Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Колелото на времето (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fires of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 102гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
slavy
Корекция
Mandor(2007)

Издание:

ИК „Бард“, 1999

ISBN: 954-585-005-1

История

  1. —Добавяне

Глава 36
Ново име

Елейн дълго гледа спящата Биргит. По едно време тя се размърда и замърмори отчаяно:

— Чакай ме, Гайдал. Идвам. Чакай ме за… — Думите й заглъхнаха. Беше ли укрепнала? Все още изгледаше смъртно болна. По-добре отпреди малко, но все така бледа и изтощена.

Някъде след около час Нинив се върна. Краката й бяха прашни, а бузите й бяха мокри от нови сълзи.

— Ти поспи — каза тя, окачвайки наметалото си на куката. — Аз ще я наглеждам. Аз трябва да я пазя.

Елейн бавно се надигна и оглади полите си. Сигурно наглеждането на Биргит за известно време щеше да помогне на Нинив да осмисли нещата.

— И на мен все още не ми се спи. — Беше изморена, но сън повече не можеше да я хване. — Ще взема и аз да се поразходя. — Нинив само кимна, зае мястото на Елейн на леглото и очите й се приковаха в Биргит.

За изненада на Елейн, Том и Джюйлин също не спяха. Бяха запалили малък огън до фургона и седяха край него един срещу друг, кръстосали крака на земята и пушеха лулите си. Тя се огледа и седна при тях. Никой друг из лагера не помръдваше.

Помълчаха. После Джюйлин погледна Том и след като той кимна, хващачът на крадци взе нещо от земята и й го подаде.

— Намерих го до нея — каза мургавият мъж. — Трябва да е паднало от ръката й.

Елейн бавно пое сребърната стрела. Дори перцата изглеждаха сребърни.

— Показателно — отбеляза спокойно Том, без да вади лулата от устата си. — Като се добави и плитката… Във всяко сказание, кой знае защо, се споменава плитката. Въпреки че съм се натъквал на някои, в които според мен се явява под други имена, където плитката я няма. Както и на някои под други имена, където е с нея.

— Мен сказания не ме интересуват — намеси се Джюйлин. Не беше много по-разтревожен от Том. Макар че, от друга страна, и двамата трудно можеше да се разтревожат от нещо. — Тя ли е? Ще е жалко, ако не е, както само се появи, гола посред нощ, но… В какво сте ни забъркали, ти и Н… Нана? — Всъщност той наистина беше разтревожен — Джюйлин никога не допускаше грешки и винаги внимаваше какво говори. Том само изпухтя с лулата си.

Елейн завъртя стрелата в ръцете си и се престори, че я оглежда.

— Тя е приятелка — отвърна плахо младата жена. Докато… ако… Биргит не я освободеше, обещанието й си оставаше в сила. — Не е Айез Седай, но ни помага. — Те я изгледаха, очаквайки да чуят нещо повече. — Защо не я дадохте на Нинив?

Двамата за кой ли път се спогледаха. Мъжете като че ли имаха навика да си говорят с погледи, особено в компанията на жени, изричайки с погледите си по-ясно, отколкото с думи, какво си мислят за усилията й да запази тайната. Особено след като знаеха почти със сигурност за какво става въпрос. Но тя все пак беше дала дума.

— Изглеждаше много притеснена — отвърна Джюйлин и дръпна замислено от лулата си, а Том извади своята от зъбите си, издуха белите си мустаци и възкликна:

— Притеснена? Та тя излезе навън по нощница, съвсем се беше съсипала и когато я попитах дали мога да й помогна с нещо, не ме цапардоса по главата, а заплака на рамото ми! Елейн, тя ми се извини за всяка груба дума, която ми е казвала, което ще рече всяка втора дума, излязла от устата й. Каза, че си заслужавала да я набият или че може би вече била набита — говореше доста несвързано. Каза, че била страхливка и опърничава глупачка. Не знам какво й става, но изобщо не прилича на себе си.

— Познавах една жена, която се държеше по този начин — вметна Джюйлин, загледан в огъня. — Като се събудила, намерила крадец в леглото си и го промушила право в сърцето. Само че като запалила лампата, се оказало, че е собственият й мъж. Лодката му се върнала рано на кея. Половин месец ходеше насам-натам, както Нинив сега. — Той стисна устни. — След това се обеси.

