Тери Гудкайнд
Лавинен огън (63)

Шейсет и трета глава

НИЧИ ЕДВА БЕ ДОШЛА НА СЕБЕ СИ, едва бе издишала Плъзгата от дробовете си, за да поеме толкова важната глътка въздух, а Ричард вече я теглеше да става. Намираха се в облицована с мрамор стая.

Въпреки всичко и беше приятно да го държи за ръката.

Преди да влезе в Плъзгата, си каза, че по време на пътуването ще има време да обмисли поредната странност на Ричард и да разсъждава над въпроса как от намирането на някакво растение може да следва, че кутиите на Орден са задействани. Ричард продължаваше да прави всичко само и само да им докаже, че Калан съществува в действителност.

Стаята, в която попаднаха, беше оградена с щитове. Ричард дръпна Ничи и Кара през мощен щит. Хукнаха през мраморния коридор и излязоха пред двойна врата със сребърен обков, върху който бе изобразено езеро.

— Това място ми е познато — извика Кара. — Знам къде се намираме.

— Чудесно — отвърна Ричард, — значи ти водиш. Бързо.

На моменти Ничи почти съжаляваше, че не се съгласи с Ан, Натан и Зед и не се включи в плана им за заличаването на спомена за Калан от главата на Ричард.

Спираше я само едно. Бе изпробвала тази теория върху един от хората на Джаганг в Каска. Беше се опитала да използва Субстрактивна магия, за да заличи от главата му спомена за императора. Звучеше пределно просто. Направи точно това, което двамата магьосници и Прелатът поискаха тя да стори на Ричард.

Изникна само един проблем.

Онзи умря. При това смъртта му беше наистина ужасна.

Като се сети, че и оставаше още малко, за да се съгласи да приложи същото и върху Ричард, че им позволи да я убеждават и едва не се съгласи, направо и се подкосиха коленете и и се зави свят. Наложи се да приседне на земята до мъртвия войник. Кара беше почти сигурна, че Ничи всеки момент ще припадне. Цял час след това Ничи се чувстваше зле, всичко и трепереше.

— Насам — подвикна им Кара и ги поведе по стълби, които водеха към широк коридор с частично остъклен таван.

Светлината, която нахлуваше отвън, имаше червеникав оттенък, значи слънцето или бе тръгнало да залязва, или тепърва щеше да изгрее — Ничи не знаеше кое от двете. Чувстваше се объркана и дезориентирана да не знае дали е нощ или ден.

Коридорите бяха пълни с хора. Мнозина се спираха да огледат двете жени и мъжа, които тичаха нанякъде. Гвардейците също ги забелязаха и се спуснаха да ги пресрещнат, но веднага мярнаха Кара в червената и кожена униформа. Повечето разпознаха и Ричард и падаха на коляно, свели глави, докато той отмине. Нямаше време да забавя крачка, за да отвърне на поздрава им.

Преминаха през замайваща плетеница от коридори, над мостове, покрай балкони, между колони и през зали. От време на време изкачваха стълби. Кара често свърваше рязко, за да минат по сервизни коридори — явно по кратки маршрути.

Ничи не пропусна да забележи великолепието на двореца — наистина беше забележително красив. Фигуралните настилки на пода бяха подредени с изключителна прецизност. Имаше величави статуи — не толкова уникални, колкото Ричардовата, но все пак доста внушителни. Претичаха покрай гоблен, чиито размери не можеха да се сравняват с нищо, което бе виждала досега. Изобразяваше батална сцена, в която участваха поне няколкостотин коне.

— Насам! — извика Кара и се шмугна в един коридор.

Щом завиха зад ъгъла, Кара претича от другата му страна. Ничи не изоставаше и макар в главата и да напираха цял куп въпроси, които искаше да зададе незабавно, единственото, което успяваше да стори, докато бяга, бе да диша. А допреди да срещне Ричард, почти не беше и се случвало да бяга.

Стигнаха пред двойна махагонова порта и Кара забави темпото. Ничи с отвращение забеляза украсата от змии, които минаваха през цялата горна половина на двете крила. Без да спира, Ричард сграбчи едната дръжка във формата на бронзов череп и блъсна вратата.

