Пурпурните копринени дипли на величествения балдахин, обгърнал архиепископския трон, се издуват като разпенена кръв. Грижливо гледаните ръце гладят белия брокат, а пръстите си играят със златните ресни.

Ниско долу, с черна маска на страдалец, едва диша отец Трифон.

Седемте стъпала до архиепископския трон се равняват на седем стъпала от стълбата на Яков. Небесните чертози са далеко от обетованата земя, божественият глас едва долита от непостижимите висоти до слуха на предания слуга:

— Защо замълчахте?

— Нямам право да говоря, без да съм запитан, ваше високопреосвещенство — казва Трифон.

— Говорете без церемонии.

— През изминалите осем години, след като монахът Грегорио бе отстранен от Маняра, моето влияние над Мигел особено укрепна. Овладях го. Обуздах страстите и поривите му. Сега е изцяло в моя власт. Мой е.

— Наш — прозвуча досада в гласа от висините.

— Моля покорно за извинение. Ваша архиепископска милост знае, че имам пред вид само светата църква.

— Продължавайте.

— Не ми беше лесно. Изискваше се невероятно търпение, тъй като дон Мигел има гореща кръв.

— Няма ли опасност вашето дело изведнъж да рухне?

— Не, ваше високопреосвещенство. Проникнах дълбоко в неговата същина. Добрах се до корените на младата му душа. Както е известно на ваше високопреосвещенство, в най-близки дни дон Мигел ще се пресели от Маняра в Севиля и ще постъпи в artes literares^[1], за да следва две години философия, което е необходимо преди изучаването на теология. Всичко се върши според тържественото обещание на нейна милост — синът й да стане свещеник.

— А Мигел?

— Подчини се на майчиното и моето желание, ваше високопреосвещенство. И аз съм твърдо убеден, че след време нашата света църква ще се увенчае с нова слава: последният член на рода Маняра ще се именува божи слуга и…

— Довършете мисълта си!

— … и несчетното богатство на Маняра ще стане притежание на нашата света църква…

— До изучаването на теологията има още две години — скептично прозвучава гласът от висините.

— Не ще отслабя своята бдителност и през тези две години. Напротив, ще бъда още по-старателен, ваше високопреосвещенство. Аз се гордея с мисията, възложена ми от ваша милост.

— Вие сте способен служител на църквата и на ордена „Исусово братство“, Трифоне. Няма да забравим това.

Гласът долу затрептява трогнато:

— Всичко за още по-голяма слава и величие на бога, ваше високопреосвещенство.

— А сега някои подробности за самия повереник.

— На вашите услуги съм, ваше високопреосвещенство. Обстоятелствата бяха благоприятни. Дон Томас не обръщаше внимание на възпитанието, а нейна милост подпомагаше моите старания. Мигел не излиза от дома, освен на разходка с мен. Човешките му копнежи — угасих, кръвта му — смразих, честолюбието и стремежа му да се прояви направлявам в насоката, която аз искам.

— Как приема той това?

— За един двадесет и две годишен младеж — с удивително послушание. Имам чувството, че съм го лишил от собствената му воля.

Трифон замълча. Гласът от висините се обади:

— И все пак не срещате ли някакви трудности?

— Не, ваше преосвещенство. Единствено резките промени у дон Мигел ми създават грижи.

— Така ли? По-подробно за това!

— Още при последната си аудиенция уведомих ваше високопреосвещенство, че понякога този млад мъж е мълчалив, дума не отронва, а друг път молитвите му бликат с такава страст, та просто не разбирам моли ли се, или богохулствува.

— И винаги ли е така?

— Тези състояния се редуват непрестанно, ваше високопреосвещенство. Дон Мигел ме плаши с внезапните си промени. Ту тих, ту буен. Ту леден, ту пламтящ като борина; ту е изпълнен с покорство, ту внезапно избухва като сприхавите и страстни хора.

— Това са прояви на младостта. Два пламъка в утробата. Материя и дух — прастара разпра. Вашата задача е да вкарате тези два потока в едно русло.

— Ще върша това, доколкото ми позволяват силите, ваше високопреосвещенство. Ала трябва да отбележа и нещо много хубаво. Дон Мигел е необикновено сериозен. Празните приказки му са чужди, ненавижда веселието и смеха, дори ми се струва, че изобщо не умее да се смее…

Коприната и брокатът под балдахина на трона зашумоляват.

Трифон не се осмелява да вдигне очи, само старателно се вслушва, за да схване дали това движение означава одобрение или недоволство.

— Обуздали сте младата душа — звучи гласът от висините доволно и весело. — Сега обаче трябва да удвоите усилията си. Градът е пълен със съблазни за младия мъж. И така, идете си с нашата благословия!

Златните ресни блясват в полумрака, описвайки кръстен знак подир движението на грижливо гледаната ръка.

Трифон с дълбок поклон се измъква заднишком в преддверието.

— Ползувате се с благосклонност, отче Трифоне — казва му архиепископският церемониалмайстор. — Негово високопреосвещенство не отделя нито на абатите, нито на епископите толкова време, колкото на вас.

Трифон излиза навън и тръгва по слънчевите севилски улици, преизпълнен с непозволена гордост.

През спуснатите жалузи струят лунни лъчи и в тях трептят образи от Соломоновата „Песен на песните“.

О, боже, защо си ме дарил с въображение?

Виденията се променят в момински нозе, крачещи леко и грациозно.

Жена. Бледо лице на светица, палещо заоблени бедра, уста, говореща с глас на гълъбица.

Жена, пропита с мирис на цъфнала дивачка, красавица, скрита под ефирна дантела, девица, изтъкана от светлина и розови зари, самка, с движения на котка и тяло на библейска блудница, чужденка с неуловима прелест, русалка върху чашката на водна лилия, хищница със святкащи зеници, момиче от планините като кактусов цвят, пастирка, розовееща в булчинска премяна, перачка със смачкана карминова пола…

Лица на светици и грешници, очи, от слънцето по-ослепителни. О, да се скрия от тях, от тези очи, подобни на тъмна нощ и знойно пладне, докато не са ме изгорили в месеца на любовта — но кажете, кой месец не е месец на любовта? Ти, родоначалнице на греховните наслади — все едно непорочна светица или любовница на дявола, — залюлей ме в своите обятия…

Гърлото на Мигел се свива от страх, защото си спомня думите на Трифон:

„Вие не познавате злото във всичките му образи, дон Мигел. Лъжата, покварата, развратът — всички тези злини, спотаени зад маската на красотата, пълзят около нас със змийско домогване, докато не се доближат до сърцето на невинния и не го ухапят. Страшна гледка представляват човешките сенки, проядени от страсти и пороци. Плодове, още неузрели, а целите червиви.“

Нощта чернее и изтлява под прозорците, а през пролуките на жалузите от време на време се прокрадва лунен лъч. Мигел става, отваря прозореца и се вглежда в мрака… И тогава бе нощ като тази и Мигел с ненавист наблюдаваше тънкия, жилест врат на Трифон, изпъкналите му плешки и костеливите, молитвено скръстени ръце.

„Позовавам се на вашия благороден произход, ваша милост — извисяваше глас Трифон, — на вашите високопоставени прадеди, между които е имало най-набожни мъже, и ви моля, дори ви заклевам: не поглеждайте към жена…“

— Позовавам се на вас, свети книги на пророците и божите евангелисти — говори Мигел в нощта, — че желая да се предвардя от изкушението. Дай ми сили, господи!

Легна отново и започна да се мята от безсъница. Ала видението упорито се връща. Усмивка, ред равни зъби, алени устни, обувчици, гръд под крилото на ветрилото. Жена.

Названията на небесните тела не са достатъчно красиви, за да се наименувате с тях, о, жени, които, откак свят светува, се явявате пред взора на юношите, невкусили още от любовта.

Ах, защо си ми дал въображение, боже!

Нощта бучи като смерч около слепоочията на момъка и гласът й напомня погребален хорал.

После тъмнината се разлива като потоп.

Над черните води се възнася бог. Около намръщеното му лице лети дявол, превърнат в прилеп.

Черна повърхност на мъртвите води, и бог, и сатана.

— Какво искате от мен? — пита ужасен Мигел. — Какво трябва да сторя? Какъв трябва да бъда?

— Не стигай до крайност! — отговаря глас твърд и звучен.

Ала друг, пълен с нежност глас му нашепва думите на свети Йоан:

— Бъди пламтящ или леден, ала никога — равнодушен.

В голямата зала на Томасовия дворец в Севиля горят повече от сто свещи.

Седемнайсет бледни лица в златни рамки, седемнайсет прадеди мъждукат тук зад спуснатите жалузи във вечен здрач. Седемнайсет стълба на рода, седемнайсет чифта ръце, опръскани с човешка кръв от завоевателни войни, седемнайсет велможи, живели в разкош, придобит с потта на техните подчинени и крепостни.

Мигел крачи заедно с родителите си от портрет към портрет.

— Твоят дядо дон Хайме де Маняра и твоята баба доня Рокета — казва дон Томас.

Дон Хайме, спомня си Мигел разказите на баща си, да, той е бил неспокоен, блуждаещ дух, винаги на седлото, винаги в бой.

— Другият ти дядо, моят баща — говори доня Херонима, — дон Хулио Анфриани, и майка ми Изабела Батальони-Висентельо от Калва на Корсика.

— Дон Хулио отвлякъл Изабела от манастира, убил вратаря…

— Корсиканците и испанците — бързо го прекъсва майка му — имат гореща кръв. Ала в едно отношение си приличат: почитат бога над всичко и бдят за безукоризнеността на своята чест.

Редом висят три портрета на братята на дон Хулио — дон Педро, дон Антонио Педро и абат дон Хуан Баптиста. Три лица, които говорят за това, как са живели: кръв, приключения и пак кръв.

А ето тук са прадедите: дон Тиберио Маняра и неговата жена Антония Педручи, месер Терамо Анфриани и съпругата му Чичилия Казабианка ди Монтичело.

И накрая портретите на останалите родоначалници: Гуидичо ди Лека и Ана де Маняра, Франческо ди Лека, Анфриано ди Лека и знаменитият Николо Анфриани, графът от Чинарка, у когото се съединяват линиите на двата рода — благородниците, на Маняра и благородниците от рода на Анфриани Висектельо и Лека.

На челно място виси портретът на основоположника на рода — могъщия граф Уго Колона, член на римската благородническа фамилия Колона, славен военачалник, когото през 816 година папа Стефан IV изпратил да прогони мохамеданите от Корсика.

— Голям и славен е твоят род, Мигел — говори гордо бащата. — Неговото величие се съчетава със смела мисъл и почтеност. Постъпвай винаги в духа на своите праотци за слава на бога и за своя лична чест.

Мигел мълчаливо обхожда редицата портрети с лица на страстни мъже. Встрани от тях, уединен, сякаш търпян по милост, е бледният лик на ненавистното изчадие месер Терамо Анфриани!

Мигел се взира внимателно в лицето му. Ах, този проклетник, който зарязал жена и деца, отвлякъл в корсиканските планини шестнайсетгодишната Клаудия — дъщеря на дребен благородник — и месеци наред се криел по пещерите със своята плячка. Целият род на момичето се вдигнал да преследва злодея и едва след три месеца, когато излязъл да търси храна — го убили. Клаудия била пронизана от собствения си брат за безчинство и кръвната мъст дълго време настървявала един срещу друг двата рода и отново текли потоци кръв.

Доня Херонима и дон Томас гледат портрета и лицето на сина си и се ужасяват. Каква прилика между месер Терамо и неговия правнук!

Черен, дълъг, вълнист перчем над високото чело. Раздалечени скули и широка брада. Под изтънчения нос, завършващ с чувствителни и широки ноздри, месести и сластни устни. А очите! Сред тъмни кръгове святкат зеници като искрящи въглени. Очи, излъчващи дързък блясък, страстни очи на човек, който винаги и всичко залага на своя порив, който в нищо не знае предел, човек, който се превръща в пепел от своя вътрешен огън.

— Не ви ли се струва, че приличам на дон Терамо? — обръща се тихо Мигел към родителите си.

Мълчание.

— Имате нещо общо — усмихва се несигурно след малко дон Томас. — На всички тук приличаш донякъде, това е естествено.

— Не мисли за нищо, Мигел — казва настойчиво майката, — не мисли за нищо друго освен за бога, когато останеш тук сам със своите занимания. Помни, че бог те иска, целия. Трябва да се отдадеш богу без остатък, тогава и бог ще бъде целият твой, ще бъде в тебе и с тебе. O todo, o nada! Или всичко, или нищо!

— Ще помня това, мамо — казва Мигел и целува ръцете й.

Мигел се пробуди.

Балдахин от бял атлас над главата, наоколо дамаска, абанос, мрамор и оранжеви завеси. Готически таван и прозорци, дантелени орнаменти в мавритански стил, злато, пъстър под от разноцветни плочки, а посред стаята — струйка вода, която весело шурти и бълбука.

О, жива вода — кръв на мавританските домове, успокоителка на пламтящите слепоочия, музика, напомняща шепота на любовници, ти си най-милият образ на арабската страст към удоволствията и умението да се живее!

Няма такъв жарък ден, нито такава душна нощ, които не биха могли да разхладят твоите живителни струи, преливащи от стая в стая. Има земи, където трепкащият пламък в огнището е душата на дома. Тук душата на дома е твоят пеещ извор, вода!

Великолепната обстановка се помрачава само от скръбния блясък на кръста, върху който се гърчи в болки страдащият Христос. Ала песента на оранжевото кадифе и златото заглушава неговия тих стон, езическото слънце е по-яркочервено от кръвта, която капе от раните му, а радостното утро нахлува буйно в новото жилище на Мигел — толкова различно от манастирската му килия в Маняра.

Доня Херонима след много наставления и напомняния си заминава обратно за Маняра и дон Томас се разпорежда какво да правят през днешния ден. Заповедите му се преплитат с въздишки, предизвикани от мисълта, че Мигел ще стане свещеник, и от спомените за отколешните часове, прекарани в тези зали.

Ала Мигел не се интересува от миналото, твърде малко го занимава и настоящият ден — мисли само за бъдещето си.

Баща и син минават под арката на Осуна — севилския университет.

Мигел върви мълчешком, с наведена глава, като овца, която водят на заколение. Томас въздиша. Името на новия студент по философия наистина няма да бъде между последните — едва изречено, то вече се предава от уста на уста: дон Мигел граф де Маняра Висентельо и Лека, единственият син на най-богатия благородник в Андалусия.

Шепот от ласкателни думи и приветствия.

Дон Томас слага върху масата торбичка със златни ескудо, предназначени за ордена на светото Исусово братство, което ръководи университета. Тлъстият ректор надменно сграбчва златото, бърбори любезни слова и изпровожда бащата и сина до портала.

Двамата поемат по улиците, кънтящи от живот, към двореца на архиепископа. Върху гърдите на Мигел блести златен кръст с рубини — подаръкът от негово високопреосвещенство.

Архиепископът днес не приема, ала името на Томас отваря всички врати.

В полумрака на стаята Мигел очаква да види коприна, атлаз, кадифе и злато. Разкошна обстановка. Но не! Тук, при най-високия божи слуга, дяволът на разточителството няма какво да търси. Тук неговите клопки се безсилни.

Любезни приветствия и след това — честта да закусят заедно. Занизват се стари спомени, искри като слънце гряното вино и разговорът изискано се върти около събития и личности, докосвайки ги едва-едва, сякаш с върха на острие, което изведнъж се хлъзга, и преминава на друга тема.

Размениха си множество хвалебствия и ласкателства.

Архиепископът обеща на Мигел бащинска грижа и покровителство, настоя да го навестява редовно, даде му напътствия за бъдещия живот и освободи бащата и сина, като ги благослови.

Каталинон обръща наопаки тихия доскоро дворец. Крещи по коридорите, свикнали с покоя на пустотата, вдига на крак оръженосците, дошли от Маняра като лична охрана на Мигел, размърдва стария Висенте, буди неговата заспала жена, раздвижва краката на прислугата и едва ли не разиграва рицарските доспехи, стърчащи над стълбището.

— Подготвям всичко за пребиваването ни тук, управителю — обяснява той на стареца, — й искам да ни бъде добре. Ти си душата на този дом, а казват, че човек трябва да започне всеки поврат в живота си от душата. Първо: ще ме будиш при изгрев-слънце, а аз ще будя господаря.

— Какво говориш, за бога? — фъфли ужасено старецът. — Да се става при изгрев-слънце? Такъв навик тук никога не е имало…

— Но такъв е навикът на моя господар, не казвам, че е похвален… Негова милост става призори и още с утринната камбана започва да се моли. Не разсъждавай много, а слушай и изпълнявай. Второ: господарят обича белите цветя. На закуска върху масата му да има винаги свежи бели цветя. Разбра ли? Трето: каквото кажа аз — това е закон!

— Може би негова милост…

— Това е едно и също, мили ми управителю. Той или аз — все едно. Това, което единият от нас каже — е свято, и никакви възражения или уговорки. Четвърто… По дяволите, какво беше! Аха, сетих се. То не се отнася до теб. За това ще си поприказвам с готвача. А сега поразтреби тука, както се полага, душичко…

— Аз ли? Аз ли? — пищи обидено управителят. — Аз съм управител, ти, ти…

— За да си нямаме неприятности, по-добре не довършвай, дядо. Щом като си управител, многоуважаеми разпореди се да почистят и — толкова. Аз отивам при готвача.

Старецът блещи подире му воднистите си очи и фъфли злобни ругатни. А в това време Каталинон вдига врява в кухнята:

— И това се нарича измита чиния? По дяволите! Кой мие тука съдовете?

— Аз — обажда се уплашено чернокосо момиче.

— Ти? Хубаво момиче си, дявол да те вземе. Как се казваш?

— Анита.

— Добре. Мий по-старателно, за да бъда доволен от теб. Ей, готвачо!

— На ваше разположение, милостиви господине!

— На закуска — сварено яйце, препечен хляб, масло, птиче месо и плодове. Всяка сутрин ще ми докладваш какво ще се яде.

— Ще ви докладвам, ваше високоблагородие!

Каталинон заема челно място на масата.

— Тук ще седя аз, ти, бабичко, тук, отдясно, а милият управител — отляво. Ние ръководим работите в двореца и така ще седим.

На старците това се нрави. Този ветрогон ги обижда, подиграва се с тях, но в края на краищата знае кому какво се полага.

Похапнаха, пийнаха, и то не по чашка, и си поговориха. Но разказите за приключенията на Каталинон в Новия свят нямат край и приспаха старицата на стола. Анита донесе нова чаша вино.

— Остани при нас, малката — казва Каталинон. — И седни при мен. Много силно си пристегнала елечето. Ще ти стане горещо. Малко ще го поразкопчеем, не бой се, нищо лошо няма да ти направя, готово! Я гледай колко ти прилича така! Каква хубава гушка имаш, Анита!

— Ха-ха-ха — смее се старецът и шепне: — И аз правех така, синко! На мене си се метнал, хе-хе-хе.

— Оставете ме! Срам ме е! — брани се Анита.

— И това ти прилича, девойче! Малко да се посрамуваш, бива. Но трябва да умееш навреме да престанеш.

Старецът въздъхна и посегна към виното, което еднакво ощастливява и млади, и стари.

Ала тъкмо когато Каталинон сложи Анита на коленете си, влезе Мигел.

Анита изписка уплашено и избяга, управителят онемя и ръката му, протегната към чашата, се вкамени, жена му се разтрепера от страх, но Каталинон се оказа на висота.

— Добре дошли, ваша милост — кланя се тон. — Приседнахме тук…

— Пиянствувате — казва Мигел с пренебрежение. — А това момиче?

— Той, той е виновният — сочи старецът към Каталинон.

— Днес е славен ден, ваша милост! Първият ден на вашата свобода! Редно е да се отпразнува…

— Достатъчно! Ти си слуга на католишки граф и аз няма да търпя безобразията ти!

Мигел се изкачва по стълбите, а Каталинон сяда умърлушено край масата.

— Господарят тук е той — хапливо подмята управителят.

— Нима съм твърдял обратното, глупчо? — мърмори Каталинон. — Той, а веднага след него — аз!

Мигел седи в стаята си, загледан в пламъка на свещите. Тъжно му е.

Когато след дълги години затворник излезе от тъмницата на слънце — припада, уплаха свива сърцето на бедняка, намерил торбичка злато, несигурна е крачката на наемника, облякъл за първи път бронята на хетман, и проплаква от страх детето, появило се на бял свят из тъмнината на майчината утроба.

Човек, копнял години за свобода, губи равновесие в мига, в който я получава, и стои объркан като пътник, на кръстовище. Свободата, придобита изведнъж, плаши…

Самотността в новия живот тежи.

Учение, почитане и служене на бога. Каква великолепна област за проявление на благородника, казва грижовната и набожна жена, която лази домашното огнище в Маняра и прекарва времето си в молитви. Същото твърди и отец Трифон.

„Да, това е моята цел.“

Мигел прелиства Светото писание, тази книга на книгите, и от нея го облъхва красотата, а с красотата и представите за изкушението, защото дори и Светото писание не е лишено от редове, в които се е прокраднал дяволът.

Колко си хубава и отрадна,

о, прелестна госпожо!

Твоят стан е подобен на палма,

гърдите ти — на гроздове.

Казах си: на палмата ще се изкача,

ще докосна нейните върхари.

Нека твоите гърди са

гроздове на лозница,

твоите ноздри да дъхат на ябълки,

устата ти да е руйно вино…

„Да, да, гърдите са гроздове, ноздрите дъхат на ябълки. Мадоно, спри моите мисли! Предпази ме от изкушението! Помогни ми, та майчиното обещание да се изпълни! Искам да ти принадлежа, о, господи!“

Мигел не знаеше досега многобройните сияещи лица на Севиля. Беше минавал през площадите и улиците винаги в затворена карета със спуснати завески. Бе прекрачвал прага на бащиния дворец, обгърнат от полумрака на стаите със спуснати жалузи. Пристъпваше с майка си в здрача на храмовете и сред блещукането на свещите се стараеше да си представи черния свод на ада, защото образът на геената е винаги по-осезаем от образа на рая… Сега за първи път се изкачи на дворцовата кула.

И изведнъж пред него се разкри градът, аленеещ в багрите на залеза, прелъстителен, обаятелен, нагизден като млада красавица.

О, Севиля, град чаровен!

От Макарена чак до Торе дел Оро, от Триана чак до Хереската порта — покриви, крепостни, стени, кули, улици, площади и искрящ и кипящ живот.

Алеята Аламеда де Еркулес, минарето на бившата джамия при „Сан Маркос“ и „Сан Лоренсо“, кулите на църквите „Сан Клементе“ и „Санта Ана“, порталът на осписио^[2] де лос Венераблес Сасердотес, Алкасар със своите паркове и катедралата, в която спи откривателят на Новия свят Христофор Колумб.

А край катедралата — Хиралда, приказно красивата камбанария, твоята звезда, Севиля, и твоят герб.

Около руините на арабската гордост са разположени манастирските крепости като войнишки лагери. Пред пъстрата Триана блести златната ива на Гуадалкивир.

По брега на реката — бъчви с вино и мъже с бронзови рамене, задирящи девойките, които сякаш не ходят, а танцуват. Из улиците бляскат остриетата на шпагите на благородниците, които вървят подир красавиците, люлеещи бедра. Движение, ритъм, танц.

Отвсякъде долита аромат на цветя, дъх на тамян, мирис на плодове, подправки и печени риби.

Отвсякъде трептят багри. Портокали, дини, чушки, шафран, дантелени мантили, пера върху шапките, кадифе и тафтени поли, пъстри платнища, опънати против слънцето над улиците, разноцветни плочки по настилката на патиата.

Отвсякъде се носят звуци. Глъч и врява на пазара и пристанището, вопли на просяци, свирки на платноходки по реката, камбанен ек, рев на магарета, звън от конски копита, дрънчене на китари, шуртене на водата във фонтаните.

Севиля!

Град, по-прелестен от млада, андалуска, град на миртата, портокаловите дървета и палмите.

Град на арените и кладите, град на безумната разюзданост и затворите на Инквизицията, град на игрите и мъченията, на насладите и смъртта.

Град на каретите, украсени със злато, и на бедняците, облечени в дрипи, град на катедралите, дворците и на колибите, в които мизерията вие, град на затлъстели от преяждане особи и на изпити от туберкулоза скелети, град на най-острите противоречия.

Пламъците на Инквизицията не са изпепелили завета на арабския град — сладострастието, което се разгаря още повече от натрапваната маска на фанатична набожност и аскетизъм. Мавританската душа на Севиля живее, преструвайки се на мъртва. Спи с едното око, но настъпи ли нощта, избухва с хиляди взривове. Арабският лиризъм надделява над католишката екзалтация и статуята на Вярата върху Хиралда е обикновена мавританска жена, която владее целия град, а може би и вас, Нуестра Сеньора де лос Рейс, света патронко на Севиля.

Севиля! Име, тайнствено като заклинание, по-чаровно от понятието „мисъл“, по-звучно от фанфари и по-омайващо от любовна песен.

В хармония с езическите прелести лежи пред Мигел градът — бял и син, нежен и жесток, страстен и в прегрешенията, и в покаянията си.

Поразен, Мигел възприема тази красота с всичките си сетива, ала не вижда опакото на града. Не вижда кървясалите от трахома очи — последица от мръсотията и мизерията, не вижда как в сянката на палмите се гърчат гладните, не чува плача на болните от скрофулоза деца, не чувствува миризмата на претъпканите с хора дупки в Триана отвъд реката… От своята кула съзира само вълшебната маска на града.

Наблизо се разнася песен. Женски глас. Бездънен като нощната тъмнина, сладостен като черно вино, мелодичен, като камбанен звън. И върху вълните на тази песен на Мигел му се струва, че градът се откъсва от основите си, губи тежестта на материята си, дворците и храмовете се възнасят като херувими с бели криле, домовете — пръхнало ято гълъби, се устремяват към висенето — цяла Севиля плува между небето и земята и облъхва лицето на Мигел с младежко копнение.

В дворец, облицован отвътре с черен мрамор, живее най-големият приятел на Томас, граф Флавио де Сандрис, с жена си Клара и шестнайсетгодишната им дъщеря Изабела.

Дългите коридори са тъмни, фенерите блещукат под статуите на светиите като в огромна гробница.

Тишина, уединение и самотна гордост — това е обстановка по волята на госпожа Клара.

Сякаш изваяна от слонова кост, горда и красива, Изабела пристъпва в полумрака, съпровождайки майка си от храма.

Плисираните яки се белеят под черните дантели, брокатът шумоли, ехото в коридорите повтаря стъпките, на жените.

Дон Флавио отива да посрещне съпругата и дъщеря, си и гръмкият му глас кънти из стаите.

Приветствия след словото божие, на което се отива тържествено в карета със златна украса. Гръмка похвала на проповедника за красивите и енергични слова на проповедта.

А после новината на Флавио, че днес, и то всеки миг, ще дойде Мигел, синът на дон Томас, ах, какъв род е това, колко слава и злато украсяват неговия герб; а също така да не пропуснем да отбележим, че Мигел ще бъде най-богатият жених в Андалусия.

С косия си поглед госпожата пресича възторга на Флавио.

Не, доня Клара не се нуждае нито от богатство, нито от герб за своята дъщеря, няма намерение да се понрави никому, дори и на престолонаследника. Изабелината красота е богатство над богатствата, пред която покорно ще свеждат глава велможите.

Госпожата произнася тези думи малко объркано, смисълът им трябва по-скоро да се отгатва, отколкото да се разбере направо, движението на ръката й е уморено, а сивите й очи са устремени в нещо, което другите не виждат.

Изабела стои безмълвна като статуя, с бледо лице под буйните черни коси, студена и непристъпна, ала в дъното на зениците й проблясват пламъчета.

Дон Флавио смутено мълчи. Госпожата се оттегля в покоите си. Изабела гледа баща си в лицето. Дон Флавио притваря очи. Напрегнатата тишина се нарушава от слугата.

Ах, гости!

Доня Фелисиана де Вилан — русокосо, чуруликащо същество, сътворено само за любовни игри, млада дама, чийто съпруг е отплувал по заповед на краля за Новия свят.

Дон Фернандо де Уертас Рохас, неин поклонник и, покорен слуга.

Дон Алфонсо Перес де Веласко, вечен студент и почитател на Изабела.

О, това утринно чуруликане на Фелисиана! Жена — най-обикновена, страстно копнееща по всички радости на живота, бъбрица, която великолепно води празни разговори.

— Синът на дон Томас ли ще дойде? Ново лице в нашето общество — какво удоволствие! Ах, та той е далечен роднина на Фелисиана!

— Как минаха литургията и проповедта, Изабела? Прекрасно, нали, мила моя! Навярно цяла Севиля с всичката си пищност е била в катедралата. Как обичам католическите обреди! Тази гледка няма равна на себе си. Какво великолепие в храма, в олтарите, в облеклото на хората. Само злато и пурпур! Очите се пресищат от блясъка, ноздрите — от аромата, слухът — от органа и камбаните… Прелестна като най-благоуханна роза е тази литургия под атлазения балдахин на олтара и сред витите колони. Жалко само, че тези прекрасни обреди започват толкова рано. Трудно се става при изгрев-слънце…

— Дон Мигел, граф де Маняра!

— Добре дошъл, мили момко! Моят дом е твой дом, Мигел!

— Благодаря, благодаря, дон Флавио!

Мигел се запознава. Представят му Алфонсо, който ще му бъде колега в университета.

Няколко чифта очи се приковават върху лицето на Мигел.

„Защо гледа така настойчиво и продължително?“ — мисли си Изабела.

„Защо не говори нищо този млад мъж?“ — пита се Фелисиана.

„Дали няма да ми стане съперник?“ — разсъждават Фернандо и Алфонсо.

Мигел оглежда присъствуващите и мълчи.

— Защо се взирате така в устните ми, братовчеде? — пита Фелисиана, прикривайки наполовина лицето си с ветрилото.

Мигел продължава да мълчи.

Момичетата се разсмиват.

Смехът на Фелисиана ехти като звънче на карнавална маска — безгрижно, лекомислено.

Изабелиният — наподобява вечерен звук, страстен е като пороен дъжд и в него отеква неотстъпващата пред деня нощ.

— Вие навярно пеете? — пита тихо Мигел Изабела.

— Да — отговаря момичето. — Как ви хрумна тази мисъл?

— Вашият глас пее и когато се смеете. Бихте ли изпели нещо?

— Пея само богу в храма — леко се мръщи Изабела.

Мигел стисва устни.

— Съчувствувам ви, Мигел — умилква се Фелисиана — Днес не ще чуете песен от Изабела. Бог е могъщ съперник, нали, мила моя?

Бог.

Мигел притваря очи и навежда глава. По навик си казва:

„Твой съм, господи, твой. Което е твое — нека на теб принадлежи. А ако съм сгрешил със слово или мисъл — прости ми, милосърдни!“

И отново се подхваща разговор с многозначителни подмятания, лукавства, закачки. Говорят прелестни уста, говорят усмивки, движения и разчетени паузи. Гласът на града се въплътява в гласа на двете жени, новият свят на Мигел губи своята пепелива багра.

Мигел не участвува в разговора. След малко се сбогува.

Нежни ръце се поднасят към устните му, любезности, обещания за взаимно гостуване и Мигел излиза навън, олюлявайки се като пиян.

Когато всички гости си отидоха, пространството се увеличи, избледня и стихна. Стаята се разшири, таванът се отдръпна още по-високо.

Бащата и дъщерята седят мълчаливи. Изабела пропуска едно подир друго зърната на молитвената броеница, без да помисля дори за молитва.

След малко влиза доня Клара:

— Най-после си отидоха. Не обичам чужди гласове в своя дом. Чувствувам как крадат от тишината ми.

— Пак ли те боли главата, мамо? — пита Изабела.

— Добре правиш, дъще, че се молиш. Пет зърна — пет свети молитви ще ти върнат покоя.

Очите на доня Клара потъмняват и зениците им блясват силно; като очи на пробуден лунатик те търсят здрава опора, в която могат да се вкопчат.

— Не ми се иска да се моля, майко — казва Изабела и оставя настрана молитвената броеница.

Дон Флавио се смее гръмогласно и излиза от стаята.

Доня Клара поправя прическата на Изабела й докосването на нейните хладни ръце до слепоочията и смразява девойката.

Когато негово достолепие ректорът завърши лекцията си по философия и напусна аудиторията, дон Алфонсо се приближи до Мигел.

