Тери Гудкайнд
Лавинен огън (57)

Петдесет и седма глава

КАЛАН ОТВОРИ ЕДНО ОТ КРИЛАТА НА ВРАТАТА със змиите. Сестра Улиция и Сестра Тови я забелязаха веднага и със скришни жестове и показаха да се приближи към тях в другия край на коридора. Не искаха някой да ги забележи край вратата със змиите и черепите.

Калан прекоси коридора, загледана във фигуралните мотиви по мраморния под, понеже не смееше да погледне Сестра Улиция в очите.

Щом се озова достатъчно близо, Сестра Улиция я сграбчи за рамото и я придърпа към една ниша в далечната стена. Двете със Сестра Тови преградиха пътя и отпред.

— Някой опита ли се да те спре? — попита Тови.

Калан поклати глава.

— Чудесно. Да ги видим — рече Улиция.

Калан смъкна презрамките на раницата си и я преметна отпред, за да могат Сестрите да отворят капака. Двете се нахвърлиха хищно върху закопчалката. Накрая някак си успяха да се справят и да отворят капака.

Двете Сестри се сбутаха една в друга, рамо до рамо, за да не могат хората в коридора да видят какво правят — да не се види пъкленото дело, което възнамеряват да покажат на бял свят. Сестра Улиция внимателно разгърна белия копринен плат на Калановата рокля, по-голямата част, от която беше натъпкана в раницата, за да види увитата в нея черна кутия.

Двете Сестри стояха и гледаха като вцепенени.

Сестра Улиция с треперещи пръсти потърси другите две кутии. Не ги намери и отстъпи назад, над лицето и се спусна мрачна сянка.

— Къде са другите две?

— В раницата се побра само една, Сестро — преглътна Калан. — Другите не влизаха. Нали казахте, че трябва непременно да ги скрия вътре, но се оказаха твърде големи. Ще…

Преди Калан да е успяла да изрече още една дума, преди да им обясни какво възнамерява да стори, че предлага да направи още два тура, за да вземе и другите две кутии, Сестра Улиция, изпаднала в дива ярост, я шибна толкова силно с пръчката си, че ударът изплющя в коридора.

Калан усети оглушително пропукване от едната страна на главата си.

После светът внезапно потъна в тишина и мрак. Калан се намери на пода, свлечена на колене. Свали ръка от главата си и установи, че май някой и е сложил топла, кървавочервена ръкавица.

Втренчи се с неподвижен поглед в ръката си, като дишаше на пресекулки. Болката бе толкова ужасяваща, че тя изгуби ума и дума. Нямаше глас дори да извика от ужас. Сякаш бе попаднала в дълъг, мъгляв, черен тунел. Коремът и се сви на топка.

Сестра Улиция я сграбчи за ризата и я вдигна от пода, за да я блъсне в стената. Главата и се удари в стената, но в сравнение с болката, причинена от удара в слепоочието, ухото и челюстта, това не беше нищо.

— Тъпа крава! — изкрещя Сестра Улиция, придърпа Калан към себе си и пак я блъсна в стената. — Тъпа, невежа, безполезна крава!

Тови явно също искаше да се докопа до нея. Калан забеляза някъде в далечината на пода да се валя половината от пръчката на Улиция. Напрегна сили да проговори, знаейки, че това е единственият и шанс за спасение.

— Сестро Улиция! Наистина нямаше как да се поберат и трите! — Към вкуса на кръвта се прибави и соленото на сълзите и. — Нали ми казахте да ги скрия в раницата си. Не се побраха. Просто исках да се върна и да взема и другите. Това е. Моля ви, ще се върна за другите две. Кълна се, ще ви ги донеса.

Сестра Улиция се дръпна назад, бушуващият гняв в погледа и беше страховит. Пръстите и посочиха гърдите на Калан, която се лепна за мраморната стена като прикована от незнайна сила. Натискът бе толкова силен, че Калан отчаяно се бореше за всяка следваща глътка въздух. В очите и се стичаше кръв и тя едва виждаше какво става около нея.

— Трябваше да завиеш другите две кутии в постелката си и тогава щеше да приключиш с един курс. Нали?

Калан не се беше замисляла, понеже този въпрос изобщо не стоеше пред нея.

— Но, Сестро, в постелката си съм завила друго. Сестрата се надвеси над нея. Калан се опасяваше, че всеки момент може неволно да си пожелае да е мъртва или наистина да се озове в лапите на смъртта. Изобщо не беше сигурна кое е по-лошо. Усети как болката се надига към главата и за да се слее с болката от страничния удар. Прикована за стената, тя нямаше как да се свлече на земята, да покрие уши, да крещи — иначе би го направила.

