Тери Гудкайнд
Лавинен огън (36)

Трийсет и шеста глава

БЪРЗО, НО БЕЗ ДА ВДИГА ШУМ, Ричард вдигна меча си в очакване на нападение. Не знаеше какво точно ще последва, но бе готов. Докосна студеното стоманено острие до плувналото си в пот чело.

Едва доловимо прошепна думите „Меч, бъди ми верен днес“, за да настрои и себе си, и оръжието да свършат необходимото.

Беше гол до кръста и няколко тежки дъждовни капки намокриха кожата му. Дъждът ту валеше, ту спираше, но сякаш започна да се засилва. Лекият ромон на капките по гъстата корона от листа вече разпръсваше тишината на гората. Ричард примигна, за да махне водните капки от ресниците си.

После чу движение сред клоните и стъпки, които се приближават бързо към него. Не можеше да сбърка походката на Кара. Очевидно беше патрулирала по периметъра около техния лагер и бе чула същите звуци като него. Познаваше Кара добре и изобщо не беше учуден от бдителността и.

Но заобиколен от шепота на дъжда, Ричард чуваше и как клони и вейки едни след други бавно се отдръпват, а тук-там няколко клончета приплясват, докато нещото го обкръжаваше. Усети докосване по лявата ръка. Отстъпи крачка назад и измъкна ръката си от лепката. Изгореното място пулсираше болезнено. Топла кръв се стичаше вече на две места по ръката му. Нещо го хвана отзад за крачола и той пак издърпа крак.

Кара се носеше с гръм и трясък между дърветата и далеч не беше незабележима. Увеличи фитила на фенера си и освети бивака със сноп лъчи.

Ричард успя да различи нещо като странна тъмна мрежа, оплетена около него, втъкана сред дървета, клони и храсти. Изглеждаше като дебела нишка, но жива и лепкава. Нямаше никаква представа що за твар е това и как е успяла да плъзне навсякъде около него.

— Господарю Рал! Добре ли сте?

— Да. Не мърдай оттам.

— Какво става?

— Още не знам.

Звукът приближаваше, а тъмните, уж неподвижни нишки около Ричард отново започнаха да затягат хватката. Една го докосна по гърба. Той трепна, преви се и замахна с меча.

Щом я разряза, цялата паяжина се стегна и го уви още по-плътно.

Кара увеличи максимално светлината на фенера, с надеждата да види какво става. Тогава Ричард внезапно съзря, че блестящите нишки го оплитаха като в пашкул. Дори видя как паяжината се преплита над главата му. Беше толкова близо, че не му оставаше никакво пространство за действие.

В този миг осъзна откъде е идвал коприненият звук, който чу в началото. С плавни и неспирни движения някаква незнайна твар е изтъкавала нишките си край него, както паяк плете своята мрежа около жертвата си. Нишките на тази паяжина обаче бяха дебели колкото китката му. Нямаше никаква представа какво е. Знаеше само, че при всеки допир с нишките — по крака, по лявата ръка — получи болезнени изгаряния.

Видя как светлината от фенера приближава и се сети, че Кара си проправя път към него.

— Кара, стой там! Не го пипай! Ще те изгори.

— Ще ме изгори ли?

— Да, сякаш е нещо като киселина. Освен това лепне. Стой настрани, за да не докопа и теб.

— Ами ти как ще се измъкнеш?

— Ще го разсека. Ти стой там, а аз ще дойда при теб. Когато нишките стегнаха и лявата му страна, Ричард най-накрая изви меча си и го стовари върху тях. Острието проблесна на светлината на фенера и разсече мрежата от лепкави нишки. При срязването те отскачаха назад с плясък като обтегнат ластик. Някои се залепиха по клоните и увиснаха като мокър мъх. На светлината на фенера Ричард забеляза как листата се сгърчват, изгорени от досега с нишките. Каквото и да тъчеше паяжината, Ричард не можеше да го види.

Дъждът се усилваше, а Кара се стрелкаше напред-назад, търсейки начин да се добере до Ричард.

— Мисля, че мога…

— Не! — изкрещя той. — Казах ти, стой настрана! Ричард продължи да реже дебелите тъмни въжета там, където бяха най-близо до тялото му, и се стремеше да открие слабо място в тъканта на пашкула, за да наруши целостта му. След известно време обаче бе принуден да се откаже, защото лепкавите нишки взеха да увиват и меча му.

— Трябва да ти помогна! — извика Кара нетърпеливо.

