Тери Гудкайнд
Лавинен огън (22)

Двайсет и втора глава

ВЪТРЕШНОСТТА НА КОНЮШНЯТА БЕ ОСВЕТЕНА от меката уютна светлина на фенери, закачени по гредите. Над широката пътека между яслите и отделенията се стелеше миризма на прахоляк и на прясно сено. Пътеката и част от празните ясли бяха изпълнени с мъже и жени, някои водеха и децата си. Сега, след като Ричард бе говорил пред близките на загиналите мъже, мнозина му бяха пожелали безопасно пътуване и се бяха отправили към домовете си.

До изгрев слънце оставаха още около два часа. Въпреки ранния час в конюшнята бяха дошли и други хора от града, не само роднини на загиналите, за да му зададат въпроси, касаещи предстоящата битка. Мнозина се бяха покатерили на навеса горе и бяха насядали върху балите сено, но вече започваха да слизат по стълбата. Ричард предположи, че сигурно се канят да се приберат и да поспят още някой и друг час. Знаеше, че сънят им ще бъде нарушен от тревогите около предстоящото нападение над града.

Виктор стоеше до него с мрачен вид, явно натъжен от собствените си думи за това колко смело са се държали всичките му другари и колко много ще му липсва всеки от тях.

Мнозина от присъстващите дадоха воля на чувствата си и се разридаха гласно. Ричард знаеше, че каквото и да каже, няма да облекчи болката им. Постара се да им покаже по най-убедителния начин високата си оценка за техните близки, да сподели, че е обичал всеки един от тези момчета. В крайна сметка единственото, което му оставаше, бе да изрази съболезнованията си от загубата им. Почувства се безпомощен и безполезен, макар че хората явно разбираха и приемаха всичко, казано от него.

С периферното си зрение той забеляза Ничи и Кара на входа на конюшнята. Двете си запроправяха път през тълпата, която се движеше към изхода. Ричард вече започваше да се пита къде ли се бавят двете жени, но заобиколен от хора, които го засипваха с всякакви въпроси, не му остана възможност да отиде да провери какво става. Реши, че или са искали да му оставят достатъчно време да поговори с хората, или пък Кара е предпочела да остане навън, за да държи околността под око. При всички положения се зарадва да ги види.

— Значи да разбираме, че според теб онова същество, звярът, дето връхлетя върху странноприемницата на Айшак, е преследвал теб? — попита възрастен мъж на име Хенден. В едната си ръка стискаше дълга извита лула, а с другата се бе подпрял на близкия парапет. Тежестта на годините бе изцедила жизнеността на мъничкото му изпито личице. Поради възрастта му, а вероятно и заради тихия му глас и ненатрапчивото му присъствие повечето го бяха изпреварили с въпросите си. Хенден всмукна от лулата си, изпусна ароматен облак дим и зачака отговора на Ричард.

— Както вече казах, по всяка вероятност е така. Не знам точно какво представлява въпросното същество, но съм почти сигурен, че аз съм неговата мишена. Затова смятам, и се надявам да ме разберете правилно, че е по-добре да се махна веднага от града ви, за да не рискуваме да ме нападне за втори път и да вземе жертви.

Старецът свали лулата от устата си и я вдигна към Ричард.

— Искаш да кажеш, както пострадаха хората на Виктор, понеже ти си бил наблизо?

— Чакай, Хенден — пристъпи напред Виктор. — Господарят Рал не е виновен, че враговете ни се опитват да го убият. Същите тези злодеи приближават насам и възнамеряват да изколят всички ни — със или без помощта на звяра. Ще е редно ли да обвиним теб, ако войниците на Джаганг, изпратени да убият теб, пронижат Господаря Рал, понеже им се е изпречил случайно на пътя, докато са търсели теб.

Моите момчета бяха тръгнали срещу Императорския орден и бяха покосени от зла сила. Орденът сее зло. Те се бореха за свят, в който те и семействата им да живеят свободно и спокойно. Те избраха борбата вместо живота в подчинение.

Хенден захапа лулата си и плъзна воднистия си поглед към Виктор.

— Просто питам. Струва ми се редно да се информирам за ситуацията възможно най-подробно и да знам какво можем да очакваме.

Ричард видя, че мнозина от присъстващите закимаха с глави.

— Прав си, разумно е — изпревари той Виктор, преди ковачът да се е разгорещил. — Нямам нищо против да отговарям на всичките ви въпроси, особено, когато се касае за живота ви. Но Виктор също има право. Джаганг има намерение да избие всички ни и както вече ви казах, трябва да попречим на Императорския орден, защото в противен случай никой от нас, независимо къде се намираме, няма да намери покой.

