Жул Верн
Децата на капитан Грант (29)

Глава III
Остров Амстердам

Намерението на Джон Манглс беше да се запаси с въглища на нос Добра надежда. Затова трябваше да се отклони малко от тридесет и седмия паралел и да се изкачи с два градуса на север. „Дънкан“ се намираше южно от зоната на пасатите и тук духаха силни западни ветрове, много благоприятни за хода му. За по-малко от шест дни той измина хиляда и тристате мили, които отделят Тристан д’Акуня от южния край на Африка. На 24 ноември в три часа следобед се появи Масовата планина и малко по-късно Джон забеляза Сигналната планина при входа на залива. Към осем часа яхтата влезе в него и пусна котва в пристанището Капщат.

В качеството си на член на Географското дружество Паганел не можеше да не знае, че южният край на Африка е бил видян за пръв път в 1486 година от португалския адмирал Бартоломей Диас, а заобиколен едва в 1497 година от именития Васко да Гама. Още повече че Камоенс възпяваше в Луизиадите славата на великия мореплавател. По този повод Паганел направи една интересна забележка, че ако Диас в 1486 година, шест години преди първото пътуване на Христофор Колумб, беше обиколил нос Добра надежда, откриването на Америка можеше да бъде забавено за неопределено време. И наистина пътят до Източна Индия през нос Добра надежда е по-къс и по-прав. А великият генуезки моряк, насочвайки се стремглаво на запад, търсеше именно да съкрати пътя до страната на подправките. Тъй че ако Африка беше вече обиколена, експедицията му губеше смисъл и той сигурно нямаше да я предприеме.

Град Капщат, разположен в дъното на Капския залив, е основан в 1652 година от холандеца ван Рибек. Той е столица на една важна колония, която стана окончателно английска след договора от 1815 година. Пътешествениците използуваха престоя на „Дънкан“, за да разгледат града.

Те имаха на разположение за разходка само дванадесет часа, защото един ден стигаше на капитан Джон да възобнови запасите си, а освен това той искаше да тръгне на 26 рано сутринта. Впрочем те нямаха и нужда от повече време, за да обходят правилните квадрати на тази шахматна дъска, наречена Капщат, върху която тридесет хиляди жители, едните бели, другите черни, играят ролята на царе, царици, конници, пешки и може би офицери^[1]. Така поне се изказа Паганел. След като видите замъка, който се издига на югоизток от града, правителствените сгради и градината, борсата, музея, каменния кръст, издигнат от Бартоломей Диас по време на откриването на Кап, и след като изпиете чаша понте, най-хубавото от местните вина, не ви остава друго, освен да си вървите. Това направиха и пътешествениците. На другия ден, на разсъмване, „Дънкан“ потегли с разпънати предни платна и няколко часа по-късно обиколи известния нос на Бурите, на който кралят оптимист на Португалия Йоан II бе дал много несполучливо името Добра надежда.

Да преминат две хиляди и деветстотин мили между Капщат и остров Амстердам при спокойно море и попътен вятър бе работа за десетина дни. Пътешествениците, на които съдбата помагаше повече по море, отколкото в пампасите, не можеха да се оплачат от стихиите. Въздухът и водата, съединени против тях по суша, сега се обединяваха, за да ги тласкат напред.

— Ах! Морето! Морето! — повтаряше Паганел. — Това е прекрасна арена за използуване на човешките сили, а корабът е истинска колесница на цивилизацията! Помислете, драги приятели. Ако земното кълбо беше само един огромен материк, сега, в XIX век, ние нямаше да познаваме нито хилядна част от него! Вижте какво става във вътрешността на големите земи. В сибирските степи, в равнините на Централна Азия, в пустините на Африка, в прериите на Америка, в просторните земи на Австралия, в ледените пустини на полюсите човекът едва смее да проникне, най-храбрите отстъпват, а най-смелите загиват. Преминаването е невъзможно. Превозните средства са недостатъчни. Горещината, болестите, жестокостта на туземците представляват непреодолими препятствия. Двадесет мили пустиня разделят повече хората, отколкото петстотин мили океан! Англия граничи с Австралия, докато Египет например изглежда да се намира на милиони левги от Сенегал, а Пекин като че е антипод на Санкт Петербург^[2]! Днес морето се преминава по-лесно, отколкото най-малката Сахара, и благодарение на него, правилно бе заявил един американски учен^[3], се е установило едно всемирно родство между всички части на света.