В притихналата, застлана с мек килим зала, ги посрещнаха четирима гвардейци, които веднага скочиха с оръжия в ръце, готови да им преградят пътя. Видяха Кара, после погледнаха Ричард и на лицата им се изписа колебание.

— Господарю Рал? — осмели се да пророни единият.

— Да, точно така — озъби му се Кара. — А сега стори път. Четиримата отстъпиха и вдигнаха юмрук в гърдите.

— Да се е случвало нещо напоследък? — попита Ричард, щом успя да си поеме дъх.

— Моля?

— Питам за проникване. Някой опитвал ли се е да се промъкне тук?

Онзи избухна в смях.

— Едва ли, Господарю Рал. Веднага бихме разбрали, ако има такъв опит, и не бихме допуснали никой вътре.

Ричард му благодари с кимване и хукна нагоре по мраморното стълбище, като едва не изтръгна ръката на Ничи от рамото. Докато тичаха по стъпалата, тя имаше чувството, че краката и ще откажат всеки момент. Мускулите и бяха толкова изтощени от дългото бягане, че едва ги движеше. Но нямаше начин — трябваше да го прави заради Ричард.

Горе ги посрещна цял отряд гвардейци със заредени арбалети — стрелите им бяха с червени пера. Не знаеха, че идва Господарят Рал. Бяха решили, че някой се опитва да проникне в забранената зона. Ничи се надяваше бързо да се осъзнаят, преди някой да си е изпуснал нервите.

По светкавичната им реакция Ничи разбра, че пред нея стоят отлично обучени елитни гвардейци, които не стрелят безразборно, преди да са фиксирали ясно целта си. И добре, че беше така, понеже тя щеше да реагира по-бързо.

— Генерал Тримак! — обърна се Ричард към офицера, който си проправяше енергично път през кордона от стомана, оградил мигом новодошлите.

Онзи се изпъна и вдигна юмрук към сърцето си.

— Господарю Рал! — Веднага след това забеляза Морещицата. — Кара?

Тя му кимна за поздрав. Ричард се здрависа с мъжа.

— Генерале, някой е проникнал тук. Откраднали са кутиите на Орден от Градината на живота.

Генералът изгуби ума и дума.

— Моля! Но това е невъзможно, Господарю Рал. Сигурно има някаква грешка. Никой не може да мине оттук, без да го видим. Всичко е мирно и тихо от доста време… имахме само един посетител…

— Посетител ли? Кой?

— Прелат Вирна. Беше преди известно време. Каза, че е дошла в двореца, за да провери нещо в някакви книги за магии. И понеже така или иначе била тук, искаше да погледне дали всичко с кутиите е наред.

— И вие я пуснахте?

Генералът придоби възмутен вид. Белегът на лицето му се открои още по-бял на фона на пламналото му лице.

— Не, Господарю Рал, не бих я пуснал за нищо на света.

Накрая постигнахме съгласие само да открехнем вратата и тя да надникне вътре, за да се увери, че няма проблеми.

— Да надникне ли?

— Да. Обкръжихме я отвсякъде, момчетата я държаха на мушка със специалните стрели — даде ни ги лично Натан Рал. С тях можем да стреляме дори по хора с дарбата. Прелатът не можеше да мръдне — беше обградена. Горката, чувстваше се като игленик.

Войниците потвърдиха с кимане думите на генерала си.

— Надзърна в градината и се увери, че всичко с кутиите е наред. Аз също използвах случая и видях с очите си три черни кутии, поставени върху каменна плоча. Кълна се — кракът и не е пристъпвал прага.

Ричард въздъхна.

— А някой друг? Никой друг ли не е отварял тези врати?

— Никой, Господарю Рал. Никой освен хората ми не е влизал в зоната. Никой. Не позволяваме да се използват дори коридорите около Градината на живота. Както може би си спомняте, последния път, когато бяхте тук, дадохте изрична заповед.

Ричард кимна, замислен.

— Е, да вървим да проверим — вдигна глава той. Мъжете, накичени със звънтящи оръжия от главата до петите, го последваха по коридора, докато стигнаха до огромна двукрила порта, обкована със злато.