— Не искам това бреме да го оставя на твоя гръб, детето ми — добави нежно Том, — но ако може да й се помогне, ти си единствената, която може да го направи. Виж, да беше мъж, знам аз как да го оправя. Ще го сритам здраво или пък ще му дам нещо за пиене и ще му намеря някоя к… — Той се окашля гръмко и поглади мустаците си. Един от недостатъците в това, че гледаше на нея като на дъщеря, беше в това, че, изглежда, я смяташе за дванадесетгодишна. — Както и да е, работата е, че в случая не знам какво да направя. И въпреки че на Джюйлин може би му се ще да я подруса на коляно, съмнявам се, че ще му благодари за това.

— По-скоро бих подрусал някоя риба бодливка — промърмори хващачът на крадци, но не толкова грубо, колкото би го казал вчера. Беше също толкова угрижен, колкото и Том, макар да не искаше да го признае.

— Ще направя каквото мога — увери ги тя. Добри мъже бяха и не искаше да ги лъже, нито да крие нещо от тях. Освен ако абсолютно не се налагаше. Според Нинив една жена трябваше да се разпорежда с мъжете за тяхно собствено добро, но пък не биваше да се стига до крайности. Не беше редно да вкарваш един мъж в опасности, без той да знае нищо.

Затова им разказа. За Тел-айеран-риод и за това, че Отстъпниците са на свобода, за Могедиен. Не всичко, разбира се. Някои събития в Танчико бяха твърде срамни за самата нея, за да си позволи дори да си помисли за тях. Обещанието й относно личността на Биргит също я принуди да премълчи някои неща, а и определено не беше необходимо да описва в подробности какво бе направила Могедиен на Нинив. Всичко това я позатрудни в описанието на случилото се тази нощ, но се справи. Разказа им всичко, което смяташе, че трябва да знаят, достатъчно, за да са наясно пред какво са се изправили.

Не само за Черната Аджа — когато го чуха, толкова се изумиха, че им се кръстосаха очите — но и за Отстъпниците, една от които много вероятно щеше да тръгне да преследва нея и Нинив. И уточни съвсем недвусмислено, че двете също ще подгонят Могедиен, както и че всеки, който е край тях, е застрашен да попадне и в двата случая между чука и наковалнята.

— След като вече го знаете — завърши тя, — изборът дали да останете, или да си отидете е ваш. — И млъкна, стараейки се да не поглежда Том. Надяваше се почти отчаяно, че той все пак ще остане, но нямаше да му позволи да си помисли, че го моли за това, дори с един поглед.

— Не съм те научил и на половината от това, което трябва да знаеш, за да станеш поне толкова добра кралица, колкото майка ти — каза той с престорена грубост, но развали впечатлението, като погали с чворестия си пръст кичур от боядисаната й в черно коса, паднал на бузата й. — Няма да се отървеш толкова лесно от мен, детето ми. Решил съм да те направя майсторка в Даес Дай-мар, дори ако се наложи да ти го набивам в ухото, докато оглушееш. Още не съм те научил дори с нож да боравиш. Опитах се навремето да науча майка ти, но тя все казваше, че ако й се наложи, ще накара някой мъж да го използва. Глупаво от нейна страна.

Тя се наведе и го целуна по съсухрената буза, а той примигна, рунтавите му вежди подскочиха нагоре, но после се усмихна и захапа лулата си.

— Защо не целунеш и мен — каза сухо Джюйлин. — Ранд ал-Тор ще ме изкорми като риба и ще ме хвърли за храна на рибите, ако не те върна при него точно толкова здрава, колкото те остави.

Елейн вдигна брадичка.

— Не искам да оставаш с нас заради Ранд ал-Тор, Джюйлин. — Да му я върне? Виж го ти! — Ще останеш само ако ти искаш. И не те освобождавам — нито теб, Том! — старецът тъкмо се беше ухилил при забележката на хващача на крадци — от обещанието ви да правите това, което ви се каже. — Стреснатият поглед на Том напълно я задоволи. Тя се обърна отново към Джюйлин. — Или ще слушаш мен, както и Нинив, разбира се, с пълното съзнание срещу какви врагове се изправяме, или можеш да си събереш багажа и да пришпориш Кръшкач накъдето си искаш.

Джюйлин изправи гръб, вдървен като колец, тъмното му лице помръкна още повече.

— Никога в живота си не съм изоставял жена в опасност. — Той насочи към нея лулата си като някакво оръжие. — Посмеете ли да ме отпратите, по петите ще ви следвам като вълна откъм кърмата.

Не точно каквото й се искаше, но щеше да свърши работа.

— Е, добре тогава. — Тя се изправи, стиснала сребърната стрела до хълбока си, като запази ледената си самоувереност. Реши, че най-после са разбрали кой командва. — Утрото е близо. — Дали Ранд наистина беше дръзнал да каже на Джюйлин да му я „върне“? Том също щеше да пострада малко и си го заслужаваше заради тази усмивка. — Сега загасвате този огън и лягате да спите. Веднага. Без обяснения, Том. Никак няма да е добре, ако утре сте сънени.

