Тери Гудкайнд
Лавинен огън (35)

Трийсет и пета глава

ДАЛЕЧНИЯТ ВЪЛЧИ ВОЙ РАЗБУДИ РИЧАРД от дълбок сън. Планинското ехо поде самотния вик, но отговор не последва. Ричард лежеше настрана под загадъчната светлина на измамната зора и разсеяно се вслушваше да чуе ответния вълчи зов, но той така и не дойде.

Колкото и да се опитваше, явно не можеше да задържи очите си отворени за повече от един кратък миг, а какво оставаше да събере сили да повдигне глава. Сенките на клоните се поклащаха в сумрака.

Ричард пое дълбоко дъх и се събуди напълно. Беше ядосан. Лежеше по гръб. Мечът беше положен върху гърдите му. С едната си ръка той се беше вкопчил в ножницата, а с другата така здраво стискаше дръжката, че буквите на релефната думата „Истина“ се бяха отпечатани върху дланта и пръстите му. Мечът на истината се бе поизмъкнал от ножницата. Гневът на Ричард също напираше навън.

Зората правеше първите си плахи опити да се промъкне тихо иззад гористия планински склон. Гъстата гора беше смълчана.

Ричард плъзна острието обратно в ножницата и седна, като положи меча в постелята до себе си.

Сви колене, опря лактите си на тях и прокара пръсти през косата си. Сърцето му още биеше с яростта на меча. Тя се бе прокраднала в съществото му несъзнателно и без да я управлява, но той не се учуди, нито се стресна. И преди беше посягал да извади меча си, връхлетян от спомена за онази съдбовна утрин и за странното си полусънно състояние. Понякога се събуждаше направо с гол меч в ръка.

Защо този спомен се връщаше така натрапчиво на пробуждане?

Много добре знаеше. Защото това бе сутринта, когато се събуди и не намери Калан до себе си. Заради нетърпимия спомен за утринта, когато тя изчезна. Това беше сън кошмар за живота кошмар, в който живееше оттогава, и все пак той знаеше, че споменът се връща и заради нещо друго. Премисляше го за хиляден път, но все не успяваше да улови особеното му значение. Вълчият вой, който го събуди, беше някак странен, но не чак толкова, че да продължи да преследва мислите му.

Ричард се огледа мрачно, но не видя Кара. На изток, над дебелия килим на гората, небето бавно се обагряше в червено. Цветната ивица поразително приличаше на кръв, потекла от раната на сивочерното небе отвъд застиналите дървета.

Всички кости го боляха от бясното темпо на ездата им нагоре по пътя, който ги изведе от сърцето на Стария свят. Патрулите, пръснати из Средната земя, и вражески войници от армията на окупаторите често ги спираха. Тези разпръснати отряди в никакъв случай не бяха ударната сила на Императорския орден, но не бяха и за пренебрегване. Веднъж убедиха войниците да ги пуснат, като се представиха за каменоделец, тръгнал по работа с жена си, понеже имал идея как да направи паметник в прослава на Ордена. Но в останалите случаи трябваше да се измъкват с битки. И то кървави.

Имаше нужда от повече сън — дотук почти не бяха спали, — но докато не намереха Калан, можеха да си позволят само минимума. Не знаеше колко още време му трябва, за да я намери, но не смяташе да прахосва нито миг. Отказваше да повярва, че всъщност времето му вече е изтекло.

Неотдавна един от конете издъхна от изтощение, не можеше да си спомни кога точно. Друг кон пък наскоро окуця и се наложи да го изоставят. Точно сега Ричард не можеше да се тормози с мисли за намиране на нови коне, защото имаше по-важни грижи. Приближаваха Агаден, дома на Шота. През последните два дни неспирно драпаха по внушителните планински масиви, които окръжаваха Агаден.

Докато разтягаше болезнените си и уморени мускули, за пореден път се запита как ще намери начин да убеди Шота да помогне. Тя му бе помагала преди, но това не означаваше, че пак ще го направи. Шота не беше много сговорчива — меко казано. Някои толкова се страхуваха от вещицата, че не смееха да произнесат името и на глас.

Веднъж Зед му каза, че Шота никога не ти казва това, което искаш да знаеш, без да ти каже и нещо, което не ти се ще да чуеш. Ричард нямаше представа какво не би искал да чуе, но добре знаеше каква информация му е нужна и се надяваше Шота да му каже какво знае за изчезването на Калан или пък къде може да е тя. Бедата ще е, ако Шота откаже.

