Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chainfire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 64гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova(2007)

Издание:

© TERRY GOODKIND 2005

CHAINFIRE

TOR A TOM DOHERTY ASSOCIATES BOOK NEW YORK

© Буян Филчев — художник на корицата

© ИК „Прозорец“ ЕООД 2005

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от sibela)

Статия

По-долу е показана статията за Лавинен Огън от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Лавинен Огън
Chainfire
АвторТери Гудкайнд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПоредицаМечът на истината

Лавинен Огън (на английски: Chainfire) е деветата книга от фентъзи поредицата на Тери Гудкайнд – „Мечът на истината“. Книгата носи името на вид древно, много опасно и силно магическо заклинание. Тя е началото на края на поредицата – действието в нея продължава до края на „Изповедник“.

Главната геройня – Калан – е пленена, никой не я помни вследствие приложено древно заклинание. Освен нейния любим. Действието се развива, проследявайки усилията на Ричард Рал да намери Калан. И то на фона на прииждщата заплаха от Стария свят – настъпващата армия на Джаганг.

Външни препратки

Двайсет и шеста глава

ВОЙНИЦИТЕ, яхнали огромните си бойни коне, зяпаха Ничи с ококорени очи, докато Айшак отвеждаше коня и към кладенеца насред малък площад в източния край на града. В сравнение с тези великани нейният Са’дин изглеждаше направо дребен. Главите на вражеските животни бяха защитени от шлемове, които се спускаха ниско над очите и придаваха застрашителен вид. Това бяха кавалерийски коне и бронята предпазваше телата им от стрели и други остриета по време на битка. Риеха земята с копита и пръхтяха, възмутени от близостта на дребосъка. Са’дин отстъпи крачка назад, за да се предпази от острите зъби на единия, но иначе не изглеждаше изплашен.

Но колкото и страховит вид да имаха животните, хората определено бяха техни господари. Опаковани в тъмни кожени брони и метални ризници, накичени с огромен арсенал от най-разнообразни оръжия, тези мъже не само имаха свиреп вид, ами и бяха несравнимо по-едри и от най-големите здравеняци в Алтур’Ранг. Ничи веднага разбра, че са избрани за тази мисия главно заради внушителната си външност. Императорският орден обичаше да изпраща подобни послания, с които да всява страх в сърцето на врага.

От всяко тъмно прозорче, от всеки вкопан в земята праг и тясна уличка, от тъмните сенки покрай сградите надничаха любопитни очи. Хората гледаха как голата до кръста жена със завързани китки бива предадена на вражеските войници. Ничи изтърпя пътуването през градските улици, като не мислеше за начина, по който изглежда. Предпочете да съсредоточи мислите си върху необходимостта да приключи с цялата работа по-бързо, за да може да настигне Ричард. Само това имаше значение. Какво толкова, като я зяпат? Какво значение има? В лагера на Императорския орден щеше да и се наложи да изтърпи далеч повече унижения.

— Аз съм помощник на кмета — подхвана Айшак с раболепен гласец. Говореше на якия мъжага, яхнал огромен кафяв кон. Дръжката на бялото знаме бе подпряна на седлото между краката му, месестите му пръсти я стискаха през средата. Конникът стоеше неподвижен и безмълвен като статуя. Айшак облиза устни и се поклони, преди да се отдръпне. — Изпраща ме от свое име с тази жена, неговата съпруга… Тя е дар за великия Кронос, в знак на искреното ни съгласие да се подчиним на неговата воля.

Войникът, офицер със среден чин, огледа обстойно и безсрамно гърдите на Ничи, след което се ухили просташки насреща и. По широките му кожени колани бяха окачени различни по големина ножове, една бухалка, къса сабя и ятаган. При всяко движение на коня ризницата и металните обръчи върху обсипаните с шипове ремъци, които опасваха торса на войника, дрънчаха. Ничи с облекчение установи, че не го познава, и сведе още по-ниско глава, за да не видят лицето и неговите придружители.

Офицерът продължаваше да мълчи.

Айшак свали шапката си.

— Моля ви, предайте смиреното ни съобщение на…

Онзи хвърли бялото знаме към „кметския“ наместник.

Айшак бързо върна шапката на главата си, за да успее да хване дръжката с една ръка, защото с другата още стискаше юздите на коня на Ничи. Колът със знамето изглеждаше тежък, но за Айшак, който цял живот бе товарил каруци, не беше проблем да го поеме.

