Тери Гудкайнд
Лавинен огън (66)

Шейсет и шеста глава

РИКА ВЪРВЕШЕ НАПРЕД по облицования с ламперия коридор, следвана от Ричард, Ничи и Кара. Стигнаха до разклона и завиха по каменната галерия с висок объл таван, който се извисяваше на близо шейсет метра височина. Резбованите колони бяха разположени на еднакво разстояние една от друга. През големите прозорци горе се виждаше масивният външен контрафорс, който поддържаше величествените стени. Оттам влизаха снопове светлина, които падаха под ъгъл, за да се пресекат с други снопове слънчева светлина, нахлула от малките прозорчета по-долу. Звукът от тежки стъпки отекваше и в най-далечните кътчета на хладния коридор.

Златотканият плащ на Ричард се вееше на гърба му страховито като приближаваща буря. Златните символи върху черната туника проблясваха на приглушената светлина. При минаването през всеки сноп светлина сребърните знаци върху ботушите му и по широките кожени накитници и колана изпращаха бляскави светкавици, които оповестяваха приближаването на магьосник.

Яростта на всяка Морещица спираше дъха на почти всеки, но хладният гняв, изписан на красивото лице на Кара, превръщаше кръвта в жилите му направо в лед. Някогашната Господарка на смъртта, която вървеше от лявата страна на Ричард, изглеждаше не по-малко внушителна в черната си рокля. Още първия път, когато я видя, Ричард имаше чувството, че чува въздухът около нея да пращи. Точно това се случваше и сега.

Ричард минаваше покрай меки столове и маси, скътани в сумрачни ниши. На пода бяха проснати под различни ъгли меки рогозки, чието предназначение бе да предлагат уют и спокойствие. Ричард съзнателно заобикаляше килимчетата, понеже мрачният грохот на ботушите му, ударили звънкия гранит, пасваше идеално на настроението му. Другите също избягваха да стъпват на меко. Добрата акустика, която предлагаха просторните коридори и галерии на Магьосническата кула, създаваше впечатлението, че настъпва нашественическа армия.

Рика се обърна към него, без да забавя крачка. Посочи надясно.

— Тук са, Господарю Рал.

Ричард взе завоя с все същата равномерна крачка и мина през отворената в очакване да го посрещне огромна двукрила врата. Върху всяко от крилата имаше по дванайсет прозорчета, пристегнати в тежки дъбови рамки. Десетметровата стена бе плътно покрита с рафтове с книги, пред които имаше специално издигнати стълби с медни перила, за да се осигури достъп дори до най-високите места. Слънчевата светлина, нахлуваща през високите прозорци, обливаше масивни махагонови колони, които блестяха ослепително. Но по-долу светлината бе далеч по-слаба, дори се бе наложило да запалят някоя и друга лампа.

Точно срещу вратата бе положена огромна махагонова маса с масивни дебели крака. Недалеч от четирите края на масата се издигаше по една колона, която поддържаше сводовете на високия таван. Ъглите, скътани нейде в далечината, тънеха в мрачни сенки.

— Ричард! — извика слисана Ан. — Какво правиш тук? Нали трябваше да си с войската!

Той изобщо не я забеляза, само дръпна изпод мишницата си червената книжка с кожена подвързия, която стискаше там. С нея разчисти безредно нахвърляните книги върху махагоновия плот и пред двамата магьосници и чародейката грейна полирана до блясък черна повърхност.

Ричард хвърли червената книжка на масата. Тя се удари в плота с отчетлив пукот, който отекна като гръм в просторното помещение.

В сумрака заблестяха златните букви на заглавието — „Лавинен огън“.

— Какво е това? — попита тревожно Зед.

— Доказателство — отвърна Ричард. — Или no-скоро едно от доказателствата. Нали обещах да ти представя доказателства.

— Това е древна книга — заобяснява Ничи. — Формула за създаване на събитие, наречено лавинен огън.

— Какво представлява това събитие? Би ли ни обяснил? — вдигна лешниковите си очи Зед.

