Тери Гудкайнд
Лавинен огън (20)

Двайсета глава

НИЧИ СТОЕШЕ НА ХЪЛМА със сключени отпред ръце и се взираше в бялата мраморна статуя, осветена от факли. Населението на Алтур’Ранг реши, че тази благородна фигура, символ на свободата им, никога не бива да остава на тъмно, затова я осветиха.

През по-голямата част от нощта Ничи снова напред-назад из странноприемницата, натъжена от факта, че в съседната стая животът бавно се изплъзва. Опита всичко, за което се сети, за да спаси Кара, но положението беше безнадеждно.

Ничи не познаваше Кара толкова добре, но пък познаваше Ричард. Може би го познаваше по-добре от всеки друг жив човек на този свят — е, да речем, без дядо му Зед. За миналото му не бе осведомена подробно — истории от детството му и подобни неща. Тя познаваше Ричард човека. Познаваше го до дъното на душата му. Нямаше жив човек, когото да познава по-добре.

Разбираше колосалната му мъка от загубата на Кара. През цялата нощ, докато беше будна, Ничи неволно усещаше посредством дарбата си откъслечните звуци на тази скръб. Сърцето и се късаше, задето той преживяваше такава загуба. Би направила всичко, за да му спести това.

В един момент и хрумна да влезе и да го утеши, да облекчи, доколкото може, страданието му, като му спести поне самотата. Вратата не се отвори.

В първия момент се озадачи, но дарбата и показа, че вътре има само двама души, а звуците, които се чуваха, разкриваха просто мъката, надвиснала над стаята. Затова Ничи не се реши да отвори вратата със сила. Като не можеше повече да слуша умолителните слова на Ричард, с които се опитваше да убеди Кара да се върне при него, Ничи излезе навън и накрая се озова втренчена в статуята, създадена от него.

Освен, че и се искаше да бъде с Ричард, тя имаше да свърши някои по-важни работи, отколкото да се взира във величествените творения на неговото въображение.

Понякога непосредствената близост на смъртта разкрива света в по-различна светлина, подтиква ги да се връщат към важните неща в живота. Запита се какво ли ще направи Ричард, когато Кара все пак си отиде, дали този факт ще го върне обратно към действителността и най-сетне ще престане да гони призраци и ще застане редом до хората, готови да отхвърлят хомота на Императорския орден.

Чу стъпки, после някой извика името и. Тя се обърна.

Беше Ричард в компанията на друг човек. Приближаваха през сенките. Сърцето и потъна в петите. Това означаваше, че страданието на Кара най-сетне е приключило.

Когато двете фигури приближиха, Ничи видя кой върви с Ричард.

— Добри духове, Ричард — прошепна тя ококорена, — какво си направил?

На призрачната светлина на далечните факли Кара изглеждаше в съвсем добро състояние.

— Господарят Рал ме излекува — подхвърли небрежно тя, сякаш това бе нещо най-обикновено, все едно и бе помогнал да си налее вода.

— Но как? — Бе толкова шокирана, че не знаеше какво друго да каже.

Ричард изглеждаше толкова уморен, че все едно се връщаше от битка. Не би се учудила, ако в този момент го видеше облян в кръв.

— Не бих си простил, ако не се бях опитал да направя нещо за нея — отвърна той. — Предполагам, че нуждата ми е била толкова силна, че в крайна сметка съм сторил точно каквото трябва, за да я излекувам.

Ничи изведнъж разбра защо вратата не се е отворила. Той наистина бе участвал в битка и в известен смисъл наистина бе облян в кръв — но тя просто не се виждаше.

Ничи се надвеси над него.

— Използвал си дарбата си. — Беше обвинение, не въпрос. Така или иначе, той не и отговори.

— Май да.

— Май да! — Веднага след като го каза, съжали, че е прозвучало като подигравка. — Опитах всичко, за което се сетих. Каквото и да правех, не успях да достигна до нея. Не можах да я излекувам. Какво направи ти? Как успя да докоснеш своя Хан?

Ричард се смути.

