Жул Верн
Децата на капитан Грант (37)

Глава XI
Бърк и Стюарт

Останалата част от деня протече в разговори и разходки. Пътешествениците, като беседваха и се възхищаваха, обходиха бреговете на Уймера. Пепелявосиви жерави и ибиси побягваха при доближаването им с прегракнали крясъци. Птици атлаз се криеха по високите клони на дивите смокини, авлиги, каменарки и един вид райски птици подскачаха между великолепните стъбла на перуниковите храсти, сини рибарчета изоставяха обикновения си риболов, докато целият род на по-цивилизованите папагали — „bluemountain“, украсени със седемте цвята на дъгата, малките „roschill“ с алени глави и жълти шии и „lori“ с червени и сини пера — не спираха оглушителната си глъчка по върховете на разцъфтелите смолисти дървета.

И така, ту излегнати върху тревата покрай шуртящите води, ту в безцелни разходки всред туфите мимози, пътешествениците се любуваха на тази великолепна природа чак до залез-слънце. Нощта, предшествувана от един бърз залез, ги свари на половин миля от лагера. Те се върнаха, ръководени не от Полярната звезда, невидима в южното полукълбо, а от Южния кръст, който блестеше на средата между зенита и хоризонта.

Мистър Олбинет бе сервирал вечерята под палатката. Всички седнаха на масата и ядоха с особено удоволствие едно ястие от папагали, майсторски убити от Уйлсън и също така майсторски сготвени от стюарда.

Нощта беше много хубава и след вечерята никой не искаше да си легне. Всеки търсеше предлог да остане. Леди Елена изрази желанието на всички, като помоли Паганел да им разкаже историята на знаменитите австралийски пътешественици, история, която им беше обещана от дълго време.

Паганел само това чакаше. Слушателите му се изтегнаха под една великолепна банксиа. Димът на пурите скоро се издигна до потъналия в сянка листак, а географът, осланящ се на неизчерпаемата си памет, взе веднага думата.

— Вие си спомняте, драги приятели, а сигурно и майорът не е забравил, пътешествениците, които ви изброих на „Дънкан“. От всички, които се опитали да проникнат във вътрешността на материка, само четирима успели да го прекосят от юг на север или от север на юг. Те са: Бърк в 1860 и 1861 година, Мак Кинлей в 1861 и 1862 година, Ландсбороу в 1862 година и Стюарт също в 1862 година. За Мак Кинлей и за Ландсбороу ще ви кажа много малко. Първият пропътувал от Аделаида до залива Карпентария, а вторият от залива Карпентария до Мелбърн. И двамата били изпратени от австралийски комитети да издирят Бърк, който бе изчезнал и не бе намерен.

Бърк и Стюарт — това са двамата смели изследователи, за които ще ви говоря; започвам без всякакво предисловие.

На 20 август 1860 година, под закрилата на Кралското дружество в Мелбърн, заминала една експедиция, предвождана от бивш ирландски офицер, бивш полицейски инспектор в Касълмейн, наречен Робърт О’Хара Бърк. Придружавали го единадесет души: Уйлям Джон Уйлс, именит млад астроном, доктор Беклър, ботаник, Грей, Кинг, млад военнослужещ от индийската армия, Лендълс, Брае и няколко сипаи^[1]. Пътешествениците, багажът и провизиите за осемнадесет месеца били натоварени на двадесет и пет коня и двадесет и пет камили. Експедицията трябвало да стигне до залива Карпентария, на северния бряг, като обходи предварително реката Купър. Тя преминала лесно реките Мърей и Дарлинг и стигнала до станцията Мениндие, на границата на колониите.

Там констатирали, че многобройният им багаж бил много обременителен. Това неудобство и доста суровият характер на Бърк станали причина да се появят раздори между членовете на експедицията. Лендълс, който се разпореждал с камилите, заедно с няколко прислужници индуси се отделил от експедицията и се върнал на бреговете на Дарлинг. Бърк продължил пътя си напред. Като минавал ту през прекрасни, обилно напоявани пасбища, ту през каменисти пътища, лишени от вода, той се спуснал до реката Купър. На 20 ноември, три месеца след тръгването, той установил на брега на реката една първа база с припаси.

Тук пътешествениците били задържани известно време, защото не можели да намерят проходим път за север, път, осигурен с вода. След големи трудности те стигнали до едно място за лагеруване, което нарекли форт Уйлс. Тук установили пост, ограден с плет, който се намирал по средата на пътя между Мелбърн и Карпентария. Там Бърк разделил експедицията на две групи. Едната под командата на Брае трябвало да остане във форт Уйлс три месеца и повече, ако й стигнат провизиите, и да дочака завръщането на другата група, която се състояла само от Бърк, Кинг, Грей и Уйлс. Те взели със себе си шест камили и носели провизии за три месеца, т.е. три квинтала брашно, петдесет ливри ориз, петдесет ливри овесено брашно, един квинтал сушено конско месо, сто ливри солено свинско месо и сланина и тридесет ливри бисквити, с една дума, достатъчно храна за един преход от шестстотин левги отиване и връщане.

