Тери Гудкайнд
Лавинен огън (18)

Осемнайсета глава

ДВЕТЕ МЪЖДУКАЩИ ГАЗЕНИ ЛАМПИ не се справяха добре с осветяването на тъмната стая. По-малката бе оставена на маса в ъгъла, сякаш свита от страх пред присъствието на смъртта. Другата стоеше на нощната масичка до чаша вода и влажна кърпа и полагаше всички усилия да отблъсква насъбралите се сенки. Тялото на Кара бе покрито с брокатена завивка с красиви златни кантове, най-отгоре белееха раменете и, едно от ъгълчетата бе провиснало от леглото и опираше в пода.

Кара не приличаше на себе си. Имаше вид на труп. Дори на златистата светлина на лампата лицето и изглеждаше бледо. Не изглеждаше да диша.

Самият Ричард едва си поемаше дъх. Коленете му трепереха. Буцата в гърлото му го давеше. Щеше му се да се хвърли отгоре и и да я моли да се събуди.

Ничи се приближи и нежно я погали по лицето. Пръстите и бавно се плъзнаха към шията на Морещицата. Ричард забеляза, че ужасното треперене на Кара най-сетне беше секнало. Но това като че ли не бе добра новина.

— Да не би… тя да…

Ничи го изгледа през рамо.

— Все още диша, но вече май по-бавно.

Ричард прокара езика си по горната устна, за да може да оформи думи.

— Знаеш ли, Кара обича един мъж.

— Така ли? Сериозно?

— Хората обикновено смятат, че Морещиците не са способни да обичат, но не е вярно. Кара обича един войник.

Генерал Мейферт. Бенджамин също изпитва чувства към нея.

— Познаваш ли го?

— Да. Добър човек е. — Ричард се втренчи в русата плитка, спусната над рамото на Кара и над брокатената завивка. — Не съм го виждал от години. Той се бие с Д’Харанската армия.

Ничи го изгледа скептично.

— Кара ти е доверила, че изпитва чувства към този мъж?

Ричард поклати глава и се втренчи в познатото лице на Кара. Красивите и черти сега бяха хлътнали и бледи, сякаш се бе превърнала в призрак на предишното си аз.

— Не. Калан ми каза. Двете доста се сближиха през годината, която прекараха с Д’Харанската армия, докато ти ме държа в плен в Алтур’Ранг.

Ничи си намери някаква работа по завивките на Морещицата. Щом Ричард пристъпи към леглото, Ничи дискретно се отдръпна до стола при масата. Ричард имаше чувството, че е напуснал собственото си тяло, че наблюдава някъде отгоре. Видя се как се отпуска на коляно, после взе студената ръка на Кара и я притисна до бузата си.

— Добри духове, не и причинявайте това — прошепна. — Моля ви! — додаде, задавен от сълзи. — Не я вземайте при вас!

Погледна към Ничи.

— Тя искаше да умре като Морещица, в борба за каузата ни, а не в леглото.

Ничи се усмихна едва-едва.

— Желанието и се изпълни.

Думите, от които излизаше, че Кара вече е мъртва, го блъснаха като удар. Не може да допусне това да се случи. Просто не може. Първо изчезването на Калан, сега и това. Не, няма да го допусне.

Притисна ръката си върху леденото лице на Кара. Все едно докосваше мъртвец. Преглътна сълзите си.

— Ти си чародейка, Ничи. Спаси живота ми, когато стоях на прага на смъртта. Никой друг на този свят не би бил способен да намери решение. Никой освен теб не би могъл да ме спаси. Нищо ли не можеш да направиш, за да спасиш Кара?

Ничи се плъзна от стола и коленичи до него. Взе ръката му и я притисна до устните си. Той усети сълзата и по ръката си, която тя нежно държеше до себе си сякаш бе смирен поданик, молещ своя властелин за прошка.

— Ужасно съжалявам, Ричард, повярвай, но наистина не мога да сторя нищо. Надявам се знаеш, че бих направила всичко, за да я спася. Но просто няма надежда. Извън възможностите ми е. За всеки от нас идва момент, в който животът приключва. Нейното време дойде и аз не мога да променя това.

