Робърт Джордан
Небесният огън (10)

Глава 9
Сигнал

Нинив трябваше да признае, че Том и Джюйлин бяха намерили добро място за лагеруване — рядка горичка на един източен склон на по-малко от миля от Мардецин. Киселици и някакъв вид ниска върба със сведени към земята клони скриваха фургона откъм пътя и градчето, малко поточе се стичаше от каменна издатина близо до върха на склона и осигуряваше достатъчно вода за нуждите им. Под дръвчетата дори се оказа малко по-прохладно, долавяше се лек благословен полъх на вятър.

След като двамата мъже напоиха животните и вързаха конете така, че да могат да пасат съсухрената трева, хвърлиха ези-тура, за да решат кой да отиде с крантавия кон в Мардецин, за да напазарува. Подхвърлянето на монетата се беше превърнало в ритуал между двамата. Том, чиито ловки пръсти бяха навикнали да правят фокуси „сега има — сега няма“ пред публика, никога не губеше, затова напоследък честта да хвърля монетата винаги се падаше на Джюйлин.

Том пак спечели и докато се качваше на Кръшкач, Нинив навря главата си под капрата на фургона и надигна долната дъска с ножа си. До двете малки позлатени ковчежета, съдържащи даровете на Аматера в накити, имаше няколко издути кожени кесии. Панархесата беше проявила преголяма щедрост, само и само да им види по-скоро гърба. В сравнение с тях останалото изглеждаше дреболия. Малка кутия от тъмно дърво, полирана, но без украса и резба, и изтъркана кесия, в която имаше нещо плоско и кръгло. Кутията съдържаше двата тер-ангреала, които бяха успели да изземат от Черната Аджа, и двата свързани със сънищата, а кесията… това беше тяхната голяма награда от Танчико. Един от печатите на затвора на Тъмния.

Колкото и да й се искаше да разбере къде ще ги отпрати Сюан Санче да преследват Черната Аджа, печатът беше главната причина за нетърпението й да стигнат час по-скоро в Тар Валон. Докато вадеше монети от една от кесиите, Нинив избягваше да го докосва. Искаше й се да го връчи най-после на Амирлин и да се свърши. Понякога, когато се намираше близо до това нещо, й се струваше, че усеща как Тъмния се мъчи да се освободи.

Тя се погрижи Том да тръгне с джоб, пълен със сребърници, и с изричното указание да потърси плодове и свежи зеленчуци: оставиш ли един мъж да купи каквото сам реши, най-вероятно ще ти се върне без нищо друго освен месо и боб. Куцукането на Том, който поведе коня по пътя, я накара да направи гримаса; стара рана, и за нея вече нищо не можеше да се направи, твърдеше Моарейн. Това я гризеше също толкова, колкото самото куцукане. Нищо не можело да се направи.

Когато бе напуснала Две реки, го беше направила, за да предпази трима младежи и една девойка от своето село, отмъкнати в нощта от една Айез Седай. Беше стигнала чак до Тар Валон, водена от надеждата, че ще успее някак да им помогне — и от желанието си да накаже Моарейн. Но оттогава светът се беше променил. Или пък тя самата вече го виждаше по различен начин. „Не, не аз съм се променила. Аз съм си същата. Просто всичко друго се промени.“

А сега единственото, което можеше да направи, бе да защити самата себе си. Ранд вече бе това, което бе, и връщане нямаше, а Егвийн напористо вървеше по собствения си път, без да позволява на никого и на нищо да я спре, дори пътят й да я водеше към пропаст. Мат пък се беше научил да не мисли за нищо друго освен за жени, за гуляи и за комар. И тя самата от време на време дори се улавяше, че изпитва съчувствие към Моарейн, което я отвращаваше. Добре че Перин поне се беше върнал в родния край, или поне така бе чула тя от Егвийн, от втора ръка, от Ранд. Навярно Перин беше в безопасност.