— Кронос ще ви уведоми дали дарът ви е задоволителен — изръмжа накрая онзи.

Айшак се прокашля, но вместо да каже още нещо, само сведе глава. Войниците се ухилиха мазно насреща му, след което продължиха да оглеждат похотливо полуголата Ничи. Явно им доставяше огромно удоволствие да бъдат на страната на силните.

Повечето се бяха постарали да изглеждат още по-свирепи, като бяха пробили носовете, ушите и бърните си с метални халки или топчета. Ничи си каза, че всъщност това само им придава по-глупав вид. Неколцина от дванайсетте пратеници бяха татуирали дивашки мрачни сцени по лицата си — явно пак с намерение да всяват страх. Тези мъже бяха осъществили най-високите идеали в живота си — да бъдат диваци.

Беше се наложило като един вид традиция жените от градовете, които решаваха да се предадат пред ордите на Императорския орден, да се явяват голи до кръста, в знак, че молят за снизходителност. Понеже тази сцена не беше рядкост, войниците не се изненадаха ни най-малко от това в какъв вид се предава жената на кмета. Това, разбира се, бе една от причините Ничи да го направи. Тези молби за милост и снизходително отношение никога не получаваха удовлетворение. Но жените, които се представяха пред Императорския орден в такъв вид, не го знаеха.

Ничи обаче го знаеше, понеже неведнъж бе присъствала на приемането на такива пленнички. Услужливите хорица си мислеха, че като сервилничат по този начин, ще заслужат и ще получат по-добро отношение. Но те нямаха представа, че всъщност доброволно се подлагаха на невъобразими изтезания. Интелектуалците от Императорския орден оставяха войниците да правят с пленничките, каквото си искат, понеже смятаха, че не си струва да губят усилия с такива маловажни неща, при положение, че ги чака далеч по-важната и стойностна битка за спечелване на неверниците на страната на великото добро.

Понякога на Ничи и се искаше да е мъртва, вместо да продължава да живее с тези спомени и със съзнанието, че някога самата тя е вземала участие в създаването на тези ужаси. Това, което искаше сега, бе да поправи грешките си така, както само тя би могла. Тя искаше да участва в заличаването на Императорския орден от лицето на земята.

Свирепият офицер, който бе донесъл бялото знаме в Алтур’Ранг, се наведе и взе юздите на Са’дин от ръцете на Айшак. Приближи своя кон до жребеца на Ничи. Наведе се към нея и най-небрежно стисна лявото и зърно, после, докато шепнеше в ухото и, го завъртя.

— Брат Кронос бързо се уморява от жените, колкото и красиви да са те. Предполагам, че и с тебе ще стане същото. А той щом се прехвърли на следващата, оставя предишната на нас. Бъди сигурна, че аз ще съм първият.

Другарите му се изкикотиха, а той и се усмихна нагло. В тъмните му очи проблесна заплаха. Усука ръката си още малко, докато Ничи ахна от болка, а от очите и бликнаха сълзи. Доволен от себе си и от свенливата и реакция, онзи я пусна. Ничи затвори очи и притисна опакото на вързаните си китки към тялото, за да облекчи парещата болка.

Онзи я перна през ръцете, за да не закриват дланите гърдите и, и тя подскочи от изненада, но веднага се окопити и сведе смирено глава. Безброй пъти бе присъствала на подобни сцени, в които жени се опитваха да умилостивят зверовете пред себе си, като в същото време се молят за избавлението си. Избавление, което така и не доживяваха. Ничи си спомни, че навремето вярваше в правотата на ученията на Императорския орден, че Създателят наистина е на тяхна страна, след като допуска любимите си чеда да постъпват по този начин.

Сега не си направи труда да моли за избавление. Смяташе сама да си го извоюва.

Щом мъжът обърна коня си и я поведе към лагера, тя хвърли последен поглед на Айшак, който стоеше, стиснал шапката в двете си ръце. В очите му блестяха сълзи. Тя се надяваше да не го вижда за последен път — него и останалите. Но в същото време си даваше сметка, че е твърде възможно и това да се случи.