— Само ще се оплетеш. Ако хване и теб, няма да можеш да ми помогнеш. Казах ти, остави ме аз да го разрежа и да стигна до теб.

Това като че ли най-после я разубеди, поне временно, да не се втурне с оръжие на помощ. Тя стоеше полуприведена, с отчаяно стиснати устни и с Агиел в ръка, без да знае как да постъпи — хем не искаше да наруши забраната му и разбираше смисъла на предупреждението му, хем и не можеше да го остави да се бори съвсем сам.

А битката беше странна, объркваща, безстрастна. Нямаше никаква припряност. Разрезите очевидно не причиняваха болка на това същество. Просто пашкулът бавно и неспирно се стягаше около Ричард и сякаш го подканваше да прекрати съпротивата, понеже има достатъчно време да прецени положението.

Въпреки тишината и измамното спокойствие Ричард беше крайно разтревожен от неумолимото затягане на паяжината. Преизпълнен с желанието да сложи край на нелепата ситуация, вдигна меча си и разсече гъстата мрежа.

Виждаше как в гората край него израстват нови нишки, докато той се бори да се измъкне от тях. Съществото укрепваше и непрестанно затягаше примката си, още докато Ричард разсичаше най-близките до себе си нишки. Унищожаваше десет въжета, но веднага го обгръщаха нови двайсет. Той не изпускаше от поглед гората, за да разбере в крайна сметка кой тъче паяжината и да атакува причината, а не резултата. Всичките му усилия оставаха напразно — не се виждаше нито началото на нишките, нито самият паяк. Само лепкавите израстъци продължаваха да пълзят в шубрака и между дърветата, растяха и се множаха непрекъснато, уплътняваха пашкула около него.

Макар че на пръв поглед имаше достатъчно време да измисли изход, Ричард знаеше, че това усещане е празна глупава надежда. Отлично разбираше, че времето му бързо изтича. Тревогата му растеше все повече. Изгорената плът пулсираше от болка, сякаш непрекъснато му напомняше каква смърт го очаква, ако не успее да се измъкне. Щеше да настъпи момент, когато няма да може да мърда. Знаеше, че все някога стегнатият пашкул ще го задуши. И със сигурност не го очакваше бърза смърт.

Мрежата се сгъстяваше около него, а Ричард продължаваше да и нанася яростни удари в неистов опит да си проправи път с меча през лепкавата и прегръдка. Всеки път, когато стоварваше острието отгоре и, по него полепваше все повече от гадната слуз, с която бяха пълни израстъците. Колкото повече режеше, толкова повече нарастваше лепкавата обвивка на меча. Мечът ставаше по-тежък и все по-трудно разкъсваше стената пред него.

Докато Ричард се мъчеше да се измъкне от капана, един възел не само продължи да слепва обвивката по острието му, но и го залепи за стената на пашкула, с което самото повдигане на меча се превърна в изпитание. Той се почувства като муха в паяжина. С огромно усилие измъкна меча си от стената, но израстъците, все още залепени за острието, само се разтеглиха като лепило.

За пръв път Ричард срещаше противник, който толкова да затрудни меча му. Беше си пробивал път през брони и железни решетки, но тази лепкава смес, макар и да се режеше, увисваше и полепваше по всичко наоколо.

Спомни си как Ейди веднъж го попита кое е по-силно — зъбите или езикът. Тя твърдеше, че езикът е по-силен, макар че е мек, и би издържал доста след като зъбите са се предали. Въпреки че спорът бе по друг повод, в този случай ужасяващото му значение бе повече от очевидно.

Част от коварните нишки се разтегнаха и полепнаха по крачолите му. Докато измъкваше меча си, един израстък падна върху дясната му ръка. Той изкрещя от болка и се свлече на колене.

— Господарю Рал!

— Стой там! — успя да извика, преди Кара да тръгне към него. — Добре съм. Просто стой там.

Загреба в шепа листа, парчета от кора и пръст, за да предпазва дланта си, и откъсна тъмния лепкав израстък от ръката си.

Пронизващата болка го накара да посегне да го махне, забравил всичко останало.

Кълбото от нишки ставаше все по-стегнато, а дебелите израстъци поваляха фиданки, късаха вейки, отчупваха цели клони от дърветата. Гората бе изпълнена с острия мирис на изгоряло.

Въпреки че яростта на меча го изпълваше и поддържаше духа му, Ричард разбра, че губи битката. Където и да срежеше, множество нови нишки бързо се появяваха, слепваха се с останалите и запълваха дупката. Колкото и да сечеше пашкуленото кълбо, мрежата само се увиваше и слепваше в още по-стегната паяжина.

