Робърт Джордан
Небесният огън (38)

Глава 37
Представления в Самара

Нинив може би за стотен път вдигна кичур от косата си и въздъхна. През стените на фургона се носеше мърморене и смях от стотици, ако не и хиляди човешки гърла и далечна музика. Не беше възразила да изкара шествието по улиците на Самара във фургона заедно с Елейн — няколкото бегли надничания през прозорците я бяха убедили, че не й се ще много да е навън сред гъстата тълпа, която едва отваряше път на фургоните — но щом погледнеше медночервеникавия цвят на косата си, си казваше, че хиляди пъти би предпочела да се премята във въздуха с братята Чавана, вместо да я боядиса така.

Стараейки се да не обръща повече внимание на себе си, тя се уви плътно с простичкия тъмносив шал, обърна се и се сепна, като видя Биргит, застанала на прага. По време на шествието жената се беше возила във фургона на Кларине и Петра и двете с Кларине бяха поправяли резервната алена рокля, която тя беше ушила за Нинив по поръка на Лука; той беше дал указанията си на Кларине още преди Нинив да се съгласи. Сега Биргит я беше облякла, боядисаната й в черно дебела плитка беше преметната през рамо и нагласена между гърдите й и тя изобщо не се притесняваше от дълбокото квадратно деколте. Само видът й накара Нинив да се загърне още по-плътно в шала — Биргит не можеше да покаже и нокътче повече от бялата си гръд и да претендира за каквото и да било благоприличие. Дори и така, подобна претенция щеше да е твърде неубедителна, направо щеше да предизвика смях. Нинив я загледа и стомахът й се стегна на възел, но не заради облеклото или оголената плът.

— Щом си я облякла, защо я криеш? — Биргит влезе и затвори вратата. — Ти си жена. Защо не се гордееш с това?

— Щом смяташ, че не трябва — отвърна колебливо Нинив и пусна шала да падне бавно до лактите й, разкривайки нейната рокля близначка. Чувстваше се почти гола. — Само си помислих… Помислих, че… — Тя здраво стисна коприната, за да удържи ръцете си на хълбоците, и погледна другата жена в очите. Макар да знаеше, че сама е облечена в абсолютно същото, така й беше малко по-лесно. Биргит отвърна с гримаса.

— А ако кажа да свалиш деколтето с още два пръста?

Нинив отвори уста и лицето й почервеня като роклята. Когато най-после успя да проговори, гласът й прозвуча все едно я бяха стиснали за гърлото.

— Ама то не е останал и един пръст за сваляне. Виж само твоята. И ей тоничко не е останало.

Три бързи крачки и намръщената Биргит се наведе леко, за да погледне Нинив право в очите.

— А ако кажа да свалиш и него? — изръмжа тя. — Ако поискам да си боядисаш лицето, за да получи Лука своята глупачка? Ако те съблека целеничка и те намажа с боя от глава до пети? Знаеш ли колко хубава мишена ще ми станеш. Всеки мъж от петдесет мили ще дотича да те види.

Устата на Нинив замърда, но този път не можа да излезе нито звук. Много, ама много й се дощя да си затвори очите; може би ако след това ги отвореше, целият този кошмар щеше да е изчезнал.

Биргит поклати глава отвратено и седна на едно от леглата. Сините й очи блестяха от гняв.

— На това трябва да се сложи край. Щом те погледна, и трепериш. Подтичваш около мен на четири крака. Погледна ли някой стол, бързаш да ми го подложиш. Оближа ли устни, ми пъхаш чаша вино в ръцете, преди сама да съм решила жадна ли съм, или не. Готова си да ми триеш гърба и да ми обуваш пантофите на краката, ако те оставя. Аз не съм нито чудовище, нито саката, нито дете, Нинив.

— Просто се опитвам да се отплатя заради… — започна тя плахо и подскочи, понеже Биргит изрева:

— Да се отплатиш ли? Не, опитваш се да ме унизиш!

— Не. Не е така, кълна ти се. Аз съм виновна за…

— Поемаш отговорност заради моите действия — прекъсна я с ярост Биргит. — Аз реших да те заговоря в Тел-айеран-риод. Аз реших да ти помогна. Аз реших да проследя Могедиен. И аз реших да те заведа да я видиш. Аз! Не ти, Нинив, а аз! Не бях куклата, нито товарният ти кон тогава, и няма да ти бъда и сега.