Офицерът държеше юздите на коня и затова тя трябваше да се държи за рога на седлото. С отдалечаването им от града шайката я обгради плътно — по-скоро за да я поогледат по-отблизо, рече си тя, отколкото поради опасения да не избяга. Не пропусна да забележи лекотата, с която тези мъже яздеха конете си, и естествеността, с която се държаха на седлата. Това бяха опитни кавалеристи, които прекарваха по-голямата част от времето си на седлото. Изобщо не се притесняваха, че е възможно тя да направи опит да им избяга.

Отдалечаваха се на изток по прашен коларски път. Лицата на мъжете бяха грейнали в усмивки — явно предвкусваха удоволствието всеки път, щом я погледнеха. В същото време обаче тя виждаше, че никой от тях не е с достатъчно висок чин, че да може да си позволи да я свали от седлото и да се позабавлява с нея още по пътя. Мъже като Кронос не обичаха някой друг да изнасилва плячката им преди тях. Тези тук го знаеха прекрасно. Пък и явно си представяха, че съвсем скоро ще им дойде редът — ако не точно с нея, то все щяха да намерят свежа мръвка, щом превземат Алтур’Ранг.

Ничи се постара да не обръща внимание на похотливите погледи и да се съсредоточи върху предстоящите задачи. Беше наясно, че това поведение се е превърнало в начин на живот на войниците. Те не бяха способни да мислят за нищо по-изтънчено, освен за унижения и обвинения. По време на пътуването Ничи намери убежище в своята решителност.

Имаше още малко време, докато ниското слънце зад гърба и съвсем се скрие, а цикадите вече бяха подхванали неспирната си монотонна песен. Те и напомниха за Ричард и за нощта, когато той и разказа за тези твари, които се появяват веднъж на седемнайсет години. Беше направо невероятно, че цикадите са излизали над земята цели десет пъти в живота и, а тя изобщо не го е осъзнавала. Животът в пределите на обгърнатия от заклинание Дворец на пророците не само беше дълъг, но се оказваше и изолиран в много отношения, които тя дори не можеше да си представи. Докато светът се въртеше около нея, тя бе отдавала дните си на други светове. Други, като Сестрите на мрака, които бяха обучавали Ричард по онова време, се бяха поддали на изкусителните обещания на тези други светове. Ничи също го бе направила, но не заради самите обещания. Тя просто вярваше, че този свят не е ценен по никакъв начин за нея.

До деня, в който се появи Ричард.

Въздухът бе топъл и влажен, така че поне не и беше студено, докато яздеха. Но пък се появиха комари, които жилеха настървено. Радваше се, че ръцете и не бяха вързани зад гърба, така че успяваше да предпази от злите насекоми поне лицето си. Засетите с жито хълмове, покрий, които минаваха, блестяха в зеленикаво и златисто на привечерната светлина. По нивята и пътищата не се виждаше жив човек. Всички се бяха прибрали в града, за да се скрият от предстоящото нападение — като животни, предусетили горския пожар.

Изкачиха се на билото на едно възвишение и Ничи най-сетне ги видя — войниците и конете на Императорския орден бяха залели широката долина като тъмен поток. Явно бяха пристигнали съвсем скоро, защото тепърва се подготвяха да градят бивака си. Бяха предпочели да се доближат максимално до града, за да не ги чака дълъг път на сутринта, когато започнат атаката си.

Територията току-що бе разпределена между войниците, конете, товарните животни и каруците. Тук-там започваха да се появяват палатки. Морето от хора бе охранявано от безкраен обръч от стражи и предни постове. На всеки от околните хълмове бяха разположени часови, които не даваха пиле да прехвръкне, без да го забележат.

Палатките хвърляха дълги сенки върху стъпканото жито. Огньовете, запалени за готвене, бълваха гъсти пелени от дим. Ничи забеляза, че една маслинова горичка наблизо е безмилостно опустошена и насечена на дърва за огньовете. Войниците си готвеха сами, най-много да се съберат на малки групички. Нямаше време за сложни манджи, най-много ориз и варива, хляб и месо. Мирисът на горящо дърво и готвено се смесваше странно с вонята на животни, хора и изпражнения.

Щом навлязоха в пределите на лагера, охранителите и оформиха плътен обръч около нея. Ничи очакваше да завари разпасани пияни орди, отдадени на пиршества в навечерието на голямата битка. Но не беше така. Всеки си вършеше работата и се подготвяше грижливо за предстоящото събитие — наточваха оръжията си, потягаха седлата и екипировката си, решеха и чистеха конете. Из целия лагер бяха струпани купчини наострени вече копия. Ковачите работеха трескаво с чуковете и клещите в импровизираните си работилници, а чираците им раздухваха огньовете. Налбантите преглеждаха конете, други се занимаваха с ремъците и седлата. Кавалерийските коне биваха хранени, обгрижвани и чесани.

