Тери Гудкайнд
Лавинен огън (42)

Четирийсет и втора глава

РИЧАРД СПРЯ ШОТА ЗА РЪКАТА, за да не и позволи да се отдалечи. Не можеше да допусне всичко да приключи по такъв начин — поради ред причини.

— Шота, съжалявам… Но ти сама го каза — животът си е мой, за да го живея така, както реша. Ако ме смяташ… поне донякъде… за свой приятел, за човек, когото цениш, ще предпочетеш да живея живота си така, както аз избера, както смятам за уместно, а не както на теб ти се иска.

— Добре тогава. — Гърдите и се надигнаха. — Ти направи своя избор, Ричард. Върви си. Иди и доизживей остатъка от живота си.

— Дойдох при теб, защото се нуждая от помощта ти.

Тя се завъртя и застана с лице към него. В очите и той прочете категорично послание да я остави на мира. Маската на вещица бе сковала красивите и черти. На Ричард му се стори, че дори въздухът около фигурата и пращи.

— Аз вече ти помогнах, при това с усилие, което едва ли би могъл да оцениш. Използвай оказаната ти помощ така, както прецениш. А сега напусни дома ми.

Колкото и да му се искаше да я послуша и да направи точно това, колкото и да не му се щеше да проявява нахалство, бе дошъл тук с конкретна цел, а Шота не му бе казала нищо по най-важния въпрос. Нямаше намерение да си тръгне, преди да получи отговор.

— Нужна ми е помощта ти, за да намеря Калан.

Погледът и помръкна още повече, обгърнат в хлад.

— Ако имаш ум в главата си, ще използваш информацията, която ти дадох, за да запазиш живота си колкото е възможно повече, за да помогнеш за отблъскването на ордите на Джаганг… или да продължиш да гониш своите духове. Вече не ме интересува какво ще предпочетеш. Просто си върви, преди да разбереш защо магьосниците ги е страх да припарят до дома ми.

— Сама каза, че способностите ти помагат да видиш събитията в потока на времето. Как ме виждаш мен в бъдещето?

Шота замлъкна за момент, накрая отклони очи от настоятелния му поглед.

— Поради някаква причина потокът на времето вече е замъглен пред погледа ми. Случва се. Е, сега разбра ли? Не мога да ти помогна с нищо повече. Върви си.

Ричард нямаше намерение да я остави да заобиколи темата.

— Знаеш, че дойдох, за да получа информация, да намеря нещо, което би могло да ми помогне да открия истината за това, което става. Важно е. Важно за много хора — не само за теб и за мен. Не се отдръпвай от мен по този начин, Шота, моля те. Наистина се нуждая от помощта ти.

— И откога си склонен да се вслушваш в моите съвети?

— Виж, признавам, че в миналото не винаги съм бил съгласен с всичко, което си ми казвала, но не бих дошъл при теб, ако не те смятах за изключително прозорлива жена. Макар наистина доста от нещата, които си споделяла с мен, да са се оказвали истина, ако винаги бях постъпвал според твоите предписания, без да използвам свободната си воля, щях да стигна до провал и сега щяхме или да кретаме под хомота на Мрачния Рал, или да се задушаваме в смъртоносната прегръдка на Пазителя на отвъдния свят.

— Ти така мислиш.

Изгубил мекотата на тона си, той се надвеси застрашително над нея.

— Спомняш си как дойде при мен в селото на Калните, нали? Спомняш си, че ме помоли да възстановя цепнатината във воала, за да не ни докопа през нея Пазителят? Спомняш си как ми обясняваше колко силно копнее Пазителят да пороби всички, родени с дарбата, в това число и теб, вещицата, за да ги подложи на неописуеми страдания за цяла вечност — нали си спомняш? — Посочи я с пръст за повече категоричност. — Ти не изстрада всичките онези ужасни неща, които трябваше да изживея аз, за да помогна на света. Не ти се наложи да отблъскваш всички потресаващи ужаси на Пазителя, за да затвориш процепа — направих го аз. Не ти спаси кожата си от острите нокти на Пазителя — направих го аз.

— Помня това. — Тя го гледаше изпод свъсеното си чело.

— Аз успях. Спасих те от страшна съдба.

— Ти спаси себе си от страшната съдба. Това, че спаси и мен заедно със себе си, не беше твоя цел, а съпътстващ бонус.

