Тери Гудкайнд
Лавинен огън (31)

Трийсет и първа глава

ПОТЪНАХА В ЛАБИРИНТ ОТ ЛЪКАТУШЕЩИ КОРИДОРИ и коридорчета пред Народния дворец, но не, защото се бяха изгубили или им се искаше да разгледат по-подробно двореца, а защото нямаше по-пряк път.

Дворецът не бе построен така, че да бъде удобно да се придвижваш из него. Главното и единственото, с което той бе съобразен, бе сложната и завъртяна форма на древното заклинание, вградено в неговите основи. За Вирна бе наистина удивителен фактът, че се намира вътре, в самата същност на частите, от които бе изградено заклинанието. Това беше съвършено нов начин на правене на заклинание, при това явно страхотно мащабен. И тъй като мощното заклинание на династията Рал все още действаше, тя предполагаше, че конфигурацията на основите вероятно е била начертана с кръв… с кръвта на член от династията Рал.

Докато продължаваха да навлизат все по-навътре в дълбините на двореца, тя не можеше да сдържи възхищението си от неописуемата красота на това място, от гигантските му и необозрими размери. Не че не бе виждала огромни дворци, но размерите на Народния дворец надхвърляха всичко съществуващо. Всъщност това не беше дворец в тесния смисъл на думата, а по-скоро представляваше град, кацнал насред пустошта на полетата Азрит.

Дворецът, увенчаващ колосалното плато, бе само мъничка частичка от гигантския комплекс. Самото плато представляваше медена пита, разделена на хиляди мънички килийки, стаички, коридорчета, свързани от безброй стълби в различни посоки. В долните нива на платото имаше огромни пазарища, където множество хора продаваха и купуваха всякакви стоки, предлагаха най-разнообразни услуги. За да се стигне до върха, до великолепната перла на върха на платото, трябваше да се мине по дълъг и изнурителен път, да се изкатерят безброй стъпала. Повечето от посетителите, дошли да продават стоката си или да пазаруват, така и не намираха време и сили да се качат до двореца горе. Още повече бяха пазарищата и хората в периферията ниско долу, под откритото небе.

От външната страна на платото имаше един-единствен лъкатушещ път, прекъснат от падащ мост. Дори да не бе строго охраняван, пак би било практически невъзможно дворецът да бъде нападнат по този път. Вътре, през самото плато, минаваха още много пътища към двореца на върха на платото, но вътрешните коридори се охраняваха от хилядни войски. Освен това имаше и непробиваеми порти, които при нужда се затваряха и запечатваха двореца и платото отвсякъде.

Вирна и Бердин се озоваха в доста широк бял мраморен коридор, от двете страни, на който ги наблюдаваха черни каменни статуи. Лицата на внушителните фигури бяха осветени от факли, чиито пламъци ги правеха да изглеждат едва ли не живи. Контрастът между белия мрамор и черните статуи придаваше допълнителна тържественост на мястото.

Повечето от стълбищата, по които се изкачиха, бяха широки, някои с полирани мраморни балюстради, отстоящи на повече от метър една от друга. Вирна не можеше да спре да се удивява на многообразието от каменни настилки и материали в двореца. Сякаш всяка по-голяма зала, всеки коридор и стълбище се отличаваше със свое уникално съчетание от цветове. Повечето сервизни и ежедневни помещения, през които ги преведе Бердин, бяха решени в по-скромен бежов варовик, докато по-важните обществени пространства съчетаваха богата палитра от живи цветове, подредени в контрастни мотиви, и внушаваха въодушевление и радост от живота. Някои от частните коридори, по които се придвижваха служителите на двореца, бяха с ламперии от лакиран дървен материал, осветен от сребърни лампи с отражатели, които ги обливаха с мека светлина.

Докато част от тези коридори бяха относително малки, основните артерии бяха високи по няколко етажа. Най-големите — централните линии на заклинанието — бяха осветени от прозорци, изрязани във високия таван, през които нахлуваха топли снопове слънчева светлина. Колонадите бяха не по-малко внушителни и стигаха сякаш до небето. Високо между отделните колони надничаха балкони, откъдето можеше да се наблюдава неспирният поток от хора долу. На няколко места залите, през които минаваха, бяха пресечени от въздушни коридори. Вирна даже забеляза помещение, в което имаше две такива въздушни алеи — една над друга.

От време на време се налагаше да се качват на тези по-високи нива, да минават по мостове над коридори, след което отново да слизат по различни разклонения на коридорите. Въпреки множеството извивки и завои, качвания и слизания те напредваха уверено към сърцевината на двореца.