Това не бе типичен за Императорския орден бивак — Ничи бе свикнала да вижда наоколо си невъобразима суматоха. Армията на север бе многочислена до необятност. В голямата си част тя се състоеше от неуправляеми шайки мъже, които от време на време биваха пускани сред безпомощното население на попътните градове, за да грабят и плячкосват на воля. Докато тази войска бе далеч по-малобройна, състоеше се от не повече от двайсетина хиляди души. Ничи навлизаше в лагера на добре смазана бойна машина.

В типичния лагер на войската на Императорския орден жена, появила се разголена като Ничи, вече би била свалена от коня и изнасилена. Тези мъже бяха не по-малко похотливи — просто бяха по-дисциплинирани. Това бяха опитни, мотивирани, елитни отряди, изпратени да дадат израз на яростта на императора по повод факта, че населението на родния му град отказва да приеме неговата кауза.

Ничи я побиха тръпки на ужас при мисълта, че отново е сред тези мъже. Това бе елитът на войските на Императорския орден. Тези войници убиваха с възторг всеки, който дръзне да им се противопостави. Бяха глутница хищници, отдадени на жестокото налагане на своите вярвания сред хората. Те бяха олицетворение на думата кръвожадност. Тези мъже прилагаха на практика повелите на Ордена.

Докато Ничи и ескортът и навлизаха все по-навътре в лагера, все повече войници я поглеждаха с нескрит копнеж. Отвсякъде я засипваха подвиквания, подсвирвания, весели закачки. Минавайки, чуваше как и отправят през смях всякакви предложения и и дават обещания. Никой не запазваше за себе си намеренията и впечатленията си. Тя чуваше по свой адрес всевъзможни похотливи характеристики — а бидейки достатъчно дълго време сред хората на Джаганг, не можеше да се каже, че не познава този богат речник. Сега всички тези определения бяха отправени директно към нея.

Продължаваше да язди с изправена глава, мислейки си за Ричард и неговото почтително отношение към нея, за това колко много означава оценката му.

Край рядка горичка, разположена в близост до поточе, което си проправяше път през долината, Ничи забеляза палатки от агнешка кожа, малко по-големи от останалите. Макар да не можеха да се сравняват с луксозните и снабдени с всичко необходимо шатри на император Джаганг, тези палатки също бяха лукс за военен лагер. Бяха разположени на малко хълмче, което позволяваше на офицерите от командването да наблюдават целия лагер. За разлика от другите войски на Ордена, тук офицерският състав не бе охраняван от плътен обръч въоръжени до зъби мъже, които да ги отделят от войнишката сган. Пред главната палатка бе запален огън, на който роби въртяха огромни шишове с меса. Робите бяха неизменна част от антуража на офицерите с висок чин… и на първосвещениците от Братството на ордена. За елитна войска като тази би трябвало да са избрани най-проверените роби.

Щом групичката войници спря, онзи, който държеше поводите на коня на Ничи, направи знак с ръка към един от подчинените си, за да отиде да оповести пристигането им. Онзи прехвърли крак през седлото си и скочи на земята. Завтече се към главната палатка, при всяка крачка от панталоните му се вдигаха облаци прах.

Ничи, забеляза, че към тях отвсякъде приближават любопитни зяпачи, дошли да видят жената, доведена като дар за предводителя им. Чуваше смеховете им, остроумните им забележки, които отправяха, докато я изпиваха с похотливите си погледи. Тя познаваше прекрасно вледеняващия блясък в тези очи.

Това, което я притесни най-много обаче, бе фактът, че повечето от тези мъже бяха въоръжени с копия или носеха заредени лъкове. Тези войници бяха постоянно нащрек. Дори докато се закачаха с нея, те бяха готови да посрещнат всеки акт на заплаха, който евентуално би могъл да дойде от нейна страна.

Войникът, изпратен да обяви пристигането и, бе въведен в главната палатка от слуга. След малко излезе, последван от мъж с развята зад гърба му червеникава роба. Облеклото му се открояваше на бозавия фон на войнишките униформи като ярко петно кръв. Въпреки влагата и жегата качулката на робата му бе спусната царствено над очите му — знак на набожност и авторитет.

