Жул Верн
Децата на капитан Грант (38)

Глава XII
Железопътната линия от Мелбърн за Сендхърст

Майорът изпита чувство на боязън, когато Еъртън напусна лагера при Уймера, за да отиде да търси ковач от станцията Блек пойнт, но не каза никому нищо за тия свои опасения и се задоволи само да наблюдава околностите на реката. Нищо обаче не наруши спокойствието, което цареше в полето, и няколко часа по-късно слънцето се появи отново на хоризонта.

Що се отнася до Гленарван, той се боеше единствено да не би Еъртън да се върне сам. Колата не можеше да продължи без поправка на майстор. Може би щеше да се наложи да прекъснат пътуването си за няколко дни, а Гленарван не допускаше никакво забавяне, нетърпелив да успее и жаден да постигне целта си.

За щастие Еъртън не бе пропилял нито времето си, нито усилията си. На другия ден на разсъмване той се върна. Придружаваше го един човек, който каза, че бил ковач от станцията Блек пойнт. Той беше здравеняк, с висок ръст, но в израза на лицето му имаше нещо животинско и долно, което не говореше в негова полза. Всъщност това нямаше никакво значение, стига той да разбираше занаята си. При това той мълчеше и не хабеше устата си с излишни думи.

— Добър майстор ли е? — запита Джон Манглс боцмана.

— Аз го познавам, колкото и вие, капитане — отговори Еъртън. — Ще видим.

Ковачът се залови за работа. От начина, по който той поправи предницата на колата, се виждаше, че познава занаята си. Работеше сръчно и с необикновена сила. Майорът забеляза, че месата около китките му бяха възпалени и представляваха два черни кръга със съсирена на повърхността кръв. Това говореше за пресни рани, които ръкавите на грубата вълнена риза едва прикриваха. Мак Набс запита ковача за причините на тези белези, които сигурно бяха много болезнени, но той не отговори и продължи работата си.

След два часа колата беше поправена.

Подковаването на коня на Гленарван щеше да стане бързо. Ковачът се бе погрижил да донесе готови подкови. Тия подкови имаха една особеност, която не убягна на майора: това беше една детелинка, грубо изрязана в долната им част. Мак Набс я показа на Еъртън.

— Това е емблемата на Блек пойнт — отговори боцманът. — Това позволява да се проследят конете, които бягат от станцията, и да не ги объркват с други.

Конят бе подкован бързо. Ковачът поиска да му заплатят и си замина, без да произнесе нито дума.

Половин час след това пътешествениците бяха вече на път. Зад преградата от мимози се простираше едно открито пространство, което заслужаваше името си „open plain“ — открита равнина. Остатъци от кварц и железнорудни скали се срещаха между храсталаците, високите треви и живите плетове, гдето стануваха многобройни стада. На няколко мили по-нататък колелата на колата нагазиха дълбоко в мочури, сред които клокочеха криволичещи ручеи, полускрити от завеса гигантски тръстики. После минаха покрай солени лагуни, които се изпаряваха. Пътуването протичаше леко и трябва да се добави без скука.

Леди Елена канеше кавалерите да й правят визити един по един, защото „салонът“ й беше доста тесен. Така всеки си отпочиваше от ездата и се освежаваше в обществото на тази мила жена. Леди Елена, подпомогната от мис Грант, ръководеше с изключителна грация приемите в своята подвижна къща. Джон Манглс не биваше забравян при тия ежедневни покани и не можеше да се каже, че неговият по-скоро сериозен разговор не харесваше на дамите. Напротив.

При такава обстановка пътешествениците пресякоха пощенското шосе от Кроуленд за Хоршем, твърде прашен път, по който пешеходци минаваха рядко. Близо до границата на графството Талбо прехвърлиха няколко ниски могили и привечер отрядът стигна три мили над Мерибъроу. Заваля ситен дъжд, който във всяка друга страна би разкалял почвата, но тук въздухът поглъщаше така чудновато влагата, че дъждът не попречи да се спрат за нощуване.

На другия ден, 29 декември, пътуването бе малко забавено от редица възвишения, които образуваха нещо като малка Швейцария. Трябваше непрекъснато да се изкачват и слизат, а друсанията на колата не бяха много приятни. Пътешествениците изминаха част от пътя пеша, за което не съжаляваха.