Преследването на Черната Аджа беше нещо добро, справедливо и удовлетворително… и страшно, макар тя да се стараеше да скрие последното дори от самата себе си. Тя беше вече пораснала жена, а не момиченце, което има нужда да се скрие под майчината си престилка. И все пак не това беше главната причина да продължава упорито да си блъска главата в стената, да продължава да се мъчи да научи как да използва Силата, след като в повечето случаи не можеше да я прелива повече от Том. Причината се криеше в Таланта, наречен Церителство. Като Премъдра на Емондово поле, тя бе много удовлетворена, че може да привлече Женския кръг около своя начин на мислене — особено след като повечето бяха достатъчно възрастни, за да й бъдат майки; малко по-голяма от Елейн, тя се бе оказала най-младата Премъдра в Две реки открай време — и дори още повече, когато видеше, че селският съвет прави това, което им се каже, колкото и опърничави да бяха мъжете. Най-голямото удовлетворение, което беше изпитвала обаче, бе в това да намери подходящата комбинация от билки, с които да излекува някоя болест. А да Цери с помощта на Силата… Беше го правила вече, пипнешком, лекувайки неща, които с другите си умения никога нямаше да успее. Радостта от това беше достатъчна, за да я просълзи. Един ден смяташе да изцери Том и да го види как отново танцува. Един ден щеше да изцери дори онази рана на хълбока на Ранд. Със сигурност нямаше нищо, което да не може да бъде Изцерено, не и ако жената, владееща Силата, е решена докрай.

Обърна се и видя, че Елейн е напълнила ведрото, което по време на път висеше под фургона, и беше коленичила, за да си измие ръцете и лицето, загърнала раменете си с кърпа, за да запази роклята си. Точно това искаше да направи и тя — в такава жега беше приятно да се измиеш. В повечето случаи нямаше никаква вода освен тази в буретата, а тя беше нужна повече за пиене и готвене, отколкото за миене.

Джюйлин седеше, опрял гръб на едно от колелетата на фургона, дебелата колкото палец тояга от бяло дърво бе опряна до него. Главата му беше клюмнала, глупавата шапка бе килната небрежно над очите му. Май дремеше. Имаше неща, които той и Том не знаеха, неща, които беше най-добре изобщо да не узнават.

Седна на сухите листа до Елейн и каза:

— Мислиш ли, че Танчико наистина е паднал? — Елейн триеше бавно насапунисано парче плат по лицето си и не отговори. Нинив продължи: — Смятам, че онези „Айез Седай“ на Белия плащ бяхме ние.

— Може би. — Гласът на Елейн беше хладен. Очите й бяха сини като лед. Не погледна Нинив. — И навярно слуховете за това, което ние направихме, са се смесили с другите. Тарабон много лесно може да е получил нов крал и нова панархеса.

Нинив едва овладя яда си и дори не си дръпна плитката. Вместо нея стисна коленете си. „Опитваш се да я предразположиш. Дръж си езика.“

— Аматера беше трудна, но не ми се иска да е пострадала. А на теб?

— Симпатична жена — обади се Джюйлин, — особено в онези роклички на тарабонските слугинчета. И се подсмихва едно сладко. Помислих си, че… — Забеляза как го изгледаха двете с Елейн и побърза да килне отново шапката си, преструвайки се на заспал. Двете с Елейн се спогледаха и Нинив разбра, че приятелката й е помислила същото като нея. „Мъже.“

— Каквото и да се е случило с Аматера, Нинив, тя вече е зад нас. — Този път гласът на Елейн прозвуча по-нормално. Ръката й с насапунисания парцал спря. — Желая й всичко най-добро, но преди всичко се надявам, че Черната Аджа не е зад нас. Че не ни преследва, искам да кажа.

Джюйлин се размърда неспокойно. Той все още се чувстваше неловко при мисълта, че Черната Аджа съществува наистина, а не е само някаква приказка.

„Трябва да е щастлив, че не знае това, което знаем ние.“ Нинив беше длъжна да си признае, че мисълта не е особено логична, но ако той знаеше, че Отстъпниците са на свобода, дори глупавата заповед на Ранд да се грижи за нея и Елейн нямаше да го задържи да не побегне. Все пак понякога той се оказваше от полза. И двамата с Том бяха от полза. За един веселчун Том знаеше твърде много за света.

— Ако ни гонеха, досега да са ни настигнали. — Това си беше чистата истина, като се имаше предвид обичайната тромава скорост на фургона. — Ако имаме късмет, те все още не знаят кои сме.

Елейн кимна — мрачно, но с отново възстановена самоувереност — и започна да изтрива лицето си. Понякога беше почти толкова решителна, колкото някоя жена от Две реки.

— Лиандрин с повечето си дружки със сигурност са се измъкнали от Танчико. Навярно всичките. А ние все още не знаем коя дава заповеди на Черната Аджа в Кулата.

Нинив трепна. Наистина, те разполагаха със списък от единадесет имена, но озовяха ли се отново в Кулата, почти всяка Айез Седай, с която заговореха, можеше да се окаже Черна Аджа. Или която и да срещнеха по пътя си. Впрочем, по същата логика, всеки, когото срещнеха, можеше да е Мраколюбец, но това не беше едно и също, не и в същата степен.