Двамата послушно започнаха да ритат с ботуши пръст върху огъня, но когато тя стигна дървените стъпала на фургона, чу Том да казва:

— Понякога говори също като майка си.

— Тогава имам късмет, че никога не съм я срещал — избоботи в отговор Джюйлин. — Да хвърлим за първия пост?

Том измърмори:

— Съгласен.

За малко щеше да се върне, но вместо това се усмихна. Мъже! Тази мисъл я развесели, но доброто й настроение се изпари, щом влезе вътре.

Нинив седеше на ръба на леглото и очите й вече се затваряха. Краката й все още бяха мръсни.

Елейн прибра стрелата на Биргит в бюфета зад чулените торби със сух грах. За щастие, Нинив дори не я погледна — едва ли видът на сребърната стрела бе точно това, от което имаше нужда сега. Но от какво тогава?

— Нинив, крайно време е да си умиеш краката и да легнеш да поспиш.

Нинив залитна към нея и примигна сънено.

— Краката ли? Какво? Аз трябва да я пазя.

Трябваше да стане стъпка по стъпка.

— Краката ти, Нинив. Мръсни са. Измий ги.

Нинив погледна намръщено калните си крака и кимна. Наля вода в легена — разля повече, отколкото наля — изми си краката и след като ги избърса с кърпата, отново седна на леглото до Биргит.

— Трябва да я пазя. Да не би… Да не би… Тя извика веднъж. За Гайдал.

Елейн я натисна да легне на дюшека.

— Имаш нужда от сън, Нинив. Очите ти се затварят.

— Не се затварят — промърмори Нинив и се помъчи да се изправи. — Трябва да я пазя, Елейн. Длъжна съм.

Сравнени с Нинив, двамата мъже навън изглеждаха разумни и отстъпчиви. А Елейн нямаше как да й намери пиене и… някой красавец — за нещо такова май ставаше въпрос. Оставаше ритникът. Съчувствието и състраданието явно не правеха впечатление.

— Писна ми от това твое цупене и самосъжаление, Нинив — каза тя твърдо. — Лягаш да спиш веднага, а утре само да посмееш да кажеш и една думичка каква окаяна нещастница си била… Ако не можеш да се държиш като разумна жена, каквато си, ще накарам Церандин да ти насини и двете очи заради едното, дето ти го оправих. Дори не си ми благодарила за това. Я лягай веднага!

Нинив ококори очи възмутено — добре поне че не заплака, — но Елейн ги затвори с пръсти. Те лесно се притвориха и въпреки тихото й мърморене, дълбокото и бавно дишане на съня последва бързо.

Елейн я потупа по рамото и се изправи. Надяваше се сънят й да е спокоен, със сънища за Лан, но сега какъвто и да е сън за нея щеше да е по-добър от никакъв. Тя потисна прозявката си и се надвеси над Биргит. Не можеше да прецени дали състоянието й се е подобрило. Нищо повече не можеше да направи, освен да чака и да се надява.

Лампите като че ли не притесняваха нито една от двете, затова ги остави запалени и седна на пода между леглата. Не че всъщност знаеше защо непременно трябва да остане будна. Беше направила каквото можеше, също както и Нинив. Без да мисли повече, облегна гръб на стената и брадичката й бавно клюмна на гърдите.

Сънят беше приятен, макар и необичаен. Ранд коленичи пред нея и тя постави длан на главата му и го обвърза за свой Стражник. Един от Стражниците й; сега, с Биргит, вече трябваше да избере Зелената. Имаше и други жени, чиито лица се сменяха от поглед на поглед. Нинив, Мин, Моарейн, Авиенда, Берелайн, Аматера, Лиандрин, и други, които не познаваше. Които и да бяха те, тя знаеше, че ще се й налага да го дели с тях, защото в съня си беше напълно сигурна, че видението на Мин означава точно това. Трудно й бе да определи какво изпитва по този повод — някои от тези лица й се искаше да издере с нокти, — но ако така предопределяше Шарката, така трябваше да е. И все пак щеше да притежава нещо от него, което никоя друга нямаше да има — връзката между един Стражник и Айез Седай.

— Кое е това място? — каза Берелайн, с гарванова коса и толкова красива, че на Елейн й се дощя да се озъби. Жената беше облякла късата червена рокля, която Лука настояваше да облече Нинив: тя винаги се обличаше така, че да показва повече плът. — Събуди се. Това не е Тел-айеран-риод.

