Жул Верн
Децата на капитан Грант (43)

Глава XVII
Скотовъдци милионери

След една спокойно прекарана нощ при 146°15’ източна дължина на 6 януари в седем часа сутринта пътешествениците продължиха пътя си през този обширен окръг. Те вървяха все към изгряващото слънце и отпечатъците на техните стъпки чертаеха по равнината една съвсем права линия. На два пъти те пресякоха следи от пътуващи на север скуотъри и различните отпечатъци щяха да се смесят, ако конят на Гленарван не оставяше върху праха знака на Блек пойнт, разпознаващ се по своите две детелинки.

Понякога равнината се пресичаше от оградени от чимшир лъкатушни потоци, чиито води бяха по-скоро временни, отколкото постоянни. Те извираха от склоновете на Бъфалоз Рейнджес, верига от невисоки планини, чиито живописни очертания се извиваха на хоризонта.

Решено бе да нощуват в тия склонове още същата вечер. Еъртън ускори хода на воловете, които след един преход от тридесет и пет мили стигнаха малко изморени. Палатката бе изпъната под грамадни дървета и понеже беше вече доста късно, вечеряха набързо. След такъв преход всички мислеха повече за сън, отколкото за ядене.

Паганел, комуто се падаше да бъде на пост в първата смяна, не си легна и с карабина на рамо охраняваше лагера. Той се разхождаше напред-назад, за да устои по-лесно на съня.

Макар че нямаше луна, нощта беше почти светла благодарение на блясъка на южните съзвездия. Ученият се забавляваше да чете в голямата небесна книга, винаги отворена и толкова интересна за този, който я разбира. Дълбоката тишина на заспалата природа се нарушаваше само от шума на букаите, които звънтяха на краката на конете.

Паганел се беше увлякъл в своите астрономически съзерцания и бе зает повече с нещата по небето, отколкото на земята, когато далечен шум го изтръгна от неговия унес.

Той се вслуша внимателно и за голямо свое учудване стори му се, че чува звуци на пиано. Няколко акорда, изсвирени последователно и бързо, изпращаха до него трептящите си звуци.

Не можеше да греши.

— Пиано в пустинята! — каза си Паганел. — Ето нещо, което никога не бих допуснал.

И наистина това беше много чудно. Паганел бе склонен да мисли, че някаква чудновата австралийска птица имитираше звуците на някакъв Плейел или Ерар^[1], както други подражаваха шума на часовник или на точилар.

Но в този момент се разнесе във въздуха един много чист глас. Пианистът бе същевременно и певец. Паганел слушаше, без да вярва. Обаче след няколко минути той бе принуден да признае, че до ушите му долиташе много познатата ария. Тя беше: „Il mio tesoro tanto“ от „Дон Жуан“.

— Дявол да го вземе! — помисли си географът. — Колкото и странни да са австралийските птици, па били те и най-музикалните папагали на света, все пак не могат да пеят Моцарт!

После той изслуша докрай вълшебното вдъхновение на великия музикант. Впечатлението, което му направи тази мелодия всред тишината на ясната нощ, бе неописуемо. Паганел дълго не можа да се съвземе от това очарование. После гласът замлъкна и отново всичко потъна в тишината.

Когато Уйлсън дойде да смени Паганел, намери го потънал в дълбоки мечти. Географът не каза нищо на моряка, като реши да разкаже на другия ден всичко на Гленарван, и отиде да се сгуши в палатката.

На другия ден целият отряд бе събуден от неочакван лай. Гленарван стана веднага. Два великолепни „пойнтера“ с дълги крака, чудесни ловджийски кучета от английска порода, тичаха по окрайнините на една малка гора. При приближаването на пътниците те се скриха между дърветата, като удвоиха лаенето си.

— Има значи някаква станция в тази пустиня — каза Гленарван — и ловци, защото има ловджийски кучета.