Ричард въздъхна, стараеше се да не губи търпение.

— Шота, сигурен съм, че можеш да ми кажеш нещо, че имаш макар и смътна представа какво се е случило с Калан.

— Казах ти вече — не си спомням жена с такова име.

— Да, и причината за това е, че нещо тотално се е объркало и аз го знам, защото виждам, че не си я спомняш. Но в същото време знам и че трябва да ми помогнеш в търсенето на истината — че можеш да ми дадеш макар и откъслечна информация, която би ми помогнала да разбера какво всъщност става.

— И очакваш, че можеш просто ей така да нахълташ непоканен в дома ми, да изложиш живота ми на риск, да изиграеш заучения си жалък танц и да изтръгнеш от мен онази част от живота ми, от способностите ми, която пожелаеш!

Ричард я гледаше, без да помръдва. Тя не отрече, че знае нещо, което би могло да му помогне. В този момент осъзна, че явно наистина е бил прав да се надява, че Шота би могла да му помогне.

— Шота, стига вече игрички! Престани да се правиш на обидена и да ме обвиняваш, че искам от тебе неща, които нямам право да поискам. Никога не съм те лъгал и ти го знаеш. Казвам ти, че това е важно и за теб, макар все още да не го осъзнаваш. От това, което успях да науча до момента, разбирам, че е твърде възможно Пазителят да е задействал поредната си схема за всеобщото ни унищожаване. Каквото и да знаеш, все ще ми е от полза, за да се опитам да попреча на този процес. Не ти играя някакви номерца на дребно. Каквото и да ми струва, ще получа информацията, която ти е известна!

— Значи си мислиш, че като ми заповядаш, автоматично получаваш правото да я получиш, така ли? — Присви очи. — Мислиш си, че понеже притежавам нещо, което според теб би ти било от полза, съм длъжна да ти го дам? Че имаш права над всяка част от живота ми, върху която ти се прииска да сложиш ръка? Мислиш си, че моят живот не принадлежи на мене, а съм длъжна да го поставя в твоя услуга? Мислиш си, че животът ми непременно трябва да ти е на разположение, за да се възползваш от него по удобен за теб начин? Че можеш да нахълташ в дома ми и да искаш, каквото ти скимне, а когато аз се осмеля да те помоля за нещо, се отдръпваш възмутен?

— Не съм се отдръпнал възмутен — прекъсна я той, като полагаше всички усилия да удържи тона си под контрол. — Оцених искреността на предложението ти. Разбирам прекрасно чувството на пустота, което обзема самотния човек. Но ако наистина си жената, за която те мисля, не би искала да живееш с човек, който не отвръща на чувствата ти. Ти заслужаваш да имаш до себе си мъж, който те обича. Съжалявам, Шота, но не мога да те лъжа и да те уверявам, че бих могъл да съм този мъж. Така само бих те наранил повече накрая. Не искам да те лъжа. Аз обичам друга.

И ако вече си го разбрала, би ли искала до себе си човек, който толкова лесно изневерява на любовта си и хоп, просто ей така се хвърля в прегръдките на друга жена? Според мен ти се нуждаеш от човек, който ти е равен, от истински партньор в живота, с когото да споделяш прелестите на живота. Не си човек, който би се зарадвал от компанията на милозливо и покорно кученце, вместо истински мъж. Мисля, че вече си се убедила, че първото не може да донесе истинска наслада и радост. Ако те е грижа поне малко за мен, ако ми отправи онова предложение, водена от искрени чувства, тогава — помогни ми.

Тя явно не бързаше да му отговори, затова той продължи:

— Шота, за мене е ценна всяка информация, която би могла да ми дадеш. Важно е. Толкова важно, колкото когато дойде да ме помолиш да запълня пролуката във воала. Не разполагам с нужните познания, за да разреша сегашния проблем. Ако се проваля, се опасявам, че всички ние ще загубим. Нямам време за игрички. Нуждая се от информацията, с която разполагаш.

— Как се осмеляваш да ми поставяш такива нагли ултиматуми? Вече ти казах, вече ти дадох отговора си. Животът си е мой, способностите са си мои. Ти нямаш права над тях.

Ричард притисна с палеца и средния пръст на едната си ръка двете си слепоочия, за да се опита да се успокои. Внезапно осъзна, че Шота може би е права.

