дърдори на Древния език, когато не внимава. И след като го знаеше, трябваше да се възползва от това.

„Не бива да си толкова напорист“ — каза си той с горчивина. Бе забелязал катерещия се към шатрата му Мат и без колебание бе пратил Лан да види какво може да излезе на повърхността при един безгрижен разговор. Направил го беше съзнателно. Останалото можеше и да не дойде, но можеше и да се случи. Надяваше се Мат да прекара чудесно, докато е на свобода. Надяваше се и Перин да се чувства отлично в Две реки, да запознае Файле с майка си и сестрите си, а навярно и да се ожени за нея. Надяваше се, защото знаеше, че ще ги привлече отново, като тавирен, притеглящ към себе си други тавирен, самият той — най-силният. Моарейн твърдеше, че не било съвпадение трима такива да отраснат в едно и също село, почти на една и съща възраст; Колелото заплиташе в Шарката случайност и съвпадение, но не беше възможно да втъче без причина такива като тях тримата. Рано или късно щеше да притегли отново приятелите си, където и да отидеха, а когато дойдеха, щеше да ги използва както може. Както трябва. Защото щеше да потрябва. Защото каквото и да казваше Пророчеството за Дракона, той беше сигурен, че единственият шанс, който имаше да спечели Тармон Гай-дон, бе в това да бъдат и тримата заедно, трима тавирен, свързани един с друг от невръстното си детство и след това — обвързани наново. Не, не биваше да бъде напорист. „Бездруго вече толкова вониш, че ако те подуши, и сеанчанец ще си повърне вечерята!“

— Свири „Марша на смъртта“ — заповяда той с по-дрезгав глас, отколкото му се искаше, и Натаил за миг го изгледа тъпо. Беше чул всичко. Сигурно щеше да има въпроси, но нямаше да намери отговори. След като Ранд не можеше да сподели с Лан тайните на Мат, нямаше да ги издаде и пред един Отстъпник, колкото и питомен да изглеждаше. Този път съзнателно си придаде твърдост и насочи дръжката на копието към веселчуна. — Засвири я, ако не знаеш някоя по-тъжна. Засвири нещо, от което твоята душа да заплаче. Ако все още имаш душа.

Натаил му отвърна с угодническа усмивка и поклон, но като че ли пребледня. Наистина поде „Марша на смъртта“, но музиката му зазвуча по-затрогващо от всякога, пронизително, като погребална песен, от която всякоя душа щеше да заплаче. Загледа втренчено Ранд, като че ли да види дали му действа.

— Лан, би ли поканил другите да влязат? — каза Ранд и легна на чергите.

Лан се поклони официално и излезе. Направи го за пръв път, но Ранд го отбеляза съвсем разсеяно.

Битката щеше да започне утре. Твърдението, че той бе помогнал на Руарк и другите да съставят плана, бе само една учтива измислица. Той бе достатъчно умен, за да си даде сметка, че не разбира нищо и че въпреки всичките си разговори с Лан и Руарк не е подготвен. „Планирал съм стотици битки като тази, и по-големи, и съм давал заповеди, водещи до десет пъти повече.“ Не беше негова мисъл. Луз Терин познаваше войната — беше я познавал, — но не и Ранд ал-Тор, а той беше само това. Слушаше, задаваше въпроси… и кимаше, все едно че разбираше, когато кажеха, че нещо трябва да се направи по такъв и такъв начин. Понякога разбираше и веднага съжаляваше, защото се досещаше откъде идва това разбиране. Единственият му принос беше в настояването, че Куладин трябва да бъде победен, без градът да пострада. Във всеки случай този съвет щеше да добави само няколко щриха към всичко, което вече беше решено. Мат сега щеше да е много полезен с новооткритото си знание.

Не. Нямаше да мисли за приятелите си. Нито за това, което щеше да им причини преди всичко да се свърши. Дори да оставеше битката настрана, имаше твърде много неща, които го безпокояха и за конто трябваше да направи нещо. Липсата на кайриенски флагове над Кайриен бележеше сериозен проблем, непрекъснатите престрелки по границата с Андор — друг. Кроежите на Самаил му създаваха грижи и…

Вождовете на кланове се появиха без ред. Този път Деарик влезе пръв, Руарк и Ерим заедно накрая, с Лан, Бруан и Джеран застанаха до Ранд. Всички се държаха като равни и, изглежда приемаха и Аан-аллейн за равен.

Вейрамон нахълта последен, следван плътно от лордчетата, стиснал устни и намусен. За него превъзходството в ранга явно имаше значение. Мърморейки нещо в наклепаната си брада, той заобиколи огнището и понечи се намести зад Ранд. Вождовете свъсено го изгледаха. При айилците близък роднина или брат по бойно общество можеше да заеме това място, макар и да съществуваше риск че ще ти забие нож в гърба. Вейрамон обаче изгледа намръщено Джеран и Деарик, сякаш очакваше някой от тях да му отстъпи мястото си.

Най-сетне Баел му даде знак да застане до него, при картите срещу Ранд, и след кратка пауза Вейрамон отиде и седна до вожда с кръстосани крака и вкочанен, с вид на човек, току-що глътнал зелена слива с костилката. Двамата млади тайренци застанаха зад него почти толкова вдървени, като единият благоволи да изрази известно смущение.

Ранд си го отбеляза наум, но не каза нищо, само натъпка с палец табака в лулата си и загреба от сайдин, колкото да я запали. Трябваше да направи нещо с тоя Вейрамон — той изостряше стари проблеми и създаваше нови. И следа от чувство не пробяга по лицето на Ранд, но физиономиите на присъстващите вождове варираха от киселото отвращение на Хан до недвусмислената леденоока готовност на Ерим да затанцува с копията тук и веднага. Навярно имаше начин Ранд да се отърве от Вейрамон, но с това щеше да си създаде нови грижи.

Следвайки примера на Ранд, Лан и вождовете се захванаха да пълнят лулите си.

— Според мен са нужни само малки промени — каза Баел, предизвиквайки яростното сумтене на Хан, както обикновено.

— Тези малки промени засягат ли Гошиен, или някой от другите кланове?

Изключил Вейрамон от ума си, Ранд се облегна и се заслуша, докато обсъждаха какво следва да се промени след огледа на терена. От време на време някой айилец мяташе поглед към Натаил — траурната музика влияеше на всички. Дори лицата на тайренците се сгърчваха скръбно. Звуците обаче обливаха Ранд, без да докоснат нищо. Сълзите бяха лукс, какъвто той вече не можеше да си позволи. Дори вътрешно.