Елейн се сепна и видя Биргит. Беше се навела от леглото и стискаше немощно ръката й. Лицето й беше бледо и плувнало в пот, сякаш гореше от треска, но сините й очи се взираха остри и напрегнати в лицето на Елейн.

— Това не е Тел-айеран-риод. — Не беше въпрос, но Елейн кимна и Биргит се отпусна с тежка въздишка. — Спомням си всичко — прошепна тя. — Намирам се тук, а си спомням всичко. Всичко се промени. Гайдал е някъде тук, в истинския свят, като бебе или като малко момче. Но дори и да го намеря, какво ще си помисли той за една жена, достатъчно голяма, за да му бъде майка? — Тя отри сърдито очи и промърмори: — Не плача. Аз никога не плача. Спомням си добре това. Светлината да ми е на помощ. Никога не плача.

Елейн коленичи до леглото й.

— Ще го намериш, Биргит. — Каза го тихо. Нинив като че ли спеше дълбоко — от леглото й се носеше тихо, равномерно похъркване — но имаше нужда от отдих и не биваше да я будят точно сега. — Все някак ще го намериш. И той отново ще те обича. Сигурна съм.

— Мислиш ли, че това е важното? Мога да го понеса и без да ме обича. — Блесналите й очи издаваха, че лъже. — Но той ще има нужда от мен, Елейн, а аз няма да съм край него. Той винаги е проявявал прекалена смелост и винаги е трябвало да го сдържам. Още по-лошото е, че сега ще тръгне да ме търси, без да знае какво точно търси и защо се чувства наполовина празен. Ние винаги сме били заедно, Елейн. Като две половини на едно цяло. — По лицето й потекоха сълзи. — Могедиен се закани да ме накара да плача вечно и ето че… — Изведнъж лицето й се сгърчи; от гърлото й заизлизаха накъсани хлипове.

Елейн я прегърна, притисна я до себе си и замърмори утешително, макар да знаеше, че думите й ще са безполезни. Как щеше самата тя да се чувства, ако я бяха откъснали от Ранд? Само тази мисъл бе достатъчна, за да я накара да склони глава над Биргит и да заплаче заедно с нея.

Не беше сигурна колко мина, докато Биргит се успокои, но по някое време тя отблъсна Елейн, отдръпна се и изтри бузите си с пръсти.

— Никога не съм го правила, освен като малко дете. Никога. — Тя погледна намръщено Нинив, която още спеше на другото легло. — Могедиен много ли я нарани? Не бях виждала човек вързан така, откакто Тураг завзе Марееш. — Елейн сигурно изглеждаше озадачена, защото тя побърза да добави: — В друг Век. Много ли е пострадала?

— Не чак толкова. Предимно духом. Това, което си направила, я е спасило, но после… — На Елейн й беше трудно да го изрече. Твърде много бяха пресните рани. — Тя вини себе си. Смята, че… всичко… е по нейна вина. Затова, че те помоли за помощ.

— Ако не ме беше помолила, Могедиен сега щеше да я учи как да проси милост. Тя е също толкова непредпазлива като Гайдал. — Сухият тон на Биргит никак не отиваше на влажните й бузи. — Не ме е въвлякла в нищо. — Всъщност изглеждаше доста ядосана. — Аз съм свободна жена и сама правя избора си. Тя не е решавала нищо вместо мен.

— Трябва да призная, че го приемаш по-леко от… мен. — Не можа да каже „от Нинив“. Но и едното, и другото беше вярно.

— Винаги съм казвала: наложи ли се да се качиш на бесилката — махни с ръка на тълпата, дай петак на палача и увисни на въжето с усмивка. — Биргит се усмихна мрачно. — Могедиен затвори капана, но вратът ми е още здрав. Все ще мога да й поднеса някоя изненада, преди да се е свършило. — Изведнъж тя погледна Елейн съсредоточено и се намръщи. — Знаеш ли, аз те… усещам. Струва ми се, че мога да затворя очи и да посоча къде си, дори от миля разстояние.

Елейн вдиша дълбоко и го каза:

— Аз те обвързах като Стражник. Ти умираше, а Церителството не можа да помогне и… — Жената я гледаше мълчаливо. Не се мръщеше повече, но погледът й беше смущаващо остър. — Нямаше друг избор, Биргит. Иначе щеше да умреш.

— Стражник — промълви замислено Биргит. — Струва ми се, че съм чувала една-две приказки за жена Стражник, но е било в някой от моите животи толкова отдавна, че повече не помня подробностите.

Дойде време за ново дълбоко вдишване и този път й се наложи да измъква думите си насила.

