Жул Верн
Децата на капитан Грант (56)

Глава VIII
Настоящето на страната, в която се намират

Гленарван искаше, без да губят нито час, да продължат покрай брега за Окленд. Но още от сутринта небето се бе покрило с гъсти облаци и към единадесет часа, след слизането на брега, заваля проливен дъжд. Това им попречи да тръгнат и ги принуди да подирят убежище.

Уйлсън откри много навреме една пещера, издълбана от морето в базалтовите скали на брега. Пътешествениците се скриха в нея с оръжието и хранителните си припаси. Там намериха голямо количество сухи водорасли, напластени с времето от вълните. Това бяха готови легла, от които пътешествениците се възползуваха. При входа на пещерата накладоха огън от трески и започнаха да се сушат.

Джон се надяваше, че проливният дъжд няма да трае дълго, но се излъга. Минаха часове, без небето да се промени. Към обед се появи и вятър, който засили поривите си. Това непредвидено лошо време би вбесило и най-търпеливия човек, но какво можеше да се направи? В такава буря би било лудост да се тръгне без превозно средство. Впрочем до Окленд щяха да стигнат за няколко дни и едно закъснение от дванадесет часа не можеше да има голямо значение, ако не се появяха туземци.

През този принудителен престой разговорът се въртеше около войната, която се водеше по това време в Нова Зеландия. Но за да се разбере и прецени сериозността на обстоятелствата, всред които бяха попаднали корабокрушенците от „Мъкуори“, трябва да се познава историята на борбата, която тогава заливаше в кръв остров Ика-на-Мауи.

След идването на Абел Тасман в пролива Кук на 16 декември 1642 година новозеландците, макар и често посещавани от европейски кораби, си запазили свободата в своите независими острови. Никоя европейска държава не мислела да завладява този архипелаг, който господствува над Тихия океан. Единствени мисионерите, установени на различни места по островите, разпространявали из тия нови страни благата на християнската цивилизация. Но някои от тях, и специално англиканските, подготвяли новозеландските вождове да приемат потисничеството на Англия. Хитро подведени, те подписали едно писмо до кралица Виктория, за да искат нейното покровителство. Но по-далновидните схванали глупостта на тази постъпка и един от тях, след като положил върху писмото образа на татуировката си, изрекъл следните пророчески думи: „Ние загубихме страната си. Тя не е вече наша. Скоро ще дойдат чужденците да я завладеят и ние ще станем техни роби.“

И наистина на 29 януари 1840 година в Залива на островите, в северната част на Ика-на-Мауи пристигнала корветата „Хералд“. Капитанът й Хобсън слязъл в селото Конора Река. Туземците били поканени да се съберат в протестантската черква. Там били прочетени грамотите, които капитан Хобсън получил от английската кралица.

На 5 януари следната година главните новозеландски вождове били повикани при английския резидент в селото Пая. Капитан Хобсън се опитал да ги накара да приемат английското владичество, като им казал, че кралицата изпратила войска и кораби да ги пазят, че правата им били гарантирани й че си запазвали пълната свобода, но владенията им трябвало да принадлежат на кралица Виктория, на която те били длъжни да ги продадат.

Болшинството вождове намерили, че покровителството струвало много скъпо и отказали да го приемат. Но обещанията и подаръците оказали повече въздействие над диваците, отколкото големите думи на капитан Хобсън, и владичеството било потвърдено. Какво се беше случило от тази 1840 година до деня, когато „Дънкан“ напусна Клайдския залив? Нямаше нищо, което Жак Паганел да не знаеше и което да не беше готов да разкаже на другарите си.

