Тери Гудкайнд
Лавинен огън (13)

Тринайсета глава

КОГАТО ВИКТОР, НИЧИ, КАРА И РИЧАРД потънаха в дългите сенки между маслиновите дръвчета, които покриваха южните хълмове край Алтур’Ранг, вече беше привечер. През цялото време Ричард поддържаше бързото темпо и всички бяха капнали от трудното, макар и кратко пътуване. Хладният дъжд беше спрял, потушен от потискащата жега и влага. Но всички така бяха плувнали в пот, че все едно още валеше.

Въпреки смазващата умора Ричард се чувстваше далеч по-добре, отколкото преди ден-два. Въпреки напрежението силите му постепенно се възвръщаха.

За него беше облекчение и фактът, че не се виждаше и следа от звяра. На няколко пъти оставя другарите си да избързат напред, за да провери дали някой не ги следи. Не видя никакъв знак от каквото и да било, човек или друго същество, което да ги дебне, така че се поуспокои. Освен това не беше загърбил вероятността информацията на Ничи за това, че Джаганг се е заел да създава подобно чудовище, да не е обяснението на случилото се с хората на Виктор. Дори Джаганг да бе успял в намеренията си, както предполагаше Ничи, това не означаваше, че неговото творение е осъществило смъртоносната атака и че звярът изобщо е тръгнал да преследва Ричард. От друга страна, ако не е това, Ричард нямаше дори най-бегла представа какво би могло да се случва.

Из претъпканите улици в околностите на града във всички посоки се движеха каруци, карети и хора. Търговията явно беше в разгара си и се развиваше дори по-добре, отколкото при последното посещение на Ричард в Алтур’Ранг. Някои от хората познаваха Виктор, други — Ничи. От бунта насам и двамата играха основна роля в града. Голяма част от жителите познаваха и Ричард — било то, защото бяха присъствали на избухването на революцията, било то, защото бяха запомнили меча му. Оръжието бе уникално и никой не би пропуснал да забележи лъскавата му ножница от злато и сребро, особено пък, ако живее в Стария свят, под сивото и монотонно управление на Императорския орден.

Хората им се усмихваха, поздравяваха ги, като докосваха с ръце шапките си или им кимаха приятелски. Кара се взираше подозрително във всяка усмивка, която получаваха.

Ако Ричард не бе зает с по-сериозни и важни за него мисли, би се зарадвал неимоверно да види, че животът се е завърнал в Алтур’Ранг. За да се справи с важните проблеми, които имаше за разрешаване, му бяха нужни коне. Тъй като денят преваляше, докато намерят коне и провизии и се приготвят за път, щеше да е мръкнало. Макар и с неохота, се примири с мисълта, че ще трябва да прекарат нощта тук.

Мнозина от хората по шумните улици и пътища около града явно пътуваха за или от близки селища, а може би и от по-далеч. Докато преди време хората се стичаха в Алтур’Ранг, водени от отчаяната надежда да си намерят работа около строежа на двореца, сега прекрачваха градските порти, изпълнени с оптимизъм и вяра, че ще започнат своя нов свободен живот.

Освен стоки за търговия хората, които излизаха от града, разнасяха и мълвата за колосалните промени, настъпили след бунта. Те се превръщаха в многочислена армия, въоръжена с блестящото мощно оръдие на общата идея. В Алтур’Ранг животът на хората вече не се моделираше от страха им от Императорския орден. Благодарение на извоюваната лична свобода те можеха да живеят според желанията и нуждите си. Сега животът им не принадлежеше на другиго, освен на самите тях. Тирания можеше да бъде налагана с меч, но само ако силата успее да задуши тези волни идеи.

В крайна сметка само жестокостта би могла да наложи безразсъдството и безсмислието на саможертвата.

Ето защо Орденът бе принуден да изпрати най-безскрупулните си орди, за да стъпчат самата идея за свобода. Не го ли направеха, свободата щеше да се разпространява все по-нашироко и хората щяха да просперират. А случи ли се това, свободата ще триумфира.