Приближи се към нея и я огледа най-подробно — преценяваше качествата на получената стока.

Офицерът, който държеше поводите на коня и, сведе почтително глава.

— Скромен дар от населението на Алтур’Ранг — обясни той с подигравателна представителност.

Насъбралата се тълпа се закикоти, но тихичко, мъжете закоментираха помежду си какви точно удоволствия ще си достави Кронос с този подарък. От близките палатки наизлязоха офицери, за да видят какво става.

По лицето на Кронос се плъзна лъстива усмивка.

— Вкарайте я вътре. Ще трябва да разопаковам подаръка и да го разгледам по-обстойно.

Този път се засмяха по-смело. Усмивката на Кронос грейна — очевидно бе доволен, че хуморът му разсмива войниците.

Ничи отбеляза, че роклята и определено разсейва войниците, но това се очакваше. Бе преценила точно риска. Тези мъже бяха зверове, които се наслаждаваха на подобни ситуации.

Докато чакаше да я въведат в покоите му, брат Кронос я огледа. Погледът му не трепваше, пронизваше я като копие. Тя усети как потъва в тъмните му очи.

Отвсякъде я заобиколиха мъже.

Ничи знаеше, че не бива да им позволява да я свалят от коня. Трябваше да действа сега.

Имаше хиляди неща, които би желала да каже на брат Кронос. Искаше да му каже мнението си за него, да му обясни какво смята да прави с него, какво ще направи Ричард с Императорския орден като цяло.

Кронос заслужаваше нещо повече от бърза смърт. Ничи искаше той да страда, преди да се пресели в другия свят. Искаше той да разбере какво му е подготвила. Да го почувства, да се гърчи в болезнена агония, да моли за милост, да отпие от горчивата жлъчка на разгрома. Искаше и се той да страда за ужасите, които бе посял след себе си. Да си плати за всичко, което бе причинил на безброй невинни хора.

Копнееше да му покаже, че целият му живот е минал напразно и че съвсем скоро ще свърши.

Но осъзнаваше, че не, затова е тук. Понечеше ли да осъществи и едно от тези свои многобройни желания, мисията и щеше да е обречена на неуспех.

Затова просто повдигна юмруците си, като ги насочи към мъжа и призова своя Хан. Опасявайки се да не би Кронос да заподозре нещо, тя реши да не губи дори частица от секундата, за да се подготвя за някоя по-сложна магия. Просто отвори шлюзовете и насочи концентрирана струя въздух към магьосника, но с такава сила, че дори онзи да бе предусетил, че тя е чародейка, пак не би могъл да предприеме каквото и да било.

За кратък миг бивакът, подготвящ се за приближаващата вечер, бе осветен от ослепителна мълния — енергията, произведена от непосилна горещина, генерирана от неистово нагнетяване на въздуха. Около мощния сноп на силата запретичваха искри.

Тъй като дори минимална пролука би му осигурила възможността да отвърне на удара, преди да издъхне, Ничи не рискува дори да си достави удоволствието да се усмихне в мига, в който втвърдената като железен кол въздушна струя се стрелна към главата му.

Преди брат Кронос изобщо да осъзнае, че нещо става, мощната сила на Ничи проби в челото му дупка с големината на мъжки юмрук. По шатрата от агнешка кожа зад гърба му плисна кръв и мозък. Той се строполи като торба пясък, мъртъв, още преди да докосне земята. Изобщо не получи възможност за какъвто и да е отговор.

Ничи най-сетне използва силата си, за да прегори въжетата, омотани около китките и. Чу се кратко просъскване и ръцете и бяха свободни.

Без нито миг почивка тя съсредоточи своя Хан във въздушна струя, която се завъртя около нея като острие в ръцете на майстор на сабята. Офицерът, който бе довел коня и до лагера и през цялото време я бе зяпал най-безсрамно, само изпухтя и в следващия миг горещата струя го бе разполовила през кръста. Устата му зяпна, но от устните му не излезе нито звук, торсът му се наклони и тупна тежко на земята.

