Метаданни
Данни
- Серия
- Колелото на времето (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Fires of Heaven, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валерий Русинов, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 102гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ИК „Бард“, 1999
ISBN: 954-585-005-1
История
- —Добавяне
Глава 13
Малка стаичка в Сиенда
Елейн се мъчеше да не поглежда киселата физиономия на Нинив. Завесите на каретата бяха дръпнати въпреки прахоляка, който влизаше през прозорците, та ветрецът да отвее поне отчасти жегата на късния следобед. Покрай тях се точеха ниски залесени хълмчета и малки нивички. Имение на някой лорд, в стила на Амадиция, беше кацнало на един по-висок хълм на няколко мили от пътя — огромен приземен етаж от камък, петдесет стъпки висок, с изкусна дървена надстройка с красиви тераси и покриви от червени керемиди. Преди векове би било каменно, но много време бе минало, откакто лордовете в Амадиция можеха да имат нужда от лични укрепления, а и сега кралският закон изискваше дървената надстройка. Така никой разбунтувал се лорд не можеше да се съпротивлява на краля за дълго. Разбира се, Чедата на Светлината бяха изключение от този закон — те поначало имаха имунитет спрямо повечето закони на Амадиция. В детските й години й се беше наложило да учи много неща за законите и обичаите на други страни.
Всичко изглеждаше изсъхнало; една мълния можеше да подпали пожар, който да опустоши цялата околност. Но мълнията означаваше дъжд, а малкото облачета в небето бяха твърде високи и тънки за това. Елейн разсеяно се зачуди дали би могла да предизвика дъжд. Беше се научила до голяма степен да упражнява контрол върху времето. Въпреки това беше много трудно, ако ти се наложеше да започнеш от нищо.
— Отегчена ли е милейди? — попита жлъчно Нинив. — Както ми е зяпнала милейди околностите и както си вири носа — струва ми се, че й се ще да пътува по-бързо. — Тя отвори капака към капрата и извика: — По-бързо, Том! И недей да спориш с мен! А ти си дръж езика, Джюйлин! По-бързо, казах!
Дървеният капак се затвори с трясък, но Елейн все пак чу гръмкото боботене на Том — най-вероятно ругаеше Нинив, която се заяждаше с мъжете по цял ден. Миг по-късно камшикът му изплющя и екипажът затрополи напред още по-бързо. Тресеше се толкова силно, че двете жени заподскачаха върху позлатените копринени седалки.
— Моля те, Нинив — каза Елейн. — Аз…
— Неудобничко ли й е на милейди? Знам, че благородните дами са свикнали на удобства, за които простите слугини и представа си нямат, но съм сигурна, че милейди иска да стигне до следващия град преди да се е стъмнило, нали? За да може слугинята на милейди да сервира вечерята на милейди и да сложи милейди в креватчето, нали? — Зъбите й изтракаха от поредното друсване и тя изгледа Елейн гневно, сякаш тя беше виновна за това.
Елейн въздъхна тежко. Нинив я беше разбрала в Мардецин. Една лейди никога не пътуваше без слугиня, а две най-вероятно щяха да имат две слугини — а не можеха да преоблекат Том или Джюйлин в рокли, нали? Което означаваше слугинята да е една от тях. Нинив наистина се бе съгласила, че Елейн разбира повече от поведение на благородни дами от нея — обикновено проявяваше разум, речеше ли да те изслуша. Обикновено. Бяха обсъдили всичко това в дюкяна на госпожа Макура, след като натъпкаха двете жени със собствената им ужасна отвара.
След като напуснаха Мардецин бяха пътували неуморно, докато не достигнаха едно селце с хан, където вдигнаха ханджията от леглото и наеха две малки стаи с тесни легла, събудиха се преди изгрев слънце вчера, за да продължат напред и заобиколиха Амадор отдалече. Никоя от двете нямаше да я вземат за нещо различно от това, за което се представяше, но и двете не се чувстваха никак удобно при мисълта, че ще минат през голям град, пълен с Бели плащове. Крепостта на Светлината се намираше в Амадор. Елейн беше чувала, че в Амадор царувал кралят, но управлявал Педрон Ниал.