— Означава края на света. Поне края на този свят, в който живеем сега — мрачно отсече Ричард. — Оказа се, че онова, което са вършили, е непреднамерен опит за създаване на противоречие и нарушаване на Деветото правило. Осъзнали са, че ако някой някога реши да активира лавинния огън, последствията ще са катастрофални.

Натан изгледа Ничи изпод вежди, явно се надяваше бившата Сестра да прояви повече разум, да се облегне на опита си и да даде по-смислено обяснение.

— Какви ги дрънка той?

— Древните магьосници създали нова теория за промяна на съзнанието с помощта на Субстрактивна магия, при което всички разчленени елементи се префигурират едновременно и независимо един от друг — създава се фалшива памет, която запълва празнините, зейнали след унищожаването на истинската. Магьосниците разработили теория, позволяваща даден човек да изчезне за всички останали и те да го забравят веднага щом го видят. Дори докато той е пред очите им и ги гледа.

Това явление разнищва паметта на хората за определен обект. Установено е обаче, че задействането на подобно събитие отприщва лавина, която не може да бъде контролирана и последствията, от която са непредвидими. Нещо като горски пожар, който вилнее хаотично и унищожава спомените на хора, които първоначално не са били засегнати. И така постепенно се разплита самата структура на света на живота.

— Що се отнася до профетическия червей — намеси се Ричард, — може би подобно нещо съществува наистина, но в конкретния случай причината за изчезването на пасажи от пророческите текстове е лавинният огън. В хода на този процес човекът, активирал събитието, наред с това запълва и празнината в пророчеството, мястото, оставено от даден Пророк, за да бъде дописано от неговите потомци. Празнината се запълва с допълващо пророчество, в което е вложена формулата на лавинния огън. По този начин лавинният огън заразява и прояжда всички свързани пророчества по разклонението, като започва с най-пряко свързаното — било то по сюжет или хронологично. В този случай връзката е и по двете линии — Калан. И така тя също е заличена от пророчеството.

Натан се отпусна тежко на стола си.

— Добри духове!

Ан, пъхнала ръце в ръкавите си, не изглеждаше нито доволна, нито впечатлена.

— Живот и здраве, ще трябва да се запознаем подробно с тази книга и да видим дали това, което говориш, изобщо има някакъв смисъл. Но тази книга не е основният и непосредствен проблем, който стои пред нас. Трябваше да останеш с армията. Длъжен си да поведеш войниците ни в последната битка. Веднага трябва да се върнеш там. Пророчеството е красноречиво — провалиш ли се в тази мисия, светът ще падне под тъмна сянка.

Ричард изобщо не и обърна внимание, втренчил поглед в дядо си.

— Познай какво е противодействието на лавинния огън.

Зед сви рамене, явно озадачен от въпросите на Ричард.

— Откъде бих могъл да знам?

— Има само едно-единствено противодействие. Създадено специално за целта.

— И то е?

— Кутиите на Орден.

— Ричард, това е просто… — Зед зяпна, долната му челюст увисна безпомощно.

Ричард бръкна в джоба си и извади от него нещо. Стовари го на масата пред тримата. Зед облещи очи.

— Да му се не види, момче, това е змийска лоза.

— Може би си спомняш какво пишеше в „Книгата на преброените сенки“: „И когато трите кутии на Орден бъдат пуснати в действие, ще избуи змийската лоза.“

— Ама… виж, такова… — заекна Зед. — Нали кутиите на Орден са в Градината на живота в Народния дворец… под най-строга охрана.

— Не само това — обади се Натан, — аз лично оборудвах гвардейците от Първия отряд с оръжия, които са смъртоносни дори срещу човек, роден с дарбата. Никой не би могъл да припари в Градината на живота.

— Съгласен съм с теб — подкрепи го Зед. — Невъзможно е. Ричард се обърна и внимателно пое от ръцете на Кара предмета, който тя му подаде. Нежно положи статуята „Дух“ така, че да е с лице към Зед, Натан и Ан. Сякаш тя бе вдигнала гордо глава, за да се опълчи на опитите им да я превърнат в най-обикновена заблуда.

