Тери Гудкайнд
Лавинен огън (19)

Деветнайсета глава

РИЧАРД ИМАШЕ ЧУВСТВОТО, че е попаднал под леда в буйните могъщи води на замръзнала река. Сянката на паниката го притискаше отвсякъде.

Беше изтощен, не му бяха останали почти никакви сили.

Щом зърна призрака на провала и осъзна какво би означавал той за него, Ричард направи неимоверно усилие на волята и с цената на неистов напън успя да си проправи път към далечната светлина на съзнанието. Макар да осъзнаваше, че е съумял отчасти да дойде на себе си, продължаваше да се рее в някаква далечна, дълбока бездна и не можеше да достигне крайната точка на пътуването си. Напрегна сили, за да се изправи, протегна ръка да се вкопчи в живота отгоре, но не успя да пробие до него.

Колкото и да опитваше, изглеждаше твърде непосилно, твърде далечно. За пръв път му мина мисълта да се откаже, да се наслади на спокойствието, което би му донесло едно примирение… Разколеба се, а-ха да тръгне надолу, както се бе предала Кара, преди той да я издърпа.

Смъртоносните зъби на провала щракнаха съвсем наблизо.

Подгонен от ужаса на дълбокото осъзнаване на всичко, до което би довело подобно примирение, той се стегна, съсредоточи волята и силите си и с отчаяно настървение се протегна към света на живота.

Отвори очи с вик.

Болката бе нечовешка. От сблъсъка с всички тези зловредни сили му се виеше свят, беше му зле. Все още трепереше от преживения шок. След преживяната първична вътрешна жестокост се опасяваше, че всеки чутовен удар на сърцето му може да му е последен. Слузестото докосване на покварата му бе завещало гнусния спомен за задушаваща смрад на разлагащи се трупове, която не му позволяваше да си поеме толкова дъх, от колкото се нуждаеше.

Той бе проникнал в душата на Кара и бе почувствал как там дебне зло, дошло от друг свят, как се опитва да изсмуче живота от нея, как я тласка към тъмните селения на смъртта. Това бе смазващ ужас, какъвто Ричард не бе изпитвал никога през живота си — по-страшен дори от страха от черната бездна на вечността.

Във врата му дишаше зловещо ухиленото, озъбено обещание за невъобразими мъчения.

В началото му се стори, че се е докоснал до леденото лице на самата смърт, но сега осъзнаваше, че едва ли. Въпреки отвращението си си даваше сметка, че е било нещо друго, не просто смърт.

Че смъртта е била само част от неговата отровна структура.

Смъртта е неодушевена. А това бе живо.

Болката, която изпитваше, бе толкова силна, че в онзи момент не бе сигурен дали някога отново ще има сили да се изправи на крака, дали ще има сили да живее. Боляха го кокалите. Болката проникваше чак до мозъка на костите му. Нищо не можеше да го накара да спре да трепери. При все това болката не бе просто физическа агония; беше едно гнусно усещане, просмукало се в самата структура на душата му и докоснало всяко кътче на съществуването му.

Най-сетне притихналата стая започна да си идва на мястото пред погледа му. Газените лампи продължаваха упоритата си борба с пелената от мрак наоколо. Оттатък тежките завеси цикадите продължаваха да разнасят песента си, славеща живота.

Легнал на леглото, вкопчен покровителствено в Кара, Ричард най-накрая успя да си поеме дълбокия дъх, от който толкова отчаяно се нуждаеше. След като го направи, усети уханието на косите на Кара, погълна с наслада аромата на топлата и влажна кожа, следваща извивката на шията и. В този миг болката започна да отслабва.

Ръцете на Кара се бяха вкопчили здраво в него. Меката и коса го погали по бузата.

— Кара? — прошепна той.

Тя вдигна ръка и нежно го погали по тила, след което без капка свян го притегли плътно до себе си.

— Шшт — прошепна в ухото му. — Всичко е наред.

Беше му трудно да подреди събитията в главата си.

Не можеше да разбере защо е тук, прегърнал Кара, защо тя го притиска толкова нежно към себе си, защо телата им са преплетени в интимна прегръдка. Усещаше всяка извивка на тялото и. Но нима би могло да има по-интимен акт от онова, което преживяха заедно в тъмната пещера, където се изправиха лице в лице със злото, дошло да отведа Кара.

Ричард прокара езика си по напуканите си устни и усети солен вкус на сълзи.

— Кара…

Тя кимна, галейки лицето му със своето.

— Шшт, всичко е наред. Тук съм. Няма да те изоставя.

Той се отдръпна леко, за да надзърне в очите и. Бяха ясни и сини; в тях долови неподозирана досега дълбочина. Тя се вгледа в лицето му с любов и съпричастност.

В този момент той позна по погледа и че това е Кара — нищо повече. Видя по категоричен начин, че битието и на Морещица е свалено като дреха и пред него стои голата душа на една жена. В този момент тя беше Кара — жената, личността. Нищо друго.

Никога не бе надзървал толкова дълбоко в същността и. Стори му се удивително красива.

— Ти си рядко срещан човек, Ричард Рал.

Лекият лъх на думите и, изречени в лицето му, успокои вече поносимата болка така, както го правеха нежните и ръце, очите и, живата и, дишаща топлина.