— Елате, дон Мигел, да ви запозная със знаменитостите на университета. Ето, този там е дон Диего де ла Сарена, почтен и благороден аристократ, горд с красотата, но не и с ума си — прощавай, Диего, нали знаеш, че съм винаги откровен! — влюбен в себе си и жертва на всички земни наслади — от сосовете и виното до проклетата любов, спътница на пороците, както я нарича Цицерон…

— Причинителка, дърдорко — коригира го дон Диего, стискайки ръката на Мигел.

— А онзи там господин кой е? — интересува се Мигел от един студент, който си отива.

— Паскуал, стой! — вика Алфонсо. — Спри, обърни се към нас и покажи своето белязано от бога лице.

— Алфонсо! — почервенява бледият студент и посяга към кордата си.

— Не се сърди, друже — прегръща го Алфонсо и го води при Мигел. — Просто се пошегувах.

— Глупава шега — да се присмива над моя дефект, нали, ваша милост? — обръща се Паскуал към Мигел, показвайки заешката си бърна. — Казвам се Паскуал Овисена, дон Мигел.

— Паскуал — продължава да бъбри Алфонсо — е този, когото цялата Осуна нарича лъженабожник и набожен фанатик, а пък Овисена си поръчва — у бога иди у дявола — сънища за целувки и любов. Той е свят мъж и неговата сянка тъне в грехове.

Диего се засмива.

— Вчера ми се сторихте необикновено мълчалив — казва Мигел на Алфонсо.

— Щом се говори за нещо — винаги мълчи. А става ли дума за нищо — мели цял ден като празна воденица — връща си Паскуал.

— Не — казва Алфонсо и става сериозен, — има още един случай, в който мълча.

— Когато спиш — усмихва се Диего.

— Когато мисля за нея — пояснява кратко Алфонсо.

— Ах, Изабела — хили се Диего, — врата на сладострастието, долина на блаженството, изворче на насладите ми…

Алфонсо се усмихва самодоволно и добавя:

— Това са мои стихове, дон Мигел — знам, слаби са, но…

— Стига толкова — прекъсва разговора Паскуал с чувство на досада, — до довечера ли ще стоим тук?

Четиримата излизат от университета и поемат към реката.

— Къде отиваме? — пита Алфонсо.

— На Аламеда — казва Диего.

— Не, не — възразява Паскуал. — Само жени и жени. Тези двама проклетника — обяснява той на Мигел — биха ме влачили от сутрин до вечер по разходки. Налитат на фустите като мухи на мед. До гуша ми дойдохте с вашия светски живот.

Алфонсо оглежда тоалета на Мигел от всички страни.

— Хм, самият аз днес не съм за Аламеда.

— Защо — пита Диего учуден.

— Защо ли? Я погледни този господин. Той още не знае студентските нрави. Облякъл се е като за бал. Така не става тази работа, мили мой. Студентът трябва, повтарям, трябва да има износено палто, небрежно килната, изтъркана шапка и скромен костюм. Тогава е студент, а не търговец на свини, пременил се по последна мода за разходка. Трябва да си намерите друг тоалет, дон Мигел.

— Палтото трябва да бъде продупчено от дуели с шпаги — добавя Диего и показва дупките на своето.

— Глупости, абсолютни глупости — ядосва се Паскуал. — Боже, в какви празни кратуни си вложил душа. Какво искате, о вие, хора с подобие божие? Не им обръщайте внимание, дон Мигел, те са червиви ябълки.

— Вие не обичате ли живота, Паскуал? — пита неочаквано Мигел.

— Аз обичам преди всичко бога — произнася бледният момък и очите му светват. — Той ни е дал живота, затова обичам и живота, но само чрез бога и заради бога.

— Млъкни, Паскуал — казва Алфонсо, — най-напред кажете къде да отидем.

— В Триана — предлага Диего.

— Отлично. Да погледаме циганките, да, да. Ти си цяло съкровище, Диего — заявява Алфонсо. — От ден на ден все повече те обиквам.

— Ама че противен човек, аз пък колко държа на твоята обич!

Всички се засмиват, само Мигел остава сериозен.

Диего се спира и учудено го гледа:

— Вие, дон Мигел, така богато надарен телесно, духовно и в кесията, още не сте се усмихнали. Нима не знаете да се смеете?

Мигел се опитва да се усмихне, но безуспешно — на лицето му се изписва само гримаса.

— Може би наистина не знам — казва той.

В миг всички стават сериозни. Но после Алфонсо отново се разбъбря, хващайки Мигел под ръка:

— Да вървим. Аз ще ви разсмея, приятелю!

Минаха по моста, прекосиха Триана и седнаха в кръчмата „При антилопата“.

— Аз черпя, господа — каза Мигел.

Гладните очи на Алфонсо блеснаха, тъй като неговият баща — обеднял благородник — държеше изкъсо юздите на сина си.

— Това е вече сериозна приказка, приятели. Да си пийнеш, без непрекъснато да мислиш колко мараведи дрънкат в кесията ти. Хей, кръчмарю, твоя кръчмарска милост, бързай, носи, мъкни, наливай! А къде е дъщеря ти? Извикай я! Очите й са жълти като на котка — ще ни светят в здрача.

— Отново го прихващат — въздиша Паскуал, — а след малко ще започне да ни уверява, че Изабела е слънце…

— А не е ли вярно? — подхвърля Алфонсо. — Та нима на небето освен слънцето няма и звезди? Нейният приоритет нищо не ще наруши. Нейното първенство в моето сърце е осигурено…

— Ах, Флора, красавице наша, стафидка върху триански сладкиш, циганска луна! — приветствува Алфонсо кръчмарската дъщеря, черна като есенна нощ.

— Не ме докосвай, урод такъв — брани се момичето от прегръдките му. — Вече цяла година ми обещаваш пръстен и пак не си го донесъл, нали! Махай се!

— Седнете при нас, доня Флора — любезно я кани Диего.

— Ще седна. Ала тука, до този господин — казва Флора, хубаво момиче, със сребърно кръстче на шията, и сяда при Мигел. — Ще ми дадете ли да пия, господине?

Мигел мълчаливо й подава чашата. Тя отпива и поднася устни.

— За сладкото вино — сладка целувка — усмихва му се Флора.

Мигел се вцепенява от изненада.

— Целунете я, целунете я, приятелю! — съветва го Алфонсо. — Такива са тука навиците, а Флора е нашата любимка.

Мигел не се помръдва дори.

— Не искаш ли? — мами го девойката и полуотваря в усмивка красивата си уста.

— Не иска, не иска! — ликува Паскуал. — Най-после един почтен мъж.

Мигел изважда жълтица и я мушка вместо целувка в полуотворените уста на циганката.

Девойката обидено скача и избухва:

— Я го вижте! Нагиздил се като кокетка, господинчото, сигурно е въшлив от пари и си мисли, че всеки трябва да му се върти на пета. Пръста си няма да помръдна, чуваш ли? Когато един ден ме помолиш за целувка — ще те заплюя в лицето — дръвник такъв!

Девойката удря яростно с крак и младежите са поразени от гръмотевичния й гняв.

Мигел седи, мълчаливо, бледен, и се взира в нея.

Девойката стихва, диша тежко и стиска юмруци. Поглежда дублона и се успокоява.

Златото я усмирява, присяда отново и настъпва примирие, през което се пие и пее:

Защо ми е нощта,

ако ще си вървят

очите, дето моите очи

склониха да не спят?

Сега съм аз самотна

и без мечти,

леглото празно

до мен стои.

Изплачи скръбта си

в морските талази.

Флора има тънък, малко резлив глас и пее фалшиво. Студентите й пригласят с още по-фалшиво тананикаме. Всички се наливат, само Мигел едва отпива от чашата си.

И така, докато посред веселието и наздравиците за взаимна обич компанията не бе обезпокоена от тръбата на нощния пазач, който извести петия час по залез-слънце.

На прощаване Флора целуна всички момчета. Паскуал почервеня, когато устните й се притиснаха върху заешката му бърна. Но Мигел се обърна, още преди да се е доближила до него, и тръгна напред.

— Този път очите й светеха от любов — разсъждава Алфонсо вече на улицата, когато догонват Мигел.

— По кого? — хълца Диего.

— Не по тебе — подсмива се Алфонсо. — По Мигел.

— Да. Гледаше те, като да си самият господ-бог — говори с надебелял език Диего. — Мигел, ти май имаш богат опит с момичетата, а?

На другия ден Мигел е поканил на гости приятелите си. Паскуал и Алфонсо, бедняшките синове, са във възторг, богатият Диего хвали вкуса и разкоша в двореца.

— Човек, който има средства като теб, Мигел, може да си уреди живот не по-лошо от негово католическо величество — казва Алфонсо и си притуря за трети път от печеното месо.

— Нашият крал — говори Диего, — да ни го съхрани бог и да го дари с всичко най-хубаво, се бели като лук. Всяка седмица устройва в Мадрид тържества, едно от друго по-пищни, лов в Гуадарама, а нощем навярно мисли кога ли ще падне последната му златна люспа.

— Аз защищавам краля — произнася Паскуал, — защищавам го от сърце и с всички сили. Той е рядко набожен човек. Животът му ще бъде изпълнен с добри дела. Твърдя, че не само прилича на своя дядо Филип II, ала и ще го надмине.

— В дълговете — сухо отбелязва Алфонсо.

— Де Аро не е злодеят Лерма, който ограби Испания като последен бандит. Маркиз де Аро е почтен мъж.

— Кой може да докаже това? Кой знае колко злато му остава под ноктите, когато се рови в държавната хазна?

— Не, Алфонсо, де Аро не е виновен, че кралят обеднява и че Испания се превръща в безлюдна пустош. Причината е друга — войната. Кралят непрестанно изпраща войски в подкрепа на Фердинанд II в Чехия, а това струва сума пари.

— Грешка е направил Филип III преди трийсет и осем години, като е заповядал да изгонят мавританците от страната — казва Алфонсо.

— Не, не — вика Паскуал. — Това е било правилно. Каква полза да храним тук безверници?

— Заблуждаваш се, миличък — защищава се Алфонсо. — Техните работливи ръце хранеха нас! А освен това те отдавна бяха покръстени.

— Само привидно, Алфонсо. Държахме в пазвата си змия, която един прекрасен ден щеше да ни ухапе.

— Истинският виновник е този проклет Ришельо — казва Диего. — Гълта една подир друга отвъдокеанските ни колонии и сега, когато от нас се откъсна и Португалия, стигнахме вече до просяшка тояга. Че кой ще се наяде с камъни — единствената най-благословена растителност в двете Кастилии? Ако не е Андалусия, Испания ще пукне от глад като куче. И ние трябва да храним цялата страна. Справедливо ли е това?

Мигел, който досега мълчеше, се обади:

— Казвате, че тоя или оня нямал какво да яде. Но тази беда засяга само стомаха.

— А нима има нещо друго, което да мъчи човека повече, отколкото празният стомах? — пита Алфонсо.

— Копнежът. Неосъщественият копнеж и напразното честолюбие — прекъсва го Мигел. — Не искам да умра както всеки друг. Искам да живея вечно. Искам да стана безсмъртен. И какво да правя с този свой копнеж и честолюбие? Мога ли да седя със скръстени ръце? Мога ли смирено да гледам тази земя, дала толкова владетели, светци, откриватели, завоеватели, военачалници, чиито сенки са покривали половината свят и чиито деца и внуци сега са лишени от всякакви възможности за проявление?

— Как така? — подхваща Паскуал. — Все пак можеш…

— Какво можеш? — вика Мигел и фразите му се сипят като светкавици. — Можеш да станеш кротичък гражданин с нощна шапчица, който почита и спазва мъдрите и глупави закони на тази земя, който тихичко наплодява деца, който не крачи в живота, а се мъкне край него като пребит пес, грижейки се само за залъка си и за това, как съгражданите му да видят набожността му, с която така парадира, и да не забележат под маската на каещия се греховете му! Ето това можеш да станеш! Можеш да се удавиш в посредствеността и сивотата на всекидневието! Какво остава нам, гордите или недорасли наследници на някогашните славни мъже? Мога ли да тръгна днес на бой за Светата земя и да умра със слава и чест край божия гроб? Мега ли да унищожа езичниците и с окървавен меч в ръка да прогоня мохамеданите от Корсика, както моят прадядо? Мога ли да преплувам океана и да открия Новия свят? Мога ли да стана светец по подобие на Тереса де Авила^[3] или Лойола? Мога ли да бъда военачалник като Хуан де Аустрия и да командувам стадото от просяци и скелети, което се нарича испанска армия? Питам ви, мога ли въобще да направя нещо, което подобава на един мъж и благородник?

Гласът на Мигел ехти из просторната зала и когато секва, настава гробна тишина.

— Той е прав — казва Диего след пауза. — Всичко велико е вече сторено преди нас. За нас остава — по дяволите! — какво всъщност остава за нас?

— Посредствеността — изрича Алфонсо в тишината.

— Или — казва бавно Мигел — да си намерим някакъв нов смисъл в живота.

Известно време всички мълчат и Мигел продължава разпалено:

— Да вземеш божието създание в дланите си, да го опипаш, да вникнеш в неговата същност, да го овладееш, да го претвориш в ръцете и мисълта си, да изваеш, от тази прастара глина нова форма, ново същество, да му вдъхнеш нова душа, душа, подобна на твоята собствена.

— Ерес! Еретични мисли! — вика Паскуал.

— Мълчи — пресича го Алфонсо и се обръща към Мигел: — А какъв е смисълът и целта на твоя живот?

Мигел е бледен и отговаря тихо:

— И аз самият още не знам. Знам само едно, че трябва да направя повратна стъпка. Да вървя, да тичам, да летя непрестанно, без отдих, през планини и долини, но да не стоя на едно място, защото спра ли се — това означава смърт.

Всички замълчаха и посегнаха към виното.

Мигел наблюдава своите приятели и себе си.

„Ето, казва си, четири жадни души, толкова различни една от друга!

Паскуал, фанатичен лъженабожник, обричащ целия свят на мрачна набожност, чиято цел ще бъде свещеническата тонзура или манастира. Днес в него бушува бурлива кръв, но утре той ще я овладее и покори в името на кръста. Бог изпълва и ще изпълни целия негов мир и той ще положи в нозете му цялата си обич и човешки страсти. И такава ли трябва да бъде и моята участ?

Алфонсо, човек светски и практичен, благополучно се носи върху вълните на своето време. Какво имате всъщност против това време, против дните, които са ни отредени на земята? Възрението на нашето време е порочно: маска на фалша, а под нея отвратителна истина, лицемерие, както казваше отец Грегорио. Ала, мили мои, преценете само колко изгодно е това! Ако излъжа бога, вижда само той и никой друг. Но аз ще го умилостивя. Та за какво е индулгенцията? Ще издекламирам две стихчета и ще получа опрощение за 300 дни. И вие ще ме видите как крача с наведена глава към храма, за да изразя почитта си към Създателя, как се нареждам в помпозната процесия, която увенчава набожността, ще се уверите с очите си, че постя и че се разкайвам за греховете си. Така ще бъде на улицата и в храма. А какво правя у дома на своята трапеза в петък или на леглото в публичния дом — това не ви засяга.

Диего е съвсем прост случай. Като всяка жива твар — расте, яде, тлъстее, спи, развратничи, пие, мързелува и какво повече би могъл да иска? Какво, за бога? Баща му има богати имения. Един ден тези имения ще станат негови. Баща му има работлива и тиха жена. Един ден и той ще има такава. И ще възпитава децата си съгласно своите разбирания — да бият с камшик подчинените си и да ги карат да работят до капване, както е правил баща му и както ще прави той самият.

О, Грегорио, мъдри старче, как си прозрял душата на тези хора!

А аз, господарят на стотици хиляди подчинени, притежателят на чували злато, се чувствувам в тяхната среда като изгнаник. Горя. Сърцето и душата ми горят. Те добре знаят какво искат, какво ги очаква в живота, а моята кръв бушува безсмислено, без ясна цел. Това, от което днес се възхищавам, утре го презирам. Пропит съм от съмнения и колебания. Така искам да направя нещо, ала не знам какво и как. Така копнея по нещо, а не знам по какво.“

— Бихте ли заложили целия си живот на една-единствена, неизвестна и несигурна карта? — вика екзалтирано Мигел. — Бихте ли дали всичко, което имате, дори и живота си, за едно-единствено преживяване, което може да ви направи безкрайно щастливи или да ви преизпълни с болка?

— Не — отвръщат с презрение три гласа.

„В това е разликата между мен и тях — казва си Мигел. — Аз бих могъл да го сторя. Дори копнея за подобно нещо.“

— Какво разбирате под „преживяване“, приятели? — пита Паскуал.

— Една отлична фиеста де торос^[4], после чаша вино и флора в обятията — подхвърля Диего.

— Две кръстосани шпаги, блясък на остриета и локва кръв — казва Алфонсо.

— Мистическа възбуда! — вика Паскуал.

— А ти, Мигел?

Мигел декламира Франциск Асизки^[5]:

Боже, приеми мисълта ми

от всички неща, които са под небето.

Да ме обземе, огнена и меденоструйна, силата на любовта ти,

от любов към любовта ти да умра,

тъй както ти умря от любов към любовта ми.

— Каква странна молитва — казва Диего. — Дори непонятна със своята страстност за един светец.

— Непонятното е врата към още по-пълното възприемане на живота — отвръща Мигел. — То е желанието да уловиш съня, да потопиш ръцете си в кръвта на зарята, да притискаш в обятията си ангела, пърхащ с криле като лебед, когото душат, да разбираш езика на птиците, да бдиш над трупа на най-скъпото ти същество. А може би и да умреш. Или да любиш…

— Говориш като безумец, Мигел — изведнъж казва Паскуал. — Утре ще кажем да отслужат литургия за успокоение на душата ти. Ако искаш да станеш свещеник, то тези твои копнежи…

Мигел пребледнява и виновно навежда глава.

— Омръзнахте ми — протестира Диего. — Да не би да сме посред велики пости, че да се занимаваме с безкрайни размишления? Вървете по дяволите с вашите умни глави! Какво ви е прихванало, та разговаряте за такива сериозни неща при това хубаво вино?

— Търсим смисъла на живота, лалугере — казва Алфонсо. — Аз съм на страната на Мигел.

— Мигел не е на себе си — настоява Паскуал и се усмихва любезно на Мигел със заешката си уста. — Ала аз, ще видите, аз ще спася разколебаната му душа. Та тук става дума за спасение на една душа…

— Вино! Вино! — вика Диего. — Във виното е нашето спасение!

Мигел мина по „Змийска улица“, после сви по улица „Божа любов“ и искаше да се запъти към „Кастелар“, но внезапно се озова на Голямото тържище.

Петък е, денят на Венера, ден, душен като запалена пещ. Тежки облаци са надвиснали над града, паважът, нажежен от слънцето, бълва горещина и в това пожарище сенките на хората едва се влачат. В такъв час животът на тържището замира, само лавките за вода, цветя и икони са отворени.

Капуцинът, продавач на свети предмети, разговаря с цветарката:

— Твоите цветя са семена на греховността.

— От къде на къде? — мръщи се слабичката цветарка над кошницата с рози.

— Ами идва кавалер, купува от твоите рози и отива на Аламеда, нали? Там подхвърля розата на някоя девойка, тя вдига розата и готово!

— Какво — готово? Какво?

— Нещастието.

— Така ли? Защо пък нещастие? Тъкмо обратното. От тази роза между двамата ще се роди…

— Нещастие, казвам — държи на своето търговецът на свети предмети. — В края на краищата ще имаме или измамен мъж, или изоставено момиче…

— Ама между другото и любов — подмята цветарката.

— Път към нещастието — намръщено добавя капуцинът.

— О ти, престарял бухал! — крещи цветарката. — Кисело било гроздето, защото сам не може да го достигне, но и на другите не го дава, а хвърля вината върху моите рози. Мигар двама души не могат да се срещнат и без роза?

Цветарката не забелязва, че в своята разпаленост говори против търговията си, и Мигел, който слуша спора, казва:

— Исках да купя рози, но щом твърдиш, че розите са излишни, няма да взимам.

— Ваша милост — вика девойката, — кой негодник или глупак ви е казал, че можете да се запознаете с дама без цветя?

— Ти самата каза това — отговаря Мигел, а капуцинът се смее, та чак големият му корем подскача.

— Аз? Аз? Върви по дяволите, врано такава — излива девойката гнева си върху монаха. — Вярно, говорех глупости, ваша милост, но той ме урочаса, той, този зложелател, този…

— Внимавай какво приказва мръсната ти уста — гневи се капуцинът. — Не купувайте нищо от нея, ваша милост. Купете си света икона с индулгенция. Две за три реала, голям избор, от пресветата Дева до светия Ромуалдо…

— Не му обръщайте внимание, ваша милост — вика девойката. — Розата е радост за очите, наслада за обонянието и признак за добро възпитание. А защо ви е тази иконка? Парче хартия — пукната пара не струва…

— Моите икони и амулети са светени, грешнице — гърми гласът на монаха. — Ще те обадя…

Мигел улови цветарката тъкмо когато се нахвърли върху монаха, готова да му издере очите.

— Стига толкова. Дай ми розите.

— Целия букет ли, ваша милост?

— Да. Ето ти един сребърник.

— Не мога да ви върна, милостиви господарю — заеква цветарката.

— Няма значение — казва Мигел и девойката се спуска да му целува ръцете.

Мигел хвърля и на монаха сребърна пара и отминава. Общата благодарност усмирява разлютените съседи и те дружно го изпровождат с най-топли думи.

Ала вниманието на Мигел е привлечено от една жена, която крачи пред него. Тя пристъпва леко, грациозно, сякаш танцува, коприната шумоли и облак аромат се носи около гордата красавица. Жената се качва в носилката, край която стоят двама слуги — само миг, само частица от мига, но Мигел съзира малка обувка и нежен глезен.

Мигел се спира и въображението му рисува от тази току-що уловена подробност цялата красота на жената, облечена в коприна.

— Мигел, братовчеде — звънва глас и удивеният Мигел долавя, че той идва от носилката.

В отворените вратна се показва лицето на Фелисиана.

— Как се радвам на случайността, че ви виждам, братовчеде. И с букет рози. На гости ли отивате? При Изабела?

— При вас — казва Мигел против волята си и поставя букета върху коленете й.

— Благодаря, Мигел. Много мило, че мислите за мен. Мигел крачи объркано край носилката, вслушва се в бъбренето на младата жена и наблюдава оживеното й лице.

В двора на своя палат Фелисиана слиза, хваща Мигел под ръка и се изкачват по стълбата.

Води госта от стая в стая.

Мигел е смаян. Тежкото и мрачно великолепие на дворците, което му е толкова известно, тук е заменено с изящество и разкош, разполагащ към наслади. Навсякъде цветя, мека светлина, удобства, което говори за ленивост — майка на всички пороци.

В стаята на Фелисиана цари пъстър безпорядък. Ветрила, разхвърляни по дивана и столовете, сякаш спящи пеперуди, дълги щраусови пера, затъкнати в орнаментите на прозорците, мрежи за коса, черни и бели дантелени мантили с ресни, гребени, по-горди от зъбчатите крепостни кули, воали, ефирни като детски дъх върху слюдата на прозорец, ярки шалове, свети реликви, карнавални маски, наниз корали — капки черешов сок, гердан от перли — замръзнали сълзи…

Навън се стъмва, Фелисиана говори все по-малко, с глас все по-тих и по-тих и гърлото на Мигел пресъхва.

Мълчанието е душно и опасно.

— Вие живеете тук като цвете в парник, доня Фелисиана.

— В самотност, драги братовчеде. Умирам от самота. Моят съпруг е вече цяла година отвъд океана и аз не мога да отида при него. Ах, кога ли ще се върне? Какво да правя със своята самота?

Сълзи на ресниците в полумрака и потрепващи красиво извити устни, които искат да събудят съчувствие.

— Ах, ако имах душа, към която да се обърна в тези самотни часове…

— Аз съм ваш, доня Фелисиана.

Взема ръката му в дланите си. Те са топли и жената ухае.

— Вече никога няма да ми казвате „доня“, обещайте ми, Мигел.

— Обещавам ви, Фелисиана.

Погалва го по косите.

Мигел трепери като в треска. Глад по любов. Страх от любов.

Фелисианината ръка милва и лицето му, ръка топла и прелъстителна.

Смут и шемет.

— Харесвате ми, Мигел.

Гласът на жената е пресипнал, беззвучен. Устните й се приближават към неговите.

Но страхът у Мигел е по-силен, отколкото гладът по жената.

В подсъзнанието му спи ужасът от греха. В съзнанието му — нерешителност, свян и срам.

Изтръгва се от обятията на Фелисиана и без да каже дума, изскача от стаята, напуска бегом двореца и хуква, едва поемайки си дъх, по тъмните улици.

Вечерта охлажда челото му с влажни пръсти.

Спира се.

„Избягах като страхливец. От какво се боя? Мигел де Маняра се страхува. Бяга уплашено. И защо? Защо?“

Стиска с длани слепоочията си.

Отваря уста и гласът му звучи сурово и горчиво:

— Ах, мамо! Отче Трифоне! Можете да се радвате. Изплъзнах се от изкушението! Устоях. Уви, устоях!

Валеше и приятелите завлякоха Мигел в кръчмата „При херувима“ на улица „Торехон“, където обикновено се събираха студентите.

Спуснаха се по стълбата в голяма зала.

— Хей, сестрички, къде сте? — вика Алфонсо. — Мокри сме до кости! Дайте вино, да се намокрим и отвътре, като обезщетение за небесната баня.

В помещението блещукат няколко свещи, празно е.

— Гръм и мълния! — крещи Алфонсо. — Хей, момичета! Дошли са ви знатни гости!

Отстрани на залата се отметнаха няколко червени сукнени завеси и надникнаха глави на момичета.

— Дон Алфонсо! Добре дошъл! Ей сега идваме!

Кръчмата „При херувима“ се състои от една голяма зала и цяла редица малки килии, отделени със завеси, които издават публичния дом.

Голямата зала е сводеста, от тавана висят красиви ковани фенери със съдинки, пълни с оливия, върху която плават конопени фитили. Фенерите са още черни и мъртви като клетки без птици. Икона на божата майка, под нея кандило и паничка светена вода.

Алените завеси трепват. Хетерите излизат. Великолепни прически от черни, руси и медни къдри. Меко спускащи се пъстроцветни одежди, а през раменете къси наметала от овча вълна. Сандали на бос крак. Гривни, корали, златни халки на ушите и цветя в красивите коси. Люлееща се походка.

Покланят се на гостите и казват имената си:

Сабина, дребна каталонка, с руса коса като грива на светло жребче.

Лусила, черна и висока като кипарис по здрач, дете на Севиля, с прелестна усмивка.

Насилия, планинка, дъщеря на дивата Гуадарама, червеникава като лисица, едра и снажна.

Пандора, циганка от Триана, родна сестра на сатаната, създание на ада и огъня.

Марселина, от Прованс, златна като зряло царевично поле, с кехлибарени очи.

Фаустина, италианка от Умбрия, утринна свежест, неуморна бъбривка, и още много други, красиви и грозни, заоблени и слаби, с пищни прически и звучни имена.

Басилия се покачва на стол и запалва фенерите.

— Какво ще пиете, господине? — обръща се червенокосата провансалка към Мигел. — Мансаниля?

— Не, впрочем да — отговаря Мигел, оглеждайки развълнувано това създание, напомнящо му със своето спокойствие и увереност здраво животно.

— А вие, уважаеми господа? — обръща се Сабина към Алфонсо и Паскуал.

— Това, което и аз — казва Мигел. — Господата са мои гости.

Марселина се покланя и се отдалечава.

— Изберете си измежду нас компаньонки за днешната вечер — казва Лусия.

Мигел не гледа девойките, а тихо разговаря с Паскуал.

— Ах, та това е негова милост господин граф Мигел де Маняра! — обажда се нов глас.

— Граф де Маняра! — шепнат си смаяните девойки, знаейки цената на това име.

Мигел вдига глава и поглежда приближаващата се проститутка.

— Помните ли ме, ваша милост? Преди години „При светите братя“ в Бренес имах честта… Аурора се казвам.

Мигел се стъписва. Да, да, спомня си, но как е попаднала тук тази жена?

— Помня ви — говори объркано. — Моля седнете.

Девойките се намръщиха: златната рибка им се изплъзва. Но да не се предаваме. Ще видим какво ще стане.

Междувременно помещението се изпълва с посетители.

Мигел наблюдава Аурора. Същата жълта грива, но блясъкът на косите й е угаснал. Бръчки край очите и начервените устни. Годините са се нижели мълчаливо и са оставяли върху лицето безмилостни следи.

Аурора притваря очи.

— Изненадан сте, че ме намирате тук, нали? Бях изоставена. Мизерия, глад…

— Знам — говори Мигел. — Вашият чичо, дон Емилио, бе изгорен.

— Той не ми беше чичо — издава се Аурора.

— Не?

Колко вода е изтекла от времето, когато тази жена го е излъгала. Ала лъжата и след години действува на Мигел като плесница. Намръщва се, млъква и се заглежда в тавана.

Ръцете на Диего шарят по тялото на Басилия, Алфонсо държи на коленете си Фаустина, а Сабина се умилква около Паскуал, който, стиснал устни, седи неподвижно като дървена кукла.

— Ще ви изпея една хубава сегидиля — старае се Аурора да привлече вниманието на Мигел. — Някога моето пеене ви се харесваше.

Мигел не отговаря, ала Аурора вече е взела китарата.

Кръчмата при Виверос

местенце хубаво било.

Кръчмарят е набожен,

мавърско вино ми наля.

Кръчмата при Виверос

на място хубаво стои.

Макар че е набожен,

кръчмарят с вино ме пои.

Посетителите аплодират, но Мигел седи безучастно и мълчи.

Аурора разбира, че е изгубила играта, и след малко си отива.

Заведението се пълни: граждани от Триана, от стария град и Макарена, кавалери, облечени в кадифе, с шпаги на пояса, студенти в износени палта… Всеки, комуто дрънкат излишни жълтици в кесията, се стреми към извора на забравата.

На съседната маса, недалеч от Мигел, седи и пие мъж с три девойки.

— Цял живот до ден-днешен съм пил — обявява с носов глас той. — Утре пак ще пия. Тогава защо да не пия и днес? Аз съм Николас Санчес Ферано, уважаеми господине — обръща се той към Мигел, уловил погледа му. — Железар съм и гражданин на Севиля. Достатъчно ли е? Нужно ли е да добавя още нещо? Пропих една къща с градина, но не съжалявам. Сега там живее краставият Вуелго. Да се задави дано, лакомия ненаситна! Пестеше грош по грош, докато си купи моята къща. Но аз имам още две къщи! И тях ще пропия. Аз, мили мои, съм опитен и непоправим пияница, бог знае това и се съобразява с него.

Разливат се потоци вино, мислите помътняват. Езиците стават необуздани и дръзки, а думите летят като ножове, хвърляни по съперници.

Диего и Алфонсо отиват с момичетата си зад червените завеси и след малко се връщат, усмихвайки се отмаляло. Паскуал се брани от атаките на Сабина, а Мигел мълчаливо наблюдава всичко наоколо.

— Искате ли да ви потанцувам? — попита го Пандора.

Не й отговори.

Ала токчетата й затропаха, кастанетите звъннаха, присъединиха се и китари, циганката заигра лудо, разголвайки в танца стройните си бедра. Смуглата кожа аленее в светлината на свещите и тънките й крака се преплитат като змии.

— Дайте това момиче насам! — вика Николас Санчес Ферано. — В жилите й тече дяволска кръв, а аз напук на Светата инквизиция обичам дяволите!

— Шшт! Шшт!

Един незабележим на пръв поглед човек, който седи някъде в дъното на залата, става и се приближава до Николас.

— Ела тук, циганко! — вика Николас. — Тук на масата ще танцуваш!

Николас помита с едно движение всичко от масата.

Пандора свършва танца си. Възторжени викове и тропане.

Николас се запътва към нея опипом, препъвайки се, в другия край на залата двама благородници се дуелират, дрънчат китари и червените завеси се вълнуват.

„Ето го, казва си Мигел, нощния живот, който така опиянява Алфонсо. Търгува с овехтели женски прелести, продажни целувки, фалшиви усмивки, прикриващи желанието да ограбят у мъжа всичко, което има в себе си.“

В този миг се приближи една жена, която се отличаваше от момичетата.

Спря поглед върху непознатия гост и му се поклони:

— Аз съм Руфина.

— Мигел граф де Маняра — представи Алфонсо приятеля си.

