Робърт Джордан
Небесният огън (41)

Глава 40
Колелото втъкава

Щом сградата скри Галад, очите на Нинив се взряха напред по улицата. В душата й се надигна ярост — към самата нея, както и към Галадедрид Дамодред. „Безмозъчна кратуна, тъпкана с вълна!“ Уличката беше тясна като всички наоколо, настлана с гладки камъни и обградена от двете страни с дюкяни, къщи и кръчми, нямаше и много навалица. „Ако не беше влязла в града, никога нямаше да те намери!“ Твърде малко хора, за да може да се скрие човек. „Дотрябвало й да ходи да види пророка! Повярва си, че пророкът ще те измъкне преди да е довтасала Могедиен! Кога най-после ще се научиш, че не можеш да разчиташ на никого освен на себе си?“ Само след миг взе решението си. Когато Галад завиеше на онзи ъгъл и не ги видеше, щеше да започне да я търси по занаятчийските дюкяни и може би по кръчмите.

— Насам. — Тя сви в най-близката пряка и опря гръб в стената. Юно и Раган я последваха и застанаха от двете й страни до стара разнебитена каца под някакъв водосток, толкова разсъхната, че всеки момент щеше да се разпадне в обръчите. Добре поне че правеха каквото тя поиска. Така да се каже. И изглеждаха готови да я защитават независимо дали го желае, или не. „Остави ги, глупачко! Да не би да си мислиш, че ще можеш да се защитиш?“

Определено беше ядосана. Галад, представете си! Не трябваше изобщо да напуска менажерията! Глупава прищявка, която можеше да провали всичко. Тук не можеше да прелее повече, отколкото срещу Могедиен. Самата възможност Могедиен или някои Черни сестри да се окажат в Самара правеше сигурността й зависима от двама мъже. Това само по себе си беше достатъчно, за да затегне здраво яда й. Можеше дупка да издъвче в каменната стена зад себе си. Чак сега разбра защо Айез Седай си имат Стражници — поне всички без Червените. С ума си го разбра. Но сърцето й я караше да заръмжи от яд.

По всякаква логика Галад трябваше просто да ги подмине — трябваше — но не, погледът му почти моментално се спря на пряката. На тях. Не благоволи дори да покаже задоволство или изненада.

Юно и Раган пристъпиха едновременно, когато Галад свърна в уличката. Едноокият измъкна меча си за едно мигване на окото, а Раган не се забави много повече, въпреки че се спря да я избута по-навътре в задънения проход. Двамата застанаха един зад друг — ако Галад успееше да мине през Юно, оставаше да надвие и Раган.

Нинив стисна зъби. Можеше лесно да направи всички тези мечове ненужни, безполезни; можеше да усети Верния извор като невидима светлина зад рамото си. Можеше. Не не смееше да посегне.

Галад спря, отметнал плаща си назад, с една ръка, опряна небрежно на дръжката на меча, жива картинка на натегната като стоманена пружина елегантност. Ако се изключеше лъскавата му ризница, човек можеше да си помисли, че е на бал.

— Не искам да убивам никого от двама ви, шиенарци — обърна се той спокойно към Юно. Нинив беше чувала Елейн и Гавин да говорят за уменията на Галад с меча, но за първи път си даде сметка, че той наистина може да е толкова добър, колкото твърдяха те. Най-малкото той самият се смяташе за такъв. Двама загрубели от битки мъже с оголени мечове, а той ги гледаше както някой вълкодав гледа кученца, които му досаждат, без да търси бой, но абсолютно убеден, че ще се справи и с двамата. Без да отмества съвсем погледа си от двамата мъже, той се обърна към нея; — Някой друг щеше да се скрие в дюкян или гостилница, но ти никога не правиш това, което се очаква. Няма ли да ми позволиш да поговоря с теб? Не е нужно да ме караш да убивам тези мъже.

Никой от минувачите не се спираше, но въпреки тримата мъже, пречещи на гледката й, тя успя да види няколко глави, които се извърнаха да погледнат какво толкова е привлякло Белия плащ. И несъмнено виждаха извадените мечове. Слухът щеше да се разнесе по-бързо и от лястовица.

— Пуснете го — разпореди се тя. След като Юно и Раган не помръднаха, тя повтори думите си малко по-твърдо. Този път те се дръпнаха встрани, бавно и колкото позволяваше ширината на прохода, без да кажат и дума, но все пак се чу тихо ръмжене. Галад пристъпи плавно към нея, сякаш забравил за шиенарците. Тя подозираше, че да се повярва на това би било грешка; двамата мъже с перчемите явно не го вярваха.

Освен някой от Отстъпниците, Нинив не можеше да си представи друг човек, срещата с когото в този момент да желае по-малко, но с това лице пред нея й се наложи да внимава с дишането и с биенето на сърцето си. Дори й стана смешно — не можеше ли да бъде малко по-грозен? Или поне по-невзрачен.

— Ти знаеше, че аз знаех, че ме преследваш. — Обвинителните нотки прокънтяха ясно в гласа й, макар да не беше сигурна в какво точно го обвинява. За това, че не прави каквото тя очаква и каквото на нея й се иска.

— Разбрах го веднага щом те зърнах, Нинив. Много добре помня, че обикновено виждаш повече, отколкото показваш.

Не можеше да му позволи да я отвлича с комплименти. Виж докъде я бяха докарали те с Валан Лука.

— Какво правиш в Геалдан? Мислех, че си тръгнал за Алтара.

За миг той я изгледа с тъмните си красиви очи, а после изведнъж се разсмя.

— В целия свят, Нинив, само ти можеш да ми зададеш въпрос, който аз би трябвало да задам на теб. Е, добре. Ще ти отговоря. Въпреки че трябваше да е обратното. Наистина ми беше заповядано да тръгна за Салидар, в Алтара, но всички тези заповеди се отмениха, след като този тип, пророкът… Какво има? Добре ли си?

