Жул Верн
Децата на капитан Грант (5)

Глава V
Заминаването на „Дънкан“

Споменахме вече, че леди Елена беше силна по дух и великодушна. Онова което тя току-що направи, беше едно неоспоримо доказателство за това. Лорд Гленарван имаше пълно право да се гордее с тази благородна жена, способна да го разбира и следва. Мисълта да се притече на помощ на капитан Грант му беше дошла, когато в Лондон отхвърлиха молбата му. И ако не изпревари леди Елена, то бе, защото не можеше да свикне с мисълта да се раздели с нея. Но тъй като леди Елена сама поиска да замине, той престана да се колебае. Прислужниците на замъка поздравиха със своите викове това предложение. Ставаше дума да се спасят братя, шотландци като тях, и лорд Гленарван се присъедини от все сърце към овациите за господарката на Лъс.

След като бе решено да заминат, нямаше нито час за губене. Още същия ден лорд Гленарван изпрати до Джон Манглс заповед да откара „Дънкан“ в Глазгоу и да приготви всичко за едно пътуване в южните морета, което можеше да стане околосветско. Със своето предложение леди Елена не бе надценила много качествата на „Дънкан“. Строен при най-добри условия, той се отличаваше с бързина, имаше здрава конструкция и можеше да опита безнаказано едно далечно пътуване.

„Дънкан“ беше превъзходна яхта с парен двигател. Имаше водоизместимост двеста и десет тона, докато първите кораби, достигнали новия свят, корабите на Колумб, на Веспучи, на Пинзон, на Магелан, бяха много по-малки^[1].

Яхтата „Дънкан“ имаше две мачти: предна — с четири платна, и задна — с две платна. Освен това пред предната мачта имаше три триъгълни платна, а между мачтите още други три триъгълни. Платната бяха достатъчни и яхтата можеше да се движи като лек клипер^[2]. Но тя разчиташе преди всичко на парната си машина, която имаше мощност сто и шестдесет конски сили и, построена по нова система, беше снабдена с апарати за пренагряване, които увеличаваха налягането на парата. Машината беше с високо налягане на парата и движеше двойно витло. При пълна пара „Дънкан“ можеше да развие непостигната дотогава скорост. И наистина при изпробването в Клайдския залив хронометърът бе отбелязал скорост до седемнадесет мили^[3] в час. Тъй че такава, каквато беше, яхтата смело можеше да предприеме и околосветско пътуване. Джон Манглс трябваше да се занимае само с вътрешното преустройство на „Дънкан“.

Първата му грижа бе да разшири хамбарите, за да натовари най-голямо количество въглища, защото снабдяването с гориво по пътя е трудно. Същото внимание той отдели и на складовете за припаси и направи много добре, като складира храна за две години. Пари имаше достатъчно и той купи дори едно въртящо се оръдие, което поставиха на предната част на палубата. Не знаеш какво може да се случи и винаги е добре да можеш да изпратиш един осемфунтов снаряд на разстояние четири мили.

Трябва да се признае, че Джон Манглс познаваше добре занаята си. Макар че командуваше само яхта, той минаваше за един от най-добрите капитани в Глазгоу. Тридесетгодишен, с малко сурови черти, които показваха мъжество и доброта, той беше дете на замъка, което семейство Гленарван отгледа и направи отличен моряк. По време на няколко свои далечни пътувания Джон Манглс бе давал често доказателства за сръчност, енергия и хладнокръвие. Когато лорд Гленарван му предложи командуването на „Дънкан“, той прие с радост, защото обичаше господаря на Малкъм Касъл като брат и търсеше случай, а не беше имал досега, да му докаже своята преданост.