Мигел учудено гледа жената. Висока, с изящна фигура, около четиридесетгодишна, стройна, облечена изискано.

— Това е голяма чест за моя дом, ваша милост — казва тя с приятен глас. — Извинете, ако моите момичета са ви досадили с нещо. Мога ли да приседна за малко, ваша милост? Те са още неразумни девойки, които ламтят за трохи от вашето състояние.

Мигел е удивен. Тази жена, притежателка на публичен дом, навярно продажна както останалите, разговаря с него като дама. Има бяло и чисто лице, сякаш не е била осквернявана хиляди пъти от лепкавите целувки на всевъзможни развратни богаташи. От нея лъха майчинска нежност, спокойствие и сигурност.

— Не е много хубаво, когато човек е безкрайно богат като вас, милостиви господине — продължава Руфина.

— Защо? — учудва се Мигел.

— Твърде лесно постига всичко. Не изпитва радост от сполуките си този, комуто всичко живо се кланя до земята, щом се появи. Преди да протегне ръка, и плодът сам пада в дланта му. Такъв плод не е особено сладък.

— А какво трябва да прави един богат благородник? — пита Мигел.

— Не знам — усмихва се госпожата. — Може би да закопнее по нещо, което не се купува със злато, което не се постига с ръцете — наистина не знам, дон Мигел.

Мигел се замисля и мълчи.

В това време Николас почувствува присъствието на човека, който се стараеше да остане незабелязан.

— Ела по-наблизо, човече! Какво си се така усамотил?

— Внимавай — шепне му една от девойките, — може би е доносник. Тук никой не го познава.

— Никой ли не го познава? — вика Николас. — Какво от това? Сега ще разберем кой е. Дай си лапата, седни при мен и кажи кой си.

Мъжът приседна и рече със скриптящ глас:

— Коста.

Николас гръмко се разсмя:

— Чухте ли, мои дами? Коста! И всичко е наред. Вече го познаваме, ха-ха-ха! Коста и толкова. Той няма нито фамилно, нито бащино име. Нищо няма. Коста и край.

— Аз съм фелдшер, милостиви господине — говори Коста, не откъсвайки очи от Мигел. — Мога да оправя изкълчен глезен или лошо храносмилане. Лекувам всякаква болест.

— Какво печелиш от това, пресметнато в чаши вино? — вика Николас.

— Мигар човек живее само с вино! — възразява Коста.

— А нима не? — учудва се Николас. — Само неудачникът може да мине без вино. Ние, севилските граждани, отдавна сме дошли до заключението, че господ е извършил първото си велико дело, когато е посадил лозата. Не си ли съгласен, Коста?

Коста му отговаря тихо, благородниците в дъното на залата вече са приключили дуела и пият за вечно приятелство.

Китарите дрънчат, момичетата сноват из залата, завесите пускат двойките в килийните на любовта и обратно, разкошният публичен дом пламти като насмолена борина, страстните изблици се потушават с кръвта на земята — виното, което долива масло в огъня.

Руфина наблюдава Мигел, в чиито тъмни очи все по-силно се разгарят пламъчета.

— Някои хора се отнасят много строго към живота — сякаш небрежно подхвърля тя на Мигел. — Но кажете, ваша милост, смехът и радостта не са ли част от живота? Ако мъжът е раздразнен от някакъв копнеж, не е ли по-добре да предотврати гневното си избухване с малко удоволствия?

— А ако не бива? — отвръща Мигел.

— Не разбирам, защо, да не бива? — учудва се Руфина.

— Ами ако трябва да стане свещеник, госпожо?

Жената се усмихва, оглежда се внимателно и като се уверява, че никой не ги подслушва, казва тихо на Мигел:

— Нима свещеникът или монахът заради своя религиозен орден трябва да се лишават от радостите на живота? Това е само въпрос на пари. Та аз не доставям ли всекидневно на църковните велможи своите най-хубави момичета? Вижте онази красива девойка, която се забавлява с маркиз Игнасио. Казва се Емеренсия. Всяка седмица за нея пристига затворената карета на негово високопреосвещенство дон Викторио де Лареда…

— Какво говорите? — подскача Мигел като ужилен. — Архиепископът?

— Тихо, ваша милост — припомня му Руфина. — Това е истината. Обаче за пред хората то изглежда малко по-иначе. Емеренсия отнася всяка седмица на негово високопреосвещенство кошница прекрасни цветя от моята градина, разбирате, нали? А че ще се позабави у негово преосвещенство час или два, какво значение има това?

Мигел втрещено гледа Руфина, не може да повярва на думите й и заеква:

— Какво… дон Викторио… девойка от публичен дом…

— Това е временно увлечение, знам. Негово високопреосвещенство си има любовница, за която е купил дворец извън града. Но какво да се прави: понякога му се иска малко да промени. Съвсем човешко, нали, ваша милост? Освен това мисля, че Емеренсия вече не му е така интересна, както преди месец. Трябва да се огледам за някоя друга красавица. Търговията си е търговия. А тази търговия не е лоша за мен. Вярно, че нямам никакви особени изисквания, живея скромно и непретенциозно…

Но лъжата й изведнъж бе разкрита. Отнякъде притича девойка и прошепна на Руфина така непредпазливо, че и Мигел чу:

— Граф Манфредо е дошъл отново да ви моли за заем. Иска триста жълтици. Лихва, каквато вие кажете…

— Нека почака — казва Руфина и се обръща към Мигел. — Имам някакви неприятности и трябва да ви оставя за малко. Но преди това искам да ви посъветвам, ваша милост, да оставите всякакви скрупули и да си изберете най-хубавото от красотата, която животът ви предлага… Марселина е най-прелестното ми момиче, ваша милост. Проста като полско цвете, крехка като млада ярка, нежна и игрива като котенце. Само от три дни е при мен! Марселина!

Девойката дотича.

— Какво обичате, госпожо?

Руфина вдигна полите й високо над коленете.

— Виждали ли сте по-красиви крака, милостиви господине? Помилвайте я. Тя е твърда и сочна като праскова. Гладка като атлаз. Макар че е толкова млада, знае много вълшебства на любовта. Препоръчвам ви я, дон Мигел. Мисля, че за вашия копнеж е нужен лек.

Девойката се засмя с престорена свенливост.

Злополучен смях. Той доля последната капка жлъч в погнусата, която изпитваше Мигел към това убежище на блудството. Мигел не вижда краката на момичето, пред очите му притъмнява от гняв, възмутен и обиден е. Виното, възбуждащо у мъжете веселие и страст, предизвиква у него злост. Възпитанието и натурата му се бунтуват. Семето на Трифон и майка му е паднало в браздата на гнева.

Изправя се мрачен и с лице бледо, хлътнало и зло пристъпва към девойката.

— Погледнете тази девойка — казва Мигел с леден и трезв глас. — Твърда и сочна като праскова. Знае хиляди вълшебства на любовта. Примамливата усмивка в очите й, създадени да отразяват прелестта на небесата, прикрива безсрамието й, а в зениците им се отразява образът на развратница. Жена! Сплав от месо и нагон, която крещи: купете ме! Парче хляб, от което за пари всеки може да си отхапе и да остави по него своята слюнка. Единствената цел на тази красота е да блудствува и ограбва! Затова ли я е създал бог? Затова ли й е дал чар?

— Да, да — вика Паскуал. — Жената е извор на грехове и гибел!

— Спрете — крещи Николас, — не хулете това момиче! Ако няма невинност, сигурно има чувство. Не я обиждайте…

Ала Мигел, обзет от своето фанатично пристрастие, е забравил и рицарство, и човечност.

— Погледнете! — продължава той разпалено. — Тази тук и онази там — нима това са жени? Девойки? Създания на любовта? Мислят, че като окачат молитвената броеница над своето ложе, ще скрият позора си от божия взор? Махни се! — вика с пренебрежение на Марселина. — Махни се от очите ми, развратнице!

Марселина изчезва. Залата стихва и внимателно слуша.

— Бог е безпределно милосърден — продължава Мигел. — Ала как искате да бъде милосърден към вас, които участвувате в тези мръсни оргии?…

— Аз не участвувам! — вика боязливо Николас. — Аз си гледам само виното, господине…

— … и да бъде благосклонен към вас, които удавяте в пиянство последната капка на разума си?

— Боже мой! — ужасява се Николас. — Разума си удавям, да, да.

— Вие сте плевели, безделници, които бягат от своето предназначение и цел и затъват в алчност и извратеност — негодува Мигел с думите на Трифон.

— Мигел — намесва се Алфонсо, — стига толкова, моля те.

Ала викът на Николас Ферано прекъсва думите му:

— Не! Оставете го да говори! Този мъж говори истината! Той е светец, господа! Светец е дошъл между нас и аз го познах. Краката ще ти целувам, свети човече!

Николас пада пред Мигел на колене, удря челото си в земята и вика разплакан:

— Ах, негодникът аз! Пропих всичко, което имах. Прогулях хиляди нощи и забравих бога. Но аз ще се променя. Ще се поправя. Господи на небесата — реве пияният, като скубе косите и къса дрехите си, — виж моето покаяние и спаси моята недостойна душа!

Мигел не обръща внимание на думите му. Той е съкрушен от вестта за лицемерието и блудството на архиепископа. Припомня си как негово високопреосвещенство често целуваше ръката на майка му. Отвращението му отново се променя в гняв. Обръща се към изхода и хвърля шепа жълтици върху масата.

— Отивате ли си? — пристъпва към него Руфина. — Жалко. Необикновено ме заинтригувахте, ваша милост. Надявам се, че пак ще дойдете.

— Никога — рязко казва Мигел и си отива.

— Довиждане — усмихва се подире му Руфина.

Приятелите на Мигел го следват.

— Хей, спасителю мой! — вика Николас, без да става от пода. — Не си отивай! Почакай! Не оставяй моята слаба душа сама в тази лъвска бърлога! Чуваш ли? Не си отивай, спасителю мой, моя опора, моя надежда!

Ала възобновеното веселие заглушава риданията му, а русокосата девойка пляска с ръце и вика:

— Вино за господин Николас Санчес Ферано!

Вечер. Мигел отвори прозореца и изведнъж звън на китара нахлу в стаята, затанцува около него с нежните си акорди. На улицата, залята от лунна светлина, покрай стената на отсрещния палат се мярка сянката на певец.

Хубавице моя,

на кого ли да изплача аз

жал и обич,

ако не на вас,

дивна Соледад?

Зад красивата решетка на прозореца затрептя свещ. Над нея се появи лице на девойка. Тя за миг погледна към певеца и веднага се отдръпна. А когато погледът й прелиташе над улицата — зърна застаналия на прозореца Мигел.

„Какво прелестно създание“ — каза си Мигел.

Девойката изчезна и улицата потъмня — дори песента не можеше да й върне очарованието. Каква сила има красотата! Как вълнува!

Ала по-могъща от всички сили е молитвата!

Мигел коленичи пред разпятието и започна да се моли. Но в молитвите му непрестанно се натрапват образите на архиепископа и на проститутката. Моли се дълго и въпреки това молитвата не помага. Не завладява мислите му. Смразява го лицемерието на постоянно повтаряните слова и фрази.

„Самоотрицание ли, отче Трифоне? Колко малко дава то, а колко много изисква! Та дори дон Викторио не се самоотрича!“

Мигел отново пристъпва към прозореца.

Певецът е допял своята серенада и си е отишъл. На балкона, залят от лунната светлина, е излязла девойката и гледа към Мигеловия прозорец, скрит в сянката.

Мигел разбира, че трябва да избяга от прозореца, да се избави веднага от изкушението, ала стои като прикован.

Той е смутен. Чувствува как кръвта му бързо тече, как мисълта му се потапя в усещане, което не е изпитвал досега. Страстта увеличава многократно силата на това усещане, чак до задъхване. „Искам да разгледам девойката, искам да я видя отблизо, да я докосна.

Ужас! За какво мисля? За какво копнея? Господи, спаси душата ми!“

Отдръпва се от прозореца и пада на колене.

Моли се упорито, моли се горещо, ала архиепископът, балконът и девойката непрестанно се връщат в мислите му, молитвата не помага, страстно изричаните слова са безсилни да прогонят видението, което се мярка пред очите му, което е толкова близко, че е достатъчно само ръка да протегнеш…

„Боже, аз, който трябва да ти бъда слуга цял живот, искам отново да видя тази девойка, не мога без нея да съществувам, да дишам, да живея! — стене отчаяно Мигел. — Какво трябва да сторя?

Помогни ми, боже, води ме и не позволявай да загине душата ми!“

Душната нощ притиска тялото на Мигел върху постелята, тегне като оловен облак и му пречи да заспи. На разсъмване става недоспал, раздразнен и неспокоен.

Лекциите в университета не възприема, забравя молитвите, а привечер се изскубва от приятелите си и бяга към дома.

Соледад! Соледад! Какво особено име има тази девойка! Нежното светло лице — изваяно от въображението му — се мярка пред очите му, върви с него, след него, обгражда го от всички страни. „Да можех да падна на колене пред теб, Соледад, да целувам края на дрехата ти, да гледам лицето ти, да се моля за твоята чистота и да седя покорно в нозете ти с единственото желание да дишам въздуха, който ти дишаш.

Простирам ръце към вас, звезди, поднасям сърцето си вам, небеса! Помогнете ми да ме удостои със своя поглед, моля ви! Може би е нереална, безтелесна, може би е само аромат и лунен лъч. Не искам дори да се докосна до тази белота, до тази неопетнена чистота. Няма да те взема в обятията си, за да не изчезнеш, не ще се допра до теб, за да не те оскверня, не ще ти продумам, за да не те изплаша с грубостта на гласа си.

Ще стоя на колене пред теб като пред олтар и мълчаливо, благоговейно ще гледам лицето ти.

Не, не! Господи, забравих те! Какво да сторя? На теб ли да служа? Нея ли да обичам?

Какъв живот ме принуждават да водя майка и Трифон? Да бъда свещеник и да се наслаждавам тайно на забранените удоволствия? Не! Никога! Не мога да бъда двуличник! А да се възпротивя? Нима мога? Нима смея?

Смили се, о боже, над мен!“

Времето тече с водите, отлита с ветровете, чезне в неизвестността, без да се обръща ни надясно, ни наляво, влече ни със себе си и ние — грешните андалусци — се препъваме подир неговите следи.

Тичаме подире му, без да разбираме накъде, залитаме, вехнем и стареем, защото колкото и кратък да е животът — пътят през него е дълъг и уморителен.

И човекът, устремен към смъртта, се променя.

Каквото и да правиш, днес не си такъв, какъвто си бил вчера, а утре ще имаш поне една драскотина или една бръчка повече, отколкото днес. Кожата на тялото ти, обвивката на душата ти затвърдяват, за да могат по-лесно да издържат на ударите и раните, с които съдбата ни бележи в трудното време, в което живеем. Нашият господар и крал, негово величество Филип — четвърти поред с това име, слава и предълбока почит към него! — цени изкуството, обича музиката, поощрява художниците (та нали неотдавна художникът Веласкес великолепно го увековечи на платно), но се намира далеко от нас — своя народ. А така говорят и жителите на Мадрид, не само ние, южняците. Освен това негово величество воюва ли, воюва и скоро ще станат тридесет години, откакто нашите синове се бият като наемни войници по цяла Европа.

Дано бог ни помогне един ден поне да разберем за кого и за какво са се били и защо са оставили костите си далеко от милата ни испанска родина!

Негова милост всемогъщият кралски министър дон Луис Мендес де Аро след вуйчо си Оливарес ни управлява с ръка, ласкаво протегната за данък от всичко, което имаме, и дори за това, че изобщо дишаме. А Светата инквизиция, нека три пъти се прекръстим от уважение към нея, е отворила на всички страни не само дланите, ами и очите си, та нито едно агне на пасбището да не остане незабелязано.

Нашите грешни крепостни се молят богу да ги превърне в къртици, ала бог не чува. Той изобщо не ни чува. Чува навярно само тези, които в брокат и кадифе коленичат върху меката подставка за молене в онова отделение на катедралата, където могат да влязат само знатните.

А аз, бедният капуцин Грегорио, син на перачка и неизвестен баща, все пак не мога да повярвам на майка си, която ми разказваше на смъртния си одър, че мой баща е самият високопоставен господин съдия, комуто тя като млада и угледна девойка е трябвало да носи изпраното бельо чак в спалнята! И аз, синът без баща, твърде често моля небесния отец да види своите гладуващи чада и да им изпрати малко манна небесна, за да залъжат глада си. Ала напразно го моля, небесата са глухи. Богът на богатите не се грижи за нас, а богът на бедните не ни чува…

Какво тогава ми остава, освен да прося у богатите, за да мога на тези дребосъци да отнеса поне парче кравай, който всяка нощ им се присънва от глад. Зли хора твърдят, че заради тях понякога съм и крадял. Какво да се прави, вярно е. От време на време превивам шията на някоя заблудена кокошка от двора на негова милост и я отнасям на старата Рухела, за да нагости своите деветнадесет внучета…

— Е, отче Грегорио, странни схващания имате за частната собственост и имущественото право.

— Ах, синко, нима не знаеш за старохристиянските общини, в които според учението на Христа всички хора са били божи чеда и равни помежду си? Защо да не се върнем към истинското Христово учение?

— Какво говорите, неразумни старче, да не би да живеем в четиридесет и седма година след Христа? Забравихте ли да прибавите към това шестнадесет столетия и Светата инквизиция?

— Светата инквизиция навярно също знае Светото писание, синко.

— Вие сте луд, отче Грегорио, и говорите като еретик. Дръжте си езика зад зъбите! Какво общо има тук Светото писание, наивнико! Би трябвало да се радвате, че след като ви изгониха от Маняра преди осем години, благодарение на дон Томас не ви изгониха и от тоцинския манастир. А вие непрестанно, през цялото това време, продължавате със своите бунтарски приказки за божието царство на земята!

— А-а, на това недей посяга, млади момко! Царството божие трябва да дойде на земята и ще дойде! Първоначалната апостолска беднотия на църквата в сравнение с днешните църковни палати…

Отец Грегорио се разпали. Започна да проповядва, сякаш се намираше пред огромно множество, ала в този миг бе извикан при игумена и неговите философски разсъждения бяха прекъснати, за съжаление — завинаги…

Игуменът на тоцинския манастир, Естебан, е пълен, петдесетгодишен мъж. Неговите миши очички са остри и проницателни, ала иначе у игумена няма нищо енергично. И движенията, и мисълта му са лениви. И въпреки това майсторски умее да изкопчи от овчиците си всичко, което му е нужно. За разговора с Грегорио се бе подготвял дълго. Той знае, че Грегорио го обичат в цялата околност, а също и братята в манастира. Ала най-после трябва да се сложи край на всичко това. Така че бог да му е на помощ! Игуменът е изпълнил огромното кресло, а Грегорио стои срещу него.

— Много грехове си сторил, много — с усилие изрича игуменът, — и неведнъж сме си затваряли очите пред тях. И пред тези еретически и бунтарски писания, които постоянно се появяват между братята…

— Доказано ли е, преподобни отче, че аз съм ги внасял в манастира? — пита учтиво Грегорио.

Игуменът въздъхва. Ох, ама че работа го чака!

— Не е доказано — сухо отвръща той. — Ала ти сам знаеш, че никой друг…

Игуменът изтрива потта от челото си и преценява как по-умело да подхване разговора за кражбите на Грегорио и за това, че разнася плячка на крепостните. Иска му се така неусетно да го подхване, че Грегорио да не може да се измъкне. „Ала той, проклетникът, сигурно ще се оправдава“ — казва си Естебан и изведнъж избухва:

— Крадеш!

Прибърза, не започна достатъчно умело, но я да видим какво ще излезе от това.

— Да, крада! — признава си Грегорио и защищава най-обстойно своите постъпки от гледището на старите християни за всеобщо равенство. „Колко уморително е да слушаш такива приказки!“ — мисли си отец Естебан, без да се напряга дори да се улови за някоя дума на Грегорио и да го набоде с игличката-еретик като препарирана пеперуда. Той добре знае, че има в ръцете си карта, която Грегорио не може да бие. И след като си почива по време на обширните му обяснения за божите чеда и тям-подобни, хвърля своя коз:

— Тази сутрин в твоя участък на градината е бил намерен над купчина царевична шума човек.

Грегорио пребледнява.

— Това е осъден от Инквизицията човек, който е избягал от затвора в Севиля. Бунтар и еретик, когото очаква клада. Кой го е укрил там?

Игуменът диша тежко след такава дълга реч, а очите му са пълни с отрова.

— Не знам — смело лъже Грегорио. — Навярно е прескочил оградата и сам се е скрил там. Нищо не знам.

— А кой му е носил в скривалището ядене, остатъци от което са били намерени, също ли не знаеш? — гневи се Естебан, доколкото тлъстините му позволяват.

— Не знам! Нищо не знам! — държи на лъжата си Грегорио.

— Очаквах да отречеш. И се радвам, защото иначе трябваше да те предам на съда на Светата инквизиция. А аз, брате, те обичах!

На игумена му се удаде да изцеди изпод дебелите си клепачи две крокодилски сълзи.

— Ще се съгласиш обаче, че подозренията срещу теб се сгъстяват. А това е твърде опасно за моя манастир. Ето защо, като преценихме доброто и злото, ние решихме, уважавайки белите ти коси, да ти наложим най-малкото наказание. Ще тръгнеш пешком за Рим, още днес, като каещ се, бос и изпълнявайки напълно светите указания за каещите се. Това ще бъде твоето публично покаяние и твоето наказание.

„Уф, свърши се най-после“ — отдъхва си тежко Естебан и се заглежда през прозореца в лазурното небе.

Грегорио също гледа в синия небосвод, поразен и тъжен.

„Ах, мои мили Рухела, Антонио, Енсио, Агрипина, Барбара, Педро, Петронила и вашите бедни дечица. Трябва да ви напусна, и то завинаги, защото аз, старият човек, сигурно вече не ще се върна при вас от Рим.“

Грегорио сложи в торбата си няколко ечемичени питки, прости се с братята, свали сандалите от краката си, предаде по Енсио своите благословии за приятелите си, за да избегне сълзите на раздялата, и пое безкрайния път към Рим.

И където минеше, срещаше познати и непознати лица, овчари, търговци, рибари, наемници, крепостни и просяци, и ги молеше да не го забравят в молитвите си.

Със сърце покорно, бос, крачи отец Грегорио към Севиля и раздава на минувачите остатъците от питките си и добри слова, които отново клонят към това, за което светата църква забранява да се говори и да се мисли.

Маркиз Хайме де Еспиноса и Паласио наближава осемдесетте, а маркиза доня Амелия е преминала седемдесетте. Соледад е единственото дете на сина им, загинал от мор в навечерието на деня, в които така рано угасна животът на младата му жена. Соледад расте при дядо си и баба си, които безмерно я обичат.

Маркизът бе вложил преди време по-голямата част от богатството си в един кораб с кожи от Новия свят. Корабът обаче се разби някъде при Азорските острови и морето погълна състоянието му. Малката рента стигаше едва за прехрана на семейството, а фамилният дворец увенчаваше явната мизерия. Маркизът бе твърде горд, за да признае пред обществото, че е обеднял. Едва когато недоимъкът ги притисна, когато момичето порасна, той се съгласи най-после да даде под наем половината от двореца или да го предостави временно на далечни роднини, както сам казваше.

Една вечер, когато Соледад се прибра в стаята си, след като двамата старци я прекръстиха за лека нощ, маркизът извика Лусия:

— Ти знаеш ли кой живее в двореца срещу нас?

— Как да не знам, милостиви господарю? Граф Мигел де Маняра — отговаря тя.

— И това е всичко? — пита маркизът.

— Всичко, милостиви господарю.

— А че е студент в Осуна, не знаеш ли? Че родът му е основният стълб на андалуската аристокрация, не знаеш ли?

Доня Амелия поклаща доволно глава:

— Грижи се за бъдещето на внучката си нашият господар, грижи се…

— О-о — възкликва дуенята Лусия, — жених за милостивата госпожица! О!

Лусия започва да хвали Мигел, но в същия миг от улицата долита звън на китара и любовна песен.

Старицата се усмихва:

— Пак някой пее серенада на Соледад. И на мен ми пееха така, когато бях млада…

Дон Хайме изтичва с дребни стъпки до прозореца, след миг се връща и казва с насмешка:

— Така и предполагах, Родригес. Нула, гладен идалго с незначителен герб. Нашата Соледад не цъфти за него. Аз вече знам на кого ще я дам, по-точно на кого бих я дал…

Мигел довърши първото си любовно писмо и го изпрати на Соледад.

Най-трудна е първата стъпка, а тя вече е направена.

— Отец Трифон моли да го приемете, ваша милост.

Мигел се стъписва, кръвта нахлува в лицето му като на човек, хванат на местопрестъплението.

Трифон влиза. Покланя се дълбоко и чака.

— Ах, отец Трифон! Добре дошли! Седнете, отче. Какви новини ми носите?

Трифон оглежда неспокойно великолепието на стаята и скръства костеливите си ръце.

— Дойдох просто да ви поздравя, ваша милост. Нищо повече. Да ви кажа добре дошли в Севиля и да ви предложа услугите си.

— Благодаря за готовността да ми служите — казва Мигел сдържано. — Но засега от нищо не се нуждая. Какво да ви предложа, отче? Вино? Каква закуска предпочитате?

Лицето на Трифон става пепеляво. Той впива горящ поглед в лицето на Мигел.

— Бих ви молил, ваша милост — подхваща той тихо и с настойчива нотка в гласа, — да не виждате в посещението ми светска визита. Миналото, което ни свързва, и фактът, че заради вас дойдох в Севиля, ми дават основание да вярвам, че вие можете да видите в мое лице…

— Божи пратеник — допълва Мигел, подбуждан от внезапното желание да засегне Трифон.

— Ни най-малко, аз съм просто покорен слуга на бога, но дойдох тук като ваш възпитател и, ако разрешите, като ваш приятел.

Мигел гледа Трифон, който стои пред него с наведени очи, и в главата му нахлуват всички мрачни възпоминания. „Този ненаситник изсмука цялата радост на моето детство и юношество. Той съгласно майчиното обещание ме окова във вериги, които и до днес така ми тежат.“

— Нейна милост, вашата благородна майка, и аз — казва Трифон, сякаш прочита мислите на Мигел — желаехме само вашето добро. Моля ви да си припомните, че се борехме за благото на вашата душа, макар че понякога ви беше тежко да се подчините на молбите ни.

„На заповедите ви — поправя го мислено Мигел, у когото негодуванието с всеки миг расте. — На вашите заповеди, строго следене и затвор.“

Трифон отпи мъничко вино от чашата, която му поднесе Мигел.

— Самият бог бе онзи глас, който ви говореше чрез моите уста. И днес, на прага на вашия нов живот, идвам да ви припомня неговото свято име, милостиви господарю.

„Тази змийска твар отново се увива около мен — казва си Мигел. — Този ласкаещ глас отново се мъчи да ме спечели. Не, отче. Този път не! Гласът на Грегорио звучи в мен сто пъти по-силно, отколкото вашият. Всичко в мен се бунтува срещу вас и — нека бог ми прости! — против майка ми и против обета, който е дала за съдбата ми. Навярно и аз имам както да кажа в случая?“

Мигел става:

— Не забравям бога, отче, и няма да го забравя. Но пътя си сега ще определям сам. Благодаря ви за посещението, отче Трифоне.

Трифон излиза от стаята, олюлявайки се, и се потътря надолу по стълбите.

„Изплъзва ми се — казва си той отчаяно. — Изплъзва се от ръцете ми. Ала аз няма да се дам така лесно!“

Соледад седи в креслото на баба си и чете на глас. Старците стоят пред нея в мълчаливо напрежение.

— „… вие не знаете колко е тъжно да се скиташ сам дни и нощи, обкръжен от делничност и посредственост, как тежи празното сърце, колко е нещастна душата, познала само скръб и мрак.“

— Да, скръбен и мрачен е човек, докато в него не се пробуди любовта — потвърждава дон Хайме.

Соледад отпуска ръцете с писмото на коленете си и загледана в тавана, продължава наизуст:

— „… но стана чудо — в моя мрак нахлу светлина, изгря зорницата на моя ден, луната на моите нощи, появихте се вие, доня Соледад…“

Старицата е трогната, дон Хайме смаян:

— Той знае името й!

— Не я прекъсвай, мой драги — моли доня Амелия.

— „Чакам вашия отговор. Поне една-едничка дума — продължава наизуст Соледад, — че сте съгласна и мога да зърна отблизо вашето лице и склоня глава пред нашата красота. Ваш Мигел граф де Маняра“

— Покажи ми писмото, Соледад — казва развълнувано маркизът и поема с разтреперани ръце листа. — Наистина. Подписал се е с цялото си име.

— А ти, Соледад, какво ще му отговориш? — пита старицата.

— Харесва ми, харесва ми — вика Соледад и скрива в шепи лицето си.

Старците се споглеждат усмихнато.

— Всъщност богатството не е толкова важно — разсъждава на глас дон Хайме. — Ние не сме богати, но това намалява ли достойнството ни? Не казвам обаче, че златото на Маняра би ми навредило. Нашите бедни грънци биха добили друг звук и друг мирис. Нашият род отново ще блесне, аз, тъстът на Маняра, бих се наредил в процесията веднага след архиепископа и херцог де Мендоса, рамо до рамо с граф Сандрис — но не! Това е само външната страна на нещата. Дори ми става срамно, че говоря глупости. Честта и целомъдрието са достойнства, които не могат да се равняват с богатството. Твоето целомъдрие и красота, Соледад, ще изгладят всички различия между нашите родове — обръща се дон Хайме към девойката.

— Веднага ще му отговоря — решава Соледад.

— Не, не, недей — съветва я старицата. — Не бива веднага да се издадеш, че държиш на него.

— Остави го да почака няколко дни — съветва я дон Хайме. — Дори на прозореца не се показвай, нека се разгори нетърпението му…

Соледад скланя глава:

— Ще ви послушам.

И дните се нижат, нетърпението на Мигел расте, гордостта му се бунтува, по десет пъти на ден пита няма ли отговор от момичето, но отговор не идва.

Мигел е преизпълнен с копнеж като облак с огнени светкавици. Язди часове наред ту галоп, ту бавен тръс извън града, ала не се разтоварва от гнетящата го тежест. Писмо не идва. Прозорецът е празен.

Скита по улиците, срещайки от време на време закъснели минувачи с фенер в ръка. Кръвта му ври и кипи, бучи в слепоочията, трещи като водопад.

Да докосне, поне да докосне бледната гладка кожа на Соледад. Целият се тресе от тази представа. Не, това не е кожа, а лебедов пух.

Изтичва в катедралата. В страничния кораб на храма служат нощна литургия. Зад решетките пее хорът на послушниците:

— О, най-сладка, най-мила Дево!

Пламъчетата на свещите блуждаят из храма като души на удавници под водата и всяка от тях наподобява грубо издялана, светеща женска фигура. Огромните колони, подпиращи свода, имат надиплени женски одеяния, а къдрокосите им глави се губят високо в тъмнината.

Единствено статуята на Мадоната на олтара е обляна в светлина.

Мигел коленичи и започва страстно да се моли, ала от всички кътчета, от всички почернели от столетията сводове на катедралата чува глас, който се смее тихо и нежно и трепти от възбуда — глас на жена. Молитвата се изплъзва от съзнанието и устните му.

— О, пресладка Дево Мария! — пее хорът, а ехото връща до слуха на Мигел една-единствена, стократно повторена дума: жена!

В екота, от който стените на черковния кораб тътнат — жена, в пеенето на послушниците, чиито екзалтирани гласове треперят — жена, от всички кътчета бучи, от всички пламъчета на вощениците съска и кръвта в жилите му крещи все тази дума — жена…

Миризмата на тамян раздразни ноздрите му и пред очите му притъмня.

Избяга от храма. След малко се озова под прозореца на Соледад.

— Соледад! Соледад!

Девойката отдавна спи, а душната нощ мълчи.

— Соледад, за бога, покажете се, произнесете думата, която ще ме спаси от ноктите, впити в гърлото ми. Ще загина без вашата дума, Соледад.

Вместо девойката му отговаря градът. От далечината долита звън на китари, трептене на струни и любовни песни.

Отново хуква в тъмнината. Тича без цел, прескача веригите, с които нощем затварят улиците, знойната нощ го души, цяла Севиля ухае на ароматични подправки, трепти от любовна песен, шепотът на влюбените е хорал, който се издига към небесата като бушуващ океан, под булото на мрака целият град пламти от любов като горяща борина.