Нинив се насили да си придаде спокойно изражение.

— Нищо ми няма — отвърна тя раздразнено. — Съвсем съм си наред, благодаря. — Салидар! Разбира се! Това име беше като някоя от палниклечиците на Алудра, загаснало в паметта й. Всичкото това ровене в ума й, а Галад ей така, съвсем небрежно й подаде нещо, което сама не беше успяла да изрови. Сега оставаше само Масема бързо да намери някой кораб. Стига да можеше да е сигурна, че Галад няма да ги предаде. Без да позволи на Юно и Раган да го убият, разбира се. Каквото и да твърдеше Елейн, Нинив не можеше да повярва, че много ще се зарадва, ако разбере, че брат й е съсечен. Малко вероятно беше той да й повярва, че Елейн не е с нея. — Просто не мога да се отърся от шока, че те виждам.

— А мен питаш ли ме, когато разбрах, че сте се измъкнали от Сиенда. — Строгостта придаде нещастен вид на красивото му лице, но тонът му го компенсира. Донякъде. Все едно че кореше някое момиченце, че се е измъкнало от къщата, за да се катери по дърветата, когато е трябвало да си легне в креватчето. — Едва не се разболях от грижи. Какво става с вас, в името на Светлината? Имате ли изобщо представа какви рискове поемате? И на всичко отгоре да дойдете точно тук. На Елейн винаги й се е искало да яхне кон на галоп, ако може, но смятах, че ти поне си малко по-разумна. Този така наречен пророк… — Той млъкна и изгледа шиенарците. Юно беше снишил острието на меча си, стиснал дръжката с покритите си с белези ръце. Раган като че ли бе решил да огледа острието на оръжието си, без да обръща внимание на нищо друго.

— Чух слухове — продължи умислено Галад, — че бил шиенарец. Не е възможно да си загубила ума си дотолкова, че да се забъркаш с него. — Въпросът в последното беше твърде красноречив за нейния вкус.

— Никой от двамата не е пророкът, Галад — отвърна тя кисело. — Познавам ги от доста време и мога да те уверя в това. Юно, Раган, освен ако не сте решили да си изрежете ноктите на краката, защо не вземете да ги приберете тези мечове? Е? — Поколебаха се, преди да изпълнят подканата й, и Юно изръмжа под нос и я погледна ядно, но все пак го направиха. Мъжете обикновено реагираха на по-строг глас. Повечето. Е, понякога поне.

— Не съм си и помислял, че са, Нинив. — Тонът на Галад, по-кисел и от нейния, я накара да настръхне, но когато той продължи, зазвуча по-скоро загрижено, отколкото заповеднически. И разтревожено. Което естествено я накара да настръхне още повече. Той едва не я накара да се разтрепери и той сега имаше нахалството да се тревожи. — Не знам в какво сте попаднали тук двете с Елейн и не ме интересува, стига да мога да ви измъкна, преди да сте пострадали. Търговията по реката е доста рехава, но някакъв подходящ кораб сигурно ще се намери до няколко дни. Кажи ми поне къде мога да ви намеря и ще ви осигуря пътуването до Алтара. Оттам ще можете да отидете в Кемлин.

Въпреки волята си тя зяпна.

— Искаш да кажеш, че можеш да ни намериш кораб?

— Това е всичко, което мога да направя за вас сега. — Каза го с нотка на извинение и поклати глава, сякаш спореше със себе си. — За съжаление, не мога да ви придружа, за да ви осигуря безопасност. Службата ми е тук.

— Ние не бихме искали да те отклоняваме от службата — отвърна му тя почти без дъх. Ако държеше да я разбира погрешно, негова работа. Най-многото, на което се беше надявала, бе най-после да ги остави на мира.

Но той, изглежда, изпитваше необходимост да се оправдава.

— Едва ли е безопасно да ви оставя сами, но ще уредя някой кораб да ви откара, преди цялата граница да е избухнала. Което между другото ще стане, рано или късно — само една искра е нужна, а пророкът със сигурност ще я подпали, ако не го изпревари някой друг. Вие трябва да се постараете да стигнете до Кемлин, двете с Елейн. Единственото, за което те моля, е да ми обещаеш да отидете там. Кулата не е най-доброто място и за двете ви. Нито за… — Той стисна зъби, въпреки че спокойно можеше да добави и името на Егвийн.

Никак нямаше да навреди, ако и Галад им потърсеше кораб. Щом Масема можеше да забрави за намерението си да затваря кръчмите, спокойно можеше да забрави да накара някой да им намери кораб, с който да отплават надолу. Особено ако решеше, че е изгодно да се направи на разсеян, за да я задържи тук да подкрепи замислите му. Изобщо нямаше да навреди — стига да можеше да се довери на Галад. Ако не можеше, оставаше й само да се надява, че не е чак толкова добър с меча, колкото си мислеше. Стряскаща мисъл, но не толкова стряскаща в сравнение с това, което можеше да стане — щеше да стане, — ако се окажеше неблагонадежден.

— Аз съм си аз, Галад, и Елейн също — горчиво каза тя. — А и ти сега си това, което си. — Тя вдигна многозначително вежди към белия му плащ. — Такива като теб мразят Кулата и мразят жени, които могат да преливат. След като вече си един от тях, защо да не допусна, че до час няма да ме подгонят петдесетина като теб и да се опитат да забият стрела в гърба ми, ако не успеят да ме натикат в някоя клетка? Мен, както и Елейн, впрочем.

Галад извърна глава раздразнено. А може би обидено.

— Колко пъти да ти го повтарям? Никога не бих позволил да пострада сестра ми. Или ти.