Помощник-капитанът, Том Остин, беше стар моряк, заслужаващ пълно доверие. Екипажът на „Дънкан“ заедно с капитана и помощник-капитана се състоеше от двадесет и пет души. Всички бяха изпитани моряци, родени в дъмбартънското графство, и синове на арендатори на семейството Гленарван. Те образуваха на кораба нещо като задруга от честни шотландци, на които не липсваше дори и традиционният гайдар. Така лорд Гленарван разполагаше с един екипаж от верни хора, които обичаха своя занаят, предани, смели, сръчно си служеха с оръжието и управляваха кораба и го следваха в най-рискованите експедиции. Когато екипажът на „Дънкан“ научи къде отива, моряците не можаха да сдържат радостта си и възторжено „ура“ събуди дъмбартънските скали.

Покрай грижите си да снабди кораба с гориво и храна Джон Манглс не забрави да нагоди за дълго пътуване и апартаментите на лорд и леди Гленарван. Той приготви и кабини за децата на капитан Грант, тъй като леди Елена не можа да откаже на Мери да ги вземат със себе си на яхтата „Дънкан“.

Що се отнася до Робърт, той по-скоро щеше да се скрие в хамбара, отколкото да не пътува. Дори и да трябваше да служи като юнга, подобно на Нелсън и Франклин, той пак щеше да замине с „Дънкан“. Как да устоиш на това малко човече. Никой и не се опита! Трябваше дори да му се „откаже“ качеството на пътник, което той не приемаше, защото искаше да служи — било като юнга, ученик или моряк. Джон Манглс бе натоварен да го обучи в морското дело.

— Прекрасно — заяви Робърт, — и да не ме жали, а да ме налага с бич^[4], ако не вървя в правия път!

— Бъди спокоен, момчето ми — отговори сериозно Гленарван, като премълча, че употребата на бич бе забранена, а и напълно ненужна на яхтата „Дънкан“.

За да приключим със списъка на пътниците, трябва да споменем майор Мак Набс. Майорът беше мъж на петдесет години, с правилно и спокойно лице, който отиваше, дето му кажат да отиде, с отличен характер, скромен, мълчалив, спокоен и добродушен. Винаги съгласен с всичко и с всекиго, той не спореше, не се разправяше и не губеше самообладание. Със същата стъпка, с която изкачваше стъпалата на спалнята си, той се катереше и по наклона на насип, обстрелван от неприятел. Нищо не го вълнуваше, нищо не го смущаваше, дори и избухването на снаряд, и навярно щеше да умре, без да е намерил случай да се разгневи. Този човек притежаваше в най-голяма степен не само грубото мъжество на бойните полета, тази физическа храброст, дължаща се на мускулната издръжливост, но и нещо по-ценно, нравственото мъжество — силата на духа. Неговият единствен недостатък бе, че беше шотландец от главата до петите, чистокръвен син на Каледония^[5] и упорит пазител на старите обичаи на своята родина. Той не прие да служи на Англия и получи майорския си чин в 42 полк на черната гвардия от Горна Шотландия^[6], чийто състав се попълваше изключително с шотландски благородници. Като братовчед на гленарвановци, Мак Набс живееше в замъка Малкъм, а като майор, сметна за напълно естествено да вземе участие в пътуването на „Дънкан“.

Такива бяха хората на тази яхта, на която непредвидени обстоятелства възложиха да извърши едно от най-необикновените пътувания на новото време. От пристигането си в глазгоуското пристанище тя непрекъснато будеше любопитството на публиката. Всеки ден я посещаваха много хора. Всички се интересуваха само от „Дънкан“ и само за него говореха за голямо неудоволствие на другите капитани от пристанището, между които и капитан Бъртън, комендант на „Шотландия“, един великолепен кораб, пътуващ за Калкута и спрял на кея до „Дънкан“.

По размери „Шотландия“ имаше право да гледа на „Дънкан“ като на мушица. И все пак интересът на всички бе съсредоточен върху яхтата на лорд Гленарван и растеше от ден на ден.