Четиримата тръгнали и след мъчително преминаване на една камениста пустиня стигнали до реката Ейр, крайната точка, до която стигнал Стърт в 1845 година. След това те се насочили право на север, като се придържали, доколкото това било възможно, към сто и четиридесетия меридиан.

На 7 януари пресекли тропика при страшна горещина, подлъгвани от измамни миражи, често лишени от вода, освежавани понякога от силни бури, срещайки от време на време скитащи туземци, от които нямали причини да се оплакват. Общо взето, не срещали големи трудности по пътя, който не преграждали нито езера, нито реки, нито планини.

На 12 януари видели на север няколко възвишения от пясъчник, между които планината Форде и една редица гранитни вериги, наречени „рейнджес“. Тук пътуването станало много изморително и те напредвали с мъка крачка по крачка. Животните отказвали да вървят напред. „Ние сме още в рейнджесите! Камилите се потят от страх!“ — пише Бърк в пътния си дневник. При все това благодарение на голямата си енергия пътешествениците се добрали до бреговете на реката Търнър, а след това и до горното течение на реката Флиндерс, открита от Стокс в 1841 година. Тя се влива в залива Карпентария между две стени от палми и евкалиптови дървета.

С приближаването на океана се появили блатисти места, в които загинала една от камилите. Останалите камили отказали да вървят напред. Кинг и Грей трябвало да останат при тях. Бърк и Уйлс продължили сами на север и след големи трудности, описани твърде смътно в бележките им, те стигнали до една точка, където морският прилив заливал блатата, но самият океан още не се виждал.

— И така — каза леди Гленарван, — тия смели хора не са могли да продължат по-нататък.

— Не, госпожо — отговори Паганел. — Те затъвали в блатистата почва и трябвало да мислят за връщане при другарите си във форт Уйлс. Вярвайте ми, връщането им било печално! Слаби и изтощени, влачейки се по земята, Бърк и другарят му едва стигнали живи при Грей и Кинг. После експедицията тръгнала на юг по изминатия вече път и се насочила към реката Купър.

Преживелиците, опасностите и страданията, с които е било придружено това пътуване, не ни са познати, защото липсват описания в дневника на изследователите. Но те сигурно са били ужасни.

И наистина през април, когато достигнали долината на Купър, те били само трима, Грей починал от изтощение. Загинали и четири камили. При все това, ако Бърк успееше да стигне до форт Уйлс, където в снабдителната база го чакал Брае, той и другарите му щели да бъдат спасени. Те удвоили енергията си и след като се влачили още няколко дни, на 21 април видели плета на форта и стигнали до него!… Но същия ден след петмесечно напразно чакане Брае бил заминал.

— Заминал! — провикна се младият Робърт.

— Да, заминал, и то същия ден, по някаква странна игра на съдбата. Оставената от Брае бележка била само отпреди седем часа! Бърк не можел и да мисли да го догони. Нещастниците, изоставени на произвола на съдбата, се подкрепили малко с оставените провизии, но им липсвали превозни средства, а до Дарлинг имало още сто и петдесет левги.

Тогава Бърк, противно на мнението на Уайт, решил да опитат да стигнат до австралийските селища, разположени близо до връх Хоплес, на шестдесет левги от форт Уйлс. Тръгнали. От останалите им две живи камили едната загинала в някакъв тинест приток на реката Купър. Другата не можела да направи нито крачка повече и трябвало да я заколят, за да се хранят с месото й. Скоро провизиите се свършили. Тримата нещастници били принудени да се хранят с „нарду“, водно растение, чиито спори се ядат. Поради липса на вода и на превозни средства те не можели да се отделят от бреговете на Купър. Пожар изгорил палатките им и всички пътни вещи. Те били загубени! Оставало им само да умрат.

Бърк повикал при себе си Кинг и му казал: „Остава ми да живея още няколко часа! Ето часовника и бележките ми. Когато умра, искам да сложите в дясната ми ръка един пистолет и да ме оставите така, както съм, без да ме погребвате!“ След тези думи Бърк млъкнал и починал на другата сутрин в осем часа.

Кинг, ужасен и в безпътица, тръгнал да търси някое туземно племе. Когато се върнал, Уйлс току-що бил починал. Самият Кинг бил прибран от туземци и намерен през септември от експедицията на Хауит, изпратена едновременно с експедициите на Мак Кинлей и Ландсбороу да търси Бърк. И така от четиримата изследователи, тръгнали да прекосят австралийския материк, оцелял само един.

