Жул Верн
Децата на капитан Грант (28)

Глава II
Тристан д’Акуня

Ако яхтата следваше линията на екватора, сто деветдесет и шестте градуса, които отделят Австралия от Америка или по-право нос Бернули от нос Кориентес, биха отговаряли на единадесет хиляди седемстотин и шестдесет географски мили. Но по тридесет и седмия паралел, поради формата на земното кълбо, тези сто деветдесет и шест градуса се равняват само на девет хиляди четиристотин и осемдесет мили. От американския бряг до Тристан д’Акуня има две хиляди и сто мили — разстояние, което Джон Манглс се надяваше да измине, ако източните ветрове не забавеха хода на яхтата, за десет дни. И той имаше защо да бъде доволен, тъй като привечер вятърът утихна значително, след това се промени и „Дънкан“ можа да покаже по спокойното море всички свои несравними качества.

Още същия ден пътниците подновиха своите навици, сякаш не бяха отсъствували цял месец от кораба. След водите на Тихия океан сега пред очите им се простираха водите на Атлантическия, а с малки изключения в оттенъците всички морета си приличат. Стихиите, след като ги бяха подложили на жестоки изпитания, сега обединяваха усилията си, за да ги подпомагат. Океанът беше спокоен, вятърът попътен и всички платна, издути от западния вятър, идваха в помощ на неуморимата пара, набрана в парния котел.

Тъй това бързо пътуване премина без произшествия и без повреди. Всички очакваха с доверие австралийския бряг. Вероятностите се превръщаха в увереност. Говореха за капитан Грант, сякаш яхтата отиваше да го вземе от някое определено пристанище. Неговата кабина и леглата за двамата му другари бяха готови на кораба. Мери Грант обичаше да я подрежда и да я украсява сама. Кабината му бе отстъпена от мистър Олбинет, който се пренесе в кабината на жена си. Тя бе съседна на прословутата кабина номер шест, ангажирана от Жак Паганел на кораба „Шотландия“.

Ученият географ седеше затворен в нея почти през цялото време. Работеше от сутрин до вечер върху един труд, озаглавен „Величествените впечатления на един географ от аржентинските пампаси“. Чуваха го да повтаря с развълнуван глас красиви фрази, преди да ги повери на белите страници на тетрадката си. Много често, изневеряващ на Клио, музата на историята, той зовеше в своите унеси божествената Калиопа — вдъхновителка на големите епически творби.

Впрочем Паганел не се криеше. Целомъдрените дъщери на Аполон напускаха за него на драго сърце върховете на Парнас или Хеликон. Леди Елена му отправяше искрени комплименти за това.

Също и майорът го поздравяваше за тия митологически посещения.

— И най-вече — добавяше той — без разсеяност, драги Паганел, ако случайно ви хрумне да учите австралийски, недейте го учи на китайска граматика!

И тъй на кораба всичко вървеше отлично. Лорд и леди Гленарван наблюдаваха с интерес Джон Манглс и Мери Грант. Те нямаха какво да кажат и тъй като самият Джон не говореше нищо, по-добре беше да не обръщат внимание.

— Какво ще си помисли капитан Грант? — каза един ден Гленарван на леди Елена.

— Ще помисли, че Джон е достоен за Мери, драги Едуард, и няма да се излъже.

През това време яхтата приближаваше бързо към целта си. Пет дни след като изчезна от погледите им нос Кортиентес, на 16 ноември, задухаха западни ветрове, същите тия, които извънредно улесняват корабите, обикалящи южния африкански бряг, където обикновено духат югоизточни ветрове. „Дънкан“ разпъна всичките си платна, под напора на вятъра легна на левия си борд и така с десен вятър напредваше с изумителна бързина. Витлото му едва успяваше да загребе бягащите води, които пореше неговият вълнорез. Той сякаш се състезаваше със спортните яхти от „Кралския яхтклуб на Темза“.

