Робърт Джордан
Небесният огън (55)

Глава 54
Към Кемлин

Петстотин от Девите, водени от Сюлин, придружиха Ранд до Кралския дворец, където в големия каменен двор го чакаше Баел с Ходещите по мълнии, Черните очи, Водотърсачите и мъже от всички други бойни общества, чиято чет запълваше двора и се тълпеше навътре към двореца през всяка врата и слугинска вратичка. Някои надничаха през по-ниските прозорци, очаквайки да дойде и техният ред. Околните каменни тераси бяха празни. В целия двор имаше само един човек, който не беше айилец; тайренците и кайриенците — особено кайриенците — стояха далече, когато някъде се съберяха айилци. Човекът изключение стоеше над Баел, на широките гранитни стъпала, отвеждащи към двореца. Беше Певин, с пурпурното знаме, увиснало вяло на дръжката, обкръжен от айилци, с безжизнената си физиономия.

Авиенда се беше впила плътно в него, с гърди, опрени в гърба му, чак до мига, в който той слезе. Между нея и някои от Мъдрите там, на кейовете, бяха разменени думи, които той не мислеше, че би трябвало да чуе.

— Върви със Светлината — бе казала Амис, докосвайки лицето на Авиенда. — И го пази добре. Знаеш колко много неща зависят от него.

— Много неща зависят от двама ви — каза Баир на Авиенда почти едновременно с раздразнените думи на Мелайне:

— Щеше да е по-лесно, ако беше успяла досега.

Сорилея изсумтя.

— Дори Девите знаеха как да се оправят с мъжете по мое време.

— Тя успя повече, отколкото вие знаете — каза им Амис. Авиенда тръсна глава; костената гривна с розите и тръните се плъзна на ръката й, когато я вдигна, за да накара другата жена да замълчи, но Амис продължи, неспряна от започнатия и недовършен протест: — Чаках тя сама да ни го каже, но след като не иска… — Тогава тя го видя, застанал само на десет крачки от тях, с юздите на Джейде-ен в ръце, и рязко млъкна. Авиенда се обърна да види в какво е зяпнала Амис и когато очите й се спряха на него, ярък пурпур заля лицето й и се оттече така внезапно, че дори мургавите й бузи му се сториха пребледнели. Четирите Мъдри го приковаха безизразни погледи.

Ашмодеан и Мат пристъпиха зад него, повели конете си.

— Този поглед жените още в люлката ли го учат? — измърмори Мат. — Майките ли им ги учат? Бих казал, че на великия Кар-а-карн ще му скъсат ушите, ако се задържи тук още малко.

Ранд поклати глава и посегна нагоре, щом Авиенда преметна крак през седлото да се смъкне, и я вдигна от гърба на Джейде-ен. За миг я задържа за кръста и се взря в ясните й синьо-зелени очи. Тя не извърна поглед и чертите й не се промениха, но дланите й бавно се стегнаха на ръцете му. Що за успех бе трябвало да постигне? Все си беше мислел, че й е наредено да го шпионира за Мъдрите, но ако изобщо някога го питаше за неща, които той искаше да скрие от тях, то беше в искрен гняв от това, че крие тайни от нея. Без никакви хитрини, без опити да измъкне с коварство нещо от устата му. Напориста — може би, но никакви подлости. Обмислял беше възможността да се окаже като някоя от младите дами на Колавер, но само за кратко — хрумна му и веднага го отхвърли. Авиенда никога нямаше да допусне да я използват по този начин. Освен това, дори да беше, да му даде веднъж да вкуси от нея и след това да му отказва дори и една целувка, да не говорим, че го принуди да я гони през половината свят, не беше най-подходящият начин да го постигне. Колкото и да проявяваше небрежност, оставайки гола пред него, айилските обичаи все пак бяха различни. Ако изпитваше задоволство, че това го прави нещастен, най-вероятно бе защото го смяташе за някаква страшно весела шега, която можеше да му изиграе от време на време. Тогава в какво бе трябвало да успее? Все заговори около него. Нима всички заговорничеха? Можеше да види лицето си, отразено в очите й. Кой все пак й беше дал тази сребърна огърлица?

— Обичам флиртуването като всеки друг — каза Мат, — но не мислиш ли, че гледат твърде много хора?

Ранд пусна Авиенда и отстъпи назад, но не по-бързо от нея. Тя наведе глава и заоправя полите си, мърморейки колко се били омачкали от ездата, но той забеляза колко са се изчервили бузите й. Е, не беше искал да я притесни чак толкова.

Той огледа намръщен претъпкания с въоръжени хора двор.

— Казах ти, че не знам колко мога да взема, Баел. — Като се прибавеха и Девите, напиращи през портите, едва оставаше свободно място на двора. По петстотин от всяко общество, това правеше шест хиляди айилци; а вътре сигурно гъмжеше от още стотици.

Извисилият се над него айилски вожд сви рамене. Като всеки друг айилец тук, и той беше увил шуфата около главата си, готов да се забули. Без никаква червена превръзка, въпреки че, изглежда, поне половината мъже тук носеха черно-белия диск на челата си.

— Всяко копие, което може да те последва, ще те последва. Двете Айез Седай ще дойдат ли скоро?

— Не. — Добре, че Авиенда държеше на обещанието си да не му позволява да я докосва повече. Ланфеар се беше опитала да убие нея и Егвийн, защото не знаеше коя от двете е Авиенда. Как бе успял Кадийр да я намери и да й го каже? Все едно. Лан беше прав. Жените намираха болка — или смърт, — щом се приближеха до него. — Те няма да дойдат.

— Говорят за… неприятности… край реката.

— Велика победа, Баел — отрони уморено Ранд. — И много спечелена чест. — „Но не от мен.“ Певин слезе до Баел и застана зад рамото на Ранд със знамето. Тясното му, прорязано с белези лице беше абсолютно безизразно. — Нима вече не го знае целият дворец?

— Чух — каза Певин бавно, сякаш с мъка. Ранд му беше намерил нова дреха наместо дрипавото селско палто, от червена вълна, и сега на гърдите на мъжа имаше два бродирани със златни конци Дракона. — Че заминаваш. Някъде. — С това, изглежда, запасите му от думи свършиха.

Ранд кимна. Слуховете в двореца никнеха като гъби. Но стига Рахвин все още да не бе разбрал… Той огледа покривите и върховете на кулите. Гарвани не се виждаха. От доста време не беше виждал и един гарван, но пък бе чувал, че мъжете ги избивали. Навярно вече го отбягваха.

— Бъдете в готовност.

Той сграбчи сайдин и се понесе безчувствен в празнотата.

Порталът изникна в основата на стълбището, първо като ярка черта, която сякаш се завъртя около оста си, разтваряйки се в катраненочерна квадратна дупка, четири крачки широка. Айилците стояха безмълвни. Тези, които се намираха отвъд нея, щяха да го виждат като през опушено стъкло, смътно блещукане във въздуха, но пристъпеха ли, щеше да е все едно да се опитат да минат през каменната стена на двореца. Отстрани порталът щеше да е невидим, освен за най-близкостоящите, за които щеше да прилича на дълъг тънък и здраво изпънат косъм.