Разказът на Паганел остави тягостно впечатление у слушателите. Всички помислиха за капитан Грант, който може би скиташе като Бърк и другарите му из този гибелен континент. Дали корабокрушенците бяха избегнали страданията, на които бяха станали жертва смелите изследователи? Това съпоставяне бе толкова естествено, че очите на Мери Грант се напълниха със сълзи.

— Баща ми! Бедният ми баща! — шепнеше тя.

— Мис Грант! Мис Грант! — извика Джон Манглс. — За да изпиташ такива страдания, трябва да си навлязъл дълбоко във вътрешността на страната! Капитан Грант е в ръцете на туземци като Кинг и като Кинг ще бъде спасен. Той никога не е бил при такива тежки условия!

— Никога — добави Паганел. — И аз повтарям, драга госпожице, че австралийците са гостоприемни.

— Дай боже! — отговори девойката.

— А Стюарт? — запита Гленарван, който искаше да разсее тия тъжни мисли.

— Стюарт? — отговори Паганел. — О! Стюарт е бил по-щастлив и неговото име е много известно в летописите на Австралия. Още от 1848 година Джон Мак Дуал Стюарт, ваш сънародник, приятели, е започнал пътуванията си, придружавайки Стърт в пустините, разположени на север от Аделаида. В 1860 година, придружен само от двама спътници, той направил безуспешен опит да проникне във вътрешността на Австралия. Но той не бил от тези, които лесно се отчайват. В 1861 година, на 1 януари, той напуснал Чембърс крик начело на една група от единадесет смели спътници и спрял само на шестдесет левги от залива Карпентария. Но останали без провизии, те трябвало да се върнат в Аделаида, без да са прекосили опасния материк. При все това Стюарт опитал още веднъж щастието си и организирал трета експедиция, която постигнала желаната цел.

Парламентът на Южна Австралия подкрепил горещо тази нова експедиция и гласувал две хиляди лири стерлинги субсидия. Стюарт взел този път всички предохранителни мерки, които му продиктувал неговият опит от миналите експедиции.

Приятелите му Уотърхауз, естественик, Тринг, Кекуик, бившите му спътници, Уудфорт, Олд, общо десет души, се присъединили към него. Той взел със себе си двадесет меха от американска кожа, съдържащи всеки по седем галона вода, и на 5 април 1862 година експедицията била вече установена в Нюкасъл Уотър зад осемнадесетия градус ширина, на същото място, гдето по-рано Стюарт не могъл да премине. Неговият маршрут минавал приблизително по сто тридесет и първия меридиан, което означава, че се отклонявал само със седем градуса, западно от този на Бърк.

Басейнът Нюкасъл Уотър трябвало да стане база на новите изследователи. Но навсякъде наоколо се простирали гъсти гори и Стюарт напразно се опитвал да си отвори път на север или на североизток. Той претърпял същия неуспех и при опитите си да стигне на запад до реката Виктория, закъдето пътят му бил преграден от непроходими храсталаци.

Тогава решил да промени мястото на лагера и успял да го пренесе малко по на север, в блатата Хоуър. Оттук, опитвайки се да мине на изток, той попаднал всред тревистите равнини на рекичката Дейли, по чието горно течение изминал тридесет мили.

Местността била великолепна. Пасбищата й можели да ощастливят и обогатят всеки скуотър. Евкалиптите достигали огромни размери. Стюарт бил възхитен и продължил да върви напред, стигнал до реката Стренгуей и до Ропърз крик, открити от Лейхарт. Техните води течели посред палми, достойни за тази тропическа област. Тук живеели туземни племена, които посрещнали добре изследователите.

От тази точка експедицията се отклонила към север-северозапад, за да търси сред област, покрита с пясъчник и наситени с желязо скали, изворите на река Аделаида, която се влива в залива Ван Димен. На това място реката протичала през областта Арнхейм сред разцъфтели палми, бамбукови дървета, ели и пендануси, и постепенно се разширявала. Бреговете й ставали блатисти, морето било наблизо.

На 22 юли, вторник, Стюарт спрял да лагерува край блатото Фреш Уотър, тъй като не могъл да напредне повече поради многобройните ручеи, които пресичали пътя му. Той изпратил трима от другарите си да търсят проходими пътища. На другия ден, за да продължат, трябвало да обхождат непроходими водоеми или да затъват в тинести места, но стигнали до високи тревисти равнини, гдето растели на туфи смолисти дървета и дървета с влакнодайни кори. Диви гъски, ибиси и всякакви други водни птици летели на ята. Туземци имало малко или никак. Виждали се само пушеците на отдалечените им лагери.