Неприятностите бяха започнали снощи, в едно място на име Беллон, на една кална бара, надуто наречена река Геан, на около двадесет мили след столицата. Ханът „Беллонска твърд“ беше голям и госпожа Алфара, ханджийката, предложи на лейди Морелин частна гостна за вечеря, която Елейн не успя да откаже напълно убедително. Госпожа Алфара беше убедена, че единствено слугинята на лейди Морелин, Нана, би трябвало да знае как да й сервира правилно; благородните дами наистина държат нещата да са по-така, беше казала жената, което си е тяхно право, а нейните момичета не знаели как да обслужват дами. Нана обаче сигурно знаела точно как лейди Морелин предпочита да й се оправи леглото и щяла да й приготви една хубава баня след пътуването в такъв горещ ден. Списъкът от нещата, които Нана трябваше да направи точно както го изисква господарката й, се оказа безкраен.
Елейн не беше сигурна дали благородническото съсловие на Амадиция наистина очаква подобни неща, или госпожа Алфара просто гледаше да намери колкото може повече работа на слугинята на една чужденка. Елейн се беше опитала да пощади Нинив, но тя непрекъснато повтаряше „както желаете“ и „милейди е много придирчива“, също като ханджийката. Щеше да изглежда глупачка, или най-малкото странна, ако настоеше да я остави на мира. А и нали се стараеха да отбягват ненужно внимание.
Докато се намираха в Беллон, пред външни хора Нинив се държеше съвършено като слугиня. Виж, насаме беше друга работа. Елейн наистина предпочиташе старата Нинив, вместо постоянното натякване за слугинството. Извиненията й се посрещаха с „милейди е много мила“ или въобще се пренебрегваха. „Няма да й се извинявам повече — повтори си тя може би за петдесети път. — Не и за нещо, което не е по моя вина.“
— Нинив… — Елейн се чувстваше досущ като топката в онази детска игра, наречена „Андорско подскачане“, в която се мъчиш да задържиш на дъсчица подскачаща цветна дървена топка. Тя самата обаче нямаше да помоли да забавят каретата. Можеше да издържи, докато и Нинив издържи. „Ама много е опърничава тази жена!“ — Не че не искам да стигнем до Тар Валон по-бързо, но…
— О, милейди мисли? Милейди трябва да е хванала главоболие от толкова усилие. Ще направя на милейди един хубав чай от овчи език и червена маргаритка веднага щом…
— Млъкни, Нана — каза Елейн, спокойно, но много твърдо; получи се едно от най-добрите й подражания на майчиния й тон и челюстта на Нинив увисна. — Ако пак си задърпаш плитката, ще се возиш на покрива при багажа. — Нинив само изпъшка. Съвсем задоволително. — Изглежда, понякога си мислиш, че все още съм дете, но в случая ти си тази, която се държи като дете. Не те помолих да ми изтъркаш гърба, но трябваше едва ли не да се преборя с теб, за да те накарам да престанеш. И дори предложих и аз да изтрия твоя, не помниш ли? И предложих аз да спя на слугинското креватче. Но ти не пожела да се преместиш. Стига си се цупила. Ако искаш, аз ще бъда слугинята в следващия хан. — Сигурно щеше да е пълен провал. Нинив щеше да крещи на Том пред всички. Но Елейн беше готова на всичко, само мир да има. — Можем да спрем още сега и да се преоблечем между дърветата.
— Избрахме тоалет, който става на теб — промърмори Нинив, бутна отново капака и извика: — По-бавно! Да ни пребиете ли искате? Тъпи мъже!
Докато каретата забавяше до много по-прилична скорост, не се чу нищо, но Елейн беше готова да се обзаложи, че двамата мъже си говорят. Тя оправи косата си до колкото можеше без огледало. Все още се стряскаше, като видеше блестящите си черни къдрици.