Четири крачки беше най-многото, което Ранд можеше да постигне. Всеки човек си имаше своите граници, твърдеше Ашмодеан: изглежда, че винаги и във всичко имаше граници. Количеството привлечен сайдин беше без значение. Всъщност Единствената сила имаше твърде малко общо с порталите — влияеше само на създаването им. След него беше нещо друго. Сън в съня — така го наричаше Ашмодеан.

Той пристъпи върху нещо, което наподобяваше голяма каменна плоча, издигната над нивото на двора, но тук сивият квадрат висеше посред пълен мрак и създаваше чувството, че наоколо във всички посоки не съществува нищо. Нищо — цяла вечност от нищо. Не беше като нощ. Той можеше да види съвършено ясно и себе си, и камъка. Но всичко останало, навсякъде другаде — беше мрак.

Дойде времето да разбере колко голяма може да направи платформата. При тази мисъл наоколо изникнаха още плочи, в съвършен дубликат на каменния двор. Той си ги представи още по-широки. И пак толкова бързо сивият камък се разпростря настрани, докъдето му стигаха очите. Сепнат, той усети, че ботушите му започват да затъват в камъка под нозете му; не изглеждаше с нищо по-различен, но въпреки това поддаваше, бавно като тиня, и се надигаше около ботушите му. В паника той присви всичко назад до площад с размерите на този отвън — в този обхват платформата остана здрава, — след което започна бавно да добавя плочи, ред по ред. Скоро се разбра, че не може да направи платформата много по-широка от първоначалното. Камъкът все още изглеждаше нормално, не поддаваше под краката му, но вторият ред, който добави, бе някак… нематериален, като тънка черупка, която може да се счупи от една грешна стъпка. Дали защото беше точно толкова широк, колкото бе възможно да се направи? Или защото в самото начало не беше си го представил по-широк? „Всички ние сами очертаваме границите си.“ Мисълта изненадващо се плъзна отнякъде. „И ги разтягаме повече, отколкото е в правото ни.“

Ранд потръпна. В Празнотата го усети така, сякаш тръпнеше някой друг. Добре беше да му се напомни, че Луз Терин все още е вътре в него. Трябваше много да внимава да не попадне в битка за самия себе си, докато се сражава с Рахвнн. Ако не беше това, сигурно щеше да… Не. Това, което се случи на пристана, беше приключило. Нямаше защо да мисли за него сега.

Той смали платформата с още един пръстен квадратни камъни и се извърна. Баел чакаше отвън сред нещо като огромен квадратен вход, зад него се виждаше стълбището. До него беше Певин — не изглеждаше по-смутен от това, което виждаха очите му, отколкото айилският вожд, което значеше — напълно безразличен. Певин щеше да понесе пряпореца натам, накъдето тръгнеше Ранд, дори към Ямата на ориста, без да мигне. Мат бутна шапката си назад, за да се почеше, след което отново я нахлупи и измърмори нещо за зарове в главата му.

— Впечатляващо — промълви Ашмодеан. — Много впечатляващо.

— Остави ласкателствата си за друг път, свирачо — каза Авиенда.

Тя пристъпи първа, гледайки Ранд, а не там, където стъпваха нозете й. Измина цялото разстояние до него, без нито веднъж да погледне нещо друго освен лицето му. Когато обаче стигна до него, се извърна рязко, придърпа шала на лактите си и огледа тъмнината. Понякога жените се държаха по-странно от всичко, което Създателят бе сътворил.

Баел и Певин дойдоха веднага след нея; после Ашмодеан, стиснал с една ръка презрамката на калъфа на арфата му: кокалчетата на другата бяха побелели върху дръжката на меча на бедрото му. И после Мат, пристъпвайки важно, но с известна неохота и ръмжейки под нос, сякаш спореше със себе си. На Древния език. Сюлин бе предявила претенция за честта да бъде първата след тях, но скоро се изля мощен поток от хора, не само Деви на копието, но Тайн Шари, Вярната кръв и Фар Алдазар Дин, Братята на орела; Червени щитове и Тичащи със зората. Каменни кучета и Ръце-ножове, представители на всяко общество, напиращи един през друг.

Когато според него станаха достатъчно, Ранд пристъпи към другия край на платформата. Всъщност не беше нужно да вижда накъде точно отива, но му се искаше. Можеше да остане и тук, или да мине встрани — посоката тук беше променлива: накъдето и да избереше да тръгне, стъпките му щяха да го отведат в Кемлин, стига всичко да беше направено както трябва. И до безкрайната чернота на нищото, ако не беше.

С изключение на Баел и Сюлин — и на Авиенда, разбира се — айилците оставиха малко пространство около него, Мат, Ашмодеан и Певин.

— Стойте настрана от ръба — каза Ранд. Айилците, които бяха най-близо до него, отстъпиха назад с една стъпка. Не можеше да види по-нататък над гората от глави, загърнати в шуфи. — Пълно ли е? — извика той. Това нещо можеше да издържи половината от всички, които искаха да тръгнат, но не повече. — Пълно ли е?

— Да — най-после извика неохотно в отговор женски глас — стори му се, че е на Ламеле — но при входа продължаваха да напират айилци, всеки сигурен, че ще се намери място поне за още един.

— Достатъчно! — извика Ранд. — Стига! Разчистете входа! Всички да се отдръпнат! — Не искаше онова, което беше станало със сеанчанското копие, да сполети тук жива плът.

Пауза, след което: „Чисто е“. Наистина беше Ламеле. Готов бе да заложи и последния си медник, че Инайла и Сомара също са някъде тук.

Порталът сякаш се извъртя странично, изтъня и изчезна след едно последно блясване на светлина.

— Кръв и пепел! — изломоти Мат недоволно. — Това е по-лошо и от проклетите му Пътища! — С което си спечели слисания поглед на Ашмодеан и умисления — на Баел. Мат не ги забеляза — беше се загледал ядосано в тъмницата.

Никакво движение не се усети, никакъв полъх, който да развее знамето на Певин. Все едно че стояха неподвижно на едно място. Но Ранд знаеше, почти усещаше като с допир по кожата, че мястото, към което отиваха, се приближава.

— Ако излезеш прекалено близо до него, ще усети. — Ашмодеан облиза устни. — Така поне съм чувал.

— Знам къде отивам — отвърна Ранд. Не прекалено близо. Но не и много далече. Много добре помнеше мястото.

Никакво движение. Безкрайна чернота, и те — увиснали сред нея. Неподвижно. Така мина сигурно половин час.

Леко размърдване сред айилците.

— Какво има? — попита Ранд.

Ропот по платформата.

— Някой падна — каза един едър мъж до него. Ранд го позна. Мекияр. Беше Кор Дарей, Нощно копие. Носеше червената лента.

— Нали не е някоя… — почна Ранд и срещна суровия поглед на Сюлин.