Обърна и гръб и се отдалечи, за да обмисли ситуацията. Единственото, което знаеше, беше, че няма да си тръгне от дома и без да е чул всичко, което тя знае.

— Да разбирам ли, че знаеш нещо, което би ми било от полза в търсенето на истината?

— Знам много неща, свързани с различни области на истината.

— Но знаеш и нещо, което ми е нужно, за да открия истината за въпроса, който ме доведе при теб.

— Да.

Знаеше си! Без да се обръща с лице към нея, той изрече тихо:

— Назови цената си.

— Няма да искаш да заплатиш такава цена.

Ричард се обърна към нея. Тя го наблюдаваше с толкова пронизителен поглед, че той се почувства прозрачен. Нямаше да мръдне оттук, докато не разбере всичко, което знае Шота. Залогът беше животът на Калан.

— Назови цената си.

— Мечът на истината.

Светът се закова на място.

— Моля?

— Ти попита каква е цената, за да ти кажа онова, което знам. И тя е Мечът на истината.

Той стоеше като вцепенен.

— Сигурно се шегуваш.

— Ни най-малко — отвърна тя и ъгълчетата на устните и леко се вгънаха.

С периферното си зрение Ричард забеляза как Самюъл, скрит сред дърветата, се беше изправил и наблюдаваше сцената най-внимателно.

— За какво ти е мечът?

— Ти ме попита за цената, аз ти я казах. Това, което възнамерявам да правя, след като я получа, не те засяга.

Ричард усети как по раменете му пропълзяват ледени струйки пот.

— Шота…

Имаше чувството, че не може нито да помръдне, нито да си отвори устата, за да каже нещо. Този неин отговор му се стовари изневиделица.

Шота му обърна гръб и понечи да се отдалечи.

— Довиждане, Ричард. Беше удоволствие да те познавам. Не се връщай повече.

— Чакай!

Тя спря и го погледна през рамо, огненочервената и коса пламтеше, окъпана в лъч златиста светлина.

— Да или не, Ричард. Дадох ти достатъчно от себе си, а не получих нищо в замяна. Повече няма да го правя. Ако искаш да ти кажа това, което знам, трябва да заплатиш цената. Втори шанс няма да имаш.

Изгледа го продължително, после понечи да продължи. Ричард стисна зъби.

— Добре.

Тя се спря.

— Значи си съгласен?

— Да.

Завъртя се с лице към него и зачака. Той посегна да свали ремъка през главата си. Кара скочи пред него и го стисна за китката с две ръце.

— Какво те прихваща? — изръмжа тя. Червената и кожена униформа блестеше на слънчевата светлина, напълно в унисон с пламналия и поглед.

— Шота знае нещо за цялата тая каша. Трябва да разбера какво е то. Не знам какво друго бих могъл да сторя. Нямам избор.

Кара махна едната си ръка, за да я притисне към челото си, в опит да осмисли ситуацията. С усилие овладя бясното туптене на сърцето си.

— Не можеш да го направиш, Господарю Рал. Просто не можеш. Не разсъждаваш трезво. Разпален си от емоционалния момент, от силното си желание да получиш отговор, който те интересува и който си мислиш, че тя знае. Втълпил си си, че трябва да го получиш на всяка цена. Изобщо нямаш представа какво може да ти каже тя. Както ти е ядосана, едва ли би ти предложила нещо стойностно, което да ти свърши работа.

— Трябва да науча нещо, което би ми помогнало да разкрия истината.

— Няма никаква гаранция, че нейната информация ще ти бъде полезна, Господарю Рал. Моля те, изслушай ме, в момента не разсъждаваш трезво. Казвам ти — тази цена е твърде висока.

— Няма цена, която да е твърде висока за живота на Калан — особено пък, ако става дума за предмет.

— Така няма да купиш живота и. Срещу тази цена разполагаш само с думата на една вещица, че ще ти каже нещо, което ще ти е от полза. При това вещица, която иска да ти отмъсти, задето я отблъсна. Нали сам каза, че нищо от онова, което ти е казвала досега, не се е оказвало самата истина. Този път няма да е по-различно. Ще изгубиш меча си, при това в замяна няма да получиш нищо ценно.

— Трябва да го направя, Кара.

— Но това е лудост!

— Ами ако лудият съм аз?

— Какви ги говориш?