Без да чака някой да го стори вместо него, Ричард отвори едното крило и влезе в градината. Войниците останаха пред прага. Това за тях бе свещена земя, храм, в който владетелят на двореца влиза винаги сам или с някой, когото покани лично. Ричард не ги покани — влезе сам.

Колкото и да беше уморена, Ничи се спусна след него по пътеката между лехите. През стъкления таван се виждаше небето, което бе станало по-тъмно виолетово — значи бе по-скоро вечер, отколкото утрин.

Също както и Ричард, Ничи не обърна почти никакво внимание на потъналите в зеленина стени, на дърветата и другата растителност. Тази градина беше великолепно място — несъмнено, — но погледът и бе прикован върху каменния олтар, който се виждаше в дъното на помещението. Там би трябвало да има три кутии, а не се виждаше нито една. Върху плочата имаше нещо друго, но тя не можеше да види какво точно.

По учестеното дишане на Ричард се досети, че той е разбрал какъв е този предмет.

Минаха през ивица трева, после стъпиха върху пръст. Ричард се закова насред крачка и заби поглед в краката си.

— Какво има, Господарю Рал?

— Следите и — прошепна той. — Познавам ги. Този път не са скрити посредством магия. Била е тук сама. — Посочи пръстта. — Два пъти. Влязла е и е излязла, после още веднъж. — Огледа тревата зад себе си, проследявайки с очи нещо, което двете жени не можеха да видят. — Тук, в тревата, е била на колене.

Стана и измина тичешком останалата част от пътя. Ничи и Кара се спуснаха подире му.

Щом стигнаха гранитната плоча, Ничи веднага разпозна предмета, оставен отгоре.

Беше статуята на жената, която се издигаше, изваяна от мрамор, насред Площада на свободата в Алтур’Ранг. Статуята, която Ричард твърдеше, че е у Калан. Ничи забеляза кървави следи навсякъде по фигурката.

Ричард взе дървената фигурка с треперещи ръце и я притисна до гърдите си, преглътна болезнен вопъл. Ничи очакваше да го види как пада на земята, но той се задържа на крака.

След като постоя така известно време, се обърна към двете с обляно в сълзи лице. Протегна статуята, изобразяваща гордо изправена женска фигура, към Кара и Ничи.

— Това е статуята, която издялах за Калан. Това е „Дух“. Същата, за която ви казах, че е невъзможно да е в Алтур’Ранг понеже е у Калан. Ако са използвали макета, за да направят каменната статуя за площада, откъде се е взела тук тази фигурка?

Ничи я гледаше с ококорени очи, опитвайки се да осъзнае това, което става. Явно имаше противоречие. Спомни си как Ричард се опитваше да проумее какво вижда в гробището, където бе погребана Майката Изповедник. Сега вече знаеше как се е чувствал той.

— Нямам представа как се е озовала тук, Ричард.

— Калан я е оставила! Оставила я е, за да я намеря! Взела е кутиите на Орден по заповед на Сестрите. Нима не разбирате? Вярвайте поне на очите си, ако не на мен!

Неспособен да каже друго, той пак притисна фигурката до гърдите си, сякаш бе най-ценната вещ на света.

В този момент, забелязала неистовата му скръб и болка, Ничи се запита как ли би се чувствала тя, ако той обичаше нея толкова силно.

В същото време въпреки объркването си, въпреки тъжната сцена, която се разиграваше пред очите и, въпреки болката, която се излъчваше от цялото му същество, тя изпита радост. Радост, че има някой, който означава толкова много за Ричард, някой, който може да го накара да се почувства така… пък макар и тази жена да не съществува наистина. Защото Ничи все още не вярваше, че тя е реална.

— Сега вече разбрахте ли? — попита той. — Проясни ли ви се?

Кара изглеждаше толкова смаяна, колкото се чувстваше Ничи.

— Не, Господарю Рал, не разбирам — поклати глава Морещицата.

Той вдигна в ръка статуйката.