Той се извърна и зарея поглед в мрака, с гняв като мръсно петно, залепнало в кората на безчувствената Празнота. Значи не трябваше да има значение за него, че една от Девите е пропаднала, така ли? Не можеше да го заличи. Вечно пропадане в безмерния мрак. Дали разумът щеше да се пречупи преди да дойда смъртта? От глада, от жажда или от страх? В това пропадане сигурно и у най-храбрата айилка в някой миг щеше да се намери страх, достатъчно силен, за да спре сърцето й. Почти се надяваше да е така — щеше да е по-милостиво от другото.

„Да ме изгори дано, къде отиде цялата ми твърдост, с която толкова се гордеех? Дева или Каменно куче, копието е копие.“ Но само с мислене не ставаше. „Твърд ще бъда!“ Щеше да остави Девите да танцуват копието там и толкова, колкото искат. Щеше да ги остави. А знаеше, че после ще издирва името на всяка загинала, че всяко име ще е поредният нож, пробол душата му. „Твърд ще бъда. Светлината дано ми е на помощ, ще бъда. Светлината да ми е на помощ.“

Привидно неподвижни, увиснали сред мрака.

Платформата спря. Трудно беше да каже как го разбра, щом само допреди миг бе сигурен, че се движи, но го разбра.

Той преля и се отвори вход, по същия начин, както се бе появил в двора в двореца на Кайриен. Ъгълът, под който грееше слънцето, почти не беше се променил, но тук утринните му лъчи огряваха застлана с камък улица и издигащ се склон с кафяви кръпки повяхнала от сушата трева и диви цветя, склон, увенчан с каменна стена два разтега или повече висока. Камъните бяха грубо одялани, така че да приличат на естествена скала. Над стената се виждаха златните куполи на кралския дворец на Андор, няколко бели шпила, увенчани с развети от лекия вятър знамена на Белия лъв. Отвъд стената се простираше градината, в която за първи път бе срещнал Елейн.

Сини очи се зареяха, пълни с укор, в Празнотата, трепетен спомен за целувки, откраднати в Тийр, споменът за едно писмо, полагащо в нозете му сърцето и душата й, за известия, предадени по Егвийн и предвещаващи любов. Какво щеше да каже тя, ако някога научеше за Авиенда, за онази нощ заедно в ледената колиба? Спомен за друго писмо, изпълнено с ледено презрение към него, на кралица, осъдила свинаря на доживотен мрак. Няма значение, Лан беше прав. Но искаше… Какво? Коя? Сини очи, и зелени, и тъмнокафяви. Елейн, която може би го обичаше и която не можеше да реши? Авиенда, изтезаваща го с това, че не му позволяваше повече да я докосне? Мин, която му се присмиваше и го смяташе за глупак с кратуна тъпкана с вълна вместо глава? Всичко това проблесна сред границите на Празнотата. Той се опита да го пренебрегне, да сподави болезнените спомени за друга една синеока жена, лежаща мъртва в коридора на един палат, така отдавна.

Трябваше да остане тук, докато айилците се изнижат навън след Баел, забулвайки се и развръщайки се наляво и надясно. Само неговото присъствие поддържаше платформата — тя щеше да изчезне веднага щом той пристъпеше през портала. Авиенда изчака също толкова невъзмутимо като Певин, въпреки че от време на време протягаше намръщено глава да надникне в едната или другата посока на улицата. Ашмодеан заопипва дръжката на меча си и задиша учестено — Ранд се зачуди дали Отстъпникът изобщо знае как да го използва. Не че щеше да му потрябва. Мат зяпна към стената на възвишението, сякаш тя му навя някакъв много неприятен спомен. Той също беше влизал в палата веднъж.

Последният забулен айилец мина край тях и Ранд даде знак на последните да излязат, след което излезе и той. Порталът премигна и изчезна, оставяйки го сред бдителните Деви. Айилците тичаха по виещата се улица — тя следваше гънките на хълма: всички улици във Вътрешния град на Кемлин следваха земния релеф — и се изпокриха зад плавните завои, забързани да издирят и запушат устата на всеки, който можеше да вдигне тревога. Други се закатериха по склона, а някои вече дори се изкачваха по стената, използвайки малките цепнатини и издатини по камъните, за да се задържат с пръстите на ръцете и краката.

Изведнъж Ранд зяпна. Вляво от него улицата се снишаваше надолу и завиваше, скривайки се от полезрението му, откривайки гледка над покритите с керемиди покриви, проблясващи на утринното слънце в стотици преливащи се цветове, над керемидени покриви и още по-нататък, през многобройните просторни паркове на Вътрешния град, чиито бели алеи и паметници образуваха лъвска глава, когато се погледнеше от този ъгъл. Надясно улицата се изкачваше малко преди плавния завой, с още кули и куполи, светнали над червените покриви. Айилци изпълваха улицата и се развръщаха бързо по виещите се пресечки. Айилци, и нито една друга душа. Слънцето се беше издигнало достатъчно високо, та хората да са излезли навън и да са тръгнали по работа.

Като в кошмар, стената горе се срина навън на половин дузина места, айилци и камъни се стовариха върху онези, които все още се катереха по склона. Преди тези подскачащи и плъзгащи се отломки от зида да стигнат до улицата, в отворите се появиха тролоци: захвърляха дебелите колкото дървесни стволове тарани, с които бяха разбили стената, и измъкваха закривените като коси мечове… И други със секири и назъбени копия, огромни човекоподобни туловища в черни ризници, с шипове по раменете и лактите, огромни човешки лица, изопачени от зурли и муцуни, клюнове и рога, и пера, сипещи се надолу по склона, а сред тях имаше с безоки мърдраали, гънещи се като среднощни змии. По цялата улица виещи тролоци и безмълвни мърдраали се заизливаха от входове, заскачаха от прозорци. Мълния изтрещя от безоблачното небе.

Ранд запреде Огън и Въздух, за да срещне Огън и Въздух, бавно стелещ се щит, надбягващ се с падащата мълния. Твърде бавно. Светкавица удари щита точно над главата му, разбивайки го в ослепителен блясък, но други стигнаха земята и главата му се стегна, сякаш самият въздух искаше да го смаже. Той ли изтърва сплита, или самата Празнота го изтърва, но запреде наново нещо, което не можеше да види — очите му още бяха изпълнени с искряща светлина, — изпъна щита срещу светкавиците, сипещи се от небесата — поне можеше да усети, че бият по него. Биеха като чукове, за да го достигнат. Това можеше да се промени. Притегляйки сайдин през ангреала в джоба си, той запреде щита, докато не се увери, че е покрил почти половината от Вътрешния град, а после го затегна. Зрението му започна да се възвръща, воднисто и болезнено отначало. Трябваше да действа бързо. Рахвин знаеше, че е тук. Трябваше да…

Беше изминало смайващо малко време. Привидно поне. Рахвин, изглежда, не се интересуваше колко от неговите е поразил. Зашеметени тролоци и мърдраали по склона падаха под копията на Девите, много от които също се движеха замаяни. Някои от Девите, тези, които се бяха оказали по-близо до Ранд, едва сега се заизправяха оттам, накъдето бяха отблъснати, а Певин стоеше, разтворил широко крака, подпрял се на дръжката на знамето, с лице, безизразно като рендосана талпа. Нови тролоци заизвираха през дупките на стената горе и врявата на битката изпълни улиците във всички посоки, но на Ранд му беше толкова все едно, че всичко това можеше да става където и да е било другаде.