— Има нещо, което трябва да знаеш. Рано или късно ще го разбереш, а съм решила да не крия неща от хора, които имат право да ги знаят, освен когато е абсолютно необходимо. — Трето вдишване. — Аз не съм Айез Седай. Аз съм само Посветена.

Златокосата жена я загледа много продължително, след което бавно поклати глава.

— Посветена значи. По време на Тролокските войни познавах една Посветена, която обвърза едного. Барашел трябваше да бъде изпитана на следващия ден, за да я издигнат до пълноправна Айез Седай, и беше сигурна, че ще получи шала, но се страхуваше, че някоя жена, изпитана същия ден, може да й го вземе. По време на Тролокските войни Кулата гледаше да издига жени колкото може по-бързо, по необходимост.

— И какво стана? — не се сдържа да попита Елейн. Барашел? Името й прозвуча познато.

Биргит я изгледа с насмешливо съчувствие.

— Излишно е да пояснявам, че след като се разбра, й забраниха да мине изпитанията. Необходимостта не можеше да оправдае такова тежко прегрешение. Принудиха я да прехвърли връзката на друга и за да я научат на търпение, я пратиха в кухните при миячките и чистачките. Чух, че престояла там цели три години, и след като най-после получила шала, Амирлинския трон лично й избрала Стражника, някакъв опърничав грозен мъж Анселан. Видях я няколко години след това и не можах да разбера кой кого командва. А мисля, че и Барашел не беше много сигурна.

— Неприятно — измърмори Елейн. Три години в… Чакай. Барашел и Анселан? Не беше възможно да е същата двойка. В сказанието не се казваше, че Барашел е била Айез Седай. Но тя беше чела две версии и бе чула трета, разказана от Том. И в трите Барашел полагаше неимоверни усилия, за да спечели любовта на Анселан. Две хиляди години можеха да променят една легенда твърде много.

— Да, неприятно — съгласи се Биргит и изведнъж големите й очи грейнаха някак прекалено невинни на бледото лице. — Предполагам, че след като искаш да скриеш тази ужасна тайна, няма да ме яхнеш така здраво, както някои Айез Седай яхат своите Стражници. Няма да ти е от полза да ме принуждаваш да го кажа, само за да се отърва.

Брадичката на Елейн се вдигна инстинктивно.

— Това много ми прилича на заплаха. Не понасям заплахите. Ако смяташ да…

Биргит я хвана за ръката.

— Моля те. Нямах предвид това. Гайдал твърди, че чувството ми за хумор приличало на камък, хвърлен в кръг шоя. — Сянка премина по лицето й при споменаването на Гайдал и изчезна. — Ти спаси живота ми, щерко-наследнице на Андор. Аз ще запазя тайната ти и ще ти служа като Стражник. И ще бъда твоя приятелка, ако ме приемеш.

— Ще се гордея да те имам за приятелка. — Кръг шоя? Трябваше да я попита някой път. Биргит беше поукрепнала, но и тя имаше нужда от отдих, а не от въпроси. — И за Стражник. — Изглежда, наистина се налагаше да избере Зелената Аджа: освен всичко друго, това беше единственият начин да обвърже Ранд със себе си. Сънят все още си стоеше ясен в ума й и тя смяташе да го убеди някак да приеме. — Навярно би могла да… посмекчиш… чувството си за хумор?

— Ще се опитам. — Биргит го каза така, сякаш я бяха подканили да вдигне планина. — Но щом ще бъда твой Стражник, макар и таен, тогава ще съм ти Стражник. Очите ти се затварят. Трябва да поспиш. — Веждите на Елейн се дръпнаха нагоре заедно с брадичката, но Биргит не й даде възможност да възрази. — Освен всичко останало Стражникът е длъжен да казва на своята Айез Седай, когато прецени, че злоупотребява със силите си. И също така да я предупреди, когато сметне, че може да падне в Ямата на ориста. И да опази живота й, за да може тя да направи това, което е длъжна. Ще направя тези неща за теб. Никога вече няма да се боиш, че гърбът ти е незащитен, щом съм близо до теб, Елейн.

Елейн може да не беше спала, но Биргит имаше повече нужда от сън. Елейн загаси лампите и накара жената да се отпусне да заспи, макар и не преди самата Биргит да се увери, че самата тя е сложила възглавница и завивки на пода между двете легла. Имаше и малък спор коя от двете да спи на пода, но Биргит все още беше твърде изтощена, така че за Елейн не беше трудно да я убеди да остане на леглото. Е, всъщност не много трудно. Добре поне че тихото хъркане на Нинив не прекъсна.