— Насам — подкани я Бердин, щом стигнаха красива двойна махагонова порта, висока два пъти колкото човешки бой.

Върху всяко от крилата бе гравирана по една змия, чиято опашка се виеше нагоре, около някакво растение, докато главата и висеше надолу, за да се падне на нивото на очите. От зейналата паст се подаваха остри зъби, сякаш двете змии бяха готови за атака. Дръжките на вратите, които бяха малко под змийските глави, бяха бронзови, покрити с патина, която свидетелстваше за дълголетието им. Имаха формата и размерите на човешки черепи.

— Чудно — промърмори Вирна.

— Това е предупреждение — обясни и Бердин. — Целта им е да държат хората настрани.

— Не могат ли просто да сложат на вратата табелка с надпис „Влизането забранено!“.

— Не всеки може да чете. А и не всеки, който не може да чете, ще си признае, че не може, когато го хванат да отваря вратата. Докато това предупреждение им показва, че не могат просто ей така да прекрачат този праг, и е залог, че няма да имат никакво оправдание, когато стражите ги заловят.

Имайки предвид собствения си ужас, Вирна предположи, че вероятно малцина се осмеляват да прекрачат този праг. Бердин се приближи до дясното крило и с усилие на цялото тяло успя да го отвори.

Попаднаха в уютна стая, застлана с килим и облицована с махагонова ламперия, но без змийската украса. Вътре стояха на стража четирима едри гвардейци. Изглеждаха по-страшни от бронзовите черепи отвън.

Най-близкият войник направи небрежна крачка напред и им препречи пътя.

— Навлизате в забранена зона.

— Чудесно — отвърна сухо Бердин и го заобиколи. — Погрижете се да остане така.

Вирна, без да забравя нито за миг, че на територията на двореца силата и е почти безполезна, не се отделяше от Бердин. Войникът, който явно не гореше от желание да докосва Морещицата, наду свирка. Чу се тънък, пронизителен звук, който несъмнено пробиваше надалеч и стигаше до ушите на другите гвардейци в околността. Последните двама стражи също пристъпиха напред и преградиха пътя.

Единият вдигна ръка в учтив, но категоричен жест и им показа да спрат.

— Съжалявам, Господарке, но както каза колегата, а и вие несъмнено знаете, това е зона с ограничен достъп.

Бердин вдигна юмрук на хълбока си. Агиелът и се завъртя около другата и китка и след секунда бе в юмрука и. Говорейки, тя си послужи с него като с показалка.

— Тъй като и двамата служим на една и съща кауза, няма да те убивам на място. Благодари се, че днес не съм си облякла червената униформа, иначе може би щях да отделя малко време да те науча на обноски. Както ти несъмнено знаеш, Морещиците са личната охрана на Господаря Рал и нямаме никакви ограничения по отношение на местата, които желаем да посетим.

— Това ми е добре известно — кимна мъжът. — Но не съм ви виждал в двореца от доста време…

— Бях с Господаря Рал.

— И вероятно поради тази причина не знаете, че във ваше отсъствие командващият генерал затегна мерките за сигурност в тази зона.

— Чудесно. Като го спомена, дошла съм да се срещна с командващия генерал Тримак.

— Много добре, Господарке — кимна онзи. — По стълбите, на последния етаж. Ще ви посрещнат, за да удовлетворят желанието ви.

Когато двамата стражи отстъпиха, Бердин се усмихна изкуствено и мина, следвана по петите от Вирна.

След като минаха по мек килим на златни и сини мотиви, стигнаха до стълбище от изящен жълтеникав мрамор, изпъстрен с червеникави жилки. Вирна за пръв път виждаше подобен материал. Беше удивително красив, с полирани балюстради във формата на вази и с широк парапет, който бе приятно гладък и хладен на пипане.

Когато се изкачиха на първата площадка и направиха завой, Вирна забеляза, че горе сноват не само гвардейци от охраната, ами като че ли ги очакваше цяла армия войници. През това препятствие Бердин нямаше да мине толкова лесно.

— Защо има толкова много униформени? — попита Вирна.

— На горния етаж, малко по-нататък по коридора — прошепна в отговор Бердин, — се намира Градината на живота. Преди там имахме известни проблеми.

Чу се глъчка и дрънчене на оръжия.

Щом двете жени изкачиха стълбата, ги посрещна отряд от въоръжени мъже, повечето с извадени в готовност оръжия. Вирна забеляза, че доста от тях са от онези с арбалетите и черните ръкавици. Само дето сега арбалетите бяха заредени със стрелите с червените пера.