Ричард примигна, за да проясни погледа си, замъглен от сълзите. В стаята, осветена от двете мъждиви газеничета, цареше полумрак. Леглото, на което лежеше Кара, сякаш се издигна и се понесе в светлия обръч, отвсякъде притиснато от гъстия мрак.

Ричард кимна.

— Би ли ме оставила насаме с нея, Ничи? Искам да съм сам с нея, когато дойде моментът тя да… Не го приемай лично. Просто мисля, че е редно да остана насаме с нея.

— Разбирам, Ричард. — Пръстите и погалиха гърба му, тя се надигна и сякаш не и се искаше да прекъсне този контакт с живите, плъзна ръка по гърба му и едва тогава се отдалечи. — Ще съм наблизо, ако имаш нужда от мен.

Затвори тихо вратата след себе си и стаята потъна в тишина. Макар че тежките завеси бяха спуснати, Ричард чуваше неспирния хор на цикадите отвън.

Повече не можеше да сдържа сълзите си. Положи глава върху корема на Кара и зарида, стиснал безжизнената и ръка.

— Толкова съжалявам, Кара. Вината е изцяло моя. Онова нещо преследваше мен, не теб. Съжалявам. Моля те, Кара, не ме изоставяй. Толкова се нуждая от теб.

Кара бе единственият човек, който го следваше, понеже вярваше в него. Може да се бе съгласила с Ничи, че Ричард си е измислил Калан, но въпреки това продължаваше да вярва в него. При нея това не бе противоречие. Все повече и повече напоследък нейната вяра в него бе единственото, което го запазваше едно цяло и задържаше вниманието му върху предстоящите задачи. Беше преживявал ужасни моменти, когато самият той не бе сигурен дали да си вярва. Не беше лесно да се изправиш срещу целия свят, ако всички останали смятат, че живееш във въображението си. Беше изключително трудно да постъпва така, както смята за правилно, при положение че почти никой друг не му вярва. Но Кара му вярваше, дори да не бе убедена в съществуването на Калан. Имаше нещо уникално в това чувство; нещо, което не можеше да се сравни дори с уважението на Ничи или Виктор към него.

Пое лицето и в двете си ръце и я целуна по челото.

Надяваше се поне да не я боли. Надяваше се да се раздели спокойно с живота си, който бе всичко друго, но не и спокоен.

Тя бе толкова бледа, дишането и се долавяше съвсем слабо.

Плътта и бе ледена като смъртта.

Не искаше да я остави толкова студена, затова отметна завивките и я взе в прегръдката си с надеждата, че топлината му ще и се отрази добре.

— Вземи топлината на моето тяло — прошепна в ухото и. — Вземи колкото ти е нужно. Моля те, Кара, вземи от моята топлина.

Легнал до нея, Ричард изпадна в мъглата на истинска агония. Знаеше какво е преживяла тази жена и колко е страдала. Познаваше живота и. Знаеше колко са я наранявали. Той самият бе преживял частица от страданията, причинени и от баща му — Мрачния Рал. Бе споделил част от същата болка и безнадеждност. Може би повече от всеки друг той бе способен да и съчувства. Знаеше, че тя познава отблизо света на болката и лудостта. Беше се убедил от личен опит. И сега неистово му се искаше да я издърпа от тъмното и страшно място, където бе попаднала.

— Поеми топлината ми, Кара. Тук съм, за да ти помогна.

Той отвори себе си за нея, разкри и нуждата си, изложи себе си на нейната нужда.

Притисна я здраво в прегръдката си и зарида на рамото и. Изпита смътното усещане, че ако не я стиска достатъчно здраво, тя ще му се изплъзне.

Докато я прегръщаше, усещаше, че е все още жива и не искаше да изгуби това усещане. Толкова се бе надявал Ничи да успее да направи нещо. Ако имаше човек, заслужаващ да бъде излекуван, то това бе Кара. В този момент повече от всичко на света той копнееше да я види излекувана.

Ричард отвори себе си, самата си душа и се посвети на тази мисъл.

Отдаде се на съчувствието си към тази жена, която му бе дала толкова много. Неведнъж бе рискувала живота си, за да изпълни заповедите му. А няколко пъти бе изложила живота си на риск, като бе решила да не спази негова заповед. Беше го следвала навсякъде по света. Безброй пъти бе поставяла себе си между опасността и живота на Ричард и Калан. Кара заслужаваше да живее, заслужаваше всичките блага на живота. Той не искаше нищо друго, освен да я види отново жизнена. Отдаде цялото си същество на този копнеж. Раздаде се напълно в това свое неистово желание да задържи Кара сред живите.