На другия ден океанът се покри с грамадни водорасли, подобно на обширно блато, обрасло с трева. Той можеше да се сравни с така наречените „саргасови морета“, които се образуват от различни остатъци от дървета и растения, изскубнати от съседните континенти. Комендантът Мори е привлякъл специално вниманието на мореплавателите върху тях. „Дънкан“ сякаш се хлъзгаше по дълга ливада, която Паганел сполучливо сравни с пампасите, но ходът му намаля.

Двадесет и четири часа по-късно при изгрев-слънце се чу гласът на вахтовия моряк.

— Земя! — извика той.

— В коя посока? — запита Том Остин, който беше дежурен.

— Под вятъра — отговори морякът.

При този винаги вълнуващ вик палубата на яхтата се изпълни веднага с хора. От каюткомпанията се подаде далекоглед, последван незабавно от Жак Паганел. Ученият насочи инструмента си в казаната посока, но не видя нищо, което да прилича на земя.

— Гледайте в облаците — каза му Джон Манглс.

— Наистина — отговори Паганел — би казал човек някакъв връх, но още почти незабележим.

— Това е Тристан д’Акуня — поде Джон Манглс.

— Тогава, ако паметта не ме лъже — отвърна ученият, — трябва да се намираме на осемдесет мили от острова, защото върхът Тристан, висок 7 000 стъпки, се вижда от такова разстояние.

— Точно така — отговори капитан Джон.

След няколко часа групата острови, много високи и много стръмни, се очерта съвсем ясно на хоризонта. Конусовидният връх Тристан се отделяше като черен силует върху блестящия фон на небето, цялото изпъстрено от лъчите на изгряващото слънце. Скоро сред общата скалиста маса се очерта главният остров на върха на един триъгълник, наклонен към североизток. Тристан д’Акуня е разположен на 37°8’ южна ширина и на 10°44’ западна дължина. На осемнадесет мили югозападно от него се намира остров Недостъпен и на десет мили югоизточно — остров Славей, които допълват тази малка и усамотена група острови в тая част на Атлантика. Към обяд яхтата засече двете главни точки, които служат на моряците за ориентировъчни знаци, а именно: покрай ъгъла на остров Недостъпен една скала, която има форма на кораб с разпънати платна, и две островчета от северната страна на остров Славей, които наподобяват разрушена крепост. В три часа „Дънкан“ влезе в заливчето Фалмут на Тристан д’Акуня, защитено от западните ветрове от островърхата планина Хелп или Помощ.

Там дремеха на котва няколко китоловни кораба, заети с лов на тюлени и други морски животни, които изобилствуват по тия брегове.

Джон Манглс се зае да търси удобно място за хвърляне на котва, защото тия открити заливчета са много опасни, когато духат северозападни и северни ветрове. Точно на това място загина през 1829 година с екипажа и стоката си английският кораб „Джулия“. „Дънкан“ се приближи на половин миля до брега и пусна котва върху каменисто дъно на четиридесет метра дълбочина. Пътниците веднага се качиха в голямата лодка и излязоха на брега, покрит със ситен черен пясък, остатък от разрушените скали на острова.

Столицата на цялата група острови Тристан д’Акуня е едно селце, разположено в дъното на залива край голям и много шумен поток. Тук имаше петдесетина доста прилични къщи, разположени с оная геометрическа планомерност, която изглежда е последната дума на английската архитектура. Зад този миниатюрен град се простираха хиляда и петстотин хектара равнина, оградена с висок насип от лава. А над това плато на седем хиляди стъпки се издигаше конусовидният връх.