— Та за какво казваш, че си мислила, Елейн? — попита Нинив. Бузите й поруменяха. Знаеше, че Елейн е права, само че да отстъпи беше все едно да се извини, нещо, което тя никога не правеше.
— Бързаме да се завърнем в Тар Валон, но всъщност имаме ли някаква представа какво ни очаква в Кулата? Ако Амирлин наистина е издала онези заповеди… Всъщност изобщо не го вярвам и не мога да го разбера, но не смятам да влизам в Кулата, докато не ми стане ясно. Само глупачка си пъха ръката в дупката на дърво, без да знае какво има вътре — така казваше Лини.
— Мъдра жена е тази Лини — каза Нинив. — Можем да научим повече, ако видя друга китка жълти цветя, провесена на някоя врата, но дотогава смятам, че трябва да се държим все едно, че самата Черна Аджа е завладяла Кулата.
— Госпожа Макура вече сигурно е изпратила друг гълъб до Наренвин. С описанието на тази карета, на роклите, които сме взели, и най-вероятно и на Том и Джюйлин.
— Нищо не може да се направи. Нямаше да стане така, ако не се размотавахме из Тарабон. Трябваше да вземем кораб. — Елейн зяпна при обвинителния й тон, а Нинив благоволи да се изчерви отново. — Е, стореното — сторено. Моарейн познава Сюан Санче. Навярно Егвийн може да я помоли, ако…
Каретата внезапно спря, отхвърляйки Елейн върху Нинив. Конете зацвилиха.
Прегърнала сайдар, Елейн вдигна капака на прозореца… и отново го пусна с облекчение. Тук имаше нещо, каквото бе виждала неведнъж в Кемлин. На голяма поляна край пътя беше спряла на стан пътуваща менажерия. Огромен лъв с черна грива лежеше полузадрямал в една клетка, заемаща цялата задна част на фургон, а двете му самки крачеха нервно между решетките на друга. Трета клетка стоеше отворена и пред нея някаква жена караше две черни мечки с бели муцуни да пазят равновесие върху големи червени топки. В друга клетка бе затворен някакъв звяр, който приличаше на глиган, само че имаше пръсти с нокти — това животно идеше от Айилската пустош, знаеше тя, и се наричаше капар. Още клетки бяха заети от други животни и птици с яркоцветни пера, но за разлика от всяка друга менажерия, която бе виждала, тази пътуваше и с хора: двама мъже жонглираха с увити в цветни лентички обръчи, по-нататък четирима акробати се упражняваха да правят пирамида, а една жена подаваше храна на дузина кученца, които ходеха на задните си лапи и се преобръщаха заднишком по нейна команда. Още по-далече някакви мъже издигаха два високи пилона: тя си нямаше и представа за какво могат да служат те.
Нищо от това обаче не бе накарало конете да се вдигнат на задните си крака и да зацвилят уплашено въпреки отчаяните усилия на Том да ги укроти. Тя самата можеше да подуши миризмата на лъвовете, но това, към което гледаха с подивели очи изплашените коне, бяха три огромни животни със сива набръчкана кожа. Двете бяха високи колкото каретата, с големи уши и грамадни извити бивни, между които чак до земята висеше дълъг нос. Третото, по-ниско от конете, но тежко почти колкото тях, нямаше бивни. Малкото им, предположи тя. Една жена с бледожълта коса го чешеше зад ухото с дебел остен. Елейн беше виждала и такива животни. Но никога не беше мислила, че ще ги види отново.
Откъм лагера се приближи висок тъмнокос мъж. Въпреки жегата бе облечен в червено копринено наметало, което размаха в щедър поклон. Беше хубавец, умееше да подгъва крак и изглежда, си даваше сметка и за двете.