— Ако всички вие сте прави и Калан наистина не съществува? Ако просто съм откачил? Дори ти си го мислиш. Трябва да разбера какво има да ми казва Шота. Ако греша за всичко, в което вярвам, значи съм се побъркал, а каква работа има Мечът на истината при един откачен? Ако вие сте прави, че живея в илюзии, значи съм напълно безполезен за околните. Ако съм луд, как бих могъл да помогна на хората? Въобще, каква полза от мен?

— Ти не си луд. — В очите и блестяха сълзи.

— Не съм ли? Значи тогава вярваш, че Калан съществува и аз съм женен за нея? — След като тя не каза нищо, той издърпа ръката си от нейната. — Не мисля.

Кара насочи яда си към Шота и вдигна Агнела си срещу нея.

— Не можеш да му вземеш меча! Не е честно и ти го знаеш! Възползваш се от състоянието му. Не можеш да му вземеш меча!

— Цената, която определих, е нищожно ниска… Мечът дори не е негов. Никога не му е принадлежал.

Шота направи властен жест с пръст. Самюъл, който наблюдаваше от сенките, се затътри към тримата. Кара застана между Ричард и Шота.

— Той бе връчен на Господаря Рал от Първия магьосник. Господарят Рал бе провъзгласен за Търсач на истината и му бе връчен Мечът на истината. Мечът е негов!

— А откъде според теб Първият магьосник отмъкна меча? — Шота забоде един от дългите си, лакирани в червено нокти към земята. — От тук. Дойде тук, в дома ми, и го открадна. Именно така Зед се сдоби с този меч. Ричард не се е сдобил с него по право, а посредством кражба. Връщането му на неговия законен собственик би било нищожно изкупление за онова, което Ричард иска да узнае.

В очите на Кара блестеше изпепеляваща заплаха. Агиелът и се вдигна във въздуха. Ричард кротко я хвана за китката и я натисна надолу, преди да е предприела нещо грубо и необмислено. Не можеше да предвиди изхода от евентуална схватка между двете жени, но не искаше да рискува да изгуби обещаната от Шота информация… или пък да се прости с Кара.

— Постъпвам както е редно — спокойно отвърна Кара. — Не усложнявай нещата повече.

Ричард бе виждал Кара във всякакво настроение. Беше я виждал щастлива, тъжна, обезсърчена, мотивирана, твърдо решена, разгневена, но досега никога не бе ставал обект на нейния гняв, при това толкова концентриран, толкова откровено насочен към него.

Внезапно го осени видение. Видя същия израз на лицето и, надвесено над него. Някога, много отдавна.

Точно в този момент не можеше да си позволи да мисли за друго, затова изтласка неканения спомен някъде в дълбините на съзнанието си. Сега ставаше въпрос за Калан и за бъдещето, не за миналото.

Свали ремъка през главата си и намести ножницата върху него. Самюъл, скрит в полите на господарката си, наблюдаваше мълчаливо, лакомите му очи не се отделяха от ефеса.

Стиснал блестящия меч от сребро и злато в две ръце, Ричард го поднесе към Шота.

Тя понечи да го вземе.

— Мечът принадлежи на Самюъл, моя верен другар. — Усмихна се триумфално. — Дай му го.

Ричард застина на място. Не можеше да даде меча на Самюъл. Просто не можеше.

Тогава си каза, че още от самото начало би трябвало да се сети, че Шота иска меча именно заради Самюъл. Явно го е знаел, но просто не е искал да мисли за това какво на практика би означавало да предаде оръжието си на вещицата.

— Но нали именно мечът го е направил това, което е сега. Зед ми каза, че магията на меча е сторила с него това, превърнала го е в това, което е сега.

— И когато си върне онова, което е негово, ще бъде мъжът, който бе преди, преди да бъде ограбен от дядо ти.

Ричард познаваше Самюъл. Бе готов да се закълне, че онзи е способен на всичко, включително на убийство. Не биваше да дава Меча на истината в ръцете на такъв човек.

Мнозина като Самюъл, които бяха носили меча, бяха влизали в бой заради него, бяха го крали един от друг, бяха го продавали на този, който предложи най-висока цена, и тогава той ставаше Търсач, готов да продаде услугите си на всеки подлец, който си плати подобаващо. Така, разменян от ръка на ръка, използван за подли и коварни цели, мечът бе сменил много притежатели. Докато Зед успее да си върне Меча на истината и впоследствие да го даде на Ричард, титлата Търсач вече се беше опорочила, само споменаването и предизвикваше гримаси и презрение на лицата на хората, на Търсача се гледаше като престъпник, но по-опасен от останалите.