Ричард видя как Ничи с лекота си проправя път между хората, повечето, от които се насочваха към изхода. Дългата и руса коса се стелеше върху раменете на черната и рокля. Деколтето и бе ниско изрязано, талията и гърдите — стегнати така, че да се очертае цялата прелест на изящното и тяло. Но царственият и вид се дължеше най-вече на властното и присъствие. Кара, облечена в червената си кожена униформа, бе един вид царската свита.

Ричард се почувства някак неловко под обстрела на погледите им — гледаха го така, сякаш не го бяха виждали от месеци.

Най-неочаквано Хенден потупа Ричард по гърба и го отърси от мислите му. Мъжът заговори, без да вади лулата между устните си.

— Лек път, Господарю Рал. Благодарим ти за всичко, което стори за нас. Очакваме те с нетърпение в освободения град Алтур’Ранг.

— Благодаря — усмихна му се Ричард.

Хенден се присъедини към останалите, които се бяха насочили към изхода. Ричард с облекчение отбеляза, че тези хора са разбрали какво означава свободата и че са твърдо решени да не се разделят с нея.

Айшак, застанал до Ричард, забеляза Ничи и Кара и им помаха с червената си шапка.

— Ето ви и вас — провикна се той. — Добре ли си, Господарке Кара? Ричард ми каза, че си в безопасност, но се радвам да се уверя със собствените си очи.

Ричард последва Айшак, който се завтече да посрещне двете жени, грейнал от задоволство и радост.

— Добре съм — отвърна Кара. — Съжалявам за щетите, нанесени върху странноприемницата ти.

Айшак махна с ръка, сякаш не се е случило нищо особено.

— Не се притеснявай. Дъски и мазилка. Нищо сериозно. Виж, хората не се ремонтират толкова лесно.

— Е, тук си много прав. — Кара потърси погледа на Ричард.

Ричард забеляза Джамила. Жената стоеше от другата страна на пътеката и гледаше сърдито Айшак, който с толкова лека ръка приключи въпроса за щетите, нанесени на странноприемницата. Въпреки всичко тя не се осмели да се обади. Стискаше за ръчичката малко момиченце и ги наблюдаваше, облегната на рамката на вратата. Забелязал кръглото личице на детето, Ричард предположи, че и е дъщеря. Малката го обстрелваше с лъчезарни усмивки и той не се сдържа и и се усмихна в отговор.

— Айшак, вече ти казах да приспаднеш стойността на ремонта от дълга си. Държа на думата си.

— Какво си се запритеснявал? Няма проблеми — всичко е уредено.

Преди Ричард да успее да отговори, отвън се чу глъчка. В конюшнята нахълтаха неколцина от патрулиращите из околността мъже. Влачеха след себе си двама пленници. Единият беше мургав, със сплъстена дълга коса. Другият бе късо подстриган. И двамата бяха облечени в кафяви туники, каквито носеха повечето хора в града.

— Шпиони — прошепна Виктор в ухото на Ричард.

Ричард вече се бе досетил. Под туниките се виждаха широки колани, вероятно накачени с оръжия. С приближаването си до града Императорският орден явно бе започнал да изпраща съгледвачи, които да разузнаят обстановката и да придобият представа за врага. Сега двамата мъже можеха да се окажат ценен източник на информация за предстоящото нападение.

Въпреки опитите си да се облекат като местните те веднага се набиваха на очи. Туниките, които носеха, бяха намъкнати едва-едва върху едрите им тела. Макар и пленници, от поведението им се излъчваше решителност и твърдост. Мълчаха, шареха с очи и гледаха да не изпуснат нищо от поглед. Приличаха на вълци сред стадо овце.

Щом патрулите ги бутнаха на пътеката в конюшнята, Ричард инстинктивно подръпна меча си, за да е сигурен, че се движи свободно в ножницата.

Единият от пазачите се извърна за миг встрани да погледне нещо и пленникът с дългата коса яростно го изрита в пищяла. Пазачът изкрещя от болка и изненада и се сви на кълбо на пода. Онзи се изтръгна от хватката на мъжете, които го държаха, и успя да освободи ръцете си. Неколцина от зяпачите се намериха на пода. Другите стражи се нахвърлиха върху освободилия се враг. В схватката някои от тях се озоваха окървавени на пода, други политнаха към решетките за животните. Само за един кратък миг мрачното настроение в конюшнята се промени до неистова паника. Пищяха жени. Взели пример от майките си, децата също нададоха крясъци. Мъжете се развикаха. Стражите се заеха да дават заповеди. Тълпата бе обзета от объркване и страх.

Освободилият се вражески шпионин явно беше обучен как да действа в подобни ситуации и знаеше как да се освободи в затворено пространство, където в схватката не биха могли да се включат много противници. Възползвал се от гълчавата, той скочи с мощен рев.

Сграбчи момиченцето на Джамила за косата.