Тя самата не заспа веднага, въпреки уверенията си към Биргит. Жената не можеше и носа си да покаже навън от фургона, преди да й намерят нещо за обличане, а беше по-висока от Елейн и Нинив. Елейн седна между двете легла и почна да разшива подгъва на тъмносивата си рокля. На заранта нямаше да им остане много време освен за бързо пробване и подшиване на новия подгъв. Заспа преди да е разшила и половината.

Отново сънува как обвързва Ранд, и то неведнъж. Понякога той коленичеше доброволно, а друг път й се налагаше да го направи също както с Биргит, дори промъквайки се в спалнята му, докато той спеше. Сега Биргит бе станала една от другите жени. На това Елейн не възразяваше чак толкова. За нея, както и за Мин, Егвийн или Авиенда, че даже и Нинив, макар че не можеше да си представи какво ще каже Лан за последното. Но виж, другите… Тя тъкмо бе заповядала на Биргит, облечена в сменящия цветовете си плащ на Стражник, да прати Берелайн и Елайда в кухните за три години, когато изведнъж двете жени започнаха да я бъхтят с юмруци. Събуди се и разбра, че Нинив я гази в усилието си да се добере до Биргит и да види как е. От прозорците струеше сивкава предутринна светлина.

Биргит се събуди и взе да ги уверява, че е по-здрава от всякога и че освен това е гладна като вълк. Елейн не беше сигурна дали Нинив е приключила с пристъпите си на гузна съвест. Не чупеше ръце и не приказваше за това, но докато Елейн умиваше лицето и ръцете си, обяснявайки за менажерията и защо им се налага да се задържат още малко с нея, Нинив припряно белеше и чистеше червени круши и жълти ябълки, режеше сирене и пъхаше всичко това в ръцете на Биргит върху блюдо, с чаша разредено с вода вино с мед и подправки. Ако Биргит позволеше, сигурно щеше да започне да я храни със собствените си ръце. После изми косата на Биргит в отвара от кокоши пипер, докато не стана черна като на Елейн — Елейн изми своята сама, разбира се — подари й най-хубавите си чорапи и риза и изглеждаше разочарована, когато се оказа, че предложеният от Елейн чифт пантофи й приляга по-добре. Настоя да помогне на Биргит да облече сивата коприна, след като косата й бе грижливо подсушена и сплетена отново — налагаше се да се отпусне малко и по ханша и бюста, но това можеше да почака — и дори настоя сама да зашие подгъва, докато смаяният поглед на Елейн не я накара да се отдръпне и да се заеме със собствения си тоалет, мърморейки, че и тя можела да шие не по-зле от всяка друга. Когато поиска.

Когато най-после излязоха навън, златният ръб на слънцето вече се показваше над короните на дърветата на изток. Кръшкач вече чакаше оседлан и Елейн си отбеляза наум, че трябва да заяви, че днес ще язди тя, преди някой от мъжете да заеме седлото. Но и да я изпревареше Том или Джюйлин, нямаше чак толкова да се разочарова. Следобед й предстоеше за пръв път да ходи по въже пред публика. Костюмът, който Лука й беше показвал, леко я изнервяше, но тя поне не мрънкаше като Нинив.

Ето че се появи и самият Лука — крачеше енергично из лагера с веещото се зад него червено наметало, тормозеше всички и подвикваше съвсем ненужни заповеди.

— Лателле, събуди ги тия проклети мечки! Искам да ги видя изправени, да се зъбят, когато влезем в Самара. Кларине, ти този път внимавай с кучетата. Ако някое пак хукне да гони някоя котка по улиците… Бръг, запомни, ти и братята ти ще се премятате точно пред моя фургон. Точно пред него. Това ще бъде тържествена процесия, не надпревара кой ще направи предно и задно кълбо по-бързо. Церандин, ти да държиш глиганоконете под око! Искам хората да зяпнат от удивление, а не да хукнат от ужас!

Той се спря пред фургона им и изгледа сърдито Нинив и нея, почти без да обръща внимание на Биргит.

— Колко мило, че благоволявате да дойдете с нас, госпожо Нана, и вие, милейди Морелин. Тъкмо си мислех, че сте решили да поспите до обед. — Той кимна към Биргит. — Побъбрихте си с гостенка отвъд реката, а? Е, нямаме време за гости. Смятам да тръгваме и към обед да започне представлението.

В началото на тази словесна атака Нинив изглеждаше изненадана, но някъде към второто изречение вече го гледаше не по-малко сърдито. Гузното й суетене около Биргит явно не засягаше поведението й към другите.