Лорд Гленарван бе приет от един губернатор, който зависеше от английската колония Кап. Той разпита веднага за Хари Грант и за „Британия“. Тия имена бяха напълно непознати. Островите Тристан д’Акуня са встрани от пътя на корабите и следователно малко посещавани. След известното корабокрушение на „Блендън Хол“, който в 1821 година се разбил в скалите на остров Недостъпен, край главния остров претърпели корабокрушение други два кораба — „Примоге“ в 1845 година и американският тримачтов кораб „Филаделфия“ в 1857 година. Акунянската статистика за морски катастрофи се ограничаваше с тия три нещастия.

Гленарван не очакваше да намери тук по-точни сведения и разпитваше губернатора на острова само за да успокои съвестта си. Той дори изпрати корабните лодки да обиколят острова, който нямаше повече от седемнадесет мили обиколка. Но да беше и три пъти по-голям, Лондон или Париж не биха могли да се поберат в него.

Докато траеше това разузнаване, пътешествениците на „Дънкан“ се разходиха из селото и по крайбрежието. Населението на Тристан д’Акуня не достига и сто и петдесет души. Това са англичани или американци, оженени за негърки или хотентотки от Кап, които поразяваха с грозотата си. Децата от тия смесени бракове представляваха една много неприятна смесица от саксонска суровост и африканска чернота.

Тази разходка на туристи, щастливи да почувствуват твърда земя под краката си, продължи по брега, граничещ с просторната обработена равнина, която съществува само в тази част на острова. Навсякъде другаде брегът е образуван от скали, покрити с лава, стръмни и безплодни. Тука живееха стотици хиляди огромни албатроси и глупави пингвини.

След като разгледаха тия скали от вулканичен произход, посетителите се върнаха към равнината. На много места клокочеха бързи ручеи, подхранвани от вечните снегове на конусовидния връх. Почвата се оживяваше от зелени храсти, в които се виждаха колкото цветя, толкова и птици. Над зелените пасбища се издигаха един-единствен вид дърво от рода на американската хвойна, високо двадесет стъпки, и гигантски храсти „тусе“ с дървовидни стъбла. „Ацетата“, лозовидна шипка с лютиви семена, здрави „ломари“ с влакнести преплетени стъбла, няколко дълголетни дървовидни „анцерини“, чийто лечебен аромат изпълваше въздуха, мъхове, дива целина и папрати съставляваха малочислената, но разкошна флора. Чувствуваше се, че в този привилегирован остров цари вечна пролет. Паганел твърдеше с възхищение, че тук е знаменитата Огигия, възпята от Фенелон. Той предложи на леди Гленарван да й намери една пещера, за да последва примера на очарователната Калипсо, и не искаше за себе си друга служба, освен да бъде „една от нимфите, които й прислужват“.

Така, като разговаряха и се възхищаваха, пътешествениците се върнаха на яхтата, когато започна да се свечерява. Около селото пасяха стада говеда и овци. Ниви с жито, царевица и градини със зеленчуци, внесени отпреди четиридесет години, разстилаха своите богатства до самите улици на столицата.

В момента когато лорд Гленарван се връщаше на яхтата, пристигнаха и лодките на „Дънкан“. Те бяха обиколили острова за няколко часа, без да намерят по пътя си никаква следа от „Британия“. Единственият резултат от това обиколно плаване беше окончателното зачеркване на остров Тристан д’Акуня от програмата на издирванията.

„Дънкан“ можеше вече да напусне тая група африкански острови и да продължи на изток. Но не тръгна още същата вечер, защото Гленарван позволи на екипажа да отиде на лов за тюлени, които изобилствуваха в залива и под различни наименования — морски телета, лъвове, мечки и слонове — задръстваха бреговете на Фалмут. Някога във водите на острова са играели и голям брой китове, но толкова много китоловци са ги преследвали и убивали, че почти не бяха останали. А земноводните, напротив, се срещаха на цели стада. Екипажът на яхтата реши да използува нощта за лов и на другия ден да се запаси богато с мас.

Така заминаването на „Дънкан“ бе отложено за следващия ден, 20 ноември.