Паганел тъкмо щеше да отвори уста, за да разкаже впечатленията си от миналата нощ, когато се появиха двама младежи, яхнали чудно красиви чистокръвни коне, истински „хънтъри“.

Двамата джентълмени, облечени в изящни ловни костюми, спряха, като видяха групата, лагеруваща малко по цигански. Те сякаш се питаха какво означава присъствието на въоръжени хора на това място, когато забелязаха пътешественичките, които слизаха от колата. Скочиха веднага от конете си и се запътиха към тях със свалени шапки.

Лорд Гленарван отиде насреща им и като чужденец, се представи. Младите хора се поклониха и по-възрастният от тях каза:

— Милорде, дамите, вашите спътници и вие бихте ли ни направили честта да се отморите у нас?

— Господа?… — каза Гленарван.

— Мичел и Санди Патърсън, собственици на Хотамстейшън. Вие сте вече в нашите владения и трябва да извървите само четвърт миля, за да бъдете у нас.

— Господа — отговори Гленарван, — не бих искал да злоупотребявам с вашата любезност…

— Милорде — възрази Мичел Патърсън, — приемайки, вие ще направите голяма чест на двама изгнаници, които биха били щастливи да ви окажат гостоприемство в пустинята.

Гленарван се поклони в знак, че приема поканата.

— Господине — каза тогава Паганел, като се обърна към Мичел Патърсън, — ще бъда ли много нескромен, ако ви запитам дали вие пяхте вчера божествената ария от Моцарт?

— Да, аз господине — отговори Мичел Патърсън, — а брат ми Санди ми акомпанираше.

— Тогава приемете, господине — отвърна Паганел, — сърдечни поздравления от страна на един французин, горещ поклонник на тази музика.

Паганел подаде ръка на младия човек, който я пое много любезно. После Мичел Патърсън показа надясно пътя, по който трябваше да минат, като оставиха конете на грижите на Еъртън и моряците.

И така пътешествениците, предвождани от двамата млади хора, тръгнаха пеша за Хотамстейшън. Из пътя те разговаряха и се любуваха на околния пейзаж.

Станцията беше наистина великолепна и се поддържаше в строг ред, като английските паркове. Огромни ливади, оградени със сиви сгради, се простираха, докъдето стигаше погледът. Там пасяха хиляди говеда и милиони овце. Тази неспокойна армия се охраняваше от голям брой пастири и още по-голям брой кучета. Мученето и блеенето се смесваха с лая на кучетата и острото плющене на камшиците.

На изток се виждаше гора, обрасла с австралийски акации и смолисти дървета, над които господстваше на 2250 метра височина внушителният връх на планината Хотам. На всички посоки се простираха алеи от вечнозелени дървета. Тук-таме се виждаха гъсти горички от „граас-трииз“, шубраци, високи 3 метра, които наподобяваха „палмата джудже“ и бяха потънали в своите корони от дълги и остри листа. Въздухът беше наситен с аромата на ментолаврови дървета, чиито бели цветове в пълен разцвет изпускаха много нежен аромат.

С тези групи от местни дървета се размесваха и сортове, пренесени от Европа. Прасковите, крушите, ябълките, смокините, портокаловите дървета, та дори и дъбът бяха поздравени с „ура“ от пътешествениците, които не се учудиха много, че вървят под сянката на родни дървета, но се възхитиха от птиците, които прехвръкваха между клоните им — „атлазени птички“ с пера като коприна и златисти авлиги, нагиздени наполовина със злато и наполовина с черно кадифе.

Между другото, те можаха за пръв път през живота си да се полюбуват на „менура“. Това е птицата лира, чиято опашка има формата на грациозния инструмент на Орфей. Тя бягаше между дървообразните папрати и когато опашката й удряше листата, човек почти се учудваше, че не чува хармоничните акорди, които бяха вдъхновили Амфион, за да възстанови стените на Тива. Паганел имаше желание да посвири на тази лира.