— Но повече от Черната Аджа — продължи Елейн — се безпокоя заради Мо… — Нинив бързо сложи ръка на рамото й и кимна към Джюйлин. Елейн се окашля и продължи: — Заради моята майка. Тя няма причина да те харесва, Нинив. Дори напротив.

— Тя е много далече оттук. — Нинив се зарадва, че гласът й остана спокоен. Не си говореха за майката на Елейн, а за Отстъпницата, която тя бе победила. Част от нея се надяваше трескаво Могедиен наистина да е много далече. Ама много.

— А ако не е?

— Ако не — не е — отвърна твърдо Нинив, но въпреки това притеснено присви рамене. Част от нея все още помнеше униженията, преживени в ръцете на Могедиен, и тя не желаеше нищо повече от това отново да се изправи срещу тази жена и отново да я срази, този път окончателно. Само че ако Могедиен я изненадаше, ако се появеше, когато тя не е ядосана достатъчно, за да може да прелее? Същото беше в сила за всеки от Отстъпниците, разбира се, както и за всяка от Черните сестри впрочем, но след Танчико Могедиен имаше особени причини да я мрази лично. Никак не беше приятно да си мислиш, че една от Отстъпниците знае името ти и най-вероятно иска главата ти. „Това е просто един гаден страх — каза си тя рязко. — Ти не си страхливка и няма да бъдеш!“ Но това не спираше сърбежа между плешките й всеки път, когато си помислеше за Могедиен, сякаш Отстъпницата се взираше в гърба й.

— Май непрекъснатото оглеждане за разбойници ме е изнервило — подхвърли небрежно Елейн, докато подсушаваше лицето си с кърпата. — Странно, но напоследък понякога, когато се унеса, имам чувството, че някой ме следи.

Нинив се сепна — думите й прозвучаха като ехо на собствените й мисли — но после осъзна, че има леко ударение върху думичката „унеса“. Не какъв да е унес, а унесът на Тел-айеран-риод. Още нещо, за което мъжете не знаеха. Тя имаше същото усещане, но пък в Света на сънищата често се усещаха невидими очи. Колкото и да беше неприятно, те бяха обсъждали това усещане и преди.

— Какво пък, майка ти не е в сънищата ни, Елейн, иначе сигурно щеше и на двете здравата да ни издърпа ушите. — Каза го небрежно, но Могедиен най-вероятно щеше да ги изтезава, докато не я замолят за смърт. Или да осигури кръг от тринадесет Черни сестри и тринадесет мърдраала: така можеха да ги обърнат към Сянката въпреки волята им, да ги свържат с Тъмния. Навярно Могедиен можеше да го направи и сама… „Не бъди глупава! Ако можеше, тя щеше да го направи. Ти я победи, забрави ли?“

— Дано да си права — отвърна трезво Елейн.

— Няма ли най-после да ми дадеш да се измия? — попита раздразнено Нинив. Можеха да не говорят толкова за Могедиен. Отстъпницата трябваше да е някъде далече — едва ли щеше да ги остави на мира, ако знаеше къде са. „Светлина, дано да е вярно!“

Елейн изля ведрото и го напълни отново. Обикновено беше мило момиче — когато се сетеше, че не се намира в кралския палат на Кемлин. И когато не се държеше глупаво. За това Нинив щеше да се погрижи, когато се върнеше Том.

Нинив се изми и се залови да подреди бивака. Накара Джюйлин да накърши сухи клони от дърветата за огън. Когато Том се върна, постелите на двете с Елейн вече бяха изпънати под фургона, а тези на мъжете — под увисналите клони на една от върбите, имаше достатъчно дърва за огрев, котлето с чая изстиваше върху пепелта на огнището и дебелите глинени чаши бяха измити. Джюйлин сумтеше нещо и пълнеше буретата с прясна вода. Елейн и Нинив се бяха пременили с чисти рокли — бяха минали от другата страна на фургона.

Том започна да показва покупките и да обяснява какво е видял:

— Мардецин не е толкова процъфтяващ, колкото изглежда от пръв поглед. — Той сложи на земята една торба с ябълки и още една с някакъв тъмнозелен сбръчкан зеленчук. — При тази замряла търговия с Тарабон градът запада. — Останалото, изглежда, бяха само торби с боб и ряпа, плюс говеждо, наръсено с червен пипер, и осолен бут. И една сива глинена бутилка, запечатана с восък, за която Нинив беше сигурна, че е пълна с ракия. И двамата мъже се бяха оплаквали, че си нямат нещо да „му ударят“ вечер. — Не можеш две крачки да направиш по улиците, без да срещнеш Бели плащове. — Той поглади дългите си мустаци и за миг се умисли. — Не мога да разбера какво е намислил. — Том не обичаше нещо да не му е ясно; обикновено няколко часа пребиваване в едно място му бяха достатъчни, за да долови всички течения между Домове на благородници и търговци, съюзите, заговорите и контразаговорите, които съставляваха така наречената Игра на Домове. — Според слуховете Ниал се опитва да предотврати война между Иллиан и Алтара, или може би между Иллиан и Муранди. За такова нещо е безмислено да събира войници. Едно нещо ще ви кажа обаче. Каквото и да твърди онзи лейтенант, храната, която се изпраща в Тарабон, се изкупува с кралски данък и хората никак не са доволни от това. Не искат да хранят тарабонците.

— Крал Айлрон и лорд-капитан командирът не са наша грижа — каза Нинив, докато оглеждаше донесеното от него. Три осолени бута! — Ще минем през Амадиция колкото можем по-бързо. Навярно двете с Елейн ще имаме повече късмет с намирането на зеленчуци от теб. Имаш ли нещо против да се поразходим, Елейн?

Елейн веднага стана, оправи сивите си поли и вдигна шапката си от фургона.

— Много добре ще ми дойде след толкова седене на тази седалка. Може би няма да е лошо за разнообразие Том и Джюйлин да ми позволяват от време на време да яздя Кръшкач. — За първи път тя не погледна стария веселчун с кокетство, което все пак беше нещо.

Том и Джюйлин се спогледаха. Тайренският хващач на крадци измъкна от джоба на палтото си монета, но Нинив не му остави възможност да я подхвърли.

— Ще се оправим и сами. Трудно може да се очаква някаква неприятност при толкова много Бели плащове, които поддържат реда. — Тя намести шапката на главата си, опипа дали забрадката е стегната здраво и изгледа твърдо двамата мъже. — А освен това всички тези неща, които е накупил Том, ще трябва да се заделят за по-късно. — Двамата мъже кимнаха бавно и неохотно, но все пак се подчиниха. Понякога наистина приемаха ролите си на техни защитници прекалено на сериозно.

Докато вървяха към Мардецин, Елейн каза:

— Ти явно поиска да се поразходим, за да поговорим насаме, Нинив. За Могедиен ли става въпрос?

Нинив примигна и я изгледа накриво. Нямаше да е зле все пак да не забравя, че Елейн не е глупачка. Просто от време на време се държеше като такава. Нинив реши да се постарае на всяка цена да сдържи яда си — това щеше да е много трудно, след като не можеше да си позволи да го уталожи с викане.

— Не, Елейн. — Момичето, изглежда, смяташе, че трябва да включат в лова си и Могедиен, и така и не разбираше сериозната разлика между една от Отстъпниците и, да речем, Лиандрин или Чезмал. — Смятах, че е небходимо да обсъдим поведението ти по отношение на Том.

— Какво имаш предвид? — попита Елейн. Гледаше право напред, но внезапно избилите на бузите й червени петна издадоха, че много добре знае за какво става дума.

— Той не само е достатъчно стар, за да ти е баща, но…

— Той не е мой баща! — отряза я Елейн. — Моят баща е Тарингейл Дамодред, принц на Кайриен и Пръв принц на Меча на Андор! — Тя оправи ненужно шапката си и продължи с по-спокоен тон: — Извинявай, Нинив. Нямах намерение да викам.

„Спокойно“ — напомни си Нинив.

— Мислех, че си влюбена в Ранд — каза тя, като се опита да придаде нежност на гласа си. Не й беше много лесно. — Поне посланията, които ми даваше, за да ги предам на Егвийн, показваха това. Не е ли така?

Лицето на Елейн поруменя.

— Аз наистина го обичам, но… Той е много далече, Нинив. В Пустошта, обкръжен от хиляда Деви на копието, които припкат, за да изпълнят всяко негово желание. Не мога да го виждам, да говоря с него, да го докосвам. — Последното почти го прошепна.

— Не можеш да допускаш, че ще те остави заради една Дева! — възкликна Нинив. — Вярно, той е мъж, но не е чак толкова непостоянен, а освен това някоя от тях като нищо ще го промуши с копие, ако си позволи да я погледне по-така, макар да е Зората или каквото беше там. Все едно, Егвийн твърди, че го държи под око заради теб.

— Знам, но… Трябваше да направя така, че да разбере, че го обичам. — Гласът на Елейн се изпълни с решимост. И с тревога. — Трябваше да му го кажа.

