Мократа, студена вечер прониква чак до костите, снежните парцали кръжат из въздуха в долините, извиват се във вихър и накрая, полепнали като пух върху земята, бавно се стопяват и от белите цветя на мраза не остава нищо освен капки вода и влажни петна.

Планините се простират отляво надясно. Светлината се мени всеки миг. Мъглявата тъмнина придобива жълтеникавосив отблясък, когато месецът разкъсва облаците върху мрачното небе, Сиера Арасена трепери в зимна дрямка.

Месецът подушва човешка миризма в безлюдния край, ококорва студеното си око иззад облаците и вижда двама ездачи на коне, които пъплят нагоре по каменистия път. Вижда ги откъм гърба. Забелязва как конете преплитат от умора крака, а ездачите с дълги наметала се свиват върху седлата прегърбени и отпуснати.

— Ще спрем ли вече някъде, милостиви господарю? — прецежда през зъби Каталинон. — Устата ми е така вкочанясала, че дори не мога да говоря. Един ден и две нощи яздим почти без почивка и дявол знае какво ни очаква днес.

— Трябва да се издържи — казва кратко Мигел.

— Аз открай време предпочитам тихия и скромен живот, открай време съм против бързането и обичам да си похапна добре, а сега какво става? Съгласете се, ваша милост: по петите ни — стражи, преследване, просто дъх не мога да си поема, и от два дни само сирене и лош хляб. Обичам топличкото, а тук ни замръзват носовете и говорът. Не че се оплаквам, милостиви господарю, но съгласете се — никак не е приятно. Но сега, честна дума, време е вече да се погрижите за нас. Пари имате достатъчно, фалшиви паспорти — също, както и писмо от отец Грегорио до някакъв си господин, и от всичко това няма никаква полза. А зъбите ми тракат от студ…

— След малко ще бъдеш на топло и над пълната чиния вече няма да има нужда да оплакваш мазните севилски блюда.

— Това е вече друга приказка, милостиви господарю, но съм любопитен какво чудо можете да направите върху това ледено плато, където освен сняг и вятър нищо не вирее, нищо не расте, няма жива душа — ни човек, ни птица…

Мигел го прекъсва с вдигната ръка и Каталинон се заглежда натам, където сочи.

— Я виж ти — приповдига се той на седлото, — светлинки! Това ще е някакво градче, а?

Препуснаха галоп. Светлинните блещукат пред тях в тъмнината, а една, усамотена, е вече съвсем наблизо.

Уединена каменна къща стои на открито посред пущинака като кутия, изхвърлена на бунище, и стене от вятъра. Само дяволско свърталище, но не и място за живеене на хора би могло да бъде това.

Зад кованата порта се разлайват кучета.

Каталинон удря с все сили по нея.

Прозорчето се отваря, лице не се вижда.

— Кой е там? Какво искате?

— Тук ли живее негова милост дон Матео Павона? — пита Мигел.

— Кой се интересува?

— Приятел на отец Грегорио — казва Мигел.

— Влезте — измърморва гласът и вратата се открехва.

Слугите отвеждат конете и Мигел влиза в къщата.

— Добре сте дошли, ваша милост — кланя се стопанинът. — Приветствувам ви в името на бога. Аз съм дон Матео Павона.

— Дон Мигел Ибара, бакалавър на университета във Валенсия — покланя се Мигел. — Това е моят слуга, а ето и писмо до ваша милост от отец Грегорио.

Дон Матео опипва с проницателен поглед посетителите и техните извехтели дрехи, а русата му брадичка непрестанно потрепва над смачканата надиплена яка, която стърчи около тънкия му и жилест врат. Матео се осведомява за здравето на Грегорио и чете писмото.

— Нужно ни е убежище, дон Матео — казва Мигел.

— Хм, разбирам. На господина е нужно да изчезне за известно време.

— За около месец — добавя Мигел.

— Твърде много — потрепва брадичката на Матео. — Значи, жилище, храна, отопление, постеля…

— Включете в сметката и Коледа — ухилва се Мигел.

Старецът охотно кимва.

— Колко? — пита Мигел.

— Наистина не знам — трие си брадичката старият хитрец.

— Десет ескуда, дон Матео?

Матео изтръпва. О, тоя мъжага не смята в реали, а направо в злато! Дръж се, Матео!

— Десет ескуда? — сплита костеливи пръсти той. — Сам бог вижда, че не мога да услужа за по-малко от сто ескуда. Но поради това, че ви изпраща отец Грегорио, с когото сме земляци, ще се съглася на осемдесет, ала нито на мараведи по-малко не мога…

Торбичката тежко тупва на масата и златото иззвънтява.

— Това са… това са… — заеква Матео.

— Сто ескуда — казва Мигел.

Матео преглъща и речта му отново става гладка:

— Вашето благородство, милостиви господине, ме задължава. У мен ще се чувствувате като у дома си. Смея ли да ви предложа за вечеря печен петел или кокошка на шиш?

Помещението, избрано за скривалище на гостите, няма прозорци, вратата води на балкона и горящите цепеници в огнището излъчват топлина и сияние.

Каталинон легна върху вълнената постеля на пода и занарежда с благодарност:

— Ах, мой мили господарю, вие ме наситихте, напоихте, стоплихте, добро легло ми осигурихте… вие сте благороден и всесилен, нищо повече не желая, само да спя… да спя…

Мигел излезе на балкона.

От долния етаж се чуват стъпки, из обширния двор се мяркат хора, увити в наметала с капишони.

„Бегълци от затворите на Инквизицията“ — мисли си Мигел и потреперва.

Връща се в стаичката и капнал от умора, пада на леглото.

Непонятно е словото на лудата жена, сякаш е написано върху вода, сякаш е разпиляно из облаците или потопено в тъмнина, а вятърът поглъща образа, който тя вижда.

— Кажи ми, Изабела, кой стой там в сянката?

— Никой, майко. Така ти се струва.

— О, не, дъще моя. Това е твоят жених. Ще се жениш, мое хубаво момиче. Когато излезеш от храма, всичко наоколо ще засияе от красотата ти. Кажи ми, дъще, кога ще дойде твоят жених за сватбата?

— Няма да дойде, майко. Неговото тяло е обречено на кладата. А черната му душа — на дявола — казва Изабела, която се измъчва от майчините думи.

— Кажи ми, дъще, божието наказание ще стигне ли този, който така се провини?

— Палачът вече го чака…

— Кажи ми, Изабела, ненавиждаш ли го?

— Ненавиждам го. Ненавиждам го.

— Сълзи има в гласа ти, чедо мое. Обичаш ли го?

— Обичам го, майко.

Лудата влече момичето под светия кръст.

— Прокълни го тук, на това място, дъще!

Изабела скланя глава и мълчи като черния дворец от гранит и мрамор. Нощта удря с крилата на вятъра в прозорците.

— Проклинам те — вика лудата, — проклинам те пред божието лице за вечни времена. Дано не видиш любов, докато си жив. Дано се мяташ от прегръдка в прегръдка все по-нещастен и по-нещастен. Дано се измъчваш от самота посред тълпи от хора, дано самотата гризе душата ти, както червей гризе труп!

Девойки с глинени амфори, опрени на хълбоците, отиват на чешмата за вода.

— Дон Мигел избягал от града, знаеш ли?

— Къде ли ще отиде?

— Казват, че в Кордова.

— Горките кордовски момичета!

— Да, да, да.

Мъжете седят върху бъчвите и пият вечерната си чаша вино.

— Вече се е намесила Инквизицията. Светите братства ще го преследват.

— Не, Инквизицията не се интересува от това. Стражата на префекта го преследва.

— Дано го уловят, подлеца…

— Ех, да бях млад и богат като него, да не се боях от никого и…

— … и би ли правил това, което прави той?

— Нима съм казал такова нещо?

— Ала го мислеше ти, грешна душице! Мислеше го!

Жените коленичат върху молитвените подставки и протягат сключени ръце, молейки се на глас:

— Като уловят този развратник, дано го накажат жестоко.

А тихичко прошепват:

— Дано им се изплъзне. Дано се върне тук. Дано му се харесам поне за малко.

Тропот на конски копита, врява и удари по вратата на дон Матео. Стража!

Груби непознати гласове:

— Казват, че идвал насам, към вас.

Гласът на Каталинон:

— Как се казва? Дон Мигел де Маняра? Хм. Стар? Млад? Висок? Нисък? Аха, значи, млад. Да, да, видях такова конте, но не беше сам. Бяха двама — така че това ме може да ви интересува.

— Двама? Това са те. Вторият е слугата му, разбираш ли? — вика стражът.

— Така ли? Е, те минаха по онзи път, към португалската граница. Както ми се стори, здравата бързаха.

— Това са те, това са те! — крещи стражът. — Подир тях!

Ала предводителят на стражата се мръщи:

— Защо е това бързане, глупако?

— Ако го хванем, всеки ще получи по ескудо.

Предводителят се накланя към него и шепне:

— А ако не го хванем, ако ни се изплъзне с божията милост, всеки от нас ще получи от баща му по десет ескуда, глупако!

„Казвахте ми, мой мили Грегорио, че когато образованият човек е уединен, става мъдър — обръща се мислено Мигел от своето скривалище към монаха. — Сега съм тук сам, старче, и въпреки това не съм щастлив. Дори трябва да ви призная, че подир месец премисляне в самота пак се чувствувам притеснен и тъжен.

Да, отче, притеснен. А вие знаете, старче, как не обичам думата «притеснен». Как винаги съм копнял по простори, по-широки от самото небе, както в сърцето, така и в мислите или в живота.

Сядам тук на челно място на масата заедно с такива изгнаници като мен, не си вярваме, а сме помежду си прекалено учтиви и внимателни. И от тези изгнаници дон Матео обира последния реал! Долу под нас градчето преживя като свещена крава своето спокойствие и в него гъмжат твари, които или бързат, или имат много време, но винаги правят нещо!

И това, отче, е изворът на моята печал.

Накъдето и да се обърна — виждам хора, които имат някаква цел. Да просят, да орат, да печелят, да крадат, да се молят, да пият, да играят, да воюват, да се грижат за някого — и по двайсет ръце да имаха, всичките биха използували за нещо.

Аз имам само две ръце и нямам работа за тях. Трифон и майка ми ме учеха как да сключвам ръце за молитва. Колко малко е това за мен! Бездействувам и ръцете ми тежат! Накратко казано, Грегорио мой, изпитвам срамното чувство, че моята младост отива напусто, че мускулите и мозъкът ми плесенясват, че не съм годен за нищо.

Имам всичко, каквото поискам. Здраве, пари, младост, само едно ми липсва, това, което не мога да си купя: щастие! Искам да тръгна да го търся. Ала мога ли?

Светът ме отлъчи, университетът ме отстрани като позорно петно от своята почтена среда. Поставен съм наравно с бандитите, крадците и закоравелите убийци. Утре напускам това място, не мога да издържа повече тук, а какво ме очаква? Ще трябва да се укривам по мазета, тавани и пещери, ще тръгна като изгнаник от град на град, обречен на мълчание, самота и бездействие.

А това е прекалено тежка участ за мен, мой стари приятелю, тъй като горя от желание да правя нещо. Какво да предприема с неукротимата си кръв?

Жадни са сетивата и духът ми. Пламтя. Изгарям от бездействие. Ала никъде няма за мен нито залък, нито глътка.

«Мисли за бога, когато изпаднеш в изкушение» — казвахте вие.

Мой драги старче, как мога да мисля за неговата доброта, след като ме дарява само с разочарования и болки?

За това, че не му посветих живота си, който майка ми му бе обещала, той ме наказва и ме преследва. Ох, повярвайте ми, отче, аз чувствувам, че бог ме лишава от любовта, за която жадувам, защото ми отмъщава.

Губя почва под краката си, мисълта ми е раздвоена, волята ми отслабва и става несигурна, а вярата ми в бога гасне.

Изпратете ми, отче, изпратете ми поне от разстояние добро слово и благословия! Никога не съм се нуждаел от тях така много, както сега…“

Из тясната уличка в толедското гето звъни китара. В сумрака зад певеца са се сгушили две човешки сенки. Лунната светлина пада върху ниския балкон и на него под муселинен воал грее моминско лице.

Под сянката ти да заспивам приласкан,

от устните ти да пия сладкия ти глас

и миглите ти да целувам аз,

в косите ти да люшкам своя блян.

Младата еврейка слуша песента, усмихва се, загледана долу в тъмнината, и хвърля на певеца цвете. Той го целува и го закичва на гърдите си.

— Естебан, чуваш ли ме? — долита шепот от балкона.

— Да, Естер, чувам те и копнея за теб. Вече цяла седмица не съм те прегръщал. Обеща ми, че тази нощ…

— Ела в полунощ и ще се изкачиш при мен. Искаш ли?

— Благодаря ти, моя любов.

Месецът плува през облаците, времето лениво се влече към полунощ и когато удря дванайсет, под балкона на Естер отново чака сянката на Естебан, а зад нея са се сгушили две други сенки — Мигел и Каталинон.

„Ще се въплътя в някакъв си Естебан — разсъждава Мигел — и ще вляза при любимата му. Най-после ще узная как се обичат хората, които любовта дарява с непрестанно блаженство, а не с празнота и горчивина като мен. Най-после ще позная истинското щастие. Подир малко, красавице, ще те притисне в прегръдката си нов Естебан и ти ще му откриеш великата тайна. Ако ще като крадец и натрапник, само и само да позная това, което копнея да позная.“

Вратата на балкона се открехва, месецът тъкмо се е скрил зад облаците и тъмнината души града.

— Естебан!

— Тук съм, Естер — отговаря Естебан.

От балкона се спуска въжена стълба.

Каталинон улавя Естебан за гърлото, запушва му устата и го притисва до оградата. В това време Мигел се изкачва по стълбата.

— Така хубаво ми пееше, Естебан — шепне девойката и води Мигел в стаята. — Обичам те. Ела.

Девойката се притиска до мъжа и подава устни за целувка.

Мигел я целува.

— Любими мой — шепне девойката, — никога не си ме целувал така. Свят ми се вие.

— Целувам те винаги еднакво — шепне разочаровано Мигел.

— Не, не, днес много по-хубаво, отколкото друг път.

— Сега ме целуни ти, колкото можеш по-хубаво — казва Мигел.

Девойката го целува продължително и страстно.

„Ах, кръвта ми наистина пламна. Боже мой, ще позная ли най-сетне вкуса на щастието!“

До постелята гори малка свещ и разлива слаба светлина. Мигел пристъпва към нея, загасва я и стаята потъва в мрак.

— Защо загаси, Естебан?

— За да не ограбват очите удоволствието на устните — шепне Мигел.

Високата прическа пада под ръцете му и напоените с ароматични масла коси се разпиляват върху раменете и хълбоците на девойката.

— Когато бях последния път при теб — мънка Мигел, треперейки от любопитство да се добере до своето познание, — какви красиви думи ми каза, Естер?

— Ти си ги забравил вече?

— О, помня ги! Ала копнея да ги чуя пак.

— Казвах ти, че те обичам, че съм твоя и че мисля за теб по цели дни и нощи.

— Нищо повече? — въздъхва Мигел.

— Нищо повече ли? Малко ли ти е това?

— Не, не, това са най-прелестните думи, които мога да чуя. Ала не ми ли ги каза някак иначе?

— Не, точно както сега.

Мъжът въздъхна тежко. Пак едно и също.

— Обичаш ме все с едни и същи думи…

— Нима това не е хубаво? Словата удвояват любовта.

— А аз какво ти казах, Естер?

— Същото, което и аз.

— Да, да. А какво чувствувах?

— Колко странно ме разпитваш! Ти самият не знаеш ли? Задъхваше се от блаженство, прегръщаше коленете ми и казваше: „Няма по-щастлив човек от мен, Естер!“

— Няма по-щастлив човек от мен — повтаря тъпо, насила Мигел и празнотата се озъбва над него. Но докосването на жената го променя. Моминското тяло пали, вълнението у Мигел нараства.

— Обичаш ли ме, Естебан?

— Обичам те, Естер — шепне Мигел, напрегнат от нетърпение. „Все пак може би завесата на тайнството ще се вдигне изведнъж и аз ще прогледна и ще позная.“

— Естер, Естер — шепне мъжът. — Искам голямо, безконечно щастие.

— Чувам те сякаш отдалеч — също шепне девойката и го привлича към себе си с привичен жест. — Да, искам: да ти дам голямо щастие…

— Тук сме на сигурно място, многоуважаеми господине — обръща се Каталинон към вързопа в краката си. — Тук сме като в някаква беседка, от всички страни градина, от всички страни — нощ. Може би това е градината на вашата Естер? Може би вие познавате всичко тук по-добре, отколкото аз? Аха, забравих, че когато ви вързах ръцете и краката, запуших и устичката ви и сега не можете да ми отговорите. Вие добре разбирате, че моят господар, който сега прегръща годеницата ви, не се нуждае от викове. Защо се мятате, милостиви господине? Лежете си спокойно, иначе ремъкът ще се вреже в тялото ви. Жал ми е за вас, господине. И ако ми се закълнете, че няма да вдигате врява, ще ви отпуша устата. Да? Съгласен ли сте? Добре, ще опитам, но господ да ви е на помощ, ако само гъкнете. Чувствувате ли острието на гърдите си? Това, милостиви господине, е нож с острие, дълго девет пръста. Така че — умната.

— Кой е твоят господар? — избухва Естебан, щом Каталинон отпушва устата му.

— О, моят господар е отличен мъж. И на вашата годеница ще се хареса, обзалагам се.

— Негоднико! — вика Естебан, ала болката прекъсва думите му.

— Не ви ли предупредих, че ножът е добър?

— Християнин ли е твоят господар? — шепне плененият.

— Разбира се. И то какъв! От стара, славна католическа фамилия.

— О, Адонай! Естер и християнин! Какъв ужас! Какво оскърбление!

— Разбирам — клати глава Каталинон. — Господинът е таен евреин. Моят господар ще бъде доволен: доколкото знам, още не е имал еврейка, защото еврейките живеят в Испания само тайно.

— И никога няма да има — съска Естебан. — Естер навярно е вдигнала на крак цялата къща.

— Едва ли, милостиви господине, наоколо е съвсем тихо, никакъв глас…

— Или го е пробола с иглата, която съм й дал. Твоят господар навярно вече не е между живите.

— Както изглежда — казва спокойно Каталинон, — вие не познавате господаря ми.

— Ще ти дам десет ескуда — стене Естебан, — ако ме развържеш. Имам злато.

— Злато?

— Двайсет ескуда! — настоява вързаният.

— Моят господар има достатъчно злато за себе си и за мен. Моят господар е дон Мигел де Маняра…

— Помощ! — извика Естебан.

Каталинон натисна малко повече острието на ножа и запуши устата на пленения.

— Вие сте неблагодарен човек и си усложнявате положението. Сега вече край на приказките и си мислете каквото искате.

Както преди това, така и сега: разочарование. Нито следа от трайно щастие. Пак две ръце около врата, същите целувки, същите ласки и нищо повече. Горчивина в устата, пустота в душата. Отвращение.

— Сбогом, Естер — казва гласно Мигел.

Девойката изтръпва от непознатия тон на гласа.

— Естебан! Естебан! Любими! Ти ли си?

Ускорено дишане, бясно пулсиране на кръвта в слепоочията, щракане на огниво, пламък и — чуждо лице.

Естер притиска юмруци към устните си и се задушава.

Очите на момичето са разширени от ужас, през техните врати влиза в съзнанието й образът на непознатия, вмъкнал се при нея с измама. Устата й е неспособна да издаде нито звук.

— Аз съм дон Мигел де Маняра, доня Естер — казва тихо Мигел. — Дойдох при вас с надеждата, че ще намеря щастие. Ала отново не го намерих. Вашият Йехова навярно не е по-могъщ от нашия бог и не умее да дари повече щастие… Всичко е винаги еднакво… безвкусно… Сбогом, Естер!

