Жул Верн
Децата на капитан Грант (69)

Глава XXI
Остров Табор

От радост не се умира. Бащата и децата дойдоха на себе си още преди да стигнат до яхтата. Как да се опише тази сцена? Думи не биха стигнали! Целият екипаж плачеше, като гледаше тия три същества, слети в мълчалива прегръдка. Като се изкачи на палубата, Хари Грант падна на колене.

След това се обърна към леди Елена, към лорд Гленарван и другарите му и им благодари с разбит от вълнение глас. През време на краткия път от островчето до яхтата децата му бяха описали с няколко думи цялата история на „Дънкан“.

Колко много беше задължен той към тази благородна жена и нейните другари! Всички те от лорд Гленарван до последния моряк не бяха ли се борили и страдали за него! Хари Грант изрази бликащите от сърцето му благодарствени чувства с толкова простота и благородство, мъжественото му лице беше озарено от такова чисто и трогателно вълнение, че целият екипаж се почувствува превъзнаграден за изживените изпитания. Дори очите на невъзмутимия майор бяха овлажнени от сълзи, които той не можеше да сдържи. А достойният Паганел плачеше като дете, което и не мисли да скрива сълзите си.

Хари Грант не сваляше поглед от дъщеря си. Намираше я хубава, очарователна! Непрестанно й казваше това, като призоваваше за свидетелка леди Елена, сякаш за да се убеди, че бащиното му чувство не го заблуждава. После се обърна към сина си.

— Колко си пораснал! Станал си цял мъж! — каза му с възхищение.

И той обсипваше тия две толкова скъпи същества с хиляди целувки, които бе натрупал в сърцето си в продължение на двете години, откакто не беше ги виждал.

Робърт му представи последователно всичките си приятели, като намери за всеки поотделно различни думи, макар че за всички трябваше да каже едно и също нещо: че са били извънредно мили с двете сирачета. Когато дойде ред на Джон Манглс, капитанът се изчерви като младо момиче и докато отговаряше на бащата на Мери, гласът му трепереше.

Леди Елена разказа на капитана за тяхното пътешествие и от думите й той разбра, че може да се гордее със своя син и със своята дъщеря.

Хари Грант научи за подвизите на младия герой, научи как детето бе вече изплатило на лорд Гленарван част от бащиното си задължение. След това на свой ред Джон Манглс заговори за Мери с такъв възторг, че Хари Грант, който вече знаеше от няколкото думи на леди Елена за чувствата на младите хора, постави ръката на дъщеря си в мъжествената ръка на младия капитан и като се обърна към лорд и леди Гленарван, каза:

— Милорде, и вие, госпожо, да благословим нашите деца!

Когато всичко бе казано и повторено хиляди пъти, Гленарван разказа на Хари Грант за Еъртън. Грант потвърди признанията на боцмана за свалянето му на австралийския бряг.

— Той е умен и смел човек — добави той, — но страстите са го увлекли по пътя на злото. Дано чрез размисъл и разкаяние се върне в правия път.

Но преди Еъртън да бъде откаран на остров Табор, Хари Грант пожела да покаже на новите си приятели своята скала. Той ги покани да посетят дървената му къща и да почетат софрата на тихоокеанския Робинзон.

Гленарван и другарите му приеха с удоволствие. Робърт и Мери Грант горяха от желание да видят самотните места, където баща им толкова бе плакал за тях.

Приготвиха лодка и скоро бащата, двете деца, лорд и леди Гленарван, майорът, Джон Манглс и Паганел слязоха на брега на острова.

Няколко часа бяха достатъчни, за да обходят владенията на Хари Грант. Всъщност това островче беше връх на подводна планина, плато с множество базалтови скали и вулканични остатъци. В геологическите ери под влиянието на подземния огън тази планина бе изникнала постепенно от дълбините на Тихия океан. В течение на вековете вулканът се бе превърнал в обикновена планина, а затрупаният кратер — в островче, което стърчеше над водната шир. След време се образувал плодороден пласт почва и в тази нова земя се появила растителност. Случайно минаващи китоловци свалили на брега домашни животни — кози и свине, които се размножили и подивели. Така на това островче, загубено сред Тихия океан, се появили представители на трите царства на природата. А когато корабокрушенците от „Британия“ били захвърлени на него и човешка ръка се заела да направлява усилията на природата, за две години и половина Хари Грант и двамата му моряци преобразили острова. Няколко акра земя, разработени грижливо, произвеждали великолепни зеленчуци.

Посетителите стигнаха до къщичката, засенена от зелени смолисти дървета. Пред нейните прозорци се разстилаше великолепното море, блеснало под лъчите на слънцето. Хари Грант нареди да сложат масата под сянката на красивите дървета и всички насядаха около нея. Обедът, който беше прост и достоен за пастирите на Аркадия, се състоеше от ярешко бутче, хляб от нарду, няколко чаши мляко, две-три стъбла от дива цикория и прясна студена вода.

