Робърт Джордан
Небесният огън (12)

Глава 11
Впряг от девет коня

Логаин ги преведе през Шилийнската порта на Люгард. Широка сламена шапка засенчваше лицето на Сюан от късното следобедно слънце. Високите сиви стени на града бяха в лошо състояние — на две места каменният зид бе съборен и стената не беше по-висока от каменна ограда. Мин и Леане яздеха плътно до нея, и двете изморени от скоростта, която Логаин им налагаше от седмици, откакто напуснаха Корски извори. Той държеше да командва и не й беше нужно много, за да го убеди, че е водачът. Щом държеше той да казва кога да тръгнат заранта, кога и къде да спрат за нощувка, щом той държеше парите, дори да очакваше те да му сервират блюдата, както и да му готвят, на нея й беше все едно. Всъщност тя изпитваше жалост към него. Той си нямаше и представа какво беше замислила. „Голяма риба на куката, за да хванеш още по-голяма“ — помисли си тя мрачно.

На думи Люгард бе столицата на Муранди, седалището на крал Редран, но лордовете на Муранди изричаха клетвите си за вярност, след което отказваха да си плащат данъците и да изпълняват каквито и да било нареждания на Редран, а народът правеше същото. Муранди беше държава само на думи и народът едва се задържаше в единство — тронът преминаваше от един на друг за много кратки интервали — най-вече от страх да не би Андор или Иллиан да ги ударят, ако не са поне донякъде единни.

Каменни стени кръстосваха града, повечето още по-занемарени и от външните, защото Люгард се беше разраствал безразборно през вековете и неведнъж беше разцепван от съперничещите си благородници. Беше мръсен град, повечето му улици бяха без настилка и прашни. Мъже с високи шапки и жени с престилки над полите, показващи глезените им, се провираха между трополящи търговски фургони, а хлапетиите си играеха сред коловозите и изпражненията от впряговете. Главно търговията поддържаше живота на Люгард, търговия от Иллиан и Ебу Дар, от Геалдан на запад и Андор на север. Просторни голи терени из града даваха подслон на фургони, наблъскани колело до колело, много от които — с тежки товари под здраво овързаните чергила, други празни и чакащи да ги натоварят. По главните улици един подир друг се точеха ханове с коневръзи и конюшни и почти надвишаваха броя на къщите и дюкяните от сив камък, всички — покрити с каменни плочи в синьо, червено, пурпурно и зелено. Прахоляк и шумотевица изпълваха въздуха — дрънчене от ковачници, трополене на фургони, съпроводено от ругатните на коларите и от грубия смях, ехтящ от гостилниците. Слънцето къпеше Люгард в зной и човек изпитваше усещането, че тук никога повече няма да завали дъжд.

Логаин най-сетне свърна към един хан със зелен покрив. Казваше се „Впрягът от девет коня“. Сюан се смъкна благодарна от гърба на Бела и боязливо потупа рунтавата кобила по муцуната, страхувайки се от зъбите й. Според нейните представи седенето върху гърба на едно животно не беше никакво пътуване. Една лодка вървеше натам, накъдето я подкараш с веслото, докато животното можеше да тръгне накъдето само си реши. Освен това лодката никога не хапеше; Бела също не беше я ухапала досега, но можеше.

Щом Логаин започна да се пазари с коняря — длъгнест пъпчив старец в кожен елек и без риза, — Сюан пристъпи към Леане и тихо каза:

— Ако искаш да си упражниш хитринките, поупражнявай се в следващия час с Далин. — Леане я изгледа колебливо — беше му забъркала усмивчици и кокетни погледчета в някои селца след Корски извори, но Логаин й отвръщаше с равнодушен поглед — но накрая въздъхна и кимна. Вдиша дълбоко и се плъзна напред с полюшваща се походка, усмихвайки се мило. Сюан не разбираше как го постига — като че ли някои от костите й преставаха да са твърди.

Тя пристъпи към Мин и отново заговори тихо:

— Щом Далин приключи с коняря, кажи му, че тръгваш с мен. После остани настрана от него и Амена, докато не се върна. — Ако се съдеше по шума, изливащ се от гостилницата, вътре беше толкова претъпкано, че в навалицата можеше да се скрие цяла войска. И със сигурност достатъчно, за да се скрие една жена. Мин се смръщи и отвори уста, несъмнено за да попита защо, но Сюан я изпревари. — Просто го направи, Серенла. Или ще ти добавя към поднасянето на блюдото му и лъскането на ботушите му. — Опърничавото изражение си остана, но Мин кимна примирено.