Денят на отплаването наближаваше. Джон Манглс бе проявил сръчност и енергия. Един месец след пробите в Клайдския залив „Дънкан“, снабден с гориво и провизии и приспособен за дълго плаване, можеше да се впусне по морето. Заминаването бе определено за 25 август. Така яхтата щеше да стигне до южните ширини в началото на пролетта.

Щом намерението му стана известно, лорд Гленарван получи и няколко предупреждения за трудностите и опасностите на пътуването, но той не им обърна внимание и се готвеше да напусне Малкъм Касъл. Впрочем, много от тия, които го укоряваха, се възхищаваха в душата си от него. Нещо повече — общественото мнение взе открито страната на шотландския лорд и всички вестници, с изключение на „органите на правителството“, единодушно осъдиха поведението на комисарите от Адмиралтейството. Но самият Гленарван бе еднакво равнодушен и към укорите, и към похвалите. Той изпълняваше своя човешки дълг, останалото не го интересуваше.

На 24 август Гленарван, леди Елена, майор Мак Набс, Мери и Робърт Грант, стюардът^[7] на яхтата мистър Олбинет и жена му мисис Олбинет, прислужница на леди Гленарван, напуснаха Малкъм Касъл, след като прислугата им устрои трогателно изпращане. Няколко часа по-късно те бяха на яхтата „Дънкан“. Населението на Глазгоу възторжено приветствува леди Елена, младата и смела жена, която се отказваше от спокойните радости на разкошния живот и се притичваше на помощ на корабокрушенци.

Апартаментите на лорд Гленарван и на жена му заемаха цялата горна задна част на „Дънкан“. Те се състояха от две спални, един салон и две тоалетни кабини. Имаше и една обща зала, заобиколена от шест кабини. Пет от тях бяха заети от Мери и Робърт Грант, мистър и мисис Олбинет и майор Мак Набс. Кабините на Джон Манглс и Том Остин се намираха на носа на яхтата и от тях се излизаше направо на палубата. Екипажът бе настанен в подпалубното помещение твърде удобно, защото яхтата не носеше друг товар освен въглища, хранителни припаси и оръжия. Имаше достатъчно място и Джон Манглс го бе използувал твърде умело за вътрешното преустройство на яхтата.

„Дънкан“ трябваше да отплава на 24 срещу 25 август в три часа сутринта при започване на отлива. Джон Манглс и екипажът извършваха последните приготовления. В полунощ запалиха пещите. Капитанът даде заповед да ги поддържат усилено и скоро кълба черен дим се размесиха с нощната мъгла. Понеже вятърът беше югозападен и не можеше да се използува за ветроходство, платната на „Дънкан“ бяха грижливо свити в платнени калъфи, за да не се изцапат от саждите.

В два часа „Дънкан“ започна да се тресе от трептенето на своите машини. Манометърът показваше четири атмосфери налягане. Нагрятата пара свистеше през клапите. Морето беше спокойно. Дрезгавината позволяваше да се види изходът на Клайдския залив между шамандурите и скалите, чиито фарове започнаха малко по малко да бледнеят пред раждащия се ден. Беше време за тръгване.

Джон Манглс повика лорд Гленарван, който се изкачи веднага на мостика.

Отливът скоро започна да се чувствува. „Дънкан“ изсвири силно, отдаде вързалата и се отдели от околните кораби. Витлото заработи и тласна яхтата напред по речния път. Джон не бе взел лоцман. Той познаваше отлично корабоплавателния път в Клайд и никой по-добре от него не би маневрирал с този кораб. Яхтата се подчиняваше на неговата воля. Мълчаливо и сигурно той командуваше с дясната си ръка машината, а с лявата — кормилото. Скоро последните фабрики останаха назад, виждаха се само вили, разположени тук-там по крайбрежните хълмове, и градският шум замря в далечината.

Един час по-късно „Дънкан“ мина покрай скалите на Дъмбартън, а след два часа беше в залива Клайд. В шест часа сутринта той заобиколи полуостров Кантайр, напусна Северния канал и навлезе в океана.