Нинив почти не беше поглеждала мъж преди Лан, във всеки случай не и сериозно, но като Премъдра беше видяла и научила твърде много и според нейните наблюдения нямаше по-сигурен начин да накараш един мъж да хукне презглава колкото може по-далече от теб от този, освен ако той самият не го каже пръв.

— Мисля, че Мин имаше някакво видение — продължи Елейн. — За мен и за Ранд. Тя все се шегуваше, че трябвало да си го поделим, но не мисля, че беше шега, а и тя така и не можа да се насили да ми сподели какво е всъщност.

— Това е тъпо. — Наистина си беше тъпо. Въпреки че в Тийр Авиенда й беше споменала за някакъв ужасен айилски обичай… „Ти самата делиш Лан с Моарейн“ — прошепна тъничък гласец в главата й. „Това съвсем не е едно и също!“ — отвърна му тя уверено. — Сигурна ли си, че Мин е имала някакво подобно видение?

— Да. Отначало не бях, но колкото повече си мисля за това, толкова повече се уверявам. Тя твърде често се шегуваше с това, за да е нещо друго.

Е, каквото и да бе видяла Мин, Ранд все пак не беше айилец. О, кръвта му можеше да е айилска, както твърдяха техните Мъдри, но той беше отраснал в Две реки и тя нямаше да стои току-така и да му позволява да тръгне да следва извратените айилски нрави. Много се съмняваше, че и Елейн ще му го позволи.

— Ти затова ли… се закачаш с Том?

Елейн я изгледа накриво и червените петънца отново избиха на бузите й.

— Между нас се простират хиляда левги, Нинив. Мислиш ли, че Ранд не поглежда други жени? „Мъжът си е мъж, и на трон, и в кочина да го поставиш — все тая.“ — Главата й беше пълна с поговорки, които беше запомнила от бавачката си — една здравомислеща жена на име Лини, с която Нинив наистина трябваше да се запознае.

— Все пак не разбирам защо трябва да флиртуваш, само защото и Ранд би могъл да го прави. — Въздържа се отново да изтъкне възрастта на Том. „Лан е достатъчно голям, за да ти бъде баща“ — промърмори тънкият гласец. „Аз обичам Лан. Само да можех да измисля как да го измъкна от Моарейн… Не това е проблемът в момента!“ — Том е човек с тайни, Елейн, Не забравяй, че Моарейн го изпрати с нас. Каквото и да е той, не е обикновен веселчун.

— Той е бил велик мъж — отвърна тихо Елейн. — Могло е да стане и още по-велик, ако не беше любовта.

Тук вече Нинив кипна и я сграбчи за раменете.

— Човекът не знае дали да не те обърне на коляно и да те напляска, или… или… да се покатери на някое дърво.

— Знам. — Елейн въздъхна отчаяно. — Но не знам какво друго мога да направя.

Нинив стисна зъби от усилие да не я раздруса, докато кухата й глава не задрънчи.

— Ако майка ти чуеше това, щеше да прати Лини да те завлече за врата обратно в детската ти стаичка.

— Вече не съм дете, Нинив. — Гласът на Елейн бе станал много напрегнат и сега червените петънца по бузите й не бяха от смущение. — Аз съм точно толкова жена, колкото и майка ми.

Нинив закрачи с широки крачки към Мардецин. Стискаше плитката си толкова здраво, че кокалчетата на пръстите й побеляха. След няколко крачки Елейн я застигна.

— Наистина ли отиваме да купим зеленчуци? — Лицето й вече беше сдържано, тонът — спокоен.

— Ти видя ли какво донесе Том? — попита я със стиснати устни Нинив.

Елейн сви рамене.

— Три солени бута. И онова отвратително говеждо в червен пипер! Мъжете наистина ли ядат само месо, освен ако не им поднесеш нещо друго?

Гневът на Нинив се поусмири и двете продължиха да вървят и да си приказват за недостатъците на по-слабия пол — мъжете естествено — в такива елементарни неща като пазаруването. Не непрекъснато, разбира се. Елейн й харесваше и компанията й беше приятна; понякога дори й се струваше, че момичето наистина е сестра на Егвийн, както се наричаха двете помежду си. Стига Елейн да не се държеше от време на време като последната въртиопашка. Том можеше да сложи край на всичко това, разбира се, но дъртият глупак глезеше Елейн като нежен баща любимата си щерка дори когато не знаеше дали да каже „бау“ или „олеле“. Така или иначе, тя смяташе рано или късно да изрови тази глупотевина от корен. Не заради Ранд, а защото Елейн заслужаваше по-добро бъдеще. Сега момичето все едно че беше хванало някаква необичайна треска. И Нинив смяташе да я излекува.