Сюан пъхна юздите на Бела в ръцете й и бързо закрачи по улицата във вярната според нея посока. Надяваше се, че няма да й се наложи да търси из целия град, не и при тази жега и прахоляк.

Тежки фургони с впрягове от по шест, осем и дори десет животни запълваха улиците. Кочияшите плющяха с дълги камшици и подвикваха люти ругатни както към конете, така и към минувачите, които притичваха между фургоните. Мъже, облечени в груби дълги палта, от време на време подхвърляха насмешливи закачки към жените, минаващи край тях. Жените — с цветни престилки и с ярки забрадки — гледаха право напред, сякаш не ги чуваха. Тези, които не бяха с престилки, чиито коси висяха свободно на раменете и полите им стигаха едва на едно стъпало, ако не и повече от земята, нерядко им отвръщаха с още по-груби подмятания.

Сюан се стресна, когато разбра, че част от предложенията на мъжете се отнасят до нея. Те не я ядосваха — всъщност тя дори не можеше да ги отнесе към себе си, — а само я стряскаха. Все още не можеше да привикне с промените, които я бяха сполетели. Тези мъже навярно я намираха за привлекателна… Отражението й в мръсното прозорче на един шивашки дюкян я привлече за миг. Бледо момиче със сламена шапка. Беше млада — не просто млада на вид, доколкото сама можеше да определи, но наистина млада. Не много по-голяма от Мин. Същинско момиче, от гледна точка на годините, които бе изживяла в действителност.

„Предимство от това, че ме усмириха“ — каза си тя. Беше срещала жени, готови да заплатят всякаква цена, за да изгубят петнайсет или двайсет от годините си. Някои дори можеше да приемат цената, която тя беше платила, за съвсем прилична. Тя често се улавяше, че си съставя списък от подобни предимства, мъчейки се сама да се убеди, че наистина са такива. Първо на първо, освободена от Трите клетви, сега тя можеше да лъже, ако потрябва. А и собственият й баща сега нямаше да може да я разпознае. Всъщност тя не приличаше на себе си като млада — промените, които възрастта бе отпечатала по нея, все още си бяха налице, но омекотени и подмладени. С хладна обективност тя си помисли, че сега май е още по-симпатична, отколкото като момиче. Симпатична беше най-доброто, което изобщо някога бяха казвали за нея. Обаятелна беше по-честият комплимент. Сега не можеше да свърже това лице със себе си, със Сюан Санче. Само че отвътре си беше все същата; умът й все още пазеше всичкото си знание. Тук, в главата, тя продължаваше да си е тя.

Някои от хановете и кръчмите в Люгард носеха имена като „Чукът на налбантина“, „Танцуващата мечка“ или „Сребърната свиня“, често с ярки табели със съответните рисунки. Други бяха с имена, каквито изобщо не трябваше да се позволяват, най-благоприличното от които беше „Целувката на доманската фръцла“, с рисунка на жена с бронзова кожа — гола до кръста, представете си! — и издала напред устнички. Сюан се зачуди как ли щеше да го възприеме Леане, но както я беше подкарала напоследък, като нищо можеше да реши да го пробва.

Най-сетне на една странична улица тя намери хана, който търсеше — триетажен, от груб сив камък и покрит с яркочервени керемиди. Табелата над вратата показваше невероятно похотлива жена, само с коса и нищо друго по нея, нагласена така, че да разкрива всичко по-съществено, и яхнала кон на гол гръб. Името му беше такова, че тя го изби от главата си веднага щом го разчете.

Гостилницата беше замъглена от дима на лулите и беше претъпкана с грубовати мъже, които пиеха, смееха се и посягаха да ощипят сервиращите слугини, а те ги избягваха, доколкото можеха, с измъчени усмивки. Едва чути от врявата, в дъното на продълговатата зала цитра и флейта акомпанираха песента и танца на млада жена върху масата. Защо една жена трябваше да ходи без дрехи? Защо една жена трябваше да се мотае тук, сред гмежта от пияни непрокопсаници? В подобно място тя никога не беше попадала. Реши посещението й да е колкото се може по-кратко.