— Госпожо — отговори той на въпросите на леди Елена, — ще ви повторя това, което вече имах случай да ви кажа, а именно, че новозеландците са едно храбро население, което отстъпило за момент, се противопоставя педя по педя на нахлуването на Англия. Племената на маорите са организирани подобно на древните шотландски кланове. Това са големи фамилии, начело на които стои един вожд, на него всички са длъжни да се подчиняват. Мъжете от тази раса са горди и смели, едните едри, с гладки коси, наподобяващи малтейците или евреите от Багдад, от висша раса, а другите, по-дребни, набити, прилични на мулатите, но всички са здравеняци, високомерни и войнолюбиви. Те имат един прочут вожд по име Хихи, един истински Версенжеторикс. Вие не трябва да се учудвате, ако войната с англичаните продължи върху територията на Ика-на-Мауи безконечно, защото там живее известното племе уайкатос, което Уйлям Томпсън е повел в борба за защита на земята си.

— Но нима англичаните — запита Джон Манглс — не са господари на най-важните точки в Нова Зеландия?

— Несъмнено, драги Джон — отговори Паганел. — След като капитан Хобсън стъпил във владение и станал губернатор на острова, малко по малко били основани от 1840 до 1862 година в най-добрите области девет колонии. Оттук и девет провинции: четири на Северния остров — провинциите Окленд, Таранаки, Уелингтън, Хокс бей, и пет на южния остров — провинциите Нелсън, Малбъро, Кентърбъри, Отаго и Саутленд, с общо население към 30 юни 1864 година сто и осемдесет хиляди триста четиридесет и шест души. Навсякъде възникнали големи търговски градове. Когато стигнем в Окленд, вие ще се възхитите от местоположението на този южен Коринт, който господствува над своя провлак, препречен като мост над Тихия океан, и брои вече дванадесет хиляди жители. На запад — Ню Плимът, на изток — Ахухири, и на юг — Уелингтън са вече цветущи и много посещавани градове. На остров Тавай-пуна-му вие ще имате избор между Нелсън, това Монпелие на южното полукълбо, тази градина на Нова Зеландия, Пиктън, при пролива Кук, Крайстчърч, Инверкаргил и Дънидин, в богатата провинция Отаго, където се стичат златотърсачи от цял свят. И забележете, че това не са колиби или селища на туземци, а истински градове с пристанища, катедрали, банки, докове, ботанически градини, природонаучни музеи, дружества за аклиматизация, вестници, болници, благотворителни дружества, философски институти, франкмасонски ложи, клубове, певчески дружества, театри и палати за всемирно изложение, също както в Лондон или Париж! И ако не ми изневерява паметта, сега, в 1865 година, а може би и в момента, в който ви говоря, индустриални произведения от цял свят са изложени в тази страна на човекоядци!

— Как? Въпреки войната с туземците? — попита леди Елена.

— Англичаните, госпожо, се вълнуват твърде малко от войната! — отвърна Паганел. — Те се бият и едновременно правят изложби. Това не ги смущава. Те дори строят железопътни линии под куршумите на новозеландците. В провинцията Окленд железопътните линии за Дръри и Мере Мере пресичат главните точки, окупирани от въстаниците. Обзалагам се, че работниците стрелят от локомотивите.

— А докъде е достигнала тази безкрайна война? — попита Джон Манглс.

— Вече цели шест месеца, откак сме напуснали Европа — отговори Паганел, — тъй че не знам какво е станало след нашето заминаване, зная само някои събития, за които четох във вестниците в Мерибъроу и Сеймор по време на преминаването ни през Австралия. Но по това време се биеха здраво на остров Ика-на-Мауи.

— А кога е започнала тая война? — попита Мери Грант.

— Искате да кажете, „започнала отново“, драга госпожице — отговори Паганел, — защото първото въстание стана в 1845 година. Сегашната война започна към края на 1863 година, но много преди това маорите се готвеха да се отърсят от игото на английското владичество. Партията на туземците националисти водеше активна пропаганда за избиране на един маорски вожд. Те искаха да провъзгласят за крал стария Потато, а селото му, разположено между реките Уайкато и Уайпа, за столица на новото кралство. Потато беше стар човек, повече коварен, отколкото смел, но имаше умен и енергичен пръв министър, потомък на племето нгатихахуас, което живееше в провлака на Окленд преди чуждата окупация. Тоя министър, на име Уйлям Томпсън, стана душата на тази война за независимост. Той бе организирал изкусно военни морски отряди. По негово внушение един вожд от провинцията Таранако обедини в името на националната идея разпръснатите племена. Друг един вожд от Уайкато основа сдружението „Поземлена лига“, една истинска общественополезна лига, чиято цел беше да попречи на туземците да продават земите си на английското правителство. Устройваха се банкети, както това става преди революциите в цивилизованите страни. Английските вестници започнаха да пишат за тия тревожни признаци и правителството се обезпокои не на шега от дейността на „Поземлената лига“. С една дума, духовете бяха възбудени и мината готова да избухне. Липсваше само искрата или по-скоро сблъскването между интересите на двете страни, за да я възпламени.