— Тази фигурка принадлежи на Калан. Тя я беше оставила в Градината на живота, на мястото на кутиите, с надеждата, че някой все пак ще забележи, че такъв човек съществува. Лавинният огън я е заличил от паметта на хората. Всеки, който я види, я забравя моментално, още преди образът и да се е регистрирал в съзнанието му.

Ан обиколи с ръка книгата, вейката от змийска лоза, статуйката.

— Въпреки всичко това са само откъслечни догадки, Ричард. Кой би имал полза да крои такива ужасяващи планове?

— Идеята е на Сестра Улиция — отговори вместо него Ничи. — С нея са Сесилия, Армина и Тови.

— Откъде знаеш? — намръщи се Ан.

— Тови си призна.

Ан я изгледа още по-слисана.

— Призна си!… Че защо ще го прави? Пък и въобще как си успяла да я заловиш?

— Опитваше се да избяга с една от кутиите на Орден — взе думата Ричард. — Била нападната от мъжа, на когото дадох Меча на истината. Той я пробол и откраднал кутията на Орден, която била у нея.

Зед само вдигна ръка на челото си, загубил ума и дума, после се строполи в стола.

— Наред с другото Тови ми каза — продължи Ничи, — че са били тук, в Ейдиндрил, и са поставили онзи труп в гроба на Майката Изповедник като допълнителна презастраховка, че никой няма да повярва на Ричард, в случай че той реши да разкопае гроба и да ги убеди, че говори истината за Калан. Роклята са взели от Двореца на Изповедниците. Искали са да е сто процента сигурно, че всички ще вземат Ричард за обладан от маниакална идея.

Във връзка с това смятам, че е редно да знаете още и че пътувахме до руините на град на име Каска в южните покрайнини на Д’Хара. Там заварихме съгледвачески отряди на Императорския орден. Проведох експеримент с един от войниците. Използвах субстрактивното заклинание, което вие ме убеждавахте, че трябва да приложа върху Ричард, за да го „излекувам“ от предполагаемите заблуди.

— И? — не успя да сдържи любопитството си Ан.

— Живя две-три секунди.

Зед, пребледнял като платно, зарови лицето си в шепи.

— Убедена съм, че това би могло да се окаже доста… полезно — забръщолеви объркана Ан. — Чудесно е, че си си направила труда да опиташ. Но както вече казах, нищо не променя факта, че би трябвало да си при армията ни, Ричард. Нали ти показахме онова жизненоважно пророчество: „Ако фуер грисса ост драука не поведе тази последна битка, тогава светът, който вече стои на ръба на мрака, ще падне под ужасната сянка.“ Всички останали неща, които излагаш на вниманието ни, са важни несъмнено, но въпреки всичко това пророчество си остава нашата най-важна мисия. Нямаме право на грешки, иначе светът ще бъде закрит от страшна сянка.

Ричард притисна слепоочията си между палеца и показалеца на едната си ръка и сведе глава, явно опитвайки се да запази самообладание. Напомни си за пореден път, че тези хора просто се опитват да направят това, което им се струва редно.

Вдигна глава и обиколи лицата им с поглед.

— Нима не разбирате? — Посочи змийската лоза на масата. — Ето това е последната битка. Сестрите на мрака задействаха кутиите на Орден. Възнамеряват да освободят Пазителя на мъртвите и да го пуснат в света на живите. Възнамеряват да предадат живота на смъртта, за да облагодетелстват себе си с безсмъртие. Светът е на прага на тъмна ера.

Защо не можете да го проумеете? Ако вие тримата бяхте осъществили намеренията си и бяхте успели да наложите това пророчество, ако бяхте направили онова, което смятате за предопределено, нямаше да оцелея след вашето „лечение“. Досега да съм мъртъв. Като се опитвахте да осъществите пророчеството, вие всъщност работехте за успеха на Сестрите на мрака, за унищожаването на живота. Светът на живите за малко да бъде унищожен — заради вас.

Единствено свободната воля — свободната воля на Ничи и моята свободна воля — предотврати онова, което вие тримата се опитахте да стоварите върху човечеството, следвайки сляпата си вяра в пророчеството.

Ан, която бе последната, задържала се права, също се отпусна на стола.