— Кой командва тук? — попита Бердин, без да се смути от присъствието на толкова много въоръжени мъже.

— Аз — чу се властен мъжки глас някъде отдясно. Мъжът, който тръгна да си проправя път между войниците, беше синеок. Първото, което правеше впечатление, бе бледите белези по бузата и челюстта му.

Щом го видя, Бердин грейна в усмивка.

— Генерал Тримак!

Войниците му сториха път и не след дълго той се озова най-отпред. Преди да насочи вниманието си към Бердин, той най-внимателно огледа Вирна, както и се стори, с едва доловима усмивка.

— Добре дошла при нас, Господарке Бердин. Отдавна не съм ви виждал.

— Сякаш цяла вечност. Чудесно е човек да се върне у дома. — Вдигна ръка, за да му представи Вирна. — Това е Вирна Совънтрийн, Прелат на Сестрите на светлината. Лична приятелка на Господаря Рал и ръководител на родените с дарбата към войските на Д’Хара.

— Прелате — поздрави с почтително кимане генералът, но без да откъсва пронизителния си поглед от Вирна.

— Вирна, това е командващият генерал Тримак от Първи гвардейски отряд към Народния дворец на Д’Хара.

— Първи гвардейски отряд ли?

— Когато Господарят Рал си е у дома, ние сме стоманеният обръч около него, Прелате. Готови сме да паднем до последния човек, още преди злото дори да си е помислило да тръгне към него. — Погледът му зашари между двете жени. — Сега, поради огромните разстояния, можем съвсем смътно да усетим, че Господарят Рал е някъде на запад. Да знаете къде по-точно се намира той? И кога можем да го очакваме?

— Мнозина биха искали да знаят отговора на тези въпроси, генерале — отвърна Вирна. — Боя се, че сте последен в една доста дълга редица от чакащи да разберат това.

Мъжът и се стори искрено разочарован.

— Ами войната? Някакви новини?

— Императорският орден раздели войските си.

Войниците се спогледаха многозначително. Лицето на Тримак посърна от тревога, докато очакваше още информация.

— Орденът остави значителна част от силите си оттатък планината, близо до Ейдиндрил в Средната земя. Бяхме принудени да оставим войски и част от Сестрите и магьосниците да охраняват проходите, за да не пробият вражеските сили в Д’Хара. Голям контингент елитни вражески войски в този момент се придвижва през Средната земя. Смятаме, че планът им е основната част от войските им да заобиколят планините отдалеч и постепенно да се качат насам, за да атакуват Д’Хара от юг. Ние отправихме основния си контингент на юг, за да пресрещнем врага.

Мъжете посрещнаха новината с гробно мълчание. Стояха притихнали, без да реагират по никакъв начин на може би най-съдбовната новина, която бяха чували за немногото си години живот. Тези момчета наистина бяха от стомана.

Генералът обърса лицето си с ръка, сякаш всеобщата тревога бе съсредоточена изцяло в него.

— Да разбирам ли, че войските ни, които са се насочили на юг, са близо до двореца?

— Не. Все още са доста далече на север. Ако няма конкретна необходимост, няма смисъл да пришпорваме армия с тези размери да се придвижва бързо. Разстоянието, което трябва да изминем, е доста по-кратко от това, което стои пред Джаганг. А императорът придвижва своите войски доста бавно. Затова преценихме, че ще е по-добре да се погрижим войниците ни да са здрави и силни, а не да ги изтощаваме със скоростен дълъг поход на юг. Двете с Бердин избързахме, понеже се налага спешно да разгледам някои книги в двореца… Касае се за въпроси, свързани с магия. И понеже така или иначе съм тук, ми се стори удачно да проверя как стоят нещата и в Градината на живота, за да сме сигурни, че всичко е наред.

Генералът въздъхна и забарабани с пръсти по широкия си кожен колан.

— Ще ми се да ви помогна, Прелате, но имам заповедите на трима магьосници да не пускам абсолютно никого вътре. Бяха доста категорични — никой, дори градинарите, не бива да стъпва вътре.

— Кои са тези трима магьосници?

— Първият магьосник Зорандер, после лично Господарят Рал и накрая магьосник Натан Рал.

Натан. Трябваше да се досети, че той ще се опита да се направи на важна клечка в двореца, несъмнено изигравайки драматично ролята си на роден с дарбата Рал, праотец на Ричард. Вирна се запита какви ли още каши е успял да забърка Пророкът, докато е бил в двореца.

— Господин генерал, аз съм Сестра, Прелат на Сестрите на светлината. Двамата с вас сме от една и съща страна на барикадата.