— А това стана?… — попита Гленарван.

— Това стана в 1860 година — отговори Паганел — в провинцията Таранаки, на югозападния бряг на Ика-на-Мауи. Един туземец притежавал шестстотин акра земя близо до Ню Плимът. Той ги продал на английското правителство. Но когато земемерите се явили да измерят продаденото място, вождът Кинги протестирал и през март построил върху спорните шестстотин акра укрепен лагер, защитен от висока дървена ограда. Няколко дена след това полковник Голд превзел с войската си този лагер и същия ден бил изстрелян първият изстрел, който обяви националната война.

— Маорите много ли са? — запита Джон Манглс.

— През последното столетие маорското население е доста намаляло — отговори географът. — В 1769 година Кук изчислява това население на четиристотин хиляди души. В 1845 година при преброяването на „Туземния протекторат“ то беше спаднало на сто и девет хиляди. Цивилизаторските избивания, болестите и алкохолът са го изтребили. Но в двата острова все още остават деветдесет хиляди туземци, от които тридесет хиляди войници, които ще се противопоставят дълго време на европейските войски.

— Досега въстанието успяло ли е? — попита леди Елена.

— Да, госпожо. И самите англичани неведнъж са се възхищавали от смелостта на новозеландците. Те водят партизанска война, устройват засади, нападат малки отряди, ограбват именията на колонистите. Генерал Камърън не се е чувствувал много добре по тия места, дето е трябвало да се прочиства всеки храсталак. В 1863 година след дълга и кръвопролитна борба маорите се установили в една голяма укрепена позиция, оградена от три защитни линии, на височината Уайкато, в края на една верига от стръмни хълмове. Агитатори призовавали цялото маорско население да излезе да брани родината си и му обещавали изтреблението на „пакеките“, т.е. на белите. Генерал Камърън стоял начело на три хиляди души, които след зверското убийство на капитан Спрент били безпощадни спрямо маорите. Имало кръвопролитни сражения. Някои от тях траели по дванадесет часа, без маорите да отстъпят пред артилерията на европейците. Централното ядро на националната войска било образувано от свирепото племе уайкатос, под предводителството на Уйлям Томпсън. Този туземец генерал командувал отначало две хиляди и петстотин бойци, а по-късно осем хиляди. Притекли му се на помощ двамата войнолюбиви вождове Шонга и Хеки заедно с племената си. В тази свещена война жените взимали участие в най-тежките изпитания. Но правото не разполага винаги с по-доброто оръжие. След кръвопролитни сражения генерал Камърън успял да подчини окръга Уайкато, но областта била обезлюдена и запустяла, защото маорите я напуснали, преди войската да влезе. По време на тия сражения имало забележителни прояви на храброст. Четиристотин маори, затворени в крепостта Оракан без храна, без вода и обсадени от хиляда англичани под командата на бригадния генерал Кеъри, отказали да се предадат. И един ден точно по пладне те си пробили път през 40-я полк, който бил разбит, и избягали в блатата.

— С подчинението на окръга Уайкато — попита Джон Манглс — тая кръвопролитна война завърши ли?

— Не, драги приятелю — отговори Паганел. — Англичаните са решени да настъпят срещу провинцията Таранаки и обсадят Матайтава, крепостта на Уйлям Томпсън. Но те няма, да я превземат без тежки загуби. Когато напусках Париж, научих, че губернаторът и генералът приели подчинението на племето таранга, като му оставили три четвърти от земите. Говореше се също, че главният водач на въстанието, Уйлям Томпсън, възнамерявал да се предаде, но австралийските вестници не потвърдиха тази новина, напротив. Много е възможно в момента съпротивата да се организира още по-усилено.