В този пръв удар отгоре мълниите бяха повече от една, но не всички бяха прицелени в него. Пушещите ботуши на Мат се въргаляха на дузина крачки от приятеля му, който се бе проснал по гръб. Струйки пушек се вдигаха и от черната дръжка на копието му, както и от палтото, дори от сребърната лисича глава, измъкнала се от ризата му, която не беше го спасила от мъжкото преливане. Ашмодеан се бе превърнал в сгърчена овъглена фигура, разпознаваема само по почернелия калъф на арфата на гърба му. А Авиенда… Човек можеше да помисли, че е полегнала да отдъхне… ако можеше да отдъхне с очи, взрени немигащи в слънцето.

Ранд се наведе и я докосна по бузата. Вече изстиваше. На допир беше… не като плът.

— РААААХВИИИИН!

Ревът, идващ дълбоко от гърлото му, го стресна. Празнотата около него бе станала по-просторна, по-пуста от всякога. Сайдин забушува в него. Не го интересуваше дали ще го помете безвъзвратно. Покварата се просмука през всичко и всичко опетни. Не го интересуваше.

Три тролока пробиха през Девите, с огромни шипове на секирите и странно извити копия в косматите ръце, с твърде човешки очи, приковани в него. Единият, с косматата глиганска муцуна, падна — копието на Инайла бе пронизало гърба му. Орлов клюн и меча зурла връхлетяха срещу него.

Ранд усети, че се усмихва.

Огън лумна от двата тролока, пламъци излетяха от всяка пора, избухнаха през черните ризници. Още докато устите им се разтваряха за вик, там, където стояха, се разтвори портал. Кървави половини от горящи, тънко срязани на две тролоци се сринаха встрани, но Ранд вече се взираше в отвора. Не беше чернота, а огромен коридор с колонади и цокли с гравирани лъвове по тях и един едър мъж с бели кичури в тъмните коси гледаше смаян отгоре, седнал на златен трон. Дузина мъже, някои облечени като лордове, други в броня, се извърнаха да видят в какво се е взрял повелителят им.

Ранд не им обърна внимание.

— Рахвин — каза той. Или някой друг го каза. Не беше сигурен кой.

И като запрати огън и жупел пред себе си, пристъпи напред и остави порталът зад него да се затръшне. Беше смърт.

 

 

Нинив поддържаше гнева, който й даваше възможност да прелива поток на Дух към кехлибарената гривна с фигура на спяща жена в кесията й, без никакво усилие. Дори усещането за невидими очи не можеше да я докосне през стената на гнева тази заран. Сюан стоеше пред нея на една улица в Салидар, в Тел-айеран-риод, улица празна, с изключение на тях двете и на няколко мухи, и една лисица, която се спря, изгледа ги учудено и се скри на бегом зад ъгъла.

— Трябва да се съсредоточиш — изджавка Нинив. — Първия път беше по-съсредоточена. Съсредоточи се!

— Съсредоточена съм, глупаво момиче такова! — Простата синя вълнена рокля на Сюан изведнъж стана копринена. Епитрахилът на Амирлинския трон със седемцветните ресни провисна около врата й и една златна змия захапа опашката си около пръста й. Мръщейки се на Нинив, тя, изглежда, не забеляза промяната, въпреки че това го беше навличала вече пет пъти този ден. — Ако има някаква трудност, тя е заради онази отвратителна отвара, която ми сипа в устата! Уф! Още ми горчи на езика. Като жлъчка на калкан. — Епитрахилът и пръстенът изчезнаха. Високото деколте на копринената рокля се смъкна толкова ниско надолу, че показа усукания каменен пръстен, поклащащ се между гърдите й на тънка златна верижка.

— Когато трябва да глътнеш нещо, за да ти помогне да заспиш, трябва да го глътнеш. — Е, беше пуснала и малко корен от овчи език, и още няколко неща, които не бяха задължителни за сместа. Сюан Санче заслужаваше да й изтръпне малко езикът.

— Трудно можеш да ме учиш, когато учиш Шериам и другите. — Коприната избледня, деколтето се качи до шията, обкръжено от бяла дантела, а на косата на Сюан кацна перлена шапчица. — Или предпочиташ да съм веднага след тях? Казваш, че имаш нужда от малко сън на спокойствие.

Нинив се разтрепери от яд. Шериам и другите не бяха най-лошото, което подхранваше гнева й. Двете с Елейн се редуваха да ги отвеждат в Тел-айеран-риод по две наведнъж, понякога и всичките шест в продължение на една нощ, а макар да им беше учителка, те никога не позволяваха да забравя, че тя е Посветена, а те — Айез Седай. Само една остра дума, когато направеха глупава грешка… Елейн само я бяха пратили да чисти кухненските котли, но ръцете на Нинив се бяха нащърбили от гореща сапунена вода; поне там, където тялото й лежеше заспало, ако не тук. Но това не беше най-лошото. Нито фактът, че едва й оставаше време да разучи какво, ако изобщо съществуваше нещо, може да се направи срещу усмиряването и опитомяването. Логаин във всеки случай се оказа по-отзивчив от Сюан и Леане, или поне по-нетърпелив. Слава на Светлината, че разбираше, че всичко трябва да се пази в тайна. Или си мислеше, че разбира — сигурно вярваше, че тя ще може евентуално да го Изцери. Не, по-лошото беше, че Фаолайн бе изпитана и издигната… не в Айез Седай — не и без Клетвената пръчка, която здраво държаха в Кулата — но в нещо по-високо от Посветена. Сега Фаолайн обличаше каквато рокля си поиска и макар да не можеше да носи шала и да си избере Аджа, беше получила повече власт. Нинив смяташе, че през последните четири дни беше прибирала повече чаши с вода, повече книги — нарочно оставени, разбира се! — повече игли и мастилници, и всякакви други безполезни неща, отколкото през целия си престой в Кулата. И все пак дори Фаолайн далеч не беше най-лошото. За най-лошото тя дори не искаше да си спомня. Гневът й можеше да стопли цяла къща през зимата.