Ричард забеляза, че из доскорошни забутани улички и кьошета бяха плъпнали нови кокетни сергии. Търговците предлагаха от пиле мляко — от всякакви зеленчуци до пакетирани дърва за горене и бижута. Продавачите в периферията на града настойчиво бутаха в ръцете на пътниците всякакви сирена, салами и хлябове. В по-централните части на града се обръщаше повече внимание на платове или кожени изделия.

Ричард помнеше деня, когато Ничи го доведе за пръв път в града. По онова време се чакаше с часове на огромни опашки за самун хляб, който често свършваше преди изобщо да са се доближили до вратата на магазина. За да могат всички граждани да си позволят хляб, пекарните се контролираха строго, а цените се регулираха от цяла армия комитети, съвети, профсъюзи и декрети. Никой не се замисляше за цената на съставките или труда. Цената се определяше според преценката за това колко биха могли да си позволят хората. И така, хлябът уж беше евтин, но никога не достигаше, както не достигаше и храната изобщо. За Ричард бе напълно необяснимо как могат да наричат нещо, което не се намира, евтино. Законите за изхранване на гладните водеха до все по-голямо разпространение на глада из улиците и мрачните кътчета на града. Истинската цена на алтруистичните идеи, от които се пръкваха подобни закони, бе гладът и смъртта. Хората, които възприемаха възвишените идеи на Ордена, бяха възмутително слепи за безкрайната мизерия и смърт, които причиняваха.

Сега хляб имаше в изобилие и гладът като че се бе превърнал в кошмарен спомен. Бе удивително да видиш как свободата бе донесла толкова много изобилие във всичко. Беше направо невероятно колко много усмихнати хора крачеха из улиците на Алтур’Ранг.

Против бунта се бяха обявили доста голям брой хора, които подкрепяха Императорския орден и искаха нещата да продължат по стария си начин. Мнозина смятаха, че хората са зли по природа и не заслужават нищо повече от мизерния си живот. Тези хора смятаха, че щастието и реализацията са нещо греховно, че отделният човек не може да направи живота си по-добър, без да причини зло на околните. Такива хора отхвърляха самата идея за лична свобода.

В общи линии повечето от тях бяха победени — или паднаха убити в битката, или бяха прогонени от града. Онези, които се бяха борили за свободата си и я бяха извоювали, имаха сериозни основания да я ценят високо. Ричард се надяваше да проявят нужната воля, за да запазят извоюваното с толкова кръв.

Щом навлязоха в по-старата част на града, той забеляза, че доста от сградите, които доскоро бяха запуснати и мърляви, сега бяха спретнати и чисти и изглеждаха едва ли не като нови. Кепенците бяха боядисани в ярки цветове, които изглеждаха жизнерадостни в мъгливата привечер. Повечето от сградите, които бяха опожарени по време на бунта, вече бяха построени наново. За Ричард бе цяло чудо, че градът, след онова, в което бе превърнат, изглеждаше толкова свеж и жизнерадостен. Стана му изключително приятно да попадне в място, което кипи от живот и енергия.

Знаеше обаче и че простичкото, искрено щастие на хората, които преследваха собствения си интерес и живееха живота си така, както им харесва, ще привлече омразата и гнева на мнозина. Последователите на Императорския орден вярваха, че човекът е изначално лош. Хора като тях не биха се спрели пред нищо, за да задушат богохулното щастие.

Щом стъпиха на по-широка улица, която извеждаше към вътрешната част на града, Виктор застана на ъгъла на централна градска артерия.

— Трябва да посетя семейството на Феран и на още някои от момчетата. Ако нямаш нищо против, Ричард, бих предпочел да го сторя сам — поне засега. Визитата от високопоставен човек и скръбта от внезапната загуба ще им дойдат много за един път.

На Ричард му бе неловко да го смятат за високопоставен посетител, особено от хора, изгубили близки, но не му беше времето да се опитва да поправи впечатлението точно когато хората научават тези лоши вести.