— И според вас, Паганел — каза Гленарван, — тази борба ще се води в провинциите Таранаки и Окленд?

— Да, така мисля.

— В провинцията, в която ни доведе крушението на „Мъкуори“?

— Точно в нея. Ние слязохме на няколко мили над залива Каухиа, където сигурно още се развява националното знаме на маорите.

— Тогава ще постъпим по-разумно, ако тръгнем на север — каза Гленарван.

— Разбира се — отговори Паганел. — Новозеландците са вбесени спрямо европейците и особено срещу англичаните. Следователно трябва да избегнем да попаднем в ръцете им.

— Може би ще срещнем някой отряд европейски войски? — каза леди Елена. — Това ще бъде голямо щастие.

— Може би, госпожо — отговори географът, — но не се надявам. Отделните отряди не скитат така лесно из полето, защото зад всеки храст, зад всеки гъстак се крие по някой опитен стрелец. Тъй че аз не разчитам на ескорт войници от 40-я полк. Но по западния бряг, по който ще вървим, са установени няколко мисии и ще можем, като се спираме ту в една, ту в друга, да стигнем на етапи в Окленд. Аз мисля дори да тръгнем по пътя, по който е минал дьо Хохщетер, следвайки течението на Уайкато.

— Той пътешественик ли е бил, господин Паганел? — запита Робърт Грант.

— Да, момчето ми, един от членовете на научната комисия, която е пътувала с австралийската фрегата „Новара“ по време на околосветското й пътуване в 1858 година.

— Господин Паганел — продължи Робърт, чиито очи пламваха при мисълта за големите географски експедиции, — има ли прочути пътешественици, които са обходили Нова Зеландия, както Бърк и Стюарт — Австралия?

— Неколцина, детето ми, като например доктор Хукър, професор Бризар, естествениците Дифенбах и Юлиус Хааст. Но макар че мнозина от тях са заплатили с живота си страстта си към пътешествията, те не са толкова известни като австралийските или африканските пътешественици.

— А знаете ли тяхната история? — запита младият Грант.

— Разбира се, момчето ми. И понеже виждам, че гориш от желание да знаеш колкото мене, ще ти я разправя.

— Благодаря, господин Паганел, слушам ви.

— И ние ще слушаме — каза леди Елена. — Не за пръв път лошото време ни заставя да се поучаваме. Говорете така, господин Паганел, че всички да ви чуваме.

— На вашите заповеди, госпожо, — отговори географът, — но разказът ми няма да бъде дълъг. Тук не става дума за ония смели изследователи, които се борили с австралийския минотавър^[1]. Нова Зеландия е малка страна, изучаването й не е много трудно. Затова моите герои не са били пътешественици в пълния смисъл на думата, а обикновени туристи, станали жертва на най-прозаични злополуки.

— Кои са те? — запита Мери Грант.

