Жул Верн
Децата на капитан Грант (33)

Глава VII
Еъртън

Учудването, което предизвикаха тия думи, не подлежи на описание. Гленарван скочи и като блъсна стола си, извика:

— Кой каза това?

— Аз — отговори един от ратаите на Пади О’Мур, седнал на края на масата.

— Ти ли, Еъртън! — запита чифликчията, учуден не по-малко от Гленарван.

— Да, аз — отговори Еъртън с развълнуван, но твърд глас, — аз, шотландец като вас, милорде, аз, един от корабокрушенците на „Британия“.

Тия думи произведоха неописуемо впечатление. Мери Грант, обзета от страшно вълнение и полумъртва от щастие, този път не можа да изтрае и се хвърли в прегръдките на леди Елена.

Джон Манглс, Робърт, Паганел скочиха от местата си и се втурнаха към този, когото Пади О’Мур назова Еъртън.

Той беше човек на около четиридесет и пет години, със сурово лице и блестящи очи, хлътнали дълбоко под веждите. Сигурно беше необикновено силен въпреки мършавото си тяло. Само кости и нерви, той сигурно не си губеше времето, както казват шотландците, да трупа тлъстини. Среден на ръст, широкоплещест, с решителна походка, умно и енергично изражение на лицето, той беше въпреки суровостта на чертите си симпатичен.

Симпатията, която вдъхваше, се увеличаваше и от отпечатаните върху лицето му следи от изживени наскоро лишения. Виждаше се, че той е страдал, и то много, макар да приличаше на човек, който не само знае да понася страданията, но и да се бори с тях и да ги побеждава.

Гленарван и приятелите му почувствуваха това още от пръв поглед.

Външността на Еъртън внушаваше веднага респект. От името на всички Гленарван започна да задава въпроси, на които Еъртън отговори. Тази среща очевидно бе развълнувала и двамата.

Ето защо първите въпроси, които лордът зададе, бяха без връзка и ред.

— Вие сте един от корабокрушенците на „Британия“? — запита той.

— Да, милорде, бях боцман при капитан Грант — отговори Еъртън.

— Спасен с него след корабокрушението?

— Не, милорде, не. В този страшен момент аз бях разделен от него, защото вълните ме отнесоха от палубата и ме захвърлиха на брега.

— Следователно вие не сте един от двамата моряци, за които говори документът.

— Не. Аз не знаех за съществуването на този документ. Капитанът го е хвърлил в морето, когато вече не съм бил на кораба.

— А капитанът? Капитанът?

— Аз го мислех за удавен, изчезнал, потънал с целия екипаж на „Британия“. Мислех, че само аз съм се спасил.

— Но вие казахте, че капитан Грант и жив!

— Не. Аз казах; ако капитанът е жив…

— Вие добавихте: той се, намира на австралийска земя!

— И наистина той не може да бъде другаде освен тук.

— Значи вие не знаете къде е той?

— Не, милорде, повтарям ви, аз мислех, че се е удавил или разбил в скалите. От вас научавам, че може би е жив.

— Но тогава какво знаете? — запита Гленарван.

— Само едно: ако капитан Грант е жив, той е в Австралия.

— А къде стана корабокрушението? — попита тогава майор Мак Набс.

Това беше въпросът, с който трябваше да се започне, но в смущението си, предизвикано от срещата, и в бързината си да научи къде се намира капитан Грант, Гленарван не се осведоми за мястото, където бе потънал „Британия“. От този момент разговорът, който досега се водеше неопределено, нелогично, на скокове, зачекващ въпросите, без да ги задълбочава, объркващ фактите и разместващ датите, стана по-смислен и подробностите на тази тъмна история се очертаха ясни и точни пред слушателите.

На въпроса на Мак Набс Еъртън отговори:

— Когато бях отнесен от носа на кораба, където спусках стърчилното платно, „Британия“ плаваше право към австралийския бряг. Корабът се намираше на не повече от четиристотин метра от него. Корабокрушението е станало сигурно на това място.