— Простете, милейди, ако гигантските глиганоконе са изплашили животните ви. — После махна на двама от мъжете да дойдат и да помогнат да успокоят конете, след което се взря в нея и промърмори: — О, замри сърце. — Беше достатъчно високо, за да го чуят всички. — Аз съм Валан Лука, милейди, прочут комедиант. Вашето излъчване ме съсипва. — Той направи втори поклон, още по-изискан от първия.
Елейн погледна Нинив и забеляза същата насмешлива усмивка, която се бе появила и на нейното лице. Този Валан Лука, изглежда, беше много самоуверен. Хората му бързо се оправиха с конете, които продължиха да пръхтят, но вече не блещеха очи. Том и Джюйлин бяха зяпнали странните животни почти толкова втренчено, колкото и конете.
— Глиганоконе ли казахте, господин Лука? — каза Елейн. — Откъде идват те?
— Гигантски глиганоконе, милейди — последва готовият отговор, — от приказната Шара, където аз лично водих експедиция из диви земи, пълни със странни народи и още по-странни гледки. Ще бъда на седмото небе, ако позволите да ви разкажа за тях. Гигантски човеци, два пъти по-големи от огиер. — Той придружи думите си с щедри жестове. — Същества без глави. Птици толкова големи, че могат да вдигнат цял бик и да го отнесат. Змии, които могат наведнъж да глътнат жив човек. Градове, съградени от чисто злато. Слезте, милейди, и ми позволете да ви разкажа.
Елейн не се и съмняваше, че този Лука ще се омае от собствените си приказки, но пък дълбоко се съмняваше, че животните идват от Шара. Първо, дори Морският народ не беше виждал от Шара повече от заградените със стени пристанища, до които беше ограничен достъпът им: минеше ли някой отвъд тези стени, повече не го виждаха. Айилците също не знаеха много повече. Второ, двете с Нинив вече бяха виждали такива същества във Фалме, по време на нахлуването на Сеанчан. Сеанчанците ги използваха за работа, както и във война.
— Не, господин Лука, благодаря — отвърна тя.
— Тогава позволете да ви изнесем представление — каза той бързо. — Както можете да видите, това не е обикновена пътуваща менажерия, а нещо съвсем ново. Частно позорище. Акробати, жонгльори, дресирани животни. Най-силният мъж на света. Дори фойерверки. С нас има истински Илюминатор. Тръгнали сме за Геалдан и утре вече няма да сме тук. Но ако благоволите…
— Моята господарка не благоволява — намеси се Нинив. — Тя си има по-добри неща, за които да си харчи парите, вместо да гледа някакви си животни. — Всъщност тя самата стискаше здраво парите им и много неохотно отпускаше само за най-необходимото. Изглежда, смяташе, че всичко трябва да струва колкото в нейните Две реки.
— Защо искате да отидете в Геалдан, господин Лука? — попита Елейн. Нинив наистина оплескваше всичко и после оставяше все на нея да оправя нещата. — Чувам, че там имало големи неприятности. Войската не могла да усмири онзи мъж, който наричал себе си Пророка и проповядвал за Преродения Дракон. Сигурна съм, че не бихте искали да пътувате в размирна земя.
— Силно преувеличено, милейди. Силно преувеличено. Където има тълпи, хората искат да ги забавляват. А където хората искат да ги забавляват, моето позорище е добре дошло. — Лука пристъпи към каретата и вдигна очи към Елейн. Изглеждаше притеснен. — Милейди, истината е, че вие ще ми направите голяма услуга, ако ми позволите да ви изнесем представление. Всъщност един от нашите глиганоконе направи малка беля в последното градче, през което минахме. Случайно стана — добави той припряно, — уверявам ви. Иначе те са кротки животни. Изобщо не са опасни. Но хората в Сиенда не само че не пожелаха да ми позволят да направя представление там или да дойдат на такова тук… Ами… наложи се да им дам всичките си пари, за да платя щетите и глобите. — Той потръпна. — Особено глобите. Ако ми позволите да ви позабавляваме… за дреболия, наистина… ще споменавам името ви като благодетелка на моето позорище където минем по света и ще пръскам славата за вашата щедрост, милейди…
— Морелин — каза тя. — Лейди Морелин от Дома Самаред. — С черната коса спокойно можеше да мине за кайриенка. Нямаше никакво време да гледа представлението му, макар че в друг момент щеше да й е приятно. — Но ще ви помогна малко, щом нямате пари. Дай му нещо, Нана, за да му помогнем по пътя му до Геалдан. — Последното, което искаше, бе да „пръсне славата й“, но помагането на бедните и на онези, които се намираха в окаяно положение, за нея беше дълг, който нямаше да пренебрегне, щом разполагаше със средства, дори да се намираше в чужда земя.
