Жул Верн
Децата на капитан Грант (8)

Глава VIII
Още един доблестен човек на борда на „Дънкан“

А яхтата, подпомагана от попътните течения край бреговете на Северна Африка, се носеше бързо към екватора. На 30 август на хоризонта се показа групата острови Мадейра. Верен на обещанието си, Гленарван предложи на своя гост да спрат, за да го свалят на брега.

— Драги лорде — отговори Паганел, — ще бъда откровен с вас. Преди моето появяване на яхтата имахте ли намерение да спирате в Мадейра?

— Не — отговори Гленарван.

— Тогава позволете ми да се възползувам от моята злощастна разсеяност. Мадейра е много познат остров. Той не представлява вече интерес за един географ. За него всичко е казано и много е писано. При това тамошното производство на вино е в пълен упадък. Знаете ли, че на Мадейра вече няма лозя! Реколтата на вино, която в 1813 г. достигала до двадесет и две хиляди пипи^[1], през 1845 г. е спаднала на две хиляди шестстотин шестдесет и девет.

Днес тя не надминава петстотин пипи! Гледката е отчайваща! Имате ли нещо против да спрете на Канарските острови?

— Да спрем на Канарските острови — отговори Гленарван. — Това не ни отклонява от нашия път.

— Знам това, драги лорде. На Канарските острови има три групи острови за проучване, без да говоря за връх Тенериф, който винаги съм искал да видя. Това е рядък случай и ще се възползувам. Докато чакам кораб, за да ме върне в Европа, ще се изкача на тази прочута планина.

— Както обичате, драги Паганел — отговори лорд Гленарван и неволно се усмихна.

А той имаше право да се усмихва.

Канарските острови не са много отдалечени от Мадейра. Разстоянието между тях е само двеста и петдесет мили, което е нищожно за бързоходен кораб като „Дънкан“.

На 31 август в два часа следобед Джон Манглс и Паганел се разхождаха на кърмовия дек. Французинът отрупваше своя събеседник с въпроси за Чили. Изведнъж капитанът го прекъсна и му посочи на юг една точка на хоризонта.

— Господин Паганел! — каза той.

— Какво, драги капитане? — запита ученият.

— Погледнете там! Нищо ли не виждате?

— Нищо.

— Вие не гледате, където трябва. Не на хоризонта, а по-високо, в облаците!

— В облаците ли? Нищо не виждам…

— Ето вижте сега, на края на стърчилото.

— Наистина нищо не виждам.

— То е, защото не искате да видите. Но както и да е, макар че сме на четиридесет мили разстояние, върхът Тенериф се вижда съвсем ясно над хоризонта.

Независимо дали искаше да види върха, или не, Паганел трябваше само след няколко часа да признае, че го вижда или че е сляп.

— Виждате ли го най-сетне? — запита Джон Манглс.

— Да, да, отлично — отговори Паганел. — Но това ли е той — добави с пренебрежение, — това ли наричат връх Тенериф?

— Той същият.

— Не ми изглежда много висок.

— Все пак той се издига на единадесет хиляди стъпки над морското равнище.

— Не е колкото Монблан.

— Възможно е, но ако ще трябва да го изкачвате, ще ви се стори може би доста висок.

— О, да го изкачвам! Но защо, драги капитане? След Хумболт и Бонплан? Велик гений е този Хумболт! Той се е изкачвал на тая планина и е дал такова описание, че не може да се желае повече. Разграничил е пет пояса: пояс на лозята, пояс на лавровите дървета, пояс на иглолистните дървета, пояс на алпийската гарига и най-сетне безплоден пояс. Изкачил се е на самия връх и не е имало място дори да седне. Отгоре погледът му обгърнал пространство, равно на четвърт Испания. После той посетил вулкана и достигнал до дъното на неговия изгаснал кратер. Питам ви, какво мога да направя аз след този велик човек?

— Действително — отговори Джон Манглс — няма вече нищо за доизследване. Това е неприятно и ще ви е много отегчително, докато чакате кораб на тенерифското пристанище. Там няма много развлечения.