Изнурен, Мигел се опря о портала на нечий дворец. През отворения прозорец долита глас, сякаш паяжинна мрежа.

Познат му е този глас. Фелисиана! Та това е нейният дом. Гласът слади като мед и страст разтърсва Мигел. Той заудря с юмруци по вратата, прелетя покрай портиера, покрай слугите в коридорите и нахлу в стаята. Спря се лице срещу лице с развеселена компания, която убиваше скуката си над чаши вино.

— Ах, нов компаньон! Който и да сте — седнете и пийте. За красотата на доня Фелисиана!

— Един хубав младеж — казват жените — е винаги добре дошъл. Да живее задъханият Афродитин пратеник!

Мигел стои на прага, по-бледен от атлазената рокля на домакинята, разчорлен, с полуотворени уста. Гледа втренчено Фелисиана и тежко диша.

— Добре дошъл, братовчеде — казва Фелисиана. — Защо си толкова бледен? И така развълнуван? По лицето ти личи, че се е случило нещо лошо. Ще ме извините ли, уважаеми гости?

Компанията стихва и се сбогува.

Фелисиана хвана Мигел за ръка и го поведе към стаята си, където той падна разплакан в краката й, обсипвайки я с несвързани възторжени излияния, изпълнени с копнеж.

Фелисиана го вдигна и в нейните обятия Мигел позна за първи път насладата от човешката любов.

Тъмните багри на нощта вече бледнееха, когато Мигел, олюлявайки се, излезе от дома на Фелисиана.

Най-напред го обзе чувство на гордост.

Облада жена. Първа любовница. Блажено усещане за собствената сила и мъжественост. Чувство на покорител. Опиянение на победител.

Ала след това го обзе страх.

Обречен на бога — измами бога.

Мигел влезе в храма и падна на колене.

„Какво направих? Горко ми, ах, горко ми! Сатаната ме подтикна, сатаната ме подведе. Сатаната ме победи… Колко съм виновен пред тебе, господи!“

В същия миг го прониза мисълта за Соледад.

Потръпна от отвращение към себе си.

„Обладах жена, а измених на любовта си.

Сега, да, именно сега, в този миг бих искал да чувствувам любовта в сърцето си и с всичките пори на тялото си. Та нали сега, тъкмо сега, бих искал да взема любимото лице в дланите си и да го обсипвам с целувки, нежни като дихание. Бих искал да целувам дланите, притиснали слепоочията ми, бих искал, притихнал, да отпочивам на ръцете, които са ме прегръщали, и да се вслушвам в ударите на сърцето, което тупти само за мен.

А какво чувствувам вместо всичко това? Подир краткотрайната страст — само погнуса и отвращение. Към самия себе си и към тази жена.

Не, не — това не беше любов. Това, за бога, не можеше да бъде любов.

Каква празнота ме лъхаше от нейните очи. Копнеех, в мига на прегръдката да зърна нови светове и вечността с цялата й безпределност, ала нищо такова не видях.

Горко ми, ах, горко ми!

Проклинам мига, в който прекрачих прага на този дом, погубвайки се със своята долна измяна.

Как се унизих пред себе си. Какъв съм жалък, нищожен и отвратителен.

Измених на теб, господи, и на нея — най-прелестното момиче.

Прошка! Прошка!

Кълна се пред теб, господи, пред нея и пред себе си: никога вече!“

Отец Грегорио влиза в Севиля през Кордовската порта, измъчен, гладен и окъсан. Босите му ходила са изранени до кръв и старческите крака го болят от дългия път. Но покаянието си е покаяние и затова болката трябва да се изтърпи.

Ще се спре в града, тук живее сестра му. Само че няма нищо за нейните дечица. Но все ще изпроси нещо, нали е просещ капуцин. А освен това — в Севиля е Мигел! И старецът с удоволствие би го видял след осем години раздяла. Да отиде ли при него? Не. Няма да го пуснат. А може би случайността ще му помогне.

Пладне е. Обедна почивка. Рибари, носачи, надничари, товарачи, пристанищни момичета и скитници приседнаха край реката със своето парче хляб, лук и глътка вино. Миризма на риби, оливия и мръсотия. Разположиха се между бъчвите, количките, чувалите и сандъците — ядат, пият, подремват.

Когато Грегорио се приближи към тях, един моряк с татуирана на гърдите мълния се приповдигна на лакти и се засмя:

— Я гледай ти! При нас идва господин абатът! И то бос! Какво търсиш тука, отче? Душички или аншоички? Душички няма да ти продадем — аншоичките сами ще си доядем…

Иззад бъчвите и сандъците се разнася смях, подават се разчорлени перчеми и обгорели лица.

„Една аншоа в оливия в този миг ще ми е по-мила, отколкото две невидими души“ — мисли си Грегорио пресметливо, но като вижда, че се е събрала доста голяма тълпа, вдига ръка и благославя, описвайки голям кръг.

— Господ да ви благослови, братя и сестри!

Едър носач се разкикоти:

— За господа недей ни и напомня, капуцине! Ние гледаме да сме по-далечко от тях!

— Този кръст също можеш да си го оставиш за себе си — вика девойка с коси и очи, черни като смола. — Стигат ни кръстовете, които си имаме!

Хапливите думи летят из въздуха като стрели, пробождат всичко свято и свещено, ала отец Грегорио не се обижда. Отдавна е свикнал на подобни приказки при подчинените на дон Томас.

Изчака малко, докато се пошегуват с расото и коремчето му, огледа лицата им и видя, че и тук всички са добри чеда на могъщата испанска земя и че по нищо не се различават от тези, които остави в Маняра.

После приседна срещу тях върху една малка бъчва, без да обръща внимание на плъховете, които сновяха наоколо, и като реши да започне тъкмо тук своето публично покаяние, подхвана:

— Чуйте ме, граждани на Севиля! Аз съм капуцин Грегорио от тоцинския манастир край Кантиляна, манярско владение. Бог повели да му бъда слуга и пазител на неговите заповеди. Послушах го и му дадох обет. О, колебливост и слабост на човешката воля! Ето, стоя сега пред вас недостоен за своето послание, недостоен за калугерското расо, тъй като измених на дадения обет. Искам публично да се покая пред вас, да ви изповядвам греховете си и търпеливо да понеса, когато започнете да ме плюете в лицето…

Пристанищните работници и момичетата се натрупаха около него, обзети от любопитство.

— Хайде, казвай, какво си направил?

— Как ще те плюем, като не знаем още за какво?

— Казвай де, не ни изкарвай от търпение!

Грегорио наведе глава и рече просто:

— Крадях, приятели.

— Пфуй! — извика морякът с мълнията. — Крадец! Тогава не се навирай сред нас, човече! Ние не обичаме крадците.

— Чакай! — викна му черното момиче. — Важното е какво си откраднал! Накити? Злато? Пръстени?

— Не, мила дъще. Птици крадях. Кокошки и пуйки от двора и колбаси, сладкиши и пастет от килера.

Гръмогласен смях заля крайбрежието.

— Затова ли имаш такова хубаво коремче, а? — попита през смях един носач.

— Благославяй господа бога за тези колбаси и пастети! В манастира нямаше да те угоят така!

— А от кого си крадял? — писка девойка, тъпичка като дръжка на камшик.

— От негова милост граф Томас де Маняра…

Нова вълна смях.

— И това ми било грях?!

— Няма да обеднее.

— Добре си правил, отче! Продължавай да крадеш!

— Една молитва и всичко ще ти е наред пред господа бога!

Ала този път Грегорио повиши разсърдено глас:

— Нищо няма да е наред! Ти си мислиш, простако, че такъв тежък грях, какъвто е кражбата, при това кражба, повтаряна много пъти, се опрощава с една молитва? Само нищожествата се стараят да баламосат господа бога с думи. Делото може да се поправи само с дело.

— Не викай, не сме глухи, пък и защо да събираме шпионите? По очите ти познавам, че си стар добряк, и ще е жалко да те хвърлят на кладата. Само че си голям мераклия на печено, просто срамота — там е работата!

— Грешиш — тихо казва Грегорио, — аз не крадях за себе си.

— А за кого? — извикаха учудено хората.

Когато Грегорио започна да обяснява кому е изпращал кокошките и пуйките на дон Томас, всички насядаха в кръг около него и внимателно го заслушаха.

— Ти или си побъркан, или пък си златен човек — каза след малко носачът сериозно.

— И защо тогава се каеш? Та това кражба ли е?

— Добро дело си вършел, отче. Мъж на място си.

— Плюй на покаянието и си пийни с мен! — предложи му морякът.

Грегорио не се отказа от глътката вино, но продължи сърдито:

— Ама че сте паплач! Искате дори да ме оправдаете! Грехът си е грях и кражбата — кражба! Вместо да ме оплачете и да се помолите за мен, скривате позора ми! О вие, страхливци, о вие, безбожници, по-черни и от дявола!

Безбожниците се развеселиха. Развесели се и калугерът.

— Какво имаш за хапване? — надникнаха в торбата му.

Грегорио обърна наопаки празната торба:

— В нея имаше питки. Вкусни питки от ечемичено брашно. Но вече ги няма. Много хора срещах по пътя. И сега нямам нищо друго освен бълхи и болки в краката. Това се казва божия благословия, а?

Смехът на бедняците, които нямат грижите на богаташите, щастливо сближи стареца с новите му приятели. Разказа им още как е укривал избягалия от Инквизицията затворник и с това напълно ги спечели. След малко стана вече техен човек, назоваваше ги по име, един му предложи парче риба, друг — къшей хляб, трети — глътка вино и Грегорио се нахрани като на празник.

После се разговориха за пътя, който му предстои да извърви до Рим като каещ се.

— Да не си полудял, отче? Какво ще правиш там? Пеша през цяла Каталония, Франция и кой знае още през къде? И дума да не става! Оставаш при нас!

— Ще живееш при мен под сайванта — реши морякът. — Имам там цял куп чували и ще спиш на тях като крал. Тъкмо ще ми ги пазиш, тъй като аз постоянно се скитам по крайбрежието от Кадис чак до Барселона.

— В Севиля живее сестра ми Никодима — каза им монахът.

— Сигурно е графиня, нали? — блясват зъбите на черната Йоланта.

— Перачка. Каквато беше и майка ми. Но аз трябва да отида в Рим…

Не му дадоха да се доизрече. Оказа се, че знаят Никодима, живеела наблизо, мъжът й загинал във войната, едва се справяла с трите си деца. И накрая се разбраха. Нека монахът живее при нея, но все пак ще пази чувалите на моряка Фернандо.

Корабната сирена свири, мъжете скачат. На работа!

— Довиждане, отче, до довечера! — викат те и приятелски потупват монаха по рамото. — Ще отпразнуваме твоето пристигане и ще се погрижим за тебе. На бедните никой не помага. Сами трябва да си помагаме.

Разотиват се. Грегорио седи самичък между бъчвите и сандъците. Трогнат е. „Достатъчно е да направя няколко крачки, и отново си намирам синове и дъщери като в Маняра. Пак ще има за кого да се грижа. Казвате, че вие ще се грижите за мен? Хе-хе-хе, ще видим кой кому ще бъде полезен. А Рим наистина е далеко. Ще се кая в Севиля“ — казва си старецът и се усмихва, загледан в бързоструйните води на Гуадалкивир, както някога, когато го изгониха от Маняра.

Сапунът се разпенва по лицето на Мигел, издува се като пухкава бяла възглавница, покрива го цялото и само очите тъмнеят посред бялата маска.

Бръснарят точи бръснача върху парче гладък камък и говори:

— На нашия крал, бог да ни го поживи, всичко му е малко, та гледа откъде какво може да докачи. Благоволете да прецените, ваша милост, как може да си оправи хала с данъци? Аз, нещастният бръснар, дето цвиля като кон над празни ясли, трябва да плащам около петдесет реала данък. Според ваша милост възможно ли е това?

— Абсолютно невъзможно — съгласява се Каталинон, който прислужва.

Мигел отваря уста и двамата напрегнато очакват какво ще каже негова милост. Ала негова милост се забавлява с разни гримаси, от които се изменя изразят на сапунената маска, и продължава да мълчи.

— Нечовешко е така да се изсмукват хората — подхваща отново бръснарят.

— От краля ли се оплакваш или от граф де Аро? — проговаря най-после Мигел.

— Кралят е виновен за всичко! — извиква бръснарят.

— Де Аро! — избухва Каталинон и двамата се споглеждат враждебно.

— Съвсем ясно е, че кралят е виновен — държи на своето бръснарят. — Празненствата и ловджийството му са скъпо развлечение, и то за наша сметка.

— Де Аро е мошеник — казва Каталинон, — също такъв мошеник, какъвто беше и Лерма. Неговите бездънни джобове се издуват, а ние стягаме колана.

— По-бързо — казва сухо Мигел, спомняйки си за писмото на Соледад, което днес най-после дойде, без да го интересува нито кралят, нито де Аро.

— На услугите ви, ваша милост — кланя се бръснарят. — Но твърдя, че всеки, който иска да прехвърли вината от здравата глава на болната, само налива масло в огъня. Моят шурей е лакей в двореца и аз имам най-точни сведения. Де Аро е само параван, зад който негово величество си разиграва коня, както иска.

— Как можеш да говориш така за краля, негоднико! — избухва Мигел.

— Млъквам, ваша милост, млъквам! — заеква уплашено бръснарят.

Бръснарят работи ловко и разлепената маска постепенно се смъква. След малко обаче пак заговаря клиента:

— А моля ви, ваша милост, кой непрестанно изпраща наши наемници в подкрепа на Фердинанд в Чехия? Пак ли де Аро? Виждаш ли, Каталинон, колко ти е плитък умът? А войната е страшно скъпо развлечение. Не съм ли прав, ваша милост?

— Прав си — казва Мигел. — Но забравяш, че бързам.

— Свършвам, ваша милост. Виждаш ли? — хили се бръснарят на Каталинон. — И негова милост е на моето мнение. Разбира се, кой е луд да мисли за доброто на обикновените хора? Нека си живуркат. Да са благодарни и на това, че изобщо живеят. Ваш покорен слуга, ваша милост.

Каталинон мърмори нещо и подава на Мигел медния съд с вода. Бръснарят си прибира принадлежностите, получава си парите и изчезва.

— Дано се задавиш с този свой пенлив сапун — възмущава се подире му Каталинон. — Самата мъдрост. Не знам защо е така, ваша милост, но всеки глупак е убеден, че той е прав във всичко.

— А ти не си ли същият? — казва Мигел и Каталинон остава с отворена уста. — Стига приказки, дърдорко. Шпагата! Ръкавиците! Шапката!

Мигел отново плъзга поглед по писмото на Соледад.

Да, тя със собствената си ръка, единствено за него, е написала: „Ще отида утре със своята дуеня по крайбрежието…“

Когато Мигел, съпровождан от Каталинон, излезе от двореца, по петите му тръгна сянка на човек, подобен на прилеп или какавида. Черен плащ чак до устата, две коварни очи като остриета на нож шарят дебнещи, проницателни и пронизващи под широката периферия на шапката. Какавидата се прокрадва неотстъпно подир Мигел.

Мигел, облечен в дрехи от черно кадифе с бели дантели, с букет от портокалови цветове в ръка, очаква появяването на девойката. Очаква чудото на любовта, дъхът му спира, а сърцето бие чак в гърлото му.

Ето, задава се! Ясна като утринна звезда, дълги златни ресници увенчават свенливо сведените клепачи. Пристъпва, облечена в коприна, накичена с всички фамилни накити, сред чиито отблясъци бледнее детската й кожа.

Мигел сваля шапка и дълбоко се покланя. Дуеня Лусия се отдръпва.

Соледад му се усмихва и отново свежда поглед, очаквайки порой от вежливи слова.

Но Мигел не говори.

Девойката изненадано вдига очи.

— Вземете! — въздъхва Мигел и й подава цветята.

Девойката поема портокаловите цветове — символ на любовта — и лицето й поруменява.

Вървят един до друг, без да говорят.

Къде е потокът от изискани слова, които предричаше дядо й?

Вървят мълчаливо, на известно разстояние от тях — слугата и дуеня Лусия, а най-отзад — какавидата.

— Защо мълчите, дон Мигел? — пита боязливо девойката.

— Исках да ви кажа много красиви слова — хрипти гласът на Мигел, — но не мога. Вие сте прекалено красива.

Соледад го поглежда в лицето. Вижда широко отворени очи със сериозно изражение, очи смутени и вторачени.

— Чаках с нетърпение нашата среща — усмихва се девойката, пренебрегвайки съветите на своите старци. — Облякох се като за литургия…

— Вие приличате…

— На кого приличам?

— На моя сън, Соледад.

— Вие ме наричате вече Соледад? — казва девойката поразена.

Ала Мигел продължава да извайва своята представа:

— В очите ви се отразява бог и цялото негово царство. Търсех път и го намерих. Чрез вас ще тръгна към бога. Вие сте моят път към небесата.

— Не ви разбирам, господине — говори смутено девойката, която не така си представяше първия разговор с Мигел.

В този миг Мигел си спомня своята измяна с Фелисиана и го обзема чувство на погнуса към самия себе си.

— Да пречистя душата си чрез вашата светлина, Соледад. Да стоя тих край вас като здрач около кипарис. Да дишам вашата невинност. Да не се отлъчвам от вас нито на крачка…

— Но, дон Мигел, ние се познаваме толкова отскоро…

— Години наред ви познавам, Соледад — избухва страстно Мигел, — вече години наред ви обичам…

— Какво говорите? — сепва се девойката. — Всичко е твърде неочаквано, за да мога да ви повярвам.

— Вие не ми вярвате? — пита Мигел обиден.

Какъв чудноват и невъздържан човек. Соледад не го разбира. Обзема я смут. Не е сигурна. Страхува се.

— Вярвам ви, дон Мигел — произнася неспокойно. — Но съм объркана от това, което казвате.

Мигел гледа устните на девойката, къдрите, които се вият около лицето й, и го обзема див копнеж да я грабне в обятията си. Да не бъде само стихнал като здрач, да не диша само детската й нежност, а да я обладае! Да я има!

Соледад погледна лицето му и се изплаши. Колко е бледно. От вторачените му очи искри огън, който не грее, а изгаря.

— Лусия — вика девойката своята дуеня в пристъп на страх и безпомощност. — Трябва да се прибирам.

— Вие вече искате да си отивате? — пита Мигел почти враждебно.

— Трябва, дон Мигел. Не е прилично да говоря тук с вас.

— Кога ще ви видя, Соледад?

— Не знам — потреперва девойката.

— Утре! — казва Мигел повелително.

— Да, да, утре. Отново тук. Сбогом, дон Мигел.

Мигел не промълвя ни дума и гледа подир нея със стиснати зъби. Той, утрешният господар на половината Андалусия, трябва да моли за среща внучката на един беден маркиз? На някакво си нищожество? Не! Ще изисква! Ще заповядва!

У дома Соледад избухва в плач.

— Нищо не ми се е случило — казва на уплашените старци. — Още съм глупаво момиче и плача от радост.

Мигел се завръща бавно у дома, подир него — Каталинон, а още по-назад, по стъпките на Мигел, върви сянката, подобна на какавида.

„Не признавам друга наслада, освен да уча.“

— О, Петрарка, глух ли си бил, сляп ли, без обоняние, или пък си бил стар и недъгав? Наслада да учиш? Що за наслада е това?

— Мъжът предпочита дейността.

— Делото е по-важно от дейността. Дейността чезне, потъва в забвение, бледнее с времето. Делото остава навеки. А делото е плод на усамотението и съсредоточаването, господа.

— Вътрешният свят на човека, неговата божа същност, неговият дух е най-важното.

— Спомнете си Метродор: „Корените на истинското щастие не са около нас, а в самите нас.“

— Покриват ли се тези слова с учението на Христа?

— Безспорно.

— Завиждаме на хората за тяхното имущество, положение и слава. А всъщност достоен за завист е само силният характер, способността да разбираш, копнежът по образованост и умението да изпиташ духовни наслади, които са най-голямото и вечно богатство. Духът над материята! А за да постигнем това, пак ни е необходимо усамотяване. Какво казва по този повод Аристотел, господи?

— „Щастието се състои в това, да си достатъчен сам на себе си.“

— Наред със скръбта, скуката е най-големият враг на човека.

— Какво да предприемем против скуката?

— Необразованите воюват срещу нея с мимолетни удоволствия, които според схоластичните правила трябва да се назоват отровен изкуствен рай.

— Така ли? Изкуствен рай. Кой е той?

— Баловете, маскарадите, борбите с бикове…

— Охо!

— Играта на зарове и на карти, слабостта към пиене, езда, фехтовка и преди всичко жените.

— Жените преди всичко?

— Лесните успехи в тези области пораждат най-противното качество у човека — суетата.

— А гордостта?

— Това е нещо друго. Суетата много говори, а гордостта мълчи. Ала и двете са грях.

— Тогава, да мълчим или да говорим, дон Енте?

— Мислете, господа. Мисълта е най-скъпоценното украшение на човешкия род.

— Всякаква мисъл ли?

— Господа! Господа! Естествено, че набожната!

Магистърът по философия дон Енте Галярдо е млад, енергичен йезуит, тялото и умът му са гъвкави и пъргави като жилава пръчка. Той смята, че за днес е раздал достатъчно мъдрост на своите слушатели.

Гледа настойчиво към Алфонсо и неочаквано казва:

— За какво написахте стихотворение, дон Алфонсо?

Алфонсо почервенява:

— Едва вчера съчиних тези стихове. Кой така бързо ви осведоми, дон Галярдо?

— Аз винаги всичко знам — усмихва се йезуитът. — Що за стихотворение е това?

— Не искам да кажа.

— Няма значение. Да напишете едно наистина хубаво стихотворение на каквато и да е тема, е по-добро дело, отколкото да прободете десет бика или спечелите десет жени. А ако е написано за възхвала на нашия бог, в което не се и съмнявам, щастлив съм, че съм ваш учител.

Дон Галярдо напусна аудиторията и Мигел се втурна към Алфонсо:

— Прочети ми стиховете, Алфонсо.

Цветовете на небесната дъга са малко

за твоята неземна хубост

в нощта, ухаеща с дъха ти.

Пухът даже е за мене груб и грапав

пред изящните ти бели длани.

Колко нежна твоята уста е.

Пътникът, преминал нощем планини,

мраз и сняг, е стигнал до реката,

дето слънцето тече и плува твоят образ.

Стигне ли човек Аркадия, където

ти си господарка, ще се отрече от рая,

по-чаровна си от звездното небе.

— Харесват ли ти стиховете ми? — пита Алфонсо.

— Прекалено спокойни и огладени са — казва със стиснати зъби Мигел.

Алфонсо се засмива.

— Тази вечер сме при Руфина, нали?

Мигел го гледа безучастно:

— Тази вечер ли? Тази вечер! Никаква Руфина!

Тази вечер.

„Да, това е жената, по която бленувам от юношески години — мисли си Мигел, впил очи в лицето на Соледад, сякаш иска с поглед да погълне цялата й прелест. — Това е жената, която ще ме озари със светлина, както слънцето простора. Да, най-дълбокото познание е това, което преминава през любовта. Когато притисна в обятията си тази девойка, ще имам в ръцете си всичките земни блага. Моят живот ще се умножи до безкрайност.“

„Да, това е мъжът, който съм си представяла като свой възлюбен — казва си Соледад. — Усещам на ръцете си печата на целувките му, който го задължава да ме почита като кралица. Колко красив и достоен за възхищение е той в този миг. Ах, дано изразът на очите му остане все, така нежен, както е сега. Дано не пламне, мили мой, с този черен огън, който ме изгаря и от който се страхувам.“

Топлата нощ диша тежко и съзвездията се полюляват отмаляло на тъмния небосвод. Всичко натежава. Онова, което би могло да лети — пълзи по земята, ароматът се втечнява.

„Това е вече десетата такава нощ с нея, красотата й е проникнала във всички пори на тялото ми, целувките й усилват глада ми. Искам повече. Или всичко — или нищо!“

Взе я мълчаливо в обятията си и я отнесе в тъмнината, изпълнена с блаженство.

Съзвездията се завъртяха на свода, това, което може да лети — пълзи, човекът-животно диша възбудено като земята, напила се с обилен дъжд, а самият той, сякаш изгубена пара, лежи в тревата под клоните на хвойната.

— Мигел — шепне боязливо гласът на девойката, готов да заплаче.

— Соледад?

За първи път сама целуна любимия си по устните.

— Страх ме е, Мигел.

Блещукането на звездите раздира тъмнината. Нощта задържа дъха си, колоните на кипарисите се извисяват като черковни кули, комарите заспиват във въздуха вцепенени.

— Моя заветна мечта — целува страстно моминското лице Мигел. — Нека всички горестни пътища ме водят към теб, нека реките на скръбта препречват пътя ми. Готов съм да премина всички земни страдания, за да стигна при теб, само за да стигна при теб! Душата ми се връща в тялото и те обича също както и тялото ми. Моя любима, мое блаженство. Ти — това съм аз, и аз — това си ти.

— Щастлива съм — усмихва се девойката, вдигайки лице към Мигел — и вече от нищо не се страхувам.

— Моя любов — въздъхва Мигел, сам трогнат от изблика на чувството си. — Чрез теб ще намеря бога и живота, по който копнея!

Мигел върви по улиците, приласкал нежно своето самолюбие и гордост. Вижте ме, земни обитатели, вижте ме, небесни и адски величия, мен, мъжа, любовника на най-прелестното севилско момиче.

Мигел отива при Паскуал и тълпата, задръстваща улицата, го влече с потока си.

Гласове, пълни с възбуда, се чуват от всички страни:

— Наистина ли?

— Къде е написано?

— Върху портала на катедралата.

Народът бушува, бучи и се носи неудържимо. Ала посред тълпата Мигел е сам с мислите си. „Моето щастие е безгранично. Не! Пречат ми нейните старци. Тя непрестанно мисли за тях, те винаги стоят между нея и мен. Това не ми харесва. Искам Соледад да бъде само моя. И то веднага! Небеса, как да сторя това?“

Тълпата на площада се превръща в разбунтувано море. Пред катедралата стои йезуит и с ръкомахане моли за тишина. Тълпата притихва.

— Верующи! Бърз вестоносец от Мадрид донесе новина от негово високопреосвещенство архиепископа, че във Вестфалия, на немска земя, е бил сключен мир!

— Мир! Мир!

— Войната, която тридесет години опустошава Европа, свърши — продължава свещеникът. — Вашите мъже, синове и бащи ще поемат обратно към своите домове…

— Слава!

— От наемни войници ще станат отново работници…

— Кой ще им даде работа? Кой ще се погрижи за тях?

— Кой ще им върне загубеното?

Йезуитът се изправя на пръсти:

— Загубеното ли? Та нали проливаха кръвта си за бога и краля!

— Безплатно!

— Честта, която им бе отредена…

Тълпата тропа с крака:

— Ха-ха-ха! За какво им е тази чест?

— Ще се завърнат в семействата си, в огнищата на семейното щастие.

— Моят мъж там остана без ръка! — вика една жена от тълпата. — Не искам едноръко щастие. Искам мъжа си цял, а кралят ми го връща недъгав.

— Дори и двете си ръце да беше изгубил — вика силно, почервенял от гняв, йезуитът, — твое задължение, жено, е на колене да благодариш богу.

— Да му благодаря? — пищи жената. — Да му благодаря за осакатения си мъж? Мога само да проклинам. Знае ли някой поне за какво воювахме?

— Тихо! Слава на краля!

— Тази жена е права!

— Позори краля и народа. Набийте я!

— Права е! Права е! Кой ще се застъпи за бедняка? Кой ще й даде да яде, когато грохнат и тя, и сакатият й мъж?

Най-богатият човек на Андалусия обаче върви безучастно сред тълпата сиромаси и мисли само за своите удоволствия.

Върви из квартала на беднотията, където мизерията зее с гладните гърла на вратите и се вторачва в минувачите с изцъклените очи на прозорците, където нищетата капе през продупчените като сито покриви и от всички цепнатини изпълзява немотията като насекомо и като мрак.

Рахитични деца, царевична чорба, ечемичени питки, измършавели тела, под чиято кожа прозират шевовете на черепните кости, а ръцете се тресат за чашка ракия. Мигел несъзнателно прибира полите на мантията си, за да не се изцапа от мръсотията, и закривайки с погнуса нос, ускорява крачка.

В тази част на града живее Паскуал.

На каменния дом, прастар като легенда, е изсечен знак: голяма пеперуда. Каква ирония за дома, чиято мръсотия и всевъзможни миризми притискат душата.

Мигел пресече двора, изкачи се по скърцащите стъпала на чардака, стар, олющен като километричните камъни по испанските пътища, и почука на вратата, върху която с тебешир е написано: „Овисена“.

— Кой е там? — обажда се женски глас.

— Маняра.

— Влезте, ваша милост.

— Аз съм Мария, сестрата на Паскуал — казва девойката, застанала до свещта.

Мигел бавно се обръща към нея.

Стройна, добре сложена фигура, бледно, с правилни черти лице, сериозен поглед, плахи движения, спускащи се на вълни кестеняви коси, спокойствие, скромно достойнство и мълчалива увереност. Девойката изглежда по-възрастна, отколкото може да бъде, и напомня гора, която нощем и денем вярно нашепва едни и същи мъдри и красиви слова. Човек леко диша редом с такова създание, ала Мигел днес нищо не възприема.

— Не си ли сама? — чу се писклив глас отвън и в стаята влезе възрастна жена, спечена като клон от изсъхнала върба.

— Граф де Маняра — каза Мария.

— О-о, граф де Маняра — стърже гласът на жената, която се кланя. — Каква чест за нас! Аз съм леля на Паскуал, Летисия и Ебреро, ваша милост.

Буквата „р“ дрънчи в почти беззъбата й уста като бастун по пръчките на желязна ограда, движенията й са забързани и отсечени.

— Щастлива съм, ваша милост, че се запознавам с вас. Много съм слушала за вас.

Думите на Летисия текат като водопад, но в този миг се чуват стъпки.

— Лош човек е този, който кани гост, а сам не си е у дома! — вика възбудено Паскуал още от вратата. — Прости ми, Мигел. И бъди добре дошъл сред нашата мизерия. Една маса с четири крака — обърни внимание, че и четирите й крака са на мястото си! — пет стола, сандък за празничните дрехи, подставка за молене и няколко саксии с цветя. Не е ли достатъчно това?

Разговорът се развързва над чаша вино.

Ласкателни и угоднически слова на Летисия, къси и тихи фрази на Мария и разгорещени обяснения на Паскуал за приключилата война.

Ала височайшият гост става все по-мълчалив и по-разсеян. Седи като глух, очите му шарят по старите попукани стени и премисля как да откъсне Соледад от нейните старци.

Посред речта на Паскуал Мигел става и се сбогува. Паскуал и Мария го изпровождат на чардака, над който плуват звездите.

„Все едно каква ще му бъда, ала да съм по-близо до него“ — казва си Мария, загледана подир Мигел, който изчезва в тъмнината на двора.

ДОН ПЕДРО КАЛДЕРОН ДЕ ЛА БАРКА

„LA VIDA ES SUEÑO“^[6]

Разпоредителите бършат праха по столовете за знатната публика, слугите запалват огромните свещници в залата, а на сцената протича последната репетиция. Артистите в пъстри костюми повтарят шепнешком ролите си, за да си запазят гласа за самото представление.

Жените, които в антрактите ще продават вода, портокали, маслини и фурми, се крият в тъмнината зад седалките.

Ориста на небесата,

що върху скрижали сини

бог е някога написал,

никога не ще излъже.

Мами, лъже само оня,

който в ориста се рови

или пък я проповядва…

Първа жена: Колко е красиво!

Втора жена: Не разбирам какво говори.

Трета жена: Аз също не разбирам, но все пак е красиво.

Втора жена: Той ли е синът на оня крал?

Първа жена: Сехисмундо? Да, той е! Чак сега ли го позна?

Втора жена: Аз не видях всичко.

Трета жена: Не е хубаво, че принцът е почти гол и привързан на вериги като зло куче.

Втора жена: Така разголен никой не бива да се показва. Безсрамие.

Първа жена: Това е театър, тук може. Той е прославен артист от Мадрид.

Трета жена: Артистът си е артист. Артистите са мръсна сбирщина, също като скитниците.

Първа жена: Глупачка, този обядва на една маса с краля.

Втора жена: Репетицията свърши. Трябва да си вървим по местата.

Пред театъра са побити редица колове, за които се завързват конете на посетителите. Двайсетгодишен момък с руси развети коси и нежно лице обикаля с фенер и проверява дали са в ред металическите халки за юларите. После вика в тъмнината:

— Хей, Чико, къде си?