Нинив преглътна и още по-здраво стисна полите на роклята ги. Нямаше никакво право да се гневи на тази жена. Никакво право. Но Биргит беше права.

— Ти направи това, което те помолих. Аз съм виновна, че ти… че си тук. Всичко стана по моя вина!

— Да съм споменавала случайно за вина? Аз не виждам такава. Само мъжете и завеяните момиченца поемат вина там, където липсва такава, а ти не си нито едното, нито другото.

— Глупавата ми гордост, която ме накара да си въобразя, че мога отново да я надвия, и моята страхливост, която й позволи… позволи й да… Ако не бях се уплашила толкова, че слюнката ми да пресъхне, сигурно щях да мога да направя нещо навреме.

— Страхливка? — Очите на Биргит се разшириха в искрено неверие и в тона й се прокрадна нотка на укор. — Ти? Смятах, че имаш достатъчно ум в главата си, за да можеш да различаваш страх от боязън. Ти можеше да избягаш от Тел-айеран-риод, когато Могедиен те остави на мира, но остана да се биеш. Нито си сгрешила, нито имаш вина, че не успя. — Тя си пое дъх, изтри челото си и отново се наведе напрегната. — Нинив, чуй ме добре. Аз не се обвинявам за това, което ти причиниха. Видях, но не можех да помръдна. На възел да те беше вързала Могедиен или да те беше изкормила, пак нямаше да се виня. Направих каквото можах и когато можах. Ти направи същото.

— Не беше същото. — Нинив се помъчи да го каже спокойно. — Моя беше грешката, че ти се озова там. Моя е грешката, че сега си тук. Ако ти… — Тя млъкна и преглътна отново. — Ако ти… сгрешиш, когато стреляш днес в мен, искам да знаеш, че ще те разбера.

— Не греша, когато се целя — отвърна сухо Биргит, — а целя ли се, няма да е в теб. — Тя започна да изважда неща от долапите и да ги подрежда на масичката. Полудовършени стрели, остъргани дръжки, стоманени върхове, каменна купичка с лепило, тънка тетива, сиви гъши пера за стрелите. Беше казала, че ще си направи и собствен лък, когато й остане време. Лъкът на Лука беше нарекла „чепат клон, откършен от чворесто дърво от сляп идиот посред нощ.“ — Аз те харесвах, Нинив — каза тя, след като извади всичко. — Въпреки тръните, шиповете и така нататък. Но каквато си ми станала сега, никак не те харесвам…

— Сега нямаш никакво основание да ме харесваш и… — отвърна отчаяно Нинив, но другата жена я прекъсна, без да вдига глава.

— …и няма да ти позволя да ме унижаваш, да унизяваш собствените ми решения, поемайки отговорност за тях. Имала съм няколко приятелки жени, но нравът на повечето от тях беше като на снежковци.

— Бих искала отново да ми станеш приятелка. — Какво, в името на Светлината беше „снежковец“? Нещо от друг Век, без съмнение. — Никога няма да си позволя да те унизя, Биргит. Само…

Биргит изобщо не я погледна, само повиши тон. Цялото й внимание като че ли беше съсредоточено върху стрелите.

— Би ми се искало отново да те харесвам, независимо дали ще ми отвърнеш със същото, или не, но няма да мога, докато не заприличаш пак на себе си. Спокойно щях да те понеса, ако наистина беше такава хленчеща лигава нещастница, на каквато ми се правиш сега. Или приемам хората такива, каквито са, не каквито ми се иска да бъдат, или ги оставям. Но това не си ти и не приемам основанията ти да ми се правиш на такава. Така. Кларине ми разказа за свадата ти с Церандин. Сега вече знам как да постъпя следващия път, когато си припишеш моите собствени решения. — Тя шибна енергично дланта си със стрелата. — Сигурна съм, че Лателле доста би се радвала.

Нинив се насили да отговори колкото се може по-спокойно:

— Имаш всичкото право да ми причиниш каквото поискаш. — Юмруците на хълбоците й потрепнаха повече от гласа й.