— Геометърът Уйткомб и Чарлтън Хауит, същият, който открил останките на Бърк, загинал по време на паметната експедиция, за която ви говорих при престоя ни на брега на Уймера. Уйткомб и Хауит били начело на две отделни експедиции на остров Тавай-пуна-му. И двамата тръгнали от Крайстчърч в първите месеци на 1863 година, за да открият проходи в северните планини на провинцията Кентърбъри. Хауит, след като преминал планинската верига при северната граница на провинцията, установил главната си квартира край езерото Брънър. Уйткомб, напротив, намерил в долината на Ракайа един проход, който стигал до източната част на планината Тиндъл. Спътник на Уйткомб бил Джейкъб Лупър, който публикува в „Литълтън Таймс“ описание на пътуването и на катастрофата. Доколкото си спомням, на 22 април 1863 година двамата изследователи се намирали в подножието на един глетчер, от който извира Ракайа. Те се изкачили до самия връх на планината и тръгнали да търсят нови проходи. На другия ден Уйткомб и Лупър, капнали от умора и студ, спрели да починат сред дебел сняг на хиляда и двеста метра над морското равнище. В продължение на седем дни те се лутали из планината, в дъното на долини, оградени с отвесни скали, без изход, често без огън, понякога и без храна, захарта им се превърнала в сироп, сухарите в мокра каша, от дрехите и завивките им течала вода, изпохапани от насекоми. Някои дни те изминавали по три мили, а понякога само двеста метра. Най-сетне на 29 април намерили една маорска колиба и в една градина няколко шепи картофи. Това било последното ядене, което двамата приятели си поделили. Вечерта стигнали до брега на морето, близо до устието на Тарамакау. Трябвало да преминат на десния й бряг, за да продължат на север към реката Грей. Тарамакау била дълбока и широка. След един час търсене Лупър намерил две малки повредени лодки, които поправил, колкото могъл, и свързал заедно. Двамата пътешественици започнали преминаването привечер, но едва стигнали средата на реката, и лодките се напълнили с вода. Уйткомб се хвърлил във водата и изплувал обратно на левия бряг. Джейкъб Лупър, който не знаел да плува, се заловил за лодката. Това го и спасило, но след колко страдания. Нещастникът бил отнесен в морето към подводните скали. Първата вълна го потопила на дъното, втората го изхвърлила на повърхността и го блъснала в скалите. А настъпила и страшна тъмна нощ. Валял проливен дъжд. Целият в кръв и подпухнал от морската вода, Лупър прекарал няколко часа в морето. Най-сетне лодката се ударила в твърда земя и нещастникът бил изхвърлен в безсъзнание на брега. На другия ден на разсъмване той допълзял до един извор и видял, че течението го било отнесло на една миля от мястото, където опитали да преминат реката. Вдигнал се, тръгнал край брега и скоро намерил нещастния Уйткомб, целият затънал в тинята. Той бил мъртъв. Лупър изкопал с ръце един трап в пясъка и погребал трупа на своя другар. След два дена, умиращ от глад, той бил прибран от гостоприемни маори — срещат се и такива — и на 4 май стигнал до лагера на Чарлтън Хауит. Шест седмици по-късно загинал като нещастния Уйткомб.

— Да — каза Джон Манглс, — всички тези катастрофи сякаш са свързани помежду си. Изглежда, някаква фаталност ръководи съдбата на пътешествениците и те загиват един след друг.

— Имате право, приятелю Джон — отговори Паганел. — И аз често съм забелязвал това. По силата на каква солидарност Хауит е загинал почти при същите обстоятелства? На това не може да се отговори. Чарлтън Хауит е бил натоварен от Уайд, началника на правителствените строежи, да очертае трасето на един път за коне от равнините на Хурунуи до устието на реката Тарамакау. Той тръгнал на 1 януари 1863 година, придружен от петима души, и изпълнил с чудно умение възложената му задача: бил прокаран път от четиридесет мили до едно непроходимо място на Тарамакау. Тогава Хауит се върнал в Крайстчърч и въпреки наближаващата зима поискал да продължи проучванията си. Уайд се съгласил. Хауит заминал да запаси с хранителни припаси лагера си, за да прекарат там зимата. Тогава именно той намерил Джейкъб Лупър. На 27 юни Хауит и двама от неговите хора — Робърт Литл и Хенри Мълис — напуснали лагера. Те прекосили езерото Брънър и оттогава никой вече не ги видял. Леката им плитка лодка била намерена изхвърлена на брега. Търсили ги в продължение на девет седмици, но напразно. Явно е, че нещастниците, които не знаели да плуват, са се удавили в езерото.

— Но не може ли да се предполага, че те са живи и здрави при някое новозеландско племе? — каза леди Елена. — Не е ли разумно поне да има съмнение за тяхната смърт?

— Уви, не, госпожо — отговори Паганел. — Защото през месец август 1864 година, т.е. една година след изчезването им, те още не се бяха върнали… А когато в Нова Зеландия някой не се върне цяла година — пошепна той с глух глас, — значи, че бездруго е загинал!