— Не знам точно. Прегърнах я и усетих, че умира. Чувствах как се изплъзва все по-далече и по-далече. Един вид се оставих… оставих съзнанието си… да потъне в нея, да достигне до дълбините на съществото и, до там, където имаше нужда от помощ. След като достигнах онова място, където можех да вляза в контакт с нея, поех болката и в себе си, за да и дам възможност да и останат достатъчно сили, за да приеме топлината на живота, която и предложих.

Ничи разбираше прекрасно сложното явление, което той описваше, но бе изумена да чуе всичко това, разказано с толкова прости думи. Все едно го бе попитала как е изваял такава мраморна статуя, която да изглежда като жива, а той да и бе отвърнал за шедьовъра си, че просто е издялал излишния камък отстрани. Макар и вярно, подобно обяснение бе небрежно до степен на абсурдност.

— Приел си в себе си онова, което е щяло да я убие?

— Трябваше.

Ничи допря пръсти до слепоочията си. Дори тя, с всичките възможности и качества, които притежаваше, с доста забележителната си магьосническа сила, наред със сериозното си обучение, опит и познания, не се нае да предприеме подобен акт. С усилие укроти побеснелия бяг на сърцето си.

— Имаш ли представа колко е опасно подобно начинание?

Разпаленият тон на въпросите и накара Ричард да се почувства неловко.

— Това бе единственият начин, Ничи — обобщи той.

— Единственият начин! — повтори тя слисано. Не вярваше на ушите си. — Имаш ли представа колко сила е нужна, за да се предприеме подобно пътуване на душата, камо ли за обратното връщане? Или за опасностите, които крие едно пребиваване там?

Той пъхна ръце в джобовете си като палаво дете, което получава заслужено мъмрене от майка си.

— Знам само, че това бе единственият начин да спася Кара.

— И го направи — подкрепи го Морещицата. — Господарят Рал дойде и ме спаси.

Ничи я изгледа.

— Ричард стигна до ръба на този свят от страх за тебе…, а може би дори и отвъд.

— Така ли? — Кара го стрелна с очи.

— Духът ти вече се бе изплъзнал в зоната на здрача. Не можех да те достигна. Поради тази причина не можех и да те излекувам.

— Е, но Господарят Рал успя.

— Да, така е. — Ничи протегна ръка и повдигна брадичката на Кара. — Надявам се, докато си жива, да помниш какво направи този човек за тебе. Съмнявам се, че друг смъртен би могъл… би опитал да направи подобно нещо.

— Но той нямаше избор. — Кара дари Ничи с безсрамна усмивка. — Господарят Рал не може без мен и го знае.

Ричард извърна глава и се усмихна.

Ничи не можеше да повярва, че става свидетел на подобно небрежно държане след толкова паметно събитие. Въздъхна, за да се постарае да овладее гласа си и да не създаде погрешно впечатление, че е недоволна от излекуването на Кара.

— Ти използва дарбата си, Ричард. Звярът е съвсем близо, а ти използва дарбата си.

— Бях длъжен да го сторя, иначе тя щеше да умре.

За Ричард всичко изглеждаше просто и ясно. Добре поне, че прояви достатъчно разум да не погледне към самодоволната Кара. Ничи заби юмруци в хълбоците си и се наведе към него.

— Нима не проумяваш какво направи? Използва дарбата си за втори път. Вече те предупредих, че не бива да го правиш. Звярът е съвсем наблизо, а ти му разкри точното си местоположение.

— А ти какво очакваше? Да оставя Кара да умре ли?

— Да! Тя се е клела да те защитава с цената на живота си. Това и е работата — поела е този дълг доброволно. Тя няма право да ти помага да докараш звяра по-близо до себе си. Първо, спокойно можехме да те изгубим, да не говорим за неописуемата заплаха, която успя да пробудиш с действията си. Ти рискува всичките си планове за народа на Д’Хара, рискува себе си, който си толкова ценен за каузата, само и само за да спасиш един човек. Трябваше да я оставиш. Като я спаси, само и позволи да покани смъртта да посети и двама ви, защото сега звярът ще ви намери. Това, което се случи сега, ще стане пак, само че този път няма да има спасение. Току-що спаси живота на Кара с цената на собствения си живот и — несъмнено — на нейния.