Спокойното отчаяние взе да отстъпва на паниката пред мисълта, че е в капан. Страхът наля сила в мускулите му и той с всичка сила стовари меча си. Представяше си как странната тъмна маса го поглъща, изгаря плътта му, как се сгъстява плътно около него, докато накрая го задушава или може би първо го убива, като прогаря месата му до кокал. Ричард яростно нанасяше удар след удар в лепкавата стена. Зад разсечените израстъци, увиснали назад, се появяваха нови. Отрязаните дори се преплитаха с новите и още повече заздравяваха мрежата. Той не просто губеше битката, но с борбата си даже улесняваше задачата на своя екзекутор.

— Господарю Рал, трябва да дойда!

Кара добре разбираше, че заплахата е смъртоносна, и търсеше начин да го избави от капана. Но също като него нямаше никаква идея какво трябва да направи.

— Кара, чуй ме! Ако и ти се оплетеш, ще умреш. Пази се и в никакъв случай не го докосвай с твоя Агиел. Аз ще измисля нещо.

— Тогава побързай и действай, преди да е станало късно! Все едно правеше нещо друго.

— Дай ми само минутка да помисля!

Опита се да овладее учестеното си дишане и докато търсеше изход, подпря гръб на огромния ствол на близкия смърч, край който бе проснал завивката си. Около дървото не бе останало много свободно пространство, а скоро и то щеше да се запълни. Кръвта от раните, изгорени от тъмното вещество, се стичаше по ръцете му. Плътта му гореше и пулсираше, а болката му пречеше да се съсредоточи. Трябваше да намери начин да прескочи лепкавата мрежа, да се измъкне от капана и, преди той да го е погълнал завинаги. И тогава се сети.

Използвай меча за онова, което той умее най-добре.

Без да губи време, Ричард отлепи гръб от дървото, обърна се, направи крачка назад и с всичка сила стовари меча си. Знаеше, че от това зависи животът му, и вложи в удара всичката си ярост и енергия, цялата си мощ. Върхът на острието светкавично се завъртя, свистейки.

Мечът отсече дървото с оглушителен грохот, все едно падна гръм. Стволът се разтърси, разхвърчаха се трески. Леките стружки се носеха из въздуха, а парченца дърво и кора полепнаха по паяжината.

Огромният ствол изскърца, докато високата корона се накланяше през плетеницата над главата на Ричард. С нарастваща скорост тежкият смърч се стовари сред гъстата гора, отскубвайки дебели клони от съседните дървета.

С падането си дървото скъса израстъците, свързани с него, повлече част от лепкавите въжета със себе си, плесна ги върху земята и ги смаза под тежестта на дънера и клоните си.

Преди паяжината да успее да се възстанови и да изтъче нова мрежа, за да запълни отворилата се дупка, Ричард скочи върху дънера, който още вибрираше от удара в земята. Изпъна ръце и приклекна, за да запази равновесие. Вече валеше силно и дървото беше хлъзгаво. Ричард използва момента, докато гигантският дънер още подскачаше от удара, а отгоре му се сипеха клони, парчета кора, иглички и листа, за да изтича по ствола като по мост над лепкавата мрежа.

Задъхан, стигна до Кара, най-накрая освободен от капана. Морещицата го видя да приближава и скочи върху един по-голям клон, за да му помогне да премине. Сграбчи го за ръката, за да го удържи да не се подхлъзне по мократа кора, и той притича през гъстата корона.

— Това пък какво беше? — попита Кара, докато му помагаше да слезе от дървото, като надвикваше грохота на проливния дъжд.

Ричард още не можеше да си поеме дъх.

— Нямам представа.

— Виж — каза тя и посочи меча му.

Лепкавото вещество, все още полепнало по меча, се топеше на дъжда.

Кълбото от израстъци, преплетени сред гората, също постепенно омекваше и увисваше. Израстъците се разделяха, а дъждът свличаше мрежата към земята, отмивайки все повече от дългите, дебели нишки от дърветата. Те падаха на тъмни купчини, съскащи на дъжда, и се топяха като първи сняг, който, едва довеян от бурята, бързо преминава в дъжд. В сумрака на зората Ричард успя да види големината на кълбото, което го бе оплело. Беше великански охлюв. Когато разкъса върха на плетеницата, падащото дърво като че ли разруши целостта на нещото и то се разпадна под собствената си тежест.