— При тридесет и седем градуса ширина ли? — запита Джон Манглс.

— Да, при тридесет и седем градуса — отговори Еъртън.

— На западния бряг?

— Не! На източния — отговори живо боцманът.

— А кога стана това?

— През нощта на 27 юни 1862 г.

— Така, точно така! — провикна се Гленарван.

— Сам виждате, милорде — добави Еъртън, — че правилно съм се изразил: ако капитан Грант е още жив, трябва да го търсите на Австралийския материк, а не другаде.

— И ще го търсим, ще го намерим и ще го спасим, приятелю мой! — провикна се Паганел. — О! Скъпи документе — добави той наивно, — трябва да признаеш, че си попаднал в ръцете на проницателни хора!

Никой, разбира се, не чу самохвалството на Паганел. Гленарван и леди Елена, Мери и Робърт бяха заобиколили Еъртън. Те му стискаха ръцете. Струваше им се, че присъствието на този човек е сигурен залог за спасението на Хари Грант. Щом като морякът бе убягнал от опасностите на корабокрушението, защо и капитанът да не е излязъл жив и здрав от тази катастрофа? Еъртън повтаряше на драго сърце, че също като него сигурно и капитан Грант е останал жив. Къде, това той не можеше да каже, но сигурно в Австралия. Той отговаряше на хилядите въпроси, с които го обсипваха, със забележителен ум и точност. Докато той говореше, мис Мери бе стиснала ръката му. Този моряк беше един от спътниците на баща й, един от моряците на „Британия“! Той бе живял близо до Хари Грант, кръстосвал бе с него моретата, делил същите опасности! Мери не можеше да откъсне погледа си от това сурово лице и плачеше от щастие.

Дотук никому не мина през ума да се усъмни в самоличността на боцмана, нито в истинността на това, което говореше. Единствени майорът, а може би и Джон Манглс, по-малко доверчиви от другите, се запитаха дали думите на Еъртън заслужават пълно доверие. Неочакваната среща с него можеше да възбуди известни подозрения. Несъмнено Еъртън бе разказал поразителни подробности и бе посочил факти и дати, които съвпадаха напълно. Но подробностите, колкото и да са точни, не създават достоверност и за забелязване е, че лъжата най-често се утвърждава чрез точността на подробностите. Мак Набс остана на особено мнение и не каза нищо.

Що се отнася до Джон Манглс, съмненията му не устояха дълго на думите на моряка и когато го чу да говори на Мери за баща й, той повярва, че това наистина е един от спътниците на капитан Грант. Еъртън познаваше много добре Мери и Робърт. Беше ги видял в Глазгоу при заминаването на „Британия“. Той припомни за присъствието им на прощалния обяд, който капитанът бе дал на приятелите си на борда на кораба. Там бил шерифът на града Мак Интайр. Робърт, едва десетгодишен, бил поверен на грижите на боцмана Дик Търнър, но избягал от него и се изкачил на мачтовата площадка.

— Това е истина, това е истина — казваше Робърт Грант. Еъртън припомни хиляди дребни случки, без да дава вид, че те имат за него значението, което им придаваше Джон Манглс. Когато спираше, Мери му казваше със своя нежен глас:

— Още, господин Еъртън, говореше ни още за нашия баща!

Боцманът задоволи колкото можеше молбата на девойката.

Гленарван не искаше да го прекъсне, макар че в главата му се въртяха двадесет по-полезни въпроси. Колкото пъти искаше да заговори, леди Елена го спираше, посочвайки му радостното вълнение на Мери.