Много я подразни. Особено като се усети, че я подразни паузата, която ясно показа, че се е сетил за нея между другото. Все пак не беше някое глупаво момиче, за да си загуби ума, защото някакъв си мъж има очи, които странно как успяваха хем да бъдат пълни с нега, хем да са невероятно пронизващи.

— Щом казваш — отвърна му тя и той отново вирна глава.

— Кажи ми къде сте се настанили и аз ще ви се обадя или ще пратя някой веднага щом се намери подходящ кораб.

Ако Елейн беше права, той не можеше да лъже повече от някоя Айез Седай, положила Трите клетви, но тя въпреки това се поколеба. Една такава грешка можеше да се окаже последната за нея. Да поема рискове за себе си имаше право, но този риск включваше и Елейн. А също така Том и Джюйлин — тя отговаряше за тях, каквото и да си въобразяваха. Но сега тук беше тя и решението трябваше да е нейно. Не че можеше да е другояче, честно казано.

— Светлина, жено, какво повече искаш от мен? — изрева Галад и почти вдигна ръце да я стисне за раменете. Мечът на Юно светна между тях с блясъка на ярка стомана, но братът на Елейн само го бутна настрани като клонка и повече не му обърна внимание. — Не съм искал да ти навредя, нито сега, нито когато и да било, кълна се в майчиното си име. Казваш, че си такава, каквато си? Много добре знам каква си. И каква не си. Може би главната причина да облека това — той докосна ръба на белоснежното си наметало — беше, че Кулата ви изпрати — теб, Елейн и Егвийн — по Светлината знае само каква причина, макар да сте това, което сте. Все едно да пратят в битка момче, което току-що се е научило да държи меча, а това никога няма да им го простя. Все още двете имате време да се отдръпнете: не сте длъжни да носите този меч. Кулата е твърде опасна за теб или за сестра ми, особено сега. Половината свят стана твърде опасен за вас! Позволи ми да ви помогна да се спасите. — Твърдост се прокрадна в гласа му, въпреки че беше съвсем на ръба. — Моля те, Нинив. Ако нещо се беше случило с Елейн… Дори почти съжалявам, че Егвийн не е с вас, за да мога… — Той прокара ръка преи косата си и се огледа, сякаш търсеше с какво да я убеди. Юно и Раган държаха мачовете си готови да го промушат, но той като че ли изобщо не ги забелязваше. — В името на Светлината, Нинив, позволи ми да направя каквото мога.

Едно съвсем простичко нещо като че ли най-накрая наклони везните в ума й. Намираха се в Геалдан. Амадиция беше единствената страна, в която способността на една жена да прелива всъщност се смяташе за престъпление, а те бяха на противоположния бряг на реката. Оставаше единствено клетвите на Галад като Чедо на Светлината да се преборят с чувството му за дълг към Елейн. Общата им кръв надделя в тази битка. Освен това той беше твърде красив, за да се позволи Юно и Раган да го убият. Не че последното имаше нещо общо с решението й, разбира се.

— Ние сме с трупата на Валан Лука — каза най-после Нинив.

Той примигна и се намръщи.

— Трупа? Искаш да кажеш, една от менажериите? — В гласа му се бореха неверие и отвращение. — Какво, в името на Светлината, търсите сред такива спътници? Хора, които показват такива неща, не са по-добри от… Както и да е. Ако ви трябват пари, мога да ви осигуря малко. Достатъчно, за да ви видя в някой приличен хан.

Каза го съвсем убеден, че тя ще се съгласи. Не „Мога ли да ви помогна с малко пари?“ или „Имаш ли нещо против да ви намеря стая?“ Беше убеден, че трябва да са в хан, следователно трябваше да отидат в хан. Този красавец, изглежда, беше достатъчно наблюдателен, за да се сети, че тя може да се шмугне в някоя уличка, но изобщо не знаеше с кого си има работа. А освен това имаше причина да останат при Лука.

— Смяташ ли наистина, че е останала една стая или плевня в цяла Самара, която да не е заета? — попита тя малко по-язвително, отколкото възнамеряваше.

— Сигурен съм, че мога да намеря…

Нинив го прекъсна.

— Последното място, където някой би ни потърсил, е сред позорищата. — Последното, в което всеки друг би ги потърсил, без Могедиен, разбира се. — Нали ще се съгласиш, че трябва да останем колкото може по-надалеч от хорското любопитство? Ако наистина ни намериш стая, ще трябва да изхвърлиш някого от нея. Едно Чедо на Светлината, осигуряващо стая за две жени? Това само ще развърже езиците и ще привлече приказки като мухи на бунище.

Гримасата, която направи, никак не беше на задоволство. Той изгледа ядосано Юно и Раган, сякаш те бяха виновни за всичко, но благоразумно прояви сдържаност.

— Не е най-подходящото място и за двете ви, но може пък да е по-безопасно, отколкото й града. Ако поне се съгласиш да заминете за Кемлин, повече няма да възразявам.

Тя си придаде невъзмутим вид, оставяйки го да си мисли каквото си ще. Ако си въобразяваше, че е обещала това, което не е — негова работа. Но трябваше да го задържи колкото може по-далече от „позорището“. А то, впрочем, си беше чисто позорище. Само да видеше сестра си в онези бели панталонки с пайетите и врявата щеше да засенчи и най-големия бунт, който можеше да вдигне Масема.

— Ти гледай да стоиш настрани от менажерията. Поне докато ни намериш кораб. Тогава ела при фургоните на артистите и попитай за Нана. — На него това му хареса още по-малко, но тя не го остави да възрази. — Не съм виждала и едно Чедо на Светлината край което и да е от представленията. Ако ти посетиш някое от тях, не мислиш ли, че хората ще забележат и ще започнат да се питат защо?

Усмивката му си остана пак така красива, но зъбите, които показа, бяха прекалено много.