Ханджийката нямаше как да се сбърка — висока жена, напъхана в червена копринена рокля, която направо блестеше. Боядисани къдрици — природата не можеше да произведе подобен оттенък на червеното — обкръжаваха издадената й брадичка и твърдите й устни. Докато подвикваше нарежданията си на сервиращите момичета, тя се спираше до тази или онази маса да размени някоя дума, потупваше гостите си по гърбовете и се смееше гърлено с тях.

Сюан изправи гръб и се постара да не обръща внимание на преценяващите погледи, с които я удостояваха мъжете, докато пристъпваше към жената с пурпурната коса.

— Госпожа Тарне? — Повтори го три пъти, все по-високо, докато ханджийката не благоволи да я погледне. — Госпожо Тарне, търся си работа като певачка. Мога да пея…

— Ха! Можеш, тъй ли? — изсмя се едрата жена. — Е, певачка си имаме, но защо да не наема още една, да я сменя, докато си почива. Я да ти видя аз краченцата.

— Мога да пея „Песента за трите риби“ — обяви гръмко Сюан. Това трябваше да е жената. Със сигурност в един и същи град не бе възможно да има две жени с коса като тази, нито да отговарят на едно и също име и хан.

Госпожа Тарне се изсмя още по-силно и удари един от мъжете на най-близката маса по рамото толкова силно, че той едва не изхвърча от пейката.

— Точно таз едва ли много ще се хареса тука, а, Пел? — Беззъбият Пел, преметнал през рамо камшик на фургонджия, се закикоти заедно с нея.

— Мога да пея и „Синьо небе зазорило“.

Жената се затресе и започна да си трие очите, сякаш се е просълзила от смях.

— Можеш значи, а? Ох, сигурна съм, че тая момците много ще я харесат. Хайде, дай да ти погледна крачетата. Крачетата, моме, иначе да те няма!

Сюан се поколеба, а госпожа Тарне я загледа. Както и все повече от мъжете. Но това трябваше да е същата жена. Сюан бавно надигна полите до коленете си. Високата жена я подкани нетърпеливо с жест. Затворила очи, Сюан набра още и още от полите си в ръце. Усети, че лицето й започва да почервенява.

— Пък е и скромна — изкиска се госпожа Тарне. — Е, щом певачеството ти свършва с тези две песни, дано поне крачетата ти да могат да накарат един мъж да падне по очи. Не мога да кажа, докато не й свалим тия вълнени чорапи, а, Пел? Добре, ела с мене. Какво пък, може и глас да имаш, но тук не мога да го чуя. Хайде, моме, размърдай си задника!

Очите на Сюан пламнаха, но едрата жена вече крачеше към задната част на гостилницата. Сюан пусна полите си и я последва, стараейки се да не обръща внимание на насочените към нея смехове и подмятания. Лицето й беше каменно, но отвътре тревогата се бореше с гнева й.

Преди да я издигнат на Амирлинския трон тя беше ръководила мрежата от очи и уши на Синята Аджа; някои от тях дори бяха нейни собствени подслушвачки, както преди, така и след това. Сега можеше и да не е вече Амирлин, и дори Айез Седай, но все още знаеше всички тези агенти. Дуранда Тарне вече служеше на Сините, когато тя бе поела мрежата, жена, чиято информация пристигаше винаги навреме. Очи и уши не можеха да се намерят навсякъде и степента на тяхната достоверност беше различна — оттук до Тар Валон имаше само една, на която можеше да се довери дотолкова, че да се обърне открито към нея, в Четиримата крале в Андор, но тя беше изчезнала — но през Люгард с търговските впрягове преминаваха много новини и слухове. Тук можеше да има очи и уши и на други Аджа — нямаше да е зле да не го забравя. „Предпазливостта връща лодката у дома“ — напомни си тя.

Тази жена отговаряше съвършено на описанието на Дуранда Тарне и със сигурност не можеше да има друг хан с това гадно име, но защо бе реагирала така, когато Сюан й се разкри като друга агентка на Сините? Трябваше да рискува, още повече че Мин и Леане по своему ставаха също толкова нетърпеливи, колкото Логаин. Предпазливостта връщаше лодката у дома, но понякога смелостта я връщаше натоварена с риба. В най-лошия случай можеше да удари жената по главата с нещо и да се измъкне през задния вход. Тя измери с очи ширината и ръста на жената, както и яките й мишци, надявайки се, че наистина ще може да го направи.

