Жул Верн
Децата на капитан Грант (63)

Глава XV
Крайните средства на Паганел

На другия ден, 17 февруари, първите лъчи на изгряващото слънце разбудиха спящите на върха на Маунганаму бегълци. Маорите отдавна вече ходеха напред-назад в подножието на върха, без да се отдалечават от наблюдателната си линия. Излизането на европейците от осквернената гробница бе посрещнато с яростни викове.

Първите погледи на бегълците се отправиха към околните планини, към потъналите още в мъгла дълбоки долини, към езерото Таупо, чиято повърхност се къдреше леко от утринния вятър.

След това, жадни да узнаят плана на Паганел, всички го наобиколиха и го загледаха въпросително.

Паганел веднага отговори на безпокойното любопитство на другарите си.

— Приятели — каза той, — моят план има това преимущество, че ако не произведе целия ефект, който очаквам, дори ако пропадне, нашето положение няма да се влоши. Но той трябва да успее и ще успее.

— А в какво се състои този план? — попита Мак Набс.

— Ето в какво — отговори Паганел. — Суеверието на туземците превърна тази планина в наше убежище. Същото това суеверие трябва да ни помогне сега да излезем от нея. Ако успея да убедя Кай Куму, че сме станали жертва на нашето светотатство, че гневът на небето се е стоварил върху нас, с една дума, че сме загинали, и то от ужасна смърт, вярвате ли, че той ще напусне платото и ще се върне в селото си?

— Несъмнено — каза Гленарван.

— А с каква ужасна смърт ни заплашвате? — попита леди Елена.

— Със смъртта на светотатците, приятели мои — отговори Паганел. — Огънят на отмъщението е под краката ни. Да му открием пътя!

— Какво? Искате да предизвикате вулкан? — провикна се Джон Манглс.

— Да, един мним вулкан, един импровизиран вулкан, чиято ярост ще ръководим ние! В земята има огромни количества подземни пари и огньове, които само чакат да излязат! Да предизвикаме едно изкуствено изригване в наша полза!

— Идеята е добра — каза майорът. — Добре сте го измислили, Паганел!

— Ще симулираме — продължи географът, — че ни разкъсват пламъците на новозеландския Плутон и че изчезваме в гроба на Кара Тете…

— Където ще останем три, четири, а ако трябва, и пет дни, докато диваците повярват в нашата смърт и изоставят преследването.

— Ами ако им хрумне да се убедят, че наистина сме наказани — каза мис Грант, — ако се изкачат на планината?

— Не, мила Мери — отговори Паганел, — това те няма да направят. Планината е провъзгласена за табу и ако тя сама накаже своите осквернители, това табу ще се спази още по-строго!

— Този план е наистина добре измислен — каза Гленарван. — Той може да не успее само ако диваците рекат да останат дълго в подножието на Маунганаму и ние да свършим храната. Но това е малко вероятно, особено ако изиграем добре играта си.

— А кога ще опитаме тази последна възможност? — попита леди Елена.

— Още тази вечер — отговори Паганел, — когато настъпи най-непрогледен мрак.

— Значи решено — каза Мак Набс. — Паганел, вие сте гениален човек и аз, който никога не се увличам, съм готов да се обзаложа, че ще успеем. Ах, тия мизерници! Ние ще им устроим едно такова чудо, което, нека мисионерите да ни простят, ще забави похристиянчването им с цял век.

Планът на Паганел бе приет и наистина със суеверието на маорите той можеше и трябваше да успее. Оставаше само да се изпълни. Идеята беше добра, но осъществяването й беше мъчно. Нямаше ли опасност вулканът да погуби смелчагите, които щяха да пробият неговия кратер? Щяха ли да съумеят да овладеят и насочат изригването, когато се отприщят неговите пари, пламъци и лава? Нямаше ли целият купен да пропадне в огнената бездна? Те трябваше да предизвикат едно от ония явления, за които природата си е запазила изключителния монопол.

Паганел бе предвидил тия мъчнотии, но смяташе да действува предпазливо, без да тласне нещата до крайност. За да се измамят маорите, достатъчно бе само едно привидно, а не истинско изригване.

