Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chainfire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 64гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova(2007)

Издание:

© TERRY GOODKIND 2005

CHAINFIRE

TOR A TOM DOHERTY ASSOCIATES BOOK NEW YORK

© Буян Филчев — художник на корицата

© ИК „Прозорец“ ЕООД 2005

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от sibela)

Статия

По-долу е показана статията за Лавинен Огън от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Лавинен Огън
Chainfire
АвторТери Гудкайнд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПоредицаМечът на истината

Лавинен Огън (на английски: Chainfire) е деветата книга от фентъзи поредицата на Тери Гудкайнд – „Мечът на истината“. Книгата носи името на вид древно, много опасно и силно магическо заклинание. Тя е началото на края на поредицата – действието в нея продължава до края на „Изповедник“.

Главната геройня – Калан – е пленена, никой не я помни вследствие приложено древно заклинание. Освен нейния любим. Действието се развива, проследявайки усилията на Ричард Рал да намери Калан. И то на фона на прииждщата заплаха от Стария свят – настъпващата армия на Джаганг.

Външни препратки

Трийсет и осма глава

ЗЕМЯТА ПРЕЛЕТЯ СВЕТКАВИЧНО пред лицето на Ричард, краката му се стрелнаха рязко нагоре, после изведнъж всичко стана бяло. За миг изгуби ориентация, не можеше да определи къде е горе и къде — долу.

После се стовари на земята с цялата си тежест и започна да се търкаля по склона. Снегът не омекоти особено падането. Дробовете му останаха без въздух. Докато се търкаляше с шеметна скорост, мярваше хаотични късчета земя. Всичко се въртеше бясно. Ричард не успяваше да овладее падането по склона, който се оказа изключително стръмен.

Всичко стана толкова неочаквано и светкавично, че не му остана време да се подготви за падането. В този момент липсата на внимание не беше добро извинение и не го успокояваше. Отскочи от някаква издатина и се просна по лице. При удара остана без дъх, но щом напрегна сили, за да възстанови дишането си, вместо въздух нагълта шепа леден сняг.

При набраната инерция по стръмния склон нямаше какво да го спре и той започна да се пързаля с нарастваща скорост. Тъй като летеше с главата напред, му беше още по-трудно да предприеме някакви ефективни действия. В отчаян опит да спре или поне да намали скоростта на падане Ричард разпери ръце встрани. Опита се да забие крайници в снега и така да убие скоростта, но снегът тръгна да се свлича заедно с него.

С периферното си зрение мярна сянка, която прелетя край него. Над свистенето на вятъра се извисиха пронизителни яростни писъци. Върху гърба му се стовари нещо тежко. Той заби пръстите на ръцете си и върховете на обувките си още по-надълбоко в сипея под снега в пореден опит да забави шеметното пързаляме. Забил глава в снежния улей, издълбан от тялото му при свличането, той виждаше наоколо си само белота.

Тъмният силует пак излетя от снежната вихрушка. За втори път нещо тежко се блъсна в него, само че този път му се стори доста по-твърдо и ударът попадна точно в бъбреците му и някак изотдолу, като че ли нападателят искаше да увеличи и бездруго главозамайващата скорост на падане. Ричард изкрещя от изненада и болка. В мига, в който тялото му се сгърчи и извъртя на дясната страна като реакция на удара, до ушите му достигна характерният металически звън, който Мечът на истината издаваше при изваждането от ножницата.

Докато продължаваше да се свлича по склона, Ричард се извъртя и посегна към меча си, който се беше откъснал от него. Знаеше, че ако ръката му докосне наточеното острие, има огромна вероятност да бъде разсечена на две, затова се постара да напипа ефеса или поне да стигне до предпазителя под него. Но закъсня. Нападателят заби пети в снега, за да се спре, а Ричард изхвърча напред.

Въртеливото движение, което направи, докато се опитваше да напипа меча си, съвсем наруши равновесието му. Както подскачаше по неравния терен, рязко се преметна и полетя с главата надолу.

Докато се прехвърляше, разпери ръце и крака, за да омекоти удара, доколкото е възможно, но в същия миг гърбът му се стовари върху камък, скрит под снега. Въздухът за пореден път напусна дробовете му, но този път болката беше още по-ужасна.