Улиците на Мардецин се оказаха настлани с гранитни плочи, изтрити от поколения човешки стъпки и колелета на коли и фургони, а постройките до една бяха от тухла или камък. Много от тях обаче бяха празни, както магазини, така и къщи, понякога с широко отворени предни врати, така че Нинив можеше да надникне и да види празната вътрешност. Забеляза три ковашки работилници, две от които бяха изоставени, а в третата ковачът обезсърчено редеше сечивата си и пещта беше изстинала. На пейките пред един хан, покрит с каменни плочи, седяха мрачни мъже. Прозорците бяха изпочупени, а вратата на долепената до сградата конюшня беше изкъртена. Пред конюшнята стоеше прашасала пощенска карета и самотна кокошка беше свила полог върху капрата. Някой вътре свиреше на битерна — мелодията смътно напомняше на „Чапла полетяла“, но и тя звучеше обезсърчено. Вратата на трети хан се оказа закована с грубо одялани талпи.

Хора бяха изпълнили улиците, но се тътреха някак унило, отпуснати от дневната жега. Мрачните им изражения говореха, че нямат никаква сериозна причина да се движат насам-натам, освен по навик. Роклите на много от жените бяха захабени, а по палтата на мъжете, падащи до коленете им, висяха опърпаните дантели на яки и маншети.

По улиците наистина се мяркаха Бели плащове и макар и да не бяха чак толкова много, колкото ги бе изкарал Том, все пак бяха повече от достатъчно. Дъхът на Нинив секваше всеки път, щом забележеше, че някой от мъжете с безупречно бяло наметало и лъскава броня поглежда към нея. Тя знаеше, че не е използвала Силата достатъчно дълго, за да добие лицето й лишения от възраст вид на Айез Седай, но все пак тези мъже като нищо можеха да я убият — тарвалонска вещица, поставена извън закона в Амадиция — достатъчно беше дори да я заподозрат в каквато и да било връзка с Бялата кула. Те крачеха сред тълпите, видимо безразлични към очевидната мизерия, царяща наоколо. Хората почтително се отдръпваха от пътя им, удостоявани най-много с беглото им кимване или тържествено-благочестивото: „Върви в Светлината“.

Стараейки се по възможност да не обръща внимание на Чедата на Светлината, тя съсредоточи цялото си внимание върху задачата да намерят пресни зеленчуци, но когато слънцето вече се бе издигнало до най-високата си точка, като пламнала златна топка, изпепеляваща през тънките перести облаци, двете с Елейн вече бяха обиколили от двете страни на ниския мост и бяха успели да купят само няколко спаружени кайсии, малко репички и корави круши, както и една плетена кошница, с която да ги носят. Навярно Том наистина беше търсил. По това време на годината сергиите по пазарите трябваше да са пълни с прясна лятна реколта, но сега имаше предимно купчини картофи и алабаш, които явно помнеха по-добри времена. Нинив си спомни за всички обезлюдени ферми на идване към градчето и се зачуди как ли тези хора ще преживеят зимата. Продължиха да обикалят.

До вратата на един шивашки дюкян със стръковете нагоре висеше китка малки жълти цветенца. Стръковете бяха увити по цялата им дължина с бяла лента и след това овързани с друга, жълта и провиснала. Можеше да се вземе за отчаяно усилие на някоя жена да украси дюкяна в тези толкова трудни времена. Но Нинив беше сигурна, че не е това.

Тя спря и се престори, че бърка в обувката си, за да извади камъче, като в същото време заоглежда скришом шивашкия дюкян. Вратата му беше отворена и през нея, както и през малките прозорчета, се виждаха цветни топове плат по тезгяха, но никой нито влизаше, нито излизаше.

— Не можеш ли да го намериш, Нинив? Свали си обувката.

Нинив рязко извърна глава; почти беше забравила, че Елейн е с нея. Никой не им обръщаше внимание и никой не изглеждаше достатъчно близо, за да ги подслуша. Въпреки това тя сниши глас.

— Китката на вратата на шивачницата… Това е сигнал на Жълтата Аджа, спешен сигнал от някоя от техните очи и уши.

Не се наложи да казва на Елейн да не зяпа — очите на момичето съвсем предпазливо се обърнаха към дюкяна.

— Сигурна ли си? — попита я тя тихо. — Откъде знаеш?