— Изобщо не ме интересува каква безполезна вещ си увила в постелката си. Трябваше да я извадиш. Кутиите са по-важни.

Капан можеше само да гледа с ококорени очи, без да помръдне, без да говори заради силната болка, която раздираше главата и. В ушите и сякаш бавно се забиваха остри ледени висулки. Китките и глезените и трепереха конвулсивно. Всеки нов прилив на болка, който разтърсваше тялото и, я караше да отваря уста, за да си поеме дъх, но каквото и да правеше, болката не отслабваше.

— И така, смяташ ли, че ще можеш да се върнеш вътре и да вземеш кутиите? — гласът на Сестрата звучеше дебел и застрашителен. — Ще можеш ли да се върнеш и да увиеш двете кутии в постелката си и да ми ги донесеш, както би трябвало да сториш още първия път?

Калан се опита да каже нещо, но не успя. За сметка на това кимна, обзета от неистово желание да се съгласи, да спре болката. Усещаше как от ухото и се стича струйка кръв, която продължава надолу по бузата и попива в яката на ризата и. Крепеше се на пръсти, гърбът и бе прилепен до стената, искаше и се да се стопи, да мине през стената, само и само да се отърве от Сестра Улиция. Болката не я оставяше да си поеме дъх.

— Спомняш ли си гледката на стотиците хиляди едри, самотни войници, разквартирувани в подножието на това място, които видяхме на път за насам? — попита Сестра Улиция.

Калан пак кимна.

— Е, ако още веднъж си позволиш да ме разочароваш, най-напред лично ще натроша всичките ти кокалчета и ще те накарам да изживееш ужаса на смъртта хиляди пъти, после ще те позакърпя достатъчно, че да ставаш за продан, и ще те пусна на онези войници, за да направят от теб момичето на полка. Там ще прекараш остатъка от живота си, ще преминаваш от ръка на ръка и никой няма да го е грижа какво се случва с теб.

Калан знаеше, че Сестра Улиция никога не отправя празни заплахи. Тази жена беше абсолютно безскрупулна. Калан отвърна очи и преглътна поредния си стон, понеже не можеше да издържи дълго на погледа на Улиция.

Сестра Улиция сграбчи Калан за челюстта и я обърна към себе си.

— Сигурна ли си, че разбираш какво ще ти струва да ме провалиш още веднъж?

Калан, въпреки че брадичката и бе вдигната доста високо, успя да кимне.

Усети как натискът, който я придържаше към стената, се освобождава внезапно. Свлече се на колене, цялата лява половина на лицето и продължаваше да пулсира зверски. Не беше сигурна дали костите и са натрошени, но определено се чувстваше точно така.

— Какво става тук? — попита преминаващ войник.

Сестра Улиция и Сестра Тови се обърнаха и му се усмихнаха. Той погледна надолу към Калан и сбърчи чело. Тя го изгледа с умолителен поглед, с надеждата да бъде изтръгната от лапите на тези чудовища. Онзи вдигна глава, зяпна, понечи да каже нещо на Сестрите, но така и не довърши. Погледна усмихнатата Сестра Улиция, после не по-малко лъчезарната Сестра Тови и накрая им се усмихна на свой ред.

— Наред ли е всичко, дами?

— О, да — рече Тови и се изкикоти закачливо. — Тъкмо се канехме да си починем на ей тази пейка. Оплаквах се от болки в гърба, това е всичко. И двете сме на едно мнение — старостта е нещо ужасно.

— Сигурно — кимна онзи. — Приятен ден.

Отмина, без изобщо да регистрира съществуването на Калан. Дори да я бе забелязал, я забрави моментално, преди да има време да се обади. Калан си каза, че точно по същия начин самата тя забравя неща, свързани със самата нея.

— Ставай — изръмжа груб глас над главата и.

Тя се надигна едва-едва. Сестра Улиция пак дръпна раницата и отпред. Отвори капака и извади зловещата черна кутия, увита в бялата рокля на Калан.

Подаде вързопа на Тови.

— Задържахме се тук твърде дълго. Започваме да привличаме внимание. Вземи това и да изчезваме.

— Но то си е мое! — възропта Калан и се вкопчи в роклята си.

Сестра Улиция я зашлеви с опакото на ръката си достатъчно силно, че зъбите и да изтракат. Ударът я просна на земята. Докато лежеше на пода, свита на кълбо, Калан притисна колене към корема си и простена от болка. Върху мрамора бе плиснала кръв. Тя се разтресе от нов прилив на болка, която вместо да отшумява, се усилваше.