— Разбирам, Виктор.

— Но се надявах, че може би по-късно ще имаш време да им кажеш няколко думи. Сигурно ще им стане по-леко, ако разберат колко смело са постъпили техните мъже. Думите ти ще придадат на действията им достойнство.

— Ще направя каквото мога.

— Има и други, които биха искали да знаят, че съм се върнал. Ще се радват да видят и теб.

Ричард махна с ръка към Кара и Ничи.

— Бих искал да им покажа нещо. — Вдигна ръка към центъра на града. — Ей в тази посока.

— Имаш предвид Площада на свободата ли?

Ричард кимна.

— Значи се чакаме там, веднага щом приключа.

Ричард изпрати с поглед Виктор, който се отдалечи по тясна павирана уличка вдясно.

— Какво искаш да ни покажеш? — поинтересува се Кара.

— Нещо, което се надявам да разбуни спомените ти.

Щом зърна величествената статуя, издялана от най-фин каватурски мрамор, който сияеше на кехлибарената светлина на захождащото слънце, Ричард усети как коленете му омекват.

Познаваше всяка мъничка извивка на тази фигура, всяка дипла на сияйните и одежди. Познаваше ги, защото лично бе изваял оригинала.

— Ричард? — стисна го Ничи за ръката. — Добре ли си?

Той успя да прошепне нещо едва чуто, без да откъсва поглед от статуята.

— Добре съм.

Огромното празно пространство пред тях бе предвидено за място на непостроения дворец, където се предвиждаше да се установи Императорският орден. Ничи бе довела Ричард, за да положи труд в името на величието и славата на каузата на Ордена, с надеждата, че той ще разбере важността на саможертвата и ще осъзнае колко покварена е човешката природа. Но вместо да промени него, с течение на времето промяната обзе нея и тя се научи да цени живота.

Докато бе пленник на Ничи, Ричард дълги месеци участва в строежа на императорския дворец. Сега двореца го нямаше, бе заличен от лицето на земята. Виждаше се само полукръг от колони при някогашния главен вход, които сега обграждаха гордата статуя от бял мрамор. Тя обозначаваше мястото, където за пръв път бе пламнала искрицата на свободата, запалена в сърцето на мрака.

След бунта срещу управлението на Ордена статуята бе изваяна и посветена на свободното население на Алтур’Ранг и в памет на хората, отдали живота си в борбата за извоюване на тази свобода. Това място, на което хората за първи път проляха кръв, за да се борят за свободата си, сега бе сравнено със земята. Виктор го бе нарекъл Площада на свободата.

Осветена от топлата светлина на захождащото слънце, статуята блестеше като маяк.

— Какво виждате вие двете? — попита Ричард.

Кара също го бе стиснала за ръката.

— Господарю Рал, това е същата статуя, която видяхме при предишното си идване тук.

Ничи кимна в знак на съгласие.

— Статуята, която каменоделците изваяха след бунта.

Като гледаше статуята, Ричард усети как го пронизва сърдечна болка. Женствеността на изящните и форми, извивките, релефните мускули, които се очертаваха ясно под каменните одежди. Мраморната жена бе почти като жива.

— А откъде каменоделците взеха модела за статуята? — попита Ричард.

Двете го погледнаха неразбиращо. Свила пръста си на кука, Ничи отмахна кичур коса, който влажният вятър бе залепил за лицето и.

— Какво имаш предвид?

— За да изваят такава статуя, майсторите каменоделци обикновено я уголемяват от предварителен модел. Помните ли нещо за модела?

— Да — отвърна Кара и споменът озари лицето и. — Беше нещо, изваяно от теб.

