Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Veinticinco de agosto de 1983, 1983 (Пълни авторски права)
- Превод отиспански
- Тамара Такова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe(2012)
- Разпознаване и корекция
- Alegria(2012 г.)
- Корекция
- NomaD
Издание:
Хорхе Луис Борхес. Смърт и компас
ИК „Труд“, София, 2004
Редактор: Милена Трандева
Художник: Виктор Паунов
Технически редактор: Станислав Иванов
Коректор: Юлия Шопова
История
- —Добавяне
Видях, че часовникът на малката гара сочеше малко след единайсет. Запътих се към хотела. Усетих, както и друг път, че ме обзема чувството на примирение и облекчение, което ми вдъхват добре познатите места. Широката порта беше отворена. Къщата тъмнееше. Влязох във вестибюла, чиито бледи огледала отразяваха растенията в салона. Странно защо, но стопанинът не ме позна и ми подаде книгата за регистрация. Взех писалката, закрепена за рецепцията, натопих я в бронзовата мастилница и като се наведох над разтворената книга, се сблъсках с първата изненада от многото, които тази нощ щеше да ми представи. Името ми — Хорхе Луис Борхес — беше вече вписано, а мастилото — още неизсъхнало.
Стопанинът ми рече:
— Мислех, че вече се качихте горе… — после ме погледна добре и се поправи: — Извинете, господине! Другият толкова прилича на вас, но вие сте по-млад.
Запитах го:
— Коя е неговата стая?
— Поиска номер деветнайсет — отговори ми той.
Точно от това се боях. Хвърлих писалката и изтичах нагоре по стълбите. Стая номер 19 се намираше на втория етаж и гледаше към беден и неугледен двор, в който имаше пейка, от тия, дето се поставят по площадите, и — спомням си още — извит лост над нея. Беше най-уединената стая в хотела. Натиснах бравата и вратата лесно се отвори. Полилеят светеше. Под безмилостната му светлина застанах лице в лице със себе си. На тясното желязно легло, обърнат гърбом, по-стар, отслабнал и много блед, лежах аз, зареял поглед в гипсовите орнаменти по тавана. И тогава чух гласа. Не беше точно моят глас. Беше гласът, който обикновено чувам да звучи от моите записи — безизразен и неприятен.
— Колко странно — заговори той, — ние сме двама и въпреки това сме един и същ. Но в сънищата няма странни неща.
— Значи всичко това е сън, така ли? — попитах уплашен.
— Да, сън е. Сигурен съм, че това е последният ми сън — той посочи празното шишенце върху мраморния плот на нощната масичка: — Ти обаче ще трябва да сънуваш много, преди да стигнеш до тази вечер. Коя дата е днес според теб?
— Не зная точно — отвърнах му замаян. — Но вчера навърших 61 години.
— Когато стигнеш отново тази вечер в будно състояние, тъкмо ще си навършил 84. Днес е 25 август 1983 година.
— Толкова дълго ли ще трябва да чакам? — промърморих аз.
— А аз — не! — каза той рязко. — На мен вече нищо не ми остава. Мога да умра всеки момент, мога да се изгубя в неизвестното, но продължавам да сънувам така… двойно. Изморителната тема, която ми внушиха огледалата и Стивънсън.
Усетих, че споменаването на Стивънсън беше неговото сбогуване, а не педантичен детайл. Аз бях той и разбирах. Не са достатъчни най-драматичните моменти, за да бъдеш Шекспир и да попаднеш на паметни фрази. За да го разсея, му казах:
— Знаех, че това ще се случи. Точно тук, преди години, в една от долните стаи двамата с теб започнахме черновата на историята за това самоубийство.
— Да — отвърна ми той бавно, сякаш събираше спомени. — Но не виждам връзката. В онази чернова аз си бях взел билет за Адроке[1]. И щом пристигнах в хотел „Лас Делисиас“[2], се качих в стая номер 19 — най-уединената. Там се самоубих.
— Затова съм тук — му казах.
— Тук ли? Ние винаги сме тук. Тук аз те сънувам в къщата на улица „Майпу“. Тук си отивам, тук, в стаята, която беше на мама.
— Която беше на мама — повторих аз, като не исках да разбера. — Аз те сънувам в стая номер 19 на горния етаж.
— Кой кого сънува. Аз знам, че те сънувам, но не знам ти дали сънуваш мен. Хотелът в Адроке беше сринат преди много години — двайсет, а може би и трийсет. Кой знае…
— Сънуващият съм аз — възразих с известно предизвикателство.
— Не разбираш ли, че главното е да се разбере дали само един човек сънува, или има двама, които сънуват.
— Аз съм Борхес, който видя името си на регистрацията и се качи при теб.
— Борхес съм аз и сега умирам на улица „Майпу“ — настъпи тишина, после другият ми предложи: — Хайде да направим проверка. Кой беше най-страшният момент в нашия живот?
Наведох се към него и двамата заговорихме в един глас. Знам, че и двамата излъгахме. Бледа усмивка озари състареното лице. Усетих, че тази усмивка отразяваше по някакъв начин моята.
— Излъгахме се един друг — каза ми той, — защото се чувстваме двама, а не един. Истината е, че сме двама и сме един и същ.
Този разговор ме дразнеше. Казах му го. Добавих:
— А ти през 1983 година няма ли да ми разкриеш нещо за годините, които ми остават?