— Искаш да тръгна без теб, така ли? — попита Сестра Тови и пъхна завитата в бялата рокля кутия под мишницата си.

— Би било най-разумно. Ще е най-безопасно да отнесем кутията надалеч, докато тази безполезна крава се върне за останалите. Ако отнеме толкова време, колкото за първата, не ми се иска да оставаме и двете и да предизвикваме войниците да дойдат да проверят какво става. Не ни трябва да влизаме в бой, важно е да се измъкнем незабелязано.

— Ако някой ни спре за справка, никак няма да е добре да открие у нас една от кутиите на Орден — съгласи се Тови. — Наистина би било най-разумно да тръгвам и да те чакам някъде по пътя. Или предпочиташ да продължа направо до местоназначението ни?

— Най-добре да не спираш да ме чакаш — отвърна Улиция и докато говореше с Тови, направи знак на Калан да се изправи. — Със Сестра Сесилия и Сестра Армина ще се срещнем с теб на уговореното място.

Сестра Тови се надвеси над Калан, която с мъка се надигна.

— Това означава, че разполагаш с няколко дни, за да по-разсъждаваш над това какво те чака, когато се срещнем пак.

— Да, Сестро — успя да отрони едва чуто Калан.

— Приятно пътуване — пожела Улиция на Тови.

След като Сестра Тови се отдалечи, отнасяйки със себе си красивата рокля на Калан, Сестра Улиция сграбчи Калан за косата и дръпна главата и към себе си. Пръстите на Сестрата се врязаха болезнено в плътта на Калан, която изкрещя.

— Имаме счупени кости — оповести Сестрата след бързия преглед. — Довърши си мисията и ще те излекувам. Провалиш ли се, това ще бъде само началото. Другите Сестри и аз имаме още доста работа, докато осъществим целите, които сме си поставили. Това се отнася и за теб. Свършиш ли си работата днес, ще те излекувам. Ние също бихме искали да си здрава, за да изпълниш по-добре бъдещите си задължения. — Потупа я покровителствено по бузата. — Но ако се провалиш, бързо ще ти организирам друга програма. А сега побързай и ми донеси другите кутии.

Разбира се, Калан нямаше избор. Колкото и да я болеше, знаеше, че не свърши ли поставената задача, при това скоро, ще стане далеч по-лошо за нея. Сестра Улиция красноречиво и показа, че винаги може да бъде приложена по-силна болка. А Калан и бездруго знаеше, че не може да избяга от Сестрите.

Калан си пожела да може да забрави болката така, както забравяше всичко друго от живота си. Явно в мрачните катакомби на спомените и се гушеха само лошите моменти.

На ръба на сълзите, предизвикани от раздиращата болка, тя пъхна ръка в ремъка на раницата си и я метна на гръб.

— И се постарай да направиш, каквото ти казвам и да ги донесеш и двете — изръмжа Сестра Улиция.

Калан кимна и забърза през просторния коридор. Хората продължаваха да не и обръщат внимание. Сякаш бе невидима. Неколцината, които поглеждаха към нея, задържаха вниманието си за един кратък миг, после забравяха, че някога са я мярвали.

Калан сграбчи бронзовия череп с две ръце и отвори едното крило на вратата със змиите. Завтече се по плюшените килими и покрай гвардейците, преди те изобщо да си помислят да се запитат какво виждат. Качи се по стълбите, без да обръща внимание на патрулите из коридорите, някои, от които, а-ха да я забележат, сякаш се съсредоточаваха, за да запазят образа и в спомените си, но не успяваха и продължаваха да си вършат работата. Калан се чувстваше като призрак сред смъртни — тук, но и не съвсем.

Изпъшка с усилие, за да отвори обкованата със злато тежка врата на градината, после се шмугна незабелязано вътре. Толкова я болеше, че не можеше да бърза, колкото и се ще. Не искаше нищо друго, освен да се върне и Сестрата да прекрати болката. Както и предния път, в градината бе тихо като в храм. Не и остана време да забележи и да се наслади на цветята и дърветата. Спря върху тревата, загледана в двете кутии, поставени на каменната плоча, вцепенена от гледката и от мисълта какво трябва да направи.

Измина разстоянието бавно, изобщо не и се искаше да е тук, изобщо не и се искаше да го прави. Но ужасната, пулсираща болка отстрани на главата и я подтикваше да поставя крак пред крак.