В този разговор Еъртън описа историята на „Британия“ и пътуването й по Тихия океан. Мери Грант познаваше голяма част от събитията, защото бе получавала новини за кораба до месец май 1862 година. През този период от една година Хари Грант бе посетил главните острови на Океания. Той бе обиколил Хебридите, Нова Гвинея, Нова Зеландия, Нова Каледония, където се бе сблъсквал често с неоправдани права на владение и със злата воля на английските власти, защото британските колонии били предизвестени за пътуването му. При все това той намерил удобно място на западния бряг на Нова Гвинея, където счел, че основаването на шотландска колония ще бъде лесно и бъдещето й осигурено. И наистина едно добро пристанище за престой по пътя между Молукските и Филипинските острови щеше да привлече много кораби, особено след като бъде прокопан Суецкият канал, който да замени пътя през нос Добра надежда. Хари Грант беше от тия, които поддържаха в Англия проекта на Лесепс и не намесваха политически съперничества в едно велико дело от международен интерес.

След изследването на Нова Гвинея „Британия“ отишла в Калао, за да попълни запасите си, откъдето на 30 май 1862 година тръгнала обратно за Европа през Индийския океан и през нос Добра надежда. Три седмици след тръгването се разразила страшна буря, която повредила кораба и го лишила от възможност да бъде управляван. Корабът се наклонил и трябвало да отсекат мачтите. На дъното се отворила дупка, която не успели да запушат. Екипажът бил капнал, на края на силите си. Помпите не били в състояние да изчерпат всичката вода. Цели осем дни „Британия“ била играчка на ураганите. В дъното на кораба имало около 2 метра вода. Той потъвал постепенно. Лодките били отнесени от бурята. Трябвало да загинат с кораба, когато на 27 юни — както правилно бе разбрал Паганел — забелязали източния бряг на Австралия. Не след много корабът заседнал. Последвал страшен удар. В този момент Еъртън, отнесен от една вълна, бил изхвърлен на брега и загубил съзнание. Когато дошъл на себе си, той се намерил между туземци, които го отвели във вътрешността на материка. Оттогава не бе чувал нищо за „Британия“ и предполагаше не без основание, че тя е загинала върху опасните рифове на залива Туфолд заедно с хората и стоката. Тук свършваше разказът за капитан Грант. На няколко пъти той предизвика мъчителни възклицания. Самият майор не намираше основание да се усъмни в истинността на разказа. Но след историята на „Британия“ личните преживелици на Еъртън бяха още по-интересни. Благодарение на документа никой не се съмняваше, че и капитан Грант, и двамата моряци са оживели след корабокрушението подобно на самия Еъртън. От съдбата на единия можеше да се заключи за съдбата на другия. Затова помолиха Еъртън да разкаже приключенията си. Той направи това просто и с малко думи.

Морякът корабокрушенец, пленник на едно туземно племе, бил отведен във вътрешността на страната в област, която се напоявала от реката Дарлинг, т.е. на четиристотин мили на север от тридесет и седмия паралел. Там той живял при много лоши условия, защото и самото племе живеело в нищета, но не бил малтретиран. Той прекарал две дълги години на мъчително робство. Надеждата обаче да си върне свободата не го напускала. Дебнел и най-малкия случай да избяга, макар че бягството му щяло да го изложи на безброй опасности.

Една нощ през октомври 1864 година той успял да убегне от бдителността на туземците и изчезнал в гъстите вековни гори. Цял месец скитал из тия пустинни места, хранел се с корени, сладки папрати и смола от мимози, като се ориентирал денем по слънцето, а нощем по звездите. Често изпадал в отчаяние. Така прекосил блата, реки, планини, цялата тази необитавана област на континента, рядко посещавана досега само от някои смели пътешественици. Най-сетне, примрял, на края на силите си, той се добрал до гостоприемното жилище на Пади О’Мур, където в замяна на труда си намерил щастливо съществуване.

— Ако Еъртън е доволен от мене — каза ирландецът, когато разказът свърши, — не мога да не се похваля и аз с него. Той е умен, смел, добър работник и ако му харесва, жилището на Пади О’Мур ще бъде за дълго време негов дом.