— Какво ти е мушнало днес кука в хрилете, момиченце? — Сюан си надяна рокля като ония, дето ги носеше Леане, само че толкова прозрачна, че и Леане нямаше да облече такава пред хора, и толкова тънка, че трудно можеше да разбере човек какъв е цветът й. При това днес не й беше за пръв път. Какво ли щъкаше в ума й? В Света на сънищата неща като тези преобличания издаваха мисли, които може и да не знаеш, че си ги имаш. — До днес ти беше почти поносима компания — продължи раздразнено Сюан. — До днес. Сега разбирам. Вчера следобед Шериам назначи Теодрин да започне да ти помага да разбиеш тази преграда, която си си изградила. Това ли ти е усукало ризката? Не ти харесва Теодрин да ти казва какво да правиш? Тя също е дивачка, момиче. Ако някой може да ти помогне да се научиш да преливаш, без да дъвчеш сурова коприва преди това, тя е…

— Ами ти от какво си станала такава пъзла, че една рокля не можеш да задържиш на място? — Теодрин — ето това наистина я нараняваше. Провалът. — Да не е от онова, дето чух снощи? — Теодрин беше уравновесена, добродушна и търпелива; казваше, че не може да стане с един урок; че за нейната преграда били нужни месеци, докато я разруши, а тя беше разбрала, че може да прелива, дълго преди да отиде в Кулата. Въпреки това от провала болеше, а най-лошото щеше да дойде, ако всички разберяха как бе плакала като бебе в утешителната прегръдка на Теодрин, когато разбра, че не успява… — Чух, че си замерила Гарет Брин с ботушите по главата, когато ти казал да ги лъснеш хубаво — той все още не знае, че Мин му ги лъска, нали? — та той те обърнал с главата надолу и…

Сюан замахна и ушите й изведнъж запищяха. За миг тя нищо не можа да направи, освен да зяпне в другата жена и очите й да се разширяват все повече. После нададе безсловесен писък и се опита да удари Сюан в окото. Само се опита, защото Сюан незнайно как бе вкопчила юмрук в косата й. Миг след това двете вече се търкаляха по прашната улица, пищяха и махаха диво с ръце и крака.

Нинив изпъшка и реши, че се е наложила, въпреки че през повечето време й беше трудно да прецени дали е отдолу, или отгоре. Сюан се мъчеше да изскубне плитката й от корен с едната си ръка, а с другата я мушкаше в ребрата и където още намереше, но и тя я беше подхванала по същия начин и скубането и мушкането от страна на Сюан все повече отслабваше, а тя самата ей сега щеше да я сръга така, че дъха да й изкара и после да я оскубе до косъм. Нинив изохка, когато Сюан я ритна с пантофката си в пищяла. Риташ, а! Нинив се опита да я удари с коляно, но полите й пречеха. Ритането в боя не беше честно.

Изведнъж Нинив забеляза, че Сюан се тресе. Отначало си помисли, че се е разплакала. После осъзна, че се смее. Изправи се с мъка, отметна с длан кичурите от лицето си — плитката й почти се беше разплела — и изгледа гневно другата жена.

— Какво се смееш? На мен ли? Само да си…

— Не на теб. На нас. — Тресейки се от смях, Сюан избута Нинив от себе си. Косата й беше ужасно разчорлена, вълнената рокля, която в момента беше облякла, цялата беше в прах и на места дори разкъсана. И освен това беше боса. — Две големи жени, да се търкалят така като… Не съм го правила, откакто бях на… дванадесет, мисля. Даже си помислих, че остава само дебелата Циан да ме вдигне за ухото и да ми каже, че момичетата не се бият. Веднъж беше ударила един пиян печатар и го беше усмъртила. Не знам защо. — Тя спря да се кикоти и заизтупва прахта от дрехите си. — Ако имаме някакви разногласия, можем да ги оправим като големи жени. — И предпазливо добави: — Все пак, може би няма да е лошо да не обсъждаме Гарет Брин. — И се сепна, щом омачканата рокля се превърна в халат, червен и с черни и златни бродерии по ръбовете и по дълбокото деколте.

Нинив седна и я зяпна. Какво щеше да направи тя самата като Премъдра, ако видеше две жени да се търкалят в прахта по този начин? Сюан, изглежда, все още не схващаше, че няма нужда да изтупва праха с ръце в Тел-айеран-риод. Тя дръпна пръстите си, които се бяха захванали да оправят плитката й, и бързо се изправи; плитката увисна изрядно на рамото й, а вълнената й рокля беше все едно току-що изпрана.

— Съгласна съм — каза Нинив. Щеше да накара всеки две жени, които хванеше така, да съжалят, че са се родили, още преди да ги е довлякла пред Женския кръг. Какво правеше тя напоследък, да размахва така юмруци като някой глупав мъж? Първо Церандин — за тази случка изобщо не искаше да помисля, но не можеше да я заличи — после Лателле, а сега и това. Как щеше да се отърве от преградата си, ако се ядосваше непрекъснато? За нещастие — или може би за щастие — тази мисъл изобщо не усмири гнева й. — Ако имаме разногласия, можем… да ги обсъдим.

— Което сигурно означава, че ще почнем да си крещим — отвърна сухо Сюан. — Какво пък, по-добре това, отколкото да се бием.

— Нямаше да се налага да си крещим, ако ти… — Нинив вдиша дълбоко и извърна рязко очи: това не беше най-подходящият начин да се започне отначало. Дъхът й обаче заседна в гърлото и тя обърна главата си към Сюан толкова бързо, че да изглежда все едно, че я е разтърсила. Така поне се надяваше. Само за миг от един прозорец отсреща й се мерна лице. И нещо изпърха моментално в корема й, мехурът на страха се надигна, заедно с жегването на гняв от това, че се е уплашила. — Мисля, че трябва да се връщаме. Веднага — каза тя тихо.

— Да се връщаме? Ти каза, че онази гадна отвара ще ме държи заспала поне два часа, а не сме били тук повече и от половината.

— Времето тук тече различно. — Могедиен ли беше? Лицето беше изчезнало толкова бързо, че спокойно можеше да е на някоя, която се е сънувала тук за миг. Ако беше Могедиен, те не трябваше да — в никакъв случай — да й позволят да разбере, че е видяна. Трябваше да се махат. Надигане на страх и жегване на гняв. — Казах ти. Един ден в Тел-айеран-риод може да не е един ден в будния свят, или обратното. Ние…

— Бъркала съм и по-добре с ведрото от трюма, момиче. Недей да мислиш, че ще ми се измъкнеш, като ми съкращаваш времето. Ще ме учиш на всичко, на което учиш и другите, както се разбрахме. Ще си отидем, когато се събудя.

Нямаше време. Ако онова наистина беше Могедиен. Роклята на Сюан сега беше от зелена коприна и шарфът на Амирлин и пръстенът на Великата змия се бяха върнали, но като по чудо деколтето беше по-дълбоко от всякога. Пръстенът тер-ангреал висеше над гърдите й, този път превърнал се в част от огърлица с квадратни смарагди.

Нинив посегна, без да мисли. Ръката й полетя напред и дръпна огърлицата толкова силно, че тя се скъса. Очите на Сюан се разшириха и изведнъж тя изчезна, а огърлицата и пръстенът се стопиха в ръката на Нинив. За миг тя се взря в празната си шепа. Какво ставаше с някой, изхвърлен така от Тел-айеран-риод? Дали беше отпратила Сюан обратно в спящото й тяло? Или някъде другаде? В нищото?

Обзе я паника. И изведнъж Светът на сънищата около нея се измени.

Стоеше насред прашна улица в селце с ниски дървени къщи. Белият лъв на Андор се вееше на висок пилон и единственият каменен кей се издаваше напред в широката река, над чиито води плющяха крилете на птици с големи човки, понесли се на юг. Всичко изглеждаше смътно познато, но чак след миг осъзна къде се намира. Джурийн. В Кайриен. А тази река беше Еринин. Точно тук тя, с Егвийн и Елейн, се бяха качили на борда на „Бегач“, също толкова сбъркано име, колкото и „Речно влечуго“, за да продължат пътя си към Тийр. Това приличаше на нещо прочетено в книга преди много време.