— Охо, характерче показваме? На ръба сме? — Биргит й се ухили, развеселена и в същото време кипнала. — Колко още ни остава, докато избухнем? Готова съм сама да понеса пердаха, само да го видя. — И веднага стана сериозна. — Или ще те накарам да разбереш колко редно е всичко това, или ще те разкарам. Няма друг изход. Не мога… и няма… да изоставя Елейн. Тази връзка е чест за мен, както и за нея, и аз ще я изпълня. Аз съм си аз, а не някакъв твой придатък. А сега се махай. Трябва да приключа с тези стрели, а ми остава да оправя няколко пера, та да не се отклонят при полета. Не искам да те убивам и няма да позволя да стане случайно. — Без да пуска чашката с лепило, тя се наведе над масичката: — И не забравяй да клекнеш в реверанс като добре възпитано момиче, преди да излезеш.

Как смееше тази жена! Нима наистина смяташе, че може просто да… Нима смяташе, че тя може да се примири с… „Но аз самата смятах, че може да направи каквото си поиска“ — прошепна в главата й тънък гласец. „Казах й, че може да ме убие — изръмжа тя на гласеца, — но не и че може да ме унижава!“ Ако продължеше така, скоро всеки щеше да започне да я заплашва с проклетата му сеанчанка!

Фургоните стърчаха пусти с изключение на двамата облечени в груби дрехи конегледачи, които пазеха край високо изпънатото платнище, ограждащо „позорището“ на Лука. Позорище, и още как! От тази широка, покрита с пожълтяла трева поляна на половин миля от Самара сивкавите каменни стени на града се виждаха ясно, с тромавите кули при портите и няколкото по-високи сгради, щръкнали над тях. Извън стените във всички посоки никнеха като гъби селца от колиби или палатки, пълни с последователи на пророка. Всички дървета на мили околовръст бяха изсечени било за строеж, било за огрев.

Входът за зрителите се намираше от другата страна, а двамата конегледачи, въоръжени с дебели тояги, стояха от тази, за да спират всеки, който се опита да влезе, без да си плати, през входа за изпълнителите. Нинив щеше за малко да се сблъска с тях, както крачеше енергично и си мърмореше, но изведнъж идиотското им хилене я накара да осъзнае, че шалът все още е спуснат до лактите й. Изгледа ги и лицата им се изпънаха. Едва тогава се покри, при това бавно — не можеше да остави тези простаци да си мислят, че са я притеснили. Единият — мършав и с огромен нос — вдигна платното, тя се пъхна през процепа и се озова сред пълен хаос.

Отвсякъде напираха хора на шумни тълпи от мъже, жени и деца, бъбрещи потоци, стичащи се от едно зрелище на друго. Всичко без с’редит се показваше или играеше върху дървени платформи, издигнати от Лука. Най-голяма беше тълпата около глиганоконете на Церандин — огромните сиви животни, за почуда на зрителите, се крепяха на предните си крака, дори и малкото, извили нагоре дългите си носове, докато при кучетата на Кларине зяпачите бяха най-малко, въпреки ловките им задни салта и стойките на по-малките на гърбовете на по-големите. Много хора се спираха да погледат лъвовете, както и косматите вепри в клетките им, и увенчаните със странни рога елени от Арафел, Салдеа и Арад Доман, и пъстроперите птици от Светлината знае къде, и някакви лениви същества с кафява козина, големи очи и кръгли уши, които си седяха кротко и хрупкаха листа от клонки, стиснати в предните им лапи. Приказките на Лука за произхода им всеки път бяха различни — тя подозираше, че и той не знае откъде идат — и той не беше успял да им измисли име, което да го задоволи. Огромна змия от блатата на Иллиан, четири пъти по-дълга и от най-високия мъж, предизвикваше не по-малко ахкания от с’редит, макар и да си лежеше заспала, и тя остана доволна, като видя, че мечките на Лателле, които в момента се крепяха върху огромни червени топки и ги търкаляха с лапи, привличат по-малко зрители и от кучетата. Мечки тукашните хора можеха да видят и в собствените си гори, макар тези да бяха с бели муцуни.

