Жул Верн
Децата на капитан Грант (51)

Глава III
Новозеландските кланета

На 31 януари, четири дни след тръгването, „Мъкуори“ още не беше изминал и две трети от разстоянието между Австралия и Нова Зеландия. Уйл Халей се занимаваше малко с маневрите на кораба и оставяше работите да се подреждат сами. Самият той се показваше рядко, за което никой не съжаляваше. И никой нямаше да го упрекне, че прекарва цялото си време в кабината, ако грубият корабопритежател не се напиваше всеки ден с джин или бренди. Моряците му подражаваха и навярно никога кораб не бе пътувал по божията милост като „Мъкуори“ от Туфолд бей.

Тази непростима небрежност принуждаваше Джон Манглс да бъде постоянно нащрек. Мълреди и Уйлсън неведнъж оправяха кормилото, когато някой внезапен завой заплашваше да повали кораба встрани. Често Уйл Халей се намесваше и отрупваше двамата моряци с ругатни. Несвикнали на това, те имаха голямо желание да сграбчат пияницата и да го хвърлят в дъното на трюма до края на пътуването. Но Джон Манглс ги възпираше и с мъка усмиряваше тяхното справедливо възмущение.

При все това положението на кораба го безпокоеше, но за да не тревожи Гленарван, той сподели тия си опасения само с майора и Паганел. Мак Набс му даде, само че с други думи, същия съвет като моряците.

— Ако тази мярка ви изглежда полезна, Джон — каза Мак Набс, — няма защо да се колебаете да поемете командуването или ако предпочитате, ръководството на кораба. След като ни свали в Окленд, този пияница ще стане отново господар на кораба си и тогава, ако му харесва, може да пътува, колкото си иска.

— Разбира се, господин Набс — отговори Джон, — ще го направя, ако видя, че е наложително. Засега обаче, докато сме в открито море, достатъчно е само малко наблюдение. Моряците ми и аз не напускаме палубата. Но като наближим крайбрежието, ако Уйл Халей не поумнее, признавам, че ще бъда много затруднен.

— Не можете ли поне само да сочите пътя? — запита Паганел.

— Това ще бъде трудно — отговори Джон. — Ще повярвате ли, че на кораба няма нито една морска карта?

— Наистина ли?

— Да, наистина. „Мъкуори“ пътува само между Идън и Окленд и Уйл Халей е толкова привикнал с тия места, че не прави никакви наблюдения и изчисления.

— Той си представя сигурно — отговори Паганел, — че корабът му си знае пътя и че се управлява сам.

— Но — забеляза Джон Манглс — аз не вярвам на корабите, които се управляват сами, и ако Уйл Халей е пиян при наближаването на брега, той ще ни постави в голямо затруднение.

— Да се надяваме — каза Паганел, — че като доближим сушата, той ще дойде на себе си.

— В случай на нужда — запита Мак Набс — не бихте ли могли да отведете „Мъкуори“ до Окленд?

— Без карта на тая част от крайбрежието това е невъзможно. Подводните скали са извънредно опасни. Те представляват цяла редица неправилни и лъкатушещи фиорди като фиордите в Норвегия. Тук има много рифове и за да се избягнат, човек трябва да ги познава добре. Всеки кораб, колкото и здрав да е, би потънал, ако килът му се блъсне в някоя от тия скали, издигащи се на няколко стъпки под водата.

— И в такъв случай — запита майорът — екипажът ще има само една възможност — да потърси убежище на брега?

— Да, господин Мак Набс, ако времето позволява това.

— Опасно разрешение! — отговори Паганел. — Защото крайбрежието на Нова Зеландия не е гостоприемно и опасностите на брега не са по-малки от тия в морето!

— За маорите ли говорите, господин Паганел? — запита Джон Манглс.

— Да, приятелю. Те се ползуват с лоша слава в океана. Не са като австралийците, боязливи и затъпели, а една интелигентна и кръвожадна раса, канибали, жадни за човешко месо, човекоядци, от които не трябва да се очаква никаква милост.