Нинив изръмжа недоволно, но измъкна кесийка от торбичката на колана си и зарови в нея. После се наведе от каретата, пъхна нещо в шепата на Лука и промърмори:
— Ако си беше намерил някоя прилична работа, сега нямаше да просиш. Карай, Том!
Камшикът на Том изплющя и Елейн отхвръкна към облегалката седалката си.
— Не беше нужно да си толкова груба — каза тя. — Нито толкова рязка. Какво му даде?
— Един петак — отвърна спокойно Нинив, докато прибираше грижливо кесийката. — И толкова не заслужава.
— Нинив — простена Елейн. — Този човек сигурно си мисли, че му се подиграваме.
Нинив изсумтя.
— С тези яки рамене, един ден полска работа хич няма да го убие.
Елейн премълча, въпреки че не беше съгласна. Не точно. Разбира се, работата нямаше да навреди на човека, но тя не смяташе, че наоколо се намира много работа. „А и господин Лука едва ли ще приеме работа, която би му попречила да носи разкошната си пелерина.“ Ако обаче го изтъкнеше, Нинив сигурно щеше да започне да спори — всеки път, когато тя си позволеше кротко да изтъкне, че Нинив не знае нещо, тя много енергично започваше да я обвинява, че се била държала нахално и че не бивало да си позволява да я поучава. А Валан Лука едва ли си заслужаваше поредна крамола, след като съвсем наскоро едва бе успяла да потуши предишната.
Привечер стигнаха Сиенда — доста голямо селище с каменни къщи със сламени покриви и с два хана. На мястото на входната врата на първия, „Кралският копиеносец“, беше зейнала грамадна дупка и тълпата гледаше няколкото мъже, които я ремонтираха. Навярно „глиганоконят“ на господин Лука не беше харесал табелата, сега опряна до дупката — нападащ войник с насочено копие. Изглеждаше малко поразбита.
Изненадващо, но тук сред навалицата по прашните улици се мяркаха дори повече Бели плащове, отколкото в Мардецин — повече, а освен тях — и други войници, мъже в ризници и с конични шлемове. На сините им плащове се виждаше Звездата и магарешкият трън на Амадиция. Изглежда, наблизо имаше гарнизон. Кралските войници и Белите плащове май хич не се обичаха — или се разминаваха, все едно че изобщо не се виждат, или се стрелкаха с предизвикателни погледи, като че ли всеки момент бяха готови да извадят мечовете си. Някои от белоплащите мъже имаха червени овчарски геги зад слънчевите изгреви на наметалата си. Ръката на Светлината — така се наричаха самите те. Ръката, която изтръгва истината — но всички други ги наричаха Разпитвачите. Дори оставалите Бели плащове страняха от тях.
Като цяло картинката беше достатъчна, за да накара стомаха на Елейн да се свие. Но едва ли им оставаше повече от час дневна светлина, и то като се смяташе късно настъпващият летен залез. Дори препускането през половината от нощта едва ли щеше да им гарантира друг хан напред, а препускането толкова късно можеше да привлече внимание. Освен това имаха и друга причина днес да спрат по-рано.
— Трябва да спрем — каза Нинив.