Лателле блестеше на следобедното слънце в черните си пайети. Церандин сияеше не по-малко в синьото си облекло, а Кларине в зеленото, макар двете да нямаха толкова пайети по дрехите си, колкото Лателле, но роклите и на трите бяха с яки до брадичките. Петра и братята Чавана се представяха, разбира се, само по яркосини бричове, но това беше за да им се виждат по-добре мускулите. Съвсем разбираемо. Акробатите стояха един върху друг на раменете си, като колона, построена от четирима души. Недалече от тях, на най-горната естрада, „най-силният мъж на света“ надигна дълга желязна пръчка с две топки в краищата — двама мъже бяха нужни, за да я довлекат при него — след което започна да я върти в дебелите си ръце и дори да я превърта около шията и през гърба си.

Том жонглираше с огън и го гълташе. Осемте пламтящи жезъла образуваха съвършен кръг. После изведнъж всяка от ръцете му задържа по четири и поднасяйки ловко всеки от пламтящите краища към устата си, той като че ли загълта пламъците и ги угаси, придавайки си вид, че е хапнал нещо много вкусно. Нинив не можеше да си обясни как не си опърли мустаците, да не говорим, че можеше да си изгори гърлото. Плавна извивка на китките и угасените вече факли се разгънаха като ветрила. Миг след това те образуваха две пресичащи се окръжности над главата му. Той носеше същото кафяво палто, с което ходеше винаги, въпреки че Лука му беше дал едно червено, обшито с пайети. Ако се съдеше по това как Том вдигна рунтавите си вежди, докато слизаше от естрадата, като че ли му беше ясно защо го гледа така сърдито. Собственото му палто, виж го ти!

Тя се забърза през гъстата, бръмчаща нетърпеливо тълпа към двата високи пилона със здраво изпънатото въже между тях. Наложи й се да си пробие път с лакти до най-предната редица въпреки двете жени, които я изгледаха свирепо и задърпаха мъжете си настрана от нея, когато шалът й се смъкна. Щеше да им го върне, ако не беше се изчервила толкова. Спря се да си заметне шала. Лука беше тук, навъсен и изгарящ от безпокойство като млад баща пред къщата на родилка, застанал до някакъв дебелак с бръсната глава само с един прошарен перчем отгоре. Тя се промуши и се озова от другата страна на Лука. Мъжът с бръснатата глава имаше злодейски вид; продълговат белег разсичаше лявата му буза, а на парчето плат, покриващо лявото му око, беше нарисувано едно изкуствено, навъсено и много червено, Малцина мъже, които бе успяла да види тук, бяха въоръжени с нещо повече от нож на колана, но този носеше меч, пристегнат на гърба му — дългата дръжка стърчеше над дясното му рамо. Странно защо й се стори смътно познат, но сега цялото й внимание беше съсредоточено върху въжето. Лука изгледа намръщено шала, усмихна й се и понечи да я прегърне през кръста.

Докато още се мъчеше да си поеме дъх след забилия се в корема му лакът, а тя донаместваше шала си, от тълпата отсреща с олюляване се измъкна Джюйлин, с килнатата си конична шапка и халба в ръка. От ръба на халбата се плискаше червена течност. С предпазливи стъпки на мъж, в чиято глава има повече вино, отколкото мозък, той се приближи до въжената стълба, водеща до една от високите платформи на върха на пилоните, и я зяпна.

— Давай! — изреваха след него. — Счупи си тъпия врат!

— Почакай, приятелю — викна Лука и закрачи напред с широка усмивка и развявайки плаща. — Това не е за човек, чийто корем е пълен с…

Джюйлин обаче остави халбата на земята. Изкатери се по стълбата и застана, олюлявайки се, на платформата. Нинив затаи дъх. Човекът понасяше височините, и как иначе, след цял живот прекаран в гонене на крадци по покривите на Тийр, но все пак…

Джюйлин се извърна и се огледа, сякаш се беше изгубил; изглеждаше твърде пиян, за да може да види или да си спомни, че има стълба. Очите му се приковаха на въжето. Избута шапката на тила си, почеса се по главата, огледа изпънатото въже и лицето му изведнъж видимо светна. Бавно се смъкна на четири крака и запълзя, клатушкайки се, по тънката като косъм пътека. Лука му извика да слезе, а сред тълпата избухна смях.