Гленарван обаче не само се любуваше на фееричната гледка на този импровизиран в австралийската пустиня оазис, но и слушаше разказа на младите джентълмени. В Англия всред облагородената природа обичаят налага първо гостът да разправи на домакина откъде идва и къде отива. Но тук, подтикнати от много изискана деликатност, Мичел и Санди Патърсън счетоха за свой дълг да се представят първо те на пътешествениците, на които предлагаха гостоприемство. И разказаха историята си.

Това беше историята на всички млади англичани, умни и предприемчиви, които не смятат, че богатството ги освобождава от задължението да работят. Мичел и Санди Патърсън бяха синове на лондонски банкер. Когато станали по на двадесетина години, баща им казал: „Младежи, ето ви милиони. Идете в някоя далечна колония и създайте там полезно предприятие. Опознайте живота чрез труд. Ако успеете, толкова по-добре. Ако пък не сполучите, няма никакво значение. Никой няма да съжалява за милионите, които са ви помогнали да станете мъже“. Младите хора се подчинили. Те избрали в Австралия колонията Виктория като място, където да посеят бащините си милиони, и не съжалявали за това. След три години предприятието процъфтяло.

В провинциите Виктория, Нов Южен Уелс и в Южна Австралия има повече от три хиляди станции. Едни от тях принадлежат на скуотъри, които отглеждат добитък, а другите на „сетлърс“, чиито главен поминък е земеделието. До пристигането на двамата млади англичани най-голямото имение било на Джемисън, което заемало площ от сто квадратни километра и граничело в протежение на двадесет и пет километра с реката Пару, един от притоците на Дарлинг.

Сега станцията Хотам го надминаваше по пространство и по производство. Двамата млади хора бяха едновременно и скотовъдци, и земеделци. Те ръководеха с рядко умение и което беше по-трудно, с необикновена енергия своето огромно стопанство.

Станцията се намираше на голямо разстояние от големите градове, всред рядко посещаваните пустинни области на окръга Мърей. Тя заемаше пространството между 146°48’ и 147° източна дължина, т.е. една площ, широка и дълга по пет левги и разположена между Бъфалоз-Рейнджес и планината Хотам. Покрай двата северни ъгли на този обширен квадрат се издигаха наляво планината Абърдин и надясно — върховете на Хай-Барвън. През стопанството протичаха бистри и криволичещи потоци и рекички, притоци на Овънз ривър, която се влива на север в реката Мърей. По тази причина условията бяха благоприятни както за обработка на земята, така и за отглеждане на добитък. Върху десетте хиляди акра земя, прекрасно разработена и подредена, се отглеждаха едновременно туземни и екзотични растения, а в тучните пасбища се угояваха милиони глави добитък. Произведенията на Хотамстейшън бяха много високо ценени на тържищата в Касълмейн и Мелбърн.

Мичел и Санди Патърсън довършваха описанието на своето трудолюбиво съществуване, когато в дъното на една алея от казуаринови дървета се показа техният дом.

Това беше очарователна постройка от дърво и тухли, сгушена всред гъсти емерофолиси. Тя имаше форма на елегантна хижа и беше заобиколена от всички страни, подобно на античните „имплувиуми“^[2] с веранда, над която висяха китайски фенери. Пред прозорците имаше навеси от многоцветно платно, които сякаш бяха покрити с цветя. Човек мъчно може да си представи по-гиздава, по-приятна за гледане, но същевременно и по-уютна къща. Над тревистите партери и в туфите храсти около сградата се издигаха бронзови стълбове, които завършваха с елегантни фенери. Привечер целият парк се заливаше от бялата светлина на светилния газ, който се произвеждаше от един газометър, скрит под свод от акации и дървообразни папрати.