— Именно — подкрепи я той. — Двамата с тебе заедно търсихме подходящото дърво, за да издялам от него малката фигурка. Ти ми намери ореховото парче дърво, което използвах. Растеше на склона точно над голямата алея. Орехът бе повален от прекършен от вятъра смърч. Ти беше с мен, когато отрязах парчето от падналото орехово дърво. Ти беше там, когато издялах малката фигурка. Двамата седяхме на брега на реката и разговаряхме с часове, докато работех.

— Да, помня как ти дялаше, докато седяхме сред природата. — Устните на Кара се разтеглиха в призрачна усмивка. — Е, и?

— Това беше край къщата, която построих в планината. Защо бяхме в планината?

Кара го погледна, озадачена от въпроса, сякаш отговорът бе толкова очевиден, че не си струваше да се изрече на глас.

— След като населението на Андерит гласува да остане на страната на Императорския орден, вместо да се присъедини към теб и Д’Хара, ти се отказа да ги поведеш на борба с Ордена. Каза, че не можеш да принудиш някого да желае свободата си. Че те трябва да направят своя избор, за да можеш ти да ги поведеш.

Изобщо не му беше лесно да разказва спокойно тези неща на жената, която би трябвало да ги знае не по-зле от него, но знаеше, че ако я кори или и се кара, нищо няма да постигне. Освен това разбираше, че явно нещо става, но беше сигурен, че Ничи и Кара не се заблуждават по своя воля.

— Това беше причината само отчасти — рече той. — Имаше обаче доста по-сериозна причина да се качим в непристъпните планини.

— По-сериозна причина ли?

— Калан бе пребита почти до смърт. Заведох я там, за да бъде на сигурно място и да може спокойно да се възстановява. Двамата с теб се грижихме за нея дълги месеци, опитвахме се да я спасим. Но тя не се възстановяваше. Чувстваше се вяла и отпаднала. Беше изгубила всяка надежда, че ще се оправи, че отново ще бъде, каквато е била.

Не можа да се насили да каже, че донякъде причината Калан да е на ръба да се откаже беше, че когато онези мъже я пребиха почти до смърт, тя загуби бебето, което носеше в утробата си.

— И значи ти си изваял нейна статуя? — попита Кара.

— Не съвсем.

Втренчи поглед в гордата белокаменна фигура, която се врязваше неумолимо в синьото небе. Ричард не бе имал намерение малката фигурка, която издяла, да прилича на Калан. Беше изваял тази статуя обърната срещу вятъра, с развени като криле поли, с отметната назад глава и излъчени гърди, с ръце, свити на юмруци покрай тялото, с извит на дъга гръб, готов да се противопостави на всяка сила, изпречила се на пътя и. Нямаше намерение статуята да прилича на Калан — по-скоро искаше да предаде усещането за нейното вътрешно аз.

Това не бе фигурка на Калан, а на нейната жива сила, на душата и. Великолепната статуя, която се извисяваше пред очите им, бе духът на Калан, затворен в камък. — Това е смелостта на Калан, нейното сърце, нейната доблест, упоритостта и. Ето защо нарекох тази статуя „Дух“. Когато я видя, тя разбра какво виждат очите и. Фигурката я накара да пожелае да се оправи, да бъда отново силна и независима. Накара я да иска пак да е напълно жива. Едва тогава тя започна да се възстановява.

Двете жени изглеждаха повече от озадачени, но не подложиха на съмнение думите му.

— Работата е там — продължи Ричард, и тръгна към поляната пред себе си, — че ако попитате мъжете, издялали тази статуя, къде е моделът, къде е фигурката, която издялах от дърво и по която изработиха голямата статуя, те няма да могат да я открият и няма да знаят какво е станало с нея.

Ничи се завтече да го настигне.

— Е, и къде е тя?

— Малката фигурка, която издялах за Калан от орехово дърво онова лято в планината означаваше много за нея. Тя много държеше да си я вземе, щом скулпторите привършат творбата. Сега тя е у Калан.

Ничи въздъхна и се загледа пред себе си.

— Разбира се, че е у нея.

Ричард я изгледа намръщен.

— Това пък какво означава?