Още докато говореше, по сгъстяващия се гняв в очите му Ничи разбра, че не постъпва разумно, като се опитва да изясни гледната си точка по този въпрос. От друга страна, очите на Кара внезапно се изпълниха с безпокойство, граничещо с паника. Ричард постави ръката си на рамото и и я стисна с успокояващ жест, сякаш и казваше да не обръща внимание на думите на чародейката.

— Изобщо не е сигурно, Ничи! — Стисна зъби и лицевите му мускули затрепериха. — Възможно е, но не е сигурно. Освен това нямам намерение да оставя човек, когото обичам, да умре само за да се почувствам в безопасност — при това ефимерна. И бездруго врагът ми диша във врата. Дали ще оставя Кара да умре — това няма да промени нещата.

Ничи отпусна ръце покрай бедрата си. Ричард беше в настроение да слуша възражения по отношение на това, че е спасил живота на жена, към която е изключително привързан. Ничи не знаеше как да му обясни по приемлив за него начин, че действията му са отприщили лавина от могъщи и опасни сили. Каквото и да кажеше, той не би я разбрал. В крайна сметка осъзна, че не бива да казва нищо повече.

Вдигна ръка на рамото му.

— Сигурно нямам право да те обвинявам, Ричард. Сигурно на твое място бих направила същото. Един ден, когато можем да си позволим лукса да разполагаме с достатъчно време, трябва да поговорим за това. Когато имаме възможност, бих искала да ми разкажеш точно какво направи. Може би ще мога да те науча да контролираш по-успешно силите, които само ти успя да извикаш на живот. Ако не друго, мога поне да се опитам да те насоча как да си служиш с тях така, че да са по-ползотворни и не толкова опасни.

Ричард и благодари с кимване — дали за предложението или за омекналия тон, тя не беше сигурна.

По очите на Ричард и Кара Ничи виждаше, че преживяното ги е сближило още повече. Когато си даде сметка, че той скоро ще тръгва, Ничи бързо забрави краткия миг на радост, че вижда Кара жива и здрава.

— Освен това — продължи Ричард и огледа тъмнината — изобщо не е сигурно, че случилото се има нещо общо с онова в гората.

— Разбира се, че има — отвърна Ничи.

— Откъде знаеш? — погледна я той. — Онова нещо разкъса хората на Виктор на парчета. Нападението тук беше съвсем различно. Пък и изобщо не знаем със сигурност, че двете нападения са осъществени от звяра, който Джаганг е заповядал да му направят.

— Какви ги говориш? Че какво друго би могло да е? Със сигурност е оръжието, което са създали Сестрите по нареждане на императора.

— Не казвам, че не е… твърде е възможно да е…, но от друга страна, много от нещата не ми се виждат логични.

— Например?

— Онова нещо в гората нападна хората на Виктор — рече той и прокара пръсти в косата си, — изобщо не обърна внимание на моето присъствие, макар че аз бях съвсем наблизо. Тук, в странноприемницата, не разкъса Кара на парчета, както стори с онези клети момчета. Ако е било същото същество, вече знаем, че би могло да ме убие без никакъв проблем. Е, след като беше тук и имаше възможност, защо не се възползва от нея?

— Може би защото се опитах да заловя силата му — предположи Кара. — Може би ме пропусна, понеже видя в мене заплаха. Или пък съм го разконцентрирала достатъчно, че е решило да изчезва.

— Ти не си била заплаха за него — поклати глава Ричард. — То мина право през теб. Отгоре на това те елиминира като противник с едно докосване. После премина през стената в моята стая, но като влезе, не избяга, а просто изчезна.

Ничи внезапно го изгледа с подозрение. Сега за пръв път чуваше цялата история.

— Ти си бил в стаята, а то просто е изчезнало?

— Е, не съвсем. Почти веднага, след като нахълта в стаята ми през стената, аз скочих през прозореца, за да му избягам. Докато висях от перваза, видях тъмен силует, нещо като движеща се сянка, да излиза през прозореца и в следващия момент се изгуби в нощта.

Ничи зачовърка нещо по дрехата си, докато обмисляше думите му. Опитваше се да намести парченцата нова информация върху вече известната и картина. Но нещо не се получаваше. Поведението на звяра и се струваше нелогично — ако наистина бе същият звяр. Ричард беше прав — нещо не беше наред.

— Може да не те е видял — промърмори тя, но като че ли повече на себе си.