Зад него се чу стон. Обърна се.

Еврейката лежи на кревата, в сърцето й е забодена дълга златна игла, а под гръдта й аленее пламъчето на светла кръв.

Мигел мълчаливо стои над мъртвата и наблюдава бледнеещото лице.

В безумния си бяг подир щастието бе убил невинна жена. Измами я, пъхна се като злодей в обятията й и я уби. Любопитството и егоизмът му струваха живота й…

— Жал ми е за вас, Естер — тихо казва Мигел-убиецът. — Ала не знам кой от двама ни сега е по-злощастен — вие, мъртвата, или аз — живият, защото съм по-изоставен и по-самотен, отколкото вие, Естер…

Докато Мигел и Каталинон се плъзгаха като сенки покрай стената, майката, пробудена от кошмарен сън, намери дъщеря си мъртва.

Вцепени се от болка. След това, задавена от плач, събра цялата къща.

Евреите наобикалят мъртвата девойка, вдигат ръце нагоре, свеждат чела, късат дрехите си. Олюлявайки се, те пеят с ридаещи гласове псалми над мъртвата.

Скръбната песен прониква в градината и вързаният Естебан разбира от хора злата участ на годеницата си.

Каталинон оседлава конете и тихо проклина непрестанното скитане.

— Не проклинай — казва Мигел. — Подир нас върви сянката на мъртвата.

— Какво? — ужасява се Каталинон. — Каква мъртва? Да не би тази девойка…

— Да, прободе се с игла в сърцето.

— О, свети Якове! — разтваря отчаяно ръце Каталинон. — Какъв ужас! А защо се самоуби?

Мигел мълчи и пришпорва коня в галоп към Куенка.

Каталинон го поглежда ужасен:

— Господ ще ви накаже, господарю! Човешкият живот не може да се изкупи дори с кола злато.

Ла Манча, платото, по което Донкихотовият Росинант се е препъвал под драгоценния товар на фалшивото рицарство, е широка равнина, покрита с пясък и пасбища, усамотени къщи и вятърни мелници, които се въртят непрестанно от духащия вятър. Обградено от реките Хигуела и Хабалон, платото се простира чак до средното течение на Хукар.

Вече няколко дни Мигел и Каталинон скитат по тези бедни краища и нощуват ту в усамотените къщи с мансарди за бездомници, ту в разкошните стаи на големи странноприемници, в които от време на време преспиват и велможи, на път за кралския дворец или когато се връщат оттам.

Нощта, която изпревари техните коне, ги приюти под един корков дъб.

— Ставайте вече, милостиви господарю — казва Каталинон и се измъква изпод дебелата вълнена завивка, — здравата намръзнахме тази нощ.

Каталинон започна да подскача и духа на ръцете си, за да се сгрее.

Мигел се изправя и разтрива вкочанясалите си крайници. Той съзира недалеко под хълма мандра и край нея стадо овце:

— Бързо оседлавай! Тръгваме.

В мандрата ги посрещна стар овчар и им предложи топло мляко, мазно сирене и ечемичени питки със златиста препечена коричка.

И както седяха край огъня и закусваха, те видяха, че по хълма се спуска висок стар мъж — само кожа и кости, с лице, осеяно с бръчки, на главата шапка, по-широка от колело на каруца, на врата кърпа, по-червена от прясна кръв, а около кръста — широк колан с пищов и кама. Подир него — стара жена, също такава слаба и кокалеста като мъжа, поклаща ръце и стъпките й са не по женски тежки.

Зад гърба им изгрява слънцето, порозовяло от съня, върху тревата искри роса и утрото е свежо като момински смях.

Лицето на мъжа е хладно и надменно, недоверчиво затворено, очите изпущат мълнии, а бръчките издават гняв.

— Кои са тези хора? — пита Мигел овчаря.

И старият Антонио обяснява с уважение:

— Това е славният разбойник Рамон Куидо, милостиви господине, и неговата любовница Ексела. Двамата живеят тук кой знае откога в една тясна пещера. Преди тридесет години даваха за главата му сто ескуда, представяте ли си — сто ескуда, но не можаха да го хванат и постепенно го забравиха.

Овчарят понижава глас:

— Дон Куидо много се дразни от това и продължава да твърди, че стражата е по петите му, макар и да не е вярно. Но никой не бива да му противоречи.

Бандитът спира на няколко крачки от огъня, поставил ръка на пищова, и оглежда внимателно Мигел с очи, в които иззад строгостта прозира съмнение, умора и глад.

— Добър ден, Антонио — казва бандитът с дълбок поклон. — Безопасно ли е тук?

— Съвсем безопасно, дон Рамон. Това са мои гости, господин… дон… наистина не знам кои са, ала честни хора са.

— Никому не вярвай — мръщи се бандитът. — И под свещеническото расо може да се крие вълк.

После се обръща към Мигел и произнася надменно:

— Рамон Куидо.

Ексела отговори на поклона на Мигел, като тръсна облепената с водораслите на сивите си коси глава и жадно се загледа в паницата с мляко.

— Идвам да закуся с теб, Антонио — казва Куидо.

— Това е чест за мен, дон Рамон — отговаря искрено овчарят. — Ето всичко, което имам. Питки, сирене и мляко. Заповядайте, доня Ексела, и вие, Рамон.

— Навярно сте имали интересен живот, дон Рамон? — учтиво пита Мигел.

— Сега сме като прах, разнасян от вятъра — отговаря съсухрената любима на бандита и костите й изпращяват, когато протяга ръка към сиренето.

— Интересен живот — повтаря бандитът замислено. — Да, имах интересен живот — смее се той с двата си жълти зъба, — и досега е такъв. Цели орди стража ме преследват по испанската земя. Ала няма да ме хванат. Никога. Краката ми са все така енергични като на сръндак, а ръката ми е здрава като скала.

— Животът е хубаво нещо — запреживя Ексела с почти беззъбата си уста. — Ала щом веднъж спре — тръгва назад, вехне и крее. Какви времена бяха, какви времена…

— Да — прекъсва я възбудено старият бандит и очите му придобиват нещо от някогашния блясък, а ръцете му довършват с резки и груби жестове думите. — Бяха славни времена: нощ, черна като гарван, път сред скалите, богаташ, съпровождан от слуги с пълни торби. Ех, какъв юнак само бях! Неочаквано нападение, прас-прас-храз — прерязано гърло, прободена гръд, кесии злато и красива дама, свалена от носилката — великолепна плячка… Това беше живот…

— Дама ли, Рамон? Дама? — вика Ексела, опулила малките си черни очи към бандита. — Лъжеш! Винаги съм била с теб. При всяко нападение съм била и никога никаква дама не си…

— Мълчи — прекъсва я Рамон. — Жената е част от приключението и бандит, който не плячкосва жени, не е бандит. Бандитът не е обикновен човек, бандитът е кавалер.

— Ама аз ти бях единствената… — вика старицата и полупразната й уста сърдито се отваря и затваря.

— Глупости! — разпалва се одърпаният крал на пътищата. — Керван от жени имах, това е главната плячка на бандита, господине. Това е истинският живот.

— Лъже! Лъже! — врещи Ексела и размахва костеливите си ръце. — Измисля си. Никога не е имал друга жена освен мен.

— Какво знаеш ти! — пренебрежително казва бандитът и отпива глътка мляко.

— Кълнеше ми се, нещастнико! — пищи старицата. — В бога и в свети Яков ми се кълнеше, че съм била и че вечно ще бъда единствената!

Бандитът се наклони към Мигел и върху умореното му лице се изписа насмешка:

— Вярвате ли, благородни господине, в тази — единствената?

Лицето на Мигел е сериозно:

— Вярвам.

Ексела му се усмихва ласкаво, а Рамон се хили.

— Господинът вярва в чудеса — подсмихва се бандитът.

— Господинът е още млад и се надява на чудеса — казва Ексела, но и в нейния глас звучи лек присмех и неверие.

За известно време млъкват.

— Жени — керван, кесии, пълни със злато, мощ, възхищение, слава… това беше животът, господине — казва бандитът и очите му плуват върху вълните на разбудените спомени.

— А какво ви остана от тази слава? — пита Мигел и гласът му е настойчив.

— Останах му само аз и нищо повече — произнася Ексела, предъвквайки залъка си.

— Какво ми остана ли? — изправя се старецът. — Всичко. И досега всичко това е в мен. Тук — в гърдите ми. Нищо не е залязло. Всичко е още живо. Всичко се повтаря…

— Да — хили се старицата. — Ама само насън. Кряска насън, сякаш напада на пътя самия крал. А сутринта се оглежда, мига глупаво и е гладен.

— Нима днес има кого да ограбиш? — мръщи се бандитът. — Никой вече няма злато освен високопоставените църковни отци и богатите благородници. А те пътуват, съпровождани от няколкостотин наемници. Тежки времена надвиснаха над Испания. Упадък на империята, благородни господине.

Мигел стана. Какъв ужас е да гледаш подобни човешки останки.

Изпита досада. Крахът на стария разбойник му припомня неговия собствен упадък. Той, единствената издънка на високопоставения манярски род, убива и скита по тайни пътища като изгнаник. Стана му противно да седи повече под тази стряха. „Да се махна оттук!“

— Ние сме като прах, разпиляван от вятъра — казва на ухото му старицата. — Вода в шепите си не можеш да задържиш. Изтича и изчезва.

— Приготви се за път, Каталинон — казва рязко Мигел.

Бандитът се заглежда в конете.

— Хубави коне имате, милостиви господине — казва. — Изобщо, както виждам, нищо не ви липсва. Нито злато, нито жени.

— Злато сигурно имате цял чувал — добавя Ексела.

— Имам — казва замислено Мигел, — ала не зная защо ми е…

Очите на стария разбойник от Ла Манча светват.

— Пред бандит не бива да говорите, че имате пари — шепне уплашено Каталинон на Мигел.

Но очите на бандита придобиха отново своя уморен и сънлив израз.

— Ние сме прах, разнасян от вятъра — въздиша неговата любовница.

Мигел не може повече да гледа застарелия разбойник. Проскубан орел. Прилича по-скоро на кокошка, отколкото на хищна птица.

— Да ставаме — казва той и подава на овчаря няколко реала за закуската.

— Ако не познавате тези краища, ще ви стана водач, за да не ви се случи нещо лошо — предлага бандитът.

— Срещу малко възнаграждение Рамон ще ви преведе чак до Сиудад Реал или чак до Толедските планини — намесва се Ексела.

Мигел изважда златен дублон:

— Ще приемете ли за спомен от мен този портрет на негово величество, дон Рамон?

— Вземи! Вземи! — скимти Ексела.

Бандитът се бори с гордостта си, ала очите му не се откъсват от монетата.

— Предложихте ми го така учтиво, че не мога да откажа на ваше високоблагородие — произнася той благовъзпитано и грабва дублона от дланта на Мигел. — Ще дам да го продупчат и ще го окача на врата на моята любима за спомен от вас. Благодаря, милостиви господине.

— Чу ли, Антонио, какво каза? — хваща старицата овчаря за ръката. — Каза, че ще ми даде дублона. Ще ми бъдеш свидетел, когато започне да отрича.

Мигел и Каталинон се метнаха на конете и препуснаха на север в свежото и благоуханно утро, летейки в галоп през пасбищата, които искряха около тях с хиляди росни очички.

Отляво на ездачите остана Сераниа де Куенка, отдясно — планината Хаваламбре и след като минаха под Гудар, те се спуснаха сред разцъфналата пролет, потопиха се във въздуха, изпълнен с нежна светлина и аромати. Пренощуваха в Мореля.

Преди изгрев Каталинон оседлава конете, а кръчмарят предлага сметката.

— Толкова много? За една нощ два дублона? — учудва се Мигел.

— Той е изнудвач — добавя Каталинон.

Кръчмарят се суети с фенера по двора и се възмущава:

— Много ли? Боже мой, сам погледни и кажи, че вземам съвсем малко. Та слагам ли в сметката учтивото посрещане и хубавите обноски към вашите милостиви особи? Не се ли държах с вас като с рицари и графове? Включвам ли в сметката кадифето, на което тук седят само херцози и още по-знатни личности? Искам ли да ми платите отделно за това, че ваша милост спа в постелята, в която спеше дон Мигел де Сервантес Сааведра, вечна му памет? И казвате, че яденето ви било малко, господин слуга? Че не сте се наяли до насита! За бога, какви приказки слушам от благородните господа?

— Стига! — заповядва Мигел. — Ето ти това, което искаш, и се махни от очите ми.

Потеглиха още по тъмно.

Пред изгрев-слънце е. Из мъглите се ражда розова зора, от която ще се разискри денят. Месецът бледнее на запад. Природата е величествена и тихо диша.

Мигел чувствува колко дребно е човешкото създание пред необгледната земна шир.

Пред мисления взор на Мигел прелита собственият му живот. „Вървя по път, белязан със сълзи и кръв.

Соледад… Мария… Изабела… Флавио… Естер.

Три живота унищожих. Три уста млъкнаха, три чифта очи угаснаха. От моята ръка. По моя вина. Трикратен убиец съм. Но защо? Та аз не исках да убия нито един от тримата! А ги убих! Защо е толкова жестоко сърцето ми? Аз, аз, който бях определен от майка си за свещеник! Аз, комуто Трифон сееше в душата ненавист към жените, сега ги унищожавам на всяка крачка!“

Мигел скърца със зъби: „Какво сте посели в мен, че сега дава такива грозни плодове?

А Грегорио? Не, той беше друг, съвсем друг. Да раздаваме любов около себе си, казваше той. Ах, отче Грегорио, защо не умея да бъда такъв, какъвто искахте да ме видите? Защо искам само да вземам, а не умея да давам?

Не, вие сте плебеи, а аз съм господар! Аз имам право — на какво, боже милосърдни, кажи, на какво? Да убивам? Не, не! Право на щастие, на безмерно щастие! Това никой не може да ми отрече. И трябва да го намеря! Трябва! Няма да гния край олтарите на катедралите, няма да се прекланям пред никого, на всяка цена ще тръгна да търся щастието си!

Егоизъм ли казвахте, отче? Може би да. Сто пъти да! Ала аз не мога да бъда друг — и не искам! Но да убивам — не, това не…

О, ти, който си на небесата, защо не ми дадеш поне мъничко трайна радост, както на другите хора? Защо ме притискаш към земята с непрестанни разочарования? Защо ми пъхаш в ръцете шпагата, а в устата — жестоки думи, които унищожават? Твоята злоба към мен само ме озверява. Горд съм и не умея да отстъпвам.“

Слънцето изплува като сияещо божие лице и блясъкът му залива планини и долини.

Мигел скланя покорно глава.

„Господи, вярвал съм ти, вярвал съм в теб. Не искам повече да убивам! Помири се с мен, о, боже! Дай ми щастието, за което жадувам! Ще повярвам в теб навеки. Ще те почитам.“

Пролетното слънце разпръсна изведнъж ранната мъгла и засия с пълна сила.

„Твоята светлина е добро знамение за мен, господи! Вярвам. Да, ще вървя напред и ще намеря своето щастие! И ти, господи, простирай над мен десницата си!“

Името ти може по-лесно да се избарабани, отколкото да се изговори, Торедембара. То дрънчи като окови на позорен стълб. Стърже като остра четка, която дращи по суха дъска, скрипти като ключ в ръждясала брава, като пясък между зъбите, ала ти си прелестна, Торедембара, като очите на каталонските деца и свежа като техните бузки.

От височината на Иленските хълмове рибарското село Торедембара прилича на разпилян по тревата ориз или на стадо бели овци, пръснати по склона; едната му половина е зарита в пясъка на морския бряг, другата, плъпнала по планинския скат, се припича на слънцето като млада ярка.

Днес обаче Торедембара има сълзи върху хубавото си лице, защото насекоми са нападнали маслините и не могат да ги прогонят нито с опушване, нито със заклинания.

На хълма посред маслинената гора се издига бял параклис и пред него ридае цялото село, паднало на колене и сплело ръце.

Лудият Дааро предвожда процесията и молебена. Той е толкова мършав, че върху ребрата му може да се изсвири цяла песен, краката му са омотани в парцали, а главата — превързана с пъстра кърпа. Гласът му наподобява писък на папагал или врясък на маймуна. Но народът го обича.

Встрани от молещите се, в сянката на маслинено дърво, е седнало хубаво момиче и кърпи рибарска мрежа. Ето че и то коленичи и сплита молитвено ръце заедно с останалите.

Слънцето се е нагорещило до бяло.

Бащата на момичето е коленичил редом с Дааро и нарежда за цялото село:

— В какво сме се провинили, че така ни наказваш, господи? Риба ще има, вино ще има, ала маслини няма да има. О-о-!…

Гласовете се присъединяват към неговите ридания.

В това време от склона слиза чужденец и бавно се приближава.

— Света Богородице, смили се! Спаси нашите маслини.

— Смилете се, всички светии! Ще ви принесем в жертва мрежа риба и бъчва вино.

Езическото слънце бичува земята с пламъци.

Дааро удря чело о стената на параклиса. После се изправя, вдига ръце към небесата и вика:

— Нашите светци са от камък, светата Богородица — от дърво, а божието убежище — от тухли. Не могат да ни спасят. Само аз ще помогна. Само аз!

— Не богохулствувай, луди човече!

— Аз съм дъжд, влага и вода. Аз съм благословеният, който ще прогони насекомите от маслинените дървета.

Чужденецът слезе от коня си, приближи се до девойката и онемя от нейната свежа прелест.

„О, какво творение на земята! По-красива от всички благородни момичета на Испания. Лъха от нея на трева, на море, цъфти като ябълка, сияе като днешния ден, аленее като праскова пред дозряване, сочна и налята е с пролетна мъзга. Жена, в която е въплътена цялата маслинена гора, жена-земя. Това е жена за мен. Нейната прегръдка ще ми даде щастие.“

Очите на момичето се вдигнаха към чужденеца.

„Ах, мъж, какъвто по нашите краища не се среща. Откъде ли идва? Накъде ли отива? Защо ме гледа така втренчено? Ах, харесва ми този мъж! Завладява ме изведнъж. Мечтите ми се сбъдват, Дааро ми предсказа: «Ти си прекрасна и за теб ще дойде високопоставен млад мъж.» О, това е той! Това е той!“

— Мога ли да приседна под вашата сянка, девойко?

— Можете, господине. Сянката не е моя. Тя е божия и за всички. Маслиненото дърво дава сянка за всеки, който дойде.

— Маслинената гора е осквернена — дере гърло Дааро, — защото тук се въдеха змии. Ала бог ме призова да спася целия край, преди бръмбарите да са изпояли маслините и преди дърветата да са изсъхнали.

— О, Дааро, стори това!

— Коя сте вие, красива девойко?

— Ариана, дъщеря на рибаря Хосе.

— Аз съм божи апостол — вика Дааро. — Аз съм божи пратеник. Ще прогоня злите сили, ще пропъдя самия дявол. Виждам през вековете назад и напред.

— Какво ще стане с маслините, Дааро?

— Вашите дървета ще оздравеят! Аз ще ги спася.

— О, стори това, Дааро!

Задухът стиска човешките гърла, земята мирише на билки, палещото слънце изпича хора и земя.

— Имате прелестни ръце, Ариана.

Момичето поруменява, ала оставя ръцете си сключени.

Мъжът стои зад жената и отровните думи на съблазънта капят в слуха й.

— Вие сте създадена за любов, Ариана.

— За любов ли казвате, господине?

— Слушайте ме, маслинени дървета! Слушайте ме, кичести корони! Ще проникна във вас. Ще премина през вашите дънери, клони, листа и плодове. Ще проникна във вас, ще се слея с вас, маслини. Хора! Чудото наближава!