На 24 юли, девет месеца след като напуснал Аделаида, в осем часа и двадесет минути сутринта, Стюарт се запътил на север. Той искал да стигне до морето още същия ден. Местността се издигала постепенно и била осеяна с желязна руда и вулканични скали. Дърветата били нискостеблени, от типа на крайморските. Пред погледа се простирала широка наносна долина, преградена в дъното със завеса от храсталаци. Стюарт чувал ясно шума на вълните, но не казал нищо на другарите си. Навлезли в непроходим гъсталак от диви лози.

Стюарт направил няколко крачки. Той бил на брега на Индийския океан. „Морето! Морето!“ — извикал Тринг смаян. Притичали и другите и три мощни „ура“ поздравили Индийския океан.

Материкът бил прекосен за четвърти път.

Стюарт, верен на обещанието, дадено на губернатора сър Ричард Макдонел, си измил краката, лицето и ръцете в морската вода. После се върнал в долината, написал на едно дърво инициалите си J. М. D. S., след което експедицията се установила на лагер до едно бързо поточе.

На другия ден Тринг отишъл да провери дали могат да стигнат на югозапад до устието на река Аделаида. Почвата обаче била много мочурлива, конете не можели да минат и те трябвало да се откажат.

Тогава Стюарт избрал на една полянка високо дърво. Изсякъл ниските му клони и на върха издигнал австралийското знаме. На кората на дървото написал следните думи: „На една стъпка на юг копай в земята“.

И ако някой пътник разкопае някога земята на посоченото място, ще намери тенекиена кутия и в нея документ, чийто текст се е запечатал в главата ми:

Велико изследване на Австралия от юг към север.

„Изследователите под водачеството на Джон Мак Дуал Стюарт стигнаха тук, на 25 юли 1862 година, след като прекосиха цяла Австралия от Южното море до бреговете на Индийския океан и преминаха през центъра на материка. Тръгнали от Аделаида на 26 октомври 1861 година, по посока на север, те напуснаха на 21 януари 1862 година последната колониална станция.

В памет на това щастливо събитие те развяха тук австралийското знаме с написано на него името на шефа на експедицията. Всичко върви добре. Бог да закриля кралицата!“

Следват подписите на Стюарт и неговите спътници.

— Могли ли са тия смели хора да видят отново приятелите си, останали на юг? — запита леди Елена.

— Да, госпожо — отговори Паганел, — всички се върнали, но след големи мъчнотии. Стюарт бил най-изтощеният и когато поели обратния път към Аделаида, здравето му било много разклатено от скорбута. В началото на септември състоянието му се влошило много и той не вярвал, че ще види отново населено място. Не можел да се държи на седлото и затова пътувал на носилка, висяща между два коня. В края на октомври започнал да храчи кръв, което влошило извънредно много здравето му. За да му сварят бульон, заклали един от конете. На 28 октомври той помислил, че умира, но кризата преминала благополучно и на 10 декември малкият отряд достигнал в пълен състав първото населено място.

Стюарт стигнал в Аделаида на 17 декември и бил посрещнат възторжено от населението. Но здравето му не се подобрявало и много скоро, след като получил големия златен медал на Географското дружество, той се качил на „Индус“ на път за скъпата си родина Шотландия, гдето ще го видим след завръщането ни^[2].

— Ето един човек — каза Гленарван, — притежаващ до най-висша степен нравствена сила, която повече от физическата енергия води към велики дела. С право се гордее Шотландия, че той е неин син.

— Никой ли друг пътешественик след Стюарт не е предприемал нови изследвания? — запита леди Елена.

— Как не, госпожо — й отговори Паганел. — Аз често съм ви говорил за Лейхарт. Още в 1844 година този човек извърши едно забележително изследване на Северна Австралия. В 1848 година той предприе ново пътешествие на североизток. Но от седемнадесет години няма никакви вести от него. Миналата година известният естественик Мюлер от Мелбърн откри подписка за събиране средства за нова експедиция. Подписката бе бързо покрита и група смели скуотъри под командата на умния и безстрашен Мак Интайр напуснаха на 21 юни 1864 година пасбищата около река Пъру. В момента, в който ви говоря, те сигурно са навлезли дълбоко във вътрешността на материка, за да търсят Лейхарт. Дано успеят, а дано успеем и ние като тях да намерим скъпите си другари.

Така завърши разказът на географа. Времето бе напреднало. Поблагодариха на Паганел и няколко минути по-късно всички спяха, докато птичката часовник, скрита в листака на белите смолисти дървета, отбелязваше равномерно секундите на тази спокойна нощ.