Тери Гудкайнд
Лавинен огън (61)

Шейсет и първа глава

ЩОМ НИЧИ И КАРА ТРЪГНАХА НАДОЛУ, където Джилиан каза, че са се разположили другите войници на Императорския орден, Ричард се върна в гроба си и взе най-малката стъклена сфера. Пъхна я в раницата си, за да не му пречи да вижда в нощта, но да може да я използва, когато влязат в някоя от сградите в града. Обикалянето на полуразрушени къщи в тъмна нощ не му беше любимото занимание.

Джилиан беше като котка, която познава всяко кътче и тайно местенце на древния град на синора. Минаваха по улици, които едва си личаха под отломките и отдавна срутените зидове. С течение на времето сред отломките се бе наслоявал прах и пръст, бяха се образували изкуствени могили, върху които бяха израснали цели дървета. Имаше и сгради, където Ричард нямаше желание да влиза, защото виждаше, че са съвсем паянтови и може да се срутят при всеки по-силен порив на вятъра. Други бяха в сравнително по-добро състояние.

Една от по-големите сгради, където го заведе Джилиан, беше с фасада, украсена с множество арки, които навремето вероятно са били с прозорци или пък може би са си били отворени към градината отпред. Щом Ричард влезе вътре, под краката му проскърцаха камъчета и парчета мазилка. Целият под бе покрит с мозайка от мънички разноцветни плочки. Цветовете отдавна бяха избледнели, но се виждаха достатъчно ясно, за да разкрият пред Ричард красив пейзаж с дървета, заобиколени от висок зид, с пътечки между отделните гробове.

— Тази сграда е входът към една част на гробището — обясни му Джилиан.

Ричард се намръщи и се наведе, за да разгледа картината по-добре. В нея имаше нещо странно. Лунната светлина разкри върху мозайката фигури, понесли плата с хляб и месо към гробището, докато други се връщаха оттам с празни подноси.

Ричард се изправи рязко, дочул смразяващ кръвта вик, който достигна до тях някъде отдалеч. Двамата с Джилиан застинаха неподвижни, заслушани. В хладния нощен въздух се надигнаха още стенания и вопли.

— Какво беше това? — попита шепнешком Джилиан, ококорила бакърените си очи.

— Мисля, че Ничи вече се е заела с прогонването на нашествениците. След като приключи, народът ти ще е в безопасност.

— Имаш предвид, че им причинява болка ли?

На Ричард му стана ясно, че момичето не е свикнало да вижда насилие около себе си.

— Тези войници ще сторят ужасни неща на близките ти — включително на дядо ти. Ако един ден бъдат допуснати отново в земята ви, те ще ви изтребят до крак.

Тя се извърна и надзърна през сводестите прозорци.

— Това би било ужасно. Но нали сънищата трябваше да ги прогонят?

— Хвърлянето на сънища спасили ли са дедите ти? Спасили ли са хората от този древен град?

— Предполагам, че не — погледна го в очите тя.

— Най-важното е хората като тебе, които ценят живота — и като дядо ти, и като другите ти сънародници, — да имат правото да бъдат свободни и да живеят според своята воля. Понякога това означава, че е необходимо да унищожиш онези, които се канят да ти навредят.

— Да, Господарю Рал — преглътна тя.

Той вдигна ръка на рамото и и се усмихна.

— Ричард. Аз съм Господарят Рал, който иска хората да живеят свободно и както им харесва.

Най-сетне и тя се усмихна.

Ричард пак заразглежда мозайката и картината, изобразена върху нея.

— Знаеш ли какво означава това? Каква е тази картина?

Джилиан най-сетне успя да преодолее ужасяващите далечни крясъци, които се стелеха в мрака, и погледна пода.

— Виждаш ли този зид? — посочи тя. — Сказанията казват, че зад него се намират гробовете на местните жители. Ето това тук е мястото, където се намираме сега. А ето тук се намира проходът към света на мъртвите. Според сказанията мъртви винаги е имало, но само това място ги вкарва зад градските стени. Хората не искали близките им да са далеч от тях, далеч от мястото, което смятали за свещено за своите деди. Затова построили проходи, където да предоставят на мъртвите си вечен покой.