Паганел говореше с такъв плам, че дори и майорът не можа да го заяде за нито една дума от този химн на океана. Ако за намирането на капитан Грант трябваше да следват през някой континент линията на тридесет и седмия паралел, пътешествието би се оказало неосъществимо. Но морето беше тук, за да пренесе смелите търсачи от една земя до друга, и на 6 декември при първите светлини на деня една нова планина изплува из недрата на вълните му.

Това беше остров Амстердам, разположен на 37°47’ южна ширина и на 77°24’ източна дължина, чийто висок конус се вижда при хубаво време от петдесет мили. В осем часа неговата още неясна форма напомняше доста изгледа на остров Тенериф.

— И следователно той прилича и на Тристан д’Акуня — каза Гленарван.

— Съвсем правилно заключение — отговори Паганел, — съгласно геометрографичната аксиома, щом два острова приличат на трети, те си приличат и помежду си. Ще добавя, че подобно на Тристан д’Акуня и остров Амстердам е бил и е богат с тюлени и робинзоновци.

— Значи робинзоновци има навсякъде? — запита леди Елена.

— Бога ми, госпожо — отговори Паганел, — знам малко острови, на които да не е имало приключения от този род, и случайността доста по-рано от вашия безсмъртен съотечественик Даниел Дефо бе вече създала в действителност неговия роман.

— Господин Паганел — каза Мери Грант, — ще ми позволите ли да ви задам един въпрос?

— Дори два, мила госпожице, и се задължавам да ви отговоря.

— Е добре — поде младото момиче, — ще се изплашите ли много от мисълта да бъдете изоставен на някой пуст остров?

— Аз ли! — провикна се Паганел.

— Хайде, хайде, драги приятелю — каза майорът, — да не би пък да признаете, че това е вашето най-съкровено желание!

— Не бих твърдял — отвърна географът, — но все пак едно такова приключение няма да ме огорчи много. Ще започна нов живот. Ще ходя на лов, ще ловя риба, ще си направя за зимата жилище в някоя пещера, а през лятото върху някое дърво. Ще имам складове за реколтите си и най-сетне ще колонизирам моя остров.

— Съвсем сам?

— Да, ако трябва, съвсем сам. Впрочем нима човек остава някога сам в света? Не може ли да си намери приятели измежду животните, да опитоми някое младо козле, някой словоохотлив Петкан, какво ви трябва повече, за да сте щастлив? Двама приятели върху една скала, ето щастието! Представете си майора и аз…

— Благодаря — отговори майорът, — нямам никакво влечение към ролите на Робинзон и бих ги играл твърде лошо.

— Драги господин Паганел — каза леди Елена, — ето че въображението ви ви отнася отново в областта на фантазията. Но аз мисля, че действителността се различава твърде много от мечтите. Вие си представяте само измислените робинзоновци, внимателно изхвърлени на добре подбран остров, към които природата се отнася като към галени деца! Вие виждате само добрата страна на нещата!

— Как, госпожо, нима вие не мислите, че човек може да бъде щастлив на безлюден остров?