— Сестра — подхвана Тримак, като я погледна с укор. — Вече бяхме посетени от една Сестра. Преди известно време. Нали си спомняте, момчета? — Огледа мрачните лица около себе си, после пак втренчи поглед във Вирна. — С чуплива кестенява коса до раменете, горе-долу с вашия ръст, Прелате. Липсваше и кутрето на дясната ръка. Може би се сещате? Предполагам, че е била от вашите Сестри.

— Сестра Одет — кимна Вирна. — Господарят Рал ми разказа какви проблеми ви е създала. Но тя, така да се каже, беше от падналите Сестри.

— Да ви кажа честно, не ме вълнува много от коя страна на милостта на Създателя е служила в деня, когато ни посети. Знам само, че за да се добере до Градината на живота, изби около триста души. Триста! А на излизане помете още стотина. И ние не можахме да и попречим по никакъв начин. — На фона на пламналото му лице белезите му изглеждаха още по-белезникави. — Имате ли представа какво е да гледаш как хора издъхват пред очите ти и да не можеш да направиш абсолютно нищо? Знаете ли какво е не само да си отговорен за техния живот, а и да си наясно, че дългът ти повелява да не допускаш тази жена в двореца… И въпреки всичко да не можеш да направиш нищо, за да елиминираш заплахата?

Вирна не издържа на разпаления поглед на мъжа и сведе глава.

— Съжалявам, генерале. Но тя беше от враговете на Господаря Рал. Аз не съм. Аз съм на вашата страна. Моята цел е да попреча на тези като нея.

— Може и така да е, но заповедите, които получих от Зед и лично от Господаря Рал — след като уби тази зла вещица, — бяха никой друг да не бъде допуснат тук. Никой. Дори собствената ми майка да бяхте, нямаше да ви пусна да припарите вътре.

Нещо не и се връзваше.

— Щом Сестра Одет е успяла да влезе вътре, а вие и хората ви не сте могли да я спрете — тя повдигна вежда, — тогава защо си мислите, че ще можете да попречите на мен?

— Не ми се иска да стигаме до там, но ако се наложи, този път си имаме начин да изпълним заповедта. Вече не сме безпомощни.

— Какво имате предвид?

Генералът извади от колана си черна ръкавица и си я сложи, като подръпна пръстите и, за да я намести по-добре на ръката си. С палеца и показалеца си внимателно взе една стрела с червени пера от колчана на войника до него. Онзи вече бе заредил в арбалета си друга такава стрела, в колчана му оставаха още четири.

Генерал Тримак внимателно поднесе стрелата с остро като бръснач острие пред погледа на Вирна.

— Този връх е обработен не само със стомана. В него е вложена сила, способна да поразява хора, родени с дарбата.

— Продължавам да не разбирам какво ми говорите.

— На върха на стрелите има магия, която прониква през всеки щит, създаден посредством магия.

Вирна протегна ръка и с един пръст леко докосна стрелата. Мигновено я прониза болка, която пропълзя по цялата и ръка, преди да успее да се дръпне. Въпреки че дарбата и бе доста отслабнала на територията на двореца, с лекота долови мощната магическа мрежа, изградена около смъртоносното връхче на стрелата. Това наистина бе могъщо оръжие. Дори да бяха в най-добра форма, родените с дарбата щяха да се сблъскат със сериозни проблеми, ако бъдат обстрелвани от тези стрели.

— След като сте разполагали със стрелите, защо не сте успели да спрете Сестра Одет?

— Тогава още ги нямахме.

— А откъде ги взехте? — попита Вирна, сбърчила тревожно чело.

Генералът се усмихна със задоволството на човек, който знае, че повече няма да е безсилен срещу роден с дарбата враг.

— Когато магьосник Рал беше тук, ме разпита подробно за защитните ни средства. Разказах му за нападението на оная вещица и колко сме били безпомощни срещу силата и. Той се поразрови наоколо и откри тези стрели. Явно са били скрити на тайно място, до което има достъп само магьосник. Той снабди хората ми със стрелите и арбалетите, с които да ги изстрелват.

— Колко мило от страна на магьосник Рал.

— Да, наистина.

Генералът внимателно върна стрелата в специалния колчан, в който всяка стрела влизаше в отделен жлеб и не се докосваше до другите. Сега Вирна вече знаеше поради какво се налага това. Вероятно никой нямаше представа колко древни са тези оръжия, но Вирна подозираше, че са реликви от Голямата война.

— Магьосник Рал ни инструктира как да боравим с тези опасни оръжия. — Вдигна ръката си в ръкавицата и размърда пръсти. — Предупреди ни да пипаме стрелите единствено с тези ръкавици.