Впрягът закова пред „Светлината на истината“, Джюйлин скочи да им отвори вратата и Нинив почтително подаде ръка на Елейн. Обаче й се усмихна — явно не смяташе да започва отново с цупенето си. Кожената торба, която увеси на рамото си, изглеждаше малко неуместна, но не чак толкова, поне Елейн се надяваше да е така. Нинив се бе сдобила отново с добър набор от билки и мехлеми и не смяташе да ги оставя без надзор.
Като погледна табелата на хана — грейнало златно слънце като това, което Чедата носеха на плащовете си — тя съжали, че „глиганоконят“ не е разбил тази врата, вместо вратата на другия хан. Половината от мъжете в гостилницата бяха облечени в белоснежни наметала и шлемовете им бяха поставени на масите пред тях. Тя пое дълбоко дъх и се овладя, за да не се завърти тутакси и да побегне.
Ако се оставеха настрана войниците, ханът изглеждаше приятен. Зелени клонки украсяваха студените огнища на двете големи камини и откъм кухните се носеше миризмата на вкусни гозби. Всички сервиращи слугинчета в бели престилки бяха засмени и щъкаха пъргаво между масите с подноси с вино и храна.
Появата на една лейди толкова близо до столицата предизвика леко размърдване. Неколцина от мъжете се извърнаха към тях — повечето загледаха „слугинята“ с нескрит интерес — но намръщено-тържествената физиономия на Нинив, разбрала, че я зяпат, набързо ги върна отново към виното. Нинив, изглежда, смяташе, че да я погледне мъж е престъпление, дори човекът да не кажеше нищо и да не й намигнеше похотливо. Елейн понякога дори се чудеше защо тогава не носи дрехи с по-проста кройка — беше й се наложило доста да се потруди, докато сивата рокля на Нинив й стане съвсем по мярка. Самата Нинив беше безнадежден случай, когато се стигнеше до финия шев с иглата.
Съдържателката, госпожа Джарен, беше пълничка жена с дълги посивели къдрици, топла усмивка и пронизващи очи. Елейн подозираше, че е в състояние да забележи захабен пеш или празна торба от десет крачки. Те очевидно преминаха огледа, защото тя ги посрещна възторжено, удостоявайки ги с дълбок реверанс, при който просна нашироко сивите си фусти, без впрочем да пропусне да запита дали нейно благородие идва от Амадор, или е тръгнала за там.
— От — отвърна Елейн с уморена превзетост. — Градските балове бяха много приятни, а крал Айлрон е доста обаятелен мъж, което не може да се каже за повечето крале, но ми се налага да се върна в именията си. Искам стая за себе си и Нана и нещо за телохранителя и кочияша си. — Сети се за Нинив и слугинското креватче на колелца, което се пъхаше под леглото на господарката, и побърза да добави: — Искам две нормални легла. Нана трябва да е до мен — все някак ще изтърпя хъркането й. — Нинив се понамърщи — съвсем мъничко, за щастие — но това си беше чистата истина: тя хъркаше ужасно.
— Разбира се, милейди — отвърна закръглената ханджийка. — Имам тъкмо подходящата за вас стая. Но мъжете ви ще трябва да се подслонят в конюшнята, горе в сеното. Доста ми е претъпкано, както виждате. Някаква скитаща трупа вчера докара едни ужасно големи животни и едно от тях събори „Кралския копиеносец“. Бедният Сим си загуби над половината клиентела и всички се преместиха при мен. — Усмивката на госпожа Джарен издаваше по-скоро задоволство, отколкото съчувствие. — Но за вас все пак имам една стая.
— Сигурна съм, че ще ни свърши работа. Ако бъдете така добра да ни пратите лека вечеря и малко вода за миене, мисля да си легна рано. — От прозорците все още струеше дневна светлина, но тя деликатно постави длан на устата си, уж за да прикрие прозявката си.
— Разбира се, милейди. Както желаете. Насам, моля.