— Тук съм — отговаря глас и от тъмното излиза десетгодишно момче. — Какво има, Вехоо?

— Запомни добре какво ще ти кажа. След малко ще започнат да пристигат благородниците. Те ще викат: „Хей, къде е пазачът на конете?“ Аз ще отговоря: „Тук съм, милостиви господарю.“ Те: „Вехоо! Добре те знам, момко! Пази ми коня и вземи един реал.“ А аз…

— Ти ще вземеш реала — подсказва Чико.

— Правилно — поклаща глава Вехоо. — Ще взема реала, но няма да пазя.

— Защо? — чуди се Чико.

— Защото също искам да гледам театър.

— А кой ще пази конете?

— Как кой? Ти!

— Аз? Аз? Защо пък аз?

— Защото ще изкараш някоя пара. За всеки кон ще ти дам половината, ако пазиш добре.

Чико пляска радостно ръце:

— Дадено, Вехоо! Ще пазя.

— Внимавай, започва! Стой до мен и мълчи!

Приближават се няколко души.

— Хей, има ли тук пазач на коне? — чува се глас.

— Има, ваша милост — вдига фенера Вехоо. — Официално назначеният пазач на коне Вехоо е на ваше разположение, милостиви господарю.

— Вехоо ли те наричат? Странно име — отбелязва Мигел.

— От Естремадура съм — пояснява Вехоо.

— Мога ли да ти поверя коня си?

— Можеш — казва Алфонсо, прегръщайки Вехоо през рамената. — Познавам този момък и го обичам.

— Вземи — казва Мигел, скачайки от коня, и подава на момъка юлара и два реала.

Студентите отминават.

— Даде ти два реала, не един — проговаря Чико, сгушен в тъмното.

— Откъде знаеш? — учудва се Вехоо.

— В ръката ти дръннаха две парички.

Вехоо се смее:

— Прав си и уговорката си е уговорка. Ето ти единия реал и завържи коня.

Театърът тъне в блясък.

Като ресисти плодници на пъстри цветя върху прическите на жените блестят диадеми, от които се спускат дантелени мантили. Кавалерите са облечени в кадифе и дантели. Редиците свещи пламтят и кавалерите се поздравяват с ритуални поклони.

Мигел чувствува върху себе си вторачен поглед и търси откъде идва. Ах, оттам! Изабела! Седи в ложата насреща заедно с баща си и Фелисиана, която му маха с ветрилото. Смути се и отвърна с хладен поклон. А досами тях вдясно седи Соледад с дядо си. Мигел поздравява Соледад толкова явно, че девойката поруменя и цялата зала се загледа в нея.

— Видя ли? — усмихва се блажено дон Хайме. — Поздравява те открито пред целия град. Той е почтен мъж и благородник.

Мигел наблюдава възхитено любимата си, която му изпраща усмивка.

И от всички страни валят поклони, усмивки, ласкателни думи, шумолене на коприна, докато прозвучава тиха музика и прислугата загасва свещите. Сцената потъва в полумрак, хората се превръщат в сенки и в този миг спокойно зареяният нагоре към галерията поглед на Мигел съзира лицето на пазача Вехоо. Но вече е късно, Мигел няма кога да се занимава с опасения за коня си, тъй като завесата се вдига и на сцената между скалите на неравната планинска местност се показва Росаура, преоблечена като мъж.

Жребецо див, подплашен,

ти бърз си като буря, гръм си страшен!

Далеч къде изчезна?

Нима под тебе се отвори бездна?

Тук или там си? Аз сама ли

към непознатото да препълзя превали?

Ще ме бележиш с кръв ли?

Това ли е, чужбино, образа ти първи?

Стихът на Калдерон се лее стегнат и мелодичен. „Нежен като аркадска идилия, звучен като ренесансова тръба, съдържащ предвещанието на митологически епос, образността на мистиците и херкулесовската сила на страстите на своята родина“, мисли си Мигел.

Той е възхитен. Преживява заедно със Сехисмундо цялата му мъка, носи заедно с него оковите и гарваните на скръбта се слитат около пронизаната му от хиляди съмнения глава, която обсипва с упреци и ридания злата съдба.

Само питам се унил:

бог с какво съм изкушил?

А една ми е вината —

че са хубави вината.

Болката на Сехисмундо става болка на зрителите.

И на птици, риби, спори,

боже, сладка свобода си дал,

а на мен затвор и горест.

Нрави ти се мойта орис.

Туй е твоят божи дял.

Калдероновият стих ту бичува, ранява и терзае, ту изведнъж става нежен, примамлив и прославящ. След лютата схватка между сина и бащата настъпва главният антракт.

Дълги, нескончаеми ръкопляскания и ликуващи викове. Артистът, изпълняващ ролята на Сехисмундо, е аплодиран като герой от старите романси.

Мигел изтичва във фоайето с надежда да види там Соледад. На вратата се сблъсква с някакъв нисък на ръст, дебел и червенобузест мъж, облечен малко небрежно, но богато. Мигел влетява право в обятията му.

— Хей, заплес, така ли се държи един кавалер в театъра? — сърди се мъжът.

— Вие искате да ме учите на изискани маниери, господине? — изрича злобно Мигел, посягайки към шпагата си.

— Спри! — дърпа Паскуал за ръкава Мигел. — Неправи глупости.

Мъжът се усмихва.

— Не искате ли да се дуелираме с четки, момко? Тогава ще приема — иначе не си заслужава трудът.

Мъжът добродушно се усмихва, оправя омачканата си от сблъскването яка и отминава.

Паскуал задържа Мигел, който се тресе от ярост.

— Знаеш ли кой е това?

— Който и да е… — вилнее Мигел.

— Той е знаменит човек — присъединява се Алфонсо към Паскуал. — Велик художник. Мурильо^[7]. Само това му е дотрябвало — да се бие заради някакви си глупости.

Във фоайето се разхождат обикновените граждани, благородниците са останали в ложите си и Мигел видя любимата си едва когато се върна в своята ложа.

Пред очите на целия град той я гледа с нескривана любов, но гневът срещу дон Хайме помрачава взора му. „Ако не беше той, можех да говоря с нея. Постоянно ми се изпречва на пътя. Ненавиждам тези нейни старчета.“

Представлението клони към своя край.

Всемогъщата сила на целомъдрието увенчава драмата, гордостта се ломи в покорство и подир безмилостната жестокост идва опрощението.

След като завесата пада, Мигел се замисля. Чувствува как е далеко от онзи чист планински въздух, който облъхна финала на пиесата, как ден и нощ страстите го душат, а гърдите му се разпъват от копнежи по един живот, пълен с богати чувства, по един живот, за какъвто мечтае.

„Знам вече какво ще направя — казва си Мигел, излизайки от театъра. — Ще отведа утре Соледад в Сиера Арасена, в татковия ловен замък край Ел Ронкиля, там ще живеем двамата като в истински рай, сам-сами със своята любов между небето и земята. Така искам! Така трябва да стане!“

Мигел отива за коня си. Вехоо му подава юлара, кланяйки се дълбоко:

— Ето ви коня, ваша милост.

— Ти беше също в театъра — казва Мигел, гледайки го в лицето, силно осветено от фенера, чиито мрежички хвърлят квадратни сенки върху страните му.

— Бях, ваша милост — признава си Вехоо. — Обичам театъра повече от всичко.

— А кой пазеше конете? — пита Мигел строго.

— Моят помощник и светият дух, който закриля ентусиастите.

Мигел отново го погледна и пое юздата от ръцете му. Сбогува се набързо с приятелите си, метна се на коня и препусна в нощния мрак без факла.

Соледад се усмихваше на своя образ в огледалото. „Как се страхувах аз, глупачката, че след това вече няма да ме обича. От ден на ден ме обиква все по-силно. Ще се срещнем у братовчедката му, графиня де ла Роса, искал по-скоро да ме види, имал нещо важно да ми каже. Повече нищо не съобщава. Но аз се досещам. Ще ме попита искам ли да му стана съпруга. Дали искам! Пресвета Дево, дали искам!“

Мигел изпълни задължението си да представи Соледад на новото общество и колкото можа по-бързо я замъкна в съседната стая, там, в еркера, до прозореца, където никой не ги виждаше. Днес е необичайно ритуален, днес е по-сериозен от друг път.

„Любими мой — казва си Соледад, загледана нежно в своя възлюбен, — знам към какво се стремят мислите ти. Не се колебай, скъпи, чакам твоя въпрос и ще ти отговоря на него с възторг.“

Стаята е потънала в дълбока тишина. Чува се само как шипят фитилите на свещите и как съзряващите мисли едва уловимо вълнуват пространството.

Мигел целува ръцете на Соледад, слага й пръстен с голям рубин. Трогната, Соледад благодари на любимия си с целувка. Двамата са щастливи, мълчат и се гледат в очите.

— Още утре, Соледад, ще бъдеш с мен в рая — казва Мигел тържествено. — След малко напускаме града и при изгрев-слънце ще бъдем там. Всичко е готово за нашето заминаване.

Соледад се стъписва. Да напуснат града? През нощта? „Ах, разбира се! В неговата Маняра ще отидем. При родителите му…“

Соледад сияе от щастие, свят й се вие от блаженство, целува поривисто младия мъж и Мигел покрива раменете на девойката с брокатена мантия, обшита с кожи.

— По пътя няма да ти бъде студено, но в планината винаги е хладно.

— В планината ли? — смайва се девойката. — В каква планина, Мигел?

— Аз реших, Соледад, че трябва да бъда сам с теб и с нашата любов. Тук всичко те отнема от мен. Твоите старчета, градът, следването, а аз искам да те имам за себе си от сутрин до вечер и от залез до изгрев. И искам това веднага. Ще заминем за Сиера Арасена, в ловния замък на баща ми. В планината. След малко потегляме.

Сърцето на Соледад замира. Едва си поема дъх, придържа се, за да не падне.

Ах, ето какво искал! Да я отвлече, а не да се ожени за нея. Трябва му любовница, а не съпруга.

Човешката и благородническата гордост надделява, девойката се изправя рязко и лицето й пламва от разбунтуваната кръв:

— Не! Никога!

Мигел стои пред Соледад като ударен от гръм.

— Какво говориш? — заеква той.

— Никога! Никога! — крещи девойката оскърбена.

Лицето на Мигел става бледно, синкаво:

— Добре ли те разбирам? Ти не искаш да заминеш с мен? Нали само преди миг искаше?

— Ала вече не искам — вика Соледад, смъквайки мантията от раменете си. — Никога!

Мигеловият блян рухна като сразен от мълния, в миг се разби на парчета.

— Да, исках — хлипа Соледад, — ала не по този начин. Исках, ах, не мога да го изрека, аз — нещастната — мислех, че… ала ти си искал само любовница и нищо повече! Какъв позор за мен!

Мигел не възприема нито дума от това, което Соледад говори. Разочарованието му е потресаващо. „Не осъществи моя блян. Измами надеждите ми. Разби всичките ми мечти. Така ли ме обича? Не, аз не искам такава любов! Това е по-малко, отколкото нищо. Предложих й се целият, а тя се колебае. Не ме обича. Обиди ме. Край! Край!“

И в този миг любовта на Мигел към Соледад е мъртва. Угасва безвъзвратно, нищо не може да я възкреси.

Мигел стои като вбит в земята и ушите му заглъхват от гръмотевичния грохот на продънващите се светове. Мрак забулва съзнанието му и празнота се разлива около него.

Край. Край на всичко.

Краката му сами поемат и той излиза от стаята.

Девойката остава да ридае от горест, която изгаря слепоочията й като трънен венец. След малко вдига глава. Сама е. „Нима си е отишъл? Отишъл ли си е? Боже, та аз и в този миг го обичам. Даже и тази тежка обида му прощавам.“

— Мигел! Къде си? Къде си, любими? Ще ти простя, само ела при мен! Само не ме оставяй самотна — плаче и заклева тя Мигел с думи, изпълнени с всеотдайност и любов, ала всичко е напразно.

А в това време в двора на Мигеловия дворец ратаите изпрягат от каретата четирите коня, по-черни от нощта.

Стиснала зъби, с душа раздрана от болка, стои Соледад пред своите старци.

— Ти си плакала? — ужасява се бабата.

— Какво ти се е случило, Соледад? — пита уплашен дядото.

— Аз съм прекалено щастлива — произнася тихо девойката и се старае да не гледа нетърпеливите им лица. — Обичам го безкрайно!

— А той? — пита дон Хайме и не откъсва очи от устните на внучката си.

Соледад преглъща сълзите си и с усилие се усмихва.

— Погледнете — казва и протяга ръка към свещта, в чиято светлина огромният рубин пламти като червения диск на луната в дъждовни пари.

— Каква прелест! — възкликва дон Хайме.

— Ах ти, моя щастливке! — просълзява се старицата.

И Соледад вцепенено усмихната отива в стаята си.

Мигел стои у дома край прозореца и гледа към двора. Прислужниците изнасят от каретата завивките, пакетите с храна и се подхилват.

Отвръща се разярен и се хвърля към прозореца, от който се вижда къщата на Соледад. Затваря с трясък капаците и спуска завесите.

Самотата, примесена с гняв и накърнена гордост, го стиска за гърлото.

Мигел бързо грабва наметалото и шапката си и излиза от двореца, изпълнен с мъка, злост и горчивина, че жената, на която искаше да отдаде живота си, се възпротиви на неговата страст, разби мечтата му и се осмели да се противопостави на себелюбивия му копнеж.

— Бях в храма на вечерна литургия, дон Мигел — казва Мария усмихнато.

— Но нямате късмет, доня Мария — бълва гневно Мигел, — защото, излизайки от лоното на божията милост, се изпречвате на пътя на един грешник, комуто е опротивял храмът и всичко, на което той служи.

— Ваша милост! — уплашено произнася девойката.

— Искам да сторя хиляди грехове, да извърша хиляди несправедливости, да изсека техните названия по скалите, да ги разпилявам около себе си като зърна за кокошки, та да може всеки да си зобне и утоли глада си. Да разсявам зараза, та грехът да избуи и на лехата, напоена със светена вода…

— Какво говорите? Какво ви се е случило? — стъписва се Мария. — Вие ме плашите.

— Искам да угася светлината, да стъпча и задуша всяко пламъче, за да възтържествува мракът и всичко, което пъпли в мрака — от червея чак до копнежа на хората, отдаващи се изцяло на голямото чувство. Да заложиш всичко на една карта, е красиво, и ви казвам, кълна ви се, доня Мария, че и да загубиш, е красиво, щом като поваленият може да заглуши болката и гнева си във възглавници, меки като вашите очи, доня Мария! Не ви ли се струва, че всеки от нас си има свой бог? Че моят бог е различен от вашия?

„Какво говорите, дон Мигел?“ — с ужас мисли Мария.

— О, да, всеки си има свой бог. Снощи аз загубих моя — казва с горчивина Мигел и изведнъж избухва в злъчен смях. — Ще си купя нов господ-бог! Не искате ли да се приобщя към вашия бог, доня Мария? Ще се приобщя, ще се приобщя, стига да пожелаете това. Нужна ми е днес неговата опора. Аз залитам. Не желая да бъда сам. Искам да разбия самотата на стотици късчета, да се облегна на каквото и да е, на когото и да е…

— Зло ли ви е причинил някой, дон Мигел?

Мигел гледа в очите на девойката под фенера на ъгъла.

— Нима може някой да ми причини зло? — смее се той гордо и дръзко. — Мен може някой само да ме обиди. И ако това е мъж — кръв, а ако е жена — презрение и безразличие.

— Страх ме е от вас — шепне Мария. — Изгаря ви някакъв огън, който унищожава всичко около вас.

Мигел обаче не я слуша и избухва:

— Ако ви предложа да избягате с моята любов от брат си, от приятелите си в неизвестността веднага и независимо къде, какво бихте ми отговорили?

— Независимо къде! — въздъхва девойката, без да мисли.

Мигел гледа мълчаливо, с възторг лицето й.

— За какво мислите, дон Мигел? — пита Мария тихо.

— На небесните простори открих нова звезда, Мария — казва тихо Мигел.

— Мога ли да знам коя е тя? — изрича Мария и гласът й има тъжен призвук.

— Нарича се всеотдайност — казва Мигел сериозно.

Мигел и Алфонсо минават по моста към Триана и хлътват в малките улички. Над входа на кръчмата „При антилопата“ виси фенер, полюляван от вятъра. О каменната рамка на вратата се опира мъж и прегръща камъка, сякаш е взел в обятията си самата вселена.

— Хей, господа, спрете се и ме чуйте! — вика той на Мигел и приятеля му. — Аз съм Клементе Рива. Какво? Нищо ли не ви говори това име? Искате да минете край мен като край камък? Спрете, кавалери, тъй като Клементе Рива, юнга от кораба „Санта Сесилия“, е човек с испанска кръв и безсмъртна душа.

— Здравей, капитане — смее се Алфонсо и потупва пияния по рамото. — Внимавай да не ти се изплъзне земята. Току-виж, ти отплува изпод краката и се озовеш, върху вълните на океана.

— Сред вълните аз съм като у дома си — ораторствува морякът, — триста и петдесет дни в годината плувам по море…

— От вино — допълва Алфонсо, — и при това се държиш за мачтата.

— Да, за мачтата се държа — клати глава юнгата, — но това не е обикновена мачта, понеже на нея се вее — благоволявате ли да видите? — испанското знаме. И аз ви се заклевам — кълне се пияният, удряйки се с юмруци в гърдите, — че няма нищо по-възвишено от това! Аз и нашата империя плуваме по вълните като останки от разбит кораб.

— Как да не плуваме — отблъсква Алфонсо моряка, минава покрай него и влиза в коридора, следван от Мигел.

Кръчмата ги приветствува с дима на свещниците, а кръчмарят — с много поклони.

— Дон Диего е вече тук. Вървете подир мен, благородни господа.

На масата до Диего седят Паскуал и още двама мъже.

Дребен, слаб мъж скача и се кланя на Мигел така, че едва не удря челото си о масата:

— Капароне, артистът Капароне, ваша милост, е на услугите ви.

Младежът, седящ отляво на Диего, става и се покланя мълчаливо.

Мигел го поглежда любопитно.

— Ваша милост не ме позна — казва юношата учтиво. — Аз съм Вехоо, пазач на коне, и имах честта…

— Спомням си — казва Мигел.

— Моля за извинение, че седнах на масата при благородните господа, но дон Алфонсо пожела това — казва Вехоо.

— Бъдете добре дошъл — отвръща Мигел, — дори само заради това, че обичате театъра повече, отколкото пазенето на конете.

— Този пазач на коне е продал душата си на поезията за вечни времена — казва Алфонсо, — пише стихове също като мен.

Мигел гледа юношата, чиито очи са пълни с вдъхновение.

„Ето я страстта — казва си Мигел. — Страстта като същност на човека, като първична сила, която блика от подсъзнанието му, подземна река, която напира към повърхността на земята, повличайки с дивия си порив всичко на пътя си.“ Мигел чувствува нещо сродно с този момък, ала артистът, останал дълго незабелязан, размотава кълбото на учтивото бърборене:

— Благоволихте ли да присъствувате, милостиви господине, на нашето първо представление? Ах, какво говоря аз, глупакът, естествено, че господинът…

— Какво играхте в Калдерон? — прекъсва Мигел думите на подлизуркото.

— Четвъртият воин, милостиви господине. В третата сцена на първо действие излизам и извиквам…

— „Господине“ — и ролята ти е изиграна — подсмива се Алфонсо.

Капароне заема важна поза:

— Моля, понякога и от малката роля може много да се направи.

— Това обаче не се отнася до теб — усмихва се Вехоо.

— Няма що, много добре ги разбираш ти тези работи, ти — метачът на конски фъшкии.

— Имаш грешка, Капароне — казва Диего. — Вехоо разбира от театър. Сам пише не лоши работи. Отличен момък е, само че се застъпва за този побъркан Гонгора^[8].

— Гонгора ли е побъркан, милостиви господине? — обръща се Вехоо ужасено към него. — Вие се шегувате.

— Той е еретик — държи на своето Диего. — Умопобъркан човек с език на пияница, който бръщолеви никому непонятни изречения.

— Не, не! — вика Алфонсо. — В този безумец има ядро, приятели. Какво са в сравнение с него Кеведо^[9], Ерера^[10] или Леон^[11]?

— Бил труден за разбиране… — продължава Вехоо. — Какво позорно има в това? Нима поезията е делничен ден, а не празник?

— Смешно — казва Паскуал. — Гонгора — това не е поезия. Игра на думи. Занаятчийство. Стихоплетство. Празни приказки.

— Какъв могъщ дух е спрямо него Калдерон — поддържа сега Паскуал и Алфонсо.

— Разбира се, разбира се! — вика Паскуал. — Калдерон — ето, това е поет!

Вехоо се приповдига и рецитира:

И кон ми дай! И чуй дъха ми ясен,

светкавица ме шибна, гръм разнасям!

— Кой е написал тези стихове, Капароне?

— Кой друг освен твоя вятърничав Гонгора? — отговаря Капароне.

Избухва смях.

— А, хвана ли се, Капароне — смее се Алфонсо. — Твоят Калдерон ги е написал. Това са думите на Астолфо в седма картина на вчерашната пиеса.

Смехът се усилва.

— Виждаш ли, четвърти воине — подсмива се победоносно Вехоо. — Падна ли ми в ръцете? И сега виждаш как и великият Калдерон се оказва под влиянието на още по-великия Гонгора. Можем да установим това в голям брой стихове на Калдерон.

— Вехоо, знаете ли наизуст някои стихове на Гонгора? — пита Мигел.

— Зная, милостиви господине. Зная наизуст почти цялата легенда „Акид и Галатея“^[12].

— Бихте ли ни издекламирали един откъс?

— С удоволствие, милостиви господине — отговаря Вехоо и наблягайки на всяка дума, декламира:

И се изгубва нимфата-видение

там, дето лавър ствол на сянка крие;

и на жасмина, с клони заснежени

от цвят, тя връща своите магии.

А славеите са едно трептене,

хармонията е унила, трие

очите си за сън, не диша знойно,

да не подпали пладнето със слънце тройно.

В кръчмата е тихо. Слушат низши благородници и работници, извърнали се от масите си към Вехоо. Обаче словото на Гонгора е сложно и неразбираемо и след като е отзвучало, подире му продължава да лети светеща диря, която бележи огнения му и неуловим път. Диего вдига ръка за отрицателен жест, ала Вехоо вдъхновено продължава да декламира:

В изплетената кошница постави

избистрения сок на небесата,

бадеми пресни, гладки и корави,

и масло, мраморно от хладината,

а на месала с ивици кафяви —

— Ха-ха-ха! — избухва в смях Диего.

Смее се и половината кръчма.

… детето русокосо на цветята,

благата пита мед…

— Това наистина е само за смях — казват Паскуал и Капароне едновременно, но Вехоо упорито продължава:

где пролет дръзва

нектара си със восъка обвърза.

— Ха-ха-ха, пролетта нектара си със восъка обвърза, ха-ха-ха! — превива се от смях Капароне.

Но вече всички наоколо са махнали с ръка и са престанали да слушат; кръчмата кънти от бурните вълни на присмеха; твоята объркана глава, Гонгора, се търкаля под масата и твоят предан почитател, Вехоо, изгубил опора под краката си, повален от лавината на смеха, пропада в ада и само зъбите му безсилно скърцат сред общото веселие.

Мигел не обръща внимание нито на глъчката, нито на насмешките и мълчи замислен.

— На вас харесват ли ви тези стихове, милостиви господине? — пита Вехоо.

— Да, въпреки че не ги разбирам.

— И защо ти харесват, ако мога да попитам? — казва Диего присмехулно.

— Бушуват като разпенена кръв във вените, звучат страстно, властно, покоряващо, безогледно летят подир своята представа…

— Виждаш в тях самия себе си! — смее се Алфонсо.

Мигел не отговаря.

— Да не си откачил, приятелю?

Кръчмата междувременно се разприказва и гласът й се раздвоява.

— Два и половина реала не са малко, но и здравата трябва да се бъхтиш. Опитай се да вдигнеш на ръце една от онези бъчви вино или да сложиш на гърба си чувал царевица и ще видиш — чува се от масата на работниците.

— Тука изобщо тежко се изкарва хлябът. Земята е изпосталяла и занемарена, а чифликчията ти брои залците. На пристанището поне ще се наядеш срещу своите „филипики“, ала те, дяволските, се изкарват с голям зор, просто се съдираш от работа. Какво тогава ни остава?

— В тези стихове има много малко живот, но поне има поезия — замечтано говори Мигел. — Да се възвисиш над посредствеността, да превъзмогнеш всекидневието и да изразиш със слова неоткрити досега прелести, да нарисуваш със смесица от линии красиви и неземни образи като светците на Ел Греко, да бъдеш различен от останалите…

— Знаех, че има работа в Кадис — казва едър широкоплещест носач с космати гърди под разкопчаната риза. — На пристанището трябваше да се стоварват огромни чували царевица от кораба. Не беше трудно и при това с половин реал повече на ден. Ала що за севилец ще съм, ако ида за някакъв си мизерен половин реал в града, който се смята, че е нещо повече от нашия, нали?

— Остава ни само едно — да се преселим някъде — казва един надничар и оглежда с недоумение огромните си длани, които тук не могат да изкарат достатъчно пари.

— Да, така е — добавя друг, — но питам ви, защо? Защо трябва да напуснем земята, където сме се родили, и да идем по чужди краища между индианци и човекоядци? Защото нашият крал и неговата женичка водят разсипнически живот — само тържества и веселия, — затова ли?

— Изкуството трябва да бъде разбираемо и ясно — казва Алфонсо. — И да не се нуждае от разясняване.

— А не се ли разяснява и Светото писание? — пита Вехоо.

— Ще си сложа в един вързоп новата дреха, две ризи, няколко ечемичени питки и ще се преселя с жената и децата отвъд морето — казва надничарят.

— По-добре да станеш войник — продължава носачът. — Нашият крал обича да воюва и бас държа, че с французкия Людвик ще се ръфат още много години.

— Да станеш войник, да, това е мъжка работа. Но да се преселваш? Не! Тук съм си у дома и моята земя трябва да ме изхрани. Та Испания няма да ме остави да пукна от глад я!

— Ако можеш да ядеш камъни, няма да пукнеш. Кастилия се е запасила на вечни времена с тях. За бедняка тук няма кой да се погрижи. Господата си гледат властта — ние мизерията.

— И ние трябва да се примиряваме с това?

— Поповете и калугерите ни подяждат, братле. Чух от един учен господин, че в Испания има десет хиляди манастира за калугери, а за калугерки — още повече. Над триста хиляди попове и към половин милион калугери. Знаеш ли ти, че у нас гъмжи от паразити, заради които ние се съдираме от работа? Ами войниците? Те са като мухите!

— Как ще се опазиш от войниците?

— А от Инквизицията?

— Светата инквизиция има хиляди очи и уши. Навсякъде са плъзнали — тихо разказва носачът. — Чичо ми има син, момчето още няма двайсет години. За пет дуката предаде на Инквизицията собствения си баща, уж бил еретик. Здравата съм се уплашил, защото всеки ден чакам и мен да предаде за нови пет дуката. Слава на бога, днешният ден мина, пия за него, здрав и читав съм. Ала какво ще бъде утре, никой не знае. Май е по-добре човек да се махне от тази страна.

— Под позлатения свещник на Инквизицията се разстила гладен мрак, който поглъща всичко, осмелило се да мисли разумно и да живее човешки. А ние се печем на два огъня — изедниците благородници и кръвожадната Инквизиция. Накъдето и да се наклониш, все ще се опариш.

— Мили хорица, струва ли си да се живее? — пита носачът.

— Испанци! Испанци! — еква пиян глас откъм вратата, в чиято рамка се показва разчорлената, подобна на мокър сом глава на Клементе Рива, моряка от парахода „Санта Сесилия“. — Кажете, не е ли нашата велика земя корона на целия свят? Не е ли истински рай и част от самите небеса? Заклевам ви, испанци, в името на светлите и тъмните сили, пийте с гордост за славата на Испания и за нейните славни синове, които нямат равни на себе си по цялото земно кълбо!

Палмови алеи в кралските градини, чемширени плетове покрай банановите храсти и шафрановите лехи, портокалови тумби с оранжеви плодове, а между тях лъкатушни поточета — пулсиращи жилки на движението и свежестта, спящо гладко езерце с метално бляскаща повърхност, в която плува следобедното слънце. Соледад, забулена в плащ, следи Мигел.

Мигел присяда върху каменната скамейка край статуята на самодивата. Соледад едва успява да се скрие зад банановия храст и в същия миг съзира как се приближава стройна девойка с кестеняви коси, миловидна и сериозна.

Мигел става и целува ръцете на девойката.

Тя му се усмихва.

По-добре би било да избяга оттук, но ще се издаде. Соледад се гуши зад банановия храст, затваря очи, та нищо да не вижда, ала за съжаление чува всяка дума.

— Нека вашите коси бъдат наметало, което ще скрие лицето ми от очите на света, Мария.

— С радост бих ви скрила в себе си, стига да поискате — отговоря приятният глас на момичето. — Ще бдя над вас, ако ще гръм да ме удари, мълния да ме ослепи, огън да ме изгори или потоп отвлече.

„Как говори тази девойка! — ужасява се Соледад. — Аз никога не съм му казвала толкова красиви слова.“

— Мария, Мария, не умея да изразя колко ви обичам.

— Вашата любов е моето щастие, Мигел, ако мога да ви назова така. И на своето щастие ще остана вярна, докато дишам.

Соледад изскача от укритието си и хуква; тълпа смеещи се джуджета тичат по петите й; препъва се, бяга, ридае, стене…

Мигел хваща Мария за ръка и без да обръща внимание на любопитните очи на града, я отвежда в своя дом.

Отдавна бе превалила нощта, когато Мигел изпроводи любимата си до нейното бедно жилище и пое към двореца.

На ъгъла на улиците „Змийска“ и „Камбана“ го спира нечия сянка.

— Вашата любов днес тежко прегреши — казва му сянката с глух глас.

— Кой си ти, човече? — пита намръщен Мигел и ръката му се плъзга към дръжката на шпагата.

— Какво значение има дали съм светец или убиец — говори сянката, скрита в расо чак до очите, които святкат в предутринния сумрак. — Все едно е кой съм, бог е изпратил пророци и им е дал имена. Изпратил е и бесове и е забравил да им даде имена. Аз съм този, който чете мислите. На челото на вашата любов е написано, че е съгрешила. Със смъртен грях е белязано вашето лице, което пред мен трепери от уплаха.

— От уплаха? Глупак! По-скоро от гняв, че си позволяваш да ме спираш насред път. Пази се! Махни се или ще те пробода!

Сянката се изсмя глухо, сякаш свистене на криле раздвижи въздуха.

— Душата, която се готви да умре, те проклина, бележи челото ти с явния знак на проклятието и единствено с отшелничество се изкупва смъртният грях!

Мигел скочи и замахна силно с шпагата си…

Острието се счупи в камъка на стената, пред която вече нямаше никой.

Соледад стои до прозореца, гърбом към своите старци, и разказва, овладявайки с все сила гласа си:

— Чакаше ме при статуята на самодивата. Целуна двете ми ръце.

Соледад вдига белите си длани и отчаяно вижда, че тяхната красота никому вече не е нужна.

— Ах, рицар. Истински рицар — хвали дон Хайме Мигел.

— Да. А след това? — изгаря от любопитство старицата.

Соледад тихо въздъхва:

— „Нека вашите коси бъдат мантията, която ще скрие лицето ми от очите на света, Соледад“ — каза ми той.

— Прекрасно! А ти какво му отговори?

Соледад впива зъби в устните си:

— Казах му: „С радост бих ви скрила в себе си, стига да поискате. Ще бдя над вас — ако ще гръм да ме удари, мълния да ме ослепи, огън да ме изгори или потоп отвлече…“

— Мое умно момиче — казва нежно старецът и я прегръща през раменете. — Ти си му отвърнала с още по-красиви слова от неговите.

— А после какво ти каза? — продължава да я разпитва баба й.

— „Соледад, Соледад, не умея да изразя колко ви обичам!“

В същия миг обаче Соледад се строполи на пода.

Старецът вдигна припадналата девойка, отнесе я на кревата и започна да я свестява.

— Какво ти стана, Соледад?

— Научих, че моята приятелка Кристина е нещастно влюбена. Много е нещастна. Любовникът й я е напуснал.