В единадесет часа стигнаха в Карлсбрук, възголемичко градче. Еъртън предложи да заобиколят града, без да влизат в него, за да спечелят време, както казваше той. Гленарван се съгласи с него, но Паганел, жаден винаги за новости, искаше да посети Карлсбрук. Оставиха го да прави, каквото иска, а колата продължи бавно пътя си.

Както обикновено, Паганел отведе със себе си Робърт. Посещението на града не трая дълго, но бе достатъчно за да му даде вярна представа за австралийските градове. В града имаше банка, съдилище, пазар, училище, черква и стотина напълно еднакви тухлени къщи. Разположен бе в един правилен четириъгълник, пресечен от успоредни улици, според английския начин на строеж. Всичко беше просто и лишено от живописност. С нарастването на града улиците се удължават като панталонките на дете, което расте, и първоначалната симетрия не се нарушава.

В Карлсбрук цареше голямо оживление, нещо характерно за новосъздадените селища. Изглежда, че в Австралия градовете никнат като дървета под слънчевите лъчи. По улиците сновяха делови хора. Изпращачи на злато се трупаха в приемателните станции, където скъпият метал, ескортиран от туземната полиция, пристигаше от мините на Бендиго и на планината Александър. Всички тия хора, подтиквани от интереса, мислеха само за работата си, така че чужденците преминаха незабелязани всред това трудолюбиво население.

След като скитаха един час из Карлсбрук, двамата посетители догониха спътниците си, минавайки през едно грижливо обработено поле. Зад него се простираха дълги ливади, известни под името „Лоу Левъл плейнз“, в които имаше много овчарски колиби и пасяха безчислени стада овце. След това навлязоха в пустинята изведнъж, без никакъв преход, с присъщите на австралийската природа остри промени. Възвишенията на Симпсън и планината Торънгауър отбелязваха вдадената на юг граница на окръга Лодо на сто четиридесет и петия градус дължина.

Дотук не бяха срещнали нито едно от туземните племена. Гленарван се питаше дали в Австралия не липсват австралийци, както липсваха индианци в аржентинските пампаси. Но Паганел го осведоми, че на тази ширина туземците се срещат главно в равнините на Мърей, разположени на сто мили по на изток.

— Наближаваме страната на златото — каза той. — След по-малко от два дни ще минем през богата област на планината Александър. Тук, в 1852 година, се беше стекла тълпата златотърсачи, която принуди туземците да избягат в пустините на вътрешността. Тази област е цивилизована, ако и да няма такъв вид, и преди да се мръкне, ще пресечем железопътната линия, която свързва Мърей с морето. Е, приятели, какво ще кажете? Железница в Австралия! Ето нещо, което ми изглежда чудновато!

— Защо, Паганел? — запита Гленарван.

— Защо ли? Защото това е странно! О, аз добре знам, че вие, които сте свикнали да колонизирате далечни земи, вие, които имате електрически телеграф и световни изложения в Нова Зеландия, ще намерите, че това е напълно естествено! Но то поразява ума на един французин като мене и обърква цялата ми представа за Австралия.

— Защо гледате миналото, а не настоящето — отговори Джон Манглс.

Силно изсвирване прекъсна спора. Пътешествениците бяха на по-малко от миля от железопътната линия. Локомотивът, който идваше от юг и се движеше с малка скорост, се спря точно на пресечката на железопътната линия и пътя, следван от колата. Тази железопътна линия, както бе казал Паганел, свързваше столицата на Виктория с Мърей, най-голямата река на Австралия. Огромната река, открита от Стърт в 1828 година, извира от Австралийските Алпи, уголемява се от Лачлан и Дарлинг, тече по цялата северна граница на провинцията Виктория и се влива в залива Енкаунтър, близо до Аделаида. Тя пресича богати и плодородни области и благодарение на лесните съобщения, които железницата установява с Мелбърн, по цялото й протежение броят на скуотърските селища се увеличава.

По това време линията беше пусната в експлоатация само по протежение на сто и пет мили между Мелбърн и Сендхърст, като обслужваше Кайнтън и Касълмейн. Останалата и част беше в строеж и продължаваше още със седемдесет мили до Ечука, столицата на колонията Ривърайн, основана през същата тази година на брега на Мърей.