В суматохата бе успял да изтръгне от нечия ръка нож, който сега притисна до гърлото на детето. Малката запищя от ужас. Джамила се хвърли към дъщеря си, но получи шут в главата. Мощният удар я свали на земята. Един от повалените на земята стражи направи опит да се надигне, но също получи ритник.

Ричард вече напредваше методично, съсредоточил цялото си внимание върху източника на заплахата.

— Всички назад! — изкрещя мъжът.

Отметна глава, защото сплъстената коса пречеше на видимостта му. Все още дишаше тежко от бързата схватка. Сипаничавото му лице бе плувнало в пот.

— Всички назад или ще и прережа гърлото!

Момиченцето изкрещя от ужас, в косата и се бе вкопчил огромен месест юмрук. Мъжът я бе притиснал до корема си. Тя правеше отчаяни опити да се освободи и крачетата и ритаха във въздуха.

— Пуснете го! — нареди онзи на стражите, които държаха партньора му. — Веднага! Иначе тя е мъртва!

Ричард вече бе потопен в морето на яростта. Нямаше намерение нито да преговаря, нито да прави някакви компромиси, нито да отстъпва.

Стоеше отстрани, леко приведен, с дясното рамо към мъжа, който държеше момиченцето, за да скрие меча си от погледа му. Дългокосият гледаше стражите, които държаха другаря му, и не обърна особено внимание на Ричард.

Здравенякът, който държеше пищящото момиченце, не знаеше това, но Ричард вече бе приключил случая в сърцето си. В мислите му врагът вече беше мъртъв.

Яростта на магията на меча му бе освободена още преди той да докосне дръжката на оръжието си. Когато го стори, ураганът го разтърси до дъното на душата му, даде сила на мускулите му, вля се в неистовата жажда да осъществи мисълта, която вече бе оживяла в съзнанието му.

За един-единствен миг спокойствието бе отнесено от светкавичната лавина на нуждата му да действа.

В този едничък миг Ричард повече от всичко на света копнееше за кръвта на врага си. Нищо друго не би го задоволило. Не остана място за колебания и нерешителност. Мечът на истината бе инструмент на волята на Търсача. Сега това желание бе просто и ясно. Сега, когато ръката на Ричард държеше ефеса на меча, не съществуваше нищо друго освен целта. А конкретната му цел в момента беше да пререже гърлото на човека, който стоеше срещу него.

Не виждаше нищо друго освен пряката си цел. Целият му живот се смали до това единствено смъртоносно движение.

Едно мръдване на ръката с ножа бе достатъчно, за да бъде срязан крехкият воал на плътта на момиченцето и то да умре. Но това щеше да отнеме време. Вярно, не много, но все пак време, понеже онзи първо трябваше да реши да го направи. В този момент животът на мъжа бе вързан за живота на момиченцето. Умреше ли тя, щитът му щеше да загуби ценността си. Той трябваше да прецени ситуацията и да реши да убие детето. Вземането на решението щеше да отнеме един кратък мъжделеещ се миг.

Ричард вече бе взел решение и бе отдал цялата си енергия в изпълнението на предстоящото действие. Беше си осигурил краткия миг време, който му даваше възможност да обърне хода на нещата, да вземе в свои ръце контрола над ситуацията и нейния изход. Нямаше да позволи този ценен миг да му се изплъзне.

Но дори това вече нямаше значение за него.

И така, задействан от смъртоносна ярост, бълваща както от меча, така и от самия него, той жадуваше за кръвта на този човек. Нищо друго не би утолило жаждата му, нищо друго не би го спряло, нищо друго не би го задоволило.

Ричард се отдръпна от заплахата, завъртя се с гръб към мъжа и момиченцето, уж се опитваше да се отдръпне страхливо, уж се е вслушал в заповедта да стои назад. По този начин възнамеряваше да подлъже онзи да го изключи от списъка на евентуалните рискови елементи и да престане да му обръща внимание, като вместо това се съсредоточи върху хората в непосредствена близост до себе си.

Стиснал здраво релефната дръжка на меча си, Ричард си пое дъх. Околният свят рязко притихна и спря.

Щом застана изцяло с гръб към врага, Ричард застина.

Усети как сърцето му се кани да изтупти.

Докато дългокосият бе на косъм от извършването на убийство, а момиченцето надаваше покъртителни писъци, които изпълваха всяко кътче на просторното помещение, Ричард, напрегнал цялата си енергия, се хвърли в атака.

Разгърна тялото си с мощен тласък. Острието изригна от ножницата, заредено до пръсване не само със собствения си гняв, но и със смъртоносната решителност на Ричард.

Докато във въздуха отекваше характерният металически звън на Меча на истината, Ричард нададе дивашки боен вик, в който изля цялата си ярост. Без да пести сили, завъртя меча над главата си с максималната скорост и мощ, на които бе способен.