— В такъв случай — каза майорът, — ако капитан Грант е претърпял корабокрушение край бреговете на Нова Зеландия, вие не бихте ни посъветвали да тръгнем да го търсим?

— По крайбрежието, да — отговори географът, — защото може би ще се намерят следи от „Британия“, но във вътрешността, не, защото това би било напразно. Всеки европеец, който се осмели да навлезе в тази гибелна страна, попада в ръцете на маорите, а всеки пленник на маорите е загубен. Аз съветвах приятелите си да преминат през пампасите, да прекосят Австралия, но никога няма да ги поведа по пътеките на Нова Зеландия. Дано небето ни ръководи и господ ни помогне никога да не попадаме в ръцете на тия свирепи туземци!

Опасенията на Паганел бяха напълно основателни. Нова Зеландия има ужасна слава и всички събития, свързани с нейното откриване, могат да бъдат отбелязани с кървави дати.

Списъкът на мореплавателите, загинали от мъченическа смърт, е твърде дълъг. Първи в кървавите летописи на канибализма са петте моряци на Абел Тасман, които били убити и изядени. След тях същата участ бе отредена на капитан Тъкней и целия екипаж на лодката му. В източната част на пролива Фово също били изядени петима рибари от кораба „Сидней Ков“. Трябва да се споменат още четирима души от шхуната „Брадърс“, убити в заливчето Молиньо, няколко войници на генерал Гейтс и трима дезертьори от „Матилда“, за да стигнем до покритото с печална слава име на капитан Марион Дю Френ.

На 11 май 1772 година след първото пътуване на Кук корабът на френския капитан Марион „Маскарен“ пуснал котва заедно с „Кастри“, командуван от капитан Крозе, в Залива на островите. Двуличните новозеландци посрещнали много любезно новодошлите. Отначало те се показали дори боязливи и за да свикнат с корабите, трябвало да им правят подаръци, услуги и да им дават ежедневни и продължителни доказателства за приятелство.

Вождът им, умният Такури, принадлежал, според думите на Дюмон д’Юрвил, към племето вангароа и бил роднина на туземеца, когото Сюрвил отвлякъл с измама две години преди пристигането на капитан Марион.

В една страна, където честта налага на всеки маор да отплати с кръв за нанесената обида, Такури не можел да забрави оскърблението, нанесено на племето му. Той чакал търпеливо пристигането на някой европейски кораб, обмислял отмъщението си и го извършил с ужасно хладнокръвие.

След като се преструвал на боязлив пред французите, Такури направил всичко, за да приспи тяхната бдителност и ги накара да се помислят в безопасност. Той и другарите му прекарвали често нощите на корабите. Те носели със себе си прекрасни риби. Дъщерите и жените им ги придружавали. Скоро научили имената на офицерите и ги канели да посетят селата им. Марион и Крозе, изкушени от тия добри обноски, обиколили цялата област, населена с четири хиляди души. Туземците ги посрещали без оръжие и се стараели да им внушат пълно доверие.

Капитан Марион бил хвърлил котва в Залива на островите с намерение да смени мачтите на „Кастри“, които били доста повредени от последните бури. Той изследвал вътрешността на острова и на 23 май намерил една гора от великолепни кедри на две левги от брега и близо до един залив, който отстоял на четири километра от корабите.

На това място устроили лагер, дето две трети от моряците, снабдени с брадви и други инструменти, били заети със сечене на дървета и поправка на пътищата, които водели до залива. Били създадени още два лагера, единият на малкия остров Моту Аро, който се намирал всред залива и където били пренесени болните от експедицията, ковачите и бъчварите на корабите, а другият — на големия остров при брега на океана, на шест километра от корабите. Този втори лагер бил във връзка с лагера на дърводелците. И на трите места силни и любезни диваци помагали на моряците в работата им.

При все това капитан Марион не пропуснал да вземе известни предохранителни мерки. Диваците идвали на корабите винаги без оръжие, докато лодките стигали на брега винаги добре въоръжени. Но Марион и по-доверчивите от неговите офицери били заслепени от обноските на туземците и комендантът заповядал да обезоръжат лодките. Капитан Крозе се опитал да убеди Марион да отмени това нареждане, но не успял.