— Какво мога да ти кажа, нещастни Борхес? Ще се повторят бедите, на които вече си свикнал. Ще останеш сам в тази къща. Ще докосваш книгите, които няма да имат букви, и медальона на Сведенборг[3]. Както и дървената табла с Федералния кръст. Слепотата не е мъгла. Тя е форма на самотата. Ще се върнеш в Исландия.
— Исландия! Исландия на моретата!
— В Рим ще повториш стиховете на Кийтс, чието име, както имената на всички, беше написано върху водата.
— Никога не съм бил в Рим.
— Има и други неща. Ще напишеш нашето най-хубаво стихотворение — една елегия.
— За смъртта на… — започнах аз, но не се осмелих да произнеса името.
— Не. Тя ще живее повече от теб — замълчахме. Той продължи:
— Ще напишеш книгата, за която мечтаехме толкова време. През 1979 година ще разбереш, че предполагаемото ти творчество не е нищо повече освен чернови, смесица от чернови. Ще отстъпиш пред суетната и суеверна съблазън да напишеш своята велика книга.
Суеверието, което ни наложиха „Фауст“ на Гьоте, „Саламбо“ и „Одисей“[4]. Невероятно, но изписах много страници.
— И накрая разбра, че си се провалил.
— По-лошо! Разбрах, че това беше творба шедьовър в най-истинския смисъл на думата. Добрите ми намерения стигнаха само за първите страници. В другите бяха лабиринтите, ножовете, човекът, който си мислеше, че сам е изображение, отражението, което се смяташе за истина, тигърът, който се промъква нощем, битките, които са в кръвта, слепият, но пагубен Хуан Мураня, гласът на Маседонио Фернандес[5], корабът, направен от ноктите на мъртъвците, старинният английски, повтарян в следобедите.
— Добре познавам този музей — отбелязах иронично.
— Освен това лъжливите спомени, двойната игра на символите, дългите изброявания, майсторството в прозата, неперфектните символи, които критиците развеселени откриват, цитатите — невинаги апокрифни.
— Публикува ли тази книга?
— Поиграх си, без сам да съм убеден, с мелодраматичното намерение да я унищожа, като евентуално я хвърля в огъня. В края на краищата я публикувах в Мадрид под псевдоним. Заговори се за непохватен имитатор на Борхес, който имал лошия късмет, че не е Борхес и че е повторил само външната страна на модела.
— Не се учудвам — казах аз, — всеки писател в края на краищата се превръща в свой собствен не толкова талантлив и интелигентен последовател.
— Тази книга материализира един от пътищата, които ме доведоха до тази нощ. А колкото до останалите… Унижението на старостта, убеждението, че вече съм изживял всеки новонастъпил ден…
— Няма да напиша тази книга — зарекох се аз.
— Ще я напишеш. Думите ми, които за теб сега са настояще, ще се превърнат само в спомен за един сън.
Подразни ме дидактичният му тон — несъмнено това беше тонът, който аз използвах, когато четях лекции. Подразниха ме прекалената прилика помежду ни и това, че той се възползваше от безнаказаността, която му придаваше близостта на смъртта. За да си отмъстя, му рекох:
— Толкова ли си сигурен, че ще умреш?
— Да — отвърна ми той. — Изпитвам такава сладост и облекчение, каквито не съм изпитвал никога. Не мога да ти го обясня. Всички думи изискват споделен жизнен опит. Защо те дразни толкова много това, което ти казвам?
— Защото си приличаме прекалено много. Ненавиждам лицето ти, което всъщност изобразява моето лице, ненавиждам гласа ти, който е подражание на моя глас, ненавиждам патетичния ти синтаксис, който е и мой.
— Аз също — каза другият, — затова реших да се самоубия — едно птиче запя откъм градината. — Това е последното — добави той. Направи ми жест да се приближа до него. Ръката му потърси моята. Отстъпих назад. Уплаших се да не се объркат ръцете ни. Каза ми: — Стоиците ни учат, че не бива да се оплакваме от живота. Вратата на затвора е отворена. Аз винаги така съм го разбирал, но леността и страхът ме забавиха. Преди време изнасях лекция в Ла Плата за шестата част на „Енеида“. Изведнъж, цитирайки един хекзаметър, прозрях какъв е моят път. И взех това решение. От този момент се почувствах неуязвим. Моята съдба ще бъде и твоя. Ще получиш внезапното просветление, общувайки с латинския и с Вергилий, и вече ще си забравил напълно този любопитен пророчески диалог, проведен в две времена и на две места. Когато отново ти се яви този сън, ще бъдеш като мен и ще бъдеш моят сън.
— Няма да го забравя, още утре ще го напиша.
— Ще остане в дълбочината на паметта ти, под прилива на сънищата ти. Когато го пишеш, ще повярваш, че си замислил и твориш фантастичен разказ. Няма да стане утре. Остават ти все още много години.
Престана да говори и разбрах, че е издъхнал. По някакъв начин аз умирах заедно с него. Наведох се над възглавницата, изпълнен с печал, но там вече нямаше никой.
Избягах от стаята. Вън го нямаше двора, нито мраморните стълби, нито голямата тиха къща, нито евкалиптите, нито водоскоците, нито портата на желязната ограда на имението в градчето Адроке.
Навън ме чакаха нови сънища.