Да даде на Самюъл меча означаваше да възроди тази жалка традиция. Всичко да започне пак по стария начин.

Но не го ли направеше, щеше да пропилее шанса си да попречи на една далеч по-вероломна сила да нахлуе в света и, не на последно място, да посече надеждата си отново да види Калан. Макар Калан да бе най-важният човек за него в личен план, той съзнаваше, че изчезването и можеше да има несравнимо по-страшни последици в по-широк план. Дори не можеше да си представи потенциалните беди, които биха се появили при една такава липса.

Неговата отговорност като Търсач на истината беше към истината, а не към Меча на истината.

Самюъл се примъкна напред, без да откъсва очи от меча, ръцете му се протегнаха, дланите му се извърнаха нагоре в очакване.

— Мой, дай ми! — изръмжа нетърпеливо, изпълнените му с омраза очички заблестяха.

Ричард вдигна глава, за да погледне Шота. Тя скръсти ръце, сякаш за да му покаже, че това е последният му шанс. Това бе последният шанс на Ричард да разкрие истината.

Ако му беше известно някакво друго решение на проблема, колкото и трудно постижимо да му се струваше, би си взел меча и би поел риска. Но не можеше да си позволи да пропилее последната си възможност, да изгуби информацията, която знаеше Шота. Нищо не можеше да направи.

Той протегна меча в треперещите си ръце.

Самюъл, който не можеше да чака нито секунда повече, се хвърли алчно напред, ръцете му се вкопчиха здраво в ножницата и той притисна лелеяния предмет към гърдите си.

Щом се докосна до меча, на лицето му се появи особено изражение. Вгледа се в очите на Ричард, в погледа му се четеше почуда, устата му беше увиснала. Ричард нямаше дори най-смътна представа какво ли изпитва Самюъл в този момент, докато обгръщаше с ръце Меча на истината. Вероятно просто бе изпълнен с благоговение, че най-сетне отново се е сдобил с него.

Самюъл внезапно търти да бяга и изчезна сред дърветата. Мечът на истината се върна в сенките.

Ричард се почувства гол, ограбен. Погледна в посоката, накъдето бе изтичал Самюъл. Съжали, че не бе убил другаря на Шота още първия път, когато онзи го нападна. А оттогава се бе случвало още няколко пъти. Ричард бе пропилял тези възможности.

Втренчи пламналия си поглед в Шота.

— Ако той нарани някого, ти ще си виновна.

— Не аз му дадох меча. Ти го направи по собствена воля. Не съм ти извила ръката, нито пък съм те принудила с друг вид сила. Не се опитвай да бягаш от отговорност и да виниш другиго за своите решения и действия.

— Но няма да съм отговорен за неговите действия. Ако нарани някого, ще се погрижа този път да плати за престъпленията си.

Шота огледа дърветата в далечината.

— Тук няма да има кого да нарани. Вече си получи меча. И е доволен.

Ричард дълбоко се съмняваше.

Потиснал изблика си на ярост, се опита да се съсредоточи върху неотложните си дела. Не искаше да слуша никакви обяснения повече, затова пристъпи директно към въпроса.

— Получи си цената.

Тя го изгледа продължително, лицето и представляваше непроницаема маска. Най-накрая едва чуто произнесе две думи.

— Лавинен огън.

Извърна глава и заби поглед в пътеката.

Ричард я сграбчи за ръката и я накара да го погледне.

— Моля?

— Попита ме какво би могло да ти помогне да разкриеш истината. Отговорих ти — Лавинен огън.

Ричард не можеше да повярва.

— Лавинен огън ли? Какво означава това?

— Нямам представа — сви рамене Шота. — Знам само, че ти е нужно, за да разкриеш истината за всичко това.

— Как така нямаш представа? Не можеш просто ей така да ми изстреляш нещо си, което никога не съм чувал, и да си тръгнеш. Това не е честна сделка, не затова платих тази висока цена.

— Така или иначе, ти се съгласи на това споразумение и ето че аз изпълних своята част.

— Трябва да ми кажеш какво означава.