Сблъсъкът бе неимоверно силен и го изстреля обратно нагоре.

Намери се във въздуха и по тялото му пропълзя смътен ужас. С неистови усилия протегна ръка и напипа стърчащия камък, в който се бе ударил. Сграбчи го с всичките си сили, докато краката му се вееха отзад като камшик.

Продължи да стиска камъка като че от това зависи животът му. Остана така вкопчен, докато се поокопити и си поеме въздух. Поне успя да сложи край на стремителното си падане. По главата и ръцете му се посипаха снежинки и снежни парцали, завихрени от падането.

Внимателно залюля крака, опитвайки се да се закрепи на нещо, да намери опора. Напипа само въздух. Продължи да се люлее безпомощно — живо махало, захванато за бучка леденостудена скала.

Огледа се през рамо и видя под себе си снежна вихрушка и мрачни облаци. През мимолетна пролука между тях мярна скали и дървета, скътани някъде далеч в ниското.

Над главата си забеляза разкрачена нисичка тъмна фигура с дълги ръце, побледняла глава и сивкава кожа. Изпъкнали жълти очи, сякаш два фенера, прорязваха синкавото сияние на завихрения сняг и се взираха в него. Безкръвните устни се разтеглиха в усмивка, която разкри остри зъби.

Беше другарят на Шота, Самюъл.

Стискаше меча на Ричард с едната си ръка и изглеждаше повече от доволен. Беше с тъмнокафяво наметало, което плющеше на вятъра като победно знаме. Отдръпна се малко, в очакване да види как Ричард пада от скалата.

Пръстите на Ричард се изплъзваха. Опита се да прегърне с цели ръце изпъкналия камък или поне да се захване малко по-добре. Безуспешно. Но знаеше, че ако успее да се придърпа нагоре, Самюъл няма да се поколебае да използва меча, за да му помогне да полети в пропастта.

Висящ над пропаст, дълбока поне триста метра, Ричард се намираше в доста несигурна и уязвима позиция. Направо не можеше да повярва, че Самюъл го изигра по подобен начин и успя да му измъкне меча. Ричард огледа оловносивите ивици мъгла, които се стелеха в снежната вихрушка, но никъде не видя Кара.

— Самюъл! — опита се да надвика вятъра. — Върни ми меча!

Веднага осъзна колко нелепо прозвуча тази заповед.

— Моят меч! — изсъска Самюъл.

— Как мислиш, какво ще каже Шота?

Безкръвните устни се разтеглиха в нагла усмивка.

— Господарката не тук.

От мъглявината зад Самюъл изплува тъмна сянка. Беше Кара, с развяно от вятъра наметало, което и придаваше вид на отмъстителен зъл дух. Ричард предположи, че е проследила дирята в снега. Заради свирепия вой на вятъра и поради факта, че бе насочил цялото си внимание към затруднението, в което се намираше Ричард, Самюъл не забеляза изникналата зад гърба му Кара.

Един бърз поглед бе достатъчен на Морещицата, за да види в ръката на дребния изрод Меча на истината и да мерне Господаря Рал увиснал над зловеща пропаст. От досегашните си контакти със Самюъл Ричард бе имал възможност да се убеди, че всички действия и цялото внимание на това същество се ръководят от емоциите, които в даден момент преобладават у него — тялото му просто следваше чувствата. Погълнат от блаженството да види обекта на яростната си омраза на върха на меча, който Самюъл някога бе носил и който цял живот лелееше, той бе твърде зает да предвкусва триумфа си, за да забележи изникналата зад гърба му Морещица.

Без да каже нито дума, Кара просто заби Агиела си в тила на Самюъл.

Онзи нададе ужасен вик и изпусна меча. Ръцете му инстинктивно се притиснаха към тила, не можеше да разбере какво го е сполетяло и болката го влудяваше. Продължи да пищи и да се мята в снега като риба на сухо. Ричард знаеше, че болката от притискането на Агиела точно на това място може да се сравни единствено с удар на мълния.