В главата на Ричард прокънтяха словата на Шота. Трябва да откриеш костницата в Необятната пустош. Това, което търсиш, е отдавна заровено.

— Покажи ми това място — обърна се той към Джилиан. — Заведи ме там.

Оказа се по-труднодостъпно, отколкото си мислеше. Попаднаха в лабиринт от коридори и стаи в сградата. Някои минаваха между стени, над които нямаше таван, а се виждаха направо звездите, после пак потъваха в мрачните недра на сградата.

— Това е пътят на мъртвите — обясни Джилиан. — Починалият се вкарвал оттук. Казано е, че е изградено така с надеждата, че душите на мъртвите ще се объркат в лабиринта от коридори и новите духове няма да успеят да намерят пътя обратно. Така, затворени на това място, в невъзможност да намерят пътя към света на живите, те ще продължат напред, за да попаднат там, където им е мястото — в света на духовете.

Най-накрая се озоваха навън в нощта. Над древния град Каска се издигаше лунният сърп. В небето кръжеше Локи, който даде знак на приятелката си. Тя му махна в отговор. Гробището, което се просна пред погледа им, беше доста голямо, но изглеждаше някак несъразмерно спрямо града.

Ричард и Джилиан тръгнаха по пътеката между разположените доста нагъсто гробове. Тук-там виждаха чворести дървета. Мястото, обляно от лунна светлина, изглеждаше спокойно, по хълмистия релеф бяха нацъфтели красиви полски цветя.

— Къде са проходите, за които спомена? — попита я Ричард.

— Съжалявам, не знам. Сказанията говорят за тях, но не споменават къде точно се намират.

Ричард претърси гробището, Джилиан вървеше плътно до него, луната се вдигна още по-високо на небето, а от проходите — ни следа. Имаше доста могили, отбелязани с маркери. Надгробните плочи бяха почти долепени една до друга. Някои все още бяха изправени вертикално, други бяха полегнали на една или друга страна. Явно това древно място не беше търсеното от Ричард.

В Народния дворец в Д’Хара се съхраняваха ценни книги, до които Джаганг още не се бе докопал. Бе по-вероятно Ричард да намери полезна информация там, отколкото в това пусто гробище.

Приседна край една могила под маслинено дръвче, за да обмисли какво да прави.

— Знаеш ли друго място, където е възможно да се намират тези проходи, споменати в сказанията?

Джилиан се замисли, прехапала устни.

— Съжалявам, май не знам. Когато долу е безопасно, можем да слезем и да попитаме дядо. Той знае много неща — далеч повече от мен.

Само дето Ричард не знаеше дали има време, за да слуша историите на дядо и. Локи изпърха с криле и кацна недалеч, за да хапне от новоизлезлите цикади. След седемнайсет години под земята, те за пръв път излизаха на бял свят — за да бъдат изкълвани от гарван.

Ричард си спомни пророчеството, което му прочете Натан. Там се споменаваха цикадите. Запита се защо ли. Говореше се за годината, в която се събудят цикадите…, че тогава ще настъпи последната и решителна битка. Казваше се още, че светът е на прага на тъмна ера.

На прага на тъмна ера. Ричард погледна цикадите, които продължаваха да излизат. Проследи как се появяват от земята.

Докато ги наблюдаваше, му направи впечатление, че се измъкват изпод надгробна плоча, полегнала с лицевата част към могилата. Локи също го бе забелязал и сега пируваше.

— Странно… — отрони той.

— Кое е странно?

— Ами, погледни там. Цикадите не излизат от пръстта, а изпод плочата.

Ричард приклекна и пъхна ръка в отвора. Явно отдолу имаше яма. Локи го изгледа, килнал глава на една страна. Ричард подхвана плочата, като изпухтя от усилието. Камъкът бавно започна да се повдига. От лявата му страна имаше панта. След малко успя да го изправи вертикално.

Втренчи се в тъмнината. Не беше надгробна плоча. Оказа се каменна плоча, която служи за капак на подземна шахта. Ричард трескаво извади стъклената сфера от раницата си. Щом зеленикавата светлина засия, Ричард я пъхна докъдето можа в шахтата.

— Има стълба! — възкликна Джилиан.