Паганел беше възхитен. В главата му нахлуха старите му робинзоновски мечти.

— Няма да е за оплакване този негодник Еъртън! — възкликна той с възторг. — Та това островче е същински рай!

— Да — отговори Хари Грант, — рай за трима нещастни корабокрушенци! Но аз съжалявам, че Мария-Терезия не е голям, плодороден остров, с река вместо ручей и с пристанище вместо малко заливче, в което се разбиват вълните.

— А защо, капитане? — запита Гленарван.

— Защото щях да основа колония в Тихия океан, която искам да подаря на Шотландия.

— О, капитан Грант — каза Гленарван, — значи не сте изоставили идеята си, която ви направи толкова популярен в нашата родина?

— Не, милорде. Нашите бедни братя от древна Каледония, всички, които страдат, трябва да имат една нова земя, на която да се спасят от мизерията! Нашата скъпа родина трябва да притежава в тия морета една своя колония, изключително своя, където да намери независимостта и благосъстоянието, които й липсват в Европа!

— О, много добре казано, капитан Грант! — отговори леди Елена. — Прекрасен проект, достоен за едно благородно сърце! А това островче?…

— Не, госпожо, то е само скала, която може да храни най-много неколцина колонисти, а на нас ни трябва обширна земя с неначенати богатства.

— Добре, капитане — възкликна Гленарван, — бъдещето е наше и тази земя ще я търсим заедно!

Ръцете на Хари Грант и на Гленарван се сляха в едно топло ръкостискане, сякаш за да потвърдят това обещание.

След това всички пожелаха да чуят тук, на самия остров, в тази скромна къщичка историята на корабокрушенците от „Британия“ през тия две дълги години далеч от света. Хари Грант побърза да задоволи любопитството на своите нови приятели.

— Моята история — каза той — е историята на всички робинзоновци, изхвърлени на някой остров и разбрали, че трябва да разчитат само на себе си и да се борят със стихиите, за да запазят живота си.

Това се случи през нощта на 26 срещу 27 юни 1862 година. „Британия“, напълно повредена от шестдневна буря, се разби в скалите на Мария-Терезия. Морето беше бурно, спасението невъзможно и целият ми нещастен екипаж загина. Само аз и двама от моряците ми, Боб Лиърс и Джо Бел, успяхме да стигнем след двадесетина несполучливи опита до брега.

Земята, която ни приюти беше малък пустинен остров, широк две и дълъг пет мили. Във вътрешността имаше тридесетина дървета, няколко полянки и един студен извор, който за щастие никога не пресъхва. Сам с двамата моряци в този кът на света, аз не се отчаях и реших да се боря. Боб и Джо, моите смели другари по съдба, моите приятели ми помагаха енергично.

Започнахме, подобно на идеалния Робинзон от Даниел Дефо, нашия образец, да събираме останките от кораба, сечивата, малко барут, оръжия и един чувал ценни семена. Първите дни бяха много тежки, но скоро ловът и риболовът ни осигуриха храна, тъй като диви кози изобилствуваха във вътрешността на острова, а край брега имаше много морски животни. Малко по малко животът ни се уреди.

Благодарение на инструментите си, които успях да спася при корабокрушението, аз направих точни измерения за местоположението на острова. Той се намираше извън пътя на корабите и ние можехме да бъдем спасени само по някаква голяма случайност. Мислейки постоянно за тия, които ми бяха скъпи и които не се надявах да видя вече, аз приех смело това изпитание.

Почнахме да работим здраво. Скоро засадихме няколко акра земя със семената от „Британия“. Картофите, цикорията и киселецът засилиха обикновената ни храна. След това развъдихме и други зеленчуци. Хванахме и няколко козлета, които опитомихме лесно. Имахме мляко, масло. Нардуто, което растеше в пресъхналите ручеи, ни послужи като доста хранителен хляб. Така материалната страна на живота престана да ни създава грижи.

С отломките на „Британия“ си построихме дървена къща. Покрихме я с добре намазани с катран платна и под този здрав покрив сезонът на дъждовете премина благополучно. Там бяха разисквани много планове, лелеяни много мечти, от които най-красивата се осъществи!

Отначало мислех да се впуснем в морето с лодка, построена от остатъци на кораба, но най-близката земя, островите на архипелага Помоту — беше на хиляда и петстотин мили от нас. Никоя лодка не би могла да издържи такъв дълъг път. Отказах се от това намерение и зачаках спасението си само от щастливия случай.