По средата на въжето Джюйлин спря, залюля се непохватно и погледна надолу. Очите му се спряха на халбата, която бе оставил на земята. Явно се чудеше как да се добере до нея. Бавно и много предпазливо, той се изправи, обърна се натам, откъдето бе пропълзял, и се заклатушка. Тълпата ахна, когато единият му крак се изплъзна и той падна, успявайки по някакъв начин да се хване с едната ръка и коляно, преметнато около въжето. Лука улови падналата тарабонска шапка и се развика към зрителите, че този човек се е побъркал и че лично той не поема никаква отговорност за това, което може да го сполети. Нинив притисна стомаха си с две ръце: представи си, че не Джюйлин, а тя е горе, и от самата мисъл й прилоша. Джюйлин беше глупак. Тъпанар с гъши мозък!

Джюйлин успя да хване въжето с другата си ръка и се издърпа по него на ръце до другата платформа. Залитайки заоправя палтото си, но успя само да се закопчае накриво. И отново заби поглед в халбата в основата на отсрещния пилон. Посочи я ухилено и отново стъпи на въжето.

Този път поне половината от зяпачите се развикаха да се върне, закрещяха му, че зад него има стълба. Останалите само се смееха гръмогласно, очаквайки несъмнено най-сетне да си счупи врата. Той обаче премина съвсем гладко, плъзна се надолу по стълбата на ръце и крака, грабна дървената халба и отпи дълбока глътка. Едва след като Лука нахлузи червената шапка на главата му и и двамата се поклониха — Лука размахал наметалото си така пищно, че Джюйлин остана почти скрит зад него — зрителите като че ли се усетиха, че всичко е част от номера. Миг тишина, след което всички избухнаха в аплодисменти, весели викове и смях. На Нинив й хрумна, че може да се разярят, като разберат, че са ги измамили. Онзи с перчема изглеждаше все така зловещ, въпреки че и той се смееше.

Лука остави Джюйлин до стълбата и се върна при Нинив и мъжа с перчема.

— Знаех си, че ще мине добре. — Изглеждаше невероятно доволен от себе си и не спираше да се кланя към тълпата, сякаш той беше горе преди малко.

Тя го изгледа кисело, но не й остана време да го жегне с язвителната си забележка, защото от тълпата се изниза Елейн, която застана до Джюйлин, вдигна ръце нагоре и подгъна коляно.

Нинив сви устни и придърпа раздразнено шала си. Каквото и да си беше мислила за алената рокля, не беше никак сигурна дали костюмът на Елейн не изглежда още по-безобразно. Щерката-наследница на Андор се беше облякла цялата в бяло, с лъскави бели пайети по късото елече и плътно впити в бедрата й копринени панталонки. Нинив така и не беше повярвала, че Елейн ще дръзне да се появи в това облекло пред хората, но се беше угрижила твърде много заради собственото си облекло, за да й остане време да си каже мнението. Елекът и впитият брич я подсетиха за Мин. Никога не беше одобрявала момчешките дрехи, които обличаше Мин, но почти прозрачната белота и пайетите на тези ги правеха още по-… скандални.

Джюйлин прихвана въжената стълба, за да се изкачи Елейн, макар от това да нямаше нужда — тя се покатери не по-малко ловко от него. Горе момичето отново позира и засия сред бурните аплодисменти на публиката, сякаш приемаше приветствията на своите поданици. Когато пристъпи на въжето — кой знае защо, сега то се стори на Нинив още по-тънко, отколкото преди малко, с Джюйлин на него — Нинив почти спря да диша и изобщо престана да мисли както за дрехите на Елейн, така и за своите.

Елейн тръгна по въжето с разперени ръце, при това без този път да прелее поток от Въздух за пътека. Започна бавно да пристъпва напред, стъпка по стъпка, без никакво олюляване, крепейки се само на въжето. Преливането щеше да е твърде опасно, след като Могедиен имаше макар и смътна представа къде може да са. Отстъпницата или Черните сестри можеше вече да са в Самара и те щяха да усетят сплита. А и да не бяха все още в Самара, скоро щяха да дойдат. На отсрещната платформа Елейн се позадържа, събирайки още повече овации от Джюйлин — защо, Нинив не разбра — и тръгна обратно. Малко преди края се завъртя плавно, върна се назад до средата, и отново се завъртя. При което залитна и едва успя да се закрепи. Сякаш нечия ръка стисна Нинив за гърлото. Бавно и с уверена походка, Елейн стигна до платформата и отново вдигна ръце под гръмогласните овации на тълпата.