Еъртън кимна благодарствено към ирландеца и зачака да му зададат нови въпроси. Той разбираше, че оправданото любопитство на слушателите му трябваше да бъде задоволено. Но какво можеше той още да им каже? За всичко бе споменал вече сто пъти. Гленарван искаше да използува срещата с Еъртън и неговите сведения, за да обсъдят нов план за издирване, когато майорът се обърна към моряка и го запита:

— Вие боцман ли сте на борда на „Британия“?

— Да — отговори Еъртън без колебание.

Но разбирайки, че известно чувство на недоверие, на съмнение, колкото и малко да беше то, бе продиктувало въпроса на майора, той добави:

— Впрочем аз успях да спася от корабокрушението договора ми за постъпване на служба.

Той излезе веднага от общата зала и отиде да потърси документа. Отсъствието му не продължи и минута, но Пади О’Мур има време да каже:

— Милорде, аз ви препоръчвам Еъртън като честен човек. Той работи при мене от два месеца и не мога да го упрекна в нищо. Аз знаех историята на неговото корабокрушение и пленничество. Той е порядъчен човек и заслужава пълното ви доверие.

Гленарван се готвеше да отговори, че никога не се е съмнявал в искреността на Еъртън, когато той влезе и показа оригинала на договора. Това беше документ, подписан от собствениците на „Британия“ и от капитан Грант, чийто подпис Мери позна веднага. В него се казваше, че „Том Еъртън, моряк първи клас, се назначава за боцман на тримачтовия кораб „Британия“ от Глазгоу“. Не можеше повече да има съмнение относно самоличността на Еъртън, защото трудно можеше да се приеме, че той държи в ръцете си договор, който не му принадлежи.

— Сега — каза Гленарван — аз се обръщам за съвет към всички и моля да обсъдим веднага какво трябва да правим. Вашето мнение, Еъртън, ще ни бъде извънредно полезно и ви моля да се изкажете.

Еъртън се позамисли и отговори следното:

— Благодаря ви, милорде, за доверието, което имате в мене и се надявам да го оправдая. Аз познавам до известна степен страната, обичаите на туземците и ако мога да ви бъда полезен…

— Разбира се — отговори Гленарван.

— И аз мисля като вас — отговори Еъртън, — че капитан Грант и двамата моряци са се спасили при корабокрушението. Но понеже не са стигнали до английски владения и не са се явили досега, мисля, че ги е постигнала моята участ и че са попаднали в плен на някое туземно племе.

— Вие повтаряте, Еъртън, аргументите, които аз вече съм изтъкнал — каза Паганел. — Няма съмнение, че корабокрушенците са пленени от туземци, нещо от което и те самите са се опасявали. Но трябва ли да мислим, че и те като вас са били отвлечени на север от тридесет и седмия паралел?

— Трябва да се предполага че е така господине — отговори Еъртън. — Неприятелските племена не остават никога в съседство с областите, подчинени на англичаните.

— Това ще усложни издирванията ни — каза Гленарван, доста обезсърчен. — Как ще открием следи от пленниците във вътрешността на един толкова обширен континент?

Тази забележка бе посрещната с продължително мълчание. Леди Елена на няколко пъти погледна въпросително спътниците си, но не получи отговор. Дори и Паганел противно на обичая си мълчеше. Неговата обикновена изобретателност му изменяше. Джон Манглс сновеше с големи крачки из стаята, сякаш беше на мостика на кораба си в труден момент.

— А вие, господин Еъртън — запита тогава леди Елена моряка, — какво бихте направили?

— Госпожо — отговори доста живо Еъртън, — аз бих се върнал на кораба „Дънкан“ и с него ще отида право на мястото на корабокрушението. Там вече ще се съобразя с обстоятелствата, а може би и случайността ще ми даде някои указания.