— Стори това чудо, Дааро!

— Не ви ли е тъжно в това малко село, Ариана?

— Не, господине. Грижа се за колибата, за татко и за пчелите, преда, моля се и кърпя татковата мрежа.

— Ще дойдете ли с мен, Ариана? — пита Мигел, впил горящи очи в девойката. — С мен ще ви бъде добре. Ще дойдете ли?

— Ще дойда, господине.

Девойката става и пристъпва към чужденеца.

— Огнена птица излетя — вика Дааро. — Крилете й ще развълнуват морето и въздуха. Настъпи моят час. Огънят от нейния клюн ще се слее с горещия ми дъх. Вижте: добро знамение — орли над планините, ластовички над морето. Людете ги чака саван, а злите насекоми — огън. Хора, чудото наближава!

— Дайте ми ръката си, Ариана. Така. Не искате ли да знаете накъде ще ви поведа?

— Варвям ви, господине.

— Ела! Искам да бъда щастлив с теб.

— Да, господине.

— Ставам вихрушка! Ставам огън! В името на бога — огън за дявола в маслиновата гора!

— Стори чудото, Дааро!

Мъжът и момичето се изкачват нагоре между храстите. Черното наметало на мъжа блести на слънцето като металическо, а карминовата пола на момичето пее с червения си цвят.

Целуват се.

— Ариана!

— Ах, господине!

— Погледнете как насекомите гинат в моя вихрен дъх — вика с цяло гърло лудият. — Бръмбарите попаднаха в пламъка на устата ми. Ето! Виждате ли? Виждате ли там, горе между храстите, онази черна фигура? Това е дяволът. Дяволът, когото прогоних от маслиновите дървета. Отдалечава се. Бяга. Изгорих го. Ликувайте, хора!

Рибарят Хосе впива поглед към височината и изведнъж с болка извиква:

— Това е дъщеря ми! Моята Ариана с някакъв чужденец! Ариана! Ариана!

— Ариана! — викат селяните, защото момичето е любимка на цялото село. — С кого си тръгнала?

Ариана не чува. Очите на мъжа я държат в плен, ала в сърцето й затрептява боязън. Мъжът обвива с черния си плащ раменете на момичето и червената песен млъква.

— Страх ме е, господине.

— От какво се страхуваш?

— От греха. От божието наказание. Той направлява света.

Мъжът се мръщи и маха с ръка:

— Не господ, а аз направлявам съдбите на хората.

Момичето му разтвори обятията си и примижа от блясъка на яркото слънце.

— Виждате ли? — крещи лудият. — Маслинените дървета ще живеят. Дяволът избяга. Изчезна. Вече не се вижда!

— Ариана! — тревожно вика рибарят Хосе.

— Вече няма да се върне! — крещи Дааро. — Никога няма да се върне. Отиде в пъкъла, където му е мястото. Това е антихрист, хора, антихрист!

Селяните ужасени скланят глави в праха:

— Антихрист! Антихрист!

През нощта Ариана се върна у дома и от този миг лицето й, преди винаги мило усмихнато, се обливаше в жални сълзи.

Кубообразна кръчма, честа картина по испанските пътища. Просторно помещение с нарове, на които и под които хъркат хора. Непоносим задух и смрад. Пот се стича по лицата на спящите. Хъркането ту се засилва, ту стихва в дълбоки тонове. Два мъждукащи фенера хвърлят кръстати сенки върху заспалите на пода пътници.

Редом с Мигел лежи търговец, а над него — стар монах-францисканец. И двамата не могат да заспят и се впускат в приказки. Монахът се навежда отгоре, за да вижда човека, с когото говори, и бодливата му глава прилича на пукнат маков семенник.

— Тежки времена настанаха, брате божи — казва францисканецът. — Лека-полека съвсем ще изгинем в нашата Испания.

— Вярно е — отговаря търговецът. — Хвърлят ни от една война в друга, за да не ни се схванат жилите от седене на едно място.

— Големи злини носи неуважението към бога — продължава монахът. — Рядко се срещат истински набожни хора. Ти не си ли евреин, човече? — добавя той шепнешком, като оглежда внимателно съседа си.

— Тихо! В името на бога, не ме издавай, отче. Господ ще те възнагради с любовта си.

— Няма да те издам — казва монахът. — Мързи ме да се занимавам с доносничество. Но каква е тая набожност от теб?

— Ние, евреите — шепне търговецът, — сме много набожни. А каква полза от това? Непрестанно сме изложени на опасност — и телом, и духом.

Монахът прибра главата си и замълча. Мигел лежи тихо и слуша.

— Какво, не съм ли прав, отче? Защо нищо не отговаряш?

— Мисля — чува се отгоре — дали трябва да говоря с теб, щом като си евреин.

— Нищо няма да ти стане, отче — ядосва се евреинът. — Само дано никой не ни слуша. И аз навярно имам толкова бълхи, колкото и ти, и ме хапят по същия начин, както и теб.

Монахът мълчи, а евреинът продължава:

— Нашият бог е бил баща на вашия. Да не би бащата да е нещо по-малко от сина? „Почитай баща си“ — се казва и в нашите, и във вашите заповеди.

— Реших да говоря с теб — казва монахът и отново накланя главата си в светлото. — Твърде възможно е разговорът с пренебрегнат човек да се счита за добро дело.

— Вижда се, че и за моя сметка искаш да припечелиш малко вечно спасение — гневи се евреинът, — а пък казвате, че само ние, евреите, сме хитри търговци.

— Хитри сте, но сте и побъркани — подхвърля добродушно францисканецът.

— Защо побъркани?

— Защото въпреки хитростта си чакате вече не знам колко хиляди години своя месия. Това не е ли лудост?

— Не е — сериозно отговаря евреинът. — Това е надежда.

— Надявайте се, ако си нямате друга работа — смее се монахът. — И кога най-сетне ще дойде този ваш месия?

— Никой не знае. Може би тази вечер, може би след месец или след година. А може би след още хиляда години.

— А откъде ще дойде? Ще се спусне със светкавица от небето ли? Или ще изскочи от пъкъла?

— Нищо подобно — мръщи се евреинът. — Ще се роди от смъртна жена, както всички хора.

— А кой ще е бащата? — нахалствува монахът.

Евреинът мисли.

— Не знам. Аз няма да съм, стар съм вече. Ала може би моят син…

— Да, да, тъкмо твоят, непременно — присмива му се монахът. — Ще видиш, че и синът ти ще се скита като тебе с вързоп на рамо от село на село.

— Нека, това няма значение. Но ти ще се смаеш, ако видиш какви господа скитат от село на село. Например графът Маняра от Севиля. Казват, че скитал някъде из околността. Води ли този човек честен живот, а?

— Не — казва монахът. — Този мъж навярно изобщо няма чест. Щом срещне жена — съблазнява я или я убива. Той е страшилище за всички. Но ще му дадат да се разбере. Самият крал бил разгневен от неговата разюзданост и заповядал да го уловят. Светите братства го дебнат из цялата страна.

— Какво мислиш, че може да направи? Ще се остави ли да го хванат?

— Едва ли — разсъждава монахът. — Пари има достатъчно и навярно ще избяга в чужбина. Там ще бъде в безопасност. Тук ще му се търкулне главата.

— Може би този Маняра е нещастен човек — казва евреинът замислено. — Що за живот е това без любов? Аз си имам у дома жена и с радост се връщам при нея. При кого може да се връща той? При никого. Той всъщност си няма никого на този свят, отче! Това не е ли страшно?

Двамата млъкват. Мигел слуша.

След малко монахът казва:

— Мене този ваш месия никак не ме интересува, ала си мисля, че ако ще спасява света, трябва да се роди от голяма любов.

— Откъде ти дойде това наум, след като говорихме за Маняра! — учудва се евреинът.

— Не знам — казва монахът, — просто така. Хрумна ми. Да не би човек да мисли винаги последователно?

— Да, освен господ-бог никой не мисли правилно — тихо казва евреинът. — Той единствен мисли, знае и може. Да пребъде името му!

Евреинът започва да мърмори еврейски псалми, а монахът нарочно повтаря „Отче наш“, за да си запази достойнството.

Привършиха молитвите си в тишина, помълчаха малко и накрая потният сън ги притисна върху твърдите нарове.

Рано сутринта Мигел заповяда на Каталинон да оседлае конете и се понесоха в галоп към Барселона.

— Ще напусна Испания — каза той. — Ти веднага ще заминеш за Маняра с писмо за баща ми. Ще те чакам в Барселона. Ала побързай, не обичам да чакам!

Мигел се укрива няколко дни в Барселона, докато Каталинон пристигна и донесе от Маняра злато и препоръчителни писма до влиятелни хора в Италия, Фландрия, Германия и Франция.

„Нищо няма да ти липсва по пътя — пишеше баща му, — само, за бога, живей като благородник, а не като някакъв скитник. Не забравяй своята фамилна чест!“

„Мисли само за бога“ — пишеше майка му и словата й нещастно ридаеха от писмото.

Мигел чете думите, ала не възприема смисъла им. Прощава се с родната си земя, която едва диша в сянката на чудовищните крила на Църквата, Инквизицията и ненаситния министър на Филип — де Аро.

„Презирам ви, владетели на тази земя, защото сте грабители и лицемери! Презирам вашето аутодафе, което изгаря живи хора, чиито имоти ви се харесват. Здрачът и тъмнината, от които като пипала на октопод протягате алчните си ръце към имуществото на хората, тайните ви съдилища, мъченията над разпитваните, алчността, ненаситността и двуличието ви — всичко това ми е противно и гнусно.

Та нали ако баща ми бе изсипал във вашите ненаситни ръце няколко торби злато, веднага щях да бъда пречистен и освободен. Но аз плюя на такава свобода! Навярно ще изнудвате баща ми и за моето бягство, както изнудвате всички за всичко. Ах, моя пъстроцветна земя! Обичам твоите бели градове, твоите градини и изворчета с бликащи води, твоето гаснещо рицарство и цъфтяща поезия! Обичам твоите тихи, красиви патиа, замрежените прозорци на балконите и еркерите, зад които трептят сенките на красавици в дантелени мантили. Сбогом, Севиля, с хилядите градини, Гренада, с каскадите бучащи води, гордо Толедо — над завоите на река Тахо, с кованите фенери, накити и мечове! Твоето черно и златно вино, отечество мое, танцът на твоите жени и красивите гласове на певиците аз обичам така, както ненавиждам мрака, из който като плъхове изпълзяват доносниците. Не искам мрак и лъжа, искам светлина и слънчево щастие и ти не ми ги даде, моя родна земя, земя на Лойола!

Грегорио мой! Как копнея да намеря такава любов, каквато вие ми предсказахте! Ала къде ще открия такава жена? Къде ще намеря любовта, която би пренаситила гладното ми сърце? Ще я намеря ли в чужбина, след като не я намерих в отечеството си?“

— Време е да се качваме на кораба, милостиви господарю — прекъсна Каталинон разсъжденията на Мигел и скоро след това двамата се озоваха на тримачтовия кораб, който караше товар от благовонни дървета за Неапол и заради Мигел щеше да спре на Корсика.

Корабът се отделя от брега, дишайки енергично с опънатите си платна.

На палубата стои Мигел и гледа към земята, която чезне пред очите му.

Напред, към люлката на родовете Маняра, Лека и Анфриани. Напред, към Корсика!

В Калва те слязоха от кораба и преседяха цяла нощ в кръчмата с моряците. Сутринта се качиха на магарета и поеха към планината, към родното място на Мигеловите деди.

На времето, когато Мигел бе осемгодишен, дон Томас пожела синът му да получи кръста и одеждата на ордена „Калатрава“ и трябваше да изпроводи пратеници от Маняра на Корсика, за да съберат доказателства за благородническия произход на Мигел. Хановският сенат възложи на своя комисар в Калва да проучи въпроса и тогава петдесет и четирима свидетели доказаха, че „дон Мигел де Маняра е законен и истински син на благородника Томас, син на благородника Тиберио, който от своя страна е син на благородника Гуидичо и внук на благородния Франческо ди Лека, граф ди Чинарка“, и че тази верига, в която бяха изброени премного звучни имена, свършва с „благородника Уго ди Колона, велик мъж от славния римски род Колона“.

Свидетелите потвърдиха още с клетва, че „всички членове на тази фамилия, както и техните жени, майки и прамайки, са се ползували с предимства, привилегии, свобода, почит и достойнство, определени на Корсика единствено за благородните лица“, и по-нататък, „че никога не са упражнявали занаяти, нито търговия, а винаги са живеели благородно от доходите на именията си и никога не са били обвинявани, нито обследвани от Светата инквизиция, и че са стари християни с чиста кръв, без примеси“.

Коляно от този род, благородниците ди Чинарка, са владеели Корсика в продължение на двеста и петдесет години.

От коляното Лека произхожда прочутият Матео Васкес. Под покровителството на кардинала Диего де Еспиноса, председател на кралския съвет, и върховния инквизитор на Испания, който бе забелязал таланта на Матео и значението му за ордена, Васкес бе достигнал изключително положение сред духовенството на страната. Най-напред секретар на Еспиноса, после помощник-епископ кармонски, след това каноник севилски и член на най-висшия съвет на Светата инквизиция и най-сетне бе определен от негово величество крал Филип II за главен секретар на Испания и „през ръцете му са минавали всички най-важни световни въпроси“. Сервантес, молейки Матео да се застъпи за християните, държани в робство в Бурбония, му е писал: „За вас, господине, е възможно да се каже — и аз казвам това, ще го казвам и вярвам в него, — че ви ръководи самата добродетел.“

Вторият Матео Васкес де Лека събрал писмата на своя славен дядо и ги издал под названието „За безсмислието на славата в този свят“ през 1626 година — годината, в която се бе родил Мигел.

Мигел си спомня славните страници на фамилната хроника и цялата гордост и чест на рода дефилират пред въображението на този, който сега идва сред своите праотци като изгнаник.

Вече се вижда краят на пътя, възлизащ покрай скалите срещу тъмносиньото небе, и целта на пътуването е вече близка.

Сред скалите, изсушени и превърнати от слънцето на прах, лежи селото Монтемаджоре и тук, в сянката на своите стареещи стени, скромно и тихо живеят потомците на прадедите на Мигел.

Дворецът Лека — Анфриани е обикновен, скромен, но направен с вкус; под негова власт е цялото селище.

Слугата съобщава цялото родово име на Мигел. И по стъпалата вече слиза господарят на дома и разтваря прегръдките си за високопоставения гост и роднина.

Месер Джовани, наричан у дома „дзио^[1] Анфриани“, братовчедът на дон Томас, е мъж слаб, с побеляла брадичка и горди жестове. Той приветствува племенника си с гръмки думи и го прегръща:

— Добре дошъл у нас, моят дом и аз сме твои слуги.

А след това — щедро гостоприемство.

— Заколете овца! — оглася месер Джовани празните коридори на двореца. — Заколете най-тлъстата овца за госта!

— Заколете овца! — повтаря заповедта измършавелият майордом на прага на кухнята.

— Заколете овца! — разнася се ехото по коридорите и двора.

Готвачът изтичва в селото, изтръпнало от ужас:

— Да заколим овца, добре, ала откъде да я вземем? Ще се намери ли в цялото Монтемаджоре тлъста овца? А какво ще даде господарят на притежателя й в замяна, след като гостът си отиде?

„Овца, овца за клане — звучи глухо из селото. — Месер Джовани има скъп гост.“

Пред изгасналото огнище седят гостът и домакинът.

— Да, драги Мигел, ние бихме казали „Микеле“, нашият род е бил винаги между първите в цялата страна. Почит до небесата… бойна слава… ах, меч и кръв… времената са лоши — няма с кого да се воюва, бог ни е възненавидял… мечовете ни ръждясват… управляваме именията… аз… а, ето че идва дъщеря ми Рокета, която преде, моли се и се грижи за нашия дом…

— Вие сте по-красива, отколкото дъщерите на Испания, доня Рокета — казва Мигел.

Рокета му подаде ръка за целувка с жест на кралица и поруменя — тя е нежна и бяла девойка, с потоци тъмнокестеняви коси, с малко строги устни и големи очи.

— И у вас ли девойките непрестанно предат и подреждат къделите в сандъка? — пита Рокета.

— У нас девойките се гиздят и пеят.

— Набожни песни?

— И безбожни, доня Рокета.

— Ужас! — клати глава дзио Анфриани. — Разпуснаха се нравите в Испания. Нашите братя се отдалечават от бога.

— Живеят — възразява Мигел.

— А ние не живеем ли? — надменно пита месер Джовани.

Простота и красива строгост на домашния живот, съчетание на покорство и гордост, бедност и превъзходство, недоимък и чистота на мислите.

Тихи стъпки на девойката, която с движения на жрица помага да се приготви масата в чест на госта.

Слова чисти и убедителни, без умисъл и хитрост, реч волна и искрена като ясния ден над сиво-белите скали.

Кана вино, кана планинска вода, ечемичен хляб и печено месо от мършава овца.

— Отче наш, благослови тези дарове, на които се радваме с твоя милост!

— А ти, драги Мигел, си у дома си. Твоите дуели, заради които бягаш от родината си, не те унижават. Твоите победи те красят. Кръвта е цветът на славата. Остани у нас година или десет. Чувствувай се като у дома си.

И дзио Анфриани гордо приема подаръка на Мигел — торбичка със злато.

Докато господата разговарят, Каталинон седи сам в своята стаичка и си гледа на карти.

„Седмица, деветка, двойка… бррр… само слаби карти. И вече за седми път е така. Лошо знамение. Струва ми се, че и тука всичко ще свърши зле, както и другаде. Я се заеми, приятелче — казва си Каталинон, — я се заеми да огледаш прозорците, през които ще бягаме, когато загазим. Да се ориентираш в тези скали, ще бъде дяволски тежко.“

Нощта се завъртя дванадесет пъти над скалите, настъпи тринадесетият ден, а подир него тринадесетата нощ и в живота на жената тази нощ стана пределът, отвъд който течението на живота й ще има друг, тъжен пад.

Тринадесетата нощ е олицетворение на измяна, престъпление и изгубена чест.

Месер Джовани, няма ли да остържете ръждата от шпагата си? Няма ли да дадете плячка на оръжието си, което толкова дълго бездействува? Няма ли да призовете кръвната мъст срещу негодника?

Дзио Анфриани, стиснете зъби и юмруци. Вашият племенник отне честта на дъщеря ви. И на всичко отгоре този злодей, пренебрегвайки задължението, произтичащо от обществените нрави, не ще се ожени за Рокета, тъй като още днес се ужасява от мисълта, че утре би трябвало да зърне лицето й при дневна светлина.

Мъжът мълчи, девойката плаче и тринадесетата нощ се изтърколва бавно над скалите.

Мигел и Каталинон летят като дяволи с конете на месер Джовани в тъмнината към брега. Скалните балвани висят над главите им и ветровитата нощ ги изпровожда със зловещо зазоряване.

В малкото пристанище Червионе те седнаха в една рибарска лодка и Мигел напълни със злато шепите на рибаря, за да ги прехвърли в Ливорно.

Мътно утро е прихлупило корсиканските скали, месер Джовани скубе побелялата си брада и призовава хорската и божията мъст върху главата на Мигел.

Мигел скита по италианската земя.

Около него звучат унили стихове, звънтят мандолини и струят песни.

Мигел обаче подчертано се отличава от новата среда. Мрачно сериозният, навъсен и мълчалив мъж наподобява зла сила на фона на светлото небе. Черната му душа, която непрестанно воюва с божите закони, се развява около него като крилата на ангела на смъртта.

Тук, на брега на любовната нега, се разкрива с целия си ужас трагизмът на живота и съдбата му като човек, който е жертва на своята привлекателност и комуто е предопределено да бъде Ахасфер на любовта.