— Разбира се че съм сигурна. Съвсем точен е: висящият край на жълтата лентичка дори е разцепен на три. — Освен ако напълно не грешеше, тази иначе незабележима китка полски цветя носеше ужасен смисъл. Ако бъркаше, щеше да се изложи като пълна глупачка, нещо, което тя много мразеше. — Доста пъти съм говорила с Жълтите в Кулата. — Церителството беше главната цел на Жълтите; те не се интересуваха много-много от билките й, но пък ако можеш да Цериш с помощта на Силата, нямаш нужда от билки. — Една от тях ми го каза. Не го смяташе за особено прегрешение, тъй като беше сигурна, че ще избера Жълтата. Освен това сигналът не е бил използван близо триста години. Елейн, едва по няколко жени от всяка Аджа всъщност знаят кои са очите и ушите на тяхната Аджа, но една китка жълти цветя, вързани и увесени така, подсказват на всяка Жълта сестра, че тук има такава, и то с достатъчно спешно послание, за да рискува да се разкрие.

— Как ще разберем какво е то?

Ей това Нинив много го обичаше. Не: „Какво ще правим сега?“ На това момиче не му липсваше кураж.

— Ти само ме следвай — каза тя, изправи се и стисна още по-здраво кошницата. Надяваше се, че е запомнила всичко, което й беше казала Шемерин. Надяваше се Шемерин да й е казала всичко. Пълничката Жълта можеше да мине за много лекомислена за една Айез Седай.

Дюкянът не беше голям и всички стени бяха покрити с рафтове, отрупани с топове коприна и фино изтъкана вълна, с макари с конци за шиене, канап, ленти и дантела от всякаква ширина и вид. Шивашки чучела стърчаха по пода, облечени в дрехи — от полуготови до напълно завършени, от нещо, което можеше да свърши работа за танци, до прости работни дрехи, от избродирана зелена вълна до обшит с перли разкошен сив копринен тоалет, който много добре щеше да стои в някой кралски палат. На пръв поглед шивачницата създаваше впечатление на процъфтяваща и работеща, но острото око на Нинив забеляза малко прашец по една висока яка от пенеста дантела и по голямата черна кадифена фльонга на кръста на друг тоалет.

В магазина имаше две тъмнокоси жени. Едната, млада и тънка, се опитваше скришом да изтрие носа си с опакото на ръката си и държеше притиснат до гърдите си топ светлозелена коприна. Косата й представляваше маса от дълги къдрици, спускащи се по раменете й, според модата в Амадиция, но изглеждаше чорлава в сравнение с изрядната прическа на другата жена. Другата, обаятелна и на средна възраст, явно трябваше да е шивачката, както впрочем известяваше отрупаната с карфици платнена топчица, привързана на китката й. Роклята й беше от хубава зелена вълна, добре скроена и натъкмена, за да покаже майсторството й, но съвсем бегло украсена с бродирани бели цветенца около високото деколте, за да не засенчва благодетелните й клиенти.

Когато Нинив и Елейн пристъпиха, двете жени зяпнаха, сякаш никой не беше влизал в дюкяна им от година време. Шивачката се съвзе първа и ги удостои с лек реверанс.

— С какво мога да ви бъда полезна? Името ми е Ронде Макура. Шивачницата ми е на ваше разположение.

— Искам рокля, бродирана с жълти рози на корсажа — каза й Нинив. — Но без тръни, забележете — добави тя със смях. — Не церя много бързо. — Какво точно говореше, нямаше значение, стига да включва думите „жълто“ и „церя“. Дано само китката да не беше случайно съвпадение. Ако излезеше това, трябваше да измисли някакво основание да не си купува рокля с рози. И начин да накара Елейн да не преразказва целия злощастен опит пред Том и Джюйлин.

Госпожа Макура я изгледа за миг с тъмните си очи, а после се обърна към тънкото момиче и го затика към задната част на ателието.

— Бързо иди в кухнята, Люси, и направи чай за тези почитаеми госпожи. От синята кутия. Водата е гореща, слава на Светлината. Хайде, момиче. Остави това нещо и престани да се туткаш. Хайде, по-бързо. И не забравяй, от синята кутия. Най-хубавият ми чай — обърна се тя към Нинив, след като момичето излезе. — Нали разбирате, живея тук, в ателието си, а кухнята ми е отзад. — Тя започна нервно да оправя роклята си, свила палеца и показалеца на дясната си ръка в кръгче. За пръстена на Великата змия, един вид. Оправянето на роклята не беше оправдание за жеста й. Нинив повтори знака, а след нея и Елейн.

— Аз съм Нинив, а това е Елейн. Видяхме сигнала ви.

Жената запърха, сякаш готова да отлети.

— Сигнала ли? Ах. Да. Разбира се.

— Е? — подкани я Нинив. — Какво е съобщението?