— Не знам какво означава, но мога да те уверя, че си струва цената, която плати.

Ричард не можеше да повярва, че се бе съгласил на сделка, в която не получи нищо ценно. Не беше по-близо до откриването на Калан, отколкото преди идването си при Шота. Искаше му се просто да се свлече на земята и да се откаже.

— Приключихме. Довиждане, Ричард. Моля те, върви си. Скоро ще мръкне. А те уверявам, че не би искал да се мотаеш по тези места по мръкнало.

Шота тръгна по пътя, който водеше към палата и в далечината. Докато я изпращаше с поглед, Ричард се укори, задето се бе примирил с провала, без дори да запротестира. Сега знаеше нещо, свързано със загадката. Беше камъче от мозайката, парченце от решението, толкова ценно, че до този момент бе известно само на вещицата. Това потвърждаваше, че Калан наистина съществува. Ричард си каза, че е направил крачка напред. Сега оставаше да си повярва.

— Шота — провикна се след нея.

Тя спря и се обърна, сякаш очакваше да и изнесе цяла лекция.

— Благодаря ти — рече искрено той. — Нямам представа какво ще ми помогне този лавинен огън, но ти благодаря. Поне ми даде мотив да продължа. Когато дойдох тук, нямах нищо. Сега имам. Благодаря ти.

Тя го погледна ококорена. Ричард нямаше как да знае какви мисли и се въртят в главата.

Накрая тя се върна крачка назад. Сключи ръце пред себе си, сведе глава и постоя така известно време, преди да зарее поглед сред дървесата. Имаше замислен вид.

Накрая проговори.

— Това, което търсиш, е отдавна заровено.

— Отдавна заровено ли? — предпазливо попита той.

— Да, но не знам какво означава, както и не знам какво е лавинен огън. Явяват ми се неща, свързани с различни проблеми, с най-разнообразни въпроси. Аз съм просто носител на информацията, един вид — нейният проводник. Не съм източникът. Не мога да ти кажа смисъла, но знам, че това, което търсиш, е отдавна заровено.

— „Лавинен огън“ и да търся нещо, отдавна заровено — повтори си Ричард и кимна. — Разбрах. Няма да го забравя.

Тя сбърчи чело, сякаш в същия този миг и се бе явило още нещо.

— Трябва да откриеш костницата в Необятната пустош.

Ричард усети как по краката му пропълзяват ледени тръпки. Нямаше никаква представа каква е тая Необятна пустош, но никак не му харесваше как звучи. Нито пък му се виждаше примамлива идеята да се рови из костници. Изобщо не искаше и да се замисля какво би могло да означава това.

Шота пак се обърна към чертозите си и тръгна да се прибира. Едва изминала и десетина крачки, пак спря и се обърна. Бездънните и очи се впиха в неговите.

— Пази се от четириглавата змия.

Ричард килна глава в очакване да продължи.

— Не знам какво означава… четириглавата змия.

— Може би не го осъзнаваш в момента, но сделката наистина беше честна. Дадох ти отговорите, от които се нуждаеш. Ти си Търсачът — поне беше. Ще трябва сам да потърсиш смисъла на отговорите, които получи.

Това бяха последните и думи, тя се завъртя на пети и се отдалечи, обляна в бакърените лъчи на слънцето.

— Да вървим — подкани той Кара. — Не искам да проверявам дали е била права, че не бихме искали да сме тук след мръкнало.

Тя го изгледа.

— Моето предположение е, че опасността идва от един откачен тип, който кръстосва горите със смъртоносен меч в ръка.

Ричард не искаше да спори по този въпрос. Самюъл едва ли щеше да се задоволи просто да получи меча. Вероятно би се опитал да унищожи законния му притежател, за да не би един ден Ричард да се появи и да си поиска обратно оръжието.

Въпреки казаното от Шота истинският крадец в крайна сметка си оставаше именно Самюъл. Мечът на истината се даваше от Първия магьосник. Той провъзгласяваше Търсачи и им връчваше оръжието. Мечът не принадлежеше на този, който е успял по някакъв начин да се добере до него. Падаше се на законния, провъзгласен от магьосник Търсач — тоест на Ричард.

Ужасен до болка, Ричард осъзна, че е предал доверието на дядо си.

Но нима мечът би означавал нещо за Ричард, ако Калан изгуби живота си?

Върховната ценност за него бе самият живот.