В сумрака под платнищата на каруците Мигел открива по аромата и по блясъка на очите моминската свежест, в прозорците на домовете зърва лица на цветущи жени, край кладенците и чешмите се възхищава от грациозни походки, от балконите валят върху му сияещи усмивки; животът е кратък, уловете каквото можете.

Славата на Мигел е зла и го изпреварва по пътя.

И ето картината:

Двамата ездачи се носят в галоп. Подир тях плач и клетви, пред тях градче — като стотици други.

Идва Микеле ди Маняра!

Градчето се задъхва от страх, заравя глава в пясъка, гърчи се на скалите или край скалите, пожелава си да стане невидимо, вратите се затварят с железни прътове, ключовете се обръщат в ключалките, майките спускат пердетата и хлопват капаците на прозорците, мъжете точат шпаги и ками, а момичетата и жените крадешком долепват око до пролуките на капаците, за да зърнат това страшилище за хората.

Край на спокойствието в градчето, което кипи, шуми, мята се в ужас, разтърсено от мълвата, летяща от град на град.

Хищникът се втурва в селището. Грабва плячката си напук на всички стражи, оставя подир себе си плач и кръв и двамата ездачи отново летят в галоп на конете си все напред и напред, през разбити семейства, през разкъсани любовни връзки, през осуетени сватби… Сеячът на зло е предизвикал ново нещастие и чезне в праха на пътищата…

Това е картина, която се повтаря с твърдоглаво упорство и в нея се мени единствено лицето на жената.

Вечно преследваният безделник, човекът, чиито джобове са пълни със злато, лентяят и насилникът се носи стремглаво напред, без миг покой, подмятан от непрестанния двубой между силния си копнеж и нищожността на постигнатото — носи се към пропастта на блудството, все по-надолу, все по-дълбоко и по-дълбоко…

Започва ново приключение, преди още да е завършил предишното, хвърля се настървено, постига целта си и отминава хладнокръвно.

Себелюбецът минава през трупове, търсейки бленуваната жена, унищожава живота и спокойствието на девойки и жени и разбива семейни огнища. Изоставя жени, в чиито очи блестят жални сълзи и от устните им се отронват ридания и проклятия.

Не знае що е смях, не знае що е веселие, не знае що е радост. Роб на страстта си, на ненавистното си влечение, той се хвърля от прегръдка в прегръдка, откъсва се от обятията на жените, разочарован, незадоволен, още по-гладен и още по-нещастен.

Люби се с жените, ала не ги обича. Не обича нито една.

Неговите ласки са без любов и радост. Покорява жените с хитрост, измама, обещания, злато и насилие. От него лъха ужас, ужасът е в самия него, ужасява се сам от себе си, ала за да заглуши празнотата в душата си, напада непрестанно, ломи препятствията, бие се, пролива кръв — и отново се впуска стремглаво подир целта, която неизменно му отвръща с разочарование. Пътят на Мигел е белязан със сълзи и кръв.

Само по изключение оставя подир себе си благодарност и обич у жени, които от мимолетното му пламване са получили представа за голямата любов.

Годините се нижат, след Италия се редуват Гърция, Триполи, Тунис, английските земи, Германия, Фландрия и Франция и Мигел все напразно очаква вест от баща си, че може да се върне.

Годините се нижат, изпълва се вече пета година, откакто е напуснал Испания, и Мигел загрубява, става безчувствен.

Нима това е син на испански велможа, студент от севилската Осуна и бъдещ господар на Маняра?

Този хищник, който не обича хората, но който се задушава от самотата, който бяга от собствената си сянка и нощем, когато спи сам, се гърчи от неувереност, копнеж и безпокойство? Лицемерното възпитание на Трифон дава страшни плодове, то уби човека у Мигел-детето и го противопостави на всичко около него.

В края на петата година от своето скитничество Мигел почувствува неудържим копнеж по родния си край. Пропълзя като контрабандист през френската граница, премина за една нощ Пиренеите и подобно на крадец, се промъкна в своята страна.

И тук, в градчето Памплона, където някога разпуснатият благородник Иниго Лопес де Рекалде стана по божия воля страстен привърженик на Христос под името Игнасио Лойола, Мигел научи вестта, че е помилван и че пътят му за връщане е открит.

Още същия ден той се метна на коня и препусна към Севиля, с пет години по-стар и с планина провинения по-тежък.

Завръщането на блудния син.

Колко вода е изтекла в руслата на реките за тези пет години, колко бръчки са се появили за това време по лицата, колко мечти са се разпуквали, разцъфтявали и увяхвали…

Майката гледа с насълзени очи сина си. Колко злато разпиля дон Томас за опрощение греховете на своя син! Колко светски и църковни велможи си закръглиха имуществата с парите на Томас! И ето, най-сетне единственият й син е тук.

— Плача от радост, че се върна, Мигел — казва майката и се мъчи да се усмихне. Ала мислите й се преплитат с нявгашните — уви! — напразни мечти да види сина си божи слуга.

Печалната майка обаче мълчи, не упреква сина си и го приветствува от все сърце.

— Нещастният ти баща! Измина точно година, откакто го погребах.

Мигел е смазан от удара.

Мъжът, който му бе дал живот, човекът, който бе добър, щедър и ласкав, бащата, който обичаше сина си с проста, но голяма обич…

Мигел блуждае с очи из стаята, в която вече няма да прозвучат тежките бащини стъпки. Стаята е обедняла, посивяла, стихнала и смалена.

„Отново съм самотен — мисли си Мигел с горчивина, — отново съм изоставен. По-беден съм с едно сърце и ласкави слова.“

Доня Херонима увива зиморничаво тялото си във вдовишкия шал, макар че денят е топъл.

— Едва след неговата смърт ми се удаде да измоля от съдията съгласие да се върнеш. Да се върнеш като наследник на бащините си имения и да можеш да живееш в Маняра и да управляваш своите имоти.

Мигел гледа нейните черни, но вече силно прошарени коси, красотата на лицето й не е ощетена от няколкото бръчки и е друга, по-трогателна, по-углъбена. Стаила скръбен вопъл.

— Боже мой, колко си възмъжал, Мигелито! Какъв сериозен мъж си станал! Слаб и жилест си като баща си. Строгото лице и движенията ти са като неговите, само очите ти са все същите…

„Искрящи, урочасващи с вторачения поглед, който сякаш всичко поглъща — довършва мислено своята фраза майката. — Ах, този висок, обгорял от слънцето мъж е мой син! Скитник ли? Блудник ли? Побойник ли? Какво ли не измисляте вие, завистниците! Лъжете. Злобно лъжете. Това е моят единствен син.“ Усмихва му се и милва черната му коса.

Мигел сравнява сегашния образ на майка си с този, който е останал в паметта му, и е трогнат. Нежност, която милва и не укорява, не упреква, не се гневи, само тихо плаче и скрива сълзите си.

Срам свива гърлото му.

— Ела, мамо — прикрива чувствата си Мигел, — ела, ще се разходим из къщи и ще отидем на татковия гроб.

Вървят и около тях се въртят къщата и дворът.

Как всичко тук е малко, тясно, ограничено и сковано от строгите привички, които се повтарят ритмично и неизменно. Подчинените още отдалеч избягват Мигел. Не е ли синът по-лош от бащата? Тиранинът Нарини ги измъчва все повече и повече, а самият той разбогатява. За разточителството на Мигел е нужно много злато и те го заплащат с непосилния си труд.

Гробищата. Под гранитна плоча спи господарят на Маняра. Вятърът разресва туите над гроба и шумоли в царевичното поле зад оградата на гробищата.

Новият господар на Манаря е коленичил лице срещу лице с гроба на баща си. Но щом зърва при главата на мраморната плоча кръста, намръщва чело и рязко става.

Отново той!

— Да тръгваме, мамо — казва и хваща майка си за рамото.

— Ще останеш ли в Маняра? — пита кротко майката.

— Не, майко — отговаря Мигел и избягва да срещне погледа й.

— Сега ти си тук господар. Ти си наследник на баща си. Би трябвало да се грижиш за именията си — тихо го уговаря доня Херонима.

— Ти си тук господарката — измъква се Мигел. — Аз ще се върна в Севиля.

— Защо, Мигелито?

— Искам да следвам — излъгва Мигел. — Искам Осуна отново да ме приеме.

— Не бива да ти преча — шепне майката.

— Благодаря, мамо.

— Поне няколко дни няма ли да прекараш тук?

— До утре ще остана. Ала утре… трябва…

Целуна ръцете й и в ъгълчетата на очите й отново се появиха сълзи.

Вървят и майката не откъсва очи от сина си.

— Къде гледаш?

— Не знам.

— Сякаш гледаш в празното пространство, момчето ми. Какво виждаш?

— Нищо, мамо.

— Липсва ли ти нещо, Мигелито?

Обърна към нея зачервените си до кръв очи и с усилие потуши в тях страстния блясък.

— Не, нищо не ми липсва, мамо.

— Жена? — тихо пита майката.

Изправи се и лицето му се вцепени.

— Не, нищо подобно — отвърна рязко. — Имам всичко, което желая.

— Бледен и мрачен си. Не те ли измъчва нещо?

— Не, нищо.

— Не забравяш ли бога, сине? — изведнъж пита строго майката.

Лицето на Мигел се сгърчва болезнено.

— Не. Той сам се грижи да не го забравям. Той самият непрестанно ми напомня за себе си. Не, не го забравям. И няма да го забравя.

Майката учудено го погледна, долавяйки в гласа му зъл оттенък, ала Мигел изведнъж забързва.

— Дон Жуан се връща в Севиля!

— Дон Жуан ли?

— Ами че да, Маняра. Не знаете ли?

— Да, знам, знам.

— Може би вече е тук. Целият град говори. Пазете жена си, господине. Пазете дъщеря си, ако имате дъщеря.

— Нашите жени, приятелю, са гранитна скала.

— Дяволът и скалата надвива, а Маняра е самият дявол.

Тревожната вест за завръщането на Мигел лети из града като ек на камбани и тръби при избухнал пожар. Градът е възмутен до краен предел. Благородникът, който опозори благородническото съсловие, човекът, който не принадлежи към никого. Изгнаникът. Защо се връща тук?

— Голяма работа — казват мъжете гласно, а от ъгълчетата на душичките им наднича призракът на страха.

— Как ли изглежда? — питат се тихо жените.

Трифон обикаля около двореца на Мигел, забулен в плаща си чак до очите. „Колко години от живота си, пропилях заради този човек? Ах, какво ли не бих дал да можех да го върна на църквата!“

Трифон, станал за тези години още по-сух и по-костелив, ожесточено плете мрежа за златната рибка. Не губи вяра. Ами ако все пак се хване?

— Няма да отидеш!

— Ще отида! Трябва!

— Ще се омъжиш за сеньор Нуниес. От три години ти е предан, три години те чака, три години мълчиш. И днес казваш, че няма да се омъжиш, и си готова да хукнеш подир негодника, който те опозори — съска Паскуал.

Ала Мария се изплъзва и тича към Хереската порта.

Тя е все така красива, дори е по-нежна, и вярна, както преди.

„Искам поне да зърна своя любим!“

„Не, нищо не е забравено и след толкова години — свива юмруци Изабела. — Времето нищо не е изличило. Някогашната болка сега е станала още по-силна. Ненавиждам го за това, че още го обичам. Какво да правя? Да живея в уединение и да гледам как бог го наказва заради моите клетви!“

В кръчмата „При херувима“ се говори само за завръщането на Мигел.

Николас Санчес Ферано стои срещу вратата, сякаш тя всеки миг ще се отвори под натиска на Мигеловата длан.

— Той трябва да ми обясни защо измени на своите възвишени принципи. Можеше да ми бъде спасител и закрилник, а се завръща като подлец. О, моята нещастна глава! За какво ще се уловя сега, щом като ме изостави този, за чиито слова мисля денонощно цели пет години? Затлъстявам. Пълнотата ми пречи да дишам, остарявам и ми е нужен пример за почтен живот. Кой ще ми го даде, щом като вече не мога да разчитам и на дон Мигел?

— Млъкни, пияницо — хока го Вехоо. — На теб никой с нищо не може да ти помогне.

— Непрестанно вярвам в него, кълна се — кръсти се Николас. — Вярвам в него като във Витлеемската звезда.

Девойките избухват в смях.

— Чувах, че ще се върнете, ваша милост. Ала и през ум не ми е минавало, че ще ме потърсите.

— Защо ми говориш на „вие“, Грегорио? — пита Мигел навъсено.

— Не се осмелявам…

— Лъжеш. Срамуващ се от мен, отче.

Монахът мълчи.

— Моето първо посещение е при теб — казва Мигел тихо.

— Защо, ако смея да попитам?

„Защото изгубих баща си. Защото изгубих самия себе си — мисли си Мигел. — Защото само при теб, невзрачно старче, имам чувството, че не съм сам, че някой ме интересува, че някого обичам…“

— И аз не знам — казва Мигел — защо идвам при теб. Просто ми хрумна.

Старецът долавя срам зад преструвката и вдига ръка, за да помилва лицето му. Ала ръката му се отпуска и очите на стареца отбягват Мигеловите.

— Ти наистина не умееш да се преструваш — с възхищение и горчивина казва Мигел. — Е, не ме отблъсквай преждевременно, старче.

— Боли ли те нещо, Мигелито? — променя се изведнъж монахът и в гласа му звучи човешко съчувствие.

— Не, нищо — отговаря хладно Мигел. — Днес нито дума за това. Отбий се за малко при мен, отче. Да си поговорим. Може би ще ми се прииска и да ти се изповядам.

— Ще дойда — съгласява се монахът. — С радост ще дойда.

„… че ваша милост се е върнал в нашия град, наистина ме радва. Ще бъде чест за мен, ако навестите скромния ми дом и видите моя син, комуто ваша милост бе кръстник.

Приятелю мой, пожелавам ви от глъбините на сърцето си да бъде благословена от бога вашата благородна глава.

Бартоломе Естебан Мурильо“

Угощение в двореца на Мигел.

— Ние, твоите стари приятели, те приветствуваме в града на градовете. Бъди щастлив тук, Мигел! — ораторствува Алфонсо, който — отдавна отблъснат от Изабела — е забравил вече за съперничеството на Мигел.

— Щастлив — тихо повтаря Солана, която е станала много красива девойка и с възторг гледа Мигел.

— За щастието! — вика Диего и се чука с жена си Кристина.

— Да избягаме от старостта — смее се Вехоо, вече знаменит севилски артист, на чиято някогашна длъжност — гледач на коне — капризната съдба е поставила бившия артист Капароне.

— Не можете да избягате от старостта, драги мои — усмихва се Грегорио. — Живеем в седемнайсети век, в столетието на мизерията и страха. Някои гаснат от недоимък, други — от страха пред утрешния ден. Нашата империя, която владее света, вехне и ние — заедно с нея.

— Забравяме бога — говори жълтото и изпито лице на Паскуал, който поради бедност е напуснал университета и е станал писар в градската митница.

— Ала бог няма да ни забрави — продължава да ораторствува Алфонсо, вече здравата пийнал. — Ще ни остави да си живеем, както си искаме.

— Да живеем! — вика пияният Диего. — О, да живеем, това не означава само да работим, но и да се радваме.

Диего и Алфонсо са вече бакалаври в Осуна.

— Щастлив ли си? — пита Мигел Диего.

— Повече от щастлив — повишава глас Диего. — Погледни, ето извора на щастието ми — моята жена. Жена красива, добра и вярна.

Завист пробожда сърцето на Мигел. Пияните очи на Диего долавят това.

— Завиждаш ли ми, Дон Жуан? Радвам се, че ми завиждаш. Погледнете: господар е на всички и всичко, пътят му е постлан с рози, половината свят му е подчинен, но не може да си купи щастие и ми завижда.

— Престани, Диего — шепне му Кристина.

— Ала човешко сърце не може да си купи — продължава Диего. — Неговата мрачна слава стига чак до небесата, гордостта му още не е срещнала отпор, но ще срещне, ще се спъне. Ето, насам погледни, моята Кристина погледни, безбожнико, тук ще се опариш. Иска ти се да я имаш. По очите ти виждам, че би я пожелал, ала тя няма да ме измами. Тя е непревзимаема крепост. И на теб ти остава само да завиждаш, да завиждаш…

Алфонсо и Вехоо извеждат Диего, уплашената Кристина тича подир тях.

Солана гледа с тревога Мигел, чието лице е мрачно и зловещо.

— Най-жестоката борба, приятели, е тази, която човек води със самия себе си — казва кротко Грегорио. — Това е борба между страстите и духа на човека. А всички пътища са осеяни със страдания и болки, които единствено водят до истинското познание. Спомнете си, мили мои, стиха на поета Фернандо Ерера: „Вече мина болката; вече знам що е живот.“

В черната нощ към градската порта се движи двуколка. В нея е завит трупът на Кристина.

Висенте блъска двуколката, за да бъде мъртвата пред очите му, а не зад гърба му. Каталинон тегли отпред.

Вятърът свисти под стрехите на къщите.

На портата ги спира стражата.

— Вие сте хора на господин граф де Маняра? Това всеки може да твърди. С какво ще ми го докажеш? Сребърник за всеки пръст на ръката? Е, това е вече доказателство. Това е достатъчно. Но аз имам две ръце. И за двете? Отлично. Ясно е, че сте хора на господин граф де Маняра. Хей, момчета, отворете портата.

Двуколката изчезва в тъмнината зад крепостните стени.

Началникът на стражата скрива среброто в кесията си и се окопитва:

— Хей, вие там! А какво карате?

Тишина. Само отдалечено, забързано дрънчене на колела по кралския път.

Тъмнината е гъста като каша. Полепва от всички страни. Страхливият Висенте стене от ужас.

— Каталинон, може би сме вече достатъчно далеч?

— Не. Трябва да я откараме чак в кариерата.

След малко свърнаха от пътя, хвърлиха мъртвата в пясъчната кариера и набързо я затрупаха с пясък.

Двуколката се връща през портата.

— Какво сме карали? Всевъзможни вехтории. Не им е мястото в града.

И подир тази гнусна работа се отбиват на чаша вино. Висенте пие, както никога досега не е пил. Страхът пресушава гърлото му и боязливата му душа трябва да се освободи от искрите на угризението.

— О, това е твърде много за моята съвест — фъфли Висенте. — Да отвлече жената на приятеля си в своя дом, да я изнасили, съпругът й да я намери там и прободе, а този проклетник да заповяда да я изхвърлим извън града като смет… Боя се, плаша се, ще умра от страх, Каталинон.

— Пий, старче. Виното ще ти помогне да забравиш за пробудената съвест.

Ала пред очите на стареца се мяркат видения и изпълват веселата кръчма. Много очи се обръщат към него.

— Виждаш ли, Като, как ме дебнат? Всички гледат само мен. Какво искате от мен, момчета?

— Ха-ха-ха, по ръцете ти има кръв, дядо!

Старецът вдига ръце към очите си и забелязва, че върху опакото на едната аленее петно.

— Небеса! Спасете ме! Спасете душата ми!

— Убил ли си някого, дядо?

— Какво говориш, побъркани човече?

— Или си помагал?

Каталинон удря заканително стареца по рамото, ала сърцето на Висенте пърха като птичка в длани, овладява го желание да се изповяда и крещи:

— Моят господар, Маняра, я съблазни, дон Диего я уби, ние трябваше да я изкараме отвъд градските стени… о, нещастният аз, о, грешният аз…

Каталинон изтласква стареца на тъмната улица.

Вятърът свисти под стрехите, а от кръчмата долита песен:

Злодеят прелъстява всяка,

на сутринта е тя без свян.

Главата му награда ще дочака,

ще прати чума бог за Дон Жуан.

На статива стои картина на светата Дева.