Впрочем тук не се виждаха никакви стопански постройки, нито конюшни, нито хангари, въобще нищо, което е обичайно за едно земеделско стопанство. Всички допълнителни постройки — истинско село, състоящо се от повече от двадесетина хижи и къщи — бяха разположени на четвърт миля, в дъното на малка долина. Селото и господарската къща бяха свързани с електрически телеграф, който им осигуряваше мигновени съобщения. А самият дом, отдалечен от всякакъв шум, сякаш беше загубен в тази гора от екзотични дървета.

Скоро отминаха алеята с казуаринови дървета. Тук минаваше шумливо поточе, над което имаше малък, изящно изработен железен мост, водещ към парка около самата къща.

На другата страна на моста пътешествениците бяха посрещнати от един домоуправител с внушителен изглед. Вратите на къщата се отвориха и гостите на Хотамстейшън бяха въведени в луксозните стаи, които тази тухлена постройка, покрита с цветя, криеше в себе си.

Пред очите им се разкри разкошна обстановка, говореща за изтънчения и артистичен вкус на обитателите. От преддверието, украсено с декоративни мотиви, наподобяващи принадлежности за лов и езда, се влизаше в просторен салон с пет прозореца. В него имаше пиано, затрупано със стари и модерни партитури, триножници със започнати картини, цокли с мраморни статуи. По стените бяха закачени няколко картини от фламандски майстори, скъпи и меки като гъста трева килими, гоблени, изобразяващи митологически сюжети; от тавана висеше старинен полилей, скъпоценни фаянсови предмети, скъпи и изящни дреболии и въобще хиляди редки и деликатни неща, които учудваха в една австралийска къща, но същевременно бяха и съвършено съчетание на тънък художествен усет и удобство. В този фееричен салон се намираше всичко, което можеше да разсее скуката на доброволното изгнаничество, всичко, което можеше да поддържа спомена за начина на живот в Европа. Човек би помислил, че се намира в някой замък във Франция или Англия.

Петте прозореца пропускаха през тънката материя на завесите светлина, която падащата на терасата сянка омекотяваше. Леди Елена погледна през прозорците и беше очарована. От тази страна пред сградата се простираше широка равнина, която стигаше до подножието на очертаващите се на изток планини. Редуващите се ливади и гори, обширните поляни, грациозно закръглените хълмове, релефът на тази пресечена почва, всичко това представляваше гледка, която не се поддаваше на описание.

Никоя друга страна в света не може да се сравни с нея, дори и толкова известната Райска долина на норвежките граници на Телемарк.

Тази просторна панорама, прорязвана от големи петна сянка и светлина, се менеше всеки час според капризите на слънцето. Въображението не можеше да измисли нищо по-съвършено и тази омайна гледка задоволяваше и най-ненаситните очи.

Междувременно по заповед на Санди Патърсън метър д’отелът на станцията бе приготвил набързо закуска и по-малко от четвърт час след пристигането си пътешествениците насядаха около богато наредена маса. Качеството на ястията и на вината бе неоспоримо. Но най-приятното всред тази обстановка на изящество и охолство беше радостта на двамата млади скуотъри, щастливи да окажат в своя дом това прекрасно гостоприемство.

Впрочем те не закъсняха да узнаят целта на експедицията и проявиха жив интерес към издирванията на Гленарван, като същевременно не пропуснаха да ободрят децата на капитан Грант.

— Хари Грант — каза Мичел — очевидно е попаднал в плен на туземците, щом като не се е явил в станциите по крайбрежието. Както сочи документът, той е знаел точно местоположението си и щом не се е озовал в някоя от английските колонии, той сигурно е бил пленен от диваците в момента, когато е стъпил на сушата.

— Точно това се е случило и с неговия боцман Еъртън — отговори Джон Манглс.

— А вие, господа — запита леди Елена, — никога ли не сте чували за корабокрушението на „Британия“?

— Никога, госпожо — отговори Мичел.

— Според вас, как са се отнесли австралийците спрямо пленника си капитан Грант?