Гневът отново се надигна, но той усети хладното гъделичкане на росата по лицето си.

В същия миг забеляза движение сред дърветата.

Присви очи в опит да пробие мрака. Едва ли вятър бе разклатил листата — призори гората беше тиха.

Сенките на клоните като че ли помръднаха в сумрака.

Тази сутрин нямаше никакъв вятър.

Тревогата завладя Ричард, а сърцето му затуптя по-бързо. Той се изправи в постелята.

Нещо се промъкваше сред дърветата.

Не местеше клоните и не си пробиваше път като човек или животно. Движеше се по-нагоре, някъде на равнището на очите. Но на тази оскъдна светлина Ричард не можеше да определи какво е. В такава мрачна и тиха утрин обаче не можеше да е сигурен, че наистина има нещо. Може би си въобразяваше — близостта на Шота определено го изнервяше. Макар че му бе помагала навремето, не му бе спестила и куп неприятности.

Но ако сред дърветата нямаше нищо, защо кожата му настръхна от ужас? И какъв беше този едва доловим звук, който дочу — като леко съскане?

Без да откъсва поглед от тъмната гора, Ричард се протегна и като се подпря на близкия смърч за равновесие, внимателно приклекна да вдигне меча си. Докато тихо премяташе оръжието през рамо, се опита да фокусира погледа си в тъмнината отпред и да различи силует, да разбере дали изобщо нещо се движи. Каквото и да е, явно не беше едро. Но убеждението му, че наистина има нещо, непрекъснато растеше.

Най-много го озадачаваше начинът на движение. Нямаше кратки прехвърчания като птичка от клон на клон, нито бързи и кратки спринтове като на катеричка. Дори не се промъкваше като змия — плъзване напред, почивка, пак плъзване.

Сякаш беше нещо течно — лееше се тихо и непрестанно.

Конете, вкарани в гората в импровизирана кошара, която Ричард скалъпи, като прегради с клони изхода на една скална ниша, изпръхтяха и взеха да рият земята с копита. В далечината ято птици внезапно се стрелна в небето.

За пръв път Ричард осъзна, че цикадите вече не пеят.

Той долови и слаб мирис на нещо неприсъщо за гората. Внимателно и без да вдига никакъв шум, подуши въздуха. Наподобяваше мирис на изгоряло, но изобщо не беше натрапчив като при пожар. По-скоро може би на огън в бивак, но те не бяха палили огън — едно, защото не искаше да губи излишно време и, второ, за да не рискува да бъдат забелязани. Кара имаше затъмнен фенер, но това не миришеше по същия начин.

Той се огледа за Морещицата. Беше неин ред да стои на пост, така че вероятно бе някъде наблизо, но Ричард не успя да я види. Едва ли е отишла далеч, особено след онова нападение в утринта, когато Калан изчезна. Твърде много се безпокоеше за сигурността му и знаеше, че ако този път го прониже стрела, Ничи няма да е наблизо да му спаси живота. Не, Кара сигурно е съвсем наблизо.

Инстинктът му казваше да я извика, но той потисна импулса. Преди да изкрещи за помощ, искаше първо да провери какво става, да разбере какво не е наред; викът за помощ щеше да предупреди и противника, че присъствието му е разкрито. Добре е врагът и особено този, който се промъква към теб, да мисли, че е останал незабелязан.

Докато изучаваше околността, Ричард усети, че нещо не е наред с гората. Не че имаше някаква видима нередност, но някак не му изглеждаше нормално. Допусна, че усещането му се дължи на необичайната миризма на изгоряло. Все още беше твърде тъмно, за да види ясно каквото и да е, но и според малкото, което можеше да различи, май имаше нещо особено в клоните. Боровите клонки и игличките стояха някак странно, висяха неестествено.

Ричард имаше съвсем ясни спомени от първото си идване в Агаден. В полите на планината го нападна някакво непознато създание. Докато той неистово отбиваше атаките, Шота залови Калан и я завлече дълбоко в Агаден. По начина на атаката си личеше, че нападателят се опитва да го примами в клопка. В крайна сметка странното същество се изплаши и избяга. Но този път не се случи нищо подобно. Разбира се, нямаше гаранция, че след първия неуспех оная твар няма да опита нещо ново. Ричард си спомни също, че онзи път успя да задържи уродливото същество надалеч само благодарение на своя меч.