Изражението на лицето на Кара, надвесена над жертвата си, му бе до болка познато. Морещицата възнамеряваше да използва Агиела си отново, за да довърши нещастника.

На Ричард изобщо не му пукаше дали Кара ще умъртви безполезния другар на вещицата, но в момента го чакаха по-важни и належащи дела.

— Кара! Вися от ръба на скалата! Не мога повече! Изпускам се!

Тя побърза да издърпа меча от ръката на Самюъл и без да губи повече време, се спусна да помогне на Ричард. Заби острието дълбоко в снега, застопори крака в камъка и се протегна да хване Ричард. В последния момент.

Благодарение на нея той успя да се закрепи по-добре. С нейна помощ, въпреки невъзможното положение, в което се намираше, постепенно успя да прегърне камъка с цяла ръка. А след като се почувства по-стабилен, най-сетне преметна крак и се закачи на твърда почва. Кара го сграбчи за колана и му помогна да се издърпа нагоре. Напрегнал последни сили, той продължи да напредва сантиметър след сантиметър, докато успя да прехвърли хлъзгавия камък.

Строполи се на една страна, задъхан, като поглъщаше жадно и на големи глътки разредения въздух.

— Благодаря — успя да пророни.

Кара хвърли поглед през рамо към Самюъл. Ричард бързо дойде на себе си и се изправи на крака. А щом стъпи на ръба на скалата, побърза да извади меча си от мястото, където го бе забила Кара.

Направо не можеше да повярва, че Самюъл успя да го изиграе по такъв начин. Откакто двамата с Кара напуснаха бивака си сутринта, той очакваше Самюъл да изскочи отнякъде. Беше наясно, че колкото и да е подготвен за евентуално нападение, не може да го предвиди във всеки един момент — също както бе невъзможно да избегне и всички стрели онази сутрин, когато изчезна Калан.

Изтри снега от лицето си. Безразборното падане, внезапният плонж и висенето от ръба на скалата го бяха оставили без сили, но преди всичко бяха събудили в душата му ярост и бяс.

Самюъл, който продължаваше да лежи в снега, да се мята и гърчи, ломотеше нещо, което Ричард не успя да разбере, понеже воят на вятъра го заглушаваше.

Щом Самюъл забеляза, че Ричард го наблюдава, се надигна, но болката явно още не се бе уталожила. Въпреки всичко жълтите му очички фиксираха обекта на неистово желание.

— Мой! Дай! Дай моя меч!

Ричард насочи острието към отвратителното човече. Видял върха на острието да се приближава към главата му, Самюъл изгуби всичкия си кураж и отстъпи назад.

— Моля — изскимтя след малко, протегнал ръчички, за да умилостиви яростта на Ричард, — не убиваш мен!

— Какво правиш тук?

— Господарката изпратила.

— Шота те е изпратила да ме убиеш, така ли? — подигра му се Ричард. Искаше да накара Самюъл да си признае истинската причина, довела го тук.

— Не, не да убия.

— Значи това сам си си го наумил.

Самюъл не отговори.

— Тогава защо? — продължи да упорства Ричард. — Защо те изпраща Шота?

Самюъл се обърна към Кара, която направи крачка към него. Той изсъска насреща и, оголвайки острите си зъби. Без изобщо да се впечатли, Кара просто му показа Агиела си. Очите му се ококориха, изпълнени с ужас.

— Самюъл! — изкрещя Ричард.

Жълтите очи се втренчиха обратно в Ричард, преизпълнени с омраза.

— Защо те изпраща Шота?

— Господарка… — изскимтя пак той и заби изпълнен с копнеж взор по посока на Агаден. — Изпраща другар…

— Защо!

Ричард извика и пристъпи застрашително напред, при което Самюъл подскочи от страх.

Без да изпуска от поглед и двамата, насочи дългия си пръст към Кара.

— Господарка каза да доведеш красивата дама.

Това беше изненада — по две причини. Първо, защото Самюъл винаги бе наричал Калан „красивата дама“. Второ, Ричард трудно би повярвал, че Шота ще изяви желание Кара да влезе в пределите на нейното имение. Тук имаше нещо притеснително.

— Защо тя иска красивата дама да дойде с мен?