— Моята последна работа — казва Мурильо и се усмихва на Мигел. — Мадоната.

— Доня Беатрис — отбелязва Мигел и жената на Мурильо се смее радостно.

— Да, рисувам Мадоната според теб, нали, моя драга?

Мурильо приглажда с привичен жест тъмните си вълнисти коси, очите и носът му са потънали в тлъстината на цъфтящото благополучие и от месестата уста излиза гръмък глас.

— Ето вашия кръщелник — казва Мурильо и слага ръка върху къдравата главичка на по-малкия от двамата си сина.

Доня Беатрис се усмихва и взема на колене момиченцето си:

— Господ ни благослови, дон Мигел.

— Полага ми се — казва Мурильо. — Служа му честно. В манастира „Сан Франциско“ нарисувах цял цикъл картини в негова прослава. Едвам успявам да нарисувам всичко — толкова се търсят картините ми — хвали се Мурильо. — Реших да открия ателие и да си взема помощници.

Мигел го поглежда със съмнение.

— Иначе не върви, дон Мигел — казва художникът. — Моят учител, вечна му памет, Хуан де Кастильо, точно така правеше. Помагахме му, а той само поправяше.

— Няма ли да загуби от това вашето изкуство, дон Бартоломе?

— Ни най-малко. Аз също ще рисувам. Ала всичко не успявам.

— Изменили сте се — разсъждава Мигел, гледайки Мадоната.

Художникът заговори вдъхновено:

— Омръзнаха ми моите стари прийоми — противопоставянето на светлините и сенките. Знаете ли картините ми в манастира „Сан Франциско“? Там тези прийоми още личат. Отдолу едноцветна основа, а върху нея ярко контрастиращи светли и тъмни цветове. Спомням си как някога не ви се харесаха моите момченца с кученцето. Днес разбирам защо. Картината трябва да има в себе си поезия, не сте ли съгласен, ваша милост?

— Безспорно — казва Мигел.

— Аз изразявам това иначе — продължава Мурильо — И в случая, когато рисувам Мадоната, тоест своята представа, а не действителността, тя трябва да бъде действителна, ала трябва да се смекчат цветовете, за да се получи по-топъл и мек израз. Това е поезията. Не ми ли вярвате? О, да. Да се отнеме на Мадоната от божественото и да й се придаде нещо човешко, да се отнеме на жената от човешкото и да й се придаде нещо възвишено, неземно. Всеки добър човек носи в сърцето си мечта, бяла и чиста, и за нейното изображение…

Мигел стана и се намръщи.

— Боже мой, навярно ви обидих с думите си, дон Мигел? Простете ми, моля ви. Изглежда, засегнах някой ваш спомен…

— Вас ви възмущава животът, който водя, нали?

Мурильо почервеня още повече и не знаеше какво да прави от объркване. Ала думите сами напират на езика му с привичната откровеност:

— Знам, че няма да обърнете внимание на моето мнение, ала аз се страхувам за вас. Обичам ви, дон Мигел, искрено ви обичам и ме боли от всяка дума, която хвърлят по вас какви ли не хора.

„Ето един човек, който се отнася към мен просто и по човешки. Без причини. Та днес аз вече не съм му нужен. Ето това е човек.“

Мигел с благодарност стиска ръката на художника:

— Защо се страхувате за мен? Аз самият не се боя от никого.

— Нито… нито — заеква Мурильо — от силните на този свят, нито от бога ли, дон Мигел?

— Нима го обиждам с нещо?

— Човек трябва да се подчинява на неговите заповеди…

— Никому не се подчинявам.

— Човек трябва да се подчинява. Иначе…

— Иначе?

— Иначе бог наказва. Рано или късно, но наказва — прошепва художникът и в очите му се чете безпокойство.

Мигел му стиска ръката:

— Вие сте загрижен за мен, приятелю. Благодаря. Няма да забравя. Но не мислете за това. Аз не знам що е страх и късно е вече да позная страха.

Вече трета година сеньор Нуниес въздиша по Мария. Неговото прозрачно бледо лице има матов перлен отблясък и е обагрено с тъмна мрежа от трескави петна.

Проседява до късна нощ в библиотеката на херцог Мендоса, обрекъл своите четиридесет години на буквите, пергаментите и каталозите; пролет след пролет минават незабелязано край него и тъжният му копнеж лети към прозореца на Мария всяка нощ вече три години подред.

Днес архиварят на херцога набра смелост и се изкачи по скърцащите стълби.

Мария изслуша мълчаливо признанието му, като гледаше в пламъка на свещта, и после му отказа любезно, но категорично.

Нуниес отпусна рамене, петната по лицето му набъбнаха от треската, погледът му стана унил и краката му се насочиха към изхода.

Спря го приглушеният глас на Паскуал:

— Изчакайте малко, Нуниес — каза той и го поведе за ръка към балкона. — Виждате ли как сияят точките на звездите над земната нищожност? Не се отказвайте от надеждата си. Нуниес.

— Три години не се отказвам — прошепна Нуниес, — три години, моля. Ала вече губя вяра. Нямам сили.

— Не се отказвайте още — настоя Паскуал. — Скоро нещо ще промени възгледите на Мария. Нещо ще промени живота на всички ни. Една кадяща свещ ще бъде угасена и светлина и спокойствие ще залеят всичко. О, аз ще ви бъда полезен, Нуниес. Аз ще бъда полезен на цяла Испания, ще видите!

Нежната душа на Нуниес се мята в мрежата на неясните думи на Паскуал.

— Не ви разбирам, приятелю — казва Нуниес и уплашено отстъпва.

Паскуал си представя ненавистното лице на Мигел и шепне, святкайки с очи в полумрака:

— Аз, Нуниес, ще променя порядъка в света. Ще раздвижа слънцето и ще изменя пътя на звездите. Архидяволът ще се разпадне в пламъци и пепел и от севилските чешми ще потече щастие вместо вода. Това означава щастие и за вас, Нуниес. То е вече близко. Издръжте докрай и вярвайте.

Стисна силно ръката на Нуниес. Но архиварят изтръгна десницата си от горящата длан на Паскуал и заслиза по скърцащите стъпала с объркани мисли.

Паскуал влиза при сестра си и й казва:

— Нуниес е знаменит мъж. Нежен и приятен. Верен в любовта.

— И аз съм вярна — тихо отговаря Мария, сключвайки ръце на коленете си.

— Не говори така, сестричке! — избухва Паскуал.

Пада на колене пред нея.

— Не познавам жените и не искам да ги позная. Единствената жена за мен си ти, сестро. Ти си за мен всичко, в теб е моята радост, твоето щастие е моето щастие…

Девойката милва лицето му.

— Но аз съм щастлива, братко. Аз живея със своята любов, която е за мен повече, отколкото въздухът и храната.

— Обичаш подлец, разбираш ли? Твоята любов е нездрава! — вика Паскуал и скача. — В срам и позор си затънала.

— Не, не. Аз се гордея, че го обичам. И съм щастлива от тази любов…

Паскуал беснее и съска:

— Няма какво да се гордееш с нея. В името на вярата ми в бога, в името на това, че живея и ходя по земята, в името на всичко, което ми е свято, се кълна: ще го премахна. Стотици хора хвърля в нещастие и отчаяние. Целия край потопи в безнравственост. Ала аз ще избавя света от това чудовище. Ще го убия.

Ужасът върху лицето на Мария се сменя от лека насмешка:

— Ти?

— Мислиш ме за страхливец? — отбранява се гордо Паскуал. — Мислиш, че нямам смелост да го унищожа?

Мария променя тона и хваща брат си за ръката:

— Да не си посмял да му сториш нещо лошо, Паскуал. С това най-много ще нараниш мен.

Паскуал гледа в пода и мълчи.

— Донасям за еретично злодеяние…

Гърлото на Паскуал пресъхва и той мълчи известно време.

Писарят на Светата върховна инквизиция се прозява и чака.

— Донасям за граф Мигел де Маняра.

Писарят смаяно вдига глава при споменаването на това име и незаинтересоваността изведнъж се изпарява от лицето му.

— Донасяте за граф Мигел де Маняра?

„Я гледай ти — казва си писарят, — седми донос за граф де Маняра. Предишните шест всемогъщият инквизитор премълча. Не му се ще да се залавя с тази работа. Но какво ли ще направи със седмия?“

Писарят помоли Паскуал да почака малко и забърза към инквизитора.

Паскуал разтрива челото си, оросено от хладна пот.

Доносник. Доносникът вече не е човек. Затънал в позор и срам, той е по-нищожен и от краставо животно. Живее как да е — презрян от всички. Донос срещу приятеля си. Ужас. Паскуал скача и се затичва към вратата.

— Обратно! — вика стражът и му препречва пътя с алебардата.

„Вече няма връщане назад, ще остана на всяка цена, да, ще остана — сключва Паскуал ръце. — Заради Мария ще остана. Какво значение има моята личност? Презрян като доносник, ала прославен с великото дело, което ще освободи Севиля. Никой не се осмелява да се опълчи срещу него, но аз — посмях. Ето, не съм такъв слаб и боязлив, какъвто ме смятате.“

Инквизиторът се колебае.

Маняра! Ах, как привлича това име. Пречи ни. Но да се опълчиш срещу Маняра, означава да настроиш срещу Инквизицията цялата високопоставена аристокрация в Андалусия. Затова ще се включим в тази игра внимателно. Omnia ad maiorem Dei gloriam. Шест пъти му простихме, шест пъти — между нас да си остане — се побояхме от този човек. Но не може иначе. Твърде силен е. Сила срещу сила.

Инквизиторът заповядва нищо конкретно да не се предприема. Да бъдат следени на всяка крачка Маняра и доносника. За всички събития да бъде неотложно уведомяван самият инквизитор.

— Върховният съд на Светата инквизиция прие вашия донос, господин Овисена, и ще го обсъди. Ще се намеси в подходящ момент, когато това стане нужно. Бог да ви закриля!

Паскуал излиза от влажните коридори под яркото слънце и мига със заслепени очи. Подир него се прокрадва съгледвач.

Със страх, че подлата постъпка е белязала челото му с позорен знак, и същевременно изпълнен с гордост, че той единствен се е осмелил да се опълчи срещу велможата — с раздвоени чувства, — Паскуал се олюлява по улиците на града.

Вехоо днес за първи път ще се представи в ролята на дон Жуан Тенорио в прочутата пиеса на Тирсо де Молина „El Burlador de Sevilla“^[2] и Мигел му е обещал, че ще дойде да го види.

— Искам да видя образа, на който ме оприличава моят град — мръщи се Мигел. — Искам да видя как изглеждам отстрани.

Мигел сяда в ложата заедно със Солана. Солана е красива в роклята от синя коприна, обшита със сребро, която той и е подарил.

Обществото е изумено от компанията на граф де Маняра и всички погледи са обърнати към ложата му.

— Извратени прищевки има този Маняра — шепне доня Урсула на доня Хустина. — Сякаш иска да докаже на целия град, че някакво си момиче от предградията му е по-мило, отколкото севилските благороднички.

— Всички жени гледат само към вас, дон Мигел — казва Солана.

— Днес моите очи виждат само вас, Солана.

— Днес — произнася тихо девойката. — А утре?

— Утре? Не знам, Солана. Съветвам ви като добър приятел да не вярвате на моите обещания за утре.

Солана сдържа плача си, усмихва се насила и шепне:

— Е добре, тогава поне за днес. Благодаря и за това. Благодаря за всичко.

В залата става тъмно и на сцената херцогиня Изабела, прелъстена от дон Жуан Тенорио в кралския дворец в Неапол, ридае и вика за помощ. Идва самият крал и дон Жуан е заловен.

В следващата сцена чичото съветва Жуан да избяга и му помага при бягството, а в същото време нещастният годеник на Изабела излива в трагични фрази своето отчаяние.

Завесата пада, гръмват аплодисменти. И веднага след това погледите на зрителите се обръщат от прелъстителя на сцената към прелъстителя, седящ в ложата, и ги сравняват.

Тук-таме из залата се чуват гласове „Дон Жуан“ и недовършеният жест сочи към Мигел.

Солана усеща нещо зло в атмосферата.

— Не искате ли да си отидете, дон Мигел? — пита тя. — Пиесата не е хубава, нали?

— Искам да я видя до края — казва Мигел замислено. — Какви глупаци са тези, които ме сравняват с дон Жуан. Та той е бил лъжец, измамник и лицемер.

— Мисля, че би трябвало да си отидем, дон Мигел — шепне Солана, ала ръката на Мигел милва рамото на момичето и това е няма заповед.

На сцената показват приключението с рибарката Тисбеа, второто действие бързо струпва заплахи и закани върху главата на дон Жуан.

Смяна на наметалата. Жуан напада доня Ана, дуел между Жуан и командора на рицарския орден, прелъстяване на селската красавица Аминта и заключителният стон на нещастния годеник Патрисио: „Нося смърт в сърцето си!“

В антракта напрежението се увеличава. От разни страни на залата се чуват викове по адрес на Мигел:

— Ето там е истинският дон Жуан!

— Не Тенорио, а Маняра!

— Сатана!

— Развратник!

— Прелъстител!

— Антихрист!

Очите на всички са впити в Мигел.

— Да си вървим — настоява Солана, — да си вървим!

Но Мигел махва пренебрежително ръка към кресльовците:

— Няма да отстъпя!

Антрактът е съкратен, звънецът пронизва тъмнината и ругатните.

Бързо минава третото действие.

Божието отмъщение наближава, а дон Жуан се присмива на бога:

„Какъв срок ми давате за покаяние?“

Ала облаците се сгъстяват над главата на развратника, явява се мъртвият командор и го кани на вечеря върху своя гроб. Дон Жуан обещава и изпълнява обещанието си, надсмива се и над заканите на командора, яде с него отвратителна храна от скорпиони и змии и пие оцет и жлъчка.

„Подай ми ръката си — заповядва духът на дон Гонсало. — Не трепери! Дай ръка!“

„Какво говориш? — отвръща със смях Жуан-Вехоо. — Аз да треперя?“

Ала в мига, когато подава ръка на мъртвия, пространството еква от уплашения му вик:

„Горя! Ах, не ме изгаряй с такъв огън!“

Кънтящият задгробен глас на статуята на командора отговаря:

„Това е нищожен огън в сравнение с кладата, която е приготвена за теб. Непостижими са божите чудеса, Дон Жуан. Той е решил чрез ръката на мъртвеца да ти изпрати възмездие. Това е божията присъда: каквито дела, такова и наказание!“

Дон Жуан се гърчи от болка:

„Горя! Пусни ми ръката! На място ще те убия с меча!“

Дон Жуан боде с меча в пространството.

„Беда! Беда! Всичко е напразно. Моят меч пробожда само въздуха. Аз не съм опозорил твоята дъщеря. Тя навреме откри моята измама със смененото наметало.“

Духът на командора гърми в отговор:

„Злият умисъл се равнява на зло дело.“

Дон Жуан крещи отчаяно:

„Извикай свещеник, за да ме изповяда и ми опрости греховете!“

Ах, как мъжът се превръща заради някаква си болка в баба — мисли си Мигел. — Бои се, трепери от страх. Покорява се. И в този миг, навярно несъзнателно, извиква гласно:

— Засрами се, Тенорио! Да молиш за свещеник! Опълчи се срещу мъртвия и бога! Нима не си благородник!

Ушите на седящите близо до Мигел заглъхват от оскърблението срещу бога.

— Еретик!

— Ерес!

След малко завесата пада и зрителите напускат театъра.

Мигел повежда Солана към каретата, за да я отведе до Триана.

Но едва пристъпил до каретата си, стражата на Светата инквизиция го обкръжава и арестува, преди да успее дори да извади шпагата си.

Вмъкват го в каретата и новият кочияш удря конете.

Подир каретата, която се отправя към затвора на Инквизицията, тича приповдигайки дългата си рокля, Солана и ридае.

Мигел крачи из своята килия.

Нощ. Затворническите килии са тихи.

Мигел е тук вече няколко часа сам. Друг вид самота. По-съсредоточена, ала по-угнетяваща.

От коридора, през голямата решетеста врата на килията, прониква слаб отблясък на светилник. В отсрещната килия е тихо. Като че ли е празна. Но не е. Тук е затворен вече трети ден Грегорио. Той седи върху нара, моли се и шепотът му чезне в сводовете на затвора.

Грегорио изведнъж вдига глава от молитвената броеница и се вслушва в крачките на затворника. Със старите си очи вижда само сянката на мъж, ала шестото чувство му подсказва, че това е Мигел.

„Глупости — укорява се той. — Мигел — в затвора!“ Сянката се приближава до решетката.

— Мигелито — казва тихо монахът, въпреки че не вярва на очите си.

— Отче! Това сте вие, отче Грегорио!

— Как си попаднал тук, синко?

— Глупост. Не заслужава да се говори. Кажи теб защо са те затворили, отче? Какво си направил?

— Проповядвах на площада и ме прибраха. Но пак ще ме пуснат, ще видиш. Нали никому нищо лошо не съм сторил?

— Не, ти наистина не си сторил — казва Мигел.

Разговарят. Грегорио се страхува за Мигел. Идва пазачът и им заповядва да млъкнат. Мигел му хвърля жълтица и пазачът изчезва.

Продължават да разговарят и накрая Грегорио казва:

— Хайде да спим, Мигел. Време е.

Лягат, ала нито единият, нито другият заспива.

Нощта се влачи. Времето лениво тече.

Мигел става, пристъпва до решетката, и я сграбчва с две ръце:

— Цялото пространство от земята чак до звездите е пусто. Освен тревога и самота — няма нищо друго.

— Грешиш, синко. Бог е в тези простори.

— Виждаш ли го, отче?

— Не го виждам, но знам. Там е.

— Няма да повярвам, докато не го съзра.

— Ще го съзреш един ден. Сега още не можеш да виждаш, синко.

— Защо?

Грегорио бави отговора си и пристъпва към решетката.

— Говори! Защо? — настоява Мигел.

— Прекрачваш границите, определени от него — казва тихо монахът. — Не си още достоен за него. Не вървиш по добър път, Мигелито. Съсипваш живота на хората, разваляш семейства, убиваш, синко — простенва тъжният глас на монаха, — а това е голям грях.

— Нима трябва да изграждам щастието на другите, след като сам съм нещастен?

— Егоист си. Мислиш само за себе си. Ала при това забравяш да търсиш в себе си…

— Какво? — извиква Мигел.

— Бога — отговаря монахът.

— В мене няма вече нищо — изрича Мигел мрачно.

— Не, не, синко. И в тебе има частица от божията милост. Христос е казал: „Царството божие е във вас.“ Ада ти си го потъпкал с упорството си. Вървиш не само против хората, ала и против бога. Бунтуваш се против божите заповеди.

— Заповеди? — тресе Мигел злостно решетката. — Кой има право да ми заповядва?

— Бог — казва тихо монахът.

Мигел млъква за миг.

— Защо едно време архиепископът идваше в Маняра и целуваше ръцете на майка ми, отче?

Грегорио мълчи.

— Греховна любов, така ли? Ах, аз наивникът! И затова те, двамата, ме определиха за свещеник. Сега вече разбирам. По този начин са почитали бога.

Дълга пауза.

— Има бог — казва след малко Мигел упорито. — Понякога чувствувам неговото дихание около себе си. Струва ми се, че ме следи. Дебне ме. Оплита ме в мрежите си. Където и да отида, навсякъде ме преследват символите на неговата мощ. Цялата земя е белязал с тях. Храмове, кръстове, разпятия, статуи, параклиси, камбанарии — навсякъде се е разпрострял! Да, има бог, Грегорио, ала той е мой враг.

— Не се ли страхуваш от неговия гняв, Мигел? — пита монахът и гласът му тътне и бучи в ушите на Мигел като буря, звучи отдолу, отгоре, отстрани — отвсякъде, заглушава всичко, сякаш говори самият бог.