— Ти, изглежда, имаш отговор за всичко. Имаш ли възражения поне да те придружа дотам?

— Разбира се, че имам. Сигурно вече са плъзнали слухове — поне стотина души трябва да са ни видели, че говорим тук — тя вече не виждаше улицата зад тримата мъже, но изобщо не се съмняваше, че минувачите хвърлят по поглед и към тях, а мечовете на Юно и Раган все още бяха извадени, — но ако ни придружиш, ще ни видят десет пъти повече.

Той я изгледа донякъде с насмешка и промърмори:

— За всичко — готова с отговора. Но си права. — Явно му се искаше да не е. — Чуйте ме, шиенарци — добави той, извръщайки глава, и изведнъж гласът му стана стоманен. — Аз съм Галадедрид Дамодред и тази жена е под моята закрила. Колкото до спътницата й, бих сметнал собствената си гибел за нищожна загуба, за да я предпазя и от най-малката беда. Ако допуснете която и да е от двете и най-малко да пострада, ще намеря и двама ви и ще ви убия. — Пренебрегвайки внезапната, опасна хладина на лицата им със същото безразличие, с каквото и мечовете им, той отново извърна очи към нея. — Предполагам, че все още не искаш да ми кажеш къде е Егвийн?

— Единственото, което трябва да знаеш, е че тя е далече оттук. — Тя скръсти ръце под гърдите си и усети силното туптене на сърцето под ребрата си. Дали все пак не правеше опасна грешка заради красивото му лице? — И е в много по-голяма безопасност така, отколкото ако предприемеш нещо.

Той я изгледа така, сякаш не й вярваше много, но не възрази.

— Ако имам късмет, до ден-два ще намеря някой кораб. Дотогава стойте с това… позорище на Валан Лука. Снишете си главите и гледайте да не ви забелязват много. Доколкото е възможно с цвета на тази коса. И моля те, кажи на Елейн да не бяга повече от мен. Светлината грейна над теб, за да ми покаже, че все още сте цели-целенички, и ще трябва да грейне два пъти по-силно, за да ви предпази от беда, ако речете да хукнете през размирния Геалдан. Тези скверни простаци на пророка са плъзнали навсякъде, не зачитат нито закони, нито човешко достойнство, да не говорим за разбойниците, които се възползват от безредието. Самата Самара е гнездо на оси, но ако си седиш кротко — и ако убедиш твърдоглавата ми сестра да направи същото, — ще намеря начин да ви измъкна оттук преди да са ви ужилили.

Тя едва се сдържа да не го нахока. Да приеме той каквото му каза и след това да й нарежда какво да прави и какво да не прави — а, не! Оставаше само да увие нея и Елейн в два топа вълна и да ги сложи на рафта! „Нямаше ли да е по-добре, ако го направи някой? — заяде я тънкият гласец. — Не си ли създаде достатъчно неприятности с това, че я караше все по твоему?“ Тя накара гласеца да млъкне. Той обаче не я послуша, а започна да й изброява дълъг списък от бедствия или почти бедствия, причинени от собствения й инат.

Явно приел мълчанието й за съгласие, той се обърна да си тръгне… и спря. Раган и Юно се бяха преместили, заграждайки изхода му към улицата, и я поглеждаха с онова странно, измамно спокойствие, така присъщо на мъжете, когато са на ръба да извършат внезапно насилие. Въздухът около тях сякаш запращя от напрежение. Тя побърза да им махне с ръка. Шиенарците свалиха мечовете и се отдръпнаха, а Галад махна десницата си от дръжката на своя, промуши се между тях и скоро се сля с тълпата, без да извръща глава назад.

Нинив изгледа убийствено Юно и Раган, след което закрачи в обратна посока. Тъкмо беше уредила всичко както трябва, а те за малко щяха да го развалят. Мъжете, изглежда, винаги си мислеха, че насилието може да реши всичко. Ако имаше някоя по-дебела сопа, щеше здраво да натупа и тримата по гърбините, докато се вразумят.

Този път шиенарците, изглежда, разбраха нещичко. Настигнаха я, прибрали мечовете си в ножниците на гърбовете, и я последваха мълчаливо, въпреки че тя на два пъти зави погрешно и се озоваваха на същото място. Точно тогава за тях беше много добре, че не си позволиха да се обадят. Много й беше дошло това стискане на езика. Първо Масема, а след това и Галад. Само един мъничък повод й трябваше, за да каже на някого какво точно си мисли. А и тоя гласец, някъде иззад, който продължаваше да бръмчи като бръмбар и отказваше да млъкне!

Когато най-после излязоха от Самара и тръгнаха обратно по почти безлюдния път, гласецът окончателно отказа да го пренебрегват. Тя се тревожеше заради високомерието, обзело Ранд, но собственото й беше довело и нея, и други покрай нея почти до бедствие. Това, което сполетя Биргит например, надхвърляше всякакви граници, въпреки че тя все пак беше жива. Най-добре беше като че ли да престане да им се опълчва, на Черните сестри, както и на Могедиен, поне докато някой друг, знаещ какво правят, не решеше по-добре какво да се прави. Вълна на гневен протест се надигна веднага в душата й, но тя я спря толкова решително, колкото беше спирала досега протестите на Том и Джюйлин. Просто трябваше да отиде в Салидар и да остави всичко в ръцете на Сините. Точно така трябваше да направи. И точка.

— Да не си изяла нещо, което не ти понася? — каза Раган. — Сгърчила си уста, сякаш си сдъвкала някоя гъша курешка.

Тя го изгледа така, че той стисна зъби, и закрачи напред. Двамата шиенарци вървяха от двете й страни.