Госпожа Джарен, изглежда, смяташе, че е длъжна да забавлява Елейн, и докато ги водеше към втория етаж, продължи да обяснява надълго и на широко за претъпкания си хан и как било истинско чудо, че все още й била останала стая за скитащите артисти и техните животни и как те били прогонени далеч извън чертите на селото, та се отървали от тази дрипава пасмина, за всичките благородници, които се отбивали през годините в нейния хан, дори самият лорд-капитан командир на Чедата веднъж, представете си! Че то и един Ловец на Рога минал оттук едва вчера, на път за Тийр, където според хорските приказки Тийрският камък бил паднал в ръцете на някакъв Лъжедракон, и не било ли ужасно мъже да могат да правят такива неща? — Надявам се никога да не го намерят. — Ханджийката енергично поклати глава и сивите й къдрици се разлюляха.
— Рогът на Валийр? — каза Елейн. — Че защо да не го намерят?
— Ами, милейди, ако го намерят, това означава, че Последната битка наближава и че Тъмния се измъква на свобода. — Госпожа Джарен потръпна. — Светлината да даде дано Рогът никога да не бъде намерен. Така Последната битка никога няма да се случи, нали? — На тази странна логика трудно можеше да се намери отговор.
Спалнята се оказа малка. Две тесни легла с шарени покривки стояха от двете страни на прозореца, гледащ към улицата. Масичка с лампа между леглата и кутия с огниво на нея и малка черга, изтъкана на цветя, плюс умивалник с малко огледало над него довършваха цялото обзавеждане. Но всичко беше чисто и добре излъскано.
Ханджийката заоправя възглавниците и заоглажда покривките по леглата, обяснявайки, че дюшеците били пълни с най-хубавия гъши пух, че слугите на милейди ей сегичка щели да донесат багажа й по задното стълбище и всичко щяло да бъде съвсем наред, че нощем подухвал приятен ветрец, ако милейди благоволяла да отвори прозореца и да остави вратата открехната. Сякаш щяха да спят с отворена врата към коридора, по който може да мине кой ли не. Дойдоха две момичета с престилки: носеха голяма синя кана, пълна с вода, от която се вдигаше пара, и широк лакиран поднос, покрит с бяла кърпа. Елейн най-сетне успя да накара госпожа Джарен да излезе. Под едната страна на кърпата изпъкваха очертанията на кана с вино и две чаши.
— А ти искаше да отидем в „Кралския копиеносец“ — каза тя, след като момичетата излязоха. Огледа се и направи гримаса. В стаята почти нямаше да остане място за тях, като донесяха и сандъците с багажа им. — Не знам дали нямаше да е по-добре наистина да отидем там.
— Аз не хъркам — каза Нинив натъртено.
— Разбира се, че не хъркаш. Просто трябваше да кажа нещо.
— Радвам се все пак, че съм достатъчно уморена, за да заспя — изсумтя Нинив. — Като оставим настрана този вилняк, не можах да намеря нищо, което помага за сън в колекцията на тази Макура.
Том и Джюйлин трябваше да се качат три пъти, докато домъкнат големите, обковани с желязо сандъци. Ръмжаха и пъшкаха през цялото време, като всички мъже в подобни случаи. Докато мъкнеха първия, мърмореха недоволно и за това, че ги карали да спят в конюшни. Сандъкът беше с панти с формата на листа и на дъното му се пазеха парите и всичките им скъпоценности, включително и тер-ангреалът. Но само един поглед в стаята им беше достатъчен, за да си затворят устите, поне по въпроса за конюшнята.
— Ще видим какво можем да научим в гостилницата — каза Том, след като натикаха и последния сандък. Почти не оставаше място, за да се стигне до умивалника.
— И може да се поразходим — добави Джюйлин. — Когато по улиците има толкова неприязън, колкото забелязах, хората говорят.