В един кристално чист миг погледът му фиксира мъжа с ножа, който се бе вцепенил от изненада. Ричард съсредоточи в тази пролука във времето всичките си усилия и мускули, цялата си ярост и нужда. Този миг принадлежеше само и единствено нему и той го оползотвори за постигането на своята едничка цел.

Главата на противника му полетя напред и от лицето му се разхвърчаха пръски пот. Жълтеникавата светлина на фенерите се разпадна на стотици дребни точици, които полепнаха по носещите се из въздуха капчици пот. Докато мечът на Ричард описваше плавна дъга, той имаше достатъчно време, за да види всяка светла точица върху всяка отделна капчица пот. Успя да преброи всеки косъм по главата на мъжа, която се развя във въздуха.

Той знаеше, че очите на всички присъстващи, включително на малката заложничка, са вперени в него, но това нямаше значение. Единствените очи, които го интересуваха, бяха черните очи на мъжа и те най-сетне попаднаха на линията на погледа му.

Ричард видя как в тези черни очи се заражда мисъл. Върхът на меча изсвистя в прашния въздух. Наточеното като бръснач острие отрази светлината на фенерите и заблестя в черните очи на мъжа. Тези очи бяха осъзнали неизбежността на надвисналата заплаха.

Мечът се носеше неумолимо към тях, защото те бяха избраната цел, погълнала цялото внимание на Ричард.

В този момент мъжът осъзна зародилата се в главата му мисъл и взе решение да действа. Но в този кратък отрязък от време от пораждането на мисълта до нейното осъзнаване острието на Ричард беше изминало почти цялото разстояние до целта. Докато в главата на врага се оформяше решението за действие, тялото му се сепна, сковано от бойния вик на Ричард.

За този кратък миг мускулите на ръцете на мъжа застинаха, докато страхът влезе в схватка с взетото решение.

Двете остриета се впуснаха в луда надпревара кое първо ще се вреже в плътта.

Победеният в тази надпревара щеше да изгуби всичко.

Без да откъсва поглед от очите на мъжа, Ричард усети как в полезрението му нахлува собственият му меч, летящ с главоломна скорост. Гледката го изпълни с нов прилив на въодушевление.

Водено от неудържима ярост, острието се заби в слепоочието на мъжа, на нивото на очите — точно там, където се бе прицелил Ричард.

И тогава онзи кристално чист отрязък от време, който се бе проточил до невъзможност, изригна и от него започна да бълва врява и безумство. Мечът разполови черепа напряко и светът пред очите на Ричард стана червен. В конюшнята отекна мощен трясък.

Разтрошиха се кости. Във въздуха изригна фонтан от кървави пръски. Острието премина през живата тъкан и горната половина на черепа отхвърча. Върху стената на конюшнята се запечати дълга пихтиеста ивица от кости, тъкани и кръв, които повториха траекторията на меча.

В този миг на разтърсваща жестокост животът на мъжа приключи. Безпощадната ярост на Ричард му попречи да изпита болката на вината.

Още преди мечът да завърши движението си, силата на удара блъсна назад ръката с ножа, притиснат до врата на момиченцето. Тялото на нападателя, превърнато в парче обезкостено месо, започна да се свлича.

Мъжът бе избрал да убие момичето, но след като взе това решение, не му остана достатъчно време, за да го осъществи.

Ричард имаше достатъчно време.

Сърцето му довърши онова „туп“, за което се бе подготвило, преди Ричард да скочи в тясната пролука във времето.

Трупът на мъжа се свлече към земята и се строполи сред облак прах. Горната половина на главата заедно със скалпа се приземиха отвъд отворените врати на конюшнята, подскочиха няколко пъти и се изтърколиха в нощта, оставяйки зад себе си кървава диря.

Ричард чу как хората ахват от ужас. Имаше и писъци.

Момиченцето, което продължаваше да пищи, се свря в полата на майка си.

Вдигнал меча си в готовност, Ричард срещна ококорените очи на втория пленник, който не помръдваше от мястото си, държан от хората на Виктор. Не направи опит да избяга, нито да се впусне в атака.

Виктор си проправи път през тълпата от зяпачи, вдигнал тежкия си боздуган в ръце. Кара изникна отнякъде и застана плътно зад Ричард с насочен напред Агиел.

Ричард едва сега забеляза Ничи, която тичаше през тълпата с протегнати напред ръце.

— Не! — крещеше тя. — Спри!

Виктор се закова в изненада. Ничи го сграбчи за китката, помислила, че той се кани да нанесе втори удар.

— Долу ръцете, ковачо!

Виктор я изгледа и отпусна ръка. Ничи изгледа яростно Ричард.

— Ти също, дърводелецо! Ще правите, каквото ви казвам! Долу! Чувате ли ме! — крещеше тя безконтролно.

Ричард примигна. Дърводелецо?