— Не се боя от никого. Сила срещу сила — казва упорито Мигел, ала гласът му е уморен, губи се под сводовете на затвора — малък и човешки, макар и изпълнен с димяща кръв.

— Но един ден, когато протегне ръка и юмрукът му се стовари върху теб, тогава горко ти, горко ти…

— Нека направи това, ако иска — предизвиква човешкият глас, — ала аз няма да се покоря! Няма да се покоря докато съм жив!

— Твоята гордост, Мигел — казва тихо старецът, но смисълът на думите му трещи в ушите на Мигел като гръмотевица, — твоята гордост ще угасне като комета. Когато дойде твоят час, той ще те покори…

— Стори това веднага, ти, недостъпни! Не се колебай! Не отлагай! — вика Мигел, но викът му се чупи като стъклена играчка в човешки пръсти. — Когато дойде моят час? Няма да има такъв час! Ще се изплъзна от твоя порядък, всемогъщи! Да се родиш, да страдаш, да остарееш и да умреш? Не, не! Да се родиш, да живееш, да се радваш и да съществуваш! Да познаеш всичко! Да откриеш извора на вечното блаженство. Да надживееш света! И — теб — бога! О, заповядай нощта да развихри стихиите. Нека падат от небето горящи звезди върху мен, нека ме връхлетят всички сили на мрака, залей ме с дъжд от огън и сяра — аз няма да трепна, няма да се покоря. Искам своето щастие. Пълно, истинско, човешко щастие! Или всичко, или нищо! Аз искам всичко!

Грегорио мълчи, но тишината бучи като океан.

— Синко, синко — вайка се монахът подир малко и в гласа му има сълзи. — Каква болка ми причиняваш!

После замълча и отиде при нара си, където коленичи и тихо започна да се моли:

— Ти, боже, който си навсякъде около нас — в камъка, върху който съм коленичил, в ръцете, които сплитам, във въздуха, който дишам, не осъждай човека заради неговите слабости и грехове. И в него има частица добро от тебе, господи, и заради тази частица смили се над него!

Настана продължителна тишина. После се обади гласът на Мигел — обуздан и смирен:

— Ти, отче, виждаш бога някак различно от черквата, нали?

— Всеки от нас си има свой бог. Всеки го вижда посвоему. Ала това няма значение, това не е лошо. Лошо е, ако не го виждаш, ако го нямаш.

И отново млъкнаха.

— Ти, отче, си единственият човек, когото обичам — казва тихо Мигел.

В душата на Грегорио се разля блаженство и покой.

— Много ме радваш, Мигелито. Дано бог е милосърден към тебе.

Скоро старецът заспа тихо върху нара.

Мигел е застанал до решетката на килията и се вслушва в спокойното му дишане.

„Ето, това е човек справедлив, човек свят“ — мисли си Мигел, удивен, и отива към нара си. Ляга, но сънят дълго не го спохожда.

В съзнанието му се мяркат призраци и клокочещата кръв не му дава покой. Едва призори се унася в неспокоен сън.

Грегорио се събуди на разсъмване и чу ускореното и хриптящо дишане на Мигел.

— Нещастни ми синко — казва Грегорио развълнувано през решетката, — винаги искаш повече, отколкото човек може да иска. Ти още от малък винаги искаше или всичко, или нищо.

През тези два дни инквизиторът непрестанно се съветваше с архиепископа за съдбата на Мигел. И когато настана третия ден, хората излязоха от домовете си и се събраха под прозорците на Светата инквизиция.

Докопаха звера свиреп

и в клетката го хвърлят,

ще го отупат от праха,

след туй ще го опърлят.

Синчетата на севилските граждани свирят и пеят стихчетата, които народът е съчинил за Мигел след затварянето му.

Занаятчии, търговци, духовници, граждани, продавачи, слуги, перачки — цялото простолюдие на града се втурва из улиците към сградата на Светата инквизиция, бучи, размахва ръце, заканва се и очаква дали ще се появи някой на балкона, за да оповести присъдата.

— Казвам ви, че ще го изгорят.

— Или ще му отсекат главата, понеже е благородник.

— Благородник — не благородник, кладата под него също хубаво ще гори.

— Само че тук имат работа с безчетно богатство.

— Е, и какво от това?

— Просто може да му се размине. Ще даде солиден откуп и ще го пуснат на свобода.

— Наивник! Инквизицията ще излапа богатството му като мед. Разбойникът е вече осъден. Никаква женичка повече няма да види.

— На прах и пепел ще стане, слушайте мен.

— Иска ми се да видя една великолепна екзекуция! — вика пълен гражданин.

— Аз също.

— Аз също. Аз също.

Чакаха, но нищо не дочакаха.

Никой не излезе на балкона, никой нищо не съобщи на народа. Вратата се отвори и господарят на Маняра, обкръжен от почести, полагащи се на един благородник, излезе свободен, с презрителна гримаса на лицето. Ненаказан! Непобеден! Оправдан за своето безчестие!

Хората с ужас започват да роптаят, но после изведнъж стихват. Непонятен страх обзема тълпата.

Хората мълчаливо се влачат по улиците, не смеят да кажат мнението си, нито да стоят повече тук, и смаяни клатят глави.

Разотиват се унили, онемели, оглеждайки се непрестанно кой върви подире им, и се мушват плахо в къщите си като в дупки.

И едва там, между четирите стени, проклинат с приглушен глас негодника, който открито позори целия народ и бога, ала когото и Светата инквизиция закриля.

Негова непогрешимост светият кардинал е могъщ.

Негово величество кралят е могъщ.

Негово високо преосвещенство архиепископът е могъщ.

Ала най-могъщ е великият инквизитор, който води и тримата за синджирче към една и съща цел.

А каква е тази цел?

Да угнетяват, да поробват, да грабят, да изгарят!

На колене, нищожни хорица — нищожни за това, че нямате злато и благороднически гербове, а само две ръце за работа!

Послушание и покорство?

„У мен няма покорство — разсъждава Мигел — и сега, когато съм отново на свобода, не изпитвам нищо друго освен отвращение, погнуса и презрение към всички властници на този свят, които ме щадят заради герба и златото ми. Ах, страхливи лицемери, как ще постъпите с Грегорио? Щом като освободихте престъпника, ще освободите ли и невинния?“

Още същия ден Мигел получи известие, че заради еретическите си проповеди и бунтуване на народа Грегорио бил осъден на изгаряне.

Кръвта на Мигел застина и дъхът му секна.

„Не, не, това няма да стане, това не бива да стане, защото, щом беше освободен такъв грешен човек, какъвто съм аз, как би допуснал бог да умре един праведник?“

Мигел обаче не разчита на божията помощ и се явява при инквизитора заедно със слугите си, които носят ковчеже със сто хиляди златни ескуда.

— Негова милост великият инквизитор е болен и няма надежда да оздравее до една седмица.

А Грегорио трябва да бъде екзекутиран вдругиден?

Мигел забързва към архиепископа.

Негово високопреосвещенство седи намръщен под атлазения балдахин на кардиналския трон.

— Не мога да направя нищо за монаха, дон Мигел. Не забравяйте, моля, че неотдавна трябваше да направя много, за да спася вас самия.

— За мен, недостойния, се застъпихте, ваше високопреосвещенство — казва сурово Мигел, — а за невинния не можете?

— Съдът намери монаха провинен в най-тежки злодеяния…

— Грегорио и злодеяния? Ваше високопреосвещенство, кълна се в паметта на баща си, че няма по-набожен човек от него на тази земя.

— За него има донесение, че е еретик. Подстрекавал е народа, учил го е на непокорство и езически нрави. Подбуждал го е да се бунтува срещу господарите. Това малко ли е?

— Ах, донесение! Колко низко стои доносникът, па макар и самият крал да е той, в сравнение с честния Грегорио. Човек добър, човек необикновено добър…

— Кой от нас е добър? — скептично се усмихва архиепископът.

— Да — повишава глас Мигел, — кой около нас е добър? Отдавна не вярвам в принципа на доброто, ваше високопреосвещенство, и ви казвам, че поради това твърде често ми е трудно дори и в бога да вярвам. Ала този старец вярва в бога, този старец го обича и почита, той е олицетворение на добротата. Той единствен измежду всички тези лицемери, които се преструват на набожни, а тайно грешат, той единствен измежду всички хора, които познавам, е човек без пороци, свят човек…

— Стига, дон Мигел — казва строго архиепископът и става. — Инквизицията е произнесла присъда над човек, кой го е отказал да се отрече от своите еретически възгледи, и всички трябва да се подчиним на нейното решение. Тук никой с нищо не може да помогне…

— Дори и бог?

— Бог? — усмихва се леко архиепископът. — Не знам. Може би…

Ала Мигел и този път не разчита на бога.

Грегорио бе анатемосан и отлъчен от църквата, предаден на светската власт и прехвърлен в Кулата на плача.

Мигел подкупи стражата, за да помогне на монаха да избяга през нощта. След полунощ Мигел и Каталинон чакат с коне затворника, ала вместо Грегорио дойде самият пазач.

— Ваша милост, монахът отказва да избяга. Трябва да ви предам неговата благодарност, благословия и молба да го предоставите на съдбата му.

— Защо отказа да избяга?

— „Аз съм нищо в сравнение с божията воля — каза той, — нека бъде неговата воля.“

За първи път подир толкова време Мигел коленичи у дома върху подставката пред разпятието и гордият му глас затрепери от страх:

— Знаеш, че се съмнявам в теб, господи. Днес се обръщам към теб и те моля: спаси този човек. Не допускай да изгорят твоя най-предан син! Спаси го от смъртта и аз ще повярвам в теб за вечни времена!

На разсъмване улиците се задръстиха с хора, които бързаха към голямото тържище. Там бе приготвена кладата и помощниците на палача я обикаляха със запалени факли. Наемни войници отблъскваха напиращата тълпа.

Под звуците на тръби, съдебните органи, духовенството, ордените и светите братства заеха определените им места.

Екват барабани, обвити в черен плат, и приглушените им удари предизвикват ужас.

Обграден от свещеници, се приближава Грегорио в жълто санбенито, на главата — книжна шапка, изрисувана с дяволи.

Ето го еретика!

Той върви спокоен и уверен, крачи бавно, смазан от разпитите върху уредите за измъчване, но очите му излъчват мир и яснота. Помощниците привързват осъдения към кола, а в това време надзирателят на затвора чете с висок глас присъдата.

Мигел стои до кладата и от цялата си душа моли бога да стори чудо.

— Ти, господи, ще го спасиш. Ти трябва да го спасиш! Та той бе слънцето на детството ми и ако има у мен поне капчица добро, това е негово дело. В последния миг ще изтръгнеш от смъртта праведника, тъй като за теб казват, че си самата справедливост!

— Освободете го! — разнася се от тълпата вик, който се подема от всички страни.

— Освободете праведника! — крещи Мигел колкото сили има.

Барабаните забумтяват.

Великият инквизитор става, прави с ръка кръст над осъдения и префектът дава знак на палача.

Факлите се наклоняват и подпалват кладата от четири страни.

— Убивате невинен! — екват викове сред тълпата и дъжд от камъни полита към членовете на Светата инквизиция.

Барабани.

Арести сред тълпата. Удари с мечове. Гръм на мускети, кръв по плочника и вик от хиляди гърла.

Пламъците ближат жълтото санбенито на монаха, което започва да се топи. Мигел се моли сред тълпата:

— Спаси го, господи! Стори чудо и го спаси!

Гласовете на мъжете се бунтуват:

— Убийци! Убийци! Божие наказание за вас!

Жените викат през сълзи.

— Грегорио, не ни оставяй!

— Какво ще правим без тебе?

Грегорио се изправя. Гласът му е спокоен и твърд:

— Не плачете за мен, чеда мои! Умирам за правдата — това не е тежка смърт… Не ме забравяйте, приятели!

— Милост за отец Грегорио! — обаждат се отчаяни гласове.

А Грегорио им отговаря:

— Вярвайте в справедливостта! Тя трябва да победи! Когато хората прекатурнат троновете, на земята ще настъпи само радост и любов…

— Барабани! — крещи префектът, почервенял от гняв. Ала гласът на монаха звучи мощно, глас на човек, който вече няма какво да изгуби, а само може нещо да даде:

— Не се оставяйте да ви тъпчат! Не давайте да ви взимат това, което е ваше! Полята… горите… всичко… целият божи свят е ваш…

Грегорио се задушава от дима, барабаните млъкват и старецът шари с очи в тълпата.

— Отче Грегорио! — вика отчаяно Мигел, който се е промъкнал чак зад редицата стражи.

— Синко — усмихва се монахът и за последен път извисява глас: — Избави се от егоизма и ще намериш своето щастие, Мигелито! Помни…

Лицето на монаха изчезва в облак дим, гласът му замира. Народът се вкаменява, смълчан пред грозната гледка.

— Боже, боже, спаси го! — вика Мигел отчаяно.

Ала бог не чува. Мълчи неподвижен във висинето. Не стори чудо. Не спаси човека, от когото се боеше църквата и държавата.

Пламъците лумват с все сила, огненият вихър буйно се разразява и поглъща Грегорио, както мнозина други, които са вървели ръка за ръка с народа.

Мигел, посинял от ужас, съзира в пламъците лицето на безмилостния бог.

В същия миг и последната издънка на човещина и доброта, която бе останала в душата му се прекърши.

Не плаче. Не ридае повече.

Тръгва си гневен, със стиснати юмруци, а в това време кладата догаря и хоралът на монасите възхвалява божията мъдрост.

Дни наред Мигел не излизаше от къщи и не приемаше никого.

Черни мисли го терзаеха. Мъка го раздираше.

Всички го разочароваха: университетът, приятелите, любимите, църквата, светът и бог. Преди всичко църквата и бог, който можеха да помогнат, а не помогнаха.

Няма добро. Има само зло.

Тогава нека бъде само злото!

Няма чест, гордост, човечност, вяра.

Има само лъжа, измама, лицемерие и малодушие.

Архиепископът е първият лицемер и блудник.

Тогава — зло за зло. Така да бъде!

Или ти, господи, или — аз.

От следващия ден Мигел промени живота си.

Той преся редовете на приятелите си. Прогони хората, в които имаше дори искра почтеност, и се обкръжи с орда развратници от кръга на висшите и низшите благородници и от всички слоеве на гражданството, като си избираше преди всичко грешни, отмъстителни и зли люде.

Обграден от леки момичета и гуляйджии, Мигел с всяка своя дума и постъпка се гаври с бога и света. Хвърля се чак на дъното на блудството.

Вече не търси щастие, не вярва в него, не вярва в нищо. Вилнее, изнасилва, отмъщава си на жените за това, че не е намерил любов, изтезава и убива.

И от приятелите му мнозина се ужасяват и боязливо странят от него.

Мигел събира останалите „При херувима“ и тук обявява своите закони:

Що е свято? Моето удоволствие и нищо друго.

Що е божие? Нищо на земята. Другаде е неговото царство.

Що е мое? Всичко, което ми се харесва и което успея да взема.

Кой е над всичко? Аз, пак аз, и още сто пъти — аз.

За какво е създадено всичко на света? За да бъде подчинено на моите прищевки.

Кой може да ми попречи в това? Никой и нищо!

Кръвта? Нека се лее на потоци тази помия.

Бог? Не разбирам тази дума. Може би става дума за мен?

Мигел стои до прозореца и гледа към улицата. Зад него прислугата приготвя разкошна трапеза.

„Празнота чувствувам в себе си, когато съм сам, празнота ще чувствувам и когато дойдат моите гости. Обречен съм на празнота, на изоставеност, на самотност.“

Мигел изтичва на улицата. Спира го колона наемници. В гъсти редици, удряйки крак, те вървят към Митническата порта.

Към Памплона! Срещу французите! Да живее кралят!

Градът кънти от марша. Тръбата врещи. Барабаните бумтят.

Облякох жълта броня,

закичена с шибой…

Ако загинем всички в бой,

ти ще получиш броня

с изсъхнало цветче

и ще познаеш, че

не ще се върна аз,

ай, ай, не ще се върна аз.

Барабаните бумтят.

„Тези хора отиват да се бият. Отново отиват на смърт — мисли си Мигел, — ала знаят къде отиват. Знаят своята цел. Памплона. А къде отивам аз? Отивам ли някъде? Или нещо ме носи, влече… Не, не, аз влека, аз съм потокът, аз съм силата… Ала накъде? Защо? Какъв е смисълът на моите копнежи?

Празнотата ми досажда. Да се обкръжа с хора, с шум, с блудство, да оглушея, да си залепя очите пред студената тъмнина…

Жени. Летят насреща ми като мухи към пламъка на фенера. Как ги презирам. Как ги ненавиждам. Вече знам, че не могат да ми донесат щастие. Ала от инат искам да ги имам. Искам да ги притежавам, от първо виждане. Да ги изтезавам, да ги измъчвам…“

Мигел тръгна обратно към двореца.

Заобиколи го рояк просяци:

— Милостиня, милостиви господине!

Огледа лицата им — зли, добри, нещастни, алчни и хищни, — потръпна от отвращение и им метна шепа сребърни монети.

Нахвърлиха се върху тях с викове и благословии.

— Велик, велик е господарят на Маняра, щедър и великодушен господар.

Пресече бързо двора и се заизкачва по стълбата.

Изведнъж до него се появи Каталинон.

— Милостиви господарю, днес пак ли ще имаме угощение?

— Да, ще имам гости.

— Хубави гости — намръщи се Каталинон. — Недостойна за вас сбирщина от пияници и безделници, която ви ласкае, която ви се подмазва заради златото, продажни жени, човешки отрепки, вонящи на Велзевул…

Мигел впери очи в слугата.

— Вече млъквам — запъна са Каталинон. — Отивам да подготвя музиката, щом като искате да ви бъде весело.

— Да, весело! — повтори глухо Мигел и гласът му потъна в кадифето на завесите без ехо.

Тежко болна, доня Херонима едва диша. Влачи се към молитвената подставка и сплита измършавели ръце.

— Господи премилостиви, не ме щади, не щади моя живот, повикай ме при себе си, ала бди над сина ми. Спри неговите крачки, устремени към пропастта на греховете. Освети мисълта му, проясни душата му и озари духа му. Изведи го из тъмнината, господи, под слънцето на своята милост. Спаси душата му, спаси душата му!

Коварна болест подрива здравето на Херонима. Лицето й посивява, страните й се сбръчкват и хлътват. Тревожна тишина повява над двореца и имението.

Старата Рухела се промъква от човек на човек и шепнешком, с ужасени очи разказва, че в полунощ видяла насън как ангелът на смъртта прелита над Маняра.

Лицето на града се набръчка от грижи.

Всяка нощ — някаква низост, всеки ден — зловеща вест, че дон Мигел де Маняра отново…

Севиля би била щастлива, ако можеше да се избави по какъвто и да е начин от Мигел. Скупчват глави — обмислят какво да правят, както гражданите и подчинените, така и благородниците и църковните сановници.

На думи всички са готови да го унищожат, ала на дело — треперят от страх.

Не, не, никой на се осмелява да се опълчи срещу Мигел, никой не може да възпре злодеянията му, дори Светата инквизиция се огъва пред него и се страхува от него. Човекът, пропит от пороци като гъба с вода, владее целия град.

И хората вървят из улиците и напяват:

А твоя Бурладор е нула, Тирсо де Молина

с вода обикновена го кръщава всеки хан.

Севиля, майката на любовта, си пие чисто вино,

а пък наскоро е родила своя Дон Жуан.

Злодеят прелъстява всяка,

на сутринта е тя без свян.

Главата му награда ще дочака,

ще прати чума бог за Дон Жуан!