Колкото е възможно по-тихо изтегли меча от ножницата. Стараейки се да не издаде нито звук, долепи пръсти от двете страни на острието до гърлото на ножницата и го издърпа между показалеца и палеца си. Въпреки това острието пак излезе с леко свистене. Гневът на меча преливаше. С изваден меч Ричард предпазливо тръгна към мястото, където му се стори, че долавя движение. Щом отместеше поглед, с крайчеца на окото си сякаш мярваше неясни контури, но погледнеше ли направо, нямаше нищо. Не можеше да разбере дали е зрителна измама, или наистина няма нищо за гледане.

Отлично знаеше, че в тъмнината периферното зрение е по-добро от централното. Като горски водач, прекарал много нощи под открито небе, той често използваше техниката да не гледа пряко към обекта, който иска да види, а да фокусира погледа си леко встрани. Нощем периферното зрение работи по-добре. След като напусна планините, където беше израсъл, установи, че умението му да използва периферното си зрение е безценно при бой с меч.

Не беше направил и три крачки, когато крачолът му се отърка в нещо, което не би трябвало да е там. Допирът беше съвсем лек — все едно беше пернал ниска клонка. Закова се насред крачката, още преди да е отпуснал тежестта си на този крак. Пак усети същия мирис, този път по-натрапчиво. Миришеше на изгорял плат.

Тогава почувства силна топлина в долната част на крака си. Бързо и беззвучно се дръпна назад.

Изобщо не можеше да съобрази какво бе докоснал. Не му идваше наум нищо познато. Би бил склонен да предположи, че е скришно опънато въже, което да предупреди някого за движение. Но въжето не би го изгорило така.

Каквото и да беше, когато Ричард отстъпи назад, онова опъна панталона му, все едно беше лепкаво. Щом Ричард дръпна крака си, за да го освободи, плавното движение сред дърветата рязко спря като че ли откъсването на крачола му не бе останало незабелязано. Мъртвешката тишина пулсираше болезнено в ушите му.

Капчиците роса бяха твърде дребни, за да се чува как падат по листата, а водата, която боровите иглички събираха от влажния въздух, съвсем не бе достатъчна, за да се събира и да капе. Освен това звукът, който Ричард чу, не приличаше на ромолене на дъждовни капки. Той съсредоточи вниманието си върху тъмните сенки и се помъчи да разбере какво е онова, което спря да се движи.

В този миг то тръгна пак, този път по-бързо, някак целенасочено. Мек, копринен звук прорязваше клоните на дърветата и му напомняше за плъзгането на кънки по гладък лед.

Ричард отстъпи, но нещо го закачи за другия крачол. Пак така лепкаво, точно като предното. И горещо.

Обърна се да види какво се лепна за крачола му, но в същия момент нещо го парна по ръката, точно над лакътя. Беше без риза и лепкавата маса го прогори до месо. Ричард дръпна ръката си и отстъпи назад от нещото, хванало крачола му. С дясната ръка, която стискаше меча, притисна изгореното място на лявата ръка, за да успокои туптящата болка. Топла кръв обля пръстите му. Собствената му ярост и гневът, който се процеждаше в него от меча, заплашваха да заглушат предпазливостта му.

Обърна се и се взря да види онова, което не би трябвало да е там. Тънката като бръснач червена линия на хоризонта пробяга по меча му и острието блесна в кървавочервено, съвсем като кръвта по ръката, която стискаше ефеса.

Сенките се сгъстяваха край него. Каквото и да беше, създанието хващаше клоните и вейките и леко ги отместваше от пътя си. Ричард заподозря, че мекото съскане е звукът от прогарянето на дървесината при допира с незнайната твар. Мирисът на изгорени листа, която усети още в началото, вече намери обяснение. Но той все така не разбираше що за създание е това и как действа. Ако не беше ужасяващата пареща болка от онзи допир, вероятно би се усъмнил в преценката си — едва ли би повярвал, че изобщо е възможно да съществува нещо такова. Но кръвта, която се стичаше по ръката му, не беше въображаема.

Ричард инстинктивно разбра, че времето му изтича.