Тридесет и седмият паралел пресичаше линията на няколко мили над Касълмейн, точно при Кемдънбридж, мост над реката Лътън, един от многобройните притоци на Мърей.

Еъртън насочваше колата именно към тази точка, предшествуван от ездачите, които преминаха в галоп разстоянието до Кемдънбридж. Те бяха подтиквани между другото и от силно любопитство.

И наистина към този железопътен мост се стичаше голяма тълпа от любопитни. Жителите на околните станции напускаха къщите си. Овчарите зарязваха стадата си, които бяха пръснати покрай линията. Можеха да се чуят често повтаряните викове:

— Към железопътната линия! Към железопътната линия!

Вероятно се беше случило нещо важно, което предизвикваше такова вълнение, може би някоя голяма катастрофа.

Гленарван усили хода на своя кон, другарите му го последваха. За няколко минути той стигна до Кемдънбридж и там разбра причината за това натрупване.

Беше станала ужасна катастрофа, и то не сблъскване на влакове, а дерайлиране и падане в реката, което напомняше най-страшните катастрофи по американските железопътни линии. Реката, която линията пресичаше, бе задръстена от смазаните вагони и локомотива. Мостът ли не бе устоял на тежестта на влака, композицията ли бе дерайлирала, но пет от шестте вагона се бяха сгромолясали в коритото на Лътън заедно с локомотива. Единствено последният вагон, спасен по чудо поради скъсване на съединителната верига, стоеше на релсите, на един метър от пропастта. Долу гледката беше зловеща: струпани почернели и огънати оси, продънени стени на вагони, изкривени релси, овъглени траверси. При удара парният котел бе експлодирал и парчета от него се бяха пръснали на голямо разстояние. От цялата тази безформена купчина се издигаха още пламъци и кълба пара, размесени с черен дим. След страшната катастрофа избухнал още по-страшен пожар! Тук и там се виждаха следи от кръв, разкъсани и разпръснати крайници, парчета от овъглени трупове и никой не се решаваше да преброи числото на жертвите, затрупани под развалините.

Гленарван, Паганел, майорът и Манглс се смесиха с тълпата и слушаха какво се говори. Всеки се мъчеше да обясни катастрофата, докато спасителните работи продължаваха.

— Мостът се е срутил — казваше някой.

— Срутил ли? — се обаждаха други. — Празни приказки. Не виждате ли, че е цял-целеничък. Забравили са чисто и просто да го затворят преди минаването на влака. Тази е причината.

И наистина това беше въртящ се мост, който се отваря за нуждите на речното плаване. Изглежда, че кантонерът поради непростимо нехайство бе забравил да го затвори и летящият с пълна скорост влак останал изведнъж без релси под себе си и полетял в реката! Това предположение беше много приемливо, защото едната половина от моста лежеше под развалините на вагоните, а другата, скачена на отсрещния бряг, още висеше на непокътнатите си вериги. Нямаше никакво съмнение! Една небрежност на пазача беше предизвикала катастрофата.

Нещастието бе станало през нощта с експрес № 37, който тръгва от Мелбърн в единадесет часа и четиридесет и пет минути вечерта. Трябва да е било около три и четвърт сутринта, когато влакът само двадесет и пет минути след излизането си от гара Касълмейн достигнал Кемдънбридж и се сгромолясал в реката. Веднага пътниците и чиновниците от последния вагон се разтичали да търсят помощ, но телеграфът, чиито стълбове били повалени, не работел. Необходими били цели три часа на властите от Касълмейн, за да пристигнат на мястото на произшествието. Едва в шест часа сутринта започнала спасителната акция, организирана от г. Мичел, главен надзирател на колонията, и от един полицейски отряд под командата на офицер. Скуотърите и техните работници също се притекли на помощ и се опитали първо да потушат пожара, който унищожавал с необуздаема сила купчината останки.

Няколко обезобразени трупа бяха прострени върху наклона на насипа. Да се извадят живи хора от това пожарище бе невъзможно. Огънят бе свършил бързо своето разрушително дело. От пътниците на влака, чийто брой беше неизвестен, бяха останали живи само десет души, тия от последния вагон. Железопътната администрация бе изпратила един помощен локомотив, за да ги върне в Касълмейн.