— Освен моята разсеяност — отвърна Паганел със смях. — Но, драги Манглс, кажете ми, островите Зелени нос не представляват ли удобно място за спиране?

— Разбира се. Най-лесното нещо е да спрем във Вила Прая.

— Да не говорим за едно преимущество, което не трябва да се пренебрегва — отговори Паганел, — островите Зелени нос не са много отдалечени от Сенегал, където ще намеря сънародници. Знам, че тази група острови не се смята за много интересна и минава за дива и нездрава, но за окото на географа всичко представлява интерес. Да знаеш да гледаш, е наука. Има хора, които не знаят да гледат и пътешествуват с ум, не по-голям от този на ракообразните. Вярвайте ми, аз не съм от тяхната школа.

— Както желаете, господин Паганел — отговори Джон Манглс. — Убеден съм, че географската наука само ще спечели от вашия престой на островите Зелени нос. Ние и без това ще трябва да спрем там, за да си набавим въглища, така че няма да ни забавите.

Като каза това, капитанът измени курса на кораба, за да заобиколи Канарските острови от запад. Прочутият връх остана вляво и „Дънкан“, продължавайки бързия си ход, на 2 септември в пет часа сутринта пресече Тропика на Рака. Тук времето се промени. Въздухът беше влажен и тежък поради периода на дъждовете, „le tempo das aguas“, както казват испанците. Този сезон е мъчителен за пътешествениците, но полезен за жителите на африканските острови, които са лишени от растителност, а следователно и от вода. Морето, което беше много бурно, попречи на пътниците да останат на палубата, но в замяна на това разговорите в каюткомпанията бяха много оживени.

На 3 септември Паганел започна да си събира багажа за предстоящото слизане на брега. „Дънкан“ се провираше между островите Зелени нос. Той мина покрай Соления остров — истински гроб от пясък, безплоден и пуст, заобиколи обширни коралови рифове и остави встрани остров Сен Жак, пресечен от север към юг от верига базалтови възвишения, завършващи с два високи хълма. След това „Дънкан“, управляван от Джон Манглс, навлезе в залива на Вила Прая и скоро хвърли котва пред самия град на осем разтега^[2] дълбочина. Времето беше много лошо и макар че заливът бе защитен от ветровете, вълните се блъскаха със страшна сила в брега. Дъждът валеше като из ведро и градът едва се виждаше. Той бе построен на една терасовидна равнина, която се опираше на вулканически скали, високи триста стъпки. През гъстата завеса на дъжда островът правеше тягостно впечатление.

Леди Елена не можа да осъществи намерението си да разгледа града. Товаренето на въглищата ставаше много трудно. Пътниците на „Дънкан“ бяха принудени да останат през всичкото време в каютите, докато морето и небето смесваха водите си в невъобразим хаос. Естествено, времето беше една от темите на разговора. Всеки изказваше своето мнение освен майора, който би присъствувал и на световния потоп с пълно безразличие. Паганел ходеше напред-назад и клатеше глава.

— Това е нарочно — казваше той.

— Няма съмнение — отговори Гленарван, — че стихиите са против вас.

— Все пак ще ги надвия.

— Вие не можете да се борите с такъв дъжд — каза леди Елена.

— Аз ли, госпожо, разбира се, че мога. Боя се само за багажа и инструментите си. Всичко ще пропадне.

— Неприятно е само отиването до брега — поде Гленарван, — но стигнете ли Вила Прая, ще се настаните сносно. Е, може би там няма да е много чисто — компанията на маймуните и свинете не е много приятна, — но пътешественикът не бива да е много придирчив. При това трябва да се надяваме, че след седем или осем месеца ще можете да заминете за Европа.

— Седем или осем месеца ли! — извика Паганел.

— Най-малко, защото през сезона на дъждовете островите Зелени нос се посещават рядко от кораби. Затова пък ще използувате времето си много полезно. Този архипелаг е още слабо изследван. По отношение на неговата топография, климатология, етнография и хипсометрия^[3] има още много да се работи.

— Ще проучвате реки — каза леди Елена.