— Австралийците не са жестоки, госпожо — отговори младият скуотър, — и мис Грант трябва да бъде спокойна в това отношение. Има много примери за проявени от тях човечни нрави. Няколко европейци са живели дълго помежду австралийските туземци, без да са имали причини да се оплакват от грубост.

— Един от тях е Кинг — каза Паганел, — единственият оцелял от експедицията на Бърк.

— И не само този смел изследовател — поде Санди, — но и един английски войник, наречен Бъклей, който, попаднал през 1803 г. на крайбрежието на Порт Филип, бил прибран от туземци и преживял с тях тридесет и три години.

— А освен това — добави Мичел Патърсън — в един от последните броеве на вестник „Австралоазия“ се съобщава, че някой си Морил се завърнал в родината си след шестнадесет години пленничество. Историята на капитана навярно прилича на неговата история, защото той е бил пленен от туземци и отведен във вътрешността на континента след корабокрушението на „Перувиен“ през 1846 г. Следователно мисля, че не бива да губите надежда.

Тези думи зарадваха извънредно много слушателите на младия скуотър. Те потвърждаваха сведенията, които вече бяха дали Паганел и Еъртън.

После, когато дамите станаха от масата, заговориха за каторжниците. Скуотърите знаеха за катастрофата при Кемдънбридж, но присъствието на шайката бегълци не ги безпокоеше ни най-малко. Злосторниците не биха се осмелили да нападнат станция, която имаше повече от сто души персонал. Освен това трябваше да се предполага, че те не скитат из пустините на Мърей, където няма какво да правят, нито по посока на колониите на Нов Уелс, където пътищата бяха силно охранявани. Такова беше и мнението на Еъртън.

Лорд Гленарван не можа да откаже на милите домакини да прекара целия ден в станцията Хотам. Това бяха дванадесет часа закъснение, които се превръщаха в дванадесет часа почивка. В удобните конюшни на станцията конете и воловете щяха да придобият нови сили.

Решиха да останат и двамата млади хора предложиха на гостите си програма за деня, която беше приета с удоволствие.

Към обед седем здрави хънтъра ровеха с копитата си земята пред къщата. Един елегантен и много бърз кабриолет, предназначен за дамите, щеше да позволи на кочияша да прояви цялата си ловкост в трудното каране на екипаж с четири коня. Ездачите, предшествувани от водачите на кучетата и въоръжени с прекрасни автоматически ловни пушки, яхнаха конете и препуснаха покрай кабриолета, докато многобройните кучета лаеха весело из храсталаците.

В продължение на четири часа кавалкадата обходи пътищата и алеите на парка, голям колкото някоя малка германска държава. Ройс-Шлайтц или Сакскобургота биха се побрали целите в него. Макар че се срещаха малко жители, овцете изобилствуваха. А що се отнася до дивеча, цяла армия от гонци нямаше да дигне повече под мушката на ловците. И затова скоро се заредиха серия от изстрели, много опасни за мирните обитатели на горите и равнините. Робърт до майора Мак Набс направи чудеса. Това безстрашно момче, въпреки препоръките на сестра си, беше винаги начело и първо в стрелбата.

Но Джон Манглс се беше нагърбил да бди над него и Мери Грант беше спокойна.

През време на лова бяха убити няколко животни, които се срещат само тук и които Паганел познаваше досега единствено по име. Между тях имаше „уомбат“ и „бендикут“.

Уомбатът е тревопасно животно, което дълбае дупки в земята като язовеца. Той е голям колкото овен и месото му е много вкусно.

Бендикутът е от фамилията на двуутробните. Той прилича на европейската лисица и може да й дава уроци по опустошаване на курници. Това животно с неприятна външност и дължина 45 см бе убито от Паганел, който от ловджийско себелюбие го намери чудесно. „Великолепно животно“ — казваше той.