— Ричард, когато човек страда от делириум, мозъкът му се опитва да изработи неща, които да запълнят празнините, да закърпят съдраната дреха на този делириум. За тях това е начин да се опитат да си обяснят защо са объркани.

— Тогава къде е фигурката? — Въпросът беше и към двете.

Кара сви рамене.

— Не знам. Нямам спомен какво се случи с нея. Сега я има тази голямата, мраморната. Тя като че ли е по-важна.

— И аз не знам, Ричард — отвърна Ничи, щом той я погледна. — Може би ако скулпторите я потърсят, ще изникне отнякъде.

Явно пак не разбираха същината на разказа му и си мислеха, че им казва всичко това, защото иска да си намери дървената фигурка.

— Напротив, няма да я намерят. Там е цялата работа. Точно това се опитвам да ви накарам да разберете. Фигурката е у Калан. Помня колко се зарадва, когато си я взе обратно. Нима не разбирате? Никой няма да може да я намери, нито ще си спомни какво е станало с нея. Нима не виждате, че нещата се разминават? Че става нещо странно? Нима не разбирате, че нещо не е наред?

Преди да тръгнат нагоре по великолепното стълбище, се спряха.

— Истината ли да ти отговоря? Не, не разбирам. — Ничи посочи статуята, заобиколена в полукръг от колони. — След като статуята е била завършена и моделът е изпълнил предназначението си, вероятно е бил изгубен или унищожен. Както каза Кара, нали сега я има голямата статуя.

— Но нима не разбирате важността на малката фигурка? Нима не разбирате важността на това, което ви казвам? Аз си спомням какво се е случило с нея, но всички други са забравили. Опитвам се да докажа тезата си, да ви покажа нещо, да се убедите, че не съм си измислил Калан, че нещата са сериозно разместени и трябва да ми повярвате.

Ничи пъхна пръст под ремъка на раницата си, за да облекчи товара.

— Ричард, подсъзнанието ти по всяка вероятност си спомня какво се е случило с фигурката — че е била изгубена или унищожена след завършването на голямата статуя. И така, то използва този малък детайл, за да се опита да запълни някоя от дупките в рехавата история, която си изфабрикувал в състояние на делириум. Просто вътрешното ти аз се опитва да нагласи нещата така, че всичко да има смисъл за теб.

Така значи. Проблемът не бил в това, че не го разбират. Напротив — разбират го прекрасно, просто не му вярват. Ричард въздъхна дълбоко. Все още не бе изгубил надежда да ги накара да повярват, че те са тези, които грешат и не вземат под внимание всичко.

— Но защо да си измислям подобно нещо?

— Ричард — продължи кротко Ничи, без да сваля ръка от неговата, — нека просто оставим нещата така. Вече ти казах достатъчно. Оттук нататък само ще те ядосвам.

— Зададох ти въпрос. Поради каква причина бих си измислял подобно нещо?

Ничи хвърли кос поглед на Кара, преди най-накрая да се предаде.

— Ако те интересува истината, Ричард, според мен си спомняш въпросната статуя… отчасти, защото е изваяна малко след бунта и е прясна в паметта ти…, а когато беше ранен, когато бе на прага на смъртта, тъй като споменът е бил ярък в паметта ти, си го отнесъл и в съня си, превърнал си го в част от историята. Свързал си всички тези елементи в едно и си ги използвал да си създадеш нещо, на което да се опреш, което да има смисъл за теб. Съзнанието ти е използвало статуята, защото тя свързва съня ти с действителността. По този начин сънят ти се струва още по-истински.

— Моля? — Ричард я гледаше като треснат. — Но защо…

— Защото така придобиваш усещането, че има нещо стабилно от действителността, което можеш да посочиш и да кажеш „ето я“ — отвърна Ничи, стиснала юмруци покрай тялото си.

Ричард само примигна, нямаше сили да проговори.

Ничи отвърна поглед. Гласът и изгуби разпалените си нотки и спадна почти до шепот.