Все пак Гленарван, след като се представи на главния надзирател, поведе разговор с него и с офицера от полицията. Полицаят беше висок и слаб, с непоколебимо хладнокръвие. Ако сърцето му пазеше още някаква чувствителност, то равнодушното му лице не я издаваше. Той стоеше пред цялото това нещастие като математик пред някоя задача — мъчеше се да я реши и да намери неизвестното. И затова, когато Гленарван каза: „Какво голямо нещастие!“, той отговори спокойно:

— Повече от нещастие, милорде.

— Повече от нещастие ли! — извика Гленарван, изненадан от думите му. — Но какво може да стои над нещастието?

— Престъплението! — отвърна спокойно офицерът. Гленарван, без да се спира на несъстоятелността на тази мисъл, се обърна към мистър Мичел и го погледна въпросително.

— Да, милорде — отговори главният надзирател, — следствието ни убеждава, че злополуката се дължи на престъпление. Последният вагон с багажите е ограбен. Оцелелите пътници са били нападнати от пет или шест злосторници. Мостът е бил отворен не от небрежност, а с умисъл и ако добавим към това, че кантонерът е изчезнал, трябва да заключим, че този негодник е станал съучастник на злодеите.

При това заключение на главния надзирател полицаят поклати отрицателно глава.

— Не споделяте ли моето мнение? — запита го мистър Мичел.

— Не, що се отнася до съучастието на кантонера.

— Обаче това съучастничество — поде главният надзирател — позволява да се припише престъплението на диваците, които скитат из околностите на Мърей. Без кантонера тези туземци не биха могли да отворят въртящия се мост, чийто механизъм им е непознат.

— Правилно — отговори офицерът от полицията.

— При това — добави Мичел — от показанията на лодкаря, чиято лодка е минала под Кемдънбридж в десет часа и четиридесет минути вечерта, се установява, че мостът е бил затворен след неговото преминаване.

— Отлично.

— А то значи, че съучастието на кантонера е установено по безспорен начин.

Офицерът продължаваше да клати отрицателно глава.

— Но в такъв случай, господине — запита го Гленарван, — вие не приписвате това престъпление на диваците?

— В никакъв случай.

— А на кого тогава?

В този момент на половин миля нагоре по реката се чу силна глъчка. Беше се събрала голяма тълпа, която се увеличаваше непрекъснато. Скоро тълпата достигна станцията. Сред нея вървяха двама души, които носеха един труп. Това беше изстиналият вече труп на кантонера. Той бе убит с нож в сърцето. Несъмнено убийците са искали да заблудят полицията още в началото на следствието и затова бяха отвлекли трупа далеч от Кемдънбридж. Впрочем това разкритие потвърждаваше напълно подозренията на офицера. Диваците нямаха нищо общо с престъплението.

— Тия, които са извършили престъплението — каза той, — знаят много добре да боравят с този малък инструмент.

И той показа един чифт „дербис“, вид белезници, направени от двойна халка, снабдена с ключалка.

— Много скоро — добави той — ще имам удоволствието да им надяна тази гривна като подарък за новата година.

— Но в кого се съмнявате?

— В хора които са „пътували безплатно на корабите на нейно величество“.

— Какво! В каторжниците! — извика Паганел, който разбра шегата на полицая.

— Аз мислех — забеляза Гленарван, — че каторжниците нямат право да живеят в провинцията Виктория.

— Голяма работа! — отговори офицерът. — Като нямат право, те сами си го присвояват! Понякога някои от тях бягат и ще бъда много учуден, ако и тия не идват направо от Пърт. Можете обаче да ми повярвате, че те скоро ще се върнат там.

Мистър Мичел потвърди с жест думите на офицера. В този момент се показа и колата. Гленарван искаше да спести на пътничките ужасната гледка на Кемдънбридж, затова се сбогува с главния надзирател и направи знак на приятелите си да го последват.

— Това не е причина да прекъснем пътуването си — каза той.

Като стигна до колата, Гленарван разказа на леди Елена само за железопътната катастрофа, без да спомене, че тя е резултат на престъпление. Той не каза също, че в областта върлува шайка от каторжници, решен да го съобщи само на Еъртън. После малкият отряд пресече железопътната линия на няколкостотин метра над моста и продължи на изток по своя път.