Повлечен от отчаяното желание, съзнателно подири живота вътре в нея и плавно затъна дълбоко във вихъра на агонията и. С бързината на тази своя мисъл установи, че съзнанието му се е съчетало с нейното, влязло е в агонизиращата и болка. Притисна я още по-здраво в прегръдката си и се отдаде без задръжки на отчаянието и страданието си.

Стисна зъби, притаи дъх и пусна нейната болка в своето тяло. Съсредоточи се изцяло върху процеса на изтегляне на болката от нея. Не си остави нищо, което да го защити от яростната атака, която внезапно се стовари отгоре му. Изпита всичко, което чувстваше тя. Изстрада цялото и страдание. Притисна отворената си уста до рамото и за да преглътне напиращия в гърлото му вик от болка.

Намираха се в пусто, тъмно и безнадеждно място… място, лишено от живот.

Той отвори себе си за нейното страдание и пое част от товара и. Ала Кара се бе вкопчила в болката и не искаше да я даде — особено на него. Обаче беше слаба и той успя да и я измъкне, продължи да я тегли до последната капчица.

Докато повдигаше и обелваше пластовете на страданието, усети ледените пръсти на смъртта, вкопчени в тялото и.

Първичният страх от този сблъсък се стовари отгоре му с неподозирана и непозната мощ. Кара бе просмукана от това мрачно и ледено усещане. Той започна да се тресе от споделеното с нея страдание, от общия ужас. Прониза го раздираща болка и в следващия миг вече трябваше да напрегне цялата си воля и упоритост, за да продължи напред.

Ричард бе повлечен от мощно ледено течение от безнадеждност, което го погълна за секунди. Явно не бе по силите му да понесе подобно нещо, но той устоя и пое още и още от болката и. Искаше Кара да почерпи от неговите сили, да приеме от топлината на тялото му. Но за да стане това, първо трябваше да оцелее и да погълне отвратителната отрова в себе си, като в същото време предава на Кара от силата си.

Времето изгуби смисъл. Самата болка се превърна в материализирана вечност.

— Смъртта ще те навестява често, ще протяга ръка към теб… ще иска да те отведе — прошепна той в ухото и. — Не поемай тази ръка, Кара. Остани. Не приемай смъртта.

Искам да умра.

Тази мисъл връхлетя агонизиращото му безутешно същество. Изненада го и го ужаси. Ами ако усилията да се задържи за живота не и бяха по силите? Ако не бяха по неговите сили? Ако искаше от нея нещо, което тя не бе способна да му даде?… Ако нямаше право да иска от нея подобно нещо…

— Кара — прошепна той в ухото и. — Имам нужда от теб. Моля те, не се предавай.

Не мога.

— Не си сама, Кара. Тук съм, с теб съм. Дръж се. Заради мен — дръж се и ми позволи да ти помогна.

Моля те, пусни ме. Остави ме да умра. Умолявам те, ако ме обичаш, остави ме… да умра.

Изплъзваше му се. Той се притисна до нея още по-яростно. Изтегли още от страданието и в себе си. Вътрешното и аз започна да вие от болка и да се съпротивлява срещу насилието.

— Моля те, Кара — успя да пророни той въпреки агонията, в която се гърчеше. — Позволи ми да ти помогна. Моля те, не ме оставяй.

Не искам да живея. Излъгах очакванията ти. Трябваше да те спася, когато Ничи дойде да те отведе. Вече го разбрах — ти ми помогна да го разбера. Готова съм да умра за теб, но не изпълних дълга си, не удържах на думата, която си дадох сама на себе си. Няма смисъл да живея. Не съм достойна да бъда твой защитник. Моля те, остави ме да умра.

Ричард бе изумен от отчаянието, което долови в копнежа и, но най-вече се почувства потресен и ужасен.

Изтегли и тази болка и я погълна в себе си. Открадна и я, въпреки че тя се бе вкопчила в нея и не искаше да му я даде.

— Обичам те, Кара. Моля те, не ме изоставяй. Нуждая се от теб.