— Това ще бъде много добре — каза Елейн. Правеха го, за да не излезе, че единственото, за което стават, е да влачат и мъкнат. Така беше и в Танчико — както и в Мардецин, разбира се — и пак можеше да е добре, но едва ли точно тук. — Но внимавайте много да не ни навлечете някоя беля с Белите плащове. — Двамата се спогледаха измъчено, сякаш тя не беше ги виждала да се връщат с цицини и окървавени лица след обиколките им за събиране на информация, но тя го остави без коментар и се усмихна на Том. — Ще чакам с нетърпение да чуя какво сте разбрали.
— Сутринта — намеси се твърдо Нинив. Толкова упорито се стараеше да не поглежда Елейн, че и да беше я изпепелила с очи, щеше да е същото. — Ако ни обезпокоите преди това заради нещо по-малко от тролоци, мислете му.
Погледите, които двамата си размениха, бяха толкова многозначителни, че дори Нинив вдигна вежди, но след като им отпусна с крайна неохота няколко дребни монети, те излязоха, съгласни да оставят жените необезпокоявани.
— Щом като дори не мога да говоря с Том… — понечи да възрази Елейн, но Нинив я сряза.
— Няма да позволя да влизат при мен, докато спя. — Беше започнала да разкопчава непохватно копчетата на гърба на роклята си. Елейн пристъпи да й помогне, но тя й каза: — Ще се оправя и сама. Ти ми дай пръстена.
Елейн със сумтене вдигна полата си и бръкна в малкото джобче, което си беше пришила отдолу. Щом Нинив толкова държеше да се държи свадливо, нейна работа — тя самата нямаше да й отвърне със същото. В джоба имаше два пръстена. Тя остави златната Велика змия и извади каменния пръстен.
Целият на точици и жилки в червено, синьо и кафяво, той беше твърде голям за някой от пръстите й и освен това бе плосък и усукан. Колкото и странно да изглеждаше, пръстенът имаше само една страна: ако човек го обходеше с пръст, щеше да обиколи отвътре и отвън и да стигне до точката, от която е започнал. Беше тер-ангреал и предназначението му бе да осигурява достъп до Тел-айеран-риод, дори за човек, който не притежава Таланта на Егвийн и айилските сънебродници. Единственото, което се изискваше, бе да заспиш, докато той се опира в кожата ти. За разлика от двата тер-ангреала, които бяха иззели от Черната Аджа, той не изискваше преливане. Доколкото знаеше Елейн, можеше да го използва дори мъж.
Останала само по ленената си риза, Нинив надяна пръстена на кожената каишка с печата на Лан и нейния пръстен на Великата змия, а после отново я завърза, окачи я на шията си и се изтегна на едно от леглата. Намести грижливо пръстените между гърдите си и положи глава на възглавниците.
— Остава ли още време, докато Егвийн и Мъдрите отидат там? — попита Елейн. — Така и не можах да разбера колко часа е разликата във времето с Пустошта.
— Има време, освен ако не дойде по-рано, а тя няма да го направи. Мъдрите я държат много изкъсо. За в бъдеще това ще е добре за нея, Егвийн винаги е била твърдоглава. — Нинив я погледна твърдо — нея! — сякаш определението й се отнасяше и за Елейн.
— Не забравяй да предадеш на Егвийн да каже на Ранд, че мисля за него. — Нямаше да позволи на Нинив отново да подхване свада. — Кажи й да… му каже, че го обичам, него и само него. — Ето. Престраши се.
Нинив извъртя очи по най-обидния начин, после сухо каза:
— Щом искаш. — И се отпусна на възглавниците.
Елейн избута един от сандъците до вратата и седна на него да чака. Винаги беше мразила чакането. Да можеше сега да слезе в гостилницата… Том сигурно все още щеше да е там и… И нищо. Той уж беше нейният кочияш. Тя се зачуди дали Нинив не е помислила и за това преди да се съгласи да бъде слугинята. Елейн въздъхна и се облегна на вратата. Наистина мразеше чакането.