— Ще бъдем готови заедно с всички останали и ти много добре го знаеш, Валан Лука. Освен това един или два часа едва ли ще са от голямо значение. Отвъд реката има толкова народ, че и един на сто да дойде на представлението ти, ще се съберат толкова, колкото не си и сънувал. И ако решим да закусим на спокойствие, ще чакаш. Ако ни оставиш, няма да получиш онова, което искаш.

От нейна страна, това беше възможно най-грубото напомняне за обещаните му сто златни марки, но за първи път и то не го разколеба.

— Достатъчно народ ли? Достатъчно народ! Хората трябва да бъдат привлечени, жено. Чин Акима е там вече от три дни, а при него има един, който жонглира с мечове и секири. И цели девет акробати. Девет! Някаква си жена, за която не бях и чувал, имала две акробатки, които правели на висящо въже такива неща, от които и очите на Чавана ще изхвърчат. Ти на тълпите хич не разчитай. Силия Церано има мъже с боядисани лица като дворцови глупци, които се плискат с вода и се удрят с волски мехури, хората й плащат по един сребърен петак отгоре само за да гледат! — Изведнъж той изгледа Биргит с присвити очи. — Ти какво ще кажеш, да вземем да ти боядисаме лицето? Силия няма жена сред глупците. Някои от конегледачите сигурно ще се съгласят. Изобщо не боли да те удрят с надут мехур, а и ще ти платя… — Той млъкна — не обичаше да се разделя с парите си повече от Нинив — но Биргит веднага запълни паузата.

— Аз не съм глупак и няма да бъда глупак. Аз съм стрелец.

— Хм, стрелец — измърмори той, оглеждайки сложно оплетената лъскавочерна плитка, преметната на лявото й рамо. — Остава да ми кажеш, че името ти е Биргит. Що за човек си ти? Да не си от ония идиоти, дето търсят Рога на Валийр? Дори и да съществува тази щуротия, с какво всеки от вас има повече шанс да го намери от другите? Бях в Иллиан, когато се полагаха Ловджийските клетви и на Великия площад на Тамаз се бяха струпали хиляди. Но въпреки славата, която можете да спечелите, нищо не може да засенчи аплодисментите на…

— Аз съм стрелец, хубавецо — намеси се твърдо Биргит. — Намери ми един лък и ще надстрелям теб или който и да е от твое име, залагам сто златни крони срещу една твоя. — Елейн очакваше Нинив да хлъцне — те трябваше да платят залога, ако Биргит загубеше, а каквото и да твърдеше, Елейн не смяташе, че е възможно Биргит да се е възстановила съвсем — но Нинив само затвори очи и вдиша дълбоко и много дълго.

— Жени! — изръмжа Лука. Том и Джюйлин можеха и да си спестят одобрителното споглеждане. — Ти си същата като лейди Морелин и Нана, или както там се казват наистина. — Той заметна в широк жест коприненото си наметало към междувременно струпалите се наоколо мъже и жени. — Може и да е отбягнало от зоркото ти око, Биргит, но мен ме чака представление, а конкурентите ми вече изсмукват паричките в Самара, обирджии проклети.

Устните на Биргит се извиха в лека усмивка.

— Страх ли те е, хубавецо? Добре, твоя залог можем да го свалим на сребърен петак.

Елейн си помисли, че Лука ще получи припадък. Вратът му изведнъж сякаш се оказа твърде широк за яката.

— Ще ти донеса лъка си — почти изсъска той. — Можеш да си отработиш стоте марки, като ти боядисам лицето, или с чистене на клетките, все едно!

— Сигурна ли си, че си съвсем добре? — попита Елейн Биргит, докато той се отдалечаваше. Единственото, което успя да долови, беше повтарящото се „жени!“ Нинив гледаше жената с плитката така, сякаш земята под краката й всеки момент щеше да се отвори и да я погълне — нея самата, не Биргит. Неизвестно защо куп конегледачи се бяха струпали около Том и Джюйлин.

— Хубави крака има — каза Биргит, — но аз никога не съм харесвала високи мъже. Като добавиш и едно красиво лице, нищо не може да ги трогне.

Петра се беше присъединил към групата мъже — два пъти по-едър от всички. Той каза нещо и двамата с Том си стиснаха ръцете. Братята Чавана също бяха там. Както и Лателле, която заговори нещо сериозно с Том, мятайки мрачни погледи към Нинив и двете жени с нея. Докато Лука се върне, с един лък с неопъната тетива в ръка и колчан със стрели, всички бяха зарязали фургоните, конете и клетките и се бяха струпали около Том и хващача на крадци. Всички тръгнаха след Лука, който ги поведе малко извън бивака.