Колко дълъг им се стори този ден! Всеки броеше безкрайните му часове. Всичко бе приготвено за бягството. Продуктите от Удупата бяха разпределени за по-лесно носене. Няколко завивки и огнестрелното оръжие от гробницата на вожда допълваха този лек багаж. Разбира се, всички приготовления бяха направени вътре в оградата, незабелязано от диваците.

В шест часа стюардът поднесе обилна вечеря. Никой не можеше да предвиди къде и кога щяха пак да ядат, след като навлезеха в долините, и затова всички се подкрепиха и за в бъдеще. Главното ядене се състоеше от шест големи плъха, хванати от Уйлсън и задушени. Леди Елена и Мери Грант отказаха упорито да вкусят от този дивеч, толкова ценен в Нова Зеландия, но мъжете се нагостиха като истински маори. Месото на плъховете беше наистина вкусно, дори прекрасно, и шестте гризача бяха изгризани до кости.

Настъпи вечерният здрач. Слънцето изчезна зад гъсти облаци, които предвещаваха буря. На хоризонта блеснаха няколко светкавици, а дълбоко в небето тътнеше далечна гръмотевица.

Паганел се зарадва на бурята, която улесняваше осъществяването на неговите замисли и допълваше тяхната картина. Диваците изпитваха суеверен страх пред големите природни явления. Новозеландците смятат, че гръмотевицата е сърдитият глас на техния Нуи Атуа, а светкавицата — гневният блясък на очите му. Следователно ще изглежда, че божеството лично наказва нарушителите на табуто.

В осем часа върхът на Маунганаму изчезна в зловещ мрак. Небето се превръщаше в тъмен фон, на който щяха да избухнат ярките пламъци, предизвикани от Паганел. Маорите не можеха да виждат вече пленниците си. Дошло беше време да се действува. И трябваше да действуват бързо. Гленарван, Паганел, Мак Набс, Робърт, стюардът и двамата моряци се заловиха едновременно за работа.

Мястото на кратера бе избрано на тридесет крачки от гроба на Кара Тете. Важно беше Удупата да бъде запазена от изригване, защото с нейното изчезване щеше да изчезне и табуто на планината. На това място Паганел бе забелязал един огромен каменен блок, около който бликаха силни пари. Този блок запушваше малък естествен кратер, издълбан на върха, и с тежината си пречеше на изригването на подземните пламъци. Ако успееха да го изместят от леговището му, парите и лавата веднага щяха да бликнат през освободения отвор.

Пленниците превърнаха в лостове коловете, изкъртени от оградата на Удупата, и заработиха смело около каменния блок. Със задружни усилия те скоро разклатиха скалата. Изкопаха върху склона улей, по който тя трябваше да се свлече. С постепенното повдигане на скалата се засилваше и трептенето на почвата.

Под тънката земна кора се долавяше глух шум и съскане на огън. Смелите работници, истински циклопи, които направляваха подземния огън, работеха мълчаливо. Земята скоро се пропука и струите кипяща пара им подсказаха, че мястото става опасно. С върховно усилие те откъртиха блока, който се търкулна по планинския склон и изчезна.

Тънката кора не издържа нито миг. Със силен трясък един огнен стълб изригна стремително към небето, а към лагера на туземците и към долината рукнаха потоци лава и вряла вода.

Целият купен затрепери, сякаш щеше да пропадне в бездънна пропаст. Гленарван и другарите му едва успяха да се отстранят и да се скрият в оградата на Удупата, поопарени от капки вода, чиято температура достигаше до деветдесет и четири градуса. Отначало водата замириса леко на бульон, но скоро се разнесе силна миризма на сяра.

Тинята, лавата и различните вулканични късове се сляха в един общ пламък. Склоновете на Маунганаму се набраздиха от потоци огън. Близките планини блеснаха от зарята на изригването, а дълбоките долини се озариха от силни отблясъци.