— Внимавай.

Стъпалата бяха каменни, неравни и тесни. Предните ръбове на всички бяха вдлъбнати и напълно гладки, явно от безбройните крака, които бяха използвали маршрута. От двете страни на стълбата имаше каменни блокове, които се спускаха дълбоко под земята. Стигнаха до площадка, от която стъпалата тръгнаха надясно. След известно време последва нова площадка и завой наляво. И пак надолу.

Когато най-сетне стигнаха до дъното, шахтата се разшири в галерии, издълбани в здрава, но мека скала в самата земя. Ричард простря светещото кълбо в едната си ръка, с другата стисна ръката на Джилиан и я поведе напред. Наложи се да приведе глава, понеже таванът не бе много висок. Скоро стигнаха до разклонение.

— Откровението казва ли как да намерим пътя? — След като тя поклати глава, той попита: — Ами всичките тия лабиринти, които си запаметила? Дали ще ти помогнат тук, долу?

— Не знам. Не съм и предполагала, че тук има подобно място.

Ричард въздъхна и огледа двата коридора, които продължаваха в различни посоки.

— Е, добре, просто вървим напред. Ако нещо ти се стори познато, моля те, дай знак.

След като тя му обеща, Ричард тръгна по лявото разклонение. От двете страни на тесния коридор започнаха да се появяват ниши, издълбани направо в стената. Във всяка ниша бе положено по едно тяло. На места имаше по три до пет ниши, подредени една над друга. В някои имаше по две тела — може би съпруг и съпруга.

Тук-там си личаха древни рисунки. Украсата беше или с флорални мотиви, или с хора с храна, а на някои места прости геометрични фигури. По разликите в стиловете и в качеството на произведенията Ричард отсъди, че явно са правени от близките на почиталите.

Тесният коридор се разшири в зала, от която тръгваха десет лъча в различни посоки. Ричард си избра произволен и тръгна по него. Той също ги изведе до по-широки зали, от които се разклоняваха нови коридори. Наклонът се променяше, от време на време се спускаше по-надолу, на няколко места се изкачи леко.

Скоро започнаха да се появяват кости.

Влизаха в зали, чиито стени бяха надупчени с ниши. В отделните ниши бяха сортирани различни видове кости. В едната забелязаха прилежно подредени черепи, в съседната бяха само бедрени кости, в друга — кости на ръце. Имаше огромни каменни контейнери, пълни с пак толкова методично подредени по-дребни костици. Докато влизаха от зала в зала, Ричард и Джилиан видяха черепи, чиято бройка вероятно надвишаваше десетки хиляди. Наясно, че това е само един произволен коридор от цял лабиринт с подобни, Ричард само можеше да гадае колко души са намерили покой в тези катакомби. Колкото и смайваща и ужасяваща да бе тази среща с толкова много смърт, Ричард имаше чувството, че всяка кост е положена с нужната почит и благоговение. Нямаше нито една костица, която да е захвърлена просто ей така в някой ъгъл. Всички бяха положени внимателно, сякаш във всяка една се бе съдържал безценен живот.

Може би повече от час обикаляха из лабиринта от тунели. Всяка отсечка се различаваше от предишната. Имаше по-големи, по-тесни, някои с помещения от двете страни.

След известно време стигнаха до срутване в един от коридорите. Беше се сринал огромен каменен блок, повлякъл след себе си и част от стените.

Ричард спря и огледа камарата отломки.

— Май сме дотук.

Джилиан се наведе и огледа внимателно мястото.

— Мярнах пролука. — Обърна се към Ричард. Бакърените и очи изглеждаха страховито през нарисуваната черна лента на лицето и. — Аз съм по-дребна. Искаш ли да изпълзя от другата страна и да погледна.

Ричард поднесе светещото кълбо към пролуката.

— Добре, но ако ти се стори опасно, веднага се връщай. Тук има хиляди тунели, така че няма да останем без маршрути.

— Но този е избран от Господаря Рал. Сигурно е важен.

— Аз съм просто човек, Джилиан. Не съм някакъв дух мъдрец, излязъл от света на мъртвите.

— Както кажеш, Ричард.

Поне му се усмихна, докато го казваше. Изчезна в пролуката между камъните като птичка, прелетяла през гъсталак.