— Не вярвам. Човекът е създаден за обществен живот, а не за усамотение. Самотата може да доведе само до отчаяние. Това е въпрос на време. Възможно е в началото материалните грижи, жизнените нужди да разсеят току-що спасения от вълните нещастник, изискванията на настоящето да прикрият от него заплахите на бъдещето. Но по-късно, когато той се почувствува сам, далече от своите подобни, без надежда да види отново родината си и тия, които обича, какви ли ще бъдат мислите му и колко ще страда? Островчето му — това е целият свят. Цялото човечество се включва в него и когато дойде смъртта, смърт страшна в тази самота, той ще бъде там като последния човек в последния ден на света! Повярвайте ми, господин Паганел, за предпочитане е да не сте този човек!

Паганел, макар и не без съжаление, се съгласи с доводите на леди Елена и разговорът продължи върху преимуществата и неприятностите на самотата до момента, когато „Дънкан“ пусна котва на една миля от брега на остров Амстердам.

Тази уединена група в Индийския океан е образувана от два отделни острова, разположени на около тридесет и три мили един от друг, точно върху меридиана на Индийския полуостров. На север е остров Амстердам или Свети Петър, а на юг — остров Свети Павел. Добре е обаче да се каже, че географите и мореплавателите често ги бъркат.

Тия острови били открити през месец декември 1796 година от холандеца Фламинг, а по-късно били посетени от д’Антрекасто, който отивал с корабите „Есперанс“ и „Решерш“ да търси Лаперуз. От това пътуване започнало и смесването на двата острова. Морякът Бароу, Ботан Бопре в атласа на д’Антрекасто, после Хорсбург, Пинкъртън и други географи са описвали непрекъснато остров Свети Петър за остров Свети Павел и обратното. В 1859 година офицерите от австрийската фрегата^[4] „Новара“ по време на околосветско пътуване избягнали тази грешка, която Паганел особено държеше да изправи.

Островът Свети Павел, разположен южно от остров Амстердам, е необитаемо островче, образувано от една конусовидна планина, която трябва да е бивш вулкан. Островът Амстердам, до който лодката доведе пътешествениците от „Дънкан“, напротив, има около дванадесет мили обиколка и е обитаван от няколко доброволни изгнаници, които са се примирили с тъжното си съществование. Това са пазачите на риболовницата, която принадлежи наедно с острова на някой си господин Отован, търговец от Реюнион. Този монарх, който още не е признат от великите европейски сили, си докарва там от седемдесет и пет до осемдесет хиляди франка, като лови, соли и експедира една риба от рода на чейлодактилите, позната под по-простото наименование морска моруна.

Впрочем остров Амстердам бе предназначен да бъде и да остане френски. Отначало той е принадлежал по силата на правото на първи поселник на г. Камен, собственик на кораб от Сен Дени, в Бурбон. После той е бил отстъпен по силата на някакъв международен договор на един поляк, който го разработил с помощта на роби от Мадагаскар. Но където полски, там и френски, тъй че от полски островът отново станал френски в ръцете на господин Отован.

Когато „Дънкан“ пристигна на острова на 6 декември 1864 година, населението му се състоеше от трима жители, един французин и двама мулати, и тримата служещи на търговеца собственик. Така че Паганел можа да стисне ръката на един сънародник в лицето на почтения господин Вио, вече много възрастен. Този „мъдър старец“ прие гостите извънредно любезно. За него беше щастлив денят, в който приемаше възпитани чужденци. Остров Свети Петър се посещава само от ловци на тюлени и рядко от китоловци, обикновено много груби хора, които не бяха спечелили особено от общуването си с морските кучета^[5].

Господин Вио представи своите поданици, двамата мулати. Те заедно с няколкото живеещи във вътрешността глигани и няколкото хиляди наивни пингвини съставляваха цялото живо население на острова. Малката къща, в която живееха тримата островитяни беше построена в дъното на едно естествено пристанище, образувано от срутването на част от планината в югозападната страна на острова.

Много преди царуването на Отован I островът Свети Петър е служил за убежище на корабокрушенци. Паганел заинтересува много слушателите си, като започва първия си разказ с думите: История на двама шотландци, изоставени на остров Амстердам.