— Не знам. — Безкръвните устни на Самюъл се разтеглиха в усмивка. — Сигурно да я убие.

Кара размаха Агиела си пред очите му.

— Само да опита, и може да получи повече, отколкото се падна на теб. Да не взема да я преваря!

Самюъл изпищя от ужас, очите му се облещиха още повече.

— Не! Не убиваш господарка!

— Не сме дошли с лоши намерения при Шота — увери го Ричард. — Но ще се защитаваме.

Самюъл опря кокалчетата на ръцете си в земята и се наведе към Ричард.

— Ще видим — изръмжа той презрително, — ще видим какво ще ти направи господарка, Търсачо.

Преди Ричард да успее да му отговори, Самюъл се стрелна нагоре и изчезна сред вихрушката. Беше невероятно енергичен и чевръст.

Кара понечи да го погне, но Ричард я спря с ръка.

— Не съм в настроение да играя на гоненица с него. Освен това е малко вероятно да го стигнем. Познава пътеката, а ние сме тук за пръв път. Не можем да вървим по следите му с неговата бързина. Освен това сигурно се връща при Шота, а ние и бездруго отиваме там. Няма смисъл да прахосваме сили и енергия, като накрая така или иначе ще го хванем.

— Трябваше да ме оставиш да го убия.

Ричард тръгна нагоре по пътеката.

— Щях да те оставя, но не мога да летя.

— Сигурно — въздъхна накрая тя. — Добре ли си?

Той кимна и пъхна меча си в ножницата, с което гневът в сърцето му угасна.

— Благодарение на теб.

Кара му се усмихна самодоволно.

— Непрекъснато ти повтарям, че без мене си за никъде. — Огледа сиво синкавия здрач. — Ами ако се пробва пак?

— По принцип Самюъл е доста страхлив. Напада само тогава, когато си мисли, че обектът му е безпомощен. Доколкото го познавам, не се отличава с някакви особени качества и способности.

— Тогава защо вещицата го държи при себе си?

— Знам ли. Може да е добър подлизурко, а тя да обича да и се мазнят. Или пък му позволява да и се мотае в краката, за да и е подръка за разни поръчки. А може би Самюъл е единственият, който доброволно би станал неин другар. Повечето хора се страхуват до смърт от Шота и доколкото знам, никой не смее да припари до пределите на имението и. Макар че Калан ми е казвала, че вещиците просто не могат да не омагьосват хората — просто им е в кръвта. А дори да не беше така, сама по себе си Шота е доста изкусителна, така че предполагам, че ако наистина искаше да има някой смислен човек край себе си, едва ли щеше да и е проблем да си го избере.

А сега, след като се отървахме от него, наистина се съмнявам, че ще събере кураж да ни нападне втори път. Ще предпочете да отнесе съобщението на Шота. Ние го изплашихме, причинихме му болка, затова вероятно бърза да се прибере на сигурно място край нея. Освен това се надява покровителката му да ни види сметката и би бил безкрайно щастлив да стане свидетел на това.

Кара се взря напрегнато във вихрушката, после продължи да драпа по стръмната пътека след Ричард.

— Как мислиш, защо Шота ще изпрати куриер, за да предаде желанието и да дойда с теб в Агаден? — попита след малко.

Ричард намери пътеката и тръгна по нея. Видя отпечатъците на Самюъл, които обилният снеговалеж бе започнал да запълва почти веднага.

— Не знам. Това наистина ме обърка.

— И защо Самюъл си мисли, че мечът ти му принадлежи?

Ричард въздъхна дълбоко и продължително.

— Преди да дойде при мен, мечът е принадлежал на Самюъл. Той е бил предишният Търсач — макар и не легитимно избран. Нямам представа как се е сдобил с Меча на истината. Зед дошъл в Агаден и си го прибрал. Самюъл е убеден, че мечът все още му принадлежи.

— Той е бил Търсачът! — възкликна невярващо Кара.

— Но не е притежавал нито магията, нито качествата, нито темперамента, които Мечът на истината изисква от един истински Търсач — изгледа я многозначително Ричард. — Тъй като не е успял да овладее силата на меча, тя го е превърнала в онова, което виждаш днес.