А с тях какво да прави? Че трябваше да ги използва по някакъв начин, в това не се и съмняваше — появата им се оказа твърде щастлива, за да бъдат отхвърлени току така. Първо на първо, още два чифта очи — е, три очи, по-точно; трябваше да свикне да гледа изрисувания парцал, без да преглъща, дори това да я убиеше — повечко очи, търсещи кораб, можеше да означава, че такъв ще се намери по-скоро. Все едно дали Масема или Галад щеше да го намери пръв, важното бе никой от двамата да не знае за намеренията й повече, отколкото тя можеше да позволи. Не можеше да се предвиди какво щеше да направи единият или другият.

— Вие защо вървите с мен? Защото Масема ви нареди да ме пазите — попита тя — или защото Галад ви каза?

— Че има ли значение, да ме тръшне дано? — избоботи Юно. — Щом лорд Дракона те е повикал, ти, да му се не видяло макар… — Тя вдигна пръст и той млъкна. Раган изгледа пръста й, сякаш беше оръжие.

— Да не сте решили да ни помогнете с Елейн да стигнем при Ранд?

— Ами то друга работа нямаме — отвърна сухо Раган. — Както е тръгнало, няма да видим повече Шиенар преди да ни побелеят косите и да ни окапят зъбите. Защо пък да не пояздим с вас до Тийр или където е той.

Виж, за това тя не беше се сещала, но звучеше разумно. Още двама, които да помагат на Том и Джюйлин в шетането и пазенето. Не беше нужно да им казва колко време щеше да им отнеме, нито колко спирания и кривини можеше да ги очакват по пътя. Сините в Салидар можеше да не им позволят да продължат. Доберяха ли се при Айез Седай, двете отново щяха да са само Посветени. „Престани да мислиш за това. Ще го направим, и толкова.“

Тълпата, чакаща ред пред ярко осветения знак на Лука, не беше намаляла. Човешки поток се стичаше на ливадата, за да се присъедини към нетърпеливото множество, докато друг поток се изнизваше с възклицания по повод видяното. От време на време се показваха „глиганоконете“, изправени на задни крака над платнената ограда и съпровождани от охканията и ахканията на напиращите отвън. Церандин отново ги щадеше — грижеше се животните да не се натоварват много. В това отношение беше много твърда, независимо от желанията на Лука. Мъжете всъщност бяха склонни да правят каквото им се каже, стига да не оставяш и сянка на съмнение, че е приемливо нещо друго. Обикновено.

Недалече от добре отъпканата трева край входа Нинив се обърна към двамата шиенарци. Лицето й остана спокойно, но двамата изглеждаха доволно плахи, въпреки че в случая с Юно, за съжаление, това включваше бърничкане в кръпката на изваденото око по начин, от който на човек можеше да му призлее.

— В такъв случай няма да бъде заради Масема или Галад — каза им тя твърдо. — Ако ще тръгвате с мен, ще правите каквото аз кажа, иначе можете да си вървите по пътя, защото въобще няма да ви взема.

Те естествено трябваше да се спогледат, преди да кимнат в съгласие.

— Ако така трябва да бъде, да ме тръшне дано — изръмжа Юно, — толкова по-добре. Ако нямате някой проклет непрокопсаник, който да се грижи за вас, никога няма да стигнете до проклетия Дракон, да го тръшне дано. Някой скапан селяк с овчи мозък ще те схруска за закуска заради скапания ти език. — Раган го изгледа предпазливо, с което искаше да каже, че е съгласен с всяка негова дума, но че силно се съмнява в мъдростта му да казва мислите си на глас. Раган, изглежда, се смяташе за много благоразумен.

След като приемаха условията й, нямаше особено значение защо го правят. Засега. По-късно щеше да има достатъчно време да ги принуди да си кажат всичко.

— Не се съмнявам, че и другите ще се съгласят — каза Раган.

— Другите ли? — примигна тя. — Искаш да кажеш, че има повече от вас двамата? Колко са?

— Ами… останахме само петнайсетина. Не мисля, че Барту и Ненгар ще дойдат.

— Душат след проклетия пророк. — Юно извърна глава и се изплю. — Само петнайсет. Сар падна от оная проклета клисура в планината, а Мендао се набута в оня скапан дуел с трима Ловци на Рога и…

Нинив зяпна. Петнайсет! Трескаво запремята наум какво ще им струва да изхранят петнайсет мъже. Дори когато не бяха особено гладни, Том и Джюйлин изяждаха по колкото двете с Елейн заедно. Светлина!

От друга страна, с петнайсет шиенарски воини не беше необходимо да чакат за кораб. Един речен съд със сигурност беше най-бързият начин да се пътува — сега вече си спомняше много добре това, което беше чула за Салидар: крайречен град, или близо до реката; един кораб можеше да ги закара направо до него — но все пак един шиенарски ескорт щеше напълно да подсигури фургона им от Белите плащове и разбойниците, както и от последователите на пророка. Но щеше да е много по-бавно. А един самотен фургон, потеглил от Самара с подобен ескорт, щеше да изпъква. Като пътен знак за Могедиен или Черната Аджа. „Просто ще им кажа на Сините да се разправят с тях, и толкова!“

— Какво има? — попита Раган, а Юно добави извинително:

— Не трябваше да казвам как загина Сакару. — Сакару ли? Сигурно е било след като беше престанала да слуша. — Аз не прекарвам много време с прок… с дами. Все забравям, че имате слаби коре… аа, деликатни стомаси. — Ако не престанеше да си подръпва кръпката на окото, щеше да види колко деликатен е стомахът й.

Броят не променяше нищо. Ако двама шиенарци беше добре, петнайсет щеше да е чудесно. Собствената й частна войска. Нямаше да й се налага да се безпокои от Бели плащове, разбойници или фанатични бунтовници, нито дали е сбъркала с Галад. Впрочем колко телешки бута можеха да изядат петнайсет мъже на ден?