Защо бе скочила в Джурийн? Много просто. Отговорът дойде още щом си го помисли. Джурийн беше единственото място, което й беше достатъчно познато, за да може да скочи в него в Тел-айеран-риод и в същото време беше сигурна, че Могедиен не го знае. Тук бяха престояли едва час, и то преди Могедиен да научи за съществуването й, и беше сигурна, че нито тя самата, нито Елейн бяха споменавали някога за него нито в Тел-айеран-риод, нито будни.

Но това пък пораждаше друг въпрос. По-точно, донякъде същия. Защо Джурийн? Защо просто не беше излязла от Съня и да се събуди в собственото си легло, такова, каквото си беше, макар миенето на чинии и търкането на подове отгоре на всичко останало да я изморяваха толкова, че заспиваше права? „Все още мога да изляза.“ Могедиен я беше видяла в Салидар, стига онова наистина да беше тя. Сега вече Могедиен знаеше за Салидар. „Мога да кажа на Шериам,“ Как? Да признае, че учи Сюан? Бяха й забранили да пипа тер-ангреалите, освен в присъствието на Шериам и другите Айез Седай. Как Сюан ги взимаше всеки път, когато й потрябваха, това Нинив не знаеше. Не, изобщо не се боеше от няколко часа повече с ръце до лактите в горещата вода. Боеше се от Могедиен. Гняв опари корема й толкова жестоко, че съжали, че няма малко гъша мента в торбата с билките. „Проклето да е, толкова ми… омръзна да се боя.“

Пред една от къщите имаше пейка, обърната към кея и реката. Тя седна и заобмисля от всеки ъгъл положението, в което бе изпаднала. Беше тъпо. Верният извор беше нещо съвсем бледо. Тя преля пламъче, което затанцува във въздуха над ръката й. Можеше да й се струва, че е стабилна — пред себе си поне, — но през това малко пламъче можеше да види реката. Завърза го и то угасна още щом стегна възела. Как щеше да се изправи срещу Могедиен, след като и най-слабата новачка в Салидар можеше да я надмине със сегашната й сила? Точно затова беше избягала, вместо да напусне Тел-айеран-риод. Уплашена и ядосана, че я е страх, твърде ядосана, за да може да мисли ясно, да оцени собствената си слабост.

Щеше да излезе от Съня. Каквото и да бе кроила Сюан, беше свършило; сега тя трябваше да разчита на самата себе си. Мисълта за още часове в търкане на подове стегна ръката й около плитката. Най-вероятно дни, при това с пръчката на Шериам. Можеха никога повече да не я пуснат да се доближи до съновния тер-ангреал или до какъвто и да било тер-ангреал. Щяха да й пратят Фаолайн да се занимава с нея вместо Теодрин. Край с проучването й на Сюан и Леане, да не говорим за Логаин; може би край и на изучаването на Церителството.

Тя ядосано преля още един пламък. Дори и да беше малко по-силен, не го почувства. Толкова с усилието да подтиква гнева си с надеждата, че ще й помогне с нещо.

— Нищо не ти остава, освен просто да им кажеш, че си видяла Могедиен — промърмори тя и дръпна плитката си толкова силно, че я заболя. — Светлина, те ще ме дадат на Фаолайн. По-добре да умра!

— Но като че ли ти харесваше да й шеташ.

Насмешливият глас дръпна Нинив от пейката като ръце, стиснали я за раменете. Могедиен стоеше насред улицата, цялата в черно, гледаше я и клатеше глава. С цялата сила, която събра, Нинив запреде щит от Дух и го метна между другата жена и сайдар. Беше все едно да сечеш дърво с хартиена брадвичка. Могедиен дори се засмя преди да си направи труда да й среже сплита, и то толкова небрежно, че все едно отмахна някое хапливче от лицето си. Нинив я гледаше като ударена с топор. След всичко да я докара дотук. Единствената сила — безполезна. Всичкият гняв, кипнал в нея — без полза. Всичките й планове, надеждите й — без полза. Могедиен не си направи труда да й отвърне на удара. Не си направи труд дори сама да й направи щит, за да я захлупи. Толкова голямо беше презрението й.

— Бях се уплашила, че си ме видяла. Станах малко непредпазлива, когато двете започнахте да се биете. С ръце и крака! — Могедиен се изсмя презрително. Запридаше нещо, лениво, защото нямаше причина да бърза. Нинив не знаеше какво е, но й се дощя да запищи. Гневът затлея вътре в нея, но страхът замъгли ума й, вкорени нозете и в земята. — Понякога си мисля, че сте твърде неуки дори за учене — и ти, и бившата Амирлински трон, и всички останали. Но не мога да позволя да ме предадеш. — Този сплит се изпъваше към нея. — Време е да те прибера най-сетне, изглежда.

— Стой, Могедиен! — извика Биргит.

Устата на Нинив зяпна. Наистина беше Биргит, такава, каквато беше преди, в късия бял елек и широките жълти панталони, с изкусно заплетена златна плитка, метната през рамо; сребърна стрела бе опната на сребърния й лък. Беше невъзможно. Биргит вече не беше част от Тел-айеран-риод, беше си в Салидар и пазеше да не би някой да намери Нинив и Сюан да спят посред бял ден и да започне да задава въпроси.

Могедиен беше толкова слисана, че потоците, които бе запрела, изчезнаха. Слисването обаче трая не повече от миг. Блестящата стрела полетя от лъка на Биргит… и се изпари. Лъкът се изпари. Нещо сякаш сграбчи Биргит, издърпа ръцете й право нагоре и я изтегли от земята. Почти моментално след това тя беше сгъната одве и стегната здраво за китките и глезените на една стъпка над земята.

— Трябваше да предвидя възможността да ми се появиш. — Могедиен обърна гръб на Нинив и се приближи до Биргит. — Харесва лп ти собствената ти плът? Без Гайдал Кайн?

Нинив помисли да прелее. Но какво? Кама, която можеше дори да не стигне до кожата й? Огън, който можеше и да не опари полите й? Могедиен знаеше колко безсилна е тя; дори не я поглеждаше. Ако спреше потока на Дух към спящата жена в кехлибара, щеше да се събуди в Салидар и да предупреди. Лицето й се изкриви до сълзи, щом погледна към Биргит. Златокосата жена висеше във въздуха и гледаше Могедиен с непокорство. Могедиен пък я оглеждаше като дърворезбар парче дърво.

„Само аз съм — помисли си Нинив. — Сигурно изобщо няма да мога да прелея. А съм само аз.“

Да надигне крак за първата стъпка бе все едно да го измъкне, затънал до коляно в мазна тиня, на втората се олюля с не по-малко усилие. Към Могедиен.

— Пощади ме — проплака Нинив. — Моля те. Не ме наранявай. — Мраз пробяга по нея. Биргит я нямаше. Едно детенце, може би на три-четири годинки, в късо бяло елече и широки жълти гащи стоеше на мястото и и си играеше със сребърно лъкче колкото играчка. Момиченцето отметна златната си плитка, прицели си в Нинив и се изкикоти, а после пъхна пръстче в устата си, сякаш разколебано дали не е направило нещо лошо. Нинив се срути на колене. Успя някак да продължи пълзешком, протягаше умолително ръце и хлипаше. — Моля те. Не ме наранявай. Моля те. Пощади ме. — И не спираше да се тътри към Отстъпницата, като премазана пчела, пъплеща в праха.