— Тук няма реки, госпожо — отговори Паганел.

— Тогава рекички?

— Също няма.

— Ами поточета?

— И поточета няма.

— Тогава ще проучите горите — каза майорът.

— За да има гори, трябват дървета, а тук няма и дървета.

— Прекрасна страна! — отвърна майорът.

— Утешете се, драги Паганел — каза тогава Гленарван, — ще имате поне планини.

— О, милорде, ниски и безинтересни. Освен това те са проучени.

— Проучени! — учуди се Гленарван.

— Да, такава е моята съдба. Докато за Канарските острови има вече трудовете на Хумболт, тук ме е изпреварил един геолог, Шарл Сент Клер Девил.

— Не може да бъде?

— Точно така е — жално отговори Паганел. — Този учен е пътувал с френската корвета^[4] „Десиде“ и по време на престоя му на островите Зелени нос се е изкачил на най-интересния връх от групата, на вулкана на остров Фого. Какво мога да направя аз след него?

— Наистина жалко — каза леди Елена. — Какво ще стане с вас, господин Паганел?

В продължение на няколко минути Паганел мълча.

— Много по-добре щеше да бъде за вас — поде Гленарван — да слезете в Мадейра, макар че там вече няма вино!

Ученият секретар на Географското дружество продължаваше да мълчи.

— Аз бих чакал — каза майорът със същия тон, с който би казал „Аз не бих чакал.“.

— Драги Гленарван — заговори Паганел, — къде мислите да спрете сега?

— О! Не преди Консепсион.

— Дявол да го вземе, това ме отдалечава много от Индия.

— Точно обратното, щом отминете нос Хорн, вие се приближавате.

— Малко се съмнявам в това.

— Впрочем когато човек отива в Индия — продължи Гленарван най-сериозно, — няма значение къде ще стигне — в Източна или Западна Индия.

— Как да няма значение!

— Ами нали и жителите на патагонските пампаси са също така индианци, както и индусите от Пенджеб?

— Кълна се, милорде — провикна се Паганел, — ето един довод, който аз никога не бих измислил!

— При това, драги Паганел, златният медал може да бъде спечелен навсякъде. Всякъде има какво да се прави, да се изследва и да се открива както в планините на Тибет, така и в Кордилерите.

— А течението на реката Яру-Дзангбо-Чу?

— Е добре! Ще го заместите с Рио Колорадо! Ето една река, която е малко позната и чието течение е означено върху картите донякъде според фантазията на географите.

— Знам това, драги лорде, там има грешки с много градуси. О, не се съмнявам, че ако бях поискал, Географското дружество щеше да ме изпрати в Патагония също така, както и в Индия, но не ми дойде на ума.

— Поради обичайната ви разсеяност.

— А защо да не дойдете с нас, господин Паганел? — каза леди Елена извънредно любезно.

— А моята мисия, госпожо?

— Предупреждавам ви, че ще минем през Магелановия проток — каза Гленарван.

— Милорде, вие ме изкушавате.

— Добавям, че ще посетим пристанището Порт Фамин^[5]!

— Пристанището на глада — се провикна атакуваният от всички страни французин, — това прочуто в летописите на географията пристанище!

— Имайте също предвид, господин Паганел — поде леди Елена, — че с вашето участие в нашата експедиция вие ще поставите името на Франция редом с името на Шотландия.

— Да, несъмнено!

— Един географ ще бъде от голяма полза за нашата експедиция, а какво по-хубаво от това, да поставите науката в услуга на човеколюбието?

— Чудесно казано, госпожо!

— Вярвайте ми и оставете да действува случаят или по-скоро провидението. Вземете пример от нас. Провидението ни изпрати документа и ние тръгнахме. То ви качи на яхтата „Дънкан“, недейте я напуска!

— Да ви кажа ли, драги приятели? — рече тогава Паганел. — Е добре, вие имате голямо желание аз да остана!

— А вие, Паганел, вие пък умирате от желание да останете — отговори Гленарван.

— Така е, дявол да го вземе — провикна се ученият географ, — но се боях да не бъда нахален.