— Никой не я помни. Вероятно е минала точно покрай тези войници, а те са я забравили веднага, щом са я видели — също както вие сте забравили хилядите си срещи с нея. Тя е съвсем сама, в ръцете на онези четири Сестри. А те са я принудили да дойде тук и да вземе кутиите. Нима не виждате тази кръв? Нейната кръв? Разберете. Можете ли да си представите как се чувства тя — съвсем сама, забравена от всички? Оставила е това с надеждата, че някой може би ще го намери и ще знае, че нея все още я има. — Поднесе фигурката пред очите на Кара, после и на Ничи. — Погледнете! Цялата фигурка е изцапана с кръв. Има кръв и по олтара, и по пода. Ето ги следите от стъпките и. Как мислите — защо кутиите ги няма, а това е тук? Калан е била в Градината на живота.

Настана гробна тишина. Ничи беше толкова объркана, че не знаеше какво да мисли. Знаеше какво вижда, но и се струваше невъзможно.

— Още ли не ми вярвате?

— Господарю Рал, вярвам на това, което казваш, но продължавам да не си я спомням — отрони Кара.

Свирепият му поглед се плъзна към Ничи, която също не можа да издържи, без да преглътне.

— Нямам представа какво се случва, Ричард. Това, което казваш, наистина е силно доказателство, но както спомена и Кара, продължавам да не си я спомням. Съжалявам, не мога да те лъжа и да ти кажа нещо само защото искаш да го чуеш. За да бъдеш доволен. Истина ти казвам. Все още не знам за какво говориш.

— Знам — каза той изведнъж с неочаквано съчувствие. — Нали точно това се опитвам да ви обясня от самото начало. Става нещо ужасно. Никой не я помни. Несъмнено това, което е причинило подобно събитие, е опасна и мощна магия, на каквато са способни малцина — онези, които притежават двете страни на дарбата. Магия, която е толкова опасна, че трябва да бъде скрита в книга, заровена в катакомби и скрита зад щитове с надеждата никога да не бъде открита.

— „Лавинен огън“ — отрони Ничи. — Но доколкото успях да я прелистя, тази магия би трябвало да притежава силата да разплете самия свят на живота.

— Че какво ги е грижа Сестрите? — попита с горчивина Ричард. — Те вече са задействали кутиите на Орден. Възнамеряват да сложат край на живота в името на Пазителя на мъртвите. Ти би трябвало да го разбереш по-добре от всеки друг.

Ничи вдигна ръка на челото си.

— Добри духове, може и да се окажеш прав. — Не си чувстваше пръстите. Ужасът бе изпълнил цялото и тяло със ситни иглички. — От това, което успях да прочета, „Лавинен огън“ може да се окаже нещо подобно на онова, което Зед, Ан и Натан се опитаха да ме накарат да ти причиня — да използвам Субстрактивна магия, за да те принудя да забравиш Калан. Ако това, което казваш, е истина, тогава Сестрите вероятно са направили нещо подобно — направили са така, че всички да забравят Калан.

Ничи се вгледа в сивите му очи, в които нямаше нищо против да потъне завинаги. Усети как по бузите и се стичат сълзи от ужас.

— Аз се опитах да го направя, Ричард.

— Какво имаш предвид?

— Опитах онова, което те искаха да пробвам върху теб. Опитах с един от войниците на Джаганг, докато бяхме в Каска. Опитах се да го накарам да забрави Джаганг. Оказа се фатално. Ами ако „Лавинен огън“ действа така на всички?

— Хайде! — извика Ричард разпалено.

Излезе от градината. В коридора пред Градината на живота го чакаха генералът и гвардейците му.

— Господарю Рал, вече не виждам кутиите — обади се Тримак.

— Откраднати са.

Всички присъстващи зяпнаха от учудване. Генералът се облещи.

— Откраднати ли?… Но кой го е направил?

Ричард вдигна фигурката в ръката си и я размаха пред лицето му.

— Жена ми.

Генерал Тримак изглеждаше така, сякаш не знаеше дали да изкрещи от ярост, или на мига да се самоубие. Накрая разтърка устата си с длан, за да осмисли всичко чуто, като явно се опитваше да го свърже с предварителната информация, с която разполагаше. Вгледа се в Ричард със суров поглед, какъвто имаха малцина освен него.

— Постоянно получавам рапорти, Господарю Рал. Настоявам лично да се запозная с всеки един от тях — човек никога не знае какво може да научи от на пръв поглед безобидна информация, а после да се окаже, че е от изключителна важност. Генерал Мейферт също ми изпраща рапорти. Той вече е съвсем близо, така че ги получавам в рамките на няколко часа. Скоро той и неговите части ще се придвижат на юг и времето за размяна на информация помежду ни ще се увеличи. Засега обаче новините са още горещи.