С усилие продължи да изцежда болката и капка по капка. Преодоля съпротивата и и продължи още по-надълбоко. Тя не можеше да го спре. Той повдигна пепелявите одежди на смъртта, които я теглеха надолу. Притисна я здраво в прегръдката си и отвори душата си, сърцето си, нуждата си.

Разбита от скръб, тя зарида. Той разбра смазващата и самота.

— Тук съм, Кара, с теб съм. Не си сама.

Ричард се опитваше да я утеши, като в същото време се бореше яростно да понесе зверската агония на докосналото я зло. Убиваше я не само болката от него, а и смътният ужас. Сега същото това ледено чувство за изоставеност и неутешимост проникна бавно и в неговата душа. Наред с това нечовешката болка, която изпитваше, не му позволяваше да отключи лечителските си енергии и да ги влее в Кара.

Изпита усещането, че се е хвърлил да спасява давещ се човек, а изведнъж и двамата са се озовали във вихъра на мощно течение и сега потъват заедно в черните води на смъртта.

Ако искаше да даде шанс и на двама им, трябваше първо да я облекчи от достатъчна част от страданието, което я смазваше. Налагаше се да поеме тази тежест върху себе си. Продължи да изтегля болката към себе си, да я приветства, да я поглъща жадно в тялото си.

Когато усети, че в дълбините на съществото му се е събрала достатъчно болка и страдание, се хвърли в яростна битка за запазване на собствения си живот, като в същото време трябваше да освободи силата си, лечителските си енергии. Никой никога не бе показвал на Ричард как да лекува, как да насочва силата си. Единственото, което можеше да направи, бе да остави топлината си да се излее в тялото и.

Не искам да живея. Аз ти измених. Моля те, остави ме да умра.

— Защо искаш да ме изоставиш? Защо?

Защото това е единственият начин да ти служа достойно, защото тогава ще си вземеш друг закрилник, който няма да ти измени.

— Това не е вярно, Кара. Нещо не е наред. Става нещо, което двамата с теб не можем да проумеем. — Въпреки болката Ричард успя да изрече всичко това. — Не си ми изменила. Повярвай ми. Трябва да вярваш в мен. Сега имам нужда от теб повече от всякога — да бъдеш с мен и да вярваш в мен. Имам нужда от теб, а не от службата ти. Моля те, нуждая се от теб. Ти трябва да живееш. Това е най-важно за мен. Твоят живот прави моя по-хубав.

Напрегна всичките си сили, за да остане в съзнание и да не изпусне Кара. Но огромният товар на тъмнината отвътре сякаш бе смазващ. Щом паднаха бариерите на всичките му задръжки, той почувства сякаш потъва в разтопена необят плъзна се надолу по спиралата в тъмната сянка, която бе нахлула през стената, за да го подгони. Видя отблясъците и, както ги бе видяла и Кара, усети спиращия дъха ужас, който бе изпитала Морещицата.

Това бе сърцевината на ужаса и — онова злокобно същество, онази въплътена смърт, която идваше към него направо през нея. Това не бе плавното разпадане на съзнанието в пустотата на небитието. Това бяха всички кошмари, родени за живот, дошли да изтръгнат живота от живите. Над Кара полягаше злокобна смърт и тя бе самотна и беззащитна. И сега този безпощаден хищник щеше да разпори душата и и да изцеди от нея и последната капчица живот.

Докато стоеше така, готова да препречи пътя му, Кара бе докосната от смъртоносната ръка.

Ричард осъзна, че Кара е била раздирана от угризения, задето му е изменила преди, с Ничи. И сега бе решена да умре, за да удържи клетвата си да му служи. Лудостта продължаваше да върлува вътре в нея.

Тя вярваше, че погълне ли я сянката на смъртта, ще изчисти името си пред Ричард. Затова бе застанала на пътя и.

Бе пожелала да умре за него, за да му се докаже.

Докато злокобната твар бе връхлитала през стената в стаята и, Кара се бе опитала да открадне сила от самата смърт.

Ричард усети как това мъчително докосване го обгръща във всепоглъщащата си агония. Допирът бе толкова студен, че започна да вледенява сърцето му.

Светът започна да му се изплъзва, както бе започнал да се изплъзва и от Кара.

Той се предаде под смазващата тежест на болката, причинена от смъртоносното докосване.