— Прости ми, Ричард.

Той отдръпна погледа си от нея. Нима може да и прости за това, в което тя убедено вярва? Нима може да прости на себе си, задето не може да я накара да му повярва?

Тъй като се боеше, че точно в този момент гласът ще му изневери, просто се обърна напред и тръгна нагоре по стълбите. Не можеше да я погледне в очите, не можеше да погледне в очите човек, който го смята за луд. Почти не усети, че се качва по стълбата.

Щом се качи на горната площадка и закрачи по просторната мраморна платформа, чу зад себе си припрените стъпки на Ничи и Кара. За пръв път забеляза, че на бившата строителна площадка има съвсем малко хора. От височината на платформата се виждаше реката, която се виеше през града. Над водата се носеха ята птици. Отвъд високите колони зад статуята на маранята потрепваха зелените хълмове и дървета.

Гордата фигура на „Дух“ се извисяваше пред него, величествена на фона на обления в разтопено злато късен следобед. Подпря се на хладния, гладък камък. Болката, свила сърцето му, бе трудно поносима.

Когато Кара застана до него, той потъна в сините и очи.

— Сега, като го спомена, Господарю Рал, си спомням, че намерих едно дърво. Помня как ми се усмихна, като ти го показах. Помня, че ти доставих радост. Също така помня и някои от историите, които ми разказваше, докато дялаше, аз също ти разказвах разни неща, а ти ме слушаше. Но онова лято ти издяла много неща.

— Същото лято, преди Ничи да дойде и да ме отведе — рече той.

— Да.

— И ако наистина просто сънувам и Калан не съществува, тогава как Ничи е успяла да ме залови и да ме отведе, след като ти си била до мен, за да ме защитиш?

Кара се сепна, острият тон на въпроса му я свари неподготвена.

— Използва магия.

— Магия. Морещиците противостоят на магията, ако не си забравила. Това е смисълът на съществуването им — да пазят Господаря Рал от хората, които си служат с магия и искат да му навредят. Ничи дойде с намерението да ми причини зло. Ти беше с мен. Защо не я спря?

В сините очи на Кара се прокрадва неподправен ужас.

— Провалих се. Трябваше да я спра, но се провалих. Не минава ден, в който да не желая да ме накажеш, задето се провалих и не изпълних дълга си да те защитя. — Докато изричаше това ненадейно признание, лицето и се открояваше аленочервено на фона на русата и коса. — Аз съм причината Ничи да те залови и да те държи в плен близо година — всичко стана заради мен. Ако се бях провалила по подобен начин пред баща ти, той би ме екзекутирал, но едва след като ме принуди да се моля за смъртта си. И би бил прав да го стори. Аз си го заслужавам. Защото те предадох.

Ричард я гледаше и не можеше да повярва на ушите си.

— Кара… вината не е твоя. Точно затова ти задавам този въпрос. Трябва да си спомниш, че не си могла да направиш нищо, за да попречиш на Ничи.

Кара сви ръце в юмруци.

— Трябваше да направя нещо, но не го сторих. Провалих се.

— Кара, това не е вярно. Ничи направи заклинание на Калан. Ако някой от нас бе направил опит да и попречи, Ничи щеше да убие Калан.

— Какво! — възмутено възкликна Ничи. — Какви ги приказваш!

— Ти залови Калан с помощта на заклинание. То те свързваше с Калан и се контролираше директно от твоите намерения. Ако не бях тръгнал с теб, щеше да убиеш Калан, когато си пожелаеш, само с една-едничка мисъл. Това е основната причина, поради която ние с Кара не можехме да реагираме.

Ничи вдигна ръце на хълбоците си.

— И що за заклинание може да направи подобно нещо, а?

— Майчино заклинание.

Ничи го изгледа с празен поглед.

— Моля?