— Как така? — ужасява се дон Хайме. — Любовник, казваш? Била му е вече любовница?

— Да — шепне Соледад, стискайки с все сили очи. — Навярно и дете ще има, горката…

— Горката?! — крещи възмутено маркизът. — По-скоро трябва да кажеш мръсницата. Не този, който я е напуснал, а тя е виновна. Девойка, която до такава степен се забравя, не е достойна за съжаление. Ако бях неин баща, бих предпочел да я видя мъртва, иначе сам бих умрял от срам и мъка.

Лицето на девойката е по-бледно от дамаската, върху която лежи главата й.

Соледад бавно става, целува старците за лека нощ и отива в стаята си.

Прекръства се, ляга и изпива съдържанието на едно малко кристално шишенце. Ръката й се отпуска и шишенцето пада на пода.

В онези времена, когато огромната част от испанския народ обикаляше като гладен пес около трапезите на богаташите и събираше падналите трохи и огризки, Холандия, по силата на Вестфалския мир, се отдели от Испания и стана самостоятелна.

Но тази загуба не стресна негово католическо величество крал Филип IV. Яростта, която понякога събужда тщеславие у вождовете на държавите, им нашепва обикновено мания за величие и ги води от малките към по-големи беди.

Блясъкът на трона на Людовик XIV ослепяваше целия свят и своеволно засенчи самозабравилия се двор на Филип; Париж сияеше в такъв разкош и помпозност, каквито Мадрид не можеше и да сънува, въпреки че кралят пилееше стотици хиляди дукати, за да позлати трона си със слава и главозамайващо великолепие.

Ами парижките перуки, тази мода, на която испанските дами и кавалери се присмиват, показвайки белоснежните си зъби, ами напудрените щраусови пера, под които напразно бихте търсили човешко лице, ами къделите, посипани със златен прах, които само скриват жалките хорица?

Как е възможно днес тези перуки да дават тон в Европа?

Ние, с божията милост католически крал на Испания, по примера на своя велик дядо Филип II не ще превием врат пред никого, а особено пък пред перуката на Людовик! Няма да сключим мир, който би бил благоприятен, ала недостоен за нас. Ще продължим войната и ще сломим мощта на Людовик и неговите кардинали-подстрекатели. Тъй като към нас и само към нас е благосклонен бог.

И стълбовете на Светата църква и Инквизиция подтикват Филип IV към война, като благославят войските му и с нетърпение очакват поредните имения, които ще се конфискуват у протестантите.

И стихналата война отново се разразява на границата между Испания и Франция, а бог за нещастие не е благосклонен към негово католическо величество, когото сполетяват загуба след загуба.

Граф Гаспар Оливарес де Гусман и Пиементел вече е мъртъв. Прокуден от негово величество, той се бе уединил преди пет години в имението си и две години след това умря от незачитане и мъка.

Хайде, маркиз де Аро, давайте сега вие съвети!

Управниците скупчват глави и техният единствен съвет е: пари, пари и пак пари! Само парите ще спечелят войната!

И затяга се данъчният обръч до краен предел, джобът на Испания изтърсва последните си мараведи за войната и краля, за отечеството и честта, кесиите на хората шумолят празни и животът става мизерен и мъчителен. Кралят и църковните му съветници свличат и кожата от гърба на народа, как може да се търпи това!

В Арагон и Каталония непрестанно избухват бунтове против кралските наредби, богатата Андалусия, разорена от прогонените преди четиридесет години мавританци, неокопитила се до ден-днешен, изнемогва, обеднява и кипи от възмущение. Ала властта е в ръцете на краля и църквата.

И затова мъжът мята торба през рамо, жената хваща за ръце измършавелите от глад деца и срещу последния си реал напускат своята родина, за да намерят земя, която ще дава повече, отколкото взема — обратното на това, което сега прави тяхното изсмукано и окаяно отечество…

Две големи тримачтови гемии, на които вятърът развява испанското знаме, стоят в севилското пристанище и поглъщат в утробата си изселниците.

Носачите товарят на корабите мехове с вино, сушена риба и бурета с вода за пиене.

Изселниците се сбогуват с роднини и приятели и им изпращат от кораба последни поздрави, корабната камбанка звъни ожесточено, подканвайки закъснелите да побързат, и сред този шум и вик, сред скърцането на котвените вериги и ударите на чуковете, поправящи в последния миг нещо на палубата, се извисява глас на човек като глас в пустиня.

Отец Грегорио стои върху грамада чували с царевица на брега — току над самата река, и проповядва.

Старецът гледа съчувствено изпитите лица на изселниците, хлътналите очи на гладуващите деца, доброто му сърце се свива от жал при тази мизерна картина и вдигайки ръце към небето, вика:

— Господ да ви е на помощ, бедни братя! Дано отвъд морето намерите поне малко по-лек живот от този, който имахте тук.

— Бъхтенето навсякъде е еднакво, отче Грегорио — вика от палубата носачът, — ти само се моли да не пукнем от глад.

— Ще се моля всеки ден — обещава Грегорио. — Ала от вас зависи как ще се браните, та от непосилния ви труд да не е богата само господарската трапеза, а за вас да остават отпадъците.

— Как можем да се браним, скъпи отче, с голи ръце срещу алебардите?

— Хиляди голи ръце и правдата тежат повече, отколкото петдесет алебарди — говори разпалено Грегорио. — А който хляба си брани — господа брани, защото бог е благосклонен към бедните, а богатите ненавижда!

— Да, да, ще се браним, отче — обаждат се гръмогласно и от двата кораба. — Не искаме да мрем от глад.

— Страхувам се, отче — обръща се към Грегорио една жена, застанала до него на брега, — страхувам се да не те чуе някой доносник…

— Сто доносници нека ме чуят — бунтува се калугерът, — аз говоря само това, което се казва в Светото писание. Всички хора са божи чада!

— Да, прав си, отче, и ние ще те послушаме! — вика носачът от кораба.

Двете палуби посрещат с одобрителни възгласи думите на Грегорио.

— А ако ви се падне някакъв надменен господар, който не ви дава да се наядете до насита, както това беше тук, той ще е безбожник и аз още отсега призовавам бога да го накаже!

— Така е, отче — одобрява нечий глас от брега.

— Кой ви е дал право, достойни отче, да искате за някого божие наказание? — обажда се тих, мазен и притворен глас зад гърба на Грегорио.

— Моят орден, моят дълг на божи слуга, моята съвест! — вика Грегорио, без дори да се обръща.

— Ах, това не е достатъчно — промъква се гласът в пролуките на тишината. — Църквата предоставя това право единствено на епископите и свещениците или на отците, равни им: по ранг, следователно на игумените, абатите…

Грегорио се обръща и се оказва лице срещу лице с Трифон.

— Вие ли сте, отче Трифоне? — смайва се добродушно Грегорио и подава ръка за поздрав.

Трифон не се помръдва — с ръце, скръстени върху гърдите, и очи, бляскащи злобно под йезуитската шапка.

— Севиля в последно време е възмутена — говори отмерено Трифон. — Свещеничеството е разтревожено, защото народът се бунтува от речи, които минават за философски, а всъщност са червиви от ерес. Хората изповядват странни учения, говорят безнаказано, че молитвите не били потребни…

— Остави калугера на мира, отче — обажда се рязък глас от брега. — Разбира ни той нас и господа-бога по-добре, отколкото самият архиепископ! И си върви по пътя!

— Отивам си — казва Трифон, опипвайки с очи говорещия, за да го запомни, но на мястото му вече стоят десет човека, които приличат на него. — Вие, преподобни отче, май имате съмнителни познанства. Само неприятности ще ви създадат те.

— Какво говориш, черни уроде! — извисява се друг глас откъм чувалите и всички виждат, че гласът принадлежи на мъжага — едър като планина и чиито ръце тежат по няколко фунта. — Какви ги дрънкаш? Калугерът е бедняк, ние също. Затова е наш човек. А ти, лицемернико, се омитай оттук, защото, както си вярвам в бога — ще ти дам да се разбереш!

Трифон бързо изчезва.

— Пази се, отче — съветва мъжагата Грегорио. — Нали знаеш, тези птици обичат месото.

Камбанката звънка ожесточено за последен път, котвите се вдигат с веригите от Гуадалкивир върху кърмата на кораба и жълти, оранжеви и червени платна с ликовете на корабните патрони се изпъват по мачтите.

— Сбогом! Сбогом, отче Грегорио! Не ни забравяй, старче!

Грегорио благослови всички хора на корабите и на брега и бавно пое към града. Изведнъж той се озова лице срещу лице с Мигел…

— Синко, как се радвам, че те виждам! — сияе старикът и го прегръща. Ала веднага се стъписва и се покланя: — Простете, ваша милост!

— Отче Грегорио! — прегръща Мигел сърдечно калугера.

И след малко Грегорио повежда госта към своята бърлога, както той я нарича, разказвайки му по пътя патилата си.

— Ще видиш, Мигелито — преминава накрая отново на „ти“ старият наивник, изпаднал във възторг, — ще видиш моята къщурка в Триана — миша дупка. Бърлога за развъждане на бълхи. Но какво да се прави? И там може да се дочака вечното спасение. Живея при сестра си. Ето че пристигнахме, синко. Вече сме у дома.

— Хей Никодима, сестричко, приготви масата, нека все пак бъде хубаво у нас, водя знатен гост — вика Грегорио, водейки Мигел за ръка по главоломните стъпала в подземната дупка.

Тук по стените сълзи влага и въпреки че дните са сухи и топли, мизерията тече като поток, а някъде в полумрака буха кашлица.

Мигел стиска ръката на Грегориовата сестра, преждевременно състарена четиридесетгодишна жена.

— Солана, душичке моя, запали свещта!

От пламъка на свещта злите сенки избягват в ъгъла и се сгушват върху сламата, а в сиянието на светлината се бялва нежното личице на едно дванайсетгодишно момиченце. Двете му братчета се разпълзяват полуголи по пода, бели като брашнени червеи, с телца измършавели и прозрачни, само кожа и кости.

Отец Грегорио поставя на масата шише евтино вино и две чашки.

— Ето тук живея сега, ваша милост, и се чувствувам съвсем добре. Това момиченце — притегля той към себе си Солана — е моята радост. Четем заедно Светото писание и аз й го разяснявам.

— Това ли е господин Мигел, когото си учил? — пита девойчето.

— Как ме позна? — учудва се Мигел.

— Чичо често разказва за вас и аз тъкмо така си ви и представях.

Мигел настоява пред Грегорио семейството да напусне това гнусно и влажно мазе.

— Не, не, милостиви господине — брани се Никодима. — Така живеят много хора. Тук умря другият ми брат и щом на него е било добре тук, защо да не бъде и на нас? Та нали ние, бедните, трябва да се задоволяваме с това, което имаме?

Мигел разбира що е мизерия и е просто потресен. Ужасява се, че някой трябва да живее така. Ала Грегорио е щастлив от срещата.

Те седят, пият и Мигел с учудване чувствува, че и до днес с никого другиго не му е така добре, както с този стар калугер. Но не може да се избави от ужаса, който го обзема, като вижда в какви дупки живеят бедните. Насила дава на Грегорио пари, за да измажат помещението и застелят пода, и си тръгва.

Грегорио го изпраща чак до моста, който свързва Триана с града.

Там се спират и опрени о перилото, наблюдават как тече кафявата река.

Мигел, без да гледа стареца, говори тихо:

— Казвахте ми, отче: „За какво ще живея, ако не съм полезен на другите? За да има някаква цена животът ми, трябва да бъда нужен на хората…“

Грегорио едва диша. „Виж ти за какво мисли моят ученик! Моят мил Мигелито!“

— Да, това ти казвах, Мигел — отговаря също тихо калугерът и не откъсва очи от устата на младия мъж.

— Вие, отче — заеква Мигел, — и тук ли си намерихте хора, на които сте полезен?

— И то колко много! — произнася гордо калугерът. — Ако в имението на твоя баща те бяха стотици, тук са хиляди и… и… ме обичат. А ти, Мигелито, тоест вие, милостиви господарю, също ли си намерихте?…

Мигел се взира във вълните на реката и мълчи. Пред очите му се мяркат лицата на приятелите от Осуна, на които е полезен само със златото си за гуляи и забавления.

— Не, аз не съм намерил — отговаря мрачно.

— Мое мило момче — казва меко старецът и бързо, за да не забележи никой, погалва ръката му, — не бива да си нетърпелив. Ще намериш! Ще намериш много хора, на които ще помогне не само златото ти, ала и твоето слово и твоето сърце.

— Моето сърце ли? — сопва се грубо Мигел. — Тъкмо тук е нещастието. Да позная истинската любов, както вие ми казахте, да позная щастието…

— Още си млад, Мигелито. Още си дете — ала същевременно не си вече дете. Внимавай само никого да не нараниш!

Плиткото дъно на широката река се проваля пред очите на Мигел в главозамайваща дълбочина. Но се обажда гордостта. „Какво дрънкам тук със стареца? Достатъчно! Аз съм господар!“ Подава ръка на калугера:

— Навестете ме, отче. Ще ми доставите удоволствие да ви видя.

Грегорио гледа подир него със сърце, свито от тревога.

„Соледад е мъртва, Соледад е мъртва!“ — повтаря си Мигел.

„Умряла е по моя вина. Как ли ме е проклинала преди смъртта си!“

Мигел излезе от двореца, купи на тържището огромен букет бели цветя и влезе в дома на маркиз Еспиноса.

На площадката над стълбището е поставен ковчегът, по стъпалата се тълпят приятели и любопитни. Отдръпнаха се, когато влезе. Някой прошепна името му.

Мигел пристъпи до ковчега и засипа девойката с цветя. Лежи тук бяла и прелестна като дете на самодива, само край малките й устни се е врязала болезнена бръчка. Избавено от земната тежест, прозрачното и тяло плува сред цветя, светло като утро и бяло като току-що паднал сняг.

Мигел коленичи:

— Соледад, моя Соледад!

Дон Хайме пристъпи към Мигел, но той стана, избягна плахо погледа му и без да продума, изтича навън като крадец или човек със злобно сърце.

Мигел прекрачи прага на стаята си и се стъписа — пред него стоеше жена, забулена във воал.

— Мигел.

— Ах, Мария, Мария! Вдигни воала си, покажи ми лицето си, заличи в мен всяко възпоминание, искам да знам само теб, вече никога не искам да виждам лицето на друга жена.

— Ела — казва нежно Мария, повдигайки воала си. — Ти ще седнеш тук, аз — в твоите крака и наоколо няма да има никой освен тишината и ние двамата — в неин плен. Искаш ли?

— Да, да, Мария.

Мигел милва къдрите на Мария, двамата седят така дълго и мълчаливо, ала мисълта е червоточец, който не знае покой, прокрадва се в мозъка и гризе.

— Горко ми — скърца със зъби Мигел, заривайки пръсти в косите на девойката. — Със своя егоизъм аз убих Соледад.

Ала девойката вдига към него предани очи:

— Не, не, Мигел, не тя, а ти си бил оскърбеният.

— Откъде знаеш, Мария?

— Не може да бъде иначе — говори девойката уверено. — Това, което правиш ти, е винаги добро.

— Моя любов — произнася Мигел, — ти си самата доброта и снизходителност. Би трябвало да ме упрекваш, а си така ласкава към мен.

„Ето едно прозрачно чисто същество. Вярва и обича като предано куче. Каква чистота има в пристрастието й към мен.“

— Моя любов — повтаря Мигел, ала изведнъж му се дощява да впие ноктите си в тази бяла душа: — Ако бях обидил теб, и тогава ли щеше да кажеш, че всичко, което правя, е добро?

Мария се усмихна, както се усмихва изгревът над морето:

— Да, Мигел. И тогава.

Зли бръчки изскочиха по челото на Мигел:

— И не би се бранила? Не би се възпротивила?

— На теб, моя любим? — с ужас произнася девойката.

Жестокост като кървав дъжд залива мислите му:

— А ако те бях изоставил?

Усмивката изчезва от лицето й. Тя слага глава на коляното му и казва тихо:

— Това ще бъде най-голямото нещастие за мен. Ала не бих посмяла ни най-малко да протестирам. Ти можеш да постъпиш с мен, както искаш. Твоя съм до края на живота си и никога не ще принадлежа на друг освен на теб.

— Така ли? — скача Мигел. — Ти твърдиш така, но това е преструвка, игра на покорство, а всъщност ще си мислиш нещо друго. Кажи, кажи, какво ще си мислиш?

— Ще си мисля — преценява девойката отговора си, — че ти си мой господар. Че ще приема от теб всичко…

— Но в сърцето си ще ме ненавиждаш.

— Не! Никога! По-скоро бих те съжалявала…

— Какво? — гневно вика Мигел. — Да ме съжаляваш? Мен да съжаляваш! Вие ще ме съжалявате?

Мария се олюлява, ужасена от гневния тон, с който бе произнесено това „вие“.

— Лицемерие и състрадание. Състрадание над мен? Каква обида е това за мен!

Мигел нервно ходи из стаята, а Мария следи стъпките му с тревожен поглед.

— В името на божията любов те моля, любими, да не ми се сърдиш. Искам да ти бъда полезна. Искам да бъда такава, каквато ме направиш. Искам да те утешавам…

— Нищо не ми е нужно — казва Мигел и всяка негова дума пада като камък. — Не държа на вашата утеха.

Мария се задушава от ужас.

„Какво говори, за бога? Какви са студени очите му! Къде ли гледа в далечината през мен? Вижда ли ме изобщо? Или не иска да ме види?… Боже, какво означава това?“

Последната фраза извиква гласно.

— Това означава — казва Мигел с леден тон, — че не желая повече тук вашето присъствие.

— Ах! — изхлипва девойката. — Ти ме гониш?

Като съкрушена жертва коленичи Мария пред Мигел, неспособна да промълви дума, и не вижда, че тъкмо с покорността си губи любовта му.

Мъжът стои и мълчи като скала, от която не ще бликне вече струя жива вода.

Жената става с наведени очи и без да пророни дума, си тръгва, олюлявайки се. Плъзга се като сянка го коридорите, стъпалата и двора към изхода.

Върху вечерното небе е изплувал лунният сърп, символ на раздора и страданието.

Пред очите на Мигел се появява образът на мъртвата Соледад. За Мария той не мисли, Мария сякаш никога не е съществувала. „Никого да не нараниш, казваше старецът, а как само нараних Соледад!“ Вижда пред себе си всемогъществото на смъртта и чува тътена на развихрящия се божи гняв. За миг се съпротивява, ала после пада на колене и прегръща дървения кръст, без да съзнава, че и сега е наранил жестоко една предана и вярна душа.

Под пурпурните гънки на балдахина, които се издуват като червени вълни около главата на архиепископа, звучи неодобрение.

Дълбоко долу, прилепен към земята, пресипнало диша Трифон.

— Това не е моя вина, ваше високопреосвещенство — стене отчаяно той.

— Чия тогава?

— Не знам.

— Как смеете да казвате „не знам“?

— Смилете се над мен, ваше високопреосвещенство! Правя, каквото мога. Следя го на всяка крачка.

— Да се следи, е малко.

— Какво тогава, какво, моля ви, трябва да правя?

— Да се намесваш.

Тихо е, само брокатът шумоли от движението на пръстите на всевластния.

— Мога ли да говоря, ваше високопреосвещенство?

— Говорете.

— Пречи тук и едно друго влияние. Зловредно влияние, което руши и проваля моето дело. Един човек, който сигурно насочва дон Мигел към светските удоволствия, който и гражданството подбужда с еретически слова, който е причина Мигел да се отдалечава от нас, да забравя своето свещеническо послание и по такъв начин безчетното му богатство се изплъзва от нашата света църква…

— Кой е този човек?

— Капуцинът Грегорио.

— Ставате смешен, Трифоне, с този Грегорио. Още в Маняра го преследвахте. Изглежда, че това е плод на въображението ви. Калугерът не бива да ви пречи. А ако пречи — ще го отстраним!

— Мога ли? — извиква Трифон непредпазливо.

— Ето каква, била работата! Нищо няма да се предприема с този калугер. Само вие ще подобрите работата си.

Ресните по края на броката зашумоляват.

— Онази умря ли? — обажда се спокоен глас от висините.

— Доня Соледад, внучката на маркиз Хайме Еспиноса и Паласио.

— Сигурно ли е, че се е отровила заради Маняра?

— Сигурно е, ваше високопреосвещенство.

— И сега?

— Виждам го с някаква девойка от простолюдието. Много красива.

— Много красива? — присмива се гласът под балдахина.

— Но това е важно, ваше високопреосвещенство…

— Естествено, Трифоне.

Отново пауза. После коприната и брокатът се раздвижват.

— Да се следи на всяка стъпка. Колкото може по-скоро го навестете. И ме дръжте в течение на всичко. Също така трябва да напишете подробно писмо на родителите му. Нищо да не се скрива. Вървете си.

Бялата ръка описва нехайно кръст във въздуха и Трифон се заклатушка навън.

И сега отец Трифон стои вече няколко часа в нишата срещу двореца на Мигел, без да откъсва поглед от вратата.

Излиза девойка, скрита под плътен воал.

„Ето, дойде и моят ред! — тържествува Трифон. — Ще се втурна при него, ще намеря разхвърляното ложе подир нечестивите милувки, чаши, вино, маса, отрупана с лакомства за двамата забавляващи се любовници, стая, пълна с цветя и аромат…“

Трифон се втурва в двора на палата, не обръща внимание какво го пита Висенте, отблъсква застаналия горе на стълбището Каталинон и нахълтва в стаята на Мигел.

В обстановка строга и скръбна Мигел е коленичил пред разпятието и прегръща страстно дървото на кръста.

Трифон се стъписва.

— Как смеете да влизате така, отче? — строго се обръща Мигел към свещеника.

— Прошка, ваша милост! Обзе ме някакво предчувствие — някакво подсъзнателно предчувствие, че съм ви потребен… — пелтечи Трифон. — Затова влязох без предупреждение, простете, моля…

— Коя е молитвата за мъртвите? — пита тихо Мигел.

Трифон е смаян.

— Всемогъщи боже, смили се — отговаря, шарейки с очи из стаята, Трифон. — Най-много обаче помага на човек светата изповед и причастието.

— Не искам да се изповядам — произнася Мигел властно. — Искам да се моля за мъртвите, казах вече.

Трифон се покланя, преглъща приготвената реч и коленичва върху молитвената подставка до Мигел. Изговаря гласно молитвата и Мигел повтаря подир него:

— Всемогъщи боже, смили се над душата, напуснала грешното тяло и поела пътя към теб.

Като пръскаше искри под копитата си, черният кон на Мигел прелетя за миг през улиците от Кордовската порта до тясната уличка „Торехон“.

Мигел скочи пред кръчмата „При херувима“, хвърли поводите на прислужника и влезе вътре. Помещението тъне в мътна мъгла от дима на свещите, мирише на вино и оливия. Редицата алени завеси се полюляват от течението и зад тях се чуват сподавени гласове.

Мигел минава намръщено между масите, сякаш търси някого. Девойките отблъскват нахалните ръце на мъжете, опипващи бедрата им, и гледат предизвикателно към благородника, който преди време бе проповядвал тук за чистотата на тялото и душата.

— Кого търсите, милостиви господине? — пита гордо Лусила, която ощастливява с присъствието си един измършавял студент.

Мигел се вглежда в нея. Девойката, черна като нощта и греха, има нещо от красотата на хищник.

— Теб — казва Мигел.

Лусила става и потупва студента по хлътналата буза.

— Сбогом, врабчо — казва му тя.

Врабецът обаче решава да отбранява своята девойка.

— Момичето е мое — цвърчи той. — Кой е този нахалник, който иска да ми го отнеме?

— Той е знатен господин, а ти си фукара — казва безцеремонно Лусила. — Мой постоянен гост, разбираш ли? — шепне му на ухото.

— Постоянен — непостоянен, при мен ще останеш! — вика студентът.

— Все пак дойдохте, милостиви господине? — обажда се зад тях дълбок, напевен глас.

Мигел, без да снема ръка от дръжката на шпагата, се обръща и вижда Руфина. Облечена в черна, дълга рокля от коприна и дантели, затворена чак до врата, без всякакви украшения, госпожата стои пред него.

— Знаех, че ще дойдете — казва тя полугласно на Мигел.

— Трябва да ме пуснеш, миличък — дърпа се Лусила от студента, който я държи около кръста. — Негова милост ме желае.

— Избрали сте си Лусила? — усмихва се госпожата.

— Да, негова милост ме избра, но този щурчо не иска да ме пусне.

— Не съм я избрал — казва разсеяно Мигел, впил поглед в Руфина.

— Как така не сте ме избрали? — възразява Лусила. — Нали казахте…

— Но вече не го казвам — произнася Мигел като в полусън.

— Тогава изберете си друга, милостиви господине — ласкаво го подканя Руфина.

— Мога ли да избера вас, госпожо? — пита задъхано Мигел.

Жената, пристегната чак до врата в черна рокля, се усмихва.

— Моля, заповядайте.

Тук, отвъд червените завеси, свършва потопът с цвят на кръв и вино. Те стоят пред плътна, дъбова врата. Руфина я отключва и Мигел влиза в малка стая, където освен синия диван и двете сини кресла всичко е бяло и всичко блести в светлината на седемте свещи.

Мигел стои посред стаята, а в главата му бушува ураган от мисли. Стои, разтърсван от желание, отчаян, трескав. Каква необикновена е тази жена! Като гранитна колона, подпираща бял балдахин. Като Хеката на кръстопътя в пролетна нощ. Всевластна Хеката, явяваща се в уединени и мрачни места. Сянка на гергина върху светещия диск на месеца. Силует на птица върху фона на белоснежни облаци.

— Искам вас, госпожо — казва буйно Мигел, — вас искам! Вие сте по-прелестна от всички девойки тук — добавя страстно той.

— Може би — усмихва се тя. — Ала не всеки вижда това. Но те имат нещо друго, в което аз не мога да им съпернича, дори и да съм най-очарователната. Младост.

— Да — казва Мигел замислено, — младост. Глупава, зелена младост, която не намира изход! Младост с разбунтувано сърце, което копнее по нещо, но не знае по какво…

— Самият вие сте млад — усмихва се Руфина.

— Като твърдя това, аз не изключвам себе си, госпожо — продължава разпалено Мигел. — Хуля сам себе си, защото не разбирам какво ми казва този глас, който ме буди посред нощ от сън, не знам защо ме тресе посред жарък ден, не знам накъде ме водят стъпките ми, когато излизам от дома, не знам, госпожо, дори защо съществувам, какво търся между вас и дали изобщо търся нещо. Млад съм, а ме спохождат мисли за смърт. Така ли трябва да бъде? Редно ли е това?

Руфина сяда на дивана и притегля Мигел до себе си. Милва го по косите, докосвайки ги съвсем леко.

— Отпочинете си малко, момко. Отдъхнете си, нощта е тиха и топла… На разсъмване върху тревата и плодовете ще блести роса, нали? Вие пламтите по-силно, отколкото болен, измъчван от треска. Прекалено бързате подир образа, който сам сте си измислили, мили мой.

Мигел рязко вдига глава:

— Откъде знаете това?

— Тичате подир видение, преследвате миражи, ала сам не знаете какво искате.

— Искам щастие.

— Това иска всеки.

— Искам изключително щастие.

— И това всеки човек желае.

— И красота!

— Много хора копнеят по нея.

— Любов!

— Ах, това е толкова обикновено, мой мили.

— Не, не! Искам жена, неповторима жена, най-красивата и най-възхитителната.

Руфина се усмихва:

— Но всяка от нас е такава.

— Не — казва Мигел рязко. — На всяка от вас не достига по нещо, за да бъде истински красива и съвършена.

— Това обаче не искаме да си признаем, макар и да ни е известно.

— Но не можете да го отречете!

— Аз не отричам, мой господине. Не ви ли казах например, че ми липсва младост? Виждате.

Тихо е, сякаш двамата се намират посред вечната нощ, в която не трепва нито лист, нито буболечка, нито тревичка.

Руфина милва слепоочията на Мигел.

— Мислех — говори тихо тя, — че копнеете за слава и власт, че жадувате или за кръв, или за святост, че искате да се издигнете до главозамайващи висоти; че искате да направите плодородни каменистите равнини, че искате да превърнете пясъка в злато, а златото — в цветя по лъките…

— Да, имате право — страстно избухва Мигел. — Всичко това го исках. Исках да се добера до божия трон, да покоря тълпите небесни величия, да се сдобия с божия сила, да бъда вечен…

— О-хо, успокойте се, момко, прекалено много искате.

— Ала най-страшното е — трескаво говори Мигел, — че вече не искам това! Искам само жена, само жена, само жена!

— Това е едно и също, мой мили — говори Руфина, — тъй като любовта е небесна порта. Тя не е венец на онова, което вашето пламтящо въображение си е измислило, ала е път към него. Някой търси бога посредством храма, друг — чрез изучаването на стотици томове с мъдрости, трети — чрез чародейства и черни магии, а пък вие — чрез жената.

— Да, но аз не искам само да търся и да намеря бога, искам да премеря силата си с неговата…

— Или да се слеете в едно цяло с него — казва жената.

Мигел изненадан трепва и се заглежда в пламъчетата на свещите. Подир малко казва тихо:

— Как се досетихте? Да се преборим и да се слеем в едно. Колко близки са тези понятия!

— Как прилича това на любовта — проронва Руфина.

— Ах, да намеря жена — извиква страстно Мигел, — която да съчетава в себе си цялата нежност на майките в цялата страст на любовниците, жена, която да е едновременно изгарящ огън и охлаждаща вода, мъдрост и глупост, наивност и опитност. Жена, знаеща като старица и безпомощна като дете, нежна и твърда, жестока и предана, жена, от която да лъха на кръчмарски дим и църковен тамян, която да е едновременно ложе и надгробна плоча, човек и звяр, светица и дявол; да намеря жената, превъзхождаща всички жени с човечността и любвеобилието си, с тялото и духа си!

Руфина се усмихва мълчаливо и снизходително пред широко отворените очи на Мигел.

— Кажете ми, госпожо, има ли такава жена? Ще я намеря ли?

Усмивката изчезва от лицето на Руфина, тя става сериозна и вдига глава.

— Ще я намерите — казва уверено Руфина.

Мигел скача, целият разтреперан.

— Коя сте вие? — извиква той. — Каква всъщност сте вие? За какво мечтаете? — пита Мигел задъхано.

Руфина се заглежда някъде в пространството и бавно произнася:

— Мечтая за спокойствие, за тих уют, за самота…

— А за щастие не копнеете ли?

— Това е за мен щастието, момко — казва просто жената и го гледа в очите. После изведнъж се разсмива: — Не забравихте ли целта на вашето посещение? И своите първи думи, че ме искате?

Мигел падна на колене и прегърна краката на Руфина.

— Ах, да! — извика възбудено и възторжено. — Искам ви, ала искам да слушам вашите слова, искам да положа глава на коленете ви, искам да чувствувам вашите длани на челото си!

Руфина го помилва по страните и го изпроводи през другия изход до улица „Торехон.“

Дон Флавио де Сандрис седи в стаята на Мигел и го упреква, че е забравил старата дружба между баща си и дон Флавио, който е готов да се жертвува за своите приятели. Че е забравил обещанието, което им даде със слово и ръкостискане, и толкова време вече не се е вестявал у тях. Защо, за бога? Заради следването ли? Не вярвам. По-скоро заради вино и момичета, нали?

Преди Мигел да успее да отвори уста, в стаята нахлува Паскуал. Той се стъписва, виждайки госта, ала гневът, който бушува в него, е неудържим:

— Негодник! Подлец!

— Не виждаш ли, че имам гост? — мръщи се Мигел.

— Гостът ще прости — скърца със зъби Паскуал.

— Граф де Сандрис — казва Флавио надменно.

— Овисена — процежда Паскуал и се обръща отново към Мигел: — Какво си направил с Мария?

— Върви си и не ме безпокой — произнася сухо Мигел.

— Говори за теб и плаче. Защо? — крещи Паскуал истерично.

— Върви си — повтаря Мигел.

— Знаеш ли какво искам от теб? Да се ожениш за нея! — съска Паскуал.

— Знам, но никак не ме интересува — отсича Мигел. — Сбогом!

— Какво? — крещи Паскуал, гласът му пресеква, юмруците му се свиват, лицето се налива с кръв. — Какво? Ти дори няма да ми дадеш обяснение, подлецо?

— Няма какво да обяснявам — отвръща Мигел с пренебрежение. — Може би я е привличало моето богатство, но е разбрала безсмислието на домогването си.