Робърт уби много сръчно едно „dasyure viverrin“, вид малка лисица, чиято черна кожа, напръскана с бяло, струва колкото кожата на зибелина, а така и един чифт опосуми, които се криеха в гъстия листак на големите дървета.

Но от всичко несъмнено най-интересен беше ловът на кенгуру. Към четири часа кучетата вдигнаха цяло стадо от тия интересни двуутробни. Малките веднага влязоха в торбите на майките си и животните се впуснаха да бягат едно след друго. Няма нищо по-интересно от огромните скокове на кенгуруто, чиито задни крака са два пъти по-дълги от предните и се разтягат като пружини. Начело на стадото бягаше едно мъжко кенгуру, високо 1,5 метра, великолепен представител на „кенгуруто великан“, „стар човек“, както казват бушмените.

Гонитбата продължи по протежение на около четири-пет мили. Кенгуруто не проявяваше никакви признаци на умора, а кучетата, които основателно се опасяват от здравите им, въоръжени с остри нокти лапи не смееха да ги доближат. Но най-сетне, изморено от препускането, стадото спря и „старият човек“ се опря о дънера на едно дърво, готов за защита. Едно от кучетата, увлечено от устрема си, се търкулна пред него. Миг след това кучето литна във въздуха и падна на земята с разпран корем. Нямаше съмнение, че кучетата не можеха да се справят със силните животни и трябваше да се прибегне до пушките. Само куршумите можеха да повалят това гигантско животно.

В този момент малко остана Робърт да стане жертва на своята непредпазливост. С намерение да се прицели по-добре той се приближи толкова близо до кенгуруто, че то с един скок се хвърли върху него.

Робърт падна. Чу се вик. Мери Грант, която видя всичко от кабриолета, бе ужасена; без глас, с размътен поглед, тя протегна ръце към братчето си. Никой от ловците не смееше да стреля срещу животното от страх да не засегне детето.

Но внезапно Джон Манглс изтегли ловджийския си нож и с риск да бъде изкормен се хвърли върху кенгуруто и заби ножа право в сърцето му. Животното падна, а Робърт се вдигна невредим. Секунда след това той беше в прегръдките на сестра си.

— Благодаря, господин Джон! Благодаря ви! — каза Мери Грант, като подаде ръка на младия капитан.

— Той ми беше поверен — отвърна Джон Манглс, поемайки треперещата ръка на младото момиче.

С това ловът приключи. Стадото двуутробни се разбяга, след като загуби водача си, а убитото животно бе отнесено в къщата. Беше вече шест часа. Великолепна вечеря очакваше пътешествениците. Между другите ястия имаше и супа от опашка на кенгуру, приготвена по туземски, която много се хареса.

След сладоледите и сиропите на десерта гостите минаха в салона. Вечерта бе посветена на музика. Леди Елена, която беше добра пианистка, предложи да посвири на скуотърите. Мичел и Санди Патърсън изпяха с голямо умение различни нови арии от Гуно, Виктор Масе, Фелисиен Давид и дори от неразбрания гений Рихард Вагнер.

В единадесет часа бе поднесен чай, приготвен с онова английско съвършенство, което никой народ не може да постигне. Но Паганел поиска да опита чай по австралийски. Донесоха му една течност, черна като мастило. Половин ливра чай бе врял цели четири часа в един литър вода. Въпреки гримасите си Паганел заяви, че питието било превъзходно.

В полунощ гостите бяха отведени в прохладни и уютни стаи, където продължиха в сънищата си приятно прекарания ден.

На другата сутрин на разсъмване те се сбогуваха с младите скуотъри, взаимно си благодариха и дадоха обещание да се видят в Европа, в замъка Малкъм. След това колата потегли, зави около подножието на планината Хотам и не след много къщата изчезна като мимолетно видение от погледа на пътешествениците. В продължение на още пет мили те вървяха във владенията на патърсъновци.

Едва в девет часа преминаха последната ограда и навлязоха в почти неизвестните области на провинцията Виктория.