— Смятат ме за добър стрелец — каза той и издяла с нож бял кръст на височината на гърдите си в дънера на един висок дъб. Беше възвърнал отчасти самодоволството си и с голямо перчене измери петдесет крачки от мишената. — Аз пръв ще стрелям, за да разбереш с кого си имаш работа.

Биргит взе лъка от ръката му и измери пред изумения му поглед още петдесет крачки. Поклати глава, оглеждайки лъка, но го преви върху обутия си в пантофка крак и изпъна тетивата с едно плавно движение, докато Лука, Елейн и Нинив стигнат до нея. После измъкна една стрела от колчана, който носеше той, огледа я за миг и я хвърли настрана като боклук. Лука се намръщи и отвори уста, но тя вече измъкваше втората. Следващите три също се озоваха върху покритата с листа земя, преди да забие една в пръстта до себе си с острието надолу. От всичките двадесет и една задържа само четири.

— Тя може! — прошепна Елейн, мъчейки се да прозвучи убедително. Нинив кимна обезсърчено. Ако се наложеше да платят и тези сто златни крони, скоро щеше да им се наложи да продадат накитите, които им беше дала Аматера. Пълномощните писма бяха почти без полза, бе обяснила тя на Нинив — използването им щеше да посочи на Елайда като с пръст къде са били, ако не и къде са в момента. „Само ако ми беше останало време да я разубеди, щях да спра всичко това. Като мой Стражник, тя трябва да прави каквото й кажа. Не е ли така?“ Но ако се съдеше по свидетелствата до този момент, послушанието не беше част от връзката. Дали пък онези Айез Седай, които бе издебнала, докато го правеха, не бяха взели и някакви клетви от мъжете? Сега, като си го помисли, реши, че поне една го е направила.

Биргит сложи стрела, вдигна лъка и стреля, сякаш без да се спре, за да се прицели. Елейн се смръщи, но стоманеният връх се заби точно в средата на издялания бял кръст. Преди още стрелата да е спряла да трепти, втората се обърса в нея. Този път Биргит изчака за миг, но само докато първите две, залепени една до друга стрели се успокоят. Всички зяпачи ахнаха, когато третата стрела разцепи първата, но това не беше нищо в сравнение с мъртвата тишина, когато четвъртата направи същото с втората. Веднъж можеше да е случайно. Втори път…

Очите на Лука като че ли се канеха да изхвръкнат от орбитите. Със зяпнала уста той се втренчи в дървото, после в Биргит, в дървото и пак в Биргит. Тя му подаде лъка, но той само поклати глава отчаян.

Изведнъж уредникът на менажерията захвърли колчана и разпери широко ръце с радостен вик.

— Край! Никакви ножове! Само стрели! От сто крачки!

Коленете на Нинив омекнаха и тя се отпусна в ръцете на Елейн, докато мъжът обясняваше какво иска, но не възрази и с един звук. Том и Джюйлин събираха пари от останалите; повечето пускаха монетите с въздишка или със смях, но Джюйлин трябваше да сграбчи ръката на Лателле, която се опита да се измъкне, и й каза няколко гневни думи, преди тя да извади монетите от кесията си. Това значи бяха нагласили двамата. Трябваше хубавичко да им се накара. Но по-късно.

— Нана, не си длъжна да го приемаш. — Нинив не отговори. Само зяпаше Биргит със замъглени очи.

— А облога ни? — обърна се Биргит към Лука, когато въздухът му свърши. Той направи гримаса, след което бръкна бавно в кесията си и й подхвърли една монета. Елейн улови блясъка на злато под слънцето, докато Биргит я оглеждаше, след което му я хвърли обратно: — Залогът от твоя страна беше сребърен петак.

Очите на Лука се облещиха от изумление, но после той се засмя и притисна златната крона в ръката й.

— Заслужи си я до последния медник. О, самата кралица на Геалдан може да дойде да гледа такова изпълнение като твоето. Насам, народе! Биргит и нейните стрели! Ще трябва да ги боядисаме сребърни, както и лъка!

Елейн отчаяно зачака дано Биргит обърне поглед към нея. Само това липсваше. Ако изпълнеха желанието му, щяха все едно да поставят знак, за да ги намери по-лесно Могедиен.

Но Биргит само подхвърли монетата в дланта си и се ухили, после каза:

— Боята само ще развали този овехтял лък. И ме наричай Мерион: това беше името ми веднъж. — Тя се опря на лъка и се усмихна още по-широко: — Може ли и аз да получа една червена рокля?

Елейн въздъхна облекчено, а Нинив изглеждаше готова да повърне.