От обида Паскуал не може да намери думи.

— Да — вмесва се в разговора дон Флавио, — има такива хора. Те са като врани, подушили плячка, като кръвожадно око на звяр или капан за птици.

— Как си позволявате? — хрипти Паскуал, треперейки цял.

— Да — казва дон Флавио, — това прилича на изнудване. Твърде евтин начин за успяване в живота.

— Аз не съм дошъл тук за пари, а заради нейната чест! — крещи Паскуал.

— Ще си идеш ли? — пита Мигел, застанал пред Паскуал със стиснати устни.

Паскуал се вглежда в мрачните му очи и усеща страх. Отстъпва.

— Ще си ида — казва пресипнало той, — ала стократно ще ти отмъстя за обидата.

Раменете му се отпускат безсилно, пребледнява и излиза съкрушен.

Край портата на двореца го спира йезуит с широкопола шапка, спусната над очите.

— Извинете, уважаеми господине, господарят на Маняра у дома ли си е?

— У дома си е този подлец, ваше преподобие, и жалко, че сте свещеник, а не палач, който да отсече безчестната му глава.

— Защо го обиждате така? — пита Трифон. — Господарят на Маняра е съвършен благородник…

— Аз ще ви кажа нещо за неговото съвършенство — казва Паскуал, повличайки със себе си свещеника на улицата.

Дон Флавио се смее гръмогласно:

— Думите на този умопобъркан ме разсмиват и не ме интересува какво се е случило. Жалбата на плебея нищо не означава. Но виждам, че ти умееш да живееш, момко, и това ми харесва. При нас ти е мястото, да оживиш дома ми. Чакаме те в най-скоро време!

Летисия и Паскуал не са у дома и Мария се възползува от миговете на самотата. Взема от сандъка синята си рокля, облича я и сяда пред огледалото. С тази рокля беше облечена в градината, където той й каза, че я обича. Тук, на ръкава й, скъса дантелата, тук се закачи ръката му.

Кандилото дими, фитилчето съска и светлината е убога. Образът на Мария в огледалото е матов и неясен.

Жената и кандилото са сами.

Образът на жената се отразява в огледалото, ала красота, на която никой не се възхищава, е безплодна. О, къде си ти, мой мили, който ме измами? Сключени ръце, извор на мъка и плач. Как болят ръцете, които напразно се сключват! Как сивее и вехне лицето ми без твоя поглед, далечни мой!

Аз съм изгорял дом, изпепелена гора, покосено пасбище, пожъната нива. Извор съм — затрупан от скала, филиз — стъпкан в праха на пътя.

Ще седна до скръбните жени в сянката на храма, но няма да плача. Седем дни радост ми даде. Малко ли е това? Та то е повече от цял век! Ще благодаря на небесната царица и за това. Та нали има хора, които никога не са били обичани?

Божията овчица плаче и трудно е да се каже дали от мъка, от щастие или от греховната любов, на която се поддаде. И така я наляга дрямка.

Паскуал стои над спящата си сестра и мисли. Изглежда щастлива. Усмихва се, ала в ъгълчетата на очите и още не са изсъхнали сълзите. Кой смее така безнаказано да смаже човека? Кой смее така грубо да стъпче човешката душа и да се отвърне от нея? Възмездието ще бъде само твоята гибел, господарю на Маняра, и аз ще се погрижа за това. Ти ми се присмиваш, горделивецо. Знаеш, че ще треперя пред шпагата ти, знаеш, че пред съда ще бъде безсилен безименният ищец срещу Маняра, и презираш удар из засада. Ала тук грешиш. Ударът из засада е единственото нещо, което ще те срази. Не с кама, не с нож, а със слово. Да станеш доносник, е отвратително, коварно и престъпно. Но нима ти не извърши престъпление срещу нея? Господ ще ми прости.

Мария се усмихва на своето съновидение и Паскуал се заклева да отмъсти.

На Свети Лазар в Севиля има събор — ромериа. Още от ранни зори градът се отправя през Кадиската порта към поляните, прострели се чак до Коре дел Рио и Дос Ерманас.

Зад Кадиската порта е хорски мравуняк — тук са всички касти, от аристократите до джебчиите; зад Кадиската порта е ден на развлечения и лентяйство.

Пелте от дюли, понички, андалуски курабии, фурми, сладки питки, солени питки, овнешко печено, месо от питомни зайци, колбаси, пастети и вино, вино…

Вълни от веселие и смях, смях заради хубавия ден или заради белотата на зъбите, или просто от радост, че дишаш под това небе.

Пъстроцветни торбички с шафран, мускатови орехчета и чер пипер — скъпоценни подправки, иконки и молитвени броеници, игри на топки и изрисувани със звезди мантии на астролози.

Пред магазинчето за платове, посред рояк от моми и момци, стои девойка, угледна като млада юница, и си избира парче плат.

— Препоръчвам ви тази батиста, уважаема госпожице — увещава я напевно продавачът. — А ето тук и атлаз, от чист сняг изтъкан, заповядайте, охлажда тялото като арасенски повей, госпожице, нищо по-фино от това не са носили дори любовниците на халифа…

Есперанса купува шест лакътя атлаз и напуска магазинчето заедно с рояка момичета.

Есперанса е единствената дъщеря на Хосе Енрике, най-богатия селянин в Дос Ерманас. Тя е девойка със снажна фигура, пълни устни, алени страни, разкошни руси коси, сиво-сини весели очи; облича се богато, държи, се гордо и с удоволствие показва своя усет за хумор и дар слово.

Ето там стои господарят на нейното сърце, Луис Бегона, годеникът на Есперанса — висок момък с енергични и резки движения, а се приближава и дон Валерио, алкалде^[13] на Дос Ерманас, патрон, по-съсухрен от стар кедров дънер, ала издокаран повече, отколкото се полага на мъж с неговото положение и с неговите петдесет години.

Дон Валерио и Луис Бегона се присъединяват към момичетата и вървят с тях от магазинче на магазинче.

Ромерия!

Звън на чаши, пълни с вино, мирис на печено, дрънчене на китари, ек от пастирски пищялки, песни, барабанчета, струи вино, течащи от меховете направо в гърлото, врява, веселие…

Междувременно се мръква и наоколо пламват факли и огньове.

И изведнъж човешките страсти, приглушавани от дневната светлина, се развихрят с пълна сила. Пияниците ненаситно надигат калаените кани и пелтечат стихове за своите видения. Момците влекат към близките храсталаци момичета, отчаяните играчи приклякват над заровете и развързват кесиите си, които ту се сплескват, ту се издуват, според това, дали богинята на щастието се обръща с лице или с гръб към играча.

Посред панаира гори клада и на нея виси парцалена кукла на грешница с надпис върху гърдите: „Omnia ad maiorem dei gloriam“^[14] — девиз, който нашият земляк дон Иниго Лопес де Рекалде, наречен Лойола, издигна над всички слова от Светото писание.

Вижте, хора, как заради вашите грехове тук се пържи парцаленото тяло на девойката-еретичка, докато вие можете да си поразпашете пояса. Проклинайте с пълен глас тази вещица и си пийнете за изкуплението на душата й, която ще премине през чистилището на пламъците.

Наказаната еретичка догаря, маската на лицето й се хили сред пламъците с неизменна гримаса и актът на справедливостта свършва.

Пред кладата, на мястото, утъпкано за харман, започват танците.

Звън на китари и тътен на барабани. Буйната мелодия се развихря в енергичен ритъм.

— Фламенко! Дяволски танц!

Една девойка се стрелва във въздуха като водно конче, притичва момък, тропайки с крака. Ръцете литват над главата, очите блясват, устата се полуотваря в дръзка и сладострастна усмивка над вратцата от светещи зъби. Все по-бързо и по-бързо звънтят китарите и бият барабаните.

Белите ръце на девойката описват зигзагите на падащи мълнии, хълбоците й едва уловимо потрепват, обувките тропат по земята, полите й се въртят разперени? Танцът се превръща в страстен унес на ръце, крака и тела.

Фламенкото свършва и двамата танцьори изнурено падат на столовете.

Групичката младежи от Дос Ерманас се приготвя за път.

— Впрягай, Мауро, впрягай! — вика дон Валерио.

Мауро впряга конете в колата, над която се извиват тръстикови арки, окичени с розички, и девойките се качват.

В този миг пристига в галоп ездач. Колата препречва пътя му.

— Дай път! — вика Мигел.

Дон Валерио познава Мигел и дълбоко се кланя.

— Извинете, дон Мигел. Задръстили сме ви пътя, ей сега ще го освободим.

— Коя е тази девойка? — пита Мигел, приковал поглед в Есперанса и нейните пълни устни.

— Есперанса Енрике, дъщеря на Хосе Енрике от Дон Ерманас, ваша милост — отговаря Валерио.

Мигел се приближава с коня си плътно до колата. Девойките уплашено се притискат една о друга.

Колата потегля.

— Аз ще ви намеря — вика Мигел на девойката и обръща коня си.

Негово превъзходителство ректорът на университета премрежва проницателните си очички и наблюдава Мигел. „Значи, заради този млад мъж ме извика вчера негово високопреосвещенство! Красиво създание е на вид тоя момък, ала в него има нещо неуловимо. Гледа непрестанно някъде през мен, очите му пламтят, мълчи сто пъти повече, отколкото говори, и човек трудно би могъл да го разбере. Освен това е горд и дързък.

Ала трябва да стане свещеник и ще стане. Трябва!“

— Виждате ли нещо необикновено в мен, ваше превъзходителство? — пита предизвикателно Мигел, издържайки погледа на ректора.

Ректорът примигва и откъсва очи от лицето на Мигел. Престорва се — което впрочем прави често, — че не е чул дръзкия въпрос, и започва да разяснява:

— Философската школа, която наричаме схоластическа, разцъфтява в началото на единадесетото столетие при Пиер Абелар^[15], според когото понятието дух, така нареченият концепт, стои над предмета и словото. Днес думата концептус се среща с друг смисъл в литературата и означава съществено стилистично изтънчване и облагородяване на литературния език. Основоположник на концептуализма е Алонсо де Ледесема^[16], а неговият най-голям привърженик е великият Кеведо и, разбира се, Лопе де Вега. Преди няколко години славният привърженик на този стил и член на нашето Исусово братство, Балтасар Грасиан^[17] издаде своя труд „Agudeza y Arte de Ingenio“^[18] — надявам се, вам известен, където е обобщена науката за концептуализма. Но да се върнем към схоластиката. Необходимо е да разберем какви начини на познание различава Юг дьо Сен Виктор^[19]. Те са три: cogitatio, meditatio и contemplatio, т.е. — мислене, размишление и съзерцание. Нашият обичан ангелоподобен доктор, светият Тома Аквински, се присъедини към това схващане, като допълни тезата с мисълта, че най-висшата цел на живота е познанието, и то преди всичко — познанието на бога.

— Ала Роджър Бейкън^[20] твърди, че… — подхвърля Мигел.

— Да — прекъсва го ректорът злобно и иронично, — доктор мирабилис Роджър Бейкън, член на ордена „Свети Франциск“, се осмели, подчертавам, осмели се да даде преднина на изучаването на природата пред изучаването на схоластиката, а познанието на природата постави над познанието, постигнато чрез мислене. Този прибързал хуманистичен любител на новостите издигна дори такъв лозунг: „Sine experientia nihil sufficienter sciri potest“^[21]. Не е нужно да подчертавам, че принципът на такъв „опит“ е греховен и че четиринадесетгодишният затвор, на който е бил осъден Бейкън, е било твърде леко наказание; по моя преценка е трябвало да бъде изгорен също както римският пантеист Джордано Бруно.

— В такъв случай ваше достолепие отрича каквото и да е експериментиране във философията — казва учтиво Паскуал.

— Безусловно — казва ректорът. — Не можем да се отклоняваме от вековните мъдрости, грешно е да се издига опитът над съзерцанието.

— „Философията ни учи да действуваме, а не да говорим“ — цитира Мигел Сенека и Паскуал очаква с напрежение всяко негово слово.

Брадата на ректора потрепва нервно и той бавно се обръща към Мигел:

— Трябва да ви кажа, дон Мигел, че смятам вашето увлечение по римските философи за прекалено, а пристрастието ви към гръцките, където иначе проявявате удивителни знания и начетеност, хм… хм… просто за нездраво, да не кажа — вредно. Забелязал съм, че прибягвате към тези философи особено тогава, когато в разсъжденията стигаме до границата на съгрешението чрез наслади и удоволствия. Аз отново ви повтарям, че най-дълбоката наслада е душевната наслада, а сетивните и материалните наслади и удоволствия са мимолетни и на всичко отгоре безнравствени.

— Доброто според Епикур е идентично с удоволствието — подхвърля Мигел.

— Ала и Епикур има пред вид състоянието на душевно блаженство, когато говори за удоволствието. Вашият любим Сенека сам е признал, че тялото е препятствие за всевластието на душата.

— Тогава какво да предприема със своето тяло — избухва рязко Мигел, — ако искам душата ми да достигне всевластие, а при това тялото ми пречи? Трябва ли да се лиша от него? Трябва ли да се самоубия, за да постигна блаженство? Трябва ли да се пробода пред вашите очи, за да можете да проследите полета на моята душа във вечността?

— Дон Мигел! — строго вика ректорът. — Внимавайте какво говорите! Човек, който е обзет от дяволско изкушение, трябва да умъртви тялото си, трябва да го лиши от всички блаженства на сетивата и други земни удоволствия, трябва да се покори пред другарите си, да се отрече от гордостта си и да презре златото.

— Но нали със златото мога да си купя опрощение, когато съм съгрешил? — казва Мигел присмехулно.

— Богохулствува! Богохулствува! — вика Паскуал, който непрестанно дебне случай да улови Мигел в еретически речи и да доложи.

— Златото е проклятие! — гневно вика негово превъзходителство. — То е змийско гнездо, от което избуява леността, разсипничеството и сластолюбието. Спомнете си вашия Сенека: златото няма да ни направи достойни пред бога. Милосърдните богове са от глина. Deus nihil habet!^[22]

Мигел се мръщи. Грегорио бе разузнал и бе му казал, че архиепископът е викал при себе си ректора и му е наредил строго да бди над душата на Мигел, който на всяка цена трябва да се подготви за свещеническия сан. Затова Мигел вижда в ректора свой заклет враг и го напада с открита ярост:

— Във вашето пренебрежение към златото, ваше превъзходителство, не мога да повярвам напълно…

— Въздържайте се, Мигел! — вика ректорът. — Къде е почитта, която ми дължите…

— Да направим опит — дръзко продължава Мигел. — Ще поставя тук хиляда златни дублона. Кой от присъствуващите не би продал за тях непорочността на душата си?

— Еретик! Еретик! — съска Паскуал, а Алфонсо не откъсва очи от торбичката.

— Достатъчно! — крещи ректорът, повдигайки се на пръсти. — Допускате грубо богохулство, обиждате ме, ще пострадате зле, изпитите няма да си вземете…

Ректорът млъква, виждайки, че Мигел наистина поставя върху катедрата торбичка, пълна със звънтящо злато.

В аудиторията е тихо като в морга.

Ръцете на ректора се тресат и мускулите на лицето му нервно потрепват.

— Искам да поднеса това злато — произнася Мигел хладно — като дар на йезуитския орден. Моля, ваше превъзходителство, да го приемете.

Продължителната тишина угнетява присъствуващите, едва се диша. Паскуал стои навъсен като тежък облак в безветрен ден, с очи, впити в ректора.

Ректорът изтрива изпотеното си чело с опакото на дланта, взема бавно торбичката злато и казва със заекващ глас:

— Приемам вашия дар за ордена, дон Мигел, и ви благодаря от негово име. Ала заради вашите богохулни и обидни слова ще предложа на докторския колегиум на Осуна да бъдете изключен от университета.

Негово превъзходителство си тръгва с торбичката в ръце сред дълбока тишина. Когато излиза навън, студентите си отдъхват свободно.

— Колко имаше в торбичката? — пита пресипнало Алфонсо.

— Запомнете еретическите приказки на Мигел — шепне Паскуал на съседите си.

— Какво направи? — ужасява се Диего. — Ще те изключат.

— Няма да ме изключат — казва Мигел. — Ала не можеш да си представиш, Диего, как съм смаян от това, че ректорът взе златото. Ами Осуна не струва пукната пара, щом тук има хора с такива характери! Ще видиш, че няма да ме изключат. С втора торбичка ще изкупя грешната си душа, която не искам да избавя от още погрешното си тяло.

— Подлец, мошеник, дявол! — скърца зъби Паскуал и мършавите му рамене се отпускат безпомощно.

Мигел минава покрай Паскуал, без да го погледне дори.

— Хей, приятели! — вика Алфонсо. — Хайде с мен в катедралата! Ще видим голямо тържество. Сватба.

— Чия сватба?

— Днес художникът Бартоломе Естебан Мурильо се жени за знатната доня Беатрис де Кабрера и Сотомайор от Пилас.

— Да живее Мурильо и неговата Беатрис! — вика Диего. — Напред към катедралата!

На длъж и шир

край Гуадалкивир

няма равна на теб!

Празнично пременените селски момци, хванати през раменете, се полюляват и потропват в такт с песента. Горе, на балкона на бащиния си дом, Есперанса плува сред облаци от ефирни дантели. Ветропоказателят е обърнат на юг, а зад красавицата трепти Полярната звезда. Нощният страж тръби пет часа, стариците отдавна спят и в съня си мъркат приспивна песен на децата. Ала старците, патриарсите на селището, будуват над каните с вино и великански сенки блуждаят из селото.

На площада горят огньове и димът от чемширените дървета дразни муцуните на бездомните кучета. Месецът, жълтеникав сърп, е заседнал посред Млечния път и поглъща белите цветя.

— Звезда падна!

— За твое щастие, Есперанса!

Пияниците юнашки надигат чашите. Виното е пропито с влагата на тъмнината и сгряно от кръвта. Девойки с цветя в косите жадно вдишват аромата на нощта, а очите на момците се премрежват, потъмнели от сладостта на виното и от възхищение пред красавицата горе, на балкона.

Надлъж и шир

край Гуадалкивир

няма равна на теб!

Нощта има бавен и полюляващ се ритъм като полет на ангели над лъкатушни поля, като червен книжен фенер, закачен в кестените, като пощенска кола, пъплеща по тревиста планинска пътека, като хълбоците на кон, който отмерено крачи.

Нощта топли като разпалено огнище и нещата в нея са загубили своята земна тежест. Есперанса и Луис празнуват годежа си на двадесетия рожден ден на момичето.

Годежната вечер, която започна с борба на петли и завърши, както се полага, с победата на белия петел на Луис, сега се точи като вино в гърлото и сладни в кадифената тъмнина.

Пред очите на всички Есперанса целува своя годеник и той слиза, олюлявайки се, при пеещите момци…

— Вече сте пияни, а? — вика Луис.

— Мъничко, Луисито, мъничко.

— Пийте! Пийте за моя сметка. Пийте за мое здраве!…

— За Есперанса пием, Луис!

— Та това не е ли все едно, че пиете за мен? — изпъчва гърди годеникът и залита. — Аз съм тук господарят! Разбирате ли? И на нея също.

И гласовете разлюляват нощта:

Надлъж и шир

няма равна на теб.

Всичко се олюлява — гъстата тъмнина зад гумната, фенерите, хълбоците, звуците на китарите, копнежът и ръката, вдигаща каната. Селото се готви за сън.

Девойките с цветя в косите махат на Есперанса, отминават и пеят:

Сънят е край мене,

живота се пени

в шепот на листи

и с техния шепот

заспивам.

Момците се влачат в редица подир момичетата и преплитат крака. Старците вървят последни, тъй като те са солта на селището и техните мъдри слова са завършек на всяко начинание. Ароматът на балсам се носи като тих приспивен напев.

Умора. Дрямка. Селото се унася в сън, огньовете на площада изтляват, нощният страж духва пламъчетата в книжните фенери; Есперанса угасва свещите на балкона, разресва с костен гребен гъстите си руси коси и се вглежда в мрака.

Досега нощта има бавен и вълнообразен ритъм, ала, изведнъж всичко се променя.

Кучетата подушват чужденец и залайват.

Селският площад пресича нечия сянка и в миг Мигел се озовава в стаята на Есперанса, където край свещта се белее приготвеното за сън легло.

— Дай си устните! — произнася властно Мигел, който е закопнял да угаси с насилие болката си по Соледад и гнева си от Мария.

— Не! — отбранява се Есперанса. — Влезли сте насила. Без мое разрешение. Какво искате от мен, господине?

Мигел се мръщи.

— Дай си устните! — повтаря кратко и девойката уплашено отстъпва, ала той я сграбчва и целува.

Есперанса се изтръгва от прегръдките му и тежко диша.

— Как си позволявате, милостиви господине? Аз не съм продажно момиче.

— Харесваш ми — казва Мигел.

— Тъкмо днес се сгодих… не бива… вървете си…

Напразни са словата, напразна е съпротивата.

Пламъчето на свещта трепти, Мигел лежи до девойката, гледа в тавана, а Есперанса скланя глава над лицето му.

Мигел се изплъзва от погледа й, става от кревата, който от чувство на горчивина и провинение му заприличва на ковчег.

Мигел мълчи. Девойката плаче.

Мигел посяга към плаща си.

— Вие искате да си отидете? Без нито една дума? Сега — след всичко това?

Мълчание.

Девойката пламва от гняв:

— Ах, разбирам. Дошъл крадецът, ограбил каквото искал и бърза да изчезне! Боже мой!

Девойката ридае, а Мигел бързо излиза.

Междувременно селото се пробуди от лая на кучетата и наостри уши.

И когато Мигел препусна на врания си кон, подире му се изсипа дъжд от камъни.

Един ден, след нощно скитане, Мигел, съпровождан от Каталинон, се прибира в града.

При изгрев-слънце стигнаха пред Кадиската порта. Тя бе задръстена от наемници, които се връщаха от нескончаемата война. Идващи от Ханова, те се спираха за малко в Малага и оттам се разделяха на групи според това кой къде живееше.

Грубите мъже, с брадясали и подивели лица, обрулени от дъждове и бури, наобиколиха Мигел.

— Хей, господинчо, какво ново има по нашите краища? — викат войниците. — Години наред не сме били в родината си. Още ли се точи в Триана манзаниля, четвърт реал каната?

— Вече поскъпна, половин реал стана, но е екстра, момчета — отговаря Каталинон вместо Мигел. — Бързайте да си смажете гърлата!

— А пари откъде? — викат окъсаните наемници.

— Казват, че сме загубили войната, вярно ли е? — пита един предводител от коня си.

— Точно така, загубихме я! — казва Каталинон. — Хубава работа, сами не знаете дали сте я спечелили, или загубили! Короната стана по-лека, господа, отпадна цяла Холандия.

— Плюя аз на Холандия — вика предводителят. — На мен ми трябва да се изплюскам, кана вино и едно момиче. А на намеренията на негово величество — плюя!

Мигел си проправя път с коня през тълпата мръсни и вонящи наемници, през мизерията на хората: Години наред те са се били по чужди земи, навсякъде ненавиждани, навсякъде проклинани. Кръв и вино са се стичали между пръстите им през тези дълги години. Навярно съвестта им е по-черна от перата на гарван и въпреки това са невинни като гълъбици, тъй като нищо не са правели по своя воля, а само са изпълнявали заповедите на господарите си. Години наред са убивали войници, които са се отличавали от тях само по цвета на перата върху шапките си, ала инак у дома също като тях са, имали майки, жени, деца.

„Да спечелим безсмъртие и слава“ — така изразява Сервантес нашия копнеж. Ала те се завръщат, без да са станали нито безсмъртни, нито славни. Завръщат се грохнали, жалки и по-стари, отколкото са били, когато са потеглили на война, и техният предводител, предводител на поразена войска, си посипва сега главата с пепел.

„От всички страни си заобиколен от мизерия, несигурност, колебание. Да намериш себе си в тази световна суматоха, да окачиш на щита си свое собствено знаме, да откриеш и осъзнаеш своето послание, своето предназначение и щастие — истинско безкрайно щастие, каквото досега никой не е изпитвал, — ето моята цел — разсъждава Мигел.

Ала по кой път да тръгна към тази цел?

Вие, блюдолизци при стъпалата на олтара, никога няма да се измъкнете от блатото на робското си покорство. Вие, дебели и съсухрени лицемери, никога няма да успеете да изпълзите по планината, която ви дели от божия трон. Вие, умни глави, ще намерите хиляди околни пътища в полумрака на своите библиотеки, ала вашите умопостроения ще се превърнат в пух и прах на дневна светлина. Вие, големи и малки чародейци, които ровите под земята проходи, уж спояващи ада с небесата, никога не ще запалите в душите си огън колкото пламъчето на свещта, тъй като мракът, в който ловувате, задушава всяка искра.

По кой път да тръгна към своята цел?

По пътя на страстта ли, която не пресъхва и блика непрестанно от хиляди нови извори? По пътя на въодушевлението ли, чрез което един ден ще ми се удаде да намеря бога-любов? Защото любовта е бог, а бог е любовта?

Любов! Зная ли аз що е любов? Не, не, изглежда, досега още не съм разбрал какво е любов. Намирам само греховни връзки, които погубват моята представа. Как ненавиждам посредствеността и незначителността!

Ала постоянно се натъквам на тях. Боже мой, колко ми е тесен светът, който си сътворил! Копнежът ме изгаря, изсмуква кръвта и мозъка ми. Цялата земя, от едното море до другото, е малка за безкрайния ми копнеж!“

Мигел се промъкна между наемниците при портите, препусна по улиците и в този миг си спомни за Изабела.

Полетя в галоп из страничните улици и нахълта в двореца на Сандрис.

Завари Изабела да се моли. Ранното слънце пада косо върху кръста над поставката, на която е коленичила девойката.

Тя става, за да посрещне госта.

— Какво ви води при нас толкова рано, дон Мигел?

— Закопнях да ви видя, Изабела.

— Навярно лошо сте спали — казва тихо девойката, потрепвайки от радост, че я назовава само по име. — Бледен сте.

— Изобщо не съм спал. Половината нощ прекарах на седлото и едва дочаках да съмне, за да ви зърна.

— Ала прекъснахте молитвата ми — упреква го Изабела с мек тон.

— Бог ще ми прости заради вашата набожност.

— Може би — казва замислено девойката. — Трябва да вярваме в неговото милосърдие.

— Аз вярвам във вас — избухва Мигел.

Кръвта нахлува в лицето на Изабела, но трябва да се престори на сърдита:

— Богохулствувате.

— Знам, грешен човек съм, но… — Мигел млъква.

Изабела леко се усмихва:

— Бог се нуждае от грешници, за да има светци, е казал Лойола.

Настава тишина. Девойката си играе смутено с молитвената броеница. „Колко ми е близка нейната страстна заблуда и съсредоточеност. Мисли също като мен. Чувствува също като мен. Ето, приближавам се към любовта. Приближавам се към великата любов-бог.“

Навярно Изабела наистина мислеше също като него, защото рече:

— Бих казала, дон Мигел, че вие обичате бога прекалено осезаемо, твърде по човешки. На вас ви се струва, че ако протегнете ръка, можете да го докоснете, нали?

— Да, Изабела… И пътят ми към него минава през вас.

Двамата седят един до друг.

От тази девойка лъха едновременно на лилии и бръшлян. Мирис на градина и на гробища. В нея се сливат слънцето и нощният мрак. Вее от нея свежест и африканска сухота. Устните й ще имат привкус на кръв.

Край на мрачното блуждаене сред суетни измами.

— За какво мислите? — пита Мигел.

— За нас — казва девойката, преди още да е осъзнала смисъла на думите си.

Мигел скача. Изабела пребледнява от смущение и срам.

Мигел стои над нея, трепери и чувствува, че и девойката го обича.

Изабела се мъчи да придаде спокоен израз на лицето си, съсредоточава се като изповедница, ала краката и ръцете й се тресат.

— Изабела! Моя любов!

И в този миг Изабела отхвърля срама като воал, вдига пламналото си лице към Мигел и зашепва стихове от поемата „Силва морал“ на Лопе де Вега:

Бе всичко обич нежна, чиста и почтена

и вярна, истинска любов,

като едно-единствено съзвучие

от хармонията на небето и хармонията на земята,

която се стремеше да се слее с небесата…

Когато Мигел целува девойката, от вълнение дори не усеща, че устата й наистина имат привкус на кръв.

Къде сте, златни времена, когато на Гуадалкивир близо до Торе дел Оро спускаха котви кораби, грамадни тримачтови кораби, чиито огромни търбуси бяха натъпкани със злато, което испанските конквистадори, подобни на грабещи рицари, обираха от храмовете на инките и ацтеките? Къде е потокът на жълтия метал, който течеше щедро по улиците на Севиля и осигуряваше на господарите разкош и благоденствие? Къде си, славно време на Карл V и Филип II?

Жалко, че след стоте години, преминали над златното корито, толкова неща се измениха. Нашият крал и господар Филип IV, едва свършил една война, пълни със злато гърлото на втора; позлатява удоволствията и ловните си пирове, бърка все по-дълбоко в джоба ни, а беднотията и гладът се разрастват до такива размери, че сянката им покрива цяла Испания.

Горкото лице на земята се набръчка и състари, докато времето, препъвайки се от глад, се довлече най-сетне от оная славна епоха до нашето летоброене. Днес край Торе дел Оро хвърлят котви кораби, натоварени с цветен дървен материал и кожи, но в техните издути търбуси няма нито следа от злато. Дори тъкмо обратното: сега тези просторни кораби се натъпкват с човешка неволя и мизерия, която бяга от мащехата си родина отвъд океана.

Доброволните изгнаници купуват с последните си реали на севилския четвъртъчен пазар разни вехтории, с които ще започнат нов живот от другата страна на морето. А пък тези, които са решили да стягат колана в родината си, докато са живи, снабдяват пазара с всичко, от което могат да се лишат бедните им жилища, та с припечелените пари да си купят малко оливия, брашно и вино.

На тържището може да се купи какво ли не. От пресни сладкиши до почти нови обувки. Стари мебели от домовете на обеднелите аристократи, оръжие, небрежно почистено от кръв и ръжда, чекръци, бухалки за лен, книги безупречни и книги еретически, изплъзнали се от бдителното око на Инквизицията, съдове, клетки за птици и щурци, китари, молитвени броеници, цветя, картини, светена вода, маймуни и стари дрехи.

Почтени търговци и хитри мошеници се блъскат и надвикват, а градските бирници в такива дни затъват до гуша в грижи и работа.

Между магазинчетата за стари дрехи и шишета с три пъти светена вода е поставена на статив картина, изобразяваща две момчета, които си играят с кученце. Художникът, среден на ръст, възпълен мъж, с разчорлени къдрави черни коси, с очи и нос, хлътнали в месести бузи, и дебели устни, човек градски, с вид на еснаф, се разхожда около своето творение и търси с поглед сред насъбралата се тълпа купувач. Кученцето и момченцата се харесват на зяпачите, те коментират картината и се смеят. Но мине ли оттук някой интелигентен човек, покланя се на художника и бързо изчезва.

Времето тече, а купувач не се намира. Художникът пляска с ръце и вика към тълпата:

— Знатни аристократи, благородници и заможни чифликчии, заможни граждани, обичащи изкуството, кой от вас ще си купи тази картина за гордост на своя дом и радост на очите?

Мигел се спря пред картината.

— Харесва ли се картината на ваша милост? — пита го художникът.

Мигел го погледа.

„Я виж ти, та това е онзи художник, с когото неотдавна се сблъсках в театъра.“

— Бартоломе Естебан Мурильо — покланя се художникът.

— Мигел де Маняра, господине. Струва ми се, че вече се познаваме.

Мурильо гледа известно време внимателно Мигел, изведнъж си спомня и започва сърдечно да се смее.

— Ах, това сте вие, милостиви господине! Да, вие сте. Тогава връхлетяхте върху ми като метеор. Бяхте готов да се дуелирате. Не исках да ви обидя, милостиви господине!

— Нека не говорим за това, господине — казва любезно Мигел. — Сега става дума за картината. Нямате ли тук и нещо друго?

Художникът се навежда под статива и взема свитък по-малки платна.

Мигел ги разглежда едно след друго.

— Много ли купуват, дон Бартоломе?

— Малко, съвсем малко, милостиви господине — признава си художникът. — Преди три години се върнах в Севиля от Мадрид и едва свързвам двата края. Ако не беше цикълът, който рисувах за манастира „Сан Франциско“, щях да мизерствувам. Това ми помогна и да се оженя. Мизерията се понася по-леко, когато сме двама — усмихва се той просто.