Въпреки всичко той продължаваше да усеща болката, която бе изтеглил от нея и която все още искаше да го издърпа към тъмнината и смъртта. Някъде в дълбините на съзнанието си той и се опълчи с любовта си към живота и радостта си от факта, че Кара е жива.

— Аз съм магьосник — прошепна той в отговор.

Тя втренчи поглед в него и поклати глава, напълно смаяна.

— Никога преди не е имало такъв Господар Рал. Кълна се — никога, никога!

С ръце около врата му тя го придърпа към себе си и го целуна по бузата.

— Благодаря ти, Господарю Рал, задето ме върна обратно. Благодаря ти, че ме спаси. Ти ме накара да осъзная, че искам да продължа да живея. Аз съм тази, която трябва да пази твоя живот, а ти го рискува, за да ме спасиш.

Тя потърси очите му, обзета от сладостна нега. В погледа и нямаше и следа от характерната за Морещица потресаваща проницателност, която стигаше до дъното на душата на човек. Тя го гледаше с благоговение и уважение. В най-чистия смисъл на думата това бе любов. И Кара чувстваше, че няма причини да крие чистите си чувства.

Ричард предположи, че след преживяното току-що би било безсмислено да проявява свян или сдържаност. От друга страна, осъзнаваше, че в случая това е наистина забележително, понеже насреща му стоеше не друг, а Кара — искрена, безстрашна, безсрамна.

— Никога преди не е имало Господар Рал като теб.

— Нямаш представа колко съм щастлив, че се върна, Кара.

Тя пое главата му с двете си ръце и го целуна по челото.

— Напротив, имам. Знам какво преживя заради мен тази нощ. Знам прекрасно колко силно желаеше да се върна. Знам прекрасно какво направи за мен. — Тя обви с ръце шията му и го прегърна силно. — Никога не съм изпитвала по-неистов страх, дори когато за пръв път…

Той долепи пръсти до устните и за да я накара да замълчи, да не говори за страха, за да не би да развали магията и върху лицето и да се върне неизменната маска на Морещица, която не бе сваляла никога досега. Пък и знаеше какво иска да му каже тя. Познаваше онази лудост.

— Благодаря ти, Господарю Рал — прошепна с почуда, след като той свали пръстите си от устните и. — Благодаря ти за всичко, както и за това, че не ми позволи да кажа онова, което бях на път да изрека. — Сбърчила чело, тя като че потръпна от болка. — Ето за това никога преди не е имало Господар Рал като теб. Твоите предшественици създадоха Морещиците. Те родиха болката. Ти сложи край на тази болка.

В гърлото на Ричард бе заседнала буца и той не можа да каже нито дума. Затова просто махна русия кичур коса, залепнал за челото и, и се усмихна. Беше толкова щастлив, че тя се върна, че не можеше да намери думи, с които да изрази чувствата си.

Огледа се, за да се опита да прецени колко ли е часът.

— Нямам представа колко време ти е отнело, за да ме излекуваш — рече тя, като го видя да се взира в завесите в търсене на знак, че наближава утрото. — Но след това, което направи, беше толкова изтощен, че заспа. Сърце не ми даде да те събудя… Не исках. — Ръцете и още бяха около врата му. Усмихна му се блажено, изглеждаше така, сякаш може да остане в тази поза завинаги. — Бях толкова слаба, че също заспах.

— Трябва да изчезваме оттук, Кара.

— Какво искаш да кажеш?

Изведнъж осъзнал сериозността на положението, Ричард се надигна. Виеше му се свят до прилошаване.

— Използвах магия, за да те излекувам.

Тя кимна. Никога преди не бе имала толкова доволен вид при споменаването на думата магия, камо ли, ако става въпрос за използването и върху самата нея. Тази магия обаче и бе разкрила чудото на живота.

Внезапно осъзна смисъла на думите му. Трескаво се изправи до седнало положение, но залитна и се подпря с ръка на леглото.

Ричард стана, краката му трепереха. Едва тогава осъзна, че все още е с меча. Радваше се, че му е подръка.

— Ако звярът на Джаганг е наблизо, сигурно е усетил, че съм използвал дарбата си. Нямам представа къде може да се е спотаил, но нямам намерение да ме намери да лежа тук, ако реши да се върне.

— Нито пък аз. Веднъж ми стига за цял живот.

Той протегна ръка, за да и помогне да се изправи. Тя се надигна сковано, залитна, но успя да се поокопити. Стана му странно да я види облечена в червената и униформа. След като се бе доближил толкова до нея, след като бе проникнал вътре в нея — в известен смисъл, — дрехите и му се сториха някак чужди.

По някакъв необясним начин Кара възвърна аурата на Морещица около себе си.

Усмихна се. Като видя познатата искрица на решителност в изражението и, Ричард си отдъхна.

— Добре съм — потвърди тя, сякаш, за да разсее напълно притесненията му. — Върнах се при теб.

Стоманата в погледа и си беше на мястото. Кара наистина се бе върнала.

— И аз — кимна Ричард. Вече се чувствам далеч по-добре. — Махна с ръка към раницата и. — Да си вземем нещата и да изчезваме оттук.