Могедиен я изгледа мълчаливо, после каза:

— Някога си мислех, че си по-силна. Сега разбирам, че всъщност ми харесва да те гледам на колене. Почти се справяш, момиче. Не че допускам, че имаш достатъчно кураж да се опиташ да откъснеш моята коса… — Хрумването сякаш я развесели.

Ръката на Нинив се люшна на един разтег от Могедиен. Трябваше да стигне. Беше сама. Сама и в Тел-айеран-риод. Образът се оформи в главата й и ето че това, което й трябваше, се появи — сребърна гривна, обвила протегнатата й китка, сребърна каишка, свързваща я със сребърен нашийник около врата на Могедиен. Ай-дамът, който бе закрепила в главата си, и Могедиен го носеше, Могедиен и ай-дам, част от Тел-айеран-риод, който тя закрепи във формата, която искаше. Знаеше донякъде какво да очаква — някога за кратко беше сложила на ръката си гривна на ай-дам, във Фалме. По някакъв странен начин усещаше Могедиен така, както усещаше собственото си тяло, собствените си чувства, като две цялости, всяка отделна, но и двете в главата й. Нещо, за което само се беше надявала, защото Елейн бе настоявала, че е точно така. Това наистина представляваше връзка — тя можеше да усети Извора през другата жена.

Ръката на Могедиен посегна към нашийника и очите й се ококориха. Ярост и ужас. Яростта повече от ужаса, отначало. Нинив ги почувства почти все едно че бяха нейни. Могедиен трябваше да знае какво е нашийникът с каишката — и въпреки това се опита да прелее; в същото време Нинив усети леко отместване в себе си, в ай-дам, когато другата жена се опита да наклони Тел-айеран-риод към себе си. Потискането на усилието й беше лесно — ай-дам наистина беше връзка, но под контрола на Нинив. Самото осъзнаване на това направи нещата по-лесни. Нинив не искаше да прелее тези потоци, затова те не се преляха. На Могедиен щеше да й е по-лесно да понечи да вдигне планина с голи ръце. Ужасът надви яростта.

Нинив укрепи в ума си съответния образ и се изправи. Вече не само си представяше Могедиен окаишена, тя знаеше, че Могедиен е окаишена, толкова сигурно, колкото знаеше собственото си име. Усещането за отместване обаче, за това как кожата й настръхва, не си отиде.

— Спри — каза тя рязко. Ай-дам не се помръдна, но сякаш потрепера невидимо. Помисли си за стръкове черна коприва, които леко погалват другата жена от раменете до коленете. Могедиен потръпна и издиша на пресекулки. — Спри, казах, или ще направя нещо по-лошо. — Отместването престана. Могедиен я загледа боязливо, все още впила пръсти в нашийника на врата си и като че надигайки се на пръсти да полети.

Биргит — детето, което беше доскоро Биргит — стоеше пред тях и ги гледаше с любопитство. Нинив оформи образа за нея като за голяма жена и се съсредоточи. Момиченцето отново пъхна пръст в устата си и започна да оглежда играчката — лък. Нинив изпъшка ядосано. Трудно беше да промениш нещо, което някой друг вече е закрепил. А на всичкото отгоре Могедиен беше твърдяла, че може да направи промените да останат постоянни. Но това, което тя можеше да направи, пак тя можеше и да развали.

— Върни я, както си беше.

— Ако ме пуснеш, ще…

Нинив отново си помисли за коприва, и този път не за леко погалване. Могедиен засмука въздух през стиснатите си зъби и се разтърси като от силен вятър.

— Това — каза Биргит — беше най-ужасното нещо, което някога ми се е случвало. — Отново тя самата, облечена е пак в белия елек и широките панталони, но нямаше лък и колчан. — Аз наистина бях дете; но в същото време самата аз — истинската аз — бях като някаква измислица, рееща се в ума на това дете. И го знаех. Знаех, че само ще гледам какво става и ще си играя… — Тя заметна златната си плитка през рамо и изгледа Могедиен сурово.

— Как дойде тук? — попита Нинив. — Благодарна съм, нали разбираш, но… как?

Биргит изгледа за последно Могедиен с каменен поглед, след което разтвори елека си, бръкна под блузата си и измъкна усукания каменен пръстен.

— Сюан се събуди. Само за миг и не съвсем. Достатъчно, колкото да изръмжи, че си откъснала това от нея. След като ти не се събуди веднага след нея, разбрах, че нещо не е наред, затова взех пръстена и изпих останалото от онова, което бе забъркала за нея.

— Почти нищо не беше останало. Само утайката.

— Стигна, колкото да ме приспи. Вкусът е отвратителен, между другото. След това беше толкова лесно, колкото да намериш танцьорки с перца в Шиота. В известен смисъл беше почти както да бях все още… — Биргит млъкна и изгледа гневно Могедиен. Сребърният лък се появи в ръката й и колчанът — на бедрото, но в следващия миг отново изчезнаха. — Миналото си е минало, а бъдещето е пред нас — каза тя твърдо. — Не бях много изненадана, когато осъзнах, че сте две, които знаете, че сте в Тел-айеран-риод. Знаех, че другата трябва да е тя, а когато пристигнах и ви видях двете… Изглеждаше, че тя вече те е пленила, но се надявах, че ако я отвлека, ти би могла да измислиш нещо.

Нинив усети, че я жегва срам. Беше си помислила да изостави Биргит. Това беше всичко, което почти бе „измислила“. Мисълта се беше появила само за миг и тя веднага я беше пропъдила, но така или иначе, се беше появила. Каква страхливка беше само!

— Аз… — Смътен вкус на отвара от котешка папрат и стрити листа от мавиня. — Аз едва не побягнах — довърши тя плахо. — Толкова се уплаших, че езикът ми се залепи на небцето. За малко да побягна и да те оставя.

— О? — Нинив се сгърчи отвътре и Биргит я изгледа. — Но не го направи, нали? Трябваше да пусна стрелата преди да извикам, но никога не ми е било приятно да стрелям по някого в гръб. Дори и в нея. Все пак всичко свърши благополучно. Но какво ще правим сега с нея?

Могедиен явно беше преодоляла страха си. Без да обръща внимание на нашийника, тя гледаше Нинив и Биргит, сякаш те бяха пленничките, а не тя, и тя е тази, която обмисля какво да прави с тях. Освен моментните трепвания на ръцете, сякаш й се искаше да се почеше там, където кожата й пазеше спомена за копривата, напомняше за статуя на самото спокойствие, облечена в черно. Само че ай-дам известяваше Нинив, че тя все пак изпитва страх, макар неразбираем и потиснат до глухо бръмчене. Съжаляваше, че това нещо не й позволява да разбере какво мисли Могедиен, не само какво чувства. Но от друга страна, бе не по-малко доволна, че не може да проникне в ума зад студените тъмни очи.