— Майчино заклинание. То създава връзка, посредством която всичко, което се случва с теб, се случва и с нея. Ако Кара или аз те бяхме ранили или убили, същата съдба би сполетяла и Калан. Бяхме безпомощни. Трябваше да изпълнявам заповедите ти. Трябваше да тръгна с теб, иначе Калан щеше да умре. Трябваше да изпълня желанието ти, иначе, можеше да използваш силата на това заклинание и да я убиеш. И така се наложи да бдя над здравето и живота ти, за да не сполети нещо Калан.

Ничи поклати невярващо глава, след което, без да каже нищо, се завъртя и заби поглед в дърветата отвъд статуята.

— Ти нямаш вина, Кара. — Той повдигна брадичката на Морещицата, за да я принуди да го погледне. — Никой от двама ни не би могъл да стори каквото и да било. Ти не си ме предала.

— Нима не мислиш, че бих искала да ти повярвам? Нима не мислиш, че бих ти повярвала, ако това наистина бе така?

— След като не помниш дали онова, което ти разказвам, наистина се е случило — продължи кротко Ричард, — тогава как според теб, Ничи ме е заловила?

— Използвала е магия.

— Каква по-точно магия?

— Нямам представа. Не съм специалист по магическите въпроси и видовете магия. Използвала е магия — толкова.

Той се обърна към Ничи.

— Каква магия? Как си ме заловила? Какво заклинание си използвала? Защо не съм ти попречил? Защо Кара не е сторила нещо?

— Ричард… това се случи преди година и половина. Не помня каква точно магия съм използвала в онзи ден, за да те заловя. Не беше кой знае колко трудно. Ти не притежаваш способността да контролираш дарбата си и да си изграждаш защита срещу човек, който я владее добре. Бих могла да те стегна в цели възли от магия и да те метна на гърба на кон, без изобщо да си мръдна пръста.

— А защо Кара не се е опитала да ти попречи?

— Защото вече те бях взела под моя власт — махна с ръка тя, сякаш с досада си припомняше разни досадни подробности — и тя е знаела, че предприеме ли нещо, съм щяла да те убия. Нещата не са чак толкова сложни.

— Да, точно така — обади се Кара. — Ничи ти направи заклинание, точно както твърди. Не можех да направя нищо, понеже тя нападна теб. Ако беше използвала силата си срещу мен, щях да обърна дарбата и срещу самата нея, но тя въздейства направо върху теб и аз нямаше какво да направя.

Ричард изтри струйка пот от челото си.

— Ти си обучена да убиваш с голи ръце. Ако не друго, защо поне не я фрасна с камък по главата?

— Защото щях да нараня теб — отвърна Ничи вместо Кара. — Или дори да те убия, ако само бях заподозряла, че се кани да предприеме нещо.

— И тогава Кара щеше да те пипне — напомни и Ричард.

— По онова време нямах нищо против да пожертвам живота си — изобщо не ме интересуваше. Знаеш го.

Поне това Ричард наистина го знаеше със сигурност. По онова време Ничи не ценеше живота — най-малко собствения си живот. Този факт я превръщаше в огромна опасност.

— Грешката ми е, че не нападнах Ничи, преди тя да пипне теб — продължи Кара. — Ако я бях подмамила да ме нападне с магия, щеше да ми падне. Нали това е работата на една Морещица. Но аз се провалих.

— Нямаше как да направиш подобно нещо — намеси се Ничи. — Аз ви изненадах. Не си се провалила, Кара. Понякога просто не съществуват шансове за успех. Понякога няма изход. За вас двамата моментът беше именно такъв. Нещата бяха в мои ръце.

Безнадеждна работа. А-ха да ги притисне в ъгъла, и те пак му се изплъзваха.

Ричард отпусна ръка на гладкия мрамор, умът му работеше трескаво, опитвайки се да разбули загадката — каква би могла да бъде причината те да забравят. Накрая реши, че вероятно би могъл да елиминира проблема, ако знае какво го причинява.

Изведнъж в главата му изплува споменът за нещо, което им бе разказал преди няколко вечери, докато лежаха в импровизирания си навес.