Застигнат и разполовен от същата сила, войникът до него не успя дори да ахне. Гривата на коня му бе залята от дълги спирали от черва. Ничи се завъртя на седлото си и невидимият камшик на силата и изплющя и се изви на дъга. С ужасяваща бързина и светкавица, която освети потрепващите листа на дърветата от близката горичка, периферията на смъртоносната сила разцепи въздуха околовръст. Преди някой да е успял да реагира, кавалеристите, които я заобикаляха, до един бяха повалени от седлата и умъртвени.

Размириса се на изгорена плът, кръв и изкормени черва. Конете се вдигнаха на задните си крака, за да се освободят от лишените от торсове крака на ездачите си. Бойните коне бяха обучени да не се стряскат от гълчавата на бойното поле — но обикновено те разчитаха на ездачите си, за да ги контролират и управляват. Сега усетиха, че са останали сами, и изпаднаха в паника, при което започнаха да тъпчат безразборно спусналите се към мястото войници и създадоха допълнителен хаос.

Попаднала в казана на изригналия ад, съсредоточила върху себе си цялото внимание на вражеските войници, Ничи се стегна, събра сили, готвейки се да избълва нова вълна от съкрушителна магия.

Тъкмо се готвеше да даде начало на смъртоносната си атака, когато най-неочаквано нещо я тласна напред. В същия миг усети смазваща болка от тежест, стоварила се върху гърба и. Беше изпратена с такава поразителна сила, че дробовете на Ничи останаха без глътчица въздух. Покрай нея прелетя тежко копие, развъртяно като тояга.

Замаяна, Ничи осъзна, че лежи по лице на земята. Направи отчаян опит да се окопити. Лицето и бе странно безчувствено. Усети вкус на топла кръв. Видя, че по брадичката и се стичат тънки червени струйки, понечи да се надигне на треперещите си ръце.

Едва тогава осъзна, че не може да си поеме въздух, че дробовете и са били грубо и безкомпромисно изпразнени. На ръба на паниката, опита отново, но колкото и да се стараеше, в дробовете и не влизаше нито глътка въздух.

Светът пред очите и се олюля и замъгли. Са’дин танцуваше около нея, но не можеше да избяга. Ничи си помисли, че конят може неволно да я стъпче, но тялото и пак не се премести дори на милиметър. Накрая мъжете успяха да хванат коня и да го отведат встрани. Отвсякъде я наобиколиха хора, някои коленичиха край нея. Коляно в гърба я принуди да долепи лице до земята. Мощни ръце я сграбчиха за ръцете, за краката, за косата и я обездвижиха — излишно, защото тя и бездруго не можеше да мръдне.

Мъжете явно се притесняваха, че ако допуснат тя да се изправи на крака, ще съумее да използва силата си отново — все едно магьосниците можеха да правят магии само прави и губеха способностите си, ако бъдат приковани за земята. Е, за да използват силата си, хората като нея трябваше да са на себе си, да се контролират — тя не можеше да се похвали с това.

Обърнаха я по гръб. Ботуш във врата не и даваше да мръдне от земята. Всички оръжия наоколо бяха насочени към нея.

Тогава и хрумна ужасна мисъл… тъмни очи.

Магьосникът, когото току-що уби, имаше тъмни очи.

Кронос не бе тъмноок.

Кронос би трябвало да е със сини очи.

Мисълта и работеше едва-едва, трудно и бе да осъзнае и подреди случилото се. Нали уби първосвещеника. Не, не разбираше.

Освен, ако с тях пътува не само един брат.

Мъжете, които я държаха, се отдръпнаха.

В нея се втренчиха мрачни сини очи. Гледаше я мъж, облечен в дълга роба. С качулка, спусната ниско над очите. Първосвещеник.

— Е, магьоснице, успя да убиеш брат Байрон — верен поданик на Братството на ордена.

По тона му тя разбра, че мъжът все още не е дал воля на напиращия отвътре гняв.

Изпаднала в шок, Ничи все още не можеше да си поеме дъх. Болката в гърба и се разпространяваше на болезнени вълни по цялото и тяло. Запита се дали тежкият удар и бе строшил ребра. Дали гръбнакът и не е счупен. Май вече беше все едно.

— Позволи ми да ти се представя — рече червендалестия мъж, надвесен над нея. Отметна качулката си назад. — Казвам се брат Кронос. Ти вече си моя. Възаерявм да те накарам да заплатиш продължителна и болезнена цена за убийството на един добър човек, който само вършеше благородните дела на Създателя.