Ах, мили деца, колко пъти, застанали на върховете на крайбрежните скали, ние се взирахме в далечината, за да видим кораб! През всичкото време на нашето заточение на хоризонта се показаха само две или три платноходки, но изчезнаха веднага! Така изтекоха две години и половина. Не се надявахме вече, но не се и отчайвахме.

И най-сетне вчера, когато се бях изкачил на най-високия връх на острова, изведнъж забелязах слаб дим на запад. Той се увеличаваше. Скоро се показа и корабът, който сякаш се насочваше към нас. Но нямаше ли и той да отмине този остров, гдето не можеше да спре?

Ах, какъв тревожен ден! И как сърцето ми не се пръсна! Другарите ми запалиха огън върху един от върховете на Мария-Терезия. Настъпи и нощта, но яхтата не даде никакъв знак, че е забелязала нашия огън! А спасението беше само в нея! Нима щяхме да видим как и тя изчезва?

Нямаше време за колебание! Тъмнината се сгъстяваше. През нощта корабът можеше да заобиколи острова. Хвърлих се в морето и заплувах. Надеждата утрояваше силите ми. Порех вълните с нечовешка мощ. Наближих яхтата и бях само на шестдесет метра от нея, когато тя зави!

Тогава нададох отчаяните викове, които само децата ми са чули и които съвсем не са били илюзия.

След това се върнах на брега, разбит от умора и вълнение. Двамата моряци ме прибраха полумъртъв. Тази нощ, последната нощ, прекарана на острова, беше ужасна: мислехме, че сме изоставени завинаги. Но на разсъмване забелязах, че яхтата криволичи с намален ход. После спуснахте лодка… Бяхме спасени! И какво велико щастие! В тая лодка бяха и децата ми, моите скъпи деца, и протягаха ръце към мен!

Разказът на Хари Грант завърши всред целувките и ласките на Мери и Робърт. И едва тогава капитанът научи, че дължи спасението си на документа, който той бе поставил в една бутилка и поверил на капризите на вълните и който бе станал почти неразбираем.

Но за какво мислеше Паганел през време на разказа на капитан Грант. Достойният географ за хиляден път прехвърляше в главата си думите на документа! Премисляше трите последователни тълкования. И трите излязоха неверни! Та как беше означен остров Мария-Терезия в тия парчета хартия, проядени от водата?

Паганел не устоя и хвана ръката на Хари Грант.

— Капитане — възкликна той, — кажете ми най-сетне какво съдържаше вашият неразбираем документ.

Тая молба на географа възбуди любопитството на всички, защото най-сетне щяха да узнаят търсената от девет месеца загадка.

— Помните ли точния текст на документа, капитане? — продължи Паганел.

— Разбира се — отговори Хари Грант. — Не е имало ден, в който да не съм си припомнял думите, на които възлагах единствена надежда.

— А кои са те, капитане? — попита Гленарван. — Говорете, защото самолюбието ни е силно засегнато.

— Готов съм да задоволя любопитството ви — отговори Хари Грант, — но вие знаете, че за да увелича шансовете за успех, бях сложил в бутилката три документа, написани на три езика. Кой от тях искате да знаете?

— Нима не са еднакви? — възкликна Паганел.

— Разликата е в едно име.

— Цитирайте ни тогава френския документ — каза Гленарван. — Той е най-малко пострадал от морската вода и нашите тълкования се основаваха главно на него.

— Милорде, ето го дума по дума — отговори Хари Грант. „На 27 юни 1862 година тримачтовият кораб „Британия“ от Глазгоу потъна на хиляда и петстотин мили от Патагония, в южното полукълбо. Изхвърлени на брега, двамата моряци и капитан Грант се намират на остров Табор.“

— Какво?! — възкликна Паганел.

— „Там — продължи Хари Грант, — намирайки се непрекъснато в окаяно положение, те хвърлиха този документ при сто петдесет и три градуса дължина и 37°11’ ширина: елате им на помощ, иначе те са загубени.“

При името „Табор“ Паганел скочи изведнъж и после не можа да се сдържи повече:

— Как, остров Табор? Та това е остров Мария-Терезия!

— Разбира се, господин Паганел — отговори Хари Грант, — Мария-Терезия — върху английските и немските карти, но Табор — върху френските.

В този момент един страшен юмрук се стовари върху рамото на Паганел. Трябва да се признае, че този удар му беше нанесен от майора, който за пръв път в живота си нарушаваше строгите правила за благоприличие.

— Географ! — каза Мак Набс с най-дълбоко презрение. Паганел дори не усети удара на майора. Какво беше той в сравнение с „географския удар“, който бе получил!