По време на вечерята Паганел разправи някои подробности за островите Тристан, които заинтересуваха слушателите му. Те научиха, че тази група, открита в 1506 година от португалеца Тристан д’Акуня, един от спътниците на Албукерк, останала неизследвана повече от едно столетие. Тия острови минавали не без основание за гнездо на бури и славата им не била по-добра от тази на Бермудските острови. Затова никой не се приближавал до тях и никога кораб не спирал там, освен когато ураганите на Атлантика го отнасяли натам против волята му.

През 1697 година три холандски кораба от Индийската компания спрели на островите и определили координатите им, а през 1700 година великият астроном Халей проверил и поправил техните изчисления. От 1712 до 1767 година те били посетени от няколко френски мореплаватели и по-специално от Лаперуз, съгласно получените инструкции по време на знаменитото му пътуване през 1785 година.

Тия острови, малко посещавани дотогава, били необитавани до 1811 година, когато един американец, Джонатан Ламбърт, се заел да ги колонизира. Той и двама негови другари пристигнали през януари и се заели смело с колонизирането. Английският губернатор на нос Добра надежда научил, че те преуспяват, и им предложил протектората на Англия. Джонатан приел и издигнал над колибата си английското знаме. Той се надявал, че ще царува в мир над „своите народи“, състоящи се от един стар италианец и един португалски мулат, но един ден при изследване на бреговете на своята империя се удавил или бил удавен — не се знае точно. Дошла 1816 година. Наполеон бил заточен на Света Елена и за да го пази по-добре, Англия установила гарнизони на островите Възнесение и Тристан д’Акуня. Гарнизонът на Тристан се състоял от една батарея от Капщат и от едно отделение хотентоти. Той останал на острова до 1821 година, до смъртта на пленника в Света Елена, когато бил върнат в Капщат.

— Само един европеец — добави Паганел, — един ефрейтор, шотландец…

— А, шотландец! — прекъсна го майорът, който винаги проявяваше специален интерес към сънародниците си.

— Наричал се Уйлям Глас — продължи Паганел, — останал на острова с жена си и двама хотентоти. Скоро към шотландеца се присъединили двама англичани, един моряк и един рибар от Темза, бивш драгун от аржентинската армия, и най-сетне в 1821 година един от корабокрушенците на „Блендън Хол“ и младата му жена намерили убежище на остров Тристан. Така че в 1821 година на острова имало шестима мъже и две жени. В 1829 година те достигнали до седем мъже, шест жени и четиринадесет деца. В 1835 година това число се увеличило на четиридесет, а сега се е утроило.

— Така се раждат нациите — каза Гленарван.

През нощта екипажът на „Дънкан“ има щастлив лов, бяха убити петдесетина едри тюлена. След като беше позволил лова, Гленарван не можеше да забрани да се възползуват от него. Следващият ден измина в топене на маста и в приготвяне на кожите на тия доходни земноводни животни. Разбира се, пътниците използуваха този втори ден за нова екскурзия из острова. Гленерван и майорът взеха и пушките си, за да опитат акунянския дивеч. През време на разходката те стигнаха до подножието на планината, където почвата бе осеяна с разложени отломки, сгурия, шуплеста черна лава и различни вулканически останки. Самата планина се издигаше над този хаос от неустойчиви скални образувания. Не можеше да има съмнение за произхода на огромния конус и английският капитан Кармайкъл е имал право, като го е смятал за изгаснал вулкан.

Ловците съгледаха няколко глигани. Един от тях падна, поразен от куршума на майора. Гленарван уби само няколко чифта черни яребици, от които корабният готвач направи чудесно салми^[1]. По високите плата се виждаха много кози. А имаше също доста диви котки, които, горди, смели и силни, опасни дори и за кучетата, обещаваха да станат един ден най-кръвожадни хищници.

В осем часа всички се върнаха на яхтата и през нощта „Дънкан“ напусна завинаги остров Тристан д’Акуня.