Влязоха в оскъдно обзаведена стая, с писалище и един стол върху малък син килим, голямо огледало на едната стена и, колкото и да беше чудно, къса лавица с няколко книги на нея. Щом вратата се затръшна след тях и врявата откъм гостилницата заглъхна, едрата жена се обърна и почти викна:

— Е, казвай. Какво искаш от мен? Хич не ща и да чувам имена и не ща и да знам дали са твои, или не са.

Част от напрежението на Сюан изчезна. Не и гневът й обаче.

— Нямахте никакво право да се държите по този начин с мен! Откъде накъде ще ме карате да…

— Имам всякакво право — сопна й се госпожа Тарне. — И бях длъжна даже. Ако ми беше дошла на отваряне или на затваряне, както е редно, щях да те натикам тук, без хич да му мисля. Да не си въобразяваш, че някои от ония мъже нямаше да се зачудят, ако те поведа насам като някоя отдавнашна дружка? Не мога да си позволя да се зачуди някой какви ги върша. Пак имаш късмет, че не те накарах да заемеш мястото на Сузу на масата и да попееш една-две песнички. И да внимаваш как се държиш с мен. — Тя вдигна заплашително широката си длан. — Щерки съм женила, по-големи от теб, и като им ида на гости, стъпват ситно-ситно, и говорят както трябва. И не ми се дръж нахално, че ще те науча аз тебе. Никой оттатък няма и да чуе ревовете, а и да чуят, няма да се намесят. — Тя кимна рязко, сякаш с това спорът беше решен, и опря юмруци на бедрата си. — Е, казвай сега какво искаш?

На няколко пъти по време на яростната атака Сюан се опита да заговори, но жената й връхлиташе като приливна вълна. С такова нещо тя не беше свикнала. Докато госпожа Тарне приключи, тя вече трепереше от гняв и едва се сдържаше да не избухне. „Аз съм уж само поредната агентка — напомни си тя. — Не съм повече Амирлин, а само една агентка.“ Освен това подозираше, че жената набързо щеше да я насмете. Това беше още нещо ново за нея — да й се налага да се тревожи от някого само защото е по-голям и по-силен.

— Дадено ми е послание, което да занеса на едно събиране на тези, на които служим. — Надяваше се госпожа Тарне да вземе напрегнатия й глас за признак на боязън; жената можеше да се окаже по-полезна, ако си въобразеше, че Сюан е подобаващо наплашена. — Не бяха там, където ми наредиха да ги намеря. Мога само да се надявам, че вие знаете нещо, което да ми помогне да ги намеря.

Госпожа Тарне скръсти ръце пред масивните си гърди и я огледа критично.

— Знаеш как да си сдържаш нрава, когато ти изнася, а? Добре. Какво е станало в Кулата? И не се опитвай да отричаш, че не идеш оттам, надута въртиопашко. На твоето съобщение с големи букви пише, че си куриерка, а тия надути маниери не си ги научила в някое село.

Сюан си пое дълбоко дъх, после каза:

— Сюан Санче е била усмирена. — Гласът й не трепна и тя изпита гордост от това. — Елайда а-Ройхан е новата Амирлин. — Тук обаче не успя да прикрие жлъчта си.

Лицето на госпожа Тарне не показа никаква реакция.

— Какво пък, това обяснява някои от заповедите, които получавам. Някои, може би. Усмирили са я, така ли? А аз си мислех, че ще си остане Амирлин завинаги. Видях я веднъж преди няколко години, в Кемлин. Отдалече. Изглеждаше така, сякаш може да сдъвче конски такъми за закуска. — Невероятните й пурпурни къдрици се люшнаха, щом поклати глава. — Е, стореното — сторено. Аджите са се разцепили, така ли? Това обяснява всичко. Значи онази дърта ястребка е усмирена. Кулата е рухнала, а Сините бягат.

Сюан стисна зъби. Помъчи се да си каже, че жената е вярна на Синята Аджа, а не лично на нея, но и това не помогна. „Дърта ястребка? Че тя може майка да ми бъде. А и да беше, щях да я удуша.“ С усилие успя да придаде кротост на гласа си.

— Съобщението ми е важно. Трябва да тръгна на път колкото се може по-скоро. Можете ли да ми помогнете?

— Важно, казваш? Е, щом казваш. Работата е там, че мога да ти дам нещо, но дали ще го отгадаеш, ти си знаеш. Искаш ли? — Жената май не беше склонна да я улесни.

— Да, моля.