Върховният съд на Светата инквизиция затваря пред тези песнички своите непроницаеми прозорци, крие се и дипломатично мълчи.

Народът се гневи, стиска юмруци, но също така нищо не предприема. Волята му намира израз само в пожелания към бога и надежди:

— Все пак бог ще го намери и накаже!

Мигел лети на коня си към селото Еспирту Санто и близо до Кориа дел Рио спира пред моста, повреден от пороищата.

Групички селяни застанали край реката се обзалагат доколко трябва да преброят, докато мостът се срине.

— Не стъпвайте на моста — викат те на Мигел. — Всеки миг ще падне. И двете подпори са подмити, погледнете!

— Дайте ми път! — мръщи се Мигел. — Ще премина.

— Недейте, господине — крещи старейшината. — Не поемам отговорност за живота ви. Не минавайте по моста.

Ала докато се опомнят, Мигел стисна с колене коня и се понесе към моста. Всички чувствуват как земята се люлее под копитата на коня му, искри летят от камъните, но ездачът с дива скорост преминава моста и е вече на отвъдния бряг.

В същия миг подир него изпращяват стойките на сводовете и мостът с грохот рухва в придошлата река.

След малко хората се окопитват от уплахата, зейналите им уста се затварят и ужасени се питат:

— Кой беше това?

— Някакъв светец или самият дявол.

— Не, не, това беше Маняра, познах го.

— Да, това беше Дон Жуан.

— О-о-о! Дявол!

Ужасът се разраства.

— Видяхте ли? Чудо!

— Смъртта не го иска!

— Градът се страхува от него, църквата се страхува от него, Инквизицията се бои от този злодей…

— И бог се бои от него!

Настъпва мълчание и след малко се обажда нечий благоразумен глас:

— Не, бог го щади!

Подир коня, на който Мигел се носи към своята зломислена цел, се вдигат в далечината облаци прах и хората се кръстят, сякаш са видели лицето на сатаната.

В салона пред пурпурните завеси на прозореца, стои Мария. Лицето й, прозрачно от страданието, сега сияе от любов и нежност.

— Простете ми, дон Мигел, че дойдох при вас — обръща се тя тихо към влизащия.

Мигел стои пред девойката и с безразличие гледа сияещите й очи.

— Мислех непрестанно за вас през всичките тези години, когато бяхте в чужбина. И от мига на вашето завръщане следя внимателно живота ви…

Мигел се мръщи:

— Преследвате ли ме, Мария?

— О, не, следя с обич и със страх вашия живот. Повярвайте ми, моля ви. Не искам да ви упреквам за нищо в миналото, не се безпокойте. Миговете, прекарани с вас, са най-красивите в живота ми.

Мигел се ужасява от нежността на момичето. Каква сладост лъха от това същество. „Как е възможно да не съм забелязал това, когато съм минавал край нея, когато съм я държал в обятията си?“

— Е, Мария? — казва Мигел меко.

— Обичам ви, Мигел, все така вярно и предано, както някога.

— Девет години. Девет дълги години. Възможно ли е това?

— Не идвам при вас, за да ви безпокоя и да ви хленча за любов. На мен ми стига моята любов към вас. До края на живота си ще бъда щастлива с нея.

Девет дълги години кучешка вярност.

— Мария — казва Мигел и гласът му трепери от умиление, — вие идвате да ми кажете, че ме обичате, в този миг, когато цяла Севиля ме ненавижда и се бунтува срещу мен?

— Да, Мигел.

— А защо? Обяснете ми, защо дойдохте да ми кажете това?

— Страхувах се, че сте нещастен — шепне девойката. — Исках малко да ви зарадвам, да ви помогна…

Слепоочията на Мигел се оросяват от пот и той скланя глава. Ето това е човечно. Просто, искрено, прекрасно. Ето я любовта, за която е мечтал години.

А като вдига глава и забелязва каква пламенна любов излъчва лицето на девойката, просто потреперва.

„Какъв просяк съм редом с нея. Как й завиждам за това богатство и постоянство на чувствата. Как се срамувам от нейната страст.“

Девойката чувствува вълнението у Мигел и в очите й се появяват сълзи. В този миг тя наистина е прелестна.

— Очите ти са красиви, когато плачеш — едва промълвя Мигел, протяга ръце и взема девойката в обятията си.

И изведнъж страстно притиска устните си върху нейните.

„Да, щом я целуна, пламъкът на любовта й ще се прелее в мен и аз най-после ще бъда щастлив!“

Но той внезапно прекъсна целувката, отвърна лице.

Студ, мраз и тъмнина изпълват гърдите му. Подир целувката е пак така хладен и празен, както преди. Няма щастие за него.

Завист залива сърцето му, за това че сам не е способен на такава любов, на каквото е способна тази девойка. Край тази ясна и чиста жена той чувствува колко е бедно сърцето му и съска от гняв и омраза:

— Искате до края на живота ми да играете ролята на мой ангел-хранител? Не държа на това, Мария! Не ви искам!

Крачи из стаята, забил поглед в земята, и дори не забелязва, че Мария, без да продума си, отива.

— Не умея да обичам като вас — бълва той гневни слова. — Вашата вярност ми се струва смешна. Не искам да бъда омотан в мрежата на нежността, не искам да бъда гледан като болен и превързван с усмивките на тази ваша, твърда като скала любов, ненавиждам ви, презирам ви… Не, не — клюмва той изведнъж и гласът му заскриптява от болка, — лъжа, това не е вярно, завиждам ви, Мария…

И едва сега разбра, че девойката си е отишла и той говори напусто.

Тълпите подчинени се ужасяват от безграничното високомерие на господарите. Колко зло може да стори човек, който има чували злато, стотици хиляди роби и скучае от безделие. И като товарят със стоки корабите на Маняра или берат маслините и царевицата от манярските латифундии, подчинените произнасят с отвращение името Мигел, името на своя господар.

Затова пък стареещите феодали има с какво да убиват скуката си.

В патиата на дворците, край огнищата на знаменитите идалго от Памплона чак до Малага, те обсъждат всяко събитие в живота на Мигел. Гласно го порицават, а мислено се възхищават от него.

Ето един човек, който е смъкнал маската на екзалтираната набожност!

Ето един човек, който прави каквото си иска и за когото нямат никакво значение нито честта на жените, нито човешкият живот, нито законите, издавани от кралете и църковните сановници.

И тъй като гордостта не позволява на Мигел да скрива своите безобразия, то злото, което сее, става обществено достояние и нравите в града се разпускат.

Младите контета се стараят във всичко да му подражават. Хвалят се открито със своите успехи, обзалагат се за благосклонността на момичетата, демонстрират разврата си, гордеят се със списъка на прелъстените жени и измамените мъже.

Избухливите и бойки петли търсят случай да обагрят с кръв шпагите си. Обличат се като Мигел, наподобяват походката му, навъсения израз на лицето, говора. Престават да ходят на литургия и се присмиват над родителите са, над бога и всичко, което по-рано са смятали възвишено.

Предизвикват скандали и дуели и се стремят — твърде предпазливо — да богохулствуват като еретици.

А в това време Мигел, господарят на половината Андалусия, греши с мислите, чувствата и тялото си, вглъбен неизменно във виденията на своето болезнено въображение.

Ахасфер на неосъществената мечта, която го изпълни с ненавист към всичко красиво, към всичко, което мирно си живее под своето слънце; изпълни го с порочност, която се превърна във вилнеещо зло. Омагьосан кръг, от който Мигел не може да излезе.

„Любов на калугерка, горяща къделя и целувка на проститутка — всичко е едно и също“ — казва една испанска поговорка.

— Приготви три коня, стълба, фенер и плащ! — заповядва привечер Мигел на Каталинон, като се облича.

— Вие наистина ли искате да отвлечете тази калугерка, милостиви господарю?

— Сестра Анхелика, сестра Анхелика — повтаря си полугласно Мигел.

— Не знаете ли, че тя е божия невеста? — атакува го Каталинон. — Не знаете ли, че неин жених е самият Исус Христос?

— Знам!

— И не се страхувате да отнемете невестата на бога? Да бъдете съперник на самия бог?

— Тъкмо това искам.

Каталинон се кръсти и гледа уплашено господаря си. В същия миг съобщават, че е дошъл бърз пратеник от Маняра.

— Нека влезе — мръщи се Мигел, който в момента си мисли за нежните устни на монахинята.

Пратеникът влиза с поклони. Нейна милост, госпожа графинята Херонима, повалена от тежка болест, съобщава на сина си да я навести. Нейна милост се опасява, че дните й са вече преброени, и не иска да си отиде от този свят, без да се прости с единствения си син.

— Предай й, че ще дойда колкото мога по-скоро.

— Утре ли, ваша милост? — осмелява се да попита пратеникът.

— Не знам дали утре или вдругиден — неприязнено казва Мигел. — Предай на нейна милост моите пожелания да оздравее и й съобщи, че ще дойда.

Пратеникът се оттегля с поклони.

— Нейна милост умира — пелтечи Каталинон. — Би трябвало да тръгнем още днес.

— Да, към манастира за сестра Анхелика — отговаря Мигел. — Побързай с приготовленията.

Каталинон се намръщва и упорито мълчи.

— Е? Защо стоиш още?

Каталинон подхваща бавно и с всяка дума повишава тона и темпото:

— Да ви кажа искрено, милостиви господарю, до гуша ми дойде! Що за живот е това? Непрестанно трябва някого да прогонвам от вашите врати, непрестанно трябва да ви браня от всевъзможни натрапници, които от ден на ден стават все повече, трябва да измислям извинения, за да ви укривам от всевъзможни ваши роднини, от прелъстени от вас момичета, от платени убийци; всеки миг трябва да приемам за вас покана за дуел, кошници с отровни плодове и един дявол знае какво още. А време ми е вече да помисля за своята женитба. Петронила ме чака, горката, повече от десет години! Човешко ли е това? Справедливо ли е? Заслужавам ли аз подобно нещо, милостиви господарю?

— Имаш достойни и богоугодни намерения — присмехулно го прекъсва Мигел, — но върху всичко това ще разсъждаваш, когато потеглим на път за сестра Анхелика.

Смелият и винаги весел Каталинон изпада в ужас:

— Вие все още ли настоявате да отвлечем тази калугерка? Дори сега, когато майка ви умира?

— А как иначе? Та нали ти казах какво трябва да правиш?

Очите на Каталинон се свиха, лицето му стана пепеливо и целият се разтресе от ужас пред непреклонната жестокост, която господарят му проявява към съдбата на майка си. Той заотстъпва уплашен от собствените си слова:

— Само че внимавайте, милостиви господарю. Всичко си има граница. Божието отмъщение наближава. А то ще бъде страшно…

Сълзите ми не можаха

твърдостта му да смекчат

към реката да текат,

в нея те преди течаха.

По-корави от скалата

сълзите ми са били,

по дълбаните скали

още им личи следата.

И макар че не можаха

твърдостта му да смекчат —

към реката да текат,

в нея те преди течаха.

Царят на грешниците, царят на развратниците, антихристът, извергът над извергите седи на челно място.

Дългата маса е залята с вино, в което плават листенца от цветя. Общество на развратници, чиито мозъци плуват във винени пари.

— Да живее Мигел, нашият крал!

— Пей, Кончита, пей!

Шуми морето в твойта мида,

разрошена, не трепери,

че Дон Жуан се мръщи от обида,

венеца ти ще свехне до зори,

хей, моя хубавице,

запалена свещице,

венеца ти ще свехне до зори.

— Хей, хей, „венеца ти ще свехне до зори“!

Танцьорките люлеят бедра, оголват крака в бавен, провлечен, котешки танц и обръщат нагоре бялото на очите си, потрепвайки сладострастно с тела.

Магьосници на оргия при Сатаната. Сякаш слушаш врещене на кози и козели; в измамния полумрак като бели змии се вият ръцете, от хлътналите очи изпод мрежите на дългите мигли хвърчат искри, бледни клепачи засенчват за миг кристала на окото, което тлее и пламти под тях.

— В памет на сестра Анхелика! Защо ли се хвърли в реката тази глупачка?

— Да пием! Да пием!

Мигел седи, вглъбен в себе си, и мълчи.

„Анхелика? Съществувала ли е тя? Или не? Отново тишина, пустота и нищо. Мъртвило без вътрешен отзвук. Празнотата в мен отново се разраства, и то все повече и повече. Земята, върху която стоя се срива, дъното пропада все по-надолу и по-надолу. Завинаги ли е отровил Трифон любовта ми към жената?

Ето, около мен всички се смеят и крещят. А аз в тази смесица от гласове чувам чудовищна тишина, над която се извисява силен, свистящ звук. Звук, който непрестанно ечи, заплашителен звук, наподобяващ бръмчене на великански комар под мрежата на ложе.“

Мигел с усилие се изтръгва от своята вглъбеност, отваря сандъка и раздава на гостите си жълтици. В недобри ръце хвърля златото: на хора от най-висшето общество, които прахосват всичко, каквото имат, на обеднели благородници, загубили и малкото, което са имали в разюздан живот, на пияници, паразити и продажни момичета. Взимайте! Дръжте! Всичко за още по-голяма слава и сладост на греха!

И те вземат, алчно се хвърлят върху златото, пълзят по корем за някоя паднала монета и си отиват, за да вършат грехове с лесно припечелените пари.

Ала тези подлеци си оставят отворена вратичка. Какво ще стане, ако все пак един ден небесата се разтворят и бог реши да съди живи и мъртви? Да си оставим за всеки случай в залог поне едно добро делце и една молитвичка.

Но случи се така, че в избраната от Мигел орда от прокълнати имаше и един човечец, прост като издънка на маслинено дърво, с душа, бяла като гълъбица. Попаднал бе нещастникът, без сам да разбере как, на трапезата на порочните.

Той взе жълтиците, поклони се дълбоко, ала не отиде да ги пропие, нито да си купи с тях продажно момиче или източен от двете страни бандитски нож.

Даде златото на жена си, облече децата си и си подреди къщата.

О, ужас! Другите узнаха за това. Стана прицел на присмех и пренебрежение, изгониха го завинаги от кръга на порочните и вече никога не ще се поклони на златния телец.

Душите на тези негодници са окадени и овехтели. Но все пак във всяка от тях би се намерило поне мъничко светлина. Само душата на Мигел — съвсем черна, пропита от мерзост — няма в себе си нищо друго освен мрак, упорство и бунт срещу бога. Той вече нищо не очаква — нито от света, нито от бога. На света и на бога е обявил война.

В същото време майка му умира и плаче, че синът й не е дошъл.

Мигел вече няма копнежи и мечти, мята се неудържимо в тъпото опиянение на удоволствията и полуугасналият му дух от време на време припламва единствено от омраза и ненавист към хората или от погнуса към самия себе си. Само понякога просветва споменът за отец Грегорио, ала и той бързо избледнява и угасва.

В кръчмата „При херувима“, зад червените завески в стаичката на проститутката Амарилис е душно като в преддверието на пъкъла. Току-що е излязъл недодялан моряк и е оставил подир себе си миризма на трюмове, а на масата — половин реал.

Амарилис кърши ръце и страстно говори сама на себе си:

— Имах родители, герб и право на блажен живот. Исках да живея и да обичам! Невеста преблажена, готвех се за дълъг път с дон Родриго, за да деля с него радост и страх, добро и зло. Проклет да е часът, в който зърнах тебе, Мигел, измамника! Всичко ми отне, ограби ме и ме изостави. И ето какво направи от мен.

Дано потомците ти бъдат проклети на вечни времена, дано се родят слепи, глухи и неми, заразени от болести, дано ги нашарят петна от мор, дано живеят по-нещастно от мен, в още по-голям срам и унижение.

Само една утеха имам в своето страдание: че не сме малко тези, които той опозори, че не само мене погуби, а цели тълпи жени!

О, нека бъдат повече такива като мен! Нека бъдат безчет!

Дано му паднете в ръцете всички вие, жени — от морето чак до планината, дано ви прелъсти, измами и захвърли!

Къпете се във вино, мои някогашни приятелки от благородни родове, къпете се, докато е време. Защото, след като той премине малкото разстояние от вратата до вашето легло, после вече никой няма да пие вино от вашите обувчици, а вие ще се къпете в сълзи. Защо трябва да страдам само аз? Нека не съм сама! Нека има такива нещастници навсякъде, докъдето поглед стига! Нека бъдем безчет!

Една нощ платени убийци дебнеха Мигел иззад дърветата на Аламеда. Той премина спокойно между шест ками, които зад гърба му бяха изцапани с кръвта на невинен.

В местността Ронда Мигел падна от коня си в пропастта. Конят си счупи шията, но ездачът се отърва без нито една драскотина.

В предградието Санта Крус Мигел излезе веднъж от някаква къща, където бе прелъстил петнайсетгодишно момиче. Едва излязъл на улицата, къщата се срути и погреба всички обитатели заедно с жертвата на Мигел, ала злосторникът остана невредим.

Вижда ли бог неговите безчинства? Защо ги търпи? Какво чака?

Градът презира Мигел и се бунтува срещу него. Преди изгрев-слънце целият му дворец е изпонашарен с ругатни и клетви.

Стените са оплюти, изпоцапани с кал и развалени яйца, прозорците — изпочупени.

Хората се отказват да вярват в бога, защото оставя Мигел ненаказан. Други твърдят, че ако има бог, то той е несправедлив.

Каквото и лошо да се случи някъде — всичко се приписва на Мигел.

Изрод. Антихрист.

Посред едно от угощенията — както Мигел нарича оргиите, които устройва — се появява пратеник от Маняра и съобщава на господаря, че майка му е умряла, напразно зовейки сина си.

А синът взема на колене циганката Фернанда и започва да я целува.

Вижда ли бог тази извратеност?

Каталинон седи на стълбите до Висенте и плаче за умрялата си господарка. Изпитва отвращение към господаря си.

— Отивам да се напия. Дай ми някоя пара, старче. Чувствувам, че ми горчи в устата. Ще ида да се напия заради греховете му. Имам нужда да се напия, но не с негови пари. Дай ми някоя пара да си сръбна, старче!

Тя стоеше в покрайнините на моряшкия квартал, опряна о стената. Беше душно, късото вълнено наметало, което носят пристанищните момичета, се бе свлякло в краката й, роклята си бе разкопчала чак до повехналата гръд. Прозяваше се. На колана си имаше жълта роза. Цвете върху ковчег. В този зной дори прозяването уморява. За цял ден бе спечелила само два реала. Любовта на пристанището е евтина.

Мъжки стъпки — енергични и отмерени. Върви трезвен човек. Трезвеният добре вижда — и от това нищо няма да излезе.

Жената закри лицето си с евтино ветрило и с приглушен глас, за да замаскира липсата на зъби, прошепна:

— Миличък, вземи ме със себе си.

Морякът поглежда жената и плюе:

— Пфу, по-стара си от земното кълбо, мухлясала бабо!

Жената се прозява.

Отново стъпки. Преплитат се, препъват се в паважа.

— Господине, елате да се позаболявате с мен.

— Уф, уф — хълца пияният, спира до старата проститутка, оглежда я с изпулени очи и я опипва.

— Като цепеница си, дявол да те вземе! Сбогом навеки. И едно мараведи не струваш!

Стъпките се отдалечават в тъмното, фенерът мигащо свети.

Жената гледа равнодушно пред себе си.

Отново стъпки. Бавни, бавни. Жената пак се прозява, вдига наметалото си и се изравнява с мъжа.

— Замислен сте нещо, господине. Тъжно ли ви е нещо?

Мъжът гледа в земята и мълчи.

— Ще ви развлека. Елате с мен.

Мъжът не поглежда жената и тръгва подир нея. Жена като жена. Изкачиха се по скърцащи стъпала в една вмирисана дупка. Долу пее морето. Жената запали газената лампа и я покри с кърпа.