— Е, добре — каза тя, като се постара да придаде на гласа си твърдост. — Всяка нощ, веднага щом се стъмни, един от вас — само един, запомнете! — ще идва тук и ще пита за Нана. Това е името, под което ме знаят. — За тази заповед нямаше особена причина, освен да привикнат още от самото начало да й се подчиняват. — Елейн я знаят като Морелин, но вие ще питате за Нана. Ако ви трябват пари, при мен ще идвате, не при Масема. — За малко да трепне, когато последното излезе от устата й. В печката на фургона все още имаше злато, но Лука още не си беше поискал стоте крони, а щеше. Но все пак им оставаха накитите, ако се наложеше. Трябваше да е сигурна, че ги е отдръпнала от Масема. — Освен това никой от вас няма да се доближава до мен или до трупата. — Ако не им го кажеше, сигурно щяха да устроят постове или някаква друга идиотщина. — Не и докато не се намери кораб. В който случай идвате веднага и на бегом. Разбрахте ли ме?

— Не — измърмори Юно. — Защо, мътните да го вземат, трябва да се държим настрана от… — Главата му се дръпна назад, когато предупредително вдигнатият й пръст почти докосна носа му.

— Какво ти казах аз за езика? — Наложи си да го изгледа застрашително, макар от свирепата червена кръпка на окото му да й призляваше. — Освен ако най-после не го запомниш, ще научиш защо мъжете в Две реки си сдържат езиците.

Тя изчака, докато той осъзнае думите й. Юно си нямаше представа каква точно е връзката й с Бялата кула. Знаеше само, че такава има. Можеше да е агентка на Кулата или обучена в Кулата. Или дори Айез Седай, макар и да е получила шала отскоро. А заплахата й беше достатъчно смътна, за да вложи в нея най-лошия според него превод. Тази техника й беше известна много преди да чуе Джюйлин да я споменава пред Елейн.

Когато й се стори, че идеята е прихванала — и преди да е успял да я попита каквото и да било, — тя свали ръката си.

— Ще стоите настрана по същата причина, по която и Галад. За да не привличате внимание. Колкото до останалото, ще го правите, защото аз казвам така. Ако трябва да ви обяснявам всяко свое решение, няма да ми остане време за нищо друго, така че просто се постарайте да се подчинявате.

Последната забележка напълно подхождаше на Айез Седай. Освен това те нямаха никакъв избор, след като бяха решили да й помогнат да се добере до Ранд, както смятаха. Общо взето, тя се чувстваше съвсем доволна от себе си, когато ги подкани да се връщат в Самара и след това закрачи покрай чакащата тълпа и мина под табелата с името на Валан Лука.

За нейна изненада, към представлението се беше появила една добавка. На нова платформа, недалече от самия вход, някаква жена в прозрачни широки панталони стоеше на главата си с разперени ръце и с по два бели гълъба във всяка длан. Не, не беше на главата си. Беше хванала някаква дървена рамка със зъбите си и пазеше равновесие на нея! Под смаяния поглед на Нинив странната акробатка свали за миг ръцете си до платформата и се сгъна одве, сякаш си седна на главата. Но и това не стигаше. Краката й се извиха пред нея и се провряха под ръцете й по невъзможен начин, след което тя постави гълъбите на извърнатите си нагоре ходила, оказали се най-високата част на усуканата топка, в която се беше завързало тялото й. Зрителите ахнаха и заръкопляскаха, но гледката накара Нинив да потръпне. Твърде много й напомняше какво беше направила Могедиен с нея самата.

„Точно затова смятам да я предам на Сините — каза си тя. — Просто не смятам да предизвиквам повече бедствия.“ Всичко това беше вярно, но тя също така се страхуваше, че следващия път няма да може да се измъкне нито толкова лесно, нито толкова леко. Пред друг нямаше да си го признае. Не й хареса, че го признава и пред себе си.

След като още веднъж погледна озадачено усуквачката — не беше в състояние дори да гадае в какво се е усукала тя междувременно, Нинив се обърна. И се сепна, когато Елейн и Биргит изведнъж се появиха до нея, измъквайки се от напиращата тълпа. Елейн се беше заметнала с пелерина, благоприлично покриваща бялото й елече и панталонките, докато Биргит почти парадираше с червената си рокля със скандално широкото деколте. Не, какво ти „почти“! Дори беше изправила снага повече от друг път и бе отметнала плитката си, която я прикриваше поне малко. Нинив опипа отчаяно възела на шала си — всеки поглед към Биргит само й напомняше как щеше да изглежда самата тя, когато махне сивата вълна. Колчанът на Биргит висеше на колана й и тя държеше лъка, който й беше намерил Лука. Но за стрелбата й беше станало доста късно, разбира се.

Нинив погледна към небето и разбра, че греши. Въпреки всичко, което й се беше случило, слънцето си седеше високо над хоризонта. Сенките се бяха поудължили, но не толкова, че да разколебаят Биргит, за съжаление.

Стараейки се да скрие отчаяното си поглеждане към слънцето, Нинив кимна към жената с прозрачните панталони, която междувременно беше започнала да се извива в нещо, за което Нинив беше сигурна, че е невъзможно. Като продължаваше да се крепи на зъбите си.

— Тази откъде е?

— Лука я нае — отвърна спокойно Биргит. — Купи и някакви леопарди. Казва се Мюелин.

Ако Биргит беше самото олицетворение на хладно самообладание, Елейн почти трепереше от вълнение.

— Откъде била! — изломоти тя. — От една трупа, която тълпата щяла за малко да изпотъпче!