Студеният дъжд валеше все по-силно и по-силно и отмиваше тъмните израстъци от дървета и храсти. Разсипани по земята, те приличаха на вътрешностите на огромно мъртво чудовище.

Ричард избърса меча си в мокрите храсти и трева, докато не го изчисти от лепкавата слуз.

Кълбото на земята се топеше все по-бързо, като оставяше след себе си само сгъстяваща се сива мъгла. Сред сенките на дърветата мъглата бавно се вдигаше като пара над топлите недра на току-що посечено тяло в зимен ден. Излезе лек бриз, който поде сгъстените мъглести облачета и ги отнесе отвъд плътния параван на гората.

Вече под прикритието на горския балдахин, тъмната мъгла внезапно се раздвижи по необясним за Ричард начин, сгъсти се и се превърна в мастилено черна сянка. За миг, още преди той да осъзнае това, което виждат очите му, зловещото привидение се разпадна на хиляди треперливи форми, които се пръснаха във всички посоки като че мрачен фантом се превърна в дъждовни сенки и мъгла. Всичко изчезна за секунда.

Ричард потръпна от ужас.

По гръбнака му премина ледена тръпка.

— Видя ли го? — облещи се насреща му Кара.

— Много приличаше на онова, дето ни нападна в Алтур’Ранг през стените на странноприемницата — отвърна Ричард, след като кимна. — И то изчезна по същия начин точно когато си помислих, че с мене е свършено.

— Явно е бил същият звяр.

Без да обръща внимание на плисналия утринен дъжд, Ричард внимателно оглеждаше сенките сред околните дървета.

— И аз така мисля.

Кара също наблюдаваше гората и търсеше признаци за надвиснала опасност.

— Извадихме голям късмет, че заваля точно когато трябваше.

— Не мисля, че дъждът го прогони.

Тя избърса очите си от дъжда.

— А тогава какво?

— Не съм сигурен, но може би си отиде, защото успях да се измъкна от капана му.

— Не мога да повярвам, че такова могъщо чудовище се отказва тъй лесно — и предишния път, и сега.

— Нямам друго обяснение. Но познавам един човек, който се надявам да има. — Хвана Кара за ръката. — Хайде. Да си събираме нещата и да се махаме оттук.

Тя кимна към гората.

— Ти иди да доведеш конете, а аз ще събера постелките. Ще ги изсушим по-късно.

— Не, да се измъкваме веднага. — Той бързо извади от раницата си риза и наметало, което да му осигури поне частично прикритие от дъжда. — Ще оставим конете. Затворени са добре зад оградата, имат трева и вода, така че ще изкарат известно време.

— Но с конете ще се махнем оттук по-бързо.

Ричард не изпускаше гората от поглед, докато навличаше ръкавите на ризата си.

— Няма да могат да минат през прохода — на места е твърде тесен. А и бездруго не можем да влезем с тях в Агаден, в дома на Шота. Нека си починат, докато се видим с вещицата, заслужават го. После, след като разберем какво знае тя за изчезването на Калан, ще се върнем и ще си ги вземем. Може би Шота дори ще ни каже как да се отървем от това чудовище, което ни преследва.

— Съгласна съм с всичко това — кимна Кара, — само дето наистина предпочитам да изчезнем оттук максимално бързо, а конете щяха да са ни от полза.

Ричард клекна и взе да навива прогизналата си завивка.

— И на мене ми се ще, но проходът е съвсем наблизо, а конете не могат да го преминат. Така че хайде да тръгваме. Нали ти казах, конете и без това имат нужда от почивка, иначе скоро няма да са ни от никаква полза.

Кара натъпка малкото си вещи в раницата и също си сложи пелерина. Вдигна раницата за една от каишките и я метна през рамо.

— Ще трябва обаче да си вземем нещата от самарите на конете.

— Остави ги. Ще вземем само най-необходимото — излишната тежест ще ни забави.

Кара се взираше през пелената от дъжд.

— Ама някой може да ни открадне провизиите.

— В тоя район едва ли се навъртат крадци.

Кара го изгледа смръщено.

— Това пък защо?

— Из тези гори бродят Шота и нейният другар. А тя е доста своенравна.

— Аха, чудесно — измърмори Кара.

Ричард метна раницата си на рамо и тръгна.

— Хайде, побързай.

Тя се затича след него.

— А хрумвало ли ти е, че тази вещица може да е по-опасна и от чудовището?

— Тази сутрин май сме малко кисели, а? — подметна Ричард, като и хвърли поглед през рамо.