— Тук трябва да говориш тихо, разбираш ли? — шепне проститутката.

Без да погледне и тази жена, той легна. Прегърна я буйно, както отдавна никого не бе прегръщал. Мъката разпали страстта. Ала не изпита наслада.

След това тя понечи да сложи глава на рамото му. Той се отдръпна. Прилегна до него.

През отворения прозорец нахлува знойна до задушаване тъмнина, а там, долу, се изпарява морето. Голотата на жената е прикрита от мрака.

— И сега си тъжен. Дай да те целуна.

Целуна го и мъжът се потресе. Устата й имаше вкус на жлъч.

— Животът е празен като пробито гърне. Всичко веднага изтича и нищо не остава — казва жената с уморен глас.

След малко добавя:

— Кажи ми, човече, за всички хора ли е създал бог този свят, или не?

— За всички.

— Исусе Христе — приповдига се тя на леглото, — какво имам аз на този свят?

— Любов — отговаря присмехулно гласът в тъмното. — Само любов. Безкрайно много любов.

Жената се накланя над него, облъхва го с противния си дъх:

— Знаеш ли, че и до ден-днешен не знам какво е това любов?

Мълчание душно и мътно.

— А ти, ти знаеш ли? — пита жената.

И нощта се смълчава. Тревожни видения се мяркат в тъмнината пред очите им.

Мъжът е вглъбен, жената лежи като камък край пустиня и също мълчи.

След малко тя проговаря:

— И аз съм от месо и кръв. Иска ми се поне веднъж да разбера що е това любов. Още от малка съм копнеела да я позная. Ала бог не ми даде това щастие.

Нейната мъчителна болка изгаря Мигел, защото тя е и негова болка, която го пронизва чак до мозъка на костите. Очите, отворени в тъмнината, виждат пропаст. Колелото на времето се върти напразно, мигът се равнява на век и болката души.

Мъжът се раздвижи и неочаквано попита:

— Вярваш ли в бога?

— Вярвам. Та човек трябва да вярва в нещо.

— Какъв е според тебе бог?

— Могъщ и силен. Сигурно. И строг. Но казват, че обичал нещастните. Когато умра, ме очаква по-добър живот и царството божие — засмя се жената. — Аз сигурно ще отида там, защото на земята живях в ад. Ти как мислиш, кой тук, на земята, страда повече — този, който се измъчва цял живот, или този, който измъчва другите?

Мигел потреперва. Да, той цял живот измъчва другите. И за това ли трябва да страда? По лицето му се изписва гняв.

— Искам да си вървя — казва рязко.

— Какво има? — учудва се жената. — Нещо лошо ли казах?

— Млъкни и стани!

Жената се надига от леглото, като му прави място и той да стане.

— Още си много млад, а очите ти са вече мъртви. Без чувство. Това не е хубаво.

Мигел гневно хвърля жълтица в краката й.

— А-а! Богат господин. Голям късмет съм имала днес.

— Престани да бръщолевиш! — вика той сърдито.

Жената забрави, че тук трябва да се говори тихо, и се разсмя: смехът й, макар и глух, бе най-хубавото, което имаше. Той прониза тъмнината и пръсна светлина из стаята.

— Няма какво да се прави, нали сме хора? Предпочитаме да живеем в позор, отколкото на гробищата — казва тя и се навежда да търси нещо на пода. — Имах на роклята си роза. Жълта. От едно момиченце, на което давам по някоя медна пара. Къде ли е тази роза? Аха, паднала е на пода. Ах, вие, смачкали сте я!

— Сбогом! — казва мъжът.

— Сбогом, господине, и нека се изпълни това, за което мечтаете.

Мигел се спира при вратата, обръща се и тихо пита:

— За какво мислиш, че мечтая?

— Да спите, да спите без сънища, а може би и без да се пробудите…

Мигел изтича в душната нощ.

Маркиз Руис бе поканил Мигел на сватбата на своята племенница. Сватбарите се бяха запили още от обяд, а вече наближаваше полунощ. И едва когато удари дванадесет часът и улиците вече от три часа насам бяха затворени с веригите, Мигел пристигна.

На високопоставения гост се полага челно място край масата, ала Мигел присяда в края, редом със зрялата, красива Антония, жената на писаря Калмерос, човек от простолюдието.

Стройна, снажна жена, с румени и свежи страни, с хубаво носле и месести устни, а в очите — живи пламъчета.

Виното се лее като поток, съзнанието на сватбарите спада като водата на реките през август, в прозорците надничат звездите на горещата нощ. Мигел наблюдава Антония злобно и похотливо с премрежени очи, като хищник жертвата си.

Сред общата суматоха на безкрайните наздравици той хваща Антония за ръка и я повлича.

— Какво означава това, ваша милост? — дърпа се жената. — Аз съм омъжена. Аз съм почтена жена…

Отвежда я навън, на малко площадче, където край кладенеца в бледната светлина на звездите тъмнее петно оскъдна трева.

— Вие ми харесвате, ваша милост — бъбри жената и се притиска към Мигел. — Колко е хубаво с вас под небето, обсипано със звездички.

Мигел прегръща мълчаливо зрялата женска красота.

— Но кажете нещо! Харесвам ли ви се? Какво най-много ви харесва у мен? Устните ми, нали? Казвали са ми…

Ала Мигел не се обяснява в любов на жената.

Не се старае. Не я ласкае, не хвали красотата й. Не я милва. Поваля я на земята, овладява я диво, без красиви слова и целувки, приключва всичко бързо и кратко.

— Ах, какво правите? Тук на площада… какво ще си помислят за мен… аз съм почтена жена… о-о… о-о…

Закъснели пияници пропълзяват под веригите и минават през площадчето. А един от тях протяга ръка с дълга пръчка, на чийто край виси фенер чак над любовниците.

— Ехей — вика, — гледайте! Тук двама се любят под открито небе.

— Безсрамие… така, пред очите на всички…

— Кои сте вие? Що за хора сте? — крещи дебел гражданин.

Мигел става и в светлината на фенера върху лицето му се изписва демонска гримаса.

— Кои ли сме? — казва. — Коя е дамата, няма значение, а аз, многоуважаеми, съм дон Мигел де Маняра.

— О-о!

Хората отстъпват, а жената закрива лицето си с ръце.

— Какво се пулите насреща ми? — избухва Мигел гневно. — Защо се умълчахте, страхливци? Дамата ли искате да осветите с тези фенери, нахалници! Мен осветете. Не се ли решавате? Криете ли се, страхливци жалки?

Мигел измъква шпагата си и крещи в нощта като луд:

— Аз съм Мигел де Маняра. Аз съм Дон Жуан. Хайде, заповядайте, господа!

Любопитните уплашено се отдръпват пред шпагата и крясъка на Мигел.

Отварят се прозорци, хората изскачат от къщите, броят на фенерите и факлите расте, трепкат светлинни както на небето, така и на земята.

— Моята воля е закон за този град и тази земя — крещи обезумял Мигел. — Ако ми се прииска, ще имам жените и дъщерите на всички вас. Аз съм единственият господар тук! Махнете се от пътя ми!

Хората се отдръпнаха встрани, и нито една ръка не се вдигна срещу него.

— Пазете се, вярващи в Христа, от всякакъв допир с проклетия човек, защото той е съюзник на дявола — проповядва Трифон против Мигел в църквата „Сан Салвадор“, ала не споменава името му.

— Похот, злоба и ненавист са същината на неговата черна душа. Той разврати столетните нрави на този град, разтърсва основите на човешкото общество, разкъсва свещените връзки на семействата, не почита и скверни светата църква и се обявява дори против законите на всемогъщия!

Народът със задоволство слуша пламенните фрази на Трифон, които бичуват безбожния развратник. Макар и да не се споменава името на Мигел, всеки знае за кого става дума.

— Чувате ли моя призив, о, майки севилски? — повишава глас Трифон. — Пазете дъщерите си като зеницата на окото си. Мъже, бдете строго над всяка крачка на своите годеници и жени. Жени и девойки, избягвайте дори да го погледнете. И казвам ви, че който се свърже с този продаден на сатаната човек, ще бъде изгорен на кладата. Прекръстете се, когато го зърнете, препречете с пръсти неговия урочасващ поглед и бягайте далече от него. Защото той е антихрист и клетвата на небесата ще падне върху главата му и ще я превърне в прах, както ще станат на прах тези, които общуват с него.

Трифон си пое дъх и гласът му прерасна във вик:

— Ще дойде и трябва да дойде часът, когато самите небеса ще се сгромолясат върху него, за да го разполовят! Наказващата ръка на бога се свива вече в юмрук?

В червеникавия здрач на газените лампи и сред валма от дим, в синкавата светлина на мътното разсъмване, кръчмата „При херувима“ — ведно е преплитащите се гласове, които приличат по-скоро на хъркане — се върти около Мигел с олюляващи се движения.

Възкисел аромат на вино, остра миризма на индиански тютюн и мускусен лъх на проститутки.

С коси, полепнали по челото, и потъмняло лице, Мигел седи — не пиян, а озверял от виното, олицетворение на безнравствеността, — седи между две момичета. Идва трето и притиска гърди о главата му, скланяйки се над него изотзад.

— Похвалете се, господа! Кой от вас има любовница на всеки квадратен метър като Мигел?

— Хей, земя — казва начумерено Мигел, — ти, прецъфтяла розо, малка си за мен със своята голяма прегръдка.

— А един ден ще ти бъдат достатъчни двата квадратни метра на гроба — обажда се глас от една отдалечена маса.

— Кой каза това? — вика Мигел, отърсвайки се от момичетата. — Кой иска да има продупчен череп?

— Пейте, славейчета — квичи Николас и проститутките заврещяват улична песничка.

Като оси върху огризка от круша налитат новите момичета на Мигел — жени без имена, без потекло, без прелест, грозни и красиви.

— Нямаш ли други, Руфина? — крещи Мигел. — Какво да се прави? Ще се задоволя и днес с вас, сбирщина безлика! Елате всичките при мен! Елате да ми сгреете сърцето, което мръзне. Дишайте, милвайте, топлете сърцето ми! Какъв студ е тук! Каква празнота има около мен и в мен!

Мигел говори все по-бързо, с лудешко темпо:

— Празно и пусто е като на кастилските плата. Защо мълчите?

Девойките се скупчват около него, усмихват му се, говорят му нежно и страстно, ала Мигел се чувствува самотен като посред мъртвешка тишина.

— Чувате ли ме? Та продумайте нещо! Отваряте уста, а мълчите. Говорете, по дяволите! Нищо не чувам. Крещете! Не чувам! Не чувам! Само собственият ми глас се връща като ехо. Притисни ме до себе си! Бързо! Нека чувствувам, че не съм сам!

Девойка крепко го прегръща.

— Защо не ме слушаш? — скърца със зъби Мигел. — Заповядвам ти да се притиснеш до мен! Чуваш ли? И крещи, за да те чуя! Нима вече никога няма да чувам друг глас освен своя собствен?

Посетителите се надигат от масите и кокорят очи.

Руфина пристъпва към Мигел, отстранява изплашените момичета и нежно докосва с ръка лицето му.

— Успокойте се, ваша милост — моли тя нежно. — Развълнуван сте, но ще ви мине. Ще дойде време, когато ще намерите спокойствие. Вашият живот ще потече в друга посока. Ще положите глава върху коленете на жена, която ще обичате всеотдайно и вярно.

Мигел избухва в смях.

Смее се за първи път, ала смехът му е зъл — демонски.

— Ах, как позна, Руфина — вика той, — аз непременно ще склоня вече глава. И на колене ще пълзя, и локви сълзи ще роня, нали?

Смях, зъл смях, ехти, ала насмешката не обижда Руфина.

— Ще стане така, както казах — произнася тя спокойно. — Аз, господине, съм виждала вече много хора, обзети от страх.

Очите на Мигел се разширяват, сякаш е съзрял видение от друг свят. Надига се, олюлява се и притиска ръце върху гърдите си:

— Друг свят! Онзи свят? Ха-ха-ха… Страх? Timor fecit deos.^[3] Ала аз не знам що е това страх. Слизам от небето като пламтящ облак. Как изгаря това мое небе! Горя! Горя! Подайте ми чашата! Искам да пия!

Ала никой от заобикалящите го не се осмелява да му подаде чашата.

Възбудата на Мигел расте, ръцете му търсят опора във въздуха, дъхът излиза от устата му на пресекулки и дрезгавият глас гърми екзалтирано:

— Ти, владетелю на онзи свят! Ти, мой враг, ела да си разчистим сметките! Отдавна съм презрял всичко божествено и човешко, което имах в себе си. А опротивее ли ми нажеженото до бяло ложе, което е приготвено за мен в пъкъла, приготви ми ти там, горе, своя трон!

Душна тишина.

Изведнъж Мигел се обръща рязко, сякаш някой стои зад гърба му, и измъква шпагата си.

— Хайде, господарю, появи се пред мен! Макар и бог да си — ще те пробода!

Започва да мушка наоколо с шпагата си, жените с писък се разбягват и се скриват.

— Всички удоволствия на света са мои! Всички сладости искам да изпия до дъно! Ще се любя с твоите светици, небесната царица ще зачене от мен бог, тъй като аз, аз съм равен на бога!

Мигел се изпъчва гордо и гласът му прераства в безумен крясък:

— Е, чуваш ли ме? Защо не ме накажеш ти, всемогъщи? Защото не можеш! Защото не съществуваш!

Ужасени викове изпълват кръчмата и всички присъствуващи бързо се пръсват.

Мигел остава сам, гърчи се на пода от мъка, а Руфина, коленичила край него, милва челото му.

Напук на града!

На самия Велики петък, точно по време на процесията на каещите се, Мигел посреща гости.

Заповядал е градината на двореца му да се преобрази в зала за пиршество под открито небе. Слугите са постлали с килими плочника, наредили са маси, кресла и дивани и щом се здрачи, над пируващите пламнаха факли.

В най-тържествения ден на постите през годината масите му са отрупани с месо, а каните препълнени с тежко вино.

Напук на всичко!

Плахи и объркани, участниците в пиршеството сядат около масите. Очите им боязливо и крадешком поглеждат към портата, която ги отделя от улицата, а там тълпата в шпалир очаква шествието на каещите се.

Гърлата на гостите едва преглъщат хапките месо, защото е Велики петък.

Гласовете звучат глухо и уплашено. Дори и тези безбожници знаят, че е Велики петък.

— Страхувате ли се от нещо, мили мои? — подсмива се Мигел. — Ръцете и ресниците на клепачите ви май треперят, дечица мои.

— Ако Инквизицията ни намери тук, ще бъдем изгорени до един — тихо се обажда някой в тъмното от другата маса.

— При мен сте винаги на сигурно място — казва Мигел. — Инквизицията се бои от мен повече, отколкото вие от нея. Плюйте на тези плашила и пийте. За безсмъртието на удоволствията!

Вехоо скача и избухва:

— Не прекаляваш ли, Мигел?

— Не ставай смешен с този свой морал, циркаджийо — прекъсва го Мигел. — Седни си спокойно, яж и пий!

— Не искам! — крещи Вехоо. — Отказвам се от вашето гостоприемство, господине! Не искам повече да участвувам във вашите бесни оргии. Не държа на вашето приятелство. Не искам повече да се валям във вашата мръсотия!

Вехоо разгневен си отива.

— Да го задържа ли? — пита командирът на оръженосците при вратата.

— Защо? — ухилва се Мигел. — Та ние сме хора със свободна воля.

Едва Вехоо изчезва в тълпата на улицата и се обажда далечен тътен на барабани.

Приближава процесията на каещите се.

Тъмното небе е надвиснало ниско над града и факлите едва разкъсват мрака.

— Ах, барабаните — казва Мигел и се обръща към музикантите: — Свирете танци!

Музикантите се колебаят и треперят от страх.

Шепата жълтици премахва страха им и инструментите заврещяват.

Жените с молитвени броеници в ръце започват да танцуват диво фанданго.

Грохотът на барабаните се усилва и над тяхното клокочене се разнася тъжният хорал Stabat mater.

— Още по-силно, заглушете ги! — заповядва Мигел на музикантите.

Китарите и лютните енергично задрънчават, флейтите извисяват своя смях. Гуляйджиите запяват нестройно.

Хоралът се смесва с любовната песен.

И в момента; когато процесията на каещите се наближава Мигеловия дворец, Мигел заповядва да отворят широко вратите, грабва чашата си и излиза пред двореца.

— Ах, я вижте как пастирите на блудните овчици водят своето стадо — мята Мигел присмехулни думи към процесията. — Ето ги — с черни тела и черни души. Моето презрение, ваши преподобия!

— Махни се, антихристе! — обажда се глас от шествието.

— Не искате ли чиния свинско и глътка вино в чест на своята фарисейщина? Не искате ли мъртва или жива красавица за вашите лицемерни молитви? Удоволствието на Велики петък е не по-малко приятно, отколкото на Великден! Не искате ли малко злато за вашия свят глад? О, лицемерно племе, твоите въжделения ми са ясни като бял ден! Устата ти е пълна с алчни слюнки. Ето ви! Дръжте! Събирайте!

Мигел мята шепа жълтици сред процесията. Тези, които са близо до парите, се хвърлят на земята да събират, а останалите се заканват на Мигел с юмруци и го ругаят. Духовниците издигат кръстовете, правят заклинания срещу сатаната и призовават божия гняв да се стовари върху богохулника.

— Дръжте! — крещи Мигел и хвърля сред тълпата златния си кръст с рубините. — Това е подарък от архиепископа… осветен кръст…

Кръстът изчезва в черния облак на тълпата.

Процесията върви, отминава, последните братства крачат край двореца на Маняра и подир тях се задават гражданите на Севиля.

— Злато ли ви се иска? Имам предостатъчно — за всички. Всички ви ще купя — вика Мигел невменяемо, — всички, от архиепископа чак до последния монах. Цялата процесия ще купя. Ще купя и вашия бог, на когото плюя, и дева Мария ще купя и в своето ложе…

Изведнъж гласът на Мигел секва.

Очите му се срещат с очите на девойка, която, забулена с черно наметало, крачи в процесията със запалена свещ. Потрепващото пламъче осветява лицето й.

Погледът на девойката е тъжен, ала пълен с искрено съчувствие. В очите й блестят молитвите на великия петък, гори в тях дух, възвисен над всичко убого, дух, излъчващ нежност и мъдрост, всевечна женственост, която те дарява не само с тялото, но и с душата си.

Чашата пада от ръката на Мигел и се счупва.

Закован на място, той гледа в очи девойката, която се приближава към него.

— Коя сте вие, девойко? — заеква Мигел.

Но девойката го поглежда сериозно и мълчаливо продължава пътя си, отминава заедно с тълпата и изчезва.

Мигел се хвърля подир процесията. Яростно разбутва тълпата, поваля грубо тези, които не се отдръпват, и търси девойката.

Търси напразно.

Свещите блещукат, разливат се по площада пред катедралата като море от светещи точки.

„Къде ще я намеря? Накъде да тръгна?“

Дълго я търси, не я намери и уморен се опря о зида на катедралата.

Свива в безпомощен гняв юмруци и в името на всичко, което го свързва още с този свят, се зарича, заклева се в небето и ада, че ще намери, че ще притежава тази девойка.

Бележки

[1] Zio (итал.) — чичо, вуйчо. ↑

[2] „Севилският прелъстител“ — драма от Тирсо де Молина (1571–1648) — известен испански драматург, автор на повече от 300 пиеси. ↑

[3] Страхът е създал боговете (лат.). ↑

Към следващата част или към съдържанието

Йозеф Томан Дон Жуан (3) (Животът и смъртта на дон Мигел де Маняра)

Метаданни

Данни

Дон Жуан

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета част

Йозеф Томан
Дон Жуан (3) (Животът и смъртта на дон Мигел де Маняра)