Тогава вниманието и предаността на новозеландците се удвоили. Техните вождове и офицерите живеели в най-добри отношения. Много пъти Такури довеждал на кораба сина си и го оставял да пренощува там. На 8 юни, по време на едно тържествено посещение на сушата, Марион бил провъзгласен за „велик вожд“ на цялата област и косата му била окичена в знак на почит с четири бели пера.

Така изтекли тридесет и три дни от пристигането на корабите в Залива на островите. Поправката на мачтите напредвала. Цистерните се пълнели с вода от изворите на остров Моту Аро. Капитан Крозе ръководел лично работата на дърводелците. Всичко вървяло така добре, че не можело да има никакво съмнение в благополучния край на предприятието.

На 12 юни в два часа комендантската лодка била приготвена за риболов близо до селото на Такури. В лодката се качил Марион с двамата млади офицери Водрикур и Льоу, един доброволец, капитанът оръжейник и дванадесет моряци. Те били придружени от Такури и петима други главатари. Нищо не предвещавало ужасната катастрофа, която очаквала шестнадесетте европейци от всичките седемнадесет.

Лодката потеглила към брега и скоро изчезнала от погледа.

Вечерта Марион не се върнал да спи на кораба. Никой не се разтревожил от неговото отсъствие. Всички предположили, че е посетил лагера в гората и е останал да преспи там.

На другия ден в пет часа лодката на „Кастри“ отишла както обикновено за прясна вода на остров Моту Аро и се върнала без всякакво премеждие.

В девет часа дежурният моряк от „Маскарен“ забелязал в морето един човек, който плувал с последни сили към корабите. Изпратили лодка да го прибере.

Това бил Търнър, един от гребците на капитан Марион. Той бил ранен в слабините с два удара от копие и се връщал сам от седемнадесетте човека, които напуснали предния ден кораба.

Разпитали го и скоро узнали всички подробности на тази страшна драма.

Лодката на нещастния Марион стигнала селото в седем часа сутринта. Диваците излезли да посрещнат радостно гостите. Те пренесли на раменете си офицерите и моряците, които не искали да се измокрят. После французите се разделили един от друг.

Тогава изведнъж диваците, въоръжени с копия, боздугани и криваци, се нахвърлили върху тях, десет срещу един, и ги избили. Морякът Търнър, ранен от два удара с копие, успял да избяга от неприятелите и да се укрие в храсталаците. Оттам той бил свидетел на отвратителни сцени. Диваците свалили дрехите на убитите, разпрали коремите им и ги насекли на парчета.

В този момент Търнър, без никой да го види, се хвърлил в морето и бил прибран умиращ от лодката на „Маскарен“.

Това събитие ужасило двата екипажа. Раздали се викове за отмъщение. Но преди да се отмъщава за умрелите, трябвало да се спасят живите. На сушата имало три лагера, които били обградени от хиляди кръвожадни диваци, от настървени за човешко месо канибали.

В отсъствието на капитан Крозе, който прекарал нощта в лагера на дърводелците, най-старшият офицер на кораба, Дюклемьор, взел веднага бързи мерки. Лодката на „Маскарен“ била изпратена с един офицер и отряд войници. Този офицер трябвало преди всичко да се притече в помощ на дърводелците. Той тръгнал, обиколил брега, видял изоставената лодка на капитан Марион и слязъл на острова.

Капитан Крозе, както се каза, не бил на кораба и не знаел нищо за избиването, когато към два часа след пладне видял, че пристига отрядът. Той предугадил някакво нещастие, отишъл да посрещне войниците и научил истината. Забранил да се съобщава за случката на дърводелците, за да не се подплашат.

Диваците, събрани на групи, заемали всички височини. Капитан Крозе наредил да се приберат най-важните инструменти, а останалите закопал; изгорил хангарите и започнал да се изтегля с шестдесет души.