— Продължавай.

— Вижте, нямам представа дали е важно, дали изобщо има някаква връзка, но в последния рапорт, който получих рано тази сутрин, се споменаваше, че са попаднали на възрастна жена, пронизана от меч. Според информацията била пострадала доста зле. Не знам защо генералът е решил да ме информира за този инцидент, но той със сигурност е умен мъж и предположих, че след като е решил да ми го каже, значи в случката има нещо странно.

— На какво разстояние е армията. Къде се намират?

— На час-два бърз галоп.

— Пригответе ми коне. Незабавно.

Генерал Тримак удари юмрук в сърцето си и даде знак на двама от гвардейците.

— Изтичайте напред и се погрижете Господарят Рал да разполага с оседлани и готови за път коне. — Погледна Ричард, после стрелна с очи Ничи и Кара. — Три коня ли?

— Да, три.

— И ескорт от нашия отряд, които да му покажат пътя и да му осигурят надеждна защита.

Двамата кимнаха и хукнаха презглава към стълбите.

— Не знам какво да кажа, Господарю Рал. Разбира се, ще си подам оставката…

— Не говори глупости. Не си могъл да го предотвратиш по никакъв начин. Вината за случилото се е изцяло моя. Аз съм Господарят Рал. Аз би трябвало да съм магия срещу магия.

Ничи си помисли, че той наистина се опитваше да бъде точно това, но никой не му вярваше.

Без нито миг почивка Ричард, Кара и Ничи, съпровождани от отряд гвардейци, закрачиха енергично по пищните коридори на потомствения дом на Ричард. Хората се разбягваха като пилци пред тях. Непосредствено след гвардейците крачеше Кара, а зад нея Ричард, до който вървеше Ничи.

Щом се отклониха от централния коридор, Ричард постепенно забави ход, докато накрая спря напълно. Гвардейците спряха на почтително разстояние — хем достатъчно близо, в случай на нужда, хем по-встрани, за да не пречат. Всички застинаха в очакване, Ричард огледа един страничен коридор. Кара се почувства неловко.

— Крилото за Морещиците — обясни тя на незададения въпрос в очите на Ничи.

— Стаята на Дена беше в дъното на този коридор — показа Ричард с ръка. — А твоята стая се пада ей там.

— Откъде знаеш? — изумена попита Кара.

— Спомням си, че съм бил там, Кара — отвърна той след известно непроницаемо мълчание.

— Спомняш си? — Лицето на Кара придоби цвета на кожената и униформа. Ричард кимна. — Значи знаеш?

— Разбира се, че знам, Кара.

— Как разбра? — Очите и се напълниха със сълзи.

— Когато докосна Агиела ти, изпитвам болка. Агиелът причинява болка само когато човек е бил обучаван с него, с конкретното оръжие. Или когато Морещицата иска съзнателно да причини болка.

— Господарю Рал… съжалявам.

— Мина доста време, Кара, сега ти си нов човек. Аз бях враг на твоя Господар Рал. Нещата се променят.

— Сигурен ли си, че съм се променила достатъчно?

— Други хора са те превърнали в онова, което беше преди. Ти сама направи от себе си това, което си днес. Нали помниш, когато звярът те нарани и аз те излекувах?

— Нима мога да забравя?

— Значи знаеш как се чувствам. Тя му се усмихна.

Ричард свъси чело.

— Докоснах…

В очите му блесна внезапно прозрение.

— Мечът!

— Моля? — попита Ничи.

— Мечът на истината. Онази сутрин, докато спях, мисля, че Сестрите са ми направили магия, за да спя по-дълбоко и те да могат да отвлекат Калан. Но аз докоснах ефеса на меча си. Докосвах Меча на истината, когато са я отвлекли и са накарали всички да я забравят. Мечът ме е защитил от тази магия. Ето защо си я спомням. Мечът на истината се е оказал противодействието на техните действия. — Ричард изведнъж се разбърза. — Бързо, трябва да стигнем в лагера и да разберем коя е ранената старица.

Смаяна за пореден път, Ничи хукна след него.