От това, което каза капитан Грант, стана ясно, че малко по малко Паганел се бе приближил до истината, беше разгадал почти изцяло неразбираемия документ! Една след друга той беше разчел със сигурност думите Патагония, Австралия и Нова Зеландия. Думата „contin“, отначало прочетена „continent“ (континент), постепенно беше получила истинското си значение „continuelle“ (непрекъснато). „Indi“, което последователно бяха тълкували „indiens“ (индианци), „indigenes“ (туземци), най-сетне бе добило истинския смисъл „indigence“ (окаяно положение). Само непълната дума „abor“ бе убягнала от проницателността на географа! Паганел вярваше упорито, че тя е от глагола aborder (достигам до бряг), когато всъщност тя беше част от думата „Tabor“, френското име на остров Мария-Терезия, острова, където бяха намерили убежище корабокрушенците от „Британия“! Впрочем тази грешка можеше мъчно да бъде избягната, защото в картите на „Дънкан“ островът бе отбелязан с името Мария-Терезия.

— Това няма никакво значение! — викаше Паганел, като си скубеше косите. — Аз не трябваше да забравям това двойно наименование! Това е непростима грешка, недостойна за секретаря на Географското дружество! Аз съм опозорен!

— Но, господин Паганел, успокойте се — каза леди Елена.

— Не, госпожо, не! Аз съм истинско магаре!

— И дори не сте учено магаре! — рече му майорът утешително.

Когато свършиха обеда, Хари Грант подреди всичко в къщата. Той желаеше престъпникът да наследи цялото богатство на честния човек и не взе нищо със себе си.

Върнаха се на кораба. Гленарван искаше да отплават още същия ден и затова нареди да свалят боцмана на брега. Еъртън бе доведен на кърмовия дек, където се намери пред Хари Грант.

— Ето ме, Еъртън — каза Грант.

— Виждам, капитане — отговори Еъртън без да изрази учудване, че се среща с Хари Грант. — Радвам се, че ви виждам здрав и читав.

— Изглежда, че съм направил грешка, като съм ви свалил на обитаема земя, Еъртън.

— Изглежда, капитане.

— Вие ще ме заместите на този пустинен остров. Дано тук да се разкаете за злото, което сте извършили.

— Дано! — отговори Еъртън спокойно.

След това Гленарван се обърна към боцмана и го запита:

— Еъртън, настоявате ли на решението си да бъдете стоварен на необитаем остров.

— Да, милорде.

— Отговаря ли ви остров Табор?

— Напълно.

— Тогава чуйте моите последни думи. Тук вие ще бъдете далеч от всяка земя и без възможност да влезете във връзка с други хора. Чудесата са редки и вие няма да можете да избягате от този остров, на който ви оставя „Дънкан“. Ще бъдете сам, но няма да бъдете нито загубен, нито забравен, както беше капитан Грант. Колкото и да не заслужавате да ви помнят хората, хората ще си спомнят за вас. Аз знам къде сте, Еъртън, знам къде мога да ви намеря и никога няма да забравя това.

— Много съм ви признателен, ваша светлост — отговори просто Еъртън.

Това бяха последните думи, които си размениха Гленарван и боцманът.

Лодката беше готова. Еъртън слезе в нея.

Джон Манглс бе предварително наредил да се пренесат на острова няколко сандъка консерви, сечива, оръжие и известен запас от сачми и барут.

Тъй боцманът получаваше възможност да работи и чрез труд да се прероди. Нищо не му липсваше, дори и книги.

Настъпи часът на раздялата. Екипажът и пътниците бяха застанали на палубата. Мнозина бяха със свити сърца. Мери Грант и леди Елена не можеха да сдържат вълнението си.

— Необходимо ли е това? — попита младата жена мъжа си. — Нима наистина трябва да изоставим този нещастник.

— Трябва, Елена! — отговори лорд Гленарван. — Това е изкуплението.

В този момент лодката, управлявана от Джон Манглс, се отдели от кораба. Еъртън, застанал прав, все тъй безучастен, свали шапката си и поздрави важно.

Гленарван също свали шапка, а след него и целият екипаж, като пред умиращ. Лодката се отдалечи всред гробно мълчание.

Когато стигнаха до острова, Еъртън скочи на пясъка, а лодката се върна на кораба.

Беше четири часа след пладне. От кърмовия дек пътниците можеха да видят боцмана с кръстосани ръце, застанал неподвижно като статуя върху една скала и вперил поглед в кораба.

— Ще тръгваме ли, милорде? — попита Джон Манглс.

— Да, Джон — отговори живо Гленарван, който беше развълнуван, но се стараеше да не се издаде.

— Пълен напред! — извика Джон на механика.

Парата засвири в паропроводите, витлото удари водата и в осем часа последните възвишения на остров Табор изчезнаха в сянката на нощта.