Диваците бяха наставали прави и виеха от болка, изгорени от кипящата лава, която течеше през лагера им. Незасегнатите от огнената река бягаха и се катереха по околните хълмове. Обръщаха глава ужасени и наблюдаваха това страшно явление, този вулкан, чрез който гневът на техния бог унищожаваше осквернителите на свещената планина. А понякога, когато намаляваше трясъкът на изригванията, до бегълците достигаше техният вик:

— Табу! Табу! Табу!

От кратера на Маунганаму изригнаха огромно количество пари, нажежени камъни и лава. Това не беше вече обикновен гейзер като гейзерите около вулкана Хекла в Исландия, а самият Хекла. Цялата тази нажежена маса не беше се раздвижила досега под земната обвивка на купена, защото намираше достатъчен отдушник през кратера на Тонгариро. Но сега, когато й се откриваше нов път, тя изригна с голяма сила. Сигурно тази нощ по силата на някакъв закон за равновесие другите изригвания на острова бяха по-слаби от обикновено.

Един час след изригването на този нов вулкан по склоновете му вече се стичаха широки потоци лава. Виждаше се как цели стада плъхове напускат необитаемите си вече дупки и бягат от пламналата земя.

През цялата нощ и под бурята, която се развихряше високо в небето, вулканът продължи да действува с такава сила, че Гленарван започна да се безпокои. Изригванията рушаха краищата на кратера.

Пленниците, сгушени в оградата, следяха заплашителното разрастване на вулкана.

Съмна се. Силата на изригванията не намаляваше. Гъсти жълтеникави пари се размесваха с пламъците. Потоци лава се стичаха от всички страни.

С разтуптяно сърце Гленарван напрегнато следеше през цепнатините на оградата лагера на туземците.

Маорите бяха избягали по околните възвишения, докъдето не достигаха изригванията на вулкана. В подножието на хълма лежаха няколко овъглени трупа. Малко по-далече, към паха, лавата бе достигнала до двадесетина колиби, които още димяха. На места новозеландците се бяха струпали на групи и с религиозен ужас се взираха в пламналия връх на Маунганаму.

Кай Куму се появи сред войниците си. Гленарван го позна веднага. Вождът отиде до подножието на хълма от страната, която бе пощадена от лавата, но не направи нито крачка по-нагоре.

Там с прострени ръце като магьосник, който върши заклинание, той направи няколко гримаси, чийто смисъл бе разбран от пленниците. Както бе предвидил Паганел, Кай Куму налагаше на планината отмъстителка още по-строго табу.

Скоро след това туземците започнаха да се оттеглят в дълги редици по криволичещите пътеки, които се спущаха към паха.

— Отиват си! — възкликна Гленарван. — Напускат поста си! Слава богу! Нашият план сполучи! Мила Елена, скъпи другари, ние сме умрели, ние сме погребани! Но тази вечер, като се стъмни, ще възкръснем, ще напуснем гроба си и ще избягаме от тия варварски племена!

Мъчно може да се опише радостта, която настъпи в групата. Надежда изпълни сърцата на всички. Смелите пътешественици забравиха миналото и мислеха само за настоящето! И все пак не беше лесно да се доберат сред тия непознати области до някое европейско селище. Но успели да заблудят Кай Куму, те смятаха, че са се спасили от всички диваци в Нова Зеландия.

Колкото се отнася до майора, той не скри върховното презрение, което му вдъхваха маорите, и не пестеше ругатните си към тях. В това отношение Паганел и той се надпреварваха. Нарекоха ги „непоправими скотове“, „глупави магарета“, „тихоокеански идиоти“ „диваци от Бедлам“, „изроди от полюсите“ и пр., и пр.

Не спираха.

Но до окончателното измъкване оставаше още цял ден. И те го употребиха за обсъждане на плана. Паганел бе успял да запази картата на Нова Зеландия и по нея можа да намери най-сигурните пътища.

След като размислиха добре, бегълците решиха да се насочат на изток, към залива Пленти. Това значеше да минат през неизвестни, но по всяка вероятност безлюдни области. Пътешествениците, свикнали вече да се справят с мъчнотиите, да превъзмогват физическите спънки, се страхуваха само от среща с маори. Те искаха да ги избягнат на всяка цена и да се доберат до източния бряг, където мисионерите бяха основали няколко колонии. Освен това тази част на острова бе пощадена досега от злощастията на войната и из нейните полета не скитаха отряди туземци.