Мигел разглежда скицата на някаква светица, която му напомня Изабела.

— Това е скица на света Варвара — обяснява Мурильо. — Не ми се удаде. Фигурата е твърде удължена, лицето не е достатъчно изпипано, а също и пейзажът на втория план. Прилича на хаоса, сред който Христос се е възнасял над водите, нали, милостиви господине?

— Ще ми я продадете ли, дон Бартоломе?

Мурильо се стъписва. „Такава несполучлива работа? За колко да му я продам? Най-много за двайсет реала. А може би за десет, та непременно да я купи.“

— Ще ми я дадете ли за десет ескуда? — пита Мигел.

Мурильо ококорва бледните си очи.

— Навярно искате да кажете: десет реала, милостиви господине?

— Не, десет ескуда. Харесва ми. Ще ми я продадете ли?

— Защо не? — вика възторжено художникът. — Глупав е този, който не взема това, което му се предлага. Ще имаме весела Коледа.

Мурильо поема жълтиците и се покланя. Мъжете си стискат ръце.

— Привет, знатни господа! — вика Николас Санчес Ферано, чието настроение е винаги с една степен по-високо, отколкото на всички останали в кръчмата „При херувима“. — Дочувам, че чакате дон Мигел де Маняра?

— Да — отговаря Диего. — Трябва да се срещнем тук.

— Слава! — ликува Николас. — Ще го чакам заедно с вас, тъй като дон Мигел е свят мъж, който за малко не ме вкара в правия път на добродетелта и християнското покорство. На косъм бях от светците! Аз го обичам, въпреки че това не стана.

Николас сяда до Диего и Алфонсо и пие заедно с тях. Алфонсо е мълчалив и угнетен, защото вече знае за увлечението на Мигел по Изабела.

— А наистина ли ще дойде моят предобър покровител? — съмнява се Николас.

— Сигурно ще дойде — казва Диего.

— Нищо на този свят не е сигурно — подмята Николас — освен пъкъла. Благоволете да прецените дали е така. Деветдесет и девет надежди предлага светът нам, грешните червеи, ала една-единствена истина е сигурна, че нашата почерняла като греда над свещник душа я чака пъкълът.

— Аз пък очаквам с нетърпение какво ще ни разкаже Мигел за своята нова любов — подхвърля Диего.

— Има какво да очакваш! — сопва се Алфонсо.

— Ревнуваш ли, Алфонсо? — подсмива се Диего. — Ревнуваш ли?

— Ти не би ли ревнувал, ако някой ти вземе годеницата?

— Не преувеличавай — смее се Диего. — Изабела никога не ти е била годеница. Тя не те искаше и това е известно на всички.

— Аз, дон Диего — вмесва се Николас, който както цяла Севиля вече знае за новата любов на Мигел, — аз съм уверен, че Мигел ще се ожени за Изабела. Неговият живот ще се измени коренно. Да, той е в състояние да направи това. Ще преустрои из основи живота си и ще заживее честно сред уюта на семенното огнище.

Смях.

— Обзалагам се — казва Диего, — че Изабела ще бъде само негова любовница и нищо повече.

— Толкова по-зле — мръщи се Алфонсо, — аз никога не ще позволя да стане подобно нещо!

— Защо не идва моят мил брат, моят приятел и спасител? — вайка се Николас. — Ах, навярно за това, че съм прав. Ще се ожени и ще ни забрави. Стори онова, което ти харесва, но не забравяй своята вярна овчица, своя привърженик Николас! Аз съм душа от твоята душа ти си аз и аз съм ти, патроне мой!

— Срещнах го днес, когато излизаше от Изабелини — разказва Вехоо. — Стори ми се по-сериозен, отколкото всеки друг път, а на лицето му беше изписана някаква решимост. Изглеждаше щастлив. Каза ми, че утре заминава, но не обясни къде и защо.

— Чувате ли? — вика разстроен Николас. — Утре навярно ще тръгне по пътя на новия живот. О, моя нещастна глава! Отново иска да ме хвърли в лоното на добродетелността със своя блестящ пример. Каквото направи той, трябва да го направя и аз!

— Къде ли иска да замине? — разсъждава неспокойно Алфонсо.

— Но нали е казал „утре“ — зарадва се изведнъж Николас. — Едва утре нашите два живота ще станат олицетворение на достопочтено благородство, както е решил моят светец. О, благодаря ти, мой премъдри Басилио, дай по-скоро вино!

— Страхувам се — понижава глас Алфонсо, — че наистина ще се ожени за нея.

— И днес вече сигурно няма да дойде при нас — добавя Николас. — Да пием за неговото благородно решение! Басилио — удря Николас с юмрук по масата. — Какво става с виното? Моят любимец е в състояние да смята утрешния ден още от полунощ, а тя скоро ще настъпи. Побързай, Басилио! А няма ли да е добре, ако му изпратя заръка, утрешният ден да започне чак по пладне?

Доня Клара слуша внимателно думите на сестра си Барбара:

— Знам какво означава да се встъпи в роднински връзки с Маняра. Пожелавам ти, моя мила, такава чест. Това би било чест и за мене. Ала се страхувам за милата Изабела. Ах, колко сълзи проля старата маркиза Амелия! Колко клетви изсипа върху този млад мъж заради внучката си.

— Некрасиво, некрасиво — мънка доня Клара, — ала доказано ли е всичко това? Наистина ли момичето се е отровило заради него?

— Дон Мигел има някакъв колега Овисена. Казват, че съблазнил сестра му и после я оставил. И още много други момичета — дори едно селско…

— Младите благородници си позволяват подобни неща с обикновените момичета — разсъждава доня Клара. — Това е младежка необузданост и прибързаност. — Тя се усмихва леко. — Спомняш ли си, Барбара, своя мъж? Когато Клаудио е бил на двадесет години, преди още да се запознае с теб, също е ходил при някаква селска красавица и после бягал под дъжд от камъни.

Барбара трепна обидено и стана.

— И все пак Клаудио не е съблазнил девойката, няма защо да се подсмиваш, знам добре, че не я е съблазнил.

И това не може да се сравнява с постъпката на човек, когото майката е обрекла, обещала с клетва живота му на бога, човек, който е определен за свещеник и който очерня бога и цялата аристокрация с постъпките си… Доня Клара пребледня и скочи:

— Какво говориш, Барбара? Нима той трябва да стане свещеник?

— Да — казва Барбара тържествуващо, виждайки, че най-после е попаднала в целта. — Неговият живот принадлежи на бога. Ала той изменя на бога, като дава воля на страстите си. Убиец и злосторник е този, който му предлага убежище под своята стряха. Опозорена завинаги е девойката, която само се приближи до него…

Доня Клара вече нищо не чува и изпровожда сестра си до стълбите. Нейните зеленикави очи светят с особен блясък, бялото на очите й се покрива с кървави жилки мъгла се спуска около прошарената й глава, в която бушува гняв и се мяркат сенки на зли видения и предчувствия.

Доня Клара влезе в стаята и завари там Изабела и Флавио. При нейното появяване те изведнъж млъкнаха.

Тишина.

— Дон Мигел вече никога не бива да прекрачи прага на нашия дом — казва тя строго.

Тишината се сгъсти.

— Какво говориш, моя драга? — пита подир малко ужасеният дон Флавио.

— Душата на този човек е черна, цялата е проядена от грехове — говори доня Клара престорено като вещица, с очи, впити в пространството. — Където влезе — унищожава всичко, откъдето мине, оставя подире руини и плач.

— Не, не, мамо — хлипа Изабела. — Той не е такъв.

— Ти го защищаваш?

— Аз го обичам, мамо.

Клара ходи из стаята с неуверени движения на лунатичка, безшумно като сянка.

— Неговият живот е обещан на бога. Кой има право да кощунствува и да се противопоставя на това?

Флавио възразява:

— Много мъже са се вричали да служат на бога, а после са ставали съпрузи и бащи…

— Моята дъщеря и моят дом са моята чест — заявява категорично доня Клара. — Те никога няма да бъдат осквернени от дъха, гласа и стъпките на човек, който заради страстите си иска да измени на майка си и бога!

Мигел минава с каретата си през голямото тържище и съзира Грегорио сред тълпата, пред едно магазинче, където е вързана малка маймунка.

Слиза от каретата и се приближава.

— Дай ми тази маймунка за десет реала, човече — настойчиво моли Грегорио.

— Двайсет, достойни отче. Бог ми е свидетел, че за по-малко от двайсет не мога да я продам.

— Ще ти прибавя и една светена броеница — уговаря го Грегорио.

— Не мога, ваше преподобие, бога ми, не мога!

— Защо ти е тази маймунка, отче? — пита Мигел.

Грегорио се обръща, лицето му грейва от радост и изведнъж старият философ се променя в дете. Ясните, му очи засияват и той с младежка усмивка трие ръце:

— Знаеш ли, Мигелито, Солана, моята лудетина, иска да си има маймунка. Ще ми се да й купя това животинче, ала — Грегорио понижава глас до шепот — изпросих само петнайсет реала и затова трябва здравата да се пазаря.

Монахът весело подрънква парите в шепата си и простодушно се усмихва.

Мигел купи маймунката, както и гривни, пръстенче, играчки — цял куп подаръци и храна и двамата с монаха отнесоха всичко в каретата.

— Сядай тук до мен — нарежда Мигел.

— Как може такова нещо, синко? — съпротивлява се старецът. — От къде на къде, аз…

— Бързо, бързо, отче!

Монахът внимателно присяда на плюшената седалка, сгушва се и не е на себе си от неудобство.

— Какво ще помислят хората за мен, Мигел?

— Казвал си ми, че човек няма защо да се интересува от чуждото мнение, когато върши добро дело. А освен това кой те познава тук?

— Грешиш, душичке. Всички ме познават. Цял ден ходя между хората и проповядвам.

И наистина, като виждат своя проповедник в графската карета, хората го приветствуват, а към Мигел мятат враждебни погледи.

„Ах, какво уважение към просещия капуцин! — казва си Мигел с ужас. — Мен не ме поздравява дори една десета част от тези хора…“

Отправиха се към Трианския мост.

Недалеко от Торе дел Оро забелязват каретата Паскуал и отец Трифон, които са станали вече приятели.

— Видяхте ли ги, милостиви господине? — шепне Трифон.

— Видях, отче. Това онзи, уличният проповедник ли е?

— Да — произнася враждебно Трифон. — Това е човекът, който ни отнема граф Маняра.

— От кого го отнема, отче? — не разбира Паскуал.

— От мен, от бога и от светата църква. Ала монахът не бива да има последен думата в това дело.

И двамата събраха глави в предателски шепот.

— Само Грегорио ли? Нима Мигел не греши с всяко слово и с всяка постъпка?

— Само Маняра ли? Нима Грегорио не насъсква набожните хорица в Севиля?

— В никакъв случай единият. Двамата. Двамата!

Междувременно каретата мина през моста, навлезе в Триана и от всички краища на квартала започнаха да се стичат жени, деца и старци.

Солана стои пред маймунката и подаръците като прикована, само сълзи на изненада и радост се търкалят по бледото й личице.

— Благодаря ви, господин Мигел — заеква момичето и му целува ръка.

Докато Солана разглежда подаръците си, Грегорио донася вино и двамата с Мигел сядат.

Започват да разговарят за положението в града. Грегорио с ужас напомня на Мигел, че на Коледа Светата инквизиция ще изгори тридесет еретици и му разказва за своите проповеди пред народа в Севиля.

— Бъдете внимателен, отче — предупреждава Мигел стареца. — Имате понякога твърде свободолюбиви и бунтарски схващания, които Инквизицията не обича да слуша.

— Говоря само истината — казва старецът. — Никога не лъжа, никога не клеветя и никому зло не желая. Тогава какво лошо може да ми се случи?

— Инквизицията следва непрестанно показалеца на доносниците. Ако имате неприятели, отче…

— Аз ли? — искрено се учудва монахът. — Неприятели? Зло и на животното не сторвам, камо ли на човек, и то на човек добър и беден. А тези, високопоставените, които не обичам, не ме забелязват.

Мигел положи длан върху ръката на Грегорио и гласът му прозвуча нежно, както някога, в детството:

— Да, така е, аз ви познавам, стари добряко, но не всеки идва при вас с добро намерение. Спомнете си за Трифон, отче.

— Бог да му е на помощ — казва Грегорио. — И той иска да работи за прослава на бога, както и аз. А какво ново към теб, синко? Вчера те видях да излизаш от двореца на граф Сандрис. Сияеше.

— Да, отче. Влюбен съм в доня Изабела.

Грегорио стана сериозен и се състари от бръчките по челото си.

— Майка ти искаше да станеш свещеник, Мигелито.

Мигел се мръщи, готов да избухне.

— Нищо не ми казвай — изпреварва го монахът, — аз те разбирам. От семката на кипариса не можем да искаме да израсте жасмин. Твърде гореща кръв имаш, за да може само любовта към бога да ти донесе пълно удовлетворение. Пламтиш като огън, същински ураган си, непрестанно си в полет и такъв трябва да бъдеш.

Грегорио въздъхна, помилва плахо Мигел по ръката и добави:

— Ти не се задоволяваш с малко, синко. Дано бог ти помага и не се ожесточи към теб. А ти наистина ли обичаш доня Изабела?

— Обичам Изабела така, както никой никога не е обичал.

Когато портиерът в двореца на Сандрис му каза, че по заповед на графинята не може да го пусне, на Мигел му притъмня пред очите. В първия миг искаше да влезе въпреки забраната, ала гордостта спря стъпките му.

Той изпрати по Каталинон писмо до Изабела и нейната дуеня, Луиса, бързо му донесе отговор:

„Мигел, обичам те — нека бог ми прости това! — както обичам божието име. Твоя съм. Тази нощ, когато мама заспи, ще сляза в градината.“

В нощ тъмна — без звезди и месец — дойде Изабела при Мигел. Между целувките, оглеждайки се плахо при всеки звук, Изабела разказа на Мигел за ненавистта на майка си. Между целувките се уговориха, че през следващата нощ Мигел ще отвлече Изабела. Ще избягат с любовта си в Сан Лукаро.

„Когато стана негова жена — каза си Изабела, — мама сигурно ще отстъпи.“

С целувка се заклеха във вярност и Изабела се върна у дома.

Още същата нощ Мигел отправи свои хора в Сан Лукаро, за да приготвят там убежище.

Пратениците летят на коне в черната нощ. Мигел крачи замислен из стаята, а долу на стълбите в тъмното седят Каталинон и Висенте.

— Ще има отвличане, управителю — шепне Каталинон. — Ала никому нито дума, инак бог да ти е на помощ.

— Господи Исусе Христе — трепери старецът. — Отвличане! Какво ли ще излезе от това? И ти ли ще участвуваш в тази работа?

— Разбира се — гордо отговаря Каталинон. — Та господарят без мен нищо не предприема. Ти още ли не си разбрал това, празна кратуно?

В същото време Изабела, измъчвана от страх, довери на баща си плана за отвличането и го помоли да й помогне. Дон Флавио изпадна във възторг:

— Мигел е истински мъж. Вече го обичам като собствен син. Само че внимателно, да не подразбере майка ти.

После извикаха Луиса и след като я накараха да се закълне много пъти, я посветиха в тайния план, тъй като тя щеше да съпровожда Изабела.

След това се заеха с подготовката на отвличането. Отец Грегорио, който щеше да пристигне подир тях в Сан Лукаро, щеше тайно да ги венчае.

Във въздуха витае нещо дяволско. Нощта е тъмно стъкло с драперии от саждени облаци. Насам-натам летят прилепи и под „Кулата на плача“ има локва кръв и захвърлена кама. На изток от време на време святка и жълти зигзази прорязват небосвода, сякаш чертаят неуловимите следи от полета на хищни птици. От манастирската градина се разнася езическият мирис на джоджен.

Богобоязливите спят, престъпниците излизат да си търсят плячка, в смълчания град тихо шуртят водоскоците и земята се вълнува от дъха на русалките, изпълнили градините.

Двама мъже, увити в мантии, се притискат до стената, на ъгъла на улицата чака друг мъж с оседлани коне.

— Чувате ли, милостиви господине — шепне Каталинон, — чувате ли този странен звук? Сякаш плясък на криле, призраци летят наоколо.

— Прилепи — тихо казва Мигел.

— Не, призраци. Свети Якове…

— Мълчи!

Нощта стои на кръстопътя със сведени очи като молителка пред манастирски порти. Горе в прозореца затрептява светлинка.

— Тихо!

По стената като змия се плъзга въжена стълба.

— Дръж здраво — шепне Мигел на Каталинон и се покатерва по стълбата. Поема Изабела през парапета на балкона и слиза с момичето в прегръдките си.

После бързо се изкачва нагоре Каталинон. Там чака забулена девойка. Лицето й не се вижда. Ала в същия: миг Каталинон зърва нечия ръка, която подава на девойката иззад завесата наметалото на Изабела. Каталинон едва не извиква от учудване.

— Луиса? — шепне Каталинон.

— Да — отговаря девойката.

— Да бързаме — казва Каталинон и забравя веднага; това, което е видял.

След миг са на седлата и не забелязват, че стълбата се вдига обратно нагоре и изчезва в тъмнината.

Конете, с омотани в парцали копита, препускат тихо към градската порта, кесия злато затваря устата на стражата и отваря безшумно портата.

Понасят се в галоп на юг. Нощта е тъмна, дъхава и ветровита. Венецът от облаци се сгъстява в плътна маса над пътя и заплющява дребен дъжд.

Мигел скрива лицето на Изабела от дъждовните капки, прегръща я с едната ръка, а с другата направлява коня.

При третия километричен камък чака затворена карета. Изабела и Мигел сядат в нея, Каталинон и Луиса — отвън, на задната седалка. Камък след камък се губят в мрака подир тях, четирите коня, впрегнати в каретата, летят като птици право срещу обедното слънце, което се валя в облаците.

Селяните в лозята се извръщат подир разкошната карета, в простора отеква камбанен звън, сенките на стрелките на слънчевия часовник върху странноприемницата показват, че е настъпило пладне.

Каталинон храни и пои конете, а Луиса се навърта около него.

Каталинон подпитва Луиса чия е била ръката, която бе зърнал зад завесата на балкона при отвличането.

— Сам господин графът ни помагаше — признава девойката.

— Какво? Помагал? Свети Якове — това е новина!

— Отвличането трябва да бъде тайно, нали? — шепне Луиса.

— Да. Така е по-удобно. Да не си посмяла зъб да обелиш.

— Дала съм клетва, че няма да говоря, и ти трябва да мълчиш като…

— Също и ти, яребичке — смее се Каталинон подир отдалечаващата се Луиса.

Междувременно дъждът е престанал, из мъглата се търкулва светложълт и влажен денят, а слънцето, полузабулено от воала на изпаренията, излъчва ослепителен блясък.

Четирите коня отново се понесоха в галоп на юг…

Каталинон обаче не възприема вече чуруликането на Луиса. Червеят на страха го гризе. Намръщен е, брои четните пътни камъни, нечетните пропуска и чувствува във въздуха нещо злокобно.

Привечер стигнаха в Сан Лукаро. На хълма край града над самото море хората на Мигел са наели прелестен летен дворец.

Влюбените стоят опрени един до друг и гледат как долу се разбиват вълните, гледат параклиса, в който утре Грегорио ще благослови техния брак.

Трапезата е приготвена за угощението и блюдата са покрити с листенца от рози. Вятърът носи откъм морето африкански аромати.

Изабела се отправя към стаята си.

Мигел целува мълчаливо ръката й.

Не може да говори от щастие. Не откъсва очи от вратата, откъдето подир малко Изабела ще се върне още по-красива, отколкото влезе.

В този миг Каталинон, комуто бе поверено да пази дома от преследвачи, се промъкна в стаята като дух.

— Какво търсиш тук? Трябва да пазиш отвън, на вратата.

— Не се бойте, милостиви господине. Тука сте в пълна безопасност.

— Какво дрънкаш? Сигурно ни преследват.

— Положително не, милостиви господине, понеже изобщо няма кой да ни преследва.

— Граф Сандрис…

— Господин графът Сандрис, с ваше разрешение, е знаел за отвличането също така добре, както целият негов дом, и когато се върнете, още веднъж ще ви благослови. Няма от какво да се страхувате. Радвайте се на своето щастие при пълно спокойствие…

Мигел изтръпна.

— Какво говориш, човече?

— Самата истина, милостиви господине, бог ми е свидетел. Не само че ми го каза дуенята на госпожицата, но и аз самият със собствените си очи видях ръката на дон Флавио, който подаваше от балкона наметалото на нейна милост. Всичко това е доказателство, че… Какво ви става, милостиви господине? Защо така пребледняхте? Какво ви е, за бога?

— Излез — казва Мигел през зъби и гласът му е скриптящ и нечовешки, също като скимтене на измъчвано животно.

Каталинон изчезва ужасен.

Пред очите на Мигел изведнъж притъмнява. Сводът нажежен до бяло, се сгромолясва над главата му, огъва се и трещи и той има чувството, че сред ураган от огнени езици земята под нозете му пропада в бездните на ада. И над руините на неговата мечта стърчи жестоко наранената му гордост.

— Аз съм тук, мой възлюбени — обажда се гласът на Изабела като от безкрайна далечина.

Любимият до преди малко глас сега стърже противно в ушите на Мигел и оставя подир себе си в пространството празнота.

— Знам, че обичаш белия цвят. Харесвам ли ти?

Ала пред очите, ослепени от оскърблението и измамата, пред сърцето, изпълнено с наранена гордост, се кълбят само черни сенки. Мигел не я вижда.

Изабела, усмихната любовно, подобна на бяло цвете от дантели, стои пред мълчащия Мигел в ужас:

— Защо мълчиш, любими? Бързо ме целуни. Татко навярно вече ни преследва.

Преди малко Мигел все още изпитваше безкрайна мъка, ала чувайки новата лъжа, новото притворство, той се вцепени. Копнежът се превърна в безразличие. С властен жест прекъсна девойката и каза хладно:

— Не бойте се, милостива госпожице, от преследване, което знаете, че е измислено. Ще се върнете у дома сама в моята карета. Моите хора ще ви придружат.

После изтича навън, метна се на коня и без да каже нито дума, препусна към Севиля.

Далече зад него се полюлява каретата. Лицето на Изабела е по-бледно от восък и неподвижно като месеца, който съпровожда каретата.

Доня Клара е коленичила пред кръста и духът и плува между бреговете на разума и халюцинациите, мислите й имат свой ход, различен от този на другите хора, и госпожата се гърчи в клетви върху подставката за молене.

— Закриляй ме, боже! Помогни ми да се справя с този грешен човек. Освободи детето ми от насилника.

Дон Флавио ходи из стаята с големи крачки, дрънчи с шпагата си, ала под гневната маска се крие усмивка.

— Гръм да го удари този негодник. Да отвлече дъщеря ми! Каква дързост. Ще го пронижа!

Доня Клара удря чело в подставката и протяга сключените си ръце. Ала изведнъж скача и крещи:

— Защо непрекъснато се въртите около мен, господине? Защо не хукнете подир дъщеря си, чиято чест е застрашена?

— Ала накъде? В каква посока?

— Вървете! Тичайте! Предприемете нещо, ако сте благородник!

Вратата се разтваря с трясък и влиза Изабела в бяла атлазена рокля, смачкана от дългия път.

Дон Флавио стои като гръмнат, неспособен да изрече нито дума.

Доня Клара избухва във възторг и прегръща дъщеря си:

— Ти си избягала от този негодник! О, бъди благословен, боже, който виждаш в дъното на всички пропасти и бдиш. Нищо ли не ти се случи? Не те ли обиди?

Изабела не отговаря.

— Какво ти се е случило, скъпа дъще? — питат настойчиво родителите.

Изабела стиска жадните си за отмъщение устни, тонът на думите й е зъл, неумолим и непреклонен.

— Отвлече ме, опозори ме и след това ме изостави! — лъже Изабела.

Отчаяният вопъл на Клара се слива с гневния вик на Флавио:

— Ще го убия!

Отец Грегорио седи срещу Мигел и внимателно се взира в лицето му.

Какви ужаси крие в себе си този разглезен велможа, когото съдбата е избрала да наследи корсиканската страстност!

Устни, стиснати до болка, очи, хлътнали и мътни, а зад тях чернота, в която бушува неукротима буря, пръсти, впити в облегалката на стола.

— Мислех, че в Изабела съм намерил своето щастие. Своето предназначение. Летях подир представата за съвършенство и разбих челото си в лицемерието и лъжата.

— Всъщност само твоята гордост е била наранена, Мигелито — казва старецът, милвайки ръката му. — Тя сигурно те е обичала. Сигурно те обича. Ала посвоему. Помни, синко, че всеки човек е различен!

— Не мога да обичам някого, който не е като мен! — яростно избухва Мигел. — Ако аз ходя по земята, то и жената, която обичам, трябва да крачи редом с мен. Летя ли в облаците — трябва да ме последва. Готов ли съм да рискувам живота си за нея, и тя трябва да рискува своя за мен. Не искам да спя с никого другиго освен с любовта. А тя трябва и двама ни да изпълни и залее, трябва и двама ни да разтърсва до мозъка на костите. Ако аз имам сто мъки, не може моята любима да има деветдесет и девет, ако аз имам сто радости — и тя трябва да има също толкова. Ако аз ослепея…

— И тя ли трябва да ослепее? — ужасява се Грегорио.

— Да, да, и ако аз умирам — трябва и тя да умира!

Грегорио е обзет от ужас. Какво себично изчадие! Ала любовта на стареца е по-силна от ужаса и отвращението му. Може би все още не е късно Мигел да се промени.

— Синко, опомни се, моля те. Това, което казваш, е жестоко, нечовешко…

— Или всичко, или нищо — скърца със зъби Мигел. — Давам ли аз всичко — и другият трябва да дава всичко. А лъжата никога никому няма да простя!

— Страхувам се, момчето ми, че искаш повече, отколкото човек може и има право да иска. Страхувам се за теб, Мигелито…

— Дон Флавио, граф Сандрис — съобщава слугата и в стаята веднага влиза дон Флавио с лице, изкривено от гняв.

Грегорио се покланя и отива в съседната стая.

— Дон Мигел, вие сте отвлекли дъщеря ми?

— Да — казва Мигел, — но…

— Замълчете! Вие я опозорихте и ваш дълг е да я вземете за жена.

— Никога!

— Отбранявайте се! — крещи дон Флавио и измъква шпагата си. — Ще заплатите с кръвта си!…

Шпагите блясват.

Стоманата звънти, летят искри, сипят се удар след удар, мълния след мълния и изведнъж дон Флавио пада като покосен, с лявата ръка притиска сърцето си, а между пръстите му шурти струйка кръв.

Дон Флавио изохква и сърцето му спира.

Мигел стои над мъртвия с широко отворени очи.

Грегорио влиза, проверява пулса на Флавио и поднася огледалце към устата му. То обаче остава чисто, не се замъглява.

Коленичва до мъртвия, помолва се, а после става и отчаяно вдига ръце към небето:

— Какво направи, Мигелито! Уби човек и погуби себе си!

Грегорио запалва свещ край главата на мъртвия.

Пред очите на Мигел се кълби мрак и в него просветва лицето на Изабела. То е странно изкривено, сякаш го гледа през пречупена светлина.

— В беда си, Мигелито — казва Грегорио и гласът му натежава от мъка. — Добре знаеш какво означава това. Ще те осъдят. Трябва да избягаш.

— Ще избягам — произнася решително Мигел. — Никому не ще позволя да ме съди. Няма да се оставя да ме разпитват и наказват.

— Може би баща ти и негово високопреосвещенство ще ти помогнат, Мигел. Тяхното влияние…

— Никого няма да моля да се застъпва за мен. Не искам ничия помощ. Ще напусна Севиля, ала пред никого няма да се покоря. Уведомете за това баща ми лично вие, отче, моля ви…

— Момчето ми — започва Грегорио, ала плач прекъсва думите му.

Севиля е развълнувана от всевъзможни слухове:

— Значи, дон Флавио не е паднал от ръката на коварен убиец, а на дуел?

— Да, всички казват, че това е било дуел.

— С кого? С кого?

— Това не се знае със сигурност.

— Знае се, приятелю! За последен път са го видели, когато е влязъл в двореца на Маняра.

— Глупости. Дон Томас беше най-добрият му приятел…

— Ами синът на Томас, уважаеми господине?

— Аха! Дон Мигел ли? Ето каква била работата!

— Какво общо има той, гражданино?

— Не знаете ли, че дон Мигел и доня Изабела…

— О, да, това е известно на всички, ала какво общо има то с дуела?

— Дявол знае, но сигурно има някаква връзка, казвам ви.

Кълбото на злословието от шепот и намеци пъргаво се търкаля от уста на уста и се размотава с невероятна бързина.

Нищо не пречи мълвата за дуела да се съедини с мълвата за прелъстяването на Изабела и още на другия ден някакъв нехранимайко запява на улица „Сиерпес“ песен за Мигел де Маняра, който е втори дон Жуан Тенорио, прелъстява жените и се дуелира с бащите на любовниците си.

И понеже светът е лекомислен и податлив на злорадство, особено когато става дума за знатни господа, певецът спечели със своята оскърбителна и присмехулна песен цял джоб мараведи.

Преди изгрев-слънце Грегорио изпровожда Мигел и Каталинон отвъд градските стени.

Едва минали през Кордовската порта, те се натъкват на някакъв човек, забулен в дълъг плащ.

— Високопочтени господине, ваша милост, толкова рано на разходка? — говори забуленият и изпод капишона звучи тих смях. — Това май е бягство на съгрешил човек.

Мигел посяга към шпагата, ала Грегорио хваща ръката му.

— Купете си опрощение от мен, милостиви господине — казва с плачлив глас забулената личност. — Купете си света реликва и си осигурете прошка и спасение на душата. Само срещу четвърт реал можете да целунете кост от ръката на свети Яков. Тя носи радост. А тук имам и нещо за щастие. Само за два реала. Въже от обесен.

Мигел го отминава мълчаливо, ала старият философ, от любов към грешника, макар и да не е суеверен, се връща.

— Дай ми това въже, човече — казва Грегорио и подава на забуления два реала.

После догонва Мигел, пъха тайно въжето в торбата на седлото му и се разделя с младия мъж като баща със син.

Бележки

[1] Artes literares (лат.) — литературен факултет. ↑

[2] Hospicio (исп.) — убежище за поклонници, монаси и др. ↑

[3] Тереса де Авила (1515 — 1582 г.) — испанска мистична писателка, реформаторка на Ордена на кармелитите. ↑

[4] Fiesta de toros (исп.) — борба с бикове. ↑

[5] Франциск Асизки (1182 — 1226) — монах, основоположник на просяшкия францискански орден. ↑

[6] „Животът е сън“ — една от най-известните трагедии на знаменития испански драматург Калдерон (1600–1681) ↑

[7] Бартоломе Естебан Мурильо (1618–1682 г.) — прочут художник от испанския барок. ↑

[8] Луис де Гонгора и Арготе (1561–1627) — известен поет-формалист на испанския барок. ↑

[9] Франсиско Гомес де Кеведо и Вилиегас (1580–1645) — известен испански поет и прозаик. ↑

[10] Фернандо де Ерера (1534–1597) — бележит испански поет-лирик. ↑

[11] Луис Понсе де Леон (1537–1591) — испански писател-мистик и поет. ↑

[12] „Акид и Галатея“ — антична легенда за двама влюбени, преработена от Гонгора. ↑

[13] Alcalde — кмет (исп.). ↑

[14] Всичко за по-голяма слава на бога (лат.). ↑

[15] Пиер Абелар (1079–1142) — френски философ и богослов. ↑

[16] Алонсо де Ледесема (1532–1632) — испански поет. ↑

[17] Балтасар Грасиан (1584–1058) — испански писател и философ-моралист. ↑

[18] Остроумие и изкуство на изтънчения ум (исп.). ↑

[19] Юг дьо Сен Виктор — френски философ и теолог. ↑

[20] Роджър Бейкън (1214–1294 г.) — английски философ, францисканец, влязъл в спор със схоластическата теология. ↑

[21] Без опит не можем да знаем нищо с увереност (лат.). ↑

[22] Бог няма нищо (лат.). ↑

Към следващата част или към съдържанието

Йозеф Томан Дон Жуан (2) (Животът и смъртта на дон Мигел де Маняра)

Метаданни

Данни

Дон Жуан

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора част

Йозеф Томан
Дон Жуан (2) (Животът и смъртта на дон Мигел де Маняра)