Свали ръкавицата и я пъхна в колана си при другата от чифта. Вирна сключи ръце пред себе си и въздъхна дълбоко, подбирайки внимателно думите си.

— Генерале, познавам Натан Рал много отдавна — много преди да се роди баба ви. Той не винаги може да прецени правилно опасностите, скрити в нещата, които прави. На ваше място бих боравила с тези стрели с изключително внимание и бих смятала всичко, което ви е казал за тях, за изключително важно.

— Да не би да твърдите, че е безразсъден и безотговорен?

— Не, поне не го прави съзнателно. Просто е много стар и много талантлив и понякога забравя, че знае доста повече за някой магически предмет от всички останали хора и че може да прави с дарбата си неща, на които те не са способни и които не разбират. Нека обобщя нещата така — той е като възрастен собственик на къща, който забравя да каже на гостите си, че кучето му хапе.

Мъжете наоколо се спогледаха. Някои погледнаха към колчаните си, за да се уверят, че нито една част от тялото им не се докосва до тях.

Генерал Тримак отпусна ръка на ефеса на меча си, закачен на левия му хълбок.

— Приемам предупреждението ви най-сериозно, Прелате, но в същото време се надявам и вие да разберете, че приемам сериозно и живота на стотиците войници под мое командване, които загинаха при последното появяване на Сестра в двореца, когато бяхме безпомощни срещу магията и. Приемам сериозно живота на всичките тези момчета тук. Няма да допусна подобно нещо да се случи пак.

Вирна облиза устни и си напомни, че човекът просто си върши работата. Потисната от усещането за чезнещата сила на своя Хан, тя му съчувстваше съвсем искрено, защото знаеше какво е да си безпомощен.

— Разбирам ви, генерал Тримак. Самата аз прекрасно знам какво е да си отговорен за живота на други хора. Разбира се, животът на вашите хора е важен и си струва да се направи всичко, за да се попречи на врага да посегне на него. Именно поради тази причина си позволих да ви посъветвам да бъдете изключително внимателни, когато боравите с тези оръжия, изтъкани с помощта на магия. По принцип предмети като тях не са предвидени за използване от хора, родени без дарбата.

— Приемаме загрижеността ви с нужната сериозност — кимна мъжът.

— Чудесно. В такъв случай, нека ви кажа още, че това, което се намира зад тези стени, е изключително опасно. За всички нас. Би било в интерес на всички ни, ако, докато съм тук, просто проверя дали всичко е наред и в безопасност.

— Разбирам загрижеността ви, Прелате, но нали сте наясно, че заповедите, които имам, не ми позволяват никакви изключения. Просто не мога да ви позволя да влезете вътре, приемайки на доверие думите ви, че сте тази, за която се представяте и че единственото ви намерение е да ми помогнете. Ами ако сте шпионин? Или изменник? Ако сте самият Пазител, придобил плът? Макар да имате вид на честна жена, не съм стигнал до ранг на командващ генерал, приемайки на доверие всичко, в което са се опитвали да ме убеждават красиви жени.

Вирна се сепна, когато чу да я наричат „красива жена“ пред толкова много мъже.

— Но мога лично да ви уверя, че никой, повтарям — никой, не е влизал вътре, откакто Господарят Рал напусна помещението. Дори Натан Рал не е влизал. Всичко в Градината на живота си е така, както го е оставил Господарят Рал.

— Разбирам, генерал е. — Щеше да мине доста време, преди той да се върне в двореца. Никой не можеше да каже къде е Ричард и кога ще се върне. Потърка челото си, докато търсеше решение на затруднението, в което бе изпаднала. — Нека ви предложа нещо: какво ще кажете, ако не влизам вътре, а огледам само от прага. Ще бъда извън Градината на живота. Само ще погледна, за да се уверя, че трите кутии, които са вътре, са си на мястото. Ако искате, заповядайте на дузина от момчетата си да насочат в главата ми смъртоносните си стрели.

Той прехапа долната си устна, обмисляйки предложението и.

— Ще има мъже пред вас, зад вас и от двете ви страни. Стрелите им ще са насочени към вас, пръстите им ще са на спусъка на арбалетите. Можете да надзърнете между тях през прага и да огледате Градината на живота, но нямате право да прекрачвате прага. Сторите ли го, ще заплатите с живота си.