— Господарю Рал! — отекна гласът и между стените. — Тук има книги.

— Книги ли? — провикна се той в дупката.

— Да. Много книги. Тъмно е, но май е някаква голяма зала, пълна с книги.

— Идвам — рече той.

Наложи се да свали раницата си и да я избута напред пред себе си, пълзейки. Не беше толкова страшно, колкото му се видя отвън, така че скоро се озова от другата страна. Когато се изправи и се огледа, осъзна, че огромният каменен блок, който сега бе полегнал на една страна на земята, някога явно е бил врата. Изглеждаше като че е била плъзгаща се врата, която е изчезвала в една от страничните стени, но в един момент масивната врата се е пропукала поради някаква причина и се е строполила. Ричард поразрови отломките и като поразчисти прахоляка, видя металната пластина, задвижваща щита.

При мисълта, че книгите, на които попадна, са били охранявани от щит, сърцето му заби лудо.

Обърна се. Меката светлина на светещото кълбо наистина разкри пред погледа му зала, пълна с книги. Помещението се виеше под странни ъгли — поради каква причина, той не можа да се догади. Джилиан и Ричард пристъпиха напред и заразглеждаха книгите. Повечето рафтове бяха издълбани направо в скалата, също като нишите, в които бяха положени мъртвите.

Ричард вдигна кълбото високо над главата си и тръгна да оглежда лавиците.

— Виж, търся точно определено нещо — „Лавинен огън“ — каза той на Джилиан. — Предполагам, че е книга. Ти почни от тази страна, аз — от другата. Не искам да пропуснеш нито една заглавие.

— Ако е тук, ще я намерим — кимна уверено Джилиан. Древната библиотека се оказа отчайващо огромна. След като огледаха първото помещение и завиха към следващото, се озоваха в стая, изпълнена с дълги редици етажерки. Търсенето щеше да отнеме доста време. Трябваше да се движат паралелно, за да се възползват от светлината на кълбото.

В продължение на няколко часа оглеждаха щателно всяка книга. Тук-там централното помещение се разклоняваше в странични ниши — по-малки, но и те пълни с книги. От време на време се налагаше да почистват гръбчетата на книгите от дебели слоеве прах.

Докато стигнаха до място, където забеляза друга метална пластина, Ричард се чувстваше изморен и обезверен. Той натисна с длан пластината и каменната стена пред тях започна да се движи. Вратата не бе голяма и бързо разкри тъмно помещение зад себе си. Надяваше се щитовете да разпознаят дарбата му, без да я активират по някакъв начин — не му се щеше да призове звяра в тези тъмни катакомби.

Ричард пъхна светещото кълбо в тъмнината и пред него се разкри друга стая с книги — този път по-малка. В средата имаше маса, която се бе срутила под тежестта на отломки, отронили се от тавана.

Бавно и съсредоточено Джилиан продължи да движи пръст по гръбчетата на книгите, докато Ричард направи пет крачки напред и се озова в дъното на помещението. Там го чакаше поредната метална пластина. Опря длан и в нея.

Пред него се плъзна още една тясна врата и след малко изчезна в стената. Ричард приведе глава и прекрачи прага, като го освети с кълбото.

— Искаш ли да пътуваш, господарю? — отекна глас. Срещу него блесна сребристото лице на Плъзгата. Бяха се озовали в стаята с кладенеца. Вратата, през която влезе сега, се намираше на стената срещу стълбите, по които той, Ничи и Кара излязоха навън.

Значи цяла нощ се бе въртял в кръг, за да се озове в крайна сметка там, откъдето тръгна.

— Ричард! — повика го Джилиан. — Виж това.

Той загърби сребристото лице и пред очите му се плъзна червената кожена подвързия на книгата, която момичето държеше в ръцете си.

На корицата пишеше „Лавинен огън“.

Ричард бе толкова смаян, че не можа да си отвори устата.

Джилиан, грейнала в доволна усмивка, влезе в стаята на Плъзгата, след като той отстъпи заднишком от входа.

Той имаше чувството, че се намира някъде другаде, че се наблюдава отстрани как стиска в ръце книгата, наречена „Лавинен огън“.