— Не бива да говорим за това тук… ъъ… госпожо Нинив. Може да влезе някой. — Нинив се съмняваше в последното. — Ще ви кажа на чашка чай. Най-добрият ми чай, не ви ли казах?

Нинив и Елейн се спогледаха. Щом госпожа Макура толкова се притесняваше да им каже новините, сигурно наистина бяха ужасни.

— Ако ни поканите отзад — каза Елейн, — никой няма да чуе освен нас.

Царственият й тон накара шивачката да я зяпне. За миг Нинив си помисли, че може би той ще пресече нервността й, но в следващия момент глупавата жена отново забърбори.

— Чаят ще стане готов всеки момент. Водата е гореща. По-рано се снабдявахме с чай от Тарабон. Затова все още съм тук. Не заради чая, разбира се. Всичката търговия, която вървеше доскоро, и вестите, които дохождаха оттук-оттам с фургоните. Те… вие главно се интересувате от вълнения и болести или от някакъв нов вид заболяване, но тия работи и на мен са ми интересни. Малко се пообърках заради… — Ако продължеше да си глади роклята по този начин, скоро щеше да я скъса. — Нещо за Чедата, разбира се, но те… вие… не се интересувате особено от тях, наистина.

— Кухнята, госпожо Макура — напомни й твърдо Нинив, когато жената за миг млъкна, за да си поеме дъх. Щом новините на жената толкова я плашеха, Нинив не смяташе да отлага нито минута повече, за да ги чуе.

Вратата отзад се открехна и се показа угрижената Люси.

— Готов е, госпожо — обяви тя на един дъх.

— Заповядайте, госпожо Нинив — подкани ги шивачката, без да спира да търка с длан предницата на роклята си. — Госпожо Елейн.

Късо коридорче покрай тясно стълбище отвеждаше до уютна кухня с високи долапи навсякъде. Върху масичката по средата имаше яркожълта кана за чай, зелено бурканче с мед и три чашки с различни цветове, както и синя глинена кутийка с капака и до нея. Госпожа Макура сграбчи кутията, сложи й капака и припряно я прибра на една от лавиците, на която стояха поне две дузини подобни кутии с различни цветове и оттенъци.

— Седнете, моля — каза тя, докато наливаше. — Моля.

Нинив се разположи на един стол с кожена облегалка, Елейн също седна и домакинята им поднесе чашите, след което изтича за лъжички.

— Съобщението? — каза Нинив, след като жената най-после седна срещу тях. Госпожа Макура беше твърде нервна, за да се сети да докосне чашата си, затова Нинив разбърка малко мед в своята и отпи; беше горещ, но имаше хладен аромат на мента.

— Приятен вкус — промърмори Елейн над ръба на чашката си. — От какво е чаят?

„Добро момиче“ — помисли си Нинив.

Ръцете на шивачката заиграха нервно до чашата.

— Тарабонски чай. От… от Сенчестия бряг…

Нинив пак отпи и повтори настоятелно:

— Съобщението. Не сте провесили оная китка само за да ни каните на чай. Каква е спешната ви вест?

— Ах. Да. — Госпожа Макура облиза устни, изгледа двете и изрече бавно: — Дойде преди около месец, с изричното нареждане да бъде чуто от всяка сестра, която мине насам. — Тя отново навлажни устните си. — Всички сестри са добре дошли да се завърнат в Бялата кула. Кулата трябва да бъде единна и силна.

Нинив изчака да чуе останалото, но другата жена замлъкна. Това ли беше ужасното послание? Тя погледна Елейн, но слънцето, изглежда, бе повлияло на момичето: отпусната на стола си, Елейн клюмаше, загледана в дланите си върху масата.

— Това ли е всичко? — настоя Нинив и с изненада усети, че се прозява. Май и нея я хващаше.

Шивачката само я гледаше напрегнато.

— Казах… — започна Нинив, но главата й изведнъж се оказа твърде тежка за шията. Забеляза, че Елейн се е отпуснала на масата, притворила очи и с провиснали рамене. Нинив с ужас зяпна в чашката в ръцете си. — Какво си ни дала? — изрече тя с удебелен език; вкусът на мента продължаваше да се усеща, но езикът й беше отекъл. — Казвай! — Остави чашката да падне от ръцете й, опря се на масата и се надигна. Коленете й трепереха. — Светлината да те изгори дано, какво ни даде?

Госпожа Макура дръпна стола си и отстъпи назад. Доскорошното притеснение се смени с кротко задоволство.

Мрак загърна Нинив; последното, което чу, беше гласът на шивачката:

— Дръж я, Люси!