На Вирна не и беше нужно да се приближава до кутиите, за да ги докосне и огледа. Всъщност изобщо не държеше да го прави. Единственото, което искаше, бе да се увери, че никой друг не ги е докосвал. В същото време не се чувстваше много комфортно при мисълта, че срещу нея ще са насочени всичките тези смъртоносни стрели и че от тяхното изстрелване ще я дели едно натискане на пръст. В крайна сметка идеята да провери дали с кутиите всичко е наред и хрумна допълнително — просто, защото и бездруго се намираше в двореца. Това не беше основната причината, довела я тук. Беше просто допълнителна задача, която би било добре да свърши.

— Договорихме се, генерале. Искам само да се уверя, че с кутиите всичко е наред, за да можем всички да спим по-спокойно.

— Аз и бездруго си спя спокойно.

Заобиколени от плътен обръч от войници, начело, на които вървеше лично генерал Тримак, двете жени бяха отведени по широк коридор от лъскав гранит. Покрай стените имаше шпалир от великолепни колони, всяка една истинско произведение на изкуството. Вирна виждаше в цялата тази красота директната намеса на Създателя, превърнал това място в олицетворение на великолепната градина, която представляваше светът на живите. Стъпките на толкова много хора отекваха надлъж и нашир из просторните коридори, които продължаваха да следват извивките на сложното заклинание, в самото сърце, на което се намираше Градината на живота. Накрая стигнаха до двойна позлатена врата, украсена с релефни изображения на хълмисти поля и китни гори.

— Зад тази врата се намира Градината на живота — обяви генералът с категорична сериозност в тона.

Докато войниците насочваха към нея заредените си арбалети, генералът се зае да отваря едното крило на великолепната порта. Войниците от едната страна на Вирна и отзад вече бяха готови, върховете на стрелите им сочеха право в главата и. Четиримата, които застанаха пред нея, вдигнаха оръжията си към сърцето и. Тя с облекчение отбеляза, че поне те не се целеха в лицето и. Цялата ситуация и се стори доста нелепа, но беше наясно, че гвардейците правят всичко това с гробовна сериозност, затова самата тя прие нещата по този начин.

Щом позлатената врата се отвори, Вирна, следвайки плътно ескорта си от професионални убийци, се приближи до прага, за да може да надзърне вътре. Наложи се да изпружи врат, дори внимателно подбутна настрани един от войниците, за да огледа по-добре огромната зала.

От недобре осветения коридор тя надзърна вътре и видя как облачното небе озарява помещението в целия му блясък през прозорци, изрязани във високия таван. С удивление установи, че Градината на живота, разположена в самото сърце на Народния дворец, изглеждаше точно като… тучна градина.

Доколкото успя да я разгледа, по периферията на помещението се виеха китни пътечки между цветни лехи. Земята бе осеяна с цветчета, някои, от които все още живи, опръскани в червено и жълто, но повечето отдавна изсъхнали и спаружени. Зад цветята растяха ниски дръвчета, а отвъд тях се намираше ниската каменна стена, по която пълзяха увивни растения. Тази стена ограждаше най-разнообразни храсти и декоративни растения, за които в момента никой не се грижеше, поради което бяха придобили доста окаян вид. Повечето бяха избуяли и разклонени и изпитваха належаща нужда от подрязване и оформяне. Други бяха нападнати от паразитни растения. Явно генерал Тримак не излъга, като и каза, че никой, дори градинарите, не са били допускани вътре.

В Двореца на пророците също имаха своя вътрешна градина, макар и не толкова внушителна. Специална напоителна система, свързана с контейнери на покрива, поддържаше влагата в нея. Вирна забеляза в един от ъглите подобни тръби, които явно отвеждаха събраната дъждовна вода до растенията и осигуряваха постоянно напояване. В противен случай всичко тук би изсъхнало и загинало за нула време.

В средата на просторното помещение имаше поопърпана кръгла полянка. Насред тревата се виждаше бял каменен парапет, върху който бяха издигнати две резбовани колони, поддържащи гладка гранитна плоча.

Върху гранитния олтар бяха разположени трите кутии, чиято повърхност бе толкова мастилено черна, че Вирна едва ли не се зачуди как още не са погълнали цялата светлина наоколо, за да издърпат околния свят във вечната тъма на отвъдното. При вида на зловещите предмети сърцето и трепна и в гърлото и заседна буца.

Вирна знаеше, че трите кутии са вход. Събрани трите заедно, те представляваха нещо като портал между света на живите и света на мъртвите. Този портал беше създаден с помощта на двата вида магия. Ако връзката между двата свята се прекъснеше, воалът щеше да се скъса и защитната стена около Безименния… около Пазителя на мъртвите щеше да падне.