Нинив преглътна буцата в гърлото си и вдиша хрипливо — знаеше, че още не е свършило.

Вдигнала ръце над главата си, Елейн изведнъж се превъртя на странично колело по въжето, черните й къдрици се развяха, обутите в снежнобяло крачета блеснаха на слънцето. Нинив изхълца и стисна мишницата на Лука. Само след секунди стигна другата платформа, стъпалата й тупнаха на дъските и тя едва се задържа на площадката.

— Какво има? — промърмори той сред хилядогласното ахкане от страна на тълпата. — Виждала си я да го прави всяка вечер след Сиенда.

— Разбира се — отвърна тя немощно. Приковала очи в Елейн, тя почти не усети ръката му на кръста си, или поне не достатъчно, за да направи нещо. Беше се опитала да уговори Елейн да се престори, че си е изкълчила глезена, но тя настоя, че след толкова упражнения със Силата повече нямала нужда от нея. Джюйлин можеше и да няма — определено нямаше, — но Елейн не беше се катерила като него нощем по покривите.

Страничните колелета обратно минаха гладко, както и приземяването, но Нинив не отмести поглед, нито пусна ръкава на Лука. След поредната, като че ли неизбежна пауза за овации, Елейн се върна на въжето за още превъртания, след което последва продължителна стойка на ръце, при която тя се изпъна нагоре като кама, с насочени към небето пръстчета на краката. И задно салто, при което тълпата ахна уплашена, а тя залитна и едва успя да запази равновесие. Том Мерилин я беше научил на това, както и на стойката на ръце.

С ъгъла на окото си Нинив мерна Том — той се беше втренчил в Елейн и се беше надул от гордост като петел. И беше готов да се втурне напред и да я хване, ако падне. Ако наистина вземеше, че падне, поне отчасти щеше да е виновен и той. Изобщо не трябваше да я учи на тези работи!

Още едно преминаване на странично колело и белите крака се запремятаха, блеснали под слънцето, по-бързо отпреди. Преминаване, за което Нинив не знаеше! Щеше да изкорми Лука, ако той не промърмори ядосано, че добавките на Елейн към изпълнението заради едните овации били най-добрият начин да си счупи врата. Още една пауза за последна поза и нови овации, след което Елейн най-после благоволи да слезе на земята.

Тълпата с викове се понесе към нея. Наоколо й мигом се появиха Лука с четирима от конегледачите с тояги в ръцете, сякаш докарани от Силата, но Том все пак изпревари всички, въпреки куцането си.

Нинив заподскача на място и едва успя да зърне Елейн през главите на множеството. Момичето никак не изглеждаше уплашено или стреснато от всичките тези махащи се и протягащи се да я пипнат ръце. Вдигнала глава, с лице зачервено от усилието, Елейн въпреки всичко успя да си придаде хладно царствена елегантност, докато я отвеждаха. Как успяваше да го постигне в това облекло, Нинив не можеше да си представи.

— Лице като на проклета кралица — промърмори едноокият. Той не беше хукнал с другите, а бе оставил потокът да се отлее край него. Облечен в грубо палто от тъмносива вълна, той определено изглеждаше достатъчно стабилен, за да не се бои, че могат да го съборят и стъпчат. И като че ли беше готов да си извади меча. — Да ме изгори дано като последния гламав селяк, ама е храбра, проклетницата му ниедна, като проклета кралица.

Нинив го зяпна, докато се измъкваше през тълпата, и не заради безобразния език. Или по-скоро — отчасти и заради него. Чак сега си спомни къде го беше виждала — едноок мъж с перчем, който не можеше и две изречения да каже без поне едно люто проклятие.

Забравила за Елейн — тя вече беше в безопасност — Нинив си запробива път през тълпата към него.