— Добре — каза Гленарван, — само че ще трябва да почакаме, докато „Дънкан“ бъде поправен.

— А, значи имате повреда? — запита Еъртън.

— Да — отговори Джон Манглс.

— Сериозна?

— Не, но поправката изисква инструменти, каквито нямаме на кораба. Една от перките на витлото е изкривена и може да се поправи само в Мелбърн.

— Не може ли да плавате с платна? — запита боцманът.

— Разбира се, но ако ветровете не са попътни, „Дънкан“ ще употреби много време, за да стигне до Туфолд бей, а освен това той все пак ще трябва да се върне в Мелбърн.

— Е, добре, да върви в Мелбърн! — провикна се Паганел. — А ние да отидем без него в Туфолд бей.

— Как? — запита Джон Манглс.

— Като прекосим Австралия, както прекосихме Америка по тридесет и седмия паралел.

— А „Дънкан“? — поде Еъртън, като настояваше по съвсем особен начин.

— „Дънкан“ ще дойде да ни намери или ние ще отидем да го намерим, според случая. Ако но време на пътуването открием капитан Грант, ще се върнем заедно в Мелбърн. Ако пък се наложи да продължим нашите издирвания до брега, „Дънкан“ ще дойде при нас. Кой ще възрази нещо против този план? Майорът ли?

— Не — отговори Мак Набс, — ако преминаването през Австралия е възможно.

— Толкова възможно — отговори Паганел, — че предлагам на леди Елена и мис Грант да ни придружат.

— Сериозно ли говорите, Паганел? — запита Гленарван.

— Съвсем сериозно, драги лорде. Разстоянието не е повече от триста и петдесет мили! По дванадесет мили на ден, пътуването ще трае най-много месец, т.е. времето, необходимо за поправката на „Дънкан“. Ако се касаеше да прекосим Австралия при по-малка ширина, да минем през най-широката й част, през огромни пустини с тропическа жега, с една дума, да направим това, което още не са опитвали и най-смелите пътешественици, въпросът щеше да бъде друг! А тридесет и седмият паралел сече провинцията Виктория, чисто английска страна, с пътища, с железница и населена по протежение на голяма част от пътя.

Това пътуване може да се направи било с каляска, ако това ви харесва, било с кола, което е за предпочитане. Това ще бъде чисто и просто една разходка от Лондон до Единбург.

— А хищните зверове? — запита Гленарван, който искаше да направи всички възможни възражения.

— В Австралия няма хищни зверове.

— А диваците?

— На тази ширина няма диваци, а освен това те не са жестоки като новозеландците?

— А каторжниците?

— В южните провинции на Австралия няма каторжници, те са само в източните колонии. Провинцията Виктория не само ги е изпъдила, но е гласувала и закон, с който не допуска на своя територия освободените затворници от другите провинции. Правителството на Виктория е отишло дотам, че е заплашило тази година полуостровната компания да й отнеме субсидиите, ако продължава да се продоволствува с въглища от пристанищата на Западна Австралия, където каторжниците са приети. Възможно ли е да знаете това, вие, който сте англичанин!

— Преди всичко аз не съм англичанин — отговори Гленарван.

— Това, което каза господин Паганел, е самата истина — намеси се тогава Пади О’Мур. — Не само провинцията Виктория, но и Южна Австралия, Куинсленд, дори и Тасмания не приемат на териториите си каторжници. Откакто живея в този чифлик, не съм чул да се говори за каторжници.

— А що се отнася до мене, аз никога не съм ги срещал — отговори Еъртън.

— Виждате ли, драги приятели — поде Паганел, — много малко диваци, никакви хищни зверове, нито следа от каторжници. Не са много земите в Европа, за които би могло да се каже същото нещо! Е, как, решено ли е?

— Какво мислите по този въпрос, Елена? — запита Гленарван.

— Това, което мислим всички, драги Едуард — отговори леди Елена и се обърна към спътниците си: — На път! На път!