Това е било в 1827 година. Английският кораб „Палмира“ минавал покрай острова и забелязал дим, който се издигал във въздуха. Капитанът приближил до брега и видял двама души, които правели отчаяни знаци. Той изпратил на брега лодка, която прибрала Жак Пейн, момък на двадесет и две години, и Робърт Праудфут, мъж на четиридесет и осем години. Двамата нещастници били неузнаваеми. От осемнадесет месеца почти без никаква храна, почти без сладка вода, те се хранели с раковини и ловели със закривен гвоздей риба, от време на време хващали с тичане някое глиганче, но оставали по три дни без храна и пазели като весталки огъня, запален с последното им парче прахан, и за да не изгасне, го носели със себе си във всичките си скитания като нещо безценно. Така те преживявали в мизерия, лишения и страдания. Пейн и Праудфут били оставени на острова от една шхуна^[6], която била тръгнала на лов за тюлени. Според обичая на риболовците, те трябвало в течение на един месец да се запасят с кожи и мас, докато се върне шхуната. Но тя не се върнала. Пет месеца по-късно „Хоуп“, който пътувал за Ван Димън, спрял на острова, но капитанът му по някакъв с нищо необясним варварски каприз отказал да вземе двамата шотландци. Той заминал, без да им остави нито една бисквита, нито огниво, и двамата нещастници са щели сигурно да умрат много скоро, ако „Палмира“, която минавала покрай остров Амстердам, не ги прибрала.

Второто приключение, което поменава историята на остров Амстердам — ако подобна скала може да има история, — е приключението на един французин, капитан Перон. Авантюрата му впрочем започва като тази на двамата шотландци и завършва по същия начин: доброволно слизане на острова, кораб, който не се връща, и чужд кораб, който ветровете отнасят случайно към тази група след четиридесет месеца. Но престоят на капитан Перон е ознаменуван с една кървава драма, напомняща по интересен начин измислените произшествия, които очакват героя на Даниел Дефо при връщането му на неговия остров.

Капитан Перон слязъл на острова с четирима моряци, двама англичани и двама французи. В течение на петнадесет месеца той е трябвало да лови морски лъвове. Ловът бил много добър, но като изтекли петнадесет месеца и корабът не се върнал, а малко по малко се изчерпали и хранителните припаси, международните отношения се влошили. Двамата англичани се разбунтували срещу капитан Перон и щели да го убият, ако не била помощта на съотечествениците му. От този момент двете партии се дебнели денонощно, винаги въоръжени, и последователно ту победители, ту победени, водели ужасно съществование на лишения и отчаяние. И положително една от двете партии е щяла да бъде унищожена, ако един английски кораб не върнал в родината им тия нещастници, които са били разделяни от един жалък въпрос за националности върху гола скала всред Индийския океан.

Такива бяха тия приключения. Остров Амстердам е ставал два пъти родина на изоставени моряци, които провидението и двата пъти спасявало от глад и смърт. Но оттогава нито един кораб не е бил захвърлен по тия брегове. Едно корабокрушение би оставило следи по брега, а корабокрушенците биха се добрали до риболовниците на господин Вио. Старецът живееше от дълги години на острова и никога не бе имал случай да окаже гостоприемство на жертви на морето. За „Британия“ и за капитан Грант той не знаеше нищо. Нито остров Амстердам, нито островчето Свети Павел, често посещавани от китоловци и риболовци, не са били мястото на тази катастрофа.

Гленарван не беше нито изненадан, нито натъжен от отговора на стареца. Той и другарите му търсеха по време на тия си престои не мястото, където е капитан Грант, а там, където той не е. Те искаха само да установят, че го няма по тия различни точки на паралела. Заминаването на „Дънкан“ бе определено за следния ден.

Привечер след хубава разходка Гленарван се сбогува с любезния господин Вио. Всички му пожелаха възможното щастие на неговия безлюден остров. В отговор на това старецът пожела успех на експедицията, след което лодката на „Дънкан“ върна пътешествениците на кораба.