Тъй като тази информация се съдържаше в книги със строго ограничен достъп, едва шепа хора в Двореца на пророците изобщо бяха чували древното име на този вход — Кутиите на Орден. Трите кутии действаха заедно и само така се превръщаха във вход. Според информацията, с която разполагаха в Двореца на пророците, входът бил изгубен в продължение на повече от три хиляди години. Всички смятаха, че е изчезнал завинаги. Дори в продължение на векове се водеха спорове дали такъв вход наистина е съществувал. Въпросът дали изобщо е възможно да съществува предизвикваше разгорещен теологически дебат.

Входът, кутиите на Орден, съществуваше и Вирна не можеше да свали очи от тях.

При вида на тези зловещи предмети сърцето и заби бясно. Роклята и подгизна от студена пот.

Нищо чудно, че тримата магьосници бяха заповядали на генерала да не пуска никого в залата. Вирна преосмисли мнението си за решението на Натан да въоръжи войниците от Първия гвардейски отряд с онези смъртоносни стрели.

Красивите, инкрустирани със скъпоценни камъни обвивки на кутиите бяха отстранени и сега страховитите черни кутии бяха съвсем оголени, защото Мрачният Рал ги бе задействал като част от плана си да използва силата на Орден, за да придобие власт над света на живите. За щастие Ричард успя да го спре.

Всъщност сега едва ли някой би се облагодетелствал от открадването на кутиите. За да се разбере как действа магията на Орден и как функционира входът, се изискваше доста подробна информация. Част от нея се съдържаше в книга, която не съществуваше никъде другаде освен в главата на Ричард. Именно това му помогна — до голяма степен — да победи Мрачния Рал.

Освен огромно количество информация и познания евентуалният крадец би трябвало да владее и двата вида магия — Субстрактивната и Адитивната, за да може да използва входа и да се опита да се сдобие със силата на Орден.

Така че всеки, проявил глупостта да посегне към тези опасни предмети, би изложил живота си на огромен риск.

Вирна си отдъхна с облекчение, щом видя, че и трите кутии са непокътнати и се намират точно там, където ги е оставил Ричард. Засега нямаше друго по-подходящо място, където да бъде съхранявана толкова опасна магия. Вирна се надяваше един ден да успее да помогне за разрушаването на входа — ако подобно нещо изобщо бе възможно. Засега обаче всичко беше наред.

— Благодаря ви, генерал Тримак. За мен е истинско облекчение да се уверя, че всичко е както трябва да бъде.

— И нещата ще останат така и занапред — отвърна мъжът и се облегна на вратата. Тя се затвори безшумно. — Никой освен Господаря Рал няма да стъпи вътре.

— Чудесно — усмихна му се Вирна. Огледа великолепната обстановка наоколо, която създаваше илюзия за дълговечност и неизменност, за спокойствие и сигурност. Макар далеч да не беше така. — Е, а сега май е време да вървим. Трябва да се връщам при войската. Ще предам на генерал Мейферт, че всичко в двореца е под контрол. Да се надяваме, че Господарят Рал скоро ще се присъедини към нас и ще успеем да попречим на Императорския орден да стигне до двореца. Според пророчеството, ако той ни поведе във финалната битка, имаме шанс да победим Ордена, ако не да ги изтласкаме обратно в Стария свят.

— Нека добрите духове бъдат с вас, Прелате — кимна мрачно генералът.

Вирна, следвана плътно от Бердин, излезе от забранената зона и се отдалечи от Градината на живота. Докато слизаха по стълбите, тя установи, че с нетърпение и радост очаква да се завърне при армията. По време на престоя си в двореца като че ли се почувства още по-мотивирана и уверена, усети силата на връзката си с Д’Харанската империя, ръководена от Ричард. Нещо повече — установи, че е започнала да цени повече живота.

Ако обаче не успееха да открият Ричард и да го накарат да ги поведе в последната битка с Императорския орден, мисията и да спре Джаганг щеше да се окаже самоубийствена.

— Прелате? — прекъсна потока на мислите и Бердин. Бяха стигнали до вратата със змиите.

Вирна спря, а Морещицата отпусна ръката си върху бронзовия череп на дръжката.

— Какво има, Бердин?

— Мисля, че трябва да остана тук.

— Да останеш тук ли? Но защо?

— Ако Ан открие Ричард и го доведе при вас, той ще може да разчита на теб и на другите Морещици и ще бъде там, където има нужда от него. Но Ан може и да не го намери.

— Длъжна е да го намери. Самият Ричард е наясно с важността на пророчеството и знае, че трябва да е с нас в последната битка. Дори Ан да не го намери, аз твърдо вярвам, че той сам ще дойде при нас.