Разстоянието от езерото Таупо до залива Пленти беше около стотина мили. Десет дни път, по десет мили на ден. Нямаше да бъде много лесно, но никой от тия смели пътешественици не мислеше за умора. Да стигнеха веднъж мисиите, там щяха да си починат в очакване на удобен случай да се доберат до Окленд, защото този град беше цел на тяхното пътуване.

Като решиха тия въпроси пътешествениците продължиха да наблюдават туземците до вечерта. В подножието на планината не остана нито един от тях и когато мракът заля долините на Таупо, никакъв огън не издаваше присъствието на маори в подножието на купена. Пътят беше свободен.

В девет часа, при много тъмна нощ, Гленарван даде знак за тръгване. Другарите му и той, въоръжени и екипирани за сметка на Кара Тете, почнаха да слизат предпазливо по склоновете на Маунганаму. Джон Манглс и Уйлсън вървяха напред, като се вслушваха и оглеждаха внимателно. Спираха и при най-малкия шум, взираха се и в най-малката светлина. Всеки почти се хлъзгаше по склона, сякаш се стараеше да се слее с него.

На двеста стъпки под върха Джон Манглс и морякът стигнаха до опасния хребет, който туземците бранеха така упорито. Ако за зла участ маорите, по-хитри от бегълците, не бяха повярвали на изригването на вулкана и бяха дали вид, че отстъпват, само за да привлекат бегълците до себе си, тяхното присъствие щеше да проличи именно на това място. Гленарван въпреки цялата си увереност и въпреки закачките на Паганел неволно потрепери. Спасението на неговите близки щеше да се реши в десетте минути, необходими за преминаването на хребета. Той чувствуваше как бие сърцето на леди Елена, която се беше вкопчила в ръката му.

Впрочем той и не мислеше да се връща. Джон също. Младият капитан, следван от останалите и закрилян от непрогледния мрак, започна да пълзи по тесния хребет, като се спираше, когато някое отронено камъче се търкулнеше към подножието на платото. Ако диваците бяха още там, този необичаен шум непременно щеше да предизвика страхотна престрелка от двете страни.

Бегълците пълзяха по наклонения хребет като змии, а това им пречеше да напредват бързо. Когато Джон Манглс стигна до най-ниската точка, само двадесет и пет стъпки го деляха от платото, където предния ден лагеруваха туземците. Оттук хребетът възлизаше по доста стръмен склон и в продължение на четвърт миля се изкачваше към една горичка.

Пътешествениците преминаха ниската част на хребета благополучно и започнаха да се изкачват мълчаливо. Горичката не се виждаше, но те знаеха, че тя е там и ако не им бъдеше устроена някоя засада, Гленарван се надяваше, че в нея ще бъдат на сигурно място. Той знаеше, че отсега нататък те вече не бяха под закрилата на табуто. Извисяващият се хребет не беше част от Маунганаму, а бе свързан с орографската система на източната част на езерото Таупо. Така че те можеха да очакват от страна на туземците освен стрелба и ръкопашен бой.

В продължение на десет минути малкият отряд продължи да се изкачва под прикритие към горните плата. Джон още не виждаше тъмната горичка, но предполагаше, че от нея го разделят не повече от 200 стъпки.

Изведнъж той спря и се дръпна назад. Беше му се сторило, че чува някакъв шум в тъмнината. Неговото колебание накара и другарите му да спрат.

Той остана неподвижен толкова дълго, че разтревожи тия, които го следваха. Всички зачакаха. Тревогата им не можеше да се опише! Нима ще бъдат принудени да се връщат назад, на върха на Маунганаму?

Но шумът не се повтори и Джон продължи да се изкачва по тясната пътека на хребета.

Скоро и горичката смътно се очерта в тъмнината. След няколко крачки бегълците стигнаха до нея и се сгушиха под гъстия листак на дърветата.