— Чух за това — каза Нинив, — но не е толкова важно. Аз…

— Не било важно! — Елейн завъртя очи към небесата, като че търсеше съвет оттам. — А случайно да си чула защо? Не знам дали са били Белите плащове, или този пророк, но някой е насъскал тълпата, защото смятали, че… — тя се огледа и сниши глас: никой от тълпата не се спираше, но всеки от минаващите се заглеждаше към двете застанали встрани жени, явно изпълнителки — …че една жена в трупата им може да е с шал. — Тя многозначително натърти на последната дума. — Само глупци могат да допуснат, че такава ще тръгне с пътуваща менажерия, но ето, че ние с теб сме. А ти хукна към града, без дума да кажеш на никого. Чух какво ли не: от това, че някакъв плешивец те е метнал на рамо и те е отнесъл, до това, че си се целувала с шиенарец и си се изнизала под ръчичка с него.

Нинив още не бе успяла да си затвори устата от изумление, когато Биргит добави:

— Лука много се притесни от тия приказки. Той каза… — Тя се окашля и заговори по-плътно: — „Значи си пада по груби мъже, а? Хм, мога да бъда груб като буца въглища!“ И тръгна с двама яки момци да те търси. Том Мерилин и Джюйлин Сандар също тръгнаха, не по-малко люти. Това още повече ядоса Лука, но всички бяха толкова притеснени за теб, че не им остана време да се карат помежду си.

Нинив ги зяпна объркана. Падала си по груби мъже? Какво е искал да каже Лука… Осмисли го, макар и бавно, и изпъшка.

— О, само това ми липсваше. — И Том и Джюйлин отгоре, хукнали из Самара. Светлината само знаеше в какво можеха да се забъркат.

— Не знам какво точно правиш — каза Елейн, — но тук само си губим времето.

Нинив се остави да я поведат през навалицата, по една от двете й страни, но въпреки неприятната новина за Лука и останалите, се чувстваше доволна от свършеното.

— С малко късмет, ще се забавим тук само ден-два. Ако Галад не ни намери кораб, ще го намери Масема. Излиза, че пророкът е той. Нали помниш Масема, Елейн? Онзи шиенарец с киселото лице, когото видяхме…

— Галад ли? — възкликна невярващо младата жена. — Видяла си… говорила си с Галад? И с пророка? Сигурно, иначе защо ще се опитват да ти търсят кораб? Чай ли пи с тях, или просто ги срещна в някоя гостилница? Където те е отвел плешивият, несъмнено. А може би и самият крал на Геалдан е бил там? Би ли била така добра да ме убедиш, че сънувам, за да мога да се събудя?

— Я се стегни — сгълча я Нинив. — Първо, сега е кралица, а не крал, и второ — да, и тя беше. И не е плешив, между другото. Имаше си перчем човекът. Шиенарецът де. Не пророкът. А виж, той е… — Тя изгледа Биргит начумерено, докато жената не престана да се кикоти. Чумеренето обаче не й се удаде много, като си спомни на кого се чумери и какво бе причинила на тази жена, но ако Биргит не бе успяла бързо да се овладее, щеше да види тя — направо щеше да я зашлеви през лицето. Пак тръгнаха и тя каза колкото можа по-спокойно: — Значи стана следното. Видях Юно, един от шиенарците, които бяха във Фалме. Гледаше те как ходиш по въжето, Елейн. Между другото, и той не одобрява щерката-наследница на Андор да си показва краката така. Както и да е. Моарейн ги изпратила тук след Фалме, но…

Разказа им набързо всичко, докато си пробиваха път през множеството, като подминаваше грубо нарастващите възклицания на удивената Елейн и отговаряше на въпросите им колкото може по-кратко. Въпреки моментното любопитство за драматичните промени на геалданския трон, Елейн се съсредоточи повече над това какво точно бил казал Галад и защо Нинив била толкова глупава, че да се яви пред пророка. Тази думичка — „глупава“ — се повтаряше така често, че на Нинив й се наложи да стисне здраво юздите на гнева си. Може и да се съмняваше дали би й стискало да зашлеви Биргит, но виж, Елейн… Още няколко повтаряния и това момиченце щеше да си изпати. Докато Биргит се заинтересува повече от намеренията на Масема, от една страна, както и от шиенарците — от друга. Изглежда, че в някои от предишните си животи се беше озовавала в Граничните земи, въпреки че тогава те са били с други имена, и като цяло имаше добро мнение за тях. Всъщност тя не каза почти нищо, но като че ли одобряваше решението й да привлече шиенарците.

Нинив очакваше, че новината за Салидар ще ги смае и изуми, но Биргит я прие съвсем безразлично, все едно че ги беше уведомила, че тази вечер ще вечерят с Том и Джюйлин. Очевидно смяташе да тръгне натам, накъдето реши Елейн, и всичко останало нямаше почти никакво значение. Докато Елейн, от своя страна, се усъмни. Усъмни!

— Ама сигурна ли си? Толкова се мъчеше да си го спомниш и… Просто ми се струва нелепа случайност точно Галад да ти го спомене.

Нинив се начумери.

— Разбира се, че съм сигурна. Случват се и съвпадения, нали? Колелото тъче така, както само пожелае, както може би случайно си чувала. Сега вече си спомням, че той го спомена и в Сиенда, но толкова се бях загрижила, че… — И млъкна.

Бяха се озовали до едно оградено с въжета дълго и тясно пространство до северната страна на позорилото. В единия край стърчеше нещо, което приличаше на дървена стеничка, две крачки широка и още толкова висока. Около въжетата в четири редици се бяха наредили хора. Нинив би побягнала, но Биргит я беше стиснала здраво под мишницата и трябваше или да продължи, или да я повлекат.

— Мислех, че отиваме при фургона — каза тя плахо. Улисана в приказки, не бе обърнала внимание накъде я водят.

— Освен ако не искаш да стрелям на тъмно — отговори Биргит. Каза го така, сякаш много й се искаше да опита.