Ричард я изгледа скептично.

— Значи твърдиш, че звярът е успял да ме открие през нощта, вътре в странноприемницата, че е преминал с гръм и трясък през цяла поредица от стени, за да стигне до мен, но когато миг преди да ми се нахвърли аз успях да скоча през единствения прозорец, той се е объркал и е изчезнал в нощта. Така ли?

— Двете нападения си приличат по нещо много важно — каза тя, без да откъсва очи от неговите. — И двете разкриват невъобразима сила — разтрошаване на дървета, все едно са съчки, преминаване през стени, сякаш са от хартия.

— Да, дотук съм съгласен — въздъхна доволен Ричард.

— Интересува ме едно — продължи Ничи, скръстила ръце пред гърдите си, — защо не уби Кара.

Долови светкавичното пламъче в очите му и разбра, че той знае повече от онова, което сподели с нея. Килна глава на една страна и зачака, без да сваля очи от него.

— Когато бях в съзнанието на Кара и изцеждах болката от докосването на зловещото същество, освен болка, открих, че е оставило и още нещо — призна той с тих глас. — Мисля, че намерението му е било да ми остави съобщение, което да намеря. Да ми каже, че идва, че ще ме намери и че ще превърне смъртта ми в лукс, до който няма да имам достъп цяла вечност.

Погледът на Ничи се плъзна към Кара.

— Аз не съм искала той да ме последва в зоната на здрача, както я нарече ти. Нито съм го молила, нито съм се надявала. — Морещицата бе свила юмруци покрай тялото си. — Но няма да си кривя душата с лъжи, че предпочитам да съм мъртва.

Откровеността и извика на лицето на Ничи усмивка.

— Радвам се, че не си мъртва, Кара — наистина. Нима бихме следвали човек, който с лека ръка оставя приятел да умре, без да направи всичко, което е по силите му, за да го спаси. — Щом погледна Ричард обаче, ентусиазмът и се поохлади. — Това, което ме озадачава, е, че съществото не е убило Кара. В крайна сметка това съобщение би могло да ти бъде оставено и направо, след като те залови. Ако заплахата е сериозна, в което не се и съмнявам, звярът би имал достатъчно време да те накара да страдаш, след като те залови. А можеше да го стори още днес. Всъщност няма смисъл от подобно съобщение. Нещо повече, изобщо не разбирам защо, след като е бил в къщата, звярът просто си е тръгнал.

— Основателни въпроси, Ничи — обади се Ричард, като барабанеше с пръсти по дръжката на меча си. — Само дето нямам разумни отговори.

Отпуснал дланта на лявата си ръка върху ефеса, той отново огледа мрака за най-малък признак на заплаха.

— Мисля, че е най-добре двамата с Кара да тръгваме. Имайки предвид случилото се с хората на Виктор, се притеснявам какво би могло да се случи, ако онова същество дойде да ме търси тук, в града. Не ми се ще да вилнее из улиците в кървава вакханалия. Не искам да пострадат или да загинат невинни хора. Каквото и да представлява това същество — дали е творението на Сестрите или някаква неизвестна нам сила, — ми се струва, че имам по-големи шансове да му се измъкна, ако съм в движение. Като седя на едно място, имам чувството, че чакам екзекутора си.

— Не съм съвсем съгласна с всичко, което казваш — възрази му Ничи.

— При всички положения се налага да вървя и предпочитам да е по-рано, отколкото по-късно — по ред причини. — Метна раницата на гърба си. — Трябва да намеря Виктор и Айшак.

Примирена, Ничи махна с ръка.

— След нападението отидох да ги повикам. И двамата са при конюшните, ей там. Айшак ти е приготвил конете, за които го помоли. С помощта на други негови приятели успяха да ти осигурят достатъчно провизии. — Вдигна ръка на рамото му. — Дошли са и роднините на някои от момчетата на Виктор, дето загинаха в гората. Очакват да им кажеш нещо.

Ричард кимна и въздъхна дълбоко.

— Надявам се да успея да ги утеша поне малко. Пазя ясен спомен за преживяното и за скръбта. — Стисна Кара за рамото. — Поне аз вече съм по-добре.

Ричард намести лъка по-високо на гърба си и тръгна. След броени секунди изчезна в тъмнината.