— Добри духове! Той е прав — отрони Зед едва чуто. — Търсачът току-що спаси трима одъртели глупаци от самите тях.

— Не, вие не сте глупаци — продължи Ричард. — Всички ние понякога не мислим и вършим глупости. Важното е да разберем, че сме сбъркали, и да не повтаряме грешките си. Да се учим от тях. Не си позволявайте подобно нещо следващия път. Не съм дошъл да ви казвам какви глупаци сте, понеже съм убеден, че не сте такива. Тук съм, защото се нуждая от помощта ви. Искам да започнете да мислите с главата си. Сам по себе си, всеки от трима ви е уникален и гениален. И тримата притежавате знание, с каквото почти никой жив човек не би могъл да се похвали.

Жената, която обичам, моята съпруга, е отвлечена от Сестрите на мрака и животът и е заличен посредством формулата на лавинния огън. Сега огънят прогаря живота на всички, които са я познавали, и постепенно ще опожари всичко живо. — Посочи статуйката „Дух“. — Издялах това от духа на твоята внучка, Зед. За нея това бе изключително ценна вещ. Оставила я е там, върху каменния олтар, обляна в кръвта и. Искам да си върна Калан.

Нужна ми е помощ. Нито Ничи, нито Кара си спомнят Калан, но и двете осъзнаха, че това е така заради въздействието на описаните в тази книга, „Лавинен огън“, неща, а не, защото Калан не съществува. Всички вие сте загубили по нещо изключително ценно, което си е отишло от вас заедно със спомена за Калан. В живота на всеки от вас е зейнала яма, която не би могла да бъде запълнена по никакъв друг начин. Загубили сте един от най-добрите…

Изречението му увисна насред думата. Буцата в гърлото му не му позволяваше да каже нищо повече. По масата покапаха сълзи.

Ничи пристъпи към него и вдигна ръка на рамото му.

— Всичко ще се оправи, Ричард. Не се притеснявай, ще си я върнем.

Кара също го утеши с приятелска ръка на рамото.

— Наистина, Господарю Рал. Ще я върнем на всяка цена.

Той кимна, още не можеше да говори, пък и брадичката му трепереше.

— Ричард, надявам се не се съмняваш, че втори път няма да те предадем — надигна се Зед. — С теб сме. Имаш думата ми на Първи магьосник.

— Предпочитам да ми дадеш дума като мой дядо.

— Разбира се, момчето ми, то се знае — усмихна се през сълзи Зед.

— И моята шпага е готова за бой, момчето ми — скочи Натан.

Ан го изгледа изпод вежди.

— Твоята шпага ли? Това пък какво означава?

— Ами така, де, нали разбираш… — Натан вдигна ръка във въздуха и описа широка дъга. — Означава, че ще се включа в битката, за да възтържествува доброто.

— Да възтържествува доброто! Вижда ми се по-полезно просто да помогнеш да открием Калан.

— Ама и ти си една, жено…

— От теб ли се научи да се изразява така? — Ан възмутено изгледа Зед. — Преди да прекарате известно време заедно, никога не ми е говорил на „жено“.

— А, нямам нищо общо — невинно повдигна рамене Зед.

Ан изфуча първо към единия магьосник, после към другия, накрая се обърна усмихната към Ричард.

— Спомням си деня на раждането ти, Ричард. Беше мъничка топчица, изпълнена с живот, скътана в прегръдката на майка си. Тя толкова се гордееше с теб, беше ужасно щастлива, че плачеш така силно. Така де, сигурна съм, че и сега би се гордяла с теб ужасно много. Както всички нас, Ричард.

— Право казваш — отри носа си Зед.

— Ако имаш сили да ни простиш — додаде Ан, — с удоволствие бихме ти помогнали да се пребориш с тази заплаха. А лично за себе си определено мога да твърдя, че с най-голямо усърдие бих се погрижила за онези Сестри.

Ничи стисна Ричард за ръката.

— Май ще трябва да хвърляме чоп за това. Мисля, че всеки от нас с удоволствие би се заел с тази задача.

— Да бе, ти нали вече си направи кефа — надвеси се към нея Кара. — Нали уби Сестра Тови!