Нинив не можа да направи нищо освен тихичко да изписка. Стеничката прикова погледа й и зрителите сякаш изчезнаха. Дори врявата им зазвуча някак приглушено в ушите й. Стеничката изглеждаше на цяла миля от мястото, където щеше да застане Биргит.

— Сигурна ли си, че той е казал, че се кълне в… майка ни? — Много й беше неприятно да признае Галад за свой брат, макар и наполовина.

— Какво? Да. Нали ти го казах вече? Слушай. Щом Лука е в града, той няма да разбере дали сме го направили това, или не, докато не стане твърде късно да… — Нинив разбираше, че ломоти глупости, но не можеше да спре. Странно защо досега не беше осъзнавала колко много са всъщност сто крачки. Вярно, в Две реки мъжете стреляха по мишени от два пъти по-голямо разстояние, но пък никоя от онези мишени никога не беше била самата тя. — Тоест, искам да кажа, вече е твърде късно. Мръква се… Наистина, не е ли по-добре да го направим утре сутринта. Когато светлината е…

— Щом се е заклел в нея — прекъсна я Елейн, сякаш изобщо не я слушаше, — значи ще го направи, независимо от всичко. Той по-скоро би нарушил клетва в своето спасение и прераждане, отколкото тази. Мисля… не, знам, че можем да му се доверим. — Но по тона, с който го каза, изглежда, никак не й харесваше.

— Светлината си е съвсем добра — отвърна с насмешка Биргит. — Мога да пробвам и със завързани очи. На този народ, струва ми се, много ще му хареса, ако изглежда по-трудно.

Нинив отвори уста, но не излезе нищо. Биргит просто си правеше лоша шега. Сигурно се шегуваше.

Поставиха я с гръб, опрян на грубата дървена стена. Елейн започна да развързва възела на шала й, а Биргит закрачи натам, откъдето бяха дошли, вадейки стрела от колчана си.

— Този път наистина си направила нещо много глупаво — замърмори Елейн. — Сигурна съм, че можем да се доверим на клетвата на Галад, но ти не си могла да знаеш предварително какво ще направи той. И да ходиш при пророка! — Тя издърпа грубо шала от раменете на Нинив. — След като не си имала никаква представа какво би могъл пък той да направи. Разтревожи всички ни и си рискувала всичко!

— Знам — успя някак да изтръгне Нинив от гърлото си. Слънцето блестеше в очите й. Вече изобщо не можеше да види Биргит. Но Биргит можеше да види нея. Разбира се, че можеше. Това беше важното.

Елейн я изгледа подозрително.

— Знаеш ли?

— Знам, че рискувах всичко. Трябваше да поговоря с теб, да те попитам. Знам, че постъпих глупаво. Не трябва да ме пускат да излизам навън без пазач. — Всичко излезе от устата й на порой. Биргит трябваше да може да я вижда.

Подозрителността на Елейн се превърна в загриженост.

— Добре ли си? Ако наистина не искаш да правиш това…

Мислеше, че се е уплашила. Нинив не можеше и нямаше да позволи това. Усмихна се насила, надявайки се, че очите й не са се разширили чак толкова.

— Разбира се, че искам. Направо изгарям от нетърпение.

Елейн я изгледа, кимна и попита:

— Все пак сигурна ли си за Салидар?

Не изчака за отговор, а бързо се отдалечи, сгъвайки шала. Странно защо Нинив не успя да се възмути нито заради въпроса, нито затова, че Елейн не изчака отговора й. Задиша толкова бързо и дълбоко, че при всяко вдишване можеше да изпадне от деколтето си, но дори и тази мисъл веднага изчезна. Слънцето я заслепяваше; ако присвиеше очи, сигурно щеше някак да може да види Биргит, но очите й отказваха да се подчинят и продължиха да се разширяват самоволно. Нищо повече не можеше да направи. Беше наказание затова, че бе поела глупави рискове. Но защо я наказваха, след като се беше справила толкова добре? А Елейн дори не й повярва за Салидар! Трябваше да го приеме стоически. Щеше да…

Долетяла сякаш от небитието, една стрела се заби в дървото и затрептя до дясната й китка, и целият й стоицизъм се скърши в тих хленч. Нищо не можеше да направи освен да стегне омекналите си колене. Втора стрела се отри в другата й китка, предизвиквайки малко по-силен стон. По-скоро можеше да спре стрелите на Биргит, отколкото да замълчи. Стрела подир стрела се забиваха до нея и скимтенето й се усилваше, и започна да й се струва, че тълпата аплодира хълцанията й. Колкото по-силно изпищяваше, толкова по-гръмки възгласи и ръкопляскания се разнасяха. Докато стрелите я обкръжат от коленете до главата, възгласите станаха оглушителни. Всъщност накрая изпита известно раздразнение, когато тълпата хукна и се скупчи около Биргит, оставяйки я сама и зяпнала треперещите още перца.

Тя се отблъсна от стеничката и заситни към фургоните колкото може по-бързо, за да не би някой да забележи как се олюлява. Не че някой изобщо обърна внимание на нея. Та тя не бе направила нищо освен да стои пред стеничката и да се моли дано Биргит да не кихне или да не я засърби. А утре щеше отново да премине през това! Или да позволи на Елейн — и на Биргит — да разберат, че не може да го понесе.

Когато късно вечерта дойде Юно, тя му каза най-недвусмислено да накара Масема да побърза и да намери Галад и да му каже, че корабът им трябва веднага, каквото и да струва това. След което си легна, без да яде, и се помъчи да се увери, че утре ще може да убеди Елейн и Биргит, че е твърде болна, за да застане отново пред дървената стена. Само дето беше съвсем сигурна, че те веднага ще се досетят от какво точно е болна. И това, че дори Биргит щеше да се стопи от съчувствие, правеше нещата само още по-лоши. Не, някой от тези глупави мъже трябваше все пак да им намери кораб!