— Преди да решите нещо… драстично — каза Могедиен, — спомнете си, че знам много неща, които могат да се окажат полезни за вас. Следяла съм другите Избрани, надничала съм в тайните им кроежи. Това не си ли струва?

— Кажи ми и аз ще преценя дали си струва — отвърна Нинив. Какво ли наистина можеше да направи с тази жена?

— Ланфеар, Грендал, Рахвин и Самаил заговорничат заедно.

Нинив дръпна изкъсо каишката и я накара да залитне.

— Знам това. Кажи ми нещо ново. — Тук жената беше пленничка, но ай-дам съществуваше само докато се намираха в Тел-айеран-риод.

— А знаеш ли, че те привличат Ранд ал-Тор да нападне Самаил? Но когато го направи, ще намери там и останалите, които ще го чакат, за да го хванат заедно в клопката си. Във всеки случай ще намери там поне Грендал и Рахвин. Мисля, че Ланфеар играе някаква друга игра, такава, за която другите не знаят нищо.

Нинив и Биргит се спогледаха тревожно. Ранд трябваше да научи за това. Щеше, ако тя и Елейн успееха да поговорят с Егвийн тази нощ. Ако успееха да сложат ръце на тер-ангреала за достатъчно време.

— И то — промърмори Могедиен, — ако той доживее достатъчно дълго, за да ги намери.

Нинив сграбчи сребърната каишка там, където тя се съединяваше с нашийника, и придърпа лицето на Отстъпницата до своето. Тъмните й очи срещнаха привидно спокоен поглед, но тя можа да усети гнева през ай-дам, както и страха, набъбващ и с мъка потискан.

— Сега ти ме чуй. Мислиш ли, че не разбирам защо ми се правиш на толкова отзивчива? Смяташ, че ако продължиш да говориш достатъчно дълго, ще направя някой пропуск и ще успееш да се измъкнеш. Смяташ, че колкото повече говорим, толкова по-трудно ще ми бъде да те убия. — Това поне си беше вярно. Да убие някого най-хладнокръвно, дори този някой да беше Отстъпница, щеше да й е трудно, може би дори невъзможно. Какво да прави с тази жена? — Но разбери следното. Няма да позволя смътни намеци. Ако се опиташ да скриеш каквото и да е от мен, ще ти причиня всичко, което някога си помисляла да направиш с мен. — Ужас, просмукващ се през каишката, като смразяващи костите писъци дълбоко в ума на Могедиен. Може би не знаеше чак толкова за ай-дам, колкото Нинив си мислеше. Може би вярваше, че Нинив би могла да разчете мислите й, ако се опита. — Сега, ако знаеш за някаква заплаха за Ранд, нещо преди Самаил и другите, кажи ми го. Веднага!

Думите се заизсипваха от устата на Могедиен.

— Ал-Тор е решил да тръгне срещу Рахвин. Днес. Тази сутрин. Защото смята, че Рахвин е убил Мургейз. Не знам дали наистина го е направил, или не, но ал-Тор вярва, че я е убил. Но Рахвин никога не се е доверявал на Ланфеар. Той на никого не се е доверявал. И защо да го прави? Той мислеше, че всичко може да се окаже капан, нагласен за самия него, затова постави собствения си капан. Разположил е предупредители из цял Кемлин, така че ако някой мъж прелее и една искрица, веднага ще го разбере. Ал-Тор ще влезе право в капана. Почти със сигурност вече е влязъл. Смятам, че се канеше да напусне Кайриен веднага след изгрев слънце. Аз нямам никакъв дял в това. Не е мое дело. Аз…

На Нинив й се прииска да я спре; избилият на капчици пот страх по лицето на жената беше достатъчен, за да й се догади, но ако трябваше на всичко отгоре да слуша и този умоляващ глас… Понечи да прелее, чудейки се дали ще е достатъчно силна, за да задържи езика на Могедиен, после се усмихна. Беше свързана с Могедиен и държеше контрола на връзката си. Могедиен изцъкли очи и млъкна. Нинив добави и тапи в ушите й, след което се обърна към Биргит.

— Какво мислиш?

— Сърцето на Елейн ще се пръсне. Тя много обича майка си.

— Знам! — въздъхна Нинив. — Ще плача с нея и всяка сълза ще е искрена, но точно сега трябва да се тревожа за Ранд. Смятам, че казва истината. Почти го усетих. — Тя хвана сребърната каишка под китката си и я разтърси. — Може би беше това, а може би беше въображението ми. Ти какво смяташ?

— Това е истината. Тя никога не е била много смела, освен когато е имала явно надмощие или е смятала, че ще го получи. А ти определено вкара в нея страха от Светлината.

Лицето на Нинив се сгърчи. Всяка дума на Биргит предизвикваше нов мехур на гняв в корема й. Никога не била много смела, освен когато имала явно надмощие. Това напълно описваше самата нея. Вкарала била страха от Светлината в Могедиен. Да, и когато го каза, беше убедена във всяка своя дума. Да издърпаш нечии уши, когато се налага, беше едно; да заплашваш с изтезание, да искаш да изтезаваш, дори и Могедиен, беше нещо съвсем друго. И ето че сега се опитваше да избегне това, което знаеше, че е длъжна да направи. Никога много смела, освен когато има явно надмощие. Този път мехурът на гнева бе посят от самата нея.

— Трябва да отидем в Кемлин. Аз поне. С нея. Както съм сега, не мога да прелея и колкото лист хартия да скъсам, но с ай-дам мога да използвам нейната сила.

— С нищо не можеш да въздействаш на будния свят от Тел-айеран-риод — отвърна тихо Биргит.

— Знам! Знам, но трябва да направя нещо.

Биргит отметна глава и се разсмя.

— О, Нинив, ако знаеш колко е объркващо да се събереш с такава страхливка като теб! — Изведнъж очите й се разшириха от изненада. — Много малко беше останало от отварата ти. Мисля, че се събу… — И по средата на думата тя просто изчезна.

Нинив пое дълбоко дъх и развърза потоците около Могедиен. Или по-скоро — накара я сама да си ги развърже — с ай-дам беше трудно да се каже кое от двете. Съжали, че Биргит вече я няма. Още един чифт очи. Някой, който вероятно познаваше Тел-айеран-риод по-добре, отколкото тя изобщо някога щеше да го опознае. Някой, който беше смел.

— Ще си направим разходка, Могедиен, и ти ще ми помогнеш с последното късче от себе си. Ако нещо ме изненада… Достатъчно е да кажа, че това, което става с тази, която носи гривната, сполетява и носещата нашийника. Само че десетократно.

Болезненият израз на лицето на Могедиен показа, че е повярвала. Толкова по-добре за нея, защото си беше чистата истина.

Ново дълбоко вдишване и Нинив започна да оформя образа на едно място в Кемлин, което тя познаваше достатъчно добре, за да си го спомни. Кралският дворец, където я беше завела Елейн. Рахвин трябваше да е там. Но в будния свят, не в Света на сънищата. Все пак трябваше да направи нещо. Тел-айеран-риод около нея се промени.