Туземците вървели след тях и викали: „Такури мате Марион“^[1]. Те се надявали да изплашат моряците, като им съобщят за смъртта на техните шефове. Моряците били вбесени и искали да се нахвърлят срещу негодниците. Капитан Крозе едва успял да ги възпре. Така изминали осем километра. Отрядът стигнал брега и всички се качили в лодките заедно с хората от втория лагер. През цялото това време около хиляда туземци седели неподвижно на земята. Но когато лодките навлезли в морето, туземците започнали да ги обсипват с камъни. Тогава четирима моряци, добри стрелци, убили последователно всичките им вождове за голяма изненада на диваците, които не познавали действието на огнестрелните оръжия.

След пристигането си на кораба капитан Крозе изпратил веднага лодка на острова Моту Аро. Един отряд войници останал да спи там, а болните били пренесени на корабите.

На другия ден бил изпратен още един отряд, за да засили поста. Трябвало островът да бъде прочистен от диваците и да продължи пълненето на цистерните с вода. Селото в Моту Аро имало триста жители. Французите го нападнали. Били убити шест вожда, останалите туземци били прогонени с щикове, а селото опожарено. При все това „Кастри“ не можел да отплава без мачти и Крозе, принуден да се откаже от дърветата на кедровата гора, трябвало да се задоволи с наставени мачти. Запасяването с вода продължавало.

Изтекъл цял месец. Диваците се опитвали на няколко пъти да превземат острова Моту Аро, но не успели. Щом пирогите им наближавали корабите, оръдията ги разбивали.

Най-сетне работите били завършени. Оставало да се разбере дали не е останал жив някой от шестнадесетте жертви и да се отмъсти за убитите. Лодката, натоварена със значителен отряд офицери и войници, тръгнала към селото на Такури. При нейното наближаване коварният и подъл вожд избягал, наметнат с шинела на капитан Марион. Колибите на селото били внимателно претърсени. В колибата на Такури бил намерен човешки череп, който бил наскоро сварен. По него личали още отпечатъци от зъбите на канибала. Един човешки бут бил набучен на дървен шиш. Намерена била една риза с окървавена яка, в която познали ризата на Марион, после дрехите, пистолетите на младия Водрикур, оръжията на лодката и куп разкъсани дрехи. Малко по-далече, в друго село, били намерени изчистени и сварени човешки вътрешности.

Тези неопровержими доказателства за убийство и човекоядство били събрани и останките почтително погребани. След това селата на Такури и неговия съучастник Пики Оре били изгорени. На 14 юли 1772 година двата кораба напуснали тия злокобни места.

Такова било нещастието, за което трябва да си спомнят всички пътешественици, стъпващи на новозеландския бряг. Неблагоразумен е онзи капитан, който забравя тия уроци. Новозеландците са винаги коварни и жадни за човешко месо. В това трябвало да се убеди и Кук по време на своето второ пътуване през 1773 година.

И наистина лодката на един от неговите кораби, „Авантюр“, командуван от капитан Фюрно, слязла на 17 декември на брега за треви и не се върнала вече. В нея имало един мичман и девет моряка. Разтревожен от това, капитан Фюрно, изпратил поручик Бърней да търси лодката. Достигнал мястото, където слезли другарите му, Бърней намерил, както сам казва, „една картина на клане и варварство, за която е невъзможно да се говори без отвращение. Главите, червата и дробовете на мнозина от нашите хора бяха разхвърляни по пясъка, а наблизо няколко кучета разкъсваха други подобни останки.“

За да приключим с този кървав списък, трябва да добавим и кораба „Брадърс“, нападнат от новозеландците в 1815 година, и избиването в 1820 година на целия екипаж на „Бонд“ с капитан Томпсън. И най-сетне на 1 март 1829 година в Уалкитаа вождът Енараро ограбил английския двумачтов кораб „Хоз“ от Сидней. Ордата му канибали убила няколко моряци, опекла труповете им и ги изяла.

Такава беше Нова Зеландия, към която отиваше „Мъкуори“, ръководен от капитан пияница и тъп екипаж!