Бердин сви рамене, очевидно не и беше лесно да намери точните думи.

— Възможно е, но не е сигурно. Вирна, прекарала съм доста време с него. Той не мисли по този начин. За него пророчеството не е онова, което е за тебе.

Това е домът на Господаря Рал, нищо че не е живял тук — ако не броим пленничеството му. Но дори при това положение той ни заобича като свой народ и свои приятели. Имах възможност да го опозная. Знам колко сме му свидни, знам и че е наясно с нашата безпределна обич към него. Може би ще предпочете да се върне у дома.

А ако го направи, трябва да съм тук, за да го посрещна. Той разчита на помощта ми в работата си с книгите, с преводите — поне ми се ще да вярвам, че е така. При всички положения той оставя у мен чувството, че съм важна за него, че съм му от полза. Не знам, просто си мисля, че трябва да остана в двореца, в случай че той се появи. Тогава ще трябва да разбере, че отчаяно се нуждаете от помощта му и че го търсите под дърво и камък. Ще трябва някой да му разкаже за предстоящата битка.

— Връзката ти не ти ли подсказва къде е той?

— Някъде натам — посочи Бердин на запад. — Но е доста далеч.

— Генералът каза същото. Това поне означава, че Ричард се е върнал в Новия свят. — Вирна успя да се усмихне. — Най-накрая. Това поне е добра новина. — Направи дълга пауза. — Е, ще ми липсваш, Бердин, но мисля, че е редно да постъпваш така, както считаш за уместно. Пък и трябва да призная, че разсъжденията ти звучат логично. На колкото повече места оставим хора, които да го издирват, толкова повече шансове имаме да го намерим навреме.

— Наистина смятам, че е по-добре да остана в двореца. Освен другото искам да се поровя малко в книгите и да се опитам да намеря някакво съответствие с казаното от Коло. Има няколко неща, които ме тревожат. Може би, ако ги разчопля, може да се окаже, че съм открила нещо, което би могло да помогне на Господаря Рал да спечели последната битка.

— Ще ме изпратиш ли? — попита Вирна натъжена.

— Разбира се.

Чуха се стъпки и двете се обърнаха едновременно. Приближаваше друга Морещица, облечена в червената си униформа. Беше руса, по-висока от Бердин. Пронизителните и очи се впиха във Вирна и я огледаха с хладен, премерен поглед, който излъчваше безстрашие и увереност.

— Найда! — извика Бердин.

Жената се усмихна леко накриво и спря. Вдигна ръка на рамото на Бердин — жест, в който Вирна, имайки предвид сдържаността на Морещиците, разпозна едва ли не неистов възторг. Бердин беше може би единствената Морещица, която изразяваше радостта си по-открито.

Найда я огледа с блеснал поглед, буквално изпивайки я с очи.

— Сестро Бердин, доста време мина. Д’Хара опустя без теб. Добре дошла у дома.

— Радвам се, че съм у дома. Радвам се да те видя. Погледът на Найда се върна върху Вирна. Бердин като че се поокопити.

— Сестро Найда, да ти представя Вирна, Прелат на Сестрите на светлината. Приятел и съветник на Господаря Рал.

— Да не би той да се прибира у дома?

— За жалост не — разочарова я Бердин.

— Вие двете сте сестри? — възкликна Вирна.

— Не — махна с ръка Бердин, — просто така се обръщаме една към друга, както вие си викате „Сестро“. Найда е отколешен приятел.

— А къде е Райна? — попита Найда.

При неочакваното споменаване на името Бердин пребледня като платно.

— Райна е мъртва — прошепна в отговор.

Лицето на Найда остана непроницаемо.

— Нямах представа, Бердин. Достойно ли загина — с Агиел в ръка?

— Умря от чума — преглътна болезнената буца в гърлото си Бердин. — Бори се с болестта до последния си дъх… Но не успя. Издъхна в ръцете на Господаря Рал.

Вирна бе готова да се закълне, че в сините очи на Найда блесна едва доловимо пламъче на съчувствие.

— Ужасно съжалявам, Бердин.

— Господарят Рал оплака смъртта и.

По слисания поглед на Найда Вирна разбра, че е нечувано Господар Рал да го е грижа дали една Морещица е жива или мъртва. Подобно почтително отношение към тяхна сестра бе дълбок израз на признателност.

— И до мен достигнаха такива слухове за сегашния Господар Рал. Значи са верни, така ли?

— Да, верни са — отвърна с лъчиста усмивка Бердин.