Застанала пред плочата, тя най-сетне плъзна раницата си от гърба и я постави до кутиите, но не изправена, а по-скоро полегнала. Избърса сополивия си нос с ръкав. Внимателно докосна болезнената страна на лицето си, едновременно с желание да успокои пулсирането, но в същото време страхувайки се да не влоши нещата. Едва не припадна, когато напипа нещо остро да стърчи. Не можеше да прецени дали е треска от пръчката на Сестра Улиция или парче кост. При всички положения и се зави свят и тя едва се сдържа да не повърне.

С ясното съзнание, че разполага с малко време, притисна едната си ръка към стомаха, а с другата се зае да развързва кожените ремъци, които придържаха завивката и към долната част на раницата. Пръстите и бяха хлъзгави от кръвта, поради което възлите се развързваха трудно. Накрая все пак се наложи да използва и двете си ръце.

Когато най-сетне се справи с възлите, внимателно разви завивката и взе онова, което се намираше в нея, постави го върху плочата, за да отвори място за омразните кутии. Преглътна стона си, като се сети какво оставя след себе си.

Трескаво се зае да увива двете кутии в постелката. Щом свърши, върза ремъците, като провери дали са добре затегнати, защото не искаше кутиите да изпаднат. След като най-сетне приключи, метна раницата си на гръб и с неохота втренчи поглед към празното пространство до вратата, което трябваше да измине.

Щом прекоси тревната площ, се спря и се обърна, втренчена с размазан от сълзите поглед към това, което бе оставила на каменната плоча на мястото на кутиите.

Това бе най-ценната и вещ.

А сега трябваше да се раздели с нея.

Смазана, без никакво желание да продължи напред, с усещането, че е по-слаба и безпомощна от всякога, Калан се свлече на колене в тревата.

Сви се на кълбо и зарида. Ненавиждаше живота си. Мразеше да живее. Трябваше да изостави онова, което обичаше най-много на света, заради отвратителните зли Сестри.

Калан се разрида неконтролируемо и започна да скубе тревата. Не искаше да остави тази вещ. Но ако не го направи, Сестрата никога няма да допусне да и се размине, при положение, че е нарушила директна заповед. Калан плачеше от жал към самата себе си, оплакваше безпомощното си положение.

Никой освен Сестрите, не я познаваше и дори не подозираше за нейното съществуване.

Де да можеше поне един-единствен човек да си я спомни.

Де да можеше Господарят Рал да влезе сега в градината и да я спаси.

Де да можеше… Какъв смисъл има да мечтае?

Изправи се с усилие и като се отпусна на пети, се загледа през премрежените си очи към гранитната плоча, към онова, което бе оставила там.

Никой не би могъл да я спаси.

Не беше свикнала да става така. Нямаше представа откъде го знае, но беше сигурна. Някога в смътното си, изчезнало минало сякаш бе успявала да разчита на себе си, на собствената си сила, за да оцелее. Сякаш не си беше губила времето с желания като „де да беше“.

Загледана през градината, през тази прекрасна и спокойна градина на Господаря Рал, почерпи сила от онова, което видя да стои там, в далечината, и в същото време някъде от дълбините на душата си. Именно от това имаше нужда сега — от решителност, както някога. Трябваше да е силна заради самата себе си.

Трябваше някак да се спаси.

Това, което видя на плочата, вече не и принадлежеше. То щеше да е нейният дар за Господаря Рал, в замяна на благородството на живота, на нейния живот, който си бе спомнила в тази градина.

— Господарят Рал ни ръководи — изрече тя първото изречение от отдаването. — Благодаря ти, Господарю Рал, задето ми помогна да намеря пътя към самата мен, задето разкри пред мен частица от онова, което бях преди.

Избърса сълзите си с ръце, заедно с тях размаза и кръвта. Трябваше да е силна, иначе Сестрите щяха да я победят. Щяха да и отнемат всичко. И да победят.

Калан не можеше да го допусне.

И тогава си спомни и докосна огърлицата на шията си. Претърколи камъчето между палеца и показалеца си. Поне това никой нямаше да и отнеме. Огърлицата си беше нейна.

Калан стана и се изопна под тежестта на раницата. Първо трябваше да се върне при Сестра Улиция, за да може тя да излекува раната на главата и. Калан с готовност щеше да приеме помощ, защото това щеше да и позволи да продължи напред и да намери начин да се справи.

След един последен поглед назад най-после се обърна и се насочи към вратата.

Вече знаеше, че не може да се предаде, че не може да се подчини на волята и убежденията им, че имат право над нейния живот. Може и да я победят, но няма да стане, защото го е позволила безропотно.

Но дори в крайна сметка да изгуби живота си, вече знаеше, че няма да победят духа и.