— Сали Даера. Не знам коя е тя и каква е била, но са ми казали да предам името й на всяка Синя, която случайно дойде тук и има вид на изгубена, тъй да се каже. Ти може и да не си една от сестрите, но достатъчно си вирнала нос, за да минеш за такава, така че ето ти го. Сали Даера. А какво ще правиш с него — ти си знаеш.

Сюан потисна тръпката на възбуда и си придаде обезсърчен вид.

— Никога не съм чувала за нея. Просто, изглежда, ще трябва да продължа да търся.

— Ако ги намериш, да кажеш на Елдене Седай, че все още съм вярна, каквото и да се е случило. Толкова години съм работила за Сините, че не знам какво друго бих могла да правя.

— Ще й предам — каза Сюан. Не знаеше, че Елдене я е заместила в контрола над очите и ушите на Сините. Амирлин, независимо от коя Аджа произлизаше, преставаше да бъде част от нея. — Предполагам, че ще ви трябва някакво обяснение за това, че не сте ме наели. Аз всъщност изобщо не мога да пея — това би трябвало да свърши работа.

— Че то оная пасмина изобщо не се интересува от това. — Жената кривна вежда и се ухили по начин, който Сюан никак не хареса. — Ще измисля нещо, фръцло. И ще ти дам един малък съвет. Ако сама не слезеш едно-две стъпала по-надолу, някоя Айез Седай ще те бутне да паднеш по цялата стълба. Чудя се как не са го направили вече. Хайде, тръгвай. Пръждосвай се.

„Омразница — изръмжа Сюан наум. — Ако имаше начин, така щях да я накажа, че очите й да изхвръкнат.“ Но жената смяташе, че заслужава повечко уважение, нали?

— Благодаря ви за помощта — отвърна тя хладно и приклекна в реверанс, който можеше да удовлетвори и кралица. — Бяхте много мила.

Беше направила три крачки в гостилницата, когато госпожа Тарне се появи зад нея и извика през смях, от който врявата секна.

— Срамежлива мома била тая! Краката й са толкоз бели и гладки, че ако ги видите, ще изпопадате, и се разрева като бебе, като й казах, че ще трябва да ви ги покаже! Ей така, чучна се на пода и се разрева! Бедрата й са толкова закръглени, че на всеки ще се харесат, а пък…

Сюан се спъна и залитна, сякаш пометена от вълната от смях. Успя да направи още три крачки, с лице, почервеняло като цвекло, и хукна навън.

На улицата спря да си поеме дъх. Сърцето й подскачаше. „Отвратителна вещица! Трябваше да…“ Вече нямаше значение какво е трябвало да направи — ужасната жена й беше казала това, което й беше нужно. Не Сали Даера — въобще не ставаше дума за някаква жена. Салидар. Родното място на Дийн Ариман, Синята сестра, която беше станала Амирлин след Бонвин и бе спасила Кулата от разрухата, причинена от Бонвин. Салидар. Едно от последните места, където на някой щеше да му хрумне да търси Айез Седай, ако се изключеше самата Амадиция.

Двама мъже със снежни наметала и лъскави брони яздеха по улицата към нея, откланяйки с неохота конете си встрани от движещите се фургони. Чеда на Светлината. В тези дни човек можеше да ги види навсякъде. Свела глава и поглеждайки предпазливо Белите плащове изпод периферията на шапката си, Сюан се дръпна към синьо-зелената фасада на хана. Те я погледнаха — корави лица под блестящи конични шлемове — и отминаха.

Сюан прехапа раздразнено устната си. Сигурно беше привлякла вниманието им с това, че се бе дръпнала. А ако бяха видели лицето й? Нищо, разбира се. Белите плащове можеха да понечат да убият някоя Айез Седай, ако я срещнеха сама, но тя вече не беше Айез Седай. Но бяха забелязали, че се опитва да се прикрие от тях. Ако Дуранда Тарне не беше я ядосала толкова, сигурно нямаше да допусне тази глупава грешка. Помнеше много добре времето, когато такава дреболия като забележките на госпожа Тарне нямаше да я обърка ни най-малко. „Ще я науча аз…“ Напомни си, че дните, когато можеше да вика при себе си крале и кралици, бяха отминали безвъзвратно.

Закрачи по улицата. Гледаше минувачите с такъв яд, че дори фургонджиите сдържаха подмятанията, които се канеха да хвърлят към една самотна хубавичка жена. Поне някои.

 

 

Мин седеше на една пейка до стената на претъпканата гостилница във „Впряга от девет коня“ и гледаше масата, около която се бяха струпали мъже — някои с коларски камшици, други с мечове, които ги издаваха, че са търговски охранници, едни прави, други седнали. Тя едва можеше да види Логаин и Леане, седящи от другата страна. Беше се намусила недоволно. Мъжете се хващаха на всяка дума, която Леане изричаше с усмивчица.

Въздухът се беше сгъстил от дима на лулите и бе изпълнен с бръщолевене, което почти заглушаваше музиката от флейта и тамбура и пеенето на някакво момиче. В песента ставаше дума за жена, която убеждава шестима, че всеки от тях е единственият мъж в живота й — Мин я намираше за интересна, въпреки че я караше да се изчервява. От време на време певицата мяташе ревниви погледи към отрупаната с мъже маса. По-точно към Леане.

Високата доманка бе влязла с Логаин и междувременно беше привлякла към себе си други мъже като мухи на мед с кръшната си походка и тлеещия блясък в очите си. За малко щеше да избухне кавга. Логаин и търговските охранници сложиха ръце на дръжките на мечовете си, ножове се наизваждаха, а набитият ханджия и двама типове с яки мускули нахлуха с тояги в ръце. Леане обаче бе потушила пламъците точно както ги беше запалила, с усмивчица тук, с някоя думичка там, с потупване на нечия буза. Дори ханджията се поусука около нея, ухилен като глупак, докато клиентелата му не го повика за нещо. А Леане смяташе, че още й липсва практика. Просто не беше честно.

„Ако можех да направя това пред когото трябва, щях да съм повече от доволна. Тя сигурно би могла да ме научи… Светлина, какви ги мисля!“ Тя винаги се беше държала така, че всеки да я приеме такава, каквато е. Не стига че й се налагаше да е с рокля, вместо да си носи палтото и панталоните, както винаги. „Ако си облечеш рокля с ниско деколте, ще те погледне. Имаш да покажеш повече, отколкото Леане, а тя… Я престани!“

— Трябва да тръгнем на юг — каза Сюан над рамото й и Мин се стресна. Не беше забелязала влизането й. — Веднага. — По блясъка в сините й очи Мин разбра, че тя е научила нещо. Дали щеше да го сподели, беше друг въпрос. В повечето случаи Сюан, изглежда, продължаваше да си въобразява, че все още е Амирлин.

— Не можем да стигнем друго място с хан преди да се мръкне — каза Мин. — Бихме могли да наемем стаи тук за през нощта. — Щеше да е приятно да поспи отново в легло вместо под плетове и в купи сено. Логаин беше склонен да им наема и отделни стаи, но Сюан беше пестелива и не се съгласяваше.

Сюан се огледа. Посетителите или зяпаха Леане, или слушаха певицата.

— Това е невъзможно. Аз… мисля, че Белите плащове могат да разпитват за мен.

Мин тихо подсвирна.

— На Далин това няма да му хареса.

— Тогава не му го казвай. — Сюан погледна струпалата се около Леане тумба мъже и поклати глава. — Просто кажи на Амена, че се налага да тръгваме. Той ще я последва. Да се надяваме, че другите няма да го направят.

Мин се ухили иронично. Сюан можеше и да твърди, че не я интересувало, че Логаин — Далин — е поел водачеството, но все пак беше решена отново да го накара да припка подир нея.

— Между другото, какво значи впряг от девет коня? — попита тя докато ставаше. — Виждала съм с осем или с десет, но никога с девет.

— В този град — отвърна Сюан — е по-добре да не питаш. — Внезапно избилите петна на бузите й накараха Мин да си помисли, че знае много добре. — Иди да ги вдигнеш. Чака ни дълъг път и нямаме време за губене. И гледай никой да не те чуе.

Мин изсумтя. Покрай Леане никой от тези мъже нямаше дори да я погледне. Дощя й се да разбере как Сюан е успяла да привлече вниманието на Белите плащове. Това беше последното, от което имаха нужда, а не беше в стила на Сюан да прави грешки. Искаше й се да разбере как да накара Ранд да я погледне така, както тези мъже гледаха Леане. Щом щяха да яздят цяла нощ — а тя подозираше, че